Извор на живот

Тук се обучава клас Воден маг. Залата всъщност представлява подземна галерия, включваща няколко пещери, през която текат подпочвени води. Намира се в подземието на имението и е най-широкият учебен "кабинет". По стените има образувани сталактити. От пода се издигат каменни колони. Повелителят на водата и леда е Кастиел.
Кастиел е спокоен и мълчалив мъж. Никога не е бил нараняван смъртоносно до сега. Който се е опитвал никога не е успявал, защото тялото му просто се превръща във вода. Другите членове на гилдията държат изключително много на неговото мнение, защото въпреки млад е надарен с много мъдрост.
След смъртта на колежката му Фрост, нейното място заема Каролина Она, гений на снега и леда, прекарала дълги години извън страната, върнала се точно поради тази причина. Студенокръвна както по-голямата част от представителите на този елемент. Държи изключително много на дисциплината и не проявява формалност с по-нискостоящите от нея. 


Кастиел



Каролина 

Не след дълго стигнаха до желаната дестинация. Аш никога не беше идвал тук и изненадата му беше голяма, когато видя, че навлизат под имението. Тесният, влажен коридор ги заведе до подземна галерия, в която течеше вода. Никога не е предполагал, че под сградата има доста обширна и широка пещера. Явно въпреки месеците прекарани тук, гилдията все още криеше част от своите тайни за него, а мислеше, че познава всяка част от нея. Колко само се е залъгвал.
Когато Севентийл влезе във влажното и прохладно помещение, новопристигналите видяха, че не са единствените поканени. Вътре се бяха събрали поне двадесетина човека от различните класове. Повечето от тях имаха неразбиращ вид, а учителите стоящи пред тях все още не им казваха нищо, за да разбулят това ненадейно събрание. Заедно с тях, общо ставаха около тридесет. Аш долови няколко познати лица, включително и мъжът от столовата от онзи ден. Други виждаше за първи път. Една белокоса жена със студен израз и един мургав мъж, който си личеше, че е огнен маг от километри. Тук бяха и Скай, сладката му колежка и онази луда руса жена, която го подпали преди време, за да го накаже за закъснението на Роза. А като говорим за принцесата, тя също беше тук, въпреки, че беше пето ниво, скътала се до една от колоните със свити ръце. В краката й шаваше Доби и се чудеше чий глезен да заръфа.
Аш побърза да се откъсне от своята групичка и отиде при нея. Облегна се на колоната и наведе глава към детето.
-Знаеш ли какво е всичко това?
-Нямам представа. Знам само, че сложиха заместник на останалите и казаха на новаците да дойдат тук.
-Ти защо си дошла тогава?
-Не знам. Викнаха и мен.
-Всичко това е доста объркано.
-Така е.
През отвора премина Нийл Силвърмайнд, нарамил на силните си ръце няколко дървени каси. Аш ги позна веднага. Бяха същите, в които Дрейк Туул бе поставил закупените от самия него оръжия, преди време. И наистина от касите блестеше перфектният метал, с който ковачът бе сътворил едни от най-здравите си остриета. Учителят ги постави на земята и застана редом до гилдмайсторката. Сега, когато всички се събраха, тя свободно можеше да изкаже причината за всичко, което се случваше.
-Днес ще се проведе извънреден урок, посветен единствено на бойните ви техники с оръжие. Подбрахме вас, защото сте сравнително нови и до сега не ви се е налагало да използвате метал. Ще разделим тренировката на няколко части. Първо почваме със стоманени изработки. Нийл...
Мъжът почна да вади творенията едно след друго и да ги подава на различните ученици. Бой с оръжия? Никой не очакваше точно това. На по-слаботелесните или на момичетата подаваше саби или катани. Когато стигна до Роза и Аш, даде на младежа един двустранен меч. Отначало ръката му бе повлечена надолу от тежината, но съумя да го задържи.
-Аз какво правя тук? - не се стърпя да попита русокосото момиче.
-Принцесо Кхан, въпреки, че сте перфектен стрелец, не сте толкова усъвършенствана с другите оръжия.
Той й подаде една катана от сребро и я подмина, продължавайки с останалите. Когато на всички бе раздадено по едно, той се върна на мястото си, а Ив заговори наново.
-Мечовете и сабите да минат в лявата половина. Тях ще ги уча аз, Кастиел и г-н Силвърмайнд. Тези с леките оръжия да отидат при Джейн и Хайен.
Роза и Аш се спогледаха и се разделиха всеки в различната част от галерията. Земният маг отиде в групата на мъжете и една-две по-здрави жени, а момичето се отправи към собствените си учители. Методите на използване на двата вида оръжие бяха различни, затова разделението бе наложително.
Но сега ще обърнем внимание на групата, в която бе поставен нашият герой. Самата група бе наредена в три къси колони, разделени на две ръце разстояние, за да не се наранят. Той самият беше в първата редица и се намираше право срещу изгората си, която държаща своя меч изглеждаше като истинска амазонка. Дори бе пренебрегнала обикновеното си облекло от дълги рокли или поли и сега бе с прилепнал клин и дълга зелена туника, които й позволяваха да се движи свободно.
-Почваме със стойката и свикването с тежестта. При сабите е по-лесно, но дръжката им е овална, което може да ви затрудни.
Кастиел мина през въпросните ученици, държащи рапира и почна да показва и обяснява на всеки от тях, правилния начин на държане.
-Слагаш палеца във вдлъбнатината тук, а останалата част стискаш здраво с длан. Пръстите трябва да са прилепнали по средата, за да не се удрят в овалния предпазител.
От друга страна Ив, гледаше право към Аш и тези зад него, които държаха мечове.
-Тежината трябва да е насочена към цялата ръка, почвайки от рамото. Дръжте я изпъната и стегната, ако не искате да отбият оръжието от ръцете ви.
Нийл им показа правилния начин и после замаха няколко пъти със своя собствен. Ръката му бе стабилна и непоколебима, и с лекота можеше да отсече нечия глава.
-Деца, пробвайте първо да им свикнете. Размахайте ги малко, нека олекнат в дланите ви. Чак тогава ще продължим с основните позиции.
Въпреки, че на Аш веднъж му се бе наложило да използва подобна изработка, той въобще не беше на Ти с тях и започваше кажи речи от нулата щом се отнася до бой с оръжия, а не с магия. И въпреки, че все още не разбираше защо е всичко това, реши, че е достатъчно важно и необходимо.

/Тед опиши методът и процесът си. Нищо не е опит. Просто направи меча свой./

Въпреки че бях изненадан от това, че трябва да се бием с оръжия, бях доста възхитен. Щом дойде времето в което всеки трябваше да се заеме с оръжието си, аз се отделих от групата. Преди това кимнах на Ив в поздрав и си намерих удобно място, на което да тренирам.
На няколко метра в страни видях една малка площадка намираща се между четири стабилни колони. Буквално се довлачих до там, като почти сурках тежкият меч след себе си. Щом стигнах до центъра си намерих удобно място и застанах в леко разкрачена поза. Поставих меча пред себе си като го забих леко в центъра между краката си и го огледах. Подпирайки го на собственото си тяло, се заех да разгрявам ръцете и китките си, тъй като в момента ще ми се наложи да вдигам нещо доста тежко, с което някой ден ще трябва да боравя. Исках да се предпазя по този начин от контузии и евентуални сакатлъци. Превъртах китките си една след друга, после направих същото с лактите, а накрая завърших със загрявка за раменете.
Първият ми опит бе изразен в това, да започна да държа правилно меча. Повдигнах го от земята с лека трудност и се опитах да изпъна ръката си напред, докато го държах здраво. Е, първоначално не се получи, както и в следващите ми десетина опита, затова хванах дръжката на оръжието с две ръце и го застопорих пред себе си. Щом то се изправи като знаме пред тялото ми, понякога започнах да отпускам хвата на едната си ръка, опитвайки се да го овладея с една ръка. Беше ми трудно, признавам си. Тежестта понякога огъваше китката ми по такъв начин, че я чувствах сякаш щеше да се прекърши след няколко секунди.
Скоро започнах да свиквам с тази тежест. Щом успявах да задържа меча пред себе си поне за десетина секунди в изправено положение, понечих да спусна ръката си бавно надолу, докато все още здраво го стисках в ръката си. Движението бе трудно, но щеше да ми бъде необходимо, за да контролирам оръжието. Успявах, но бавно. Не исках да бързам, а гледах да се съсредоточа най-добре в това умение. След може би около петнадесетина минути можех да стоя в скована позиция, в която да повдигам меча пред себе си и спокойно да го насочвам пред себе си в произволна посока.
Щом стигнах до това положение, се заех с това, да въртя меча около себе си. Първо го поставях то едната страна на тялото си и повдигах ръката си нагоре, докато не застане правопропорционално на тялото ми. Щом направех това, после повтарях движението и с другата ръка. Овладявайки този метод, пристъпих към по-бързо и по-бързо въртене на меча около себе си. Скоро дори започнах да правя малки крачки около себе си из залата, представяйки си произволни противници които ме нападат. Пронизвах ги, атакувах ги, дори няколко пъти успях да ударя стената срещу себе си с оръжието, но от удара ръцете ми изтръпваха толкова силно, че го изпусках инстинктивно на земята. Ударите ми се редуваха един след друг. Замахвах понякога с все сила в страни, докато изведнъж меча не се изплъзна от ръцете ми и не полетя към една от колоните. Щом меча се отдели от ръцете ми, сякаш времето се забави около мен. Погледа ми бе вперен в него, а мислите ми крещяха неистово "Не, не, не...". На няколко метра от мен, точно накъдето се бе насочило оръжието се намираше някакъв младеж, който в ръката си държеше тънка рапира. Щом го забелязах, извиках силно към него нещо произволно, което да привлече вниманието му:

- Ей, ти...там....пази сееее! - провикнах се с все сила в посока към момчето.
То се извърна, погледна ме учудено, но щом забеляза летящото острие към него, се наведе и с голяма доза късмет успя да избегне фаталният удар.
Приближих се бързо към него, като се наведох и го хванах за рамото.
- Леле, извинявай, пич. Без да искам беше.
А момчето скочи от мястото си, изтупа дрехите си и се изкрещя в лицето ми:
- Ти луд ли си бе?! Щеше да ме утрепеш! Нехранимайко такъв! Как може да...бла-бла-бла...
Добре де! Бях притеснен да не му резна тиквата, ама пък той не трябваше да ме напада така грубо. Въпреки че спрях доста бързо да го слушам какво ми крещи, се врътнах и отидох да взема оръжието си. Но щом го вдигнах от земята, хлапака отново ме нападна с псувни и ругатни. Ама че напаст! Опитах се да му се извиня, но той не вдяна и дума от това което му казах. За това просто го зарязах да си крещи, държейки малкият си меч и се върнах на площадката. Заех се отново с тренировката си, като не обръщах на продължаващите ругатни от едната ми страна. Скоро щяха да спрат. Надявах се, защото иначе щях да изпусна меча си така, че този път нямаше да е случайно и най-вече, нямаше да пропусна!

