Пътят

Гористите пътеки водеха към подножието на Памуковата планина и началото на град Илион. Те бяха обширни, сравнително спокойни. Често можеха да се видят минувачи или търговци с кервани. Рядко се случваше някой да те нападне тук.

След като преминахме през целият Маджестик, стигнахме до земите на Мидланд.Пътуването ни продължи почти 5 часа, през които минахме през какви ли не месности.Скалисти, заснежени, пустинни, тревисти, дори през едно мочурище.Накрая когато Лаура каза че сме на 10 минути от пътя на Илион, мислех че се шегува.Но, ето го и него.Памуковата планина се намираше от единият ни край, а от другия обширно после на което се намираше самият град.Не знаех защо и викат така на тази планина, но определено не вирееше памук на нея.Навлязохме в града бавно, оглеждайки непознатите хора.

- Лаура, сега на къде сме?

-Към града. Но преди това да спрем да си починем малко.
Те не бяха изморени, но животните им имаха нужда от отдих. Те слезнаха от конете. Роза почна да си играе с дракона си, а Лаура отвори единия мех, пийна вода и го подаде на останалите.
-Изправи се и ми покажи ножа, който си взе. - обърна се към Аш тя. Той й го подаде. Огледа го старателно и му го върна.
-Не е лош. Знаеш ли как да го използваш?
Тя се огледа и посочи едно дърво на десетина метра от тях. Взе лъка на малката и една стрела, опъна го и заби стрелата в средата на ствола му.
-Забий ножа до стрелата. Да проверим дали си точен.

Върхът на ножа се заби половин педя по-долу от стрелата. Роза изпляска с ръце.
-Не беше зле.
-Отново! - каза Лаура, протегна ръка към оръжието. То излезе от стъблото и се върна в ръцете й. Подаде му го.
-Не мисли толкова за самия нож, а точността. Няма правилно и грешно оръжие. Важно е умението. Силата ти е подходяща, прецизността не. Гледай с очите си Аш.

/Хайде пак/

Явно сънят вечерта не ми бе достатъчен, защото не успях да се справя.Улучих, но не и мястото което желаеше прецизната Лаура.Този път, мислех да използвам магия.
Взех пак ножа в ръцете си, като повторих движението с поставянето между пръстите.Този път, отпуснах да премине през ръката ми достатъчно енергия, че да направи тежестта на ножа равномерна по цялата му дължина.Така нямаше да се върти като пумпал и щеше да достигне точното място което исках.
Изпънах отново ръката си напред, като пред погледа ми той заставаше точно върху стрелата.Отместих съвсем леко ръката си наляво, за да може ударът ми да се окаже точно до нея.Едно леко повдигане на ръката за да удължа параболата която трябваше да направи и бях готов.Миг преди да отпусна ръката си напред и да хвърля ножа, стегнах пръстите си с което прекъснах магията си.Ножът полетя към целта и нищо не можеше да го спре за да потретя опита си...

И този път ножа се заби точно където трябваше. Няколко милиметра го деляха от стрелата. Лаура се изненада, не можеше да го отрече. Тя вдигна глава към небето и видя, че се свечерява. Слънцето стремително залязваше, а имаха още няколко часа път до града.
-Ще пренощуваме тук.
Дракончето полетя във въздуха в търсене на перфектното място за тази цел и след малко го откри. Навътре странично от пътя, за да не попаднат на минувачи, обградени от дървета. Аш се зае да кладе огън, а Роза навлезе малко по-навътре. Съзря два заека и с привидна лекота на ловец ги улучи с малкия си лък. Вечерята беше осигурена. Лаура на свой ред се погрижи за "леглата" им. Приближи се до две съседни дървета и положи дланите си на всяко едно от тях. Затвори очи и замлъкна като в транс. Произнесе една неразбираема дума. Аш можеше да се закълне, че това беше елфски, макар да не го разбираше. Кората на два достатъчно дебели и здрави клона се разтвори и в тях се оформиха вдлъбнатини големи колкото човек да легне. Мъжът беше впечатлен. Тя се обърна към него, докато Роза все още дебнеше своята плячка:
-На това ще спиш ти. - посочи едното дърво. - А на това ще сме аз и сестра ми.