Аш размахваше мечът в началото доста нескопосано. За момента всички се бяха отделили един от друг и правеха същото като него. Някои по-добре от другите, някои пък доста зле. Нашият герой спадаше по средата, като не броим малкият инцидент с почти обезглавеното момче, което след като избълва куп ругатни, спря, защото така или иначе никой не му обърна внимание.
Учителите дадоха на "децата" както обичаха да ги наричат, половин час за свикване с тежест, дължина, форма и структура на отделните оръжия. Когато времето свърши, Ив се провикна да се съберат отново в няколко редици, а от другата страна Джейн и Хайен напредваха с обучаването на рапири и дагери. Аш първоначално не чу провикването и продължи да размята меча си във въздуха, представящ си, че пред него стои истински исполин.
-Аш....
Нищо.
-Аш! - извика се заповеднически и настървено Нийл и когато младока се обърна видя, че земният маг е ядосан. -В редицата. Веднага!
-Добре де. Какво сте се развикали?
Зеленокосия срещна погледите на тримата наставници - На Нийл, на Кастиел и този на Ив. И тримата бяха осъдителни и сурови.
-Заставай където ти се казва. - намеси се предводителката, която въпреки взаимоотношенията им нямаше намерение да се прави на шут. Не и след снощното нападение. Все пак затова беше всичко. Тя не знаеше, че са нападнали точно него, но нямаше значение. Ако ще и домакинката да е, страховете й бяха почнали да се сбъдват и дойде времето за действия.
Младокът осъзна в какво положение е и покорно зае мястото си. Когато всички се събраха водният маг мина няколко крачки напред. В ръцете си държеше подобен меч, вдигнат високо със завидна лекота.
-Почваме с основните форми на защита. И при мечовете и при рапирите са едни и същи и са общо шест.
Красавецът почна да се движи показвайки защитите и в същото време да обяснява.
-Първа поза е вдигнато хоризонтално острие от дясната страна на тялото ви. Втора стъпка е преместването му от ляво, право и без завъртулки. Трета позиция - долу в дясно.
Той отстъпи крачка назад и завъртя меча надолу, като върха му сочеше към земята.
-Четвърта, по същия начин в ляво. Пета е над главата, върха сочи наляво, а тялото ви е леко наклонено надолу. Шеста и последна е на обратно, като извивате само китката и върха сочи надясно. При всяка една защита един от краката, с който ви е по-удобно трябва да е напред, а тежестта на тялото издадена на него. Центъра на тежестта се намира в слънчевият ви сплит по продължението надолу чак до пъпа. Стремете се да я усъвършенствате за стабилност и непоклатимост при атаки или защити. Почвайте!
Учениците заеха определената поза и почнаха да повтарят същите движения като водният магьосник им ги показваше отново и отново, обясняваше грешките им или доуточняваше някои неразбирателства.

/Аш описваш усвояването на шестте защитни пози./

Изчаках повечето от групата да се заемат с изучаването на движенията, като всеки си застана на свето старо място. Всички размахаха оръжия около себе си, а само аз стоях и ги наблюдавах. Някъде зад себе си чух водният маг, който се обърна към мен с думите :

- Какво има, Аш?
Извърнах се рязко, ухилвайки се широко.
- А, нищо. Зяпам си...
- Няма ли да започваш?
- Тъкмо мислех това да направя. Но не са ли твърде лесни тези упражнения? В смисъл...това достатъчно ли е?
- Никога не е достатъчно. Хайде, стига си лентяйствал, а се заемай с хватките. Ако се справиш по-бързо от другите, ще преминем направо към пряка защита. Но първо, искам да видя как се справяш.
- Добре, г-не...
Щом трябваше да изуча това първо, щях да го направя. Този път не отидох на мястото на което висях до преди малко, ами се захванах да "Тренирам" право до учителя. Хванах здраво меча в ръка и го поставих пред себе си. Не помнех точно заръките му в коя посока да държа оръжието, но се надявах да се справя и без това.
Първоначално вдигнах оръжието хоризонтално на тялото ми, от дясната ми страна. В очите ми проблесна лъч светлина, отразил се от острието. Следващото движение бе в другата част на тялото ми, като поставих меча вертикално от лявата си страна. Стараех се да извършвам движението бавно, за да не го объркам. Третата стъпка бе, да превъртя меча от горната позиция по диагонал, за да стигне отново до дясната ми стана. В този случай превъртях дръжката между дланите си и спуснах меча надолу. Щом той докосна десния ми крак, направих една крачка назад и превъртях оръжието отново от лявата си страна, с насочен връх надолу. Така. Тук, следваше най-трудното. При следващата си защита трябваше да приведа леко тялото си напред, като изнеса меча пред лицето си. Вече бях свикнал с тежестта на оръжието, за това нямаше да имам проблеми с това. Важното бе, китката ми да издържи на натиска и да не ми създаде проблеми. Стиснах още по-силно дръжката и повдигнах меча пред себе си, опитвайки се да защитя невидима атака идваща над тялото ми. До тук добре. При последното завъртане, извих китката си така, че мечът ми да се обърне на сто и осемдесет градуса, право в другата посока. Чудесно!
Щом завърших опита си за защита, минута по-късно го повторих пак. После пак, пак и пак...докато най-накрая не усетих меча на учителя, опиращ в тялото ми. От изненада подскочих напред и се извърнах към него, в защитна позиция, като държах меча от дясната си страна.

- Нещо обърках ли, господине? - запитах го тактично, ала той само ми се засмя.
- Спокойно, всичко е наред. Време е, да изпробваме защитата ти...
Още преди да съм разбрал какво има в предвид, учителя замахна с оръжието си към мен, като почти отби меча от ръцете ми. Залитнах в страни леко, но все пак успях да задържа меча си изправен. Може би той искаше само да се защитавам, за това не дръзнах да атакувам в този момент. Веднага след отбиването на първият удар, последва и втори. Острието на оръжието му изсвистя във въздуха и едва не отнесе няколко кичура от косата ми, преминавайки близо до нея. В този момент, отново изкарах късмет, отбивайки удара пак от лявата ми страна. След него последва превъртане и нова атака, но този път от дясно. Трябваше да реагирам бързо, ако искам да се защитя правилно. Отстъпих в обратната посока с една крачка и замахнах от долната част на тялото си с меча. Повдигайки го нагоре, посрещнах идващата атака към мен. Метала издрънча силно, привличайки погледите на няколко ученика, които дори спряха тренировката си.
Кастиел наистина беше добър. Виждах с лекота как размахва оръжието почти пред лицето ми, но не се отказвах лесно. Дори с голяма трудност, успявах да отбивам повечето му атаки, Най-трудни ми бяха тези, в които той ме атакуваше отгоре, тъй като тежестта на неговият меч допълнително ми пречеше. Скоро започнах да свиквам и с нея, като дори си позволявах да я използвам, за да предотвратявам атаките му. Щом замахнеше и усетех от кой край ще ме атакува, насочвах меча си натам, като безцеремонно отбивах удара му. Е, вярно бе, че бях все още новак и защитата ми не бе толкова добра, колкото си мислех, но се справях добре. Въпреки това, реших да използвам една атака, като завършващ удар на тренировката. Останах в защитна позиция и изчаках момента, в който Кастиел ще замахне. Оръжието му се насочи към лявата част на тялото ми, право към рамото. В този момент извих оръжието си натам, опитвайки се да го насоча първо от долната част, вдигайки го нагоре. Щом двете оръжия се срещнаха, натиснах рязко и почти избих меча на учителя от ръката му. Веднага след това замахнах в дясно, по посока на тялото му, надявайки се да нанеса удар. Целех се по-скоро дрехите му, отколкото право в тялото. Все пак това бе урок, а не битка в която някой трябваше да умре...

Всъщност въпреки, че до преди малко не приемаше нещата на сериозно, сега твърдостта се виждаше в очите на Аш. Той парираше атаките на Кастиел трудно, но все пак успешно за сегашния си опит. Не всички от присъстващите имаха подобен успех. Някои бяха по-добри, но други не веднъж изпускаха оръжията си или за малко щяха да бъдат промушени. Докато младия маг се справяше прилично. Ударите на Кастиел бяха тежки, но не прекалено настъпателни. Все пак това бе първият му опит и мъжът не влагаше цялата си сила. Както каза по-долу нашият герой, целта не беше някой да умре.
Когато обаче реши да направи собствена атака, това изненада учителя. Не защото му дойде изневиделица, а защото не го беше изисквал от него. Явно младока понякога показва своеволие, което може би е за добре. Да следваш неотлъчно правилата не винаги е най-правилния избор. Върхът на меча, който Аш държеше вече само с една ръка, полетя към рамото на водния маг. Той реагира бързо, отскочи крачка назад и положи оръжието си странично нагоре, така че да спре ходът на младока. Стоманата изсвистя, а искри излезнаха от търкането на двата метала. Очите им се срещнаха и учителя се усмихна.
-Май си нахъсан, а?
-Може да се каже.
-Добре, нека проверим.
Чернокосият красавец напъна напред и изтласка новака назад. Той загуби равновесие, което можа да си възвърне едва след два-три метра. Този мъж наистина беше силен. Може би по-силен, отколкото незапознатите знаеха. Той се засили право към опонента си. Бяха завършили с първата част на обучението и сега щяха да си спретнат една игра на нападение-защита-нападение. Озовал се на метър от зеленоокия, Кастиел замахна хоризонтално право към гърлото му. Щеше да е внимателен, да не отпуска целия си потенциал и да се следи, за да не го осакати без да иска, но все пак мислеше поне малко да го напъне, за да може да свикне да се бие с противник да речем поне две нива над него. За по-горните не смееше да рискува все още.
Така острието се насочи право към така важната част, която придържа главата, като очакваше земния маг да я избегне или контрира. А след това очакваше неговата атака. Надяваше се само да е достатъчно изобретателна и добре изпълнена, че да има някакъв поне минимален ефект.

На стената на влажната зала се бяха облегнали Сиана Фрост и Хейз, които в момента наблюдаваха напредъка на учениците с нескрит интерес.
-Значи той е твое протеже.
-Да.
-Не е зле.
-Мислиш ли?
-Не! Кастиел ще го смачка.
-Не мисля, че това му е целта.
-Жалко.
-Много си студена понякога знаеш ли?
Жената се изсмя, а дланите й замръзнаха, от прилива на енергията й, която се процеди по вените й.
-Не думай. Да не повярваш, че това ми е специалността.
Учителят поклати глава и продължава да следи развоя на събитията. Очите му шареха ту върху Аш, ту върху Роза, ту върху няколко други, на които осланяше големи надежди.

/Теди, опиши успешна защита, след това опит за атака./

Докато тренировката ми продължаваше, очите ми не спираха да шарят не само на "бойното поле", ами и в страни към импровизираната "публика". Всъщност, такава нямаше. По-скоро си представях останалите ученици като войни биещи се за животите си, а аз бях един сред тях. Срещу ми бе Кастиел, който бе доста по-опитен от мен, но аз бях по-вироглав и от дива коза, което ме устройваше напълно.
Щом оръжието на учителя отблъсна моето и аз залитнах, потърсих най-бързият начин да се изправя и да спра стойката си на едно място. За нещастие, в този момент Кастиел отново замахна с меча, насочвайки го право към гърлото ми. Предполагах, а и не само, че ако успее да ме уцели, щях да се строполя бездиханно на пода. Това - никак не ми се нравеше и трябваше да се защитя по някакъв начин. Още докато оръжието на учителя свистеше във въздуха, насочвайки се към горната част на тялото ми, прехвърлих през мислите си всичката информация, която научих до сега. Видовете защита преминаха толкова бързо, че реагирах светкавично, като мислено си избрах една. Вдигнах меча си високо над главата, поставяйки го вертикално от лявата ми страна. За жалост, това не бе мястото през което щеше да мине оръжието на Кастиел и много скоро той щеше да ме посече.

- Аааааа....
Изпищях стреснато и се присегнах с другата си ръка към оръжието, хващайки право върха му. Смъкнах го надолу и може би секунда преди да бъда обезглавен или поне ранен до толкова, че две седмици да не ходя на уроци, двете оръжия се сблъскаха отново едно в друго. Чу се силно дрънчене, изхвърчаха дори доста искри, някой от които попаднаха върху лицето ми, парвайки ме леко, а на дясната си длан, усетих лека болка. Погледнах инстинктивно натам и видях че съм хванал върха на меча така, че той бе прорязал леко ръката ми.
"Мамка му!" - изпсувах на ум. Ново главоболие за днес!
Отдръпнах се две крачки назад и свалих меча си в защитна позиция, преди да е последвала нова атака. Този път, се предполагаше, че ще бъде от моя страна. Но с леко ранена ръка, нямаше как да го направя поне в този момент, освен ако не атакувах с другата си свободна.
Дори да исках да го направя бързо, нямаше как. По-скоро трябваше да внимавам и да премисля всичко прецизно. В този момент, ми хрумна идеята да го атакувам изненадващо от място, което може би не очаква. Пристъпих напред и вдигнах меча от лявата си страна, готов за атака. С ранената си ръка го подпирах в долната част, като с лявата си ръка стисках здраво дръжката. Първоначално, замахнах няколко пъти по-леко, като разучавах защитата му и бързината с която преместваше оръжието си. Удрях предимно в долната част на тялото му, като насочвах меча към кръста на Кастиел. Той се защитаваше доста бързо и прецизно, което би ми било голяма пречка. Но, това никак нямаше да ме откаже.
Подготвих се и реших, че след следващите два удара, ще замахна силно, опитвайки се да нанеса удар върху дясната му ръка. За това, първо замахнах към лявата му горна част на тялото, Кастиел парира, после последва удар от дясната страна, който доста бързо бе предотвратен още в зародиш, но след това, отново повторих удара от същата страна, като почти не прибрах оръжието към тялото си. Отдръпнах го едва на половината разстояние от телата ни и го превъртях леко, като вирнах вертикално острите му страни, за да не нараня учителя. Направих една крачка напред, натиснах странично оръжието и замахнах с все сила. Тук или щеше да последва силен удар, от който щеше да му остане синина на ръката, или щеше да ме събори на земята с някоя хитрост. Само няколко секунди ме деляха от истината...

От хитрост нямаше нужда. Бойните умения на учителя доста се доближаваха до тези на добрите пълководци от Илион. Самият той беше прекарал няколко години от младежката си възраст в планинската територия и бе усвоил този така нужен "занаят". Нямаше да разчита на номера, а единствено на прецизност, ум, изчисления и набор от заучени тактики и движения. Въпреки, че признаваше хъсът на Аш. Справяше се доста добре. Талантът му си личеше от далеч, дори и в моментите когато се плашеше и губеше концентрация и равновесие. Само да не крещеше толкова....
Сега дръжката на меча му се беше устремила право към ръката на Кастиел. Доближи се почти до нея, но магът с едно бързо шмугване на пръсти я спря навреме, отблъсна я и отпрати момъка на няколко безопасни метра от себе си. Последва ново нападение от зеленокосия, този път със страничната част на оръжието. Чернокосия красавец забеляза, че този път беше по-бърз, целенасочен и точен. Острието премина близко до хълбока му, готово да го посече. Ученика не искаше да ликвидира по някакъв начин ментора, но се беше отплеснал или съсредоточил прекалено и не внимаваше. Единствено бързите реакции на водния маг го измъкнаха от тази схватка. Той отскочи назад, а стоманата разкъса черната му дреха, образуващ тънък прорез. Кастиел се спря и погледна право към новака. Усмивка на задоволство се изписа по лицето му.
-Много добре. Продължаваме?
-Продължаваме! - отвърна сигурно Аш.
Цялата пещера се беше превърнала в едно мини бойно поле, оградено от каменна стена. В момента Ив учеше едно момиче как да се защитава, а в другия край Роза се справяше доста добре във парирането на оръжието на учителката си и използването на камата, която сега размяташе във въздуха с доза адреналин и блясък в очите, подходящ единствено на огнените магове.
-Същата процедура! - изрече Кастиел и се затича.
Мъжът се завъртя около себе си, а когато се озова лице в лице с Аш, замахна с меча си напречно, право към сухожилието, което придържаше рамото му в изправност. Лекият овал, който описваше стоманеното сечиво, бе толкова точно, че улучи ли, щеше да пререже свивката на ставата и ръката на младока буквално щеше да падне на земята. Време беше ученика да продължи да се учи в действие и да покаже интелект, добра физика и някакви начални умения.

/Тед същата процедура. Успешна защита, после опит за атака. Нагласяш зарът на 1. Ако се падне нечетно успяваш с атаката, ако се падне четно не./

Чувствах се някак си вбесен в този момент. Но, не можех да осъзная защо се случва това. Сякаш, някъде в дъното на душата ми имаше нещо, което за миг се бе изгубило. Не. Не беше надеждата ми или желанието ми за победа в тази тренировка. Напротив. Просто имах чувството, как в мислите си бях провел цялата битка до сега и бях изчислил всичко. Защитата си и евентуалната атака която щеше да последва от моя страна. Уви, всичко изчезна. Пуф...и го нямаше. Е, все пак това бе реалността, а не някоя написана книга която прочитах ред по ред, за това трябваше да действам, преди да бъда осакатен.
До къде бяхме стигнали? А, да...до осакатяването ми от страна на кастиел. Признавам, добра идея бе да ме атакува точно към рамото. Мястото бе достатъчно високо и трябваше да извия доста ръката си за да се защитя в този момент, но тук имаше един малък пропуск. Не знам дали нарочно го направи или не, но той ме атакува от тази страна, където се намираше оръжието ми. От една страна се чувствах привилегирован заради това, че по-лесно ще се защитя в този момент, но като се замисля, повечето хора правеха друго. Когато се защитаваха, те наблягаха точно над онази част, която остава свободна за противника. Така той можеше да атакува "защитеното" им място и да ги разсее, докато те тръгват да се защитават в грешната посока. Но, не и аз приятелю...не и аз...
Стоях срещу него с в перен поглед в торса му. Не гледах нито оръжието, нито погледа му, който би бил доста разсейващ в този момент. Наблюдавах тялото му така, че да имам пряка видимост към всяка една част от тялото му. Краката, ръцете, дори устните, които леко помръдваха ядно. Така имах идеална видимост за да се подготвя за всяка негова атака. А щом тя последва, реагирах мигновено без да се замислям.
Не ми трябваше много да помръдна меча си така, че да застане вертикално на ръката ми. Един прост натиск с една ръка и здраво стискане, което се надявах да удържи удара на учителя. Щом моето оръжие докосна ръката ми и застана по цялото и продължение, стиснах здраво и го прилепих до себе си като щит.
Скоро чух и издрънчаването на удрящ се метал близо до ухото си. Едва не ме проглуши. Вдигнах поглед и видях очите на Кастиел. Явно бе доволен от защитата ми. А дали щеше да остане доволен от атаката ? Трябваше да разберем. Определено нямаше да му остана длъжен!
Вместо да го атакувам направо, опитвайки се да го посека като клон, исках да направя нещо друго. Трябваше ми опит, в който да отбия оръжието му. А именно, да атакувам дланите така, че да изтърве меча си и да остане незащитен.
Още преди учителя да се е отдръпнал назад, направих една крачка и почти се долепих до тялото му. Бяхме лице в лице като врагове, все още стискащи здраво прилепените си едно в друго оръжия. Опрях свободното си рамо в тялото му и се оттласках от него така, че да получа още няколко мига свобода. Щом се отделих на крачка назад, натиснах меча си надолу и той се плъзна по продължението на другото. Металът изсвистя и след секунда вече оръжията ни вече не се опираха едно в друго. Щом отделих своето в страни, замахнах в обратна посока и ударих отново оръжието си в неговото. Превъртях го по цялата му дължина така, че започнах да го увивам като змия. Напредвах бавно напред и скоро щях да докосна дланта на Кастиел, която се надявах да пробода с меча си. Време беше да разбера, дали ще успея с опита си. Стиснах здраво дръжката и направих едно рязко движение напред, насочено право към ръцете на учителя...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2

О, хитър ход. Доста хитър. Все още не бяха стигнали до момента с обучаване на изтласкването на противниково оръжие, но явно младият Аш бе стигнал сам до там, което направи много силно впечатление на учителя. Искрите в тъмните му кафеникаво-червени очи го показваха. Все пак, ако наранеше Ив пак щеше да му счупи краката, но сега темата е напълно различна.
Меча на зеленокосия стремглаво напредваше към дръжката на този на Кастиел, който въпреки всичко се стремеше да изглежда спокоен. Неговото верую бе, че никога не трябва да нападаш вбесен. Омразата и гнева бяха пречка, която може да замъгли разсъдъка ти. Точно затова красавеца с водните стихии разчиташе единствено на умения, математически изчисления и тактика. Нищо друго. Нито на омразата, пораждаща опустошителна агресия, нито на случайността или късмета.
Поради тази причина, когато видя, че върха на меча на противника му, наближава дланта му и се намира в опасна ситуация, мозъкът му пак защрака с вероломна скорост и до заведе до нужното решение. Тъкмо когато Аш си мислеше, че го е приклещил, чернокосия се усмихна съвсем леко. Усмивка, която накара младежа да се смути или зачуди защо го прави. Не, не беше, за да го разконцентрира. Просто знаеше изхода от ситуацията предварително, като един изкусен картоиграч.
Менторът разпери пръсти и отпусна захвата си. Мечът му се отлепи от този на земния маг и полетя надолу. Измина няколко сантиметра от първоначалната си позиция. Аш си помисли, че се е предал или, че атаката му е успешна. Но точно в този момент, мъжът приклекна с леко свити колене и светкавично улови дръжката на оръжието си докато все още се намира във въздуха. Знаеше, че така поема известен риск, защото главата му се намираше под острието на противника, но също така и че ученика не е достатъчно бърз, че да го повали. Така, Кастиел се наведе още повече като торсът му почти се шмугна между краката му. В следващия миг, меча изсвистя заплашително, стабилно и сигурно нагоре. Силата, която използва бе толкова голяма, че в момента, в който двете оръжия се докоснаха, това на преподавателя отблъсна рязко горното. То изскочи от дланта на младежа и полетя назад превъртайки се около себе си. Заби се в отсрещната стена като пирон, навлизайки почти до половината между цепнатините на каменната пещера. Когато Аш се обърна обратно към чернокосия, усети върха на меча му допрян до гърлото му. Преглътна веднъж на сухо. Но водния магьосник нямаше намерение да слага край на живота му. Той отпусна китката си и свали оръжието, поставяйки го до левия си крак.
-Чувстваш ли се разочарован от себе си?
-Да.
-Недей! Справи се добре. По-добре отколкото очаквах.
Мъжът протегна свободната си ръка към Аш, с което искаше да го поздрави. Младока се замисли за известно време, но накрая улови десницата му и я стисна здраво. Не познаваше добре този човек, но не усети кога почна да го уважава повече от когото и да е друг, като изключим Хейз и Ив. Събираше в себе си стабилност, интелект и прецизност, каквито рядко се срещаха.