/За тренировките с ножа - сила -3, ловкост-5, опит-4/

Вярно е, че Лаура ме впечатли с умението си да разделя дърветата, но не ми се понрави идеята да спя в ствола му.
- Вие си починете, аз ще направя яденето.Наобиколих близките места където имаше повече изсъхнали клони и събрах за подпалки.Когато се върнах при огъня, Лаура и сестра и се бяха сгушили една до друга и си говореха нещо, а малкото драконче им правеше компания.
Избрах си подходящо място за огъня, като го оградих с камъни - случайно да не запалим останалата част от гората.Наредих клонките на малка кула, като след това обрах изсъхналата кора и я накъсах на малки парченца, като ги нахвърлих върху огъня.Сложих и няколко по-големи парчета дърва отгоре и драснах клечката.Огънят бявно се се разгоряваше.Докато се запали напълно, аз щях да подготвя останалите неща.Отидох до жребеца си, като бръкнах в дисагите и от там извадих един от пакетите с храна.В него имаше разнообразие от зеленчуци, с които мислех да спретна една топла супа за дамите.Взех и една малка тенджерка и я сложих на огъня, като налях вода в нея.Отидох до двата уловени заека от дребосъка и ги хванах за ушите като се приближих по-близко до разгарящият се огън.Времето вече се стъмваше и трябваше да имам по-добра видимост.
Издърпах стрелата от единият заек и погледнах раната.Бърза и смъртоносна.Е, не се е мъчил много.Извадих ножа който подмятах до одеве по дърветата и го прокарах през гърлото на мъртвото животно, за да направя прорезна рана.Кръвта бавно бликна от него, капейки по тревата.Натиснах по-силно с ножа, като го завъртях към корема, след което го прокарах надолу.След десетина минути, заекът се оказа без кожата си и добре почистен.Когато направих същото и с другия, ги хвърлих в тенджерката на огъня.След тях ги последваха и зеленчуците, малко подправки и три големи моркова за цвят.Оставаше да заври хубаво и да му се насладим.
Почистих след себе си, след като се излегнах на топлата земя.Мислех си за това какво ме очаква.На непознато място, с почти непознати хора, можеше да ми се случи абсолютно всичко.Излежавах си се най-удобно, когато дочух шум идващ от дървото на Лаура.Двете се бяха сгушили една в друга, спящи като малки деца.Вече почти се бе смрачило, а огънят озаряваше телата им, като ги караше да изглеждат като сгушени статуи.Наблюдавах ги така около половин час, след което скочих и отидох до огъня.Повдигнах капачето и опитах ястието.Беше почти готово, но му липсваха малко свежи подправки.Набавих си ги от торбата, след което отидох до спящите момичета.Приклекнах до тях, като погалих Роза по главата.

- Ей, мъник - прошепнах тихо.След няколко леки побутвания, тя разтвори очите си.Погледна ме сънено и измънка нещо под нос, а малкият и дракон който също се събуди, не ми се зарадва.Изхрипа, след което посегна да ме захапе.Засмях му се.Беше наистина сладък. - Събуди и Лаура - заявих аз, след което пак се върнах до огъня.Намерих в провизиите им прибори и каменни купи за хранене, в които сложих от яденето.Още пареше едвам носех яденето към тях.Приближих се отново до момичетата, а те вече се бяха събудили.Подадох им купичките, върнах се да взема моята, след което донесох и приборите.Настаних се до тях на земята, седящ с кръстосани крака пред себе си.

- Дано ви хареса. - всъщност, силно се надявах да не съм направил някакъв буламач.До сега не бях готвил заешко месо, камо ли за някой друг.Не исках да се изложа.

Роза опита първа и се възхити.
-Мммм, много е вкусно Аш.
По погледа на Лаура си личеше, че и на нея й се услажда. Беше се справил много добре с вечерята, особено за мъж, особено за разхайкан тип като Аш.
От горите долетяха ято миниатюрни същества, които светеха в жълто и лилаво и осветиха пространството.
-Това са пиксита. - обясни Роза - вече сме в териториите на елфовете и такива гледки са често срещани тук.
Малката млъкна за момент. Момент, в който някаква детска носталгия се появи по чертите й.
-От толкова време не сме си били у дома. - прошепна тя с наведена глава.
-Да, доста време мина. - отговори сестра й като се долавяше успокоителна нотка в говора й.
-Как ли е татко?
-Не се притеснявай за него - той винаги е добре.
Малката надигна глава и се усмихна:
-Да права си. той винаги е добре.
После се обърна към младока.
-Аш, ти имаш ли семейство, което те чака някъде?

Наведох смирено глава надолу.Всъщност последният път когато видях семейството си, беше дни преди да замина.Бях в родният си дом, прегърнал малката си сестра Далия.Красива къща, в покрайнините на малко селце.Скромна, проста.Като за семейство от работническата класа, с две деца.Всъщност, вече едно.Другото, стоеше в ръцете ми с побелели коси и посинели устни.Намерихме я така - заспала.Притворила очите си за последно, стиснала малка бележка в ръка.А в нея, няколко простички думи, завършващи с красиво "Обичам Ви".
Капките сълзи още не бяха изсъхнали на малката бележка и стояха като печатът на смъртта.Навяващи студенина, показващи че един живот свършва.Но друг нямаше да започне, защото не можех без нея.Тя беше малкото същество което красеше денят ми, когато се приберях.Човекът който първи ме посрещаше и изпращаше с целувка.Загубата и ме накара да замина.Не можех да стоя повече в този дом, в който нищо не ме задържаше.Не издържах всекидневно да преминавам през коридора и да поглеждам към стаята ѝ и да знам че тази врата никога повече няма да се отвори.
Повдигна поглед, поглеждайки към Роза.

- Вече не. - отговорих тихо.Въпросът бръкна в дълбока рана, която почти бе зараснала.- Не очаквах че Лаура има сестра - опитах се да сменя темата тактично, избягвайки неловки въпроси.

-Не й отива, нали? - пошегува се Роза.
Лаура свъси вежди. Малката продължи обясненията си, смело пренебрегвайки