-Ха! Казах ти, че ще се справи. - чу се шумно възклицание от другата част на помещението.
Бишъп ликуваше за доброто показно от страна на ученика си и се опитваше да го натрие в лицето на Сиана. Тя само се усмихна сурово, с леко присвити очи.
-Като гледам е обезоръжен и "повален".
-Ъ?!....Няма значение, пак се справи много добре като за първи път.
Белокосата жена повдигна незаинтересувано рамене и почна да се отдалечава от колегата си.
-Щом мислиш.
Хейз я проследи със скептичен поглед.
-Ама, че студенокръвна фуста.

-Добре, стига с тежките оръжия. - обади се Севентийл на всеослушание. -Време е да продължим нататък. Заръката ми към всички е да продължават да се упражняват, колкото може по-често.
Повечето сигурно щяха да я послушат или поне така се надяваше тя.
-Роза! - провикна се, оглеждайки се на всички посоки, за да съзре малката принцеса.
Тя се спря в крачката си, в момента държаща камата хоризонтално пред лицето си. На бузата си имаше една резка, причинена й от учителката й, която хич не я щадеше въпреки крехката си възраст. Момичето се обърна, остави малкото си, остро оръжие и дойде до предводителката.
-Време е за стрелба. Искам да покажеш на всички как се прави. Ти си специалист.
Блондинката се огледа за пореден път, докато съзре този, който търсеше.
-Скай....Ти също. Оставям нещата във ваши ръце.
Гилдмайсторката и останалите се отделиха и се скупчиха на едно място, за да не пречат на двамата професионалисти. Те на свой ред, раздадоха на всички по един лък, изработен от жилав дървен материал и колчан от овча кожа, всеки пълен с по петнайсет стрели. Нийл и Хайен сложиха две мишени в края на залата, които се намираха на приблизително тридесет метра от скупчилите се ученици. Те бяха разделени на две редици, един зад друг. Едната редица зад въздушния елементалист, другата зад гърба на принцесата.
-Основното при стрелбата с лък е.... - почна да говори русокосия хубавец -да държите ръцете си изпънати през цялото време. Пръстите върху тетивата трябва да са гъвкави и свободни, без да я теглите прекалено много, за да не я скъсате. Усетете центъра на опъване, когато почне да се затруднява спирате, връщате я с милиметър напред и се прицелвате. Целете се с лявото око, дясното измества позицията на предметите със съвсем малко. После се успокойте и...пускате.
Като по поръчка, Роза изпълни думите му, показвайки начина и процедурата. Прицели се в една от кръглите мишени, пое си въздух, после го процеди през устните си, без да се поклаща и пусна стрелата. Тя полетя като куршум и се заби право в десятката. Няколко от присъстващите ахнаха впечатлено, други се притесниха, че едва ли биха постигнали същия успех. Самият Скай направи същото и улучи центъра на другата мишена.
-Почваме един по един.
Пред него застана една девойка, доста ентусиазирана от задачата. Не се справи много добре със сабята, но мислеше, че тук ще има по-голямо преимущество, заради дългите й, жилави пръсти и перфектното си зрение. И реално още от първия път улучи шестица.
Самият Аш застана до приятелката си. Тя му се усмихна успокоително и застана странично от него.
-И как викаш се държи това? - размахваше лъка небрежно наляво-надясно и се опитваше да застопори края на стрелата си на тетивата.
-Хаха, не така. Ето. - тя я положи вместо него и вдигна ръцете му нагоре. -Изпъни ги. От рамото до края. Подвижи ги нагоре-надолу, без да ги сгъваш никъде.
Той я послуша и почна да ги движи, за да усети лекотата на оръжието.

-Как се справи според теб? - попита Ив водния маг, който се занимаваше с него до преди малко.
-Подобаващо, като за новак. Има хляб в него.
Красавицата се загледа в изгората си. Размяташе мини арбалета като пумпал.
-Хммм...това те първа ще си проличи.

/Теди, усвои лъка по собствен начин и после се опитай да нанесеш първия си удар. Дали си успял и до колко преценявам аз./

Първоначално, се замислих за нещо, което изобщо нямаше нищо общо с изпита ми в момента. А именно, усмивката на Кастиел. О, не! Нямам предвид че го харесвам, или нещо подобно. Просто се замислих за това, че хората тук постоянно се усмихваха. Абе, тия индивиди нямаха ли други лицеви изражения? Всъщност, като се замисля и аз го правех често, тъй че ...май и аз бях в кюпа. Изведнъж, чух познат глас от едната ми страна.

- Аш....Ашш....Ашшиииииии! - крещеше Роза, докато се опитваше да ме върне на земята.
Сепнах се от състоянието си в която бях изпаднал и се обърнах към нея. Този път, не се ухилих, ами я гледах с доста глупава физиономия, докато все още държах лъка в ръцете си.
- К-какво!?
- Как какво, бе?! Няма ли да стреляш?
- Ааа...да. Извинявай, разсеях се...
Първоначално огледах оръжието от всичките му страни, опитвайки се да си спомня по какъв начин стреляше Роза преди малко. Опъваш, дърпаш, пускаш...май така беше. Но преди това, трябваше да свикна с него. Преди да използвам стрелите, ги оставих на земята и взех лъка в ръце. Поставих го пред лицето си, като хванах дървената му част с дясната си ръка, а лявата поставих на въженцето, на което се поставяше задният край на стрелата. Прицелих се мислено напред и опънах назад. Стараех се да не прекалявам, за да не взема да го счупя. Повторих няколко пъти движението, докато започнах да свиквам с опъването на тетивата. Внимавах да не прекърша нито предната, нито пък да скъсам задната част на оръжието, преди да съм успял поне да изстрелям и една стрела.
Честно казано, нищо не разбирах от стрелбата с лък и ми бе за първи път. Не че, нямаше да се постарая, но се чувствах леко притеснен за първият си резултат. А и след онази девойка която уцели шестица, трудно щях да успея по-добре да се справя от нея.
След около минута прекарана в чекнене с лъка в ръце, се наведох и взех една стрела. Поставих я на мястото върху оръжието, което бе предназначено за нея, хванах с три пръста задният и край и съвсем леко я придържах. С дясната си ръка леко подпрях върха на стрелата така, че да не бяга в страни и опънах леко назад. Отпуснах стрелата и наведох лъка надолу, за да не прострелям случайно някой от обучаващите се около нас. Погледнах Роза за кураж и се приближих до мишената на разстояние, което бе предварително обозначено на земята къде точно трябва да заставаме.
Поех си въздух и издишах бавно. Стегнах ръцете си и плавно ги повдигнах нагоре, докато стрелата не се озова пред погледа ми. Затворих дясното си око, както ни бяха обяснили и отново вдишах леко. Притаих дъх и започнах да гледам към върха на стрелата. Опитвах се да определя разстоянието и мястото в което щеше да се забие. Разбира се, като за новак, не можех да го направя идеално. Но, исках да успея. А за да го направя, трябваше първо да се постарая. Щом си избрах момента в който да стрелям, помръднах лъка с няколко милиметра нагоре, за да може стрелата ми да опише лека парабола, достигаща до мишената. Не се целех в средата, а може би малко по-горе. Не че нямаше да се зарадвам, ако имам висок резултат, но за мен бе по-важно да уцеля изобщо мишената, отколкото да гоня точките. Щом разтворих пръстите на лявата си ръка, стрелата излетя напред, а аз издишах насъбралия се въздух в дробовете ми. И тук, сякаш времето спря. Наблюдавах как стрелата лети стремглаво напред, но на някакъв много интересен забавен каданс, образуващ се в мислите ми. Скоро щях да видя резултата си...

Ако трябва да сравня Аш с някой метафорично, бих го определила като фламинго, което размахва диригентска пръчка или гега, отколкото човек с лък в ръцете.
Все пак след няколко продължителни размахвания на сечивото, стрелата най-накрая излетя от мястото си. Едно трябва да му се признае - използва голяма доза сила. Прекалено голяма. Всъщност толкова голяма, че стрелата подмина мишената, заби се в стената, от която рикошира и промени посоката си. Право назад, преминавайки през главите на хората и ако не се бяха навели някой щеше да се прости с око или пък да му се забие в челото като Вилхем Тел.
-Пазете се! - провикна се някой.
Скай изскочи на прага на смъртоносната пръчка и протегна ръка към нея. За миг въздушните течения излезнаха от пръстите му и я задържаха във въздуха, застопорявайки я така, че да не нарани никой. После плавно я пусна на земята, където съвсем леко издрънча. Повечето гледаха ученика на кръв, а на него му се искаше да потъне в дън земя. За да разведри обстановката русокосия реши да се намеси с поредната си шега.
-Е, мисля, че Аш ни даде един добър урок - Как Не трябва да се стреля.
Красавецът избухна в смях, а за да го подкрепи Роза направи същото, което зарази и повечето присъстващи, като не броим учениците. Ив гледаше изкъсо. Смешно или не, това не трябваше да се повтаря.
-Хайде, друже, пробвай пак. - подкани го учителя. -Не използвай парабола този път. Тя е подходяща само когато мишената ти се движи и то в отстъпление, за да може стрелата да я достигне.
-Аха... - измънка несигурно младия хубавец и положи поредната стрела на тетивата.
За всеки случай доста от учениците приклекнаха, за да не се повтори предишното му изпълнение. Тера магът се прицели и този път успя да улучи долния край на кръгът.
-Видя ли? Беше по-добре този път.
-Май...
-Хайде, не се сдухвай. Пробвай пак, докато не се научиш.
Нашият герой не трябваше да унива. Все пак стрелбата с лък не бе едно от най-лесните неща. Изискваше време и никой не очакваше от него да се справи перфектно още от първия опит.

/Ам Гъл позволявам ти да опишеш успешно забиване в мишената, но не на много висока точка. Макс до петица. Следващото да е само опит, като се стремиш за по-голям интервал. Тогава ще реша аз как си се справил./

Признавам си, първият ми изстрел не бе никак добър. Даже, изобщо. Но, все пак...не бях роден да стрелям с лък всекидневно...нали? Не съм елф, я!
От друга страна, се бях надъхал доста. Въпреки че някой от учениците все още бяха приклекнали на земята, надявайки се да не ги осакатя, аз се подготвих. Взех нова стрела, поставих я на тетивата и вдигнах лъка нагоре. А щом започнах да го правя, бавно я опънах до това положение, от което мислех че е подходящо да я изстрелям. Лакътя на ръката, с която държах тетивата, вдигнах малко над рамото си и се прицелих. Определих горе-долу мястото на което ще уцеля и разтворих пръстите си. Едва след секунда, вече виждах резултата си.
- Йеййй! - извиках радостно, като подскочих от мястото си.
Въпреки че резултата ми не бе висок, бях доволен от себе си. Кефех си се, както се казва, без да ми пука изобщо.
- Ашиии, колко улучи?! - извика зад мен Роза, която в момента се занимаваше с един ученик.
Обърнах се и извиках самодоволно :
- Триии!
- Хехе! Браво, на теб! - окуражи ме русокоската, като се обърна отново към ученика.
Извъртях се с усмивка към мишената, малко по-доволен от себе си. Примигнах няколко пъти, поех си дълбоко въздух и се приготвих за следващият си опит. Колко успешен щеше да бъде - скоро щях да разбера. Поставих нова стрела, вдигнах лъка пред себе си и затворих дясното си око. Прицелих се и притаих дъх, преди да отпусна пръстите си. Спрях погледа си централно на мишената, наблюдавайки най-високият резултат. Насочих натам стрелата, надявайки се ако не улуча него, поне да го достигна с голяма близост. Пуснах стрелата и тя излетя стремглаво напред. Скоро...много скоро щях да видя новият си резултат...

Можеше да не му се отдава особено да стреля с лък, но пък много го биваше да разсмива останалите с всяко свое начинание.Но може би както всички очаквахме , дай оръжие на Аш, с което не е боравил до сега и си плуй на петите.Късмета на начинаещия нещо се бавеше и чак от втория си опит, младежът успя да улучи една мижава тройка.Но като за новак в тази дисциплина това не бе чак толкова лош резултат.Готов да докаже на себе си, а и на останалите, че може много повече от това, Аш опъна отново лъка и се прицели, пусна прецизно стрелата и опъна нетърпеливо врат за да разбере дали пък този път късмета му се е усмихнал.
Роза веднага се затича по посока на мишената за да провери, обърна се към останалите с широка усмивка:
-Колко?-провикна се Аш, понеже не виждаше от малкото и телце.
-Шестица, Ашии, казах ти, че ще се справиш.Браво!-запляска с ръце тя и се върна до него.
Скай на свой ред кимаше одобрително с глава:
-Като се има предвид, че няма смъртни случай , мисля, че този път наистина се справи добре.
-Като си такъв отворко ела и уцели ти по-голямо.-отвърна момъка в яда си над въздушния маг, но след това се усети какво и на кого го е казал.
Скай го изгледа с погледа който казваше "Ти наистина ли изръси подобна глупост":
-Не, мерси.Твърде широкоскроен съм, че да те злепоставям.Хайде сега опитай пак.
На Аш му бе пределно ясно, че няма да се отърве така лесно от това упражнение и че изискванията към него са високи и той трябва да ги оправдае.Пък и на всичкото отгоре и Ив бе там, не му се искаше да се представя като слабак.Току виж с опита си този път успее да затвори устите на останалите и най-вече тази на Скай.

Да си призная, понякога се изумявах дори от самият себе си. НЕ заради стрелбата, ами заради начина по който говорех на останалите. Не си мерех приказките и туй бе! Ама, пък защо трябваше да го правя? Такъв си бях. Обичах да си казвам всичко в очите на останалите, без да ми пука за мнението им. Искрен, до последната капка земна кръв.
Щом искаха да се тренира, щях да го направя. Застанах отново пред мишената и я погледнах. Имах две успешно забити стрели и една...не чак толкова. Погледнах в колчана, а там се мяркаха още две, които можех да използвам в този момент. Взех едната и я поставих на тетивата, като безмълвно ги опънах и се прицелих.
Стараех се да се концентрирам само към стрелбата си в този момент, като не обръщах внимание на Скай, Роза, че дори и на Ив, въпреки че се искушавах да и хвърля някой поглед в този момент...
Щом се прицелих отново, отпуснах пръстите си и стрелата полетя. Дори без да търся резултата си в този момент, взех следващата стрела и я поставих на същото място. Отново повдигнах лъка, подготвих се и погледнах пред себе си. Предишната стрела се бе забила в мишената, но не виждах резултата от тук. Достатъчно бе, че съм я улучил...пък за точките, нямаше значение в момента.
Щом изстрелях и втората стрела, оставих лъка на земята и се запътих към мишената. Преброих точките си. С последните си два изстрела бях улучил двойка и четворка, което си бе доста задоволително. Измъкнах всички стрели и ги върнах в колчана. Взех си лъка и се отделих от повечето ученици, като отидох пак на онази малка площадка, където тренирах с меча преди около половин час.
За жалост, никой не ми обясни какво точно трябваше да правя в момента или пък да продължа с тренировките. За това, реших да си го направя сам.
Застанах на площадката и се огледах. Харесах си място на което да материализирам малко мишени по които да стрелям, докато другите ученици стреляха все още по мишените...
Изпънах свободната си ръка към тавана и пуснах част от енергията си, насочвайки я натам. Два снопа светла енергия излязоха от дланта ми, като започнаха да се увиват един около друг. Щом се забиха в мястото, на където ги бях насочил, от там се появиха пет висящи нищки, в чийто краища се намираше по една червена ябълка. Нишките бяха толкова тънки че при едно по-рязко докосване на ябълката, можеха да се скъсат и плода да падне на земята. Точно това ми и трябваше. Да се прицеля внимателно, а щом улуча някоя от тях, тя да падне. Оставих магията си така да бъде подплатена в тавана, че да поддържа магията ми.
Плодовете леко се поклащаха в пространството, привличани от земанта гравитация - един малък минус в стрелбата ми, но пък така щеше да ми е по-трудно и щях да свикна да стрелям по движещи се мишени, дори и доста слабо влачещи се в пространството.
Взех лъка в ръка и издърпах първата стрела от колчана. Поставих я на лъка и внимателно се прицелих. Този път щеше да ми е по-трудно, заради лекото движение което извършваха плодовете. Но заради това, се стараех да следвам мишената си така, както тя се движи. Преимуществото ми бе там, че когато стрелям не трябваше да се целя в самата мишена, ами в мястото, където тя щеше да бъде след може би малко по-малко от секунда. Точно затова и не бързах с първият си изстрел. Движех ръцете си леко наляво-надясно и следвах ябълката. В последният момент, когато плода бе в най-лявата си част, аз мръднах рязко ръка в обратната посока и пуснах стрелата. Тя излетя с бясна скорост, но за злощастен късмет премина само на близко разстояние покрай плода, като леко го одраска.
Изтропах ядно с крак в земята. Приближих се до импровизираната мишена и я огледах. Бях я одраскал съвсем леко от единия и край. Явно бях избързал с пускането и. Но това щеше ли да ме откаже? Ни най-малко!
Върнах се на мястото си и извадих нова стрела. Отново я поставих на лъка и се прицелих. Този път, изчаках малко повече, като пуснах стрелата тогава, когато ябълката вече се връщаше в обратната посока. И, успешен удар! Плода бе пронизан в дясната му страна, като част от него падна на земята. Усмихнах се задоволен от факта, че съм улучил и взех следващата стрела.
Повторих изстрелите си един след друг, след което презаредих отново магията си в тавана. От него се появиха още пет чисто нови ябълки, висящи на тънки нишки. Събрах стрелите от земята и се върнах на изходната позиция, с лък в ръка и настроение за стрелба.
Вдигнах оръжието пред себе си, прицелих се и продължих необезпокояван с тренировката си...

Идеята с ябълките бе доста оригинална, дори на мен ми направи впечатление. И въпреки, че Аш си мислеше, че никой не го наблюдава, това не беше точно така. Няколко чифта очи се бяха впили в него. Единия бяха на Ив, а другите на Скай. Въпреки, че преподаваше и на останалите в момента, от време на време се извръщаше назад, за да следи напредъка на перкото, с който толкова много обичаше да се дърпа. А той наистина напредваше. Почна от почти нулата, премина през лека драскотина докато накрая не стигна и до точен удар. Стрелите летяха една след друга в определената посока, а ябълките привършваха и биваха заменени с нови такива. Поредните пет паднаха от тавана и се застопориха, като леко се клатеха, наподобяващи махало на часовник с кукувиче звънене.
Първата от тях бе свалена с лекота. Втората и третата също. Четвъртата дори улучи в идеалния център, от което младежа бе изключително щастлив. Когато за първи път хвана лъка в ръцете си, не смяташе, че ще успее да го овладее, а сега го използваше на едно прилично ниво и ако продължаваше в същия дух имаше шанс да се доближи до майсторството на Скай и Роза поне малко. Самият учител се усмихваше на успеха му. Остави за момент наредените ученици, които бяха към края и се приближи до него, като го потупа по рамото.
-Много добре.
Това сепна нашия земен маг. За първи път получаваше похвала от блондина, което леко казано го учуди. Но колкото и да се опитваше да разгадае някакви задни мисли зад усмивката му, такива просто не виждаше. Той бе искрен.
-Какво? Загуби си езика ли?
-Не, просто....ти сериозно ли?
-Хахаха, Аш, ти за какъв ме мислиш? Може да съм чалнат, но не съм безотговорен. Винаги ще ти помогна ако имаш нужда.
Зеленоокия не знаеше какво да каже. Чувстваше се странно. Красавецът видя това и пак се ухили неангажиращо. Потупа го окуражително и се отдалечи. След още малко трениране на бойните техники на новаците, Севентийл се оттласна от стената и се провикна достатъчно силно, че всички да я чуят.
-Достатъчно за днес.
Преваляше следобед и първите розови нюанси на залеза можеха да се видят, ако излезеш от тази дупка.
-Разчитам всеки от вас да не спира до тук, а да продължава да развива уменията си. Свободни сте!
Всички оставиха оръжията обратно в касите и почнаха да се изнизват, като гледаха да не се блъскат един в друг. Последни бяха учителите, като Аш изкласи до гилдмайсторката и тръгна на една пряка с нея.
-Сега би ли ми обяснила за какво всъщност бе всичко това?
Тя го хвана под ръка и се отдели от групата.
-Помниш ли когато те пратих с Роза и Лаура да търсите книгата с архитектурните планове на сградата?
-Да!
-От тогава сме нащрек. Очакваме някакъв вид нападение и то колосално, но не знаем кога или от кого. Наскоро почнаха да се случват странни неща, а и разбрах, че вчера също е имало непредвидима атака. Това е един вид подготовка. Както казах не знаем кой е врагът ни, което значи, че не знаем и капацитета на силите му. Ами ако не е маг? Не можем да разчитаме единствено на елементите си. Трябва да сте подготвени и физически. По-горните курсове могат да боравят с оръжие, но вие не.
Тя се спря в крачката си и се извърна към него, като стискаше дланите му силно.
-Аш обещай ми, че няма да спреш до тук. Че ще тренираш още, докато не станеш добър.
Младежа виждаше притеснението в очите й. Притесняваше се не само за гилдията, но и за него. Той се усмихна и запретна един немирен рус кичур от косата й.
-Обещавам.
Жената се усмихна видимо успокоена и продължи ходът си.

/Тед, свободно РП. От цялата тренировка получаваш Боравене с тежки оръжия и лък аматьорско ниво. Сила-10, Ловкост-9, Воля-7. Опит-15./

Първоначално предложението на Аш бе посрещнато по-скоро радушно. Някак си малката елфа не можеше да си го представи с друг лик, а идеята мъж да си боядисва косата й се стори леко неловка. Но колкото повече обмисляше ситуацията, толкова повече осъзнаваше, че той си има своите причини. А и в крайна сметка тялото си бе негово и можеше да прави с него каквото си пожелае. В случая тя нямаше думата, можеше единствено да му помогне. А тя знаеше точно към кого да се обърне за подобно нещо. Блондинката се усмихна широко и го хвана за ръката:
-Последвай ме. Знам точно къде да те заведа.
Тъкмо дошли в градината сега трябваше да я напуснат, за да се отдадат на "разкрасителни процедури". Но вместо към централната порта на сградата, момичето го поведе право към самото имение. Нахлули отново вътре тръгнаха по коридора право надолу към подземията. Колкото повече приближаваха, толкова повече въздухът се сгъстяваше и придобиваше аромат на скреж и подпочвени води. Аш беше идвал тук и преди, когато тренираха под властта на Кастиел, но вместо да отидат в тази пещера, Роза зави по една от галериите и се озоваха в напълно друго отделение, не толкова влажно като останалите. Тази част от имението, зеленокосия красавец не я знаеше.
-Къде отиваме?
-Да те променим.
-Но тук...
-Шшшттт....ще видиш.
Най-накрая принцесата влезе в една по-суха пещера, а приятелят й я последва. Беше тъмно, прохладно и безлюдно. Или така си мислеше Аш.
-Нищо не виждам.
Но вместо да му отговори, Роза се отдели от него и потъна в мрака. Младият мъж чу шептенията й, без да успее да различи точните думи, а само след минута се върна при него.
-Розааа....
-Разбрах, че искаш да промениш външния си вид.
Един мъжки глас се процеди през пространството, обхващащо го цялото и Аш замръзна. Беше му някак познат, но заради ехото не можа да го различи. В следващият момент няколко факела пламнаха, а по средата им се открои облика на Скай, който стоеше със сключени ръце пред гърдите и с онази негова леко интригантска, леко заканителна, леко пленителна усмивка, която не веднъж бе дразнела нашия герой.
-Скай!!! - почти не извика от изненада земния маг, а ченето му направо клюмна надолу.
-Хехе, как си малък? Сядай!
Младежът се огледа, но все още нищо не разбираше.
-Къде?
-Точно тук!
Красавецът посочи един каменен стол и ученика се настани на него.
-Как пък точно ти се занимаваш с това?
-Ей, не виждаш ли обеците на ушите ми? Ако има някой, който може да те прободе то това съм аз.
-Но косата....
-И това мога.
-Искаш да кажеш, че ти...
-Не! Моята коса си е естествена. Но както казах го мога.
-Как изобщо се научи на тези неща? И защо носиш обеци? Винаги съм се чудел.
-А ти защо носиш?
-Моите не са женски.
-Женски! - възкликна блондинът. -Тези обици не са женски!
-Нима....?
-Те са подарък от една много важна личност. Много, много важна. Но...няма да ти губя времето в излишни разкази. Да започваме.
Аш въздъхна, все още му бе странно, но нямаше друг избор. Обясни на ментора какво точно иска и процедурата започна. Скай изкара един абокат, измисли пиърсинга на младока до последната подробност и протегна ръка. Енергията му се задейства и в следващата секунда в дланта му лежаха две топчета, напълно идентични.
-Готов ли си?
-По-готов едва ли ще стана.
-Сестра, асистирай. Спирт!
Роза, смеейки се (беше й толкова забавно) му подаде един напоен тампон и хубавецът проми халката по средата. Само с пръсти я откопча и внимателно я измъкна. Аш усети лека болка, но стисна зъби и издържа. Следващата част бе новото пробиване. Въздушният маг премина по долната устна отново, за да я дезинфекцира, закачи първата обица и намести машинката в левия край на устната. В следващият миг се чу едно леко изщракване, съвсем малко кръв потече и първата част бе завършена. Същото последва и с другия край и ето как Аш Сайръс се сдоби с нови пиърсинги.

/Теди продължавай нататък./

Първият път, не болеше толкова много. А, имах на предвид - първата обеца. Тази, която ми сложи Скай.
Да бе, Скай! Не вярвах, че точно този перко, ще се занимава с такива работи. Разбирам, колежката му...но той? Въпреки това, не се учудих много. Явно в главите на тези въздушни магове имаше много повече щуротии, от това да подхвърляш някой във въздуха или да летиш около сградата.
Още когато усетих първата обеца, нещо в мен се усмихна. Знаех, че трябва да изтърпя още малко болка и всичко щеше да е готово. Дори, в устата ми нахлу малко кръв от прясната рана, което ме настърви още повече. Вкуса на метал и адреналина, който бушуваше в тялото ми, ме караха да не изпитвам никаква болка.
Ето, че Скай докосна долната ми устна отново. В ръката си държеше отново онази голяма игла, с която ме бе пробил малко. Тогава, изведнъж скочих от мястото си и отдръпнах ръката му в страни.

- Чакай! Смени иглата, нали? Кажи ми, че няма да ме пробиваш със същата мръсна игла...
Блондина се разсмя.
- Спокойно, бе! Да не ме мислиш за толкова глупав?
Отдъхнах си. Облегнах отново гърба си върху каменния стол, затворих очи и зачаках.
Чакането ми бе прекалено дълго. Поне, в мислите ми. Сякаш цяла вечност мина, докато метала отново проби кожата ми. *Щрак* и втората обеца вече бе върху устната ми. Щом усетих хладкият метал, прокарах език по вътрешната им част, за да ги усетя. Странното бе, че бяха симетрично поставени в двата края на устните ми. Не в ъглите, а малко по-навътре, което ми се стори интересно. Извърнах глава и погледнах към Скай.
- Може ли да се видя?
- Разбира се ! - възкликна мага с широка усмивка, като ми подаде едно огледало.
Щом го оставих пред лицето си, първо съзрях малката дупка по средата на долната ми устна. Точно там стоеше обецата, която носех вече толкова години. После, огледах и другите. Не бяха криви, а може да се каже, дори че бяха много ама много готини! Ухилих се, направих няколко странни физиономии в които си показвах зъбиет, плезех се сам на себе си и накрая върнах огледалото на въздушният маг.
- Много са яки!
- Знаех си, че ще ти харесат. Хайде, да пристъпим към косата.
- Чакай! - извиках отново, като се отдръпнах леко напред.
- Ох, какво пък сега?!
- Нищо...исках да попитам, как ще го направиш!
- Спокойно, ще съм внимателен. Няма да боли!
Тук, може би го погледнах с най-миловидният си поглед, с който съм гледал някого. Дори и мъж.
- Обещаваш ли?
Скай единствено ми се засмя и ме перна с ръка по врата. Не направих много а и не му възразих. За това си се облегнах на стола и зачаках.
Тогава, усетих ръцете му, които се плъзнаха по мен. Те разделиха косите ми, а пръстите му се вплетоха в тях, дръпвайки ги леко назад. Това движение почти ме накара да изстена, но не го направих. Прехапах устни, за да не се издам, усещайки лека болка от обеците, които той самият ми постави преди малко. С притворени очи, се оставих в неговите ръце, имайки му пълно доверие. Първоначално, усетих лека студенина, от проникващата му магия...в косите ми. Наистина, нямаше болка. Може би, усещах някакво леко убождане, което по-скоро ми се струваше приятно в този момент. То се разстилаше не само по целият ми скалп, но и надолу по тялото ми. Караше ме да изтръпвам. Дори, леко впих ноктите си в камъка, като те се пропиха в него, подпомогнати от собствената ми магия, която незнайно защо се бе задействала...
Всичко продължи около десетина минути, след които чух гласът му :
- Свърших!
Тогава разбрах, че това е краят. Изчезна онова приятно усещане, а по тялото ми останаха единствено тръпките, които все още ме побиваха дори в този момент. Извърнах глава и го погледнах в очите. Не смеех да кажа и дума, а покорно следях погледа му. Той отново ми подаде малкото огледало, като го постави в ръцете ми. Стиснах го здраво и почти до допрях до лицето си, за да се огледам в него.
Когато се видях, се усмихнах. За пореден път. Но, усмивката ми ставаше все по-широка с всяка изминала секунда, в която виждах отражението си. Дланите ми започнаха да се потят от еуфория, а сърцето ми започваше да бие лудо. Никога не се бях виждал в тази светлина. Виждах дори един малък блясък в очите си, след първият път, в който дръзвам да направя нещо лудо със себе си. Знаех, че го искам и отново щях да го повторя. Но, не сега. Може би, някой ден отново щях да се оставя в ръцете на магът.
Очите ми започнаха да шарят наляво-надясно, търсейки малката русокоска. Тя се появи от тъмнината с широка усмивка и се приближи до нас.
- Е, харесваш ли се? - чух зад гърба си, гласът на мага.
- И питаш, човече! Как го направи?!
- Нищо работа. Малко магия и фантазия. С желание всичко се постига!
Когато Роза се приближи близо до мен, протегнах ръка към нея. Тя я обхвана с двете си ръце и я придърпах към себе си.
- Искам да ти се отблагодаря по някакъв начин...
Отдръпнах ръцете си от нея и ги приплъзнах към врата си. Прокарах ги бавно по коженият нашийник, който носех винаги със себе си и го откопчах. Щом той падна в ръцете ми, го подадох на Роза, в знак на почит.
- Той винаги е бил с мен, но сега искам ти да го пазиш. Да знаеш, че винаги ще съм до теб и ще те пазя.
Роза го взе в ръцете си и сякаш го прегърна, като малко плюшено мече. Не ми пукаше, дали щеше да го носи самата тя или пък щеше да го окачи на врата на Доби, но исках да направя този жест към нея.
И все пак, имаше един въпрос, който се въртеше в главата ми, още когато дойдохме.
- Само искам да знам, какво в името на Елисандра е това място?! И, защо никога не съм идвал тук???
Не издържах. Любопитството ми ме убиваше отвътре и трябваше да знам!

Понякога промяната е нужна крачка, за да продължиш напред. Дали ще оставиш някой зад гърба си, за да следваш мечтите си, преборвайки болката и носталгията. Дали ще излезеш и ще накупиш купища дрехи, с които да обновиш гардероба си. Дали ще направиш ремонт на дома си. Дали ще започнеш нова работа или ще напуснеш стара такава. Дали ще се влюбиш или ще разлюбиш. Ще станеш родител или ще намериш ново приятелство. Дали ще отидеш на почивка, за да избистриш съзнанието си и да го презаредиш. Или просто ще смениш външния си вид. Всяка една промяна е нужна. Дава ти нов стимул, нов претекст, ново начало. Отваряйки новата врата, намираш зад нея нови мечти, нови съпоставки, нови трепети. Всяка една промяна е нужна, дори най-малката. Дори смяната на любимият ти обяд. Защото промените разширяват хоризонта. А хората не са създадени, за да живеят праволинейно и осакатено. Рамките са непосилни за тях. Искат да ги строшат и да кривнат по пътя, за да го направят толкова по-цветен и обширен.
А след една приятна промяна, настроението ти обезателно се изменя от лошо към по-добро. Загърбваш лошите емоции и откриваш нови топли такива. Давам за пример Аш. Когато излезе от сградата бе разярен, със свити юмруци, готови да се стоварят върху всеки. Помислите му бяха замъглени и тъмни като буреносен облак, по който подскачат малки светкавици. А когато влезе наново и дойде тук, забрави за всичко. И за гнева, и за раздразнението, дори за името и лицето на причинителя на ядът му. Сякаш всичко това изчезна. Останаха само той, Скай и Роза. Дори перкавия учител му бе приятен в момента, въпреки многото пъти, в които са се закачали помежду си.
Пещерата, част от низът подземни катакомби разширяваше дробовете му и ги изпълваше с прохладен въздух, какъвто се среща само в подобни подпочвени галерии или на най-високият връх на някоя планина.
-Само искам да знам, какво в името на Елисандра е това място?! И, защо никога не съм идвал тук?
Блондините в компанията се спогледаха и усмивките им се озариха въпреки притъпената светлина.
-Това е част от подземията, която не се използва за тренировки, нито за склад. Открих го преди повече от шест месеца. Малко хора са обикаляли целите катакомби, защото са изградени преди близо два века. Едно време са ги използвали за прикритие от нападения и складиране на продукти при войни. По-късно във времето, тук е била построена гилдията, именно заради галериите.
-А ти как го откри? - полюбопитства Аш.
-Няма място в тази държава, което да не познавам. Обходил съм я цялата, до най-малката подробност. Където и да ме пуснеш ще намеря пътя за обратно. Един ден Роза ме последва заинтересувана и ето, че сега и тя знае. Дори Кастиел не е запознат с този коридор. Толкова е зает, че не му остава време да разгледа напълно собствената си площ.
-Но защо точно ти се занимаваш с това? Не е заради женските обици нали?
-Това не са женски обици! - почти не извика Скай, който все още не бе свикнал на тези подигравки, най-вече от колегата му Бишъп.
-Ами какво?
Мъжът спря, Аш видя, че лицето му се променя, сякаш обмисляше дали трябва да му разкрие някаква много скрита тайна, а накрая се смекчи и се усмихна все така нехайно.
-Няма значение. Някой ден може и да ти кажа.
-Това изобщо не е отговор! - скръсти ръце нацупено вече чернокосия.
Трябва да призная, че новият му лик бе много по-пленителен от стария. И преди си беше красавец, но сега стана една идея по-тайнствен и магнетичен. Зелените кичури все още се открояваха по косата му, а очите му изпъкваха допълнително. Нямаше търпение да се покаже на Ив.
Това обаче нямаше да се случи скоро, защото тримата чуха глухи стъпки от подметки, които вървят по хлъзгав, мокър камък и замръзнаха. Скай побърза да изгаси факлите, хвана двамата другари и се залепиха за стената. Хубавецът постави пръст пред устните си и изшъка.
-Шшштттт..... - никой не трябва да разбира, че сме тук.
Маговете затаиха дъх и зачакаха. Само след минута в галерията нахлу нов силует, затъмнен и неясен. Но факела в ръце озариха образа и тримата видяха водната учителка на имението Сиана Фрост. Всъщност Аш никога не се бе запознавал с нея официално, но за блондина тя бе добре позната. Жената с ледената хубост надигна огъня и разкри телата им, които все така бяха прилепнали за влажната скала.
-Какво по дяволите правите тук?
-Правете се, че сте рисунки! - прошепна русокосия.
-Скай...виждам ви, глупако!
Въздушният маг се засмя и се отлепи от прикритието си, а останалите последваха примера му. Сега когато бяха сгащени нямаха друг избор.
-Амиии...Сианче, нищо особено, просто се разхождаме....
Мъжът се прилепи до нея на прекалено интимно разстояние, което я накара да отмести глава назад.
-Ти от къде знаеш за това място?
Явно учителят бе много "притеснен", че някой е успял да намери малкото му тайно място.
-Чух шум и го проследих. Близко е до ума.
-Знаех си, че не трябва да се смеем толкова силно. - измърмори блондинът.
-Та...какво правят един въздушен, един земен и един огнен маг във водните подземия?
Лол, тази жена бе сурова. Леденият й тембър си личеше от километри. Истински представител на елемента си. Дори Скай замръзваше пред нея, не защото бе по-силна, но физиономията й винаги бе една такава - като на ледена скулптура, че нямаше как да избълва поредната простотия пред нея.
-Амии....амииии.....
Той стрелна Аш с поглед хвана го за блузата и го избута пред себе си.
-Нека той ти обясни!
Използва го за жертвено агънце, но пък смяташе, че му е длъжник заради безплатната услуга. Сега магьосницата впи очите си в него и заклевам се, мартинките му затрепериха.

Седях си там с целият си нов облик. Застанал пред лицето на една доста красива, дори мога да кажа - прелестна дама. Кожата и бе като поръсен бял шоколад, с леки оттенъци по краищата, които се преливаха един в друг. Очите и сини - като небето и дълбоки като морето. Само поглеждайки в този небесно-ярък и красив цвят ми идеше да застана на колене пред нея и да се моля да я нарисувам в картина. Ръцете и - изглеждаха като изваяни от някой умел скулптор. А дрехите и - истинска феерия. Срещу мен виждах малка купчинка от дантели и нежни платове, които се преплитаха един в друг.
Не знам, дали в този момент се припотих от това, че стоях пред една доста красива девойка или от факта, че Скай ми изигра най-подлият номер, който можеше някой да извърши. Това ме караше да си мисля само едно - явно причината той да се покрива тук, както и да крие тайният си порок да фризира и слага пиърсинги са точно неговите женски обеци! Има нещо тайно, но ще го разбера някой ден.
Сега, трябваше да се справя с този така красив проблем. Бях на косъм да сгафя, още щом отворих устата си. Искаше ми се да кажа нещо доста просташко, но доста бързо прехапах устните си, за да се възпра. Само си го помислих, как бих искал да смъкна...
И тук, в мислите ми се появи един огромен шамар, който ме цапардоса право през лицето...метафорично. Вътрешно се наказах за помислите си, как искам да поръся със захар това...

- Боже, ужасен съм! - изкрещях на самият себе си, хващайки с две ръце устните си.
Ясно усещах самият страх, който изпитвах от самият себе си и помислите си.
- Какво? - чух няколко пъти около себе си, заради неразбиращите ме какво искам да кажа.
Честно казано и аз не знаех защо крещях на самият себе си. Дали се побърквах? Надявам се не...
Но, нямах избор. Трябваше по някакъв начин да се измъкнем от ситуацията, но проблема бе там, че не знаех кой бе правилният. За това пробвах може би най-старият и изтъркан номер с "объркването"...
Добре. Какво знаех за жената, която стоеше пред мен? Знаех или по-скоро предполагах, че е една от учителките. Воден маг - личеше и от далече. Твърде синьо-бяла, красива и...т.н.

- Извинете ни госпожице, но просто се загубихме. Тръгнахме по коридорите и така се бяхме разговорили, че не се усетихме, кога сме стигнали тук.
Опитах се да си присъздам най-миловидната физиономия, която имах. Май не ми се получи, защото красавицата доста бързо ме отряза с думите :
- Изгубили сте се. Така ли?
Поклатих глава положително, надявайки се да се върже.
- Ти, добре. Но...Скай и Роза?! Трудно ще ме излъжете! Чакам обяснения, какво правите тук...
Е, на това май му виках "Греда". Хванаха ни и явно нямаше как да се измъкнем. За това реших да играя по примера на Скай - да си избърша ръцете с него. Така, както го направи той. За това, още преди да съм получил първият си шамар за тази вечер, посочих с ръка към него и извиках изплашено :
- Добре де, хванахте ни! Смених си цвета на косата и си сложих няколко обеци. Но, за всичко е виновен той! Не аз нося женските обеци в стаята!
Дори не знаех какво бръщолевя в момента. Очите ми не се отделяха от сладкото кукленско личице на това създание, а в мислите ми прехвърчаха идеи, коя от коя по-мръсна. Срамувах се. Толкова силно се срамувах от себе си, че прехапах устни за пореден път, в опит да притъпя душевната болка, която изпитвах в този момент...

Ауч, да прехвърлиш топката на другия, за да те спаси от ситуацията. Долнооо....много долно. А, чакайте! Бих го обвинила, ако Скай не направи същото преди малко. Общо взето двамата мъже си подхвърляха вината един на друг, всеки затъващ в обяснения, които не ги довеждаха до никъде.
-Добре де, хванахте ни! Смених си цвета на косата и си сложих няколко обеци. Но, за всичко е виновен той! Не аз нося женските обеци в стаята!
-А!? - зяпна русокосия. -Това не са женски обицииии!!!
Горкия, колкото и да го повтаряше никой не му вярваше. Само той знаеше истината зад Загадката на обиците, уви обаче не можеше да я сподели с останалите, дори с най-близките си. Затова често ставаше повод на подигравки от страна на мъжкия пол. Женския обаче бе друга работа. Почти не се срещаше жена, която да устои на красавецът, дори тази, която стоеше сега пред тях. Какво имам предвид? Сега ще видите.
Явно осъзнал, че в крайна сметка той ще трябва да се справи с "проблема", Скай изкласи наред, преминавайки останалите и стигна до колежката си. Хвана я през кръста и я дръпна малко напред. Когато се отдалечиха на два-три метра й прошепна нещо в ухото, а строгото й, студено до сега изражение се промени. Мускулите й се смекчиха, придобиха нормална форма и дори леко поруменяха. Тя се изтръгна от него и го погледна право в очите.
-Лъжеш!
-Напротив. Честен кръст!
-Така каза и предния път.
-Е....зает съм, имам много задължения, ученици, работа, знаеш как е.
-Да знам, живея в същата сграда и по-голям лентяй от теб няма.
-Моля? О, скъпа, не говори така, не помниш ли колко хубаво ни беше?
-Помня също и как се изпари и с дни не посмя да ме погледнеш.
-Ехехеехе....това е минало. Хайде какво ще кажеш, а?
Сладострастен и хитър както винаги. Дори студенокръвна жена като Сиана Фрост не можеше да му устои и накрая дори се усмихна.
-Добре, но да не се изметнеш.
-Няма!
Белокосата хвърли по един поглед и на останалите, сух и сдържан и тръгна в обратната посока.
-Размина ви се, но не се застоявайте много тук. Това са водни пещери не са разкрасителен център.
Когато хубавицата напусна катакомбата, учителя се обърна към другарите си и се ухили доволно като мъж, който току що е завоювал следващата си плячка. Аш и Роза от друга страна го гледаха някак си на криво.
-Какво? - попита блондина в неразбиране, при което принцесата просто поклати глава, но бившия зеленокос не смяташе да си мълчи.
-Честно има ли жена на този свят, с която не си спал?
От думите му, въздушния маг се развесели още повече, отиде до него и го тупна по гърба.
-Да! С твоята друже, с твоята....
Преди младия мъж да може да отреагира, Скай отскочи на няколко метра, за да не го перне, с бурен, див и някак си по детски наивен смях. След което просто се изпари. Изчезна ей така, както се бе появил преди час и нещо.
-Ах тозииии.... - стискаше ядно юмруци Сайръс. -Той е....той е.....
-Уникален?
Магът се обърна към приятелката си със скептичен поглед изпълнен с притеснение.
-О не, не ми казвай, че и ти....
-Иуууу...не! Аз съм още дете! Но Скай наистина е уникален човек, винаги може да те изненада. Дори ти го харесваш, колкото и да му се дразниш, признай си.
-Не!
Хубавецът скръсти ръце пред гърдите си в непреклонна поза, но малката сладурана нямаше намерение да приеме поражение. С ехидна усмивка пристъпваше към него досущ като някоя котка и го ръчкаше в центъра на душата му, която трябваше да изпусне съкровените думи на истината.
-Харесваш гооо....харесваш го. Кажи си, на никого няма да споделя малката ти тайна.
Колкото повече го доближаваше, толкова повече се извиваха устните й и толкова повече очите на Аш шареха в различни посоки, за да не срещнат нейните. Но в крайна сметка това стана, а веднъж погледна ли я в зениците осъзна, че е обезоръжен.
-Ъххх...добре де.....може би мъничко.
-Хахаха, знаех си! Вътрешно го смяташ за приятел.
Аш изпуфтя недоволно и не отговори. Реално имаше нещо в този разчорлен хуманист ексцентрик, което го радваше, но никога нямаше да му го каже. Сега, след тази малка изповед бе време да решат как да прекарат остатъка от вечерта и привилегията явно бе отстъпена на нашият главен герой. Слънцето вече бе залязло, но хич не бе дошло времето за спане. Така че само напред със смело вдигната глава към приключенията.

/Тед, свободно РП. Измисли си ситуация, абе изобщо каквото искаш, където искаш./

Стъпките й огласяха пещерите като ехо. Бяха толкова бързи, толкова нетърпеливи и целенасочени, че създаваха сцепление със самия въздух, който тук бе в излишък. Самите сталактити усещаха напрежението в тялото й, самата тя чувстваше, че мозъкът й ще експлодира от насъбралият се до влудяване адреналин. Сякаш ако разцепиш черепа й от него ще изригне гейзер и ще залее всичко що шава. За всичките си години стаж, никога не се сблъсквала с нещо подобно. Беше изключително мощна, можеше да заличи цялата територия с двете си ръце, разкъсвала бе неопределен брой врагове, но що се отнася за държавен конфликт, бе невежа. Бе като току що прохождаща. Изведнъж всичко се струпа на плещите й и не знаеше дали ще се справи. В случая не зависеше само нейният живот, а животът на много други. Стотици невинни хора. И за какво? Само защото живеят по някакви писани закони, които дори не са измисляли сами. Родили са се под определено управление, приели са границите на достъпност и сега трябва да си платят, защото група бунтовници не са съгласни. Не беше честно. Самата тя понякога не е приемала писанията от последните управници, но въпреки властта си, тя не бе толкова голяма, че да може да промени нещо. И дори понякога да не бе съгласна, трябваше да продължи, както и всички останали. А сега...сега ги грозеше опасност, по-голяма отколкото признаваше и то заради някой друг. Отритнатите се надигаха и щяха да ги залеят с всичко, което имаха. Макар и малко на брой, капацитетът им бе убийствен. До толкова, че успяха да разклатят дори нейната по принцип корава психика.
Най-накрая стигна до пещерата, която търсеше и нахлу в нея като хала. Кастиел все още преподаваше на няколко окъснели ученика, твърде отдаден на професията си и преподавателския си дух да създаде достойни кадри на енергията им.
-Всички вън!
Присъстващите се обърнаха към лидерката, която изглеждаше като смесица между уплашена кошута и разярена лъвица, в неразбиране. Никой не помръдна, замръзнал от тази ненадейна и доста бурна поява.
-Казах всички ВЪН! - изкрещя предводителката и младежите побързаха да се изнижат, стреснати от реакциите й. Подминаваха я, губеха се зад гърба й като фон от безлични тела. Единствено черно-синекосия мъж остана на мястото си, леко учуден, но държащ се на ниво, както винаги. Проследи я от главата до петите и забеляза, че едната й длан бе разкървавена от бодилите на розите, които все още държеше. Напълно забравила за тях кръвта се стичаше по кожата й, но не й обръщаше внимание. Жената го прониза с поглед като ръжен. Очите й бяха пусти, студени и мрачни.
-Трябва да поговорим....

-Сигурна ли си в това, което ми казваш?
-Как да не съм? Да не мислиш, че те лъжа или си го измислям, за да си разнообразя живота?
Виковете й обхващаха катакомбата и я караха да се тресе.
-Успокой се малко!
Кастиел я хвана за раменете и я стисна здраво, за да я уравновеси. До сега не я беше виждал такава. Толкова....отдала се на притеснението. Винаги е понасяла проблемите добре, но сега малко по малко се губеше в предстоящото.
-Няма да си полезна никому ако изперкаш. Ако лидерът ни откачи сме загубени.
Ив се опита да възвърне нормалния ритъм на сърцето си. Отне й много време, но най-накрая почна да диша една идея по-спокойно.
-По-добре ли си?
-Не!
-Този...Клайд....каза ли ти кога ще се случи?
Блондинката разтърси глава отрицателно.
-Но ще е скоро. Сигурна съм. Ще ни изненадат когато най-малко очакваме. Проклети боклуци.
Червените очи на мъжа гледаха ту към нея, ту се забиваха към каменния под. Личеше си, че премисля изключително внимателно нещата.
-На кого ще кажем?
-На никого!
-Бях сигурен, че ще кажеш така. Може би е по-добре да ги предупредим.
-Не! В никакъв случай. Ще настане анархия. Не искам това.
-Аз също. Но така ще са подготвени.
-Я стига, кого заблуждаваш. Ще са подготвени учителите и по-напредналите. Повечето са новаци, току що пристигнали. Смяташ ли, че ще го приемат радушно и умно? Не! Ще се уплашат. Повечето сигурно ще си тръгнат. Но и да си тръгнат пак няма да се измъкнат, защото ако бунтовниците победят нас, то тогава цялата държава ще падне в краката им. Веднъж елиминирали най-голямата пречка, кметството е като детска игра.
Водният маг се изправи и се завъртя около себе си, премисляйки ситуацията за пореден път. Накрая се спря пред една от стените, сви юмрук и с яростен вик го стовари върху й. Пещерата се разтресе от силата му, процеди се глух звук, който чак след минута се избистри като ехо по подземните, влажни коридори.
-Няма измъкване от това, нали? - попита най-добрата си приятелка, човекът, на който се осланяше, на който вярваше безцеремонно и който винаги щеше да следва, ако ще и в ада.
-Не.....
Гласът й замря в пространството и отново като ехо се разнесе навън, където нямаше кой да го чуе....

Вървях като на сън, все едно стоях някъде в ъглите и наблюдавах как тялото ми само взима решения и се движи, като кукла на конци. Механично взимах завоите, стараех се да не поглеждам в страни за да не видя някой, който познавам. Какво ли щяхме да правим точно тук, в извор на живот? Така и не схванах какъв точно е плана въпросната атака. Вероятно така и щях да си умра, не разбрала какво точно правя тук. В интерес на истината се радвах, че Ерик не е с нас, защото щях постоянно да следя дали е добре, дали не е пострадал и така нямаше да свърша нищо.
Но определено щях да се придържам към моя си план, а именно - да не атакувам първа, да не атакувам до последно, когато се наложи да защитя живота си. Бях взела ветрилото с остриетата и един малък нож за всеки случай. Сградата бе почти притихнала, чуваха се само далечни възгласи на ученици...подчертавам невинни ученици. Пулсът ми беше ускорен, чувах сърцето си в ушите си, а устата ми бе пресъхнала. Дланите ми се потяха , а дишането учестено и тежко. Това ли беше паниката? Ако е тя, то можех да се закълна, че ме обзела напълно. Но аз не се стараех и да се дърпам де...виеше ми се свят от всичките малки коридорчета, имах чувството, че ще повърна. Колкото повече го мислех, толкова повече го усещах в гърлото и ето, че не издържах, спрях се на един от ъглите и повърнах:
-Добре ли си? Нямаме време за това, продължавай!-съскаше Винс.
-Не, не, не мога..
-Как така не можеш, бе момиче! Хайде не ставай глупава ми давай да вървим.
-Не мога да го направя!
-Арадел, вече ни показа пътя и предполагам се досещаш, че не си ни толкова нужна, няма да се поколебая да ти прережа гърлото, ако не изпълняваш заповеди. Хайде сега се стегни и върви.
Дори не отговорих, а продължих да вървя, животът все пак ми бе скъп. И ето, че стигнахме въпросните подземия, беше мрачно, светлината идваше от факли, влажно и неприятно. Дали в тях ме чакаше първия ми сблъсък с приятелите ми сега щях да разбера.

Не, целта не беше да се срещат с когото и да е. Планът беше съвсем различен, но много по-пагубен и жесток, отколкото Арадел предполагаше. В този живот се бе нагледала на какво ли не, но никога не можеше да свикне, никога не успя да преодолее, да затъпи болката, да приема кощунството за нещо нормално. Качество, което въпреки благородно много често й пречеше. А колко по-лесно би било ако просто не й пукаше, ако можеше да се промени. Но няма как да насилваме душата, тя е такова нещо, което не се изгражда с годините.
Стигайки до подземията нямаше кой да ги спре. Минаваше привечер, слънцето наскоро бе залязло и повечето ученици бяха напуснали влажните, но задушни пещери. Водата се задържаше в процепите, което я правеше трудна за използване, но най-вече, служеше за изолатор. Идеалното място за започването на един....пожар да кажем.
Въпреки че девойката вървеше с неохота и все още се дърпаше, Винс нямаше намерение да я остави да прави каквото си иска. Бяха вложили прекалено много, за да позволи на съвестта й да се намеси в най-неподходящия момент. Или щеше да слуша или щеше да загине редом с "приятелите си". Не го интересуваше много дали ще оцелее или не, бе напълно отдаден на каузата, която бе много по-важна от нейния, че дори от неговия живот. Оглеждайки обстановката, пръстите му преминаваха през всяка каменна стена. Търсеше възможно най-сухата и накрая я откри. Една подземна катакомба, по-затворена от останалите, заобиколена от масивни колони почти от всички страни. Беше идеалната повратна точка. Мъжът се спря и застана в центъра й, като не пропусна да хвърли един язвително заповеднически поглед на придружителката си.
-Внимавай някой да не дойде.
-Ако дойде?
-Погрижи се за него.
Тонът му бе рязък, изострен и заплашителен.
-Каква глупачка.
Но нямаше време за губене. Опитвайки се да се абстрахира от детинските й прищявки, той разпери ръце, разтърка пръсти един в друг, пое си въздух и....пламна. От кожата му заизлизаха оранжеви снопове, които се разрастваха всеки миг, обхващайки катакомбата. Нужно му бе малко време да ги стабилизира заради влагата, но когато най-накрая ги почувства стабилни и под негов контрол, замахна няколко пъти във въздуха и те обхванаха всички стени на пещерата. Картие се уплаши, че сам ще се изгори, ще се превърне в жив факел, но той като че бе направил тънка бариера между себе си огньовете си и те не го нараняваха. Като неонова смазка, умение, което всеки огнен маг трябва да умее. Излизайки от нишката, той хвърляше наляво - надясно, нагоре и надолу огнени кълбета, които запълваха все повече пещерите. Включвайки и вторият си елемент, а именно въздуха, разрастваше пожарът още повече с доста добра скорост. Дим почна да се изнизва нагоре по стълбищата, а съвсем скоро изби и от прозорците. Това бе и сигналът, който чакаха отвън. Само след малко, двамата ренегати усетиха как земята под краката им се разлюлява, дело на обичния й Ерик, което пък бе техния знак, че трябва да се махат.
-Хайде, свършихме си работата тук, да вървим.
Красавицата бе потресена от случващото се. Очакваше го, но все пак й дойде в повече. Сякаш се бе вцепенила в стъпката си и не можеше да помръдне. Лидерът изпуфтя, грабна я за китката и я повлече след себе си досущ като кукла на конци, както сама се изказа за себе си тя. Зад гърбовете им почна да се разтяга мирисът на опърлено, а съвсем скоро доловиха и първите писъци, които щяха да останат в мозъка й за цял живот....

/Гери, отивайте обратно в градината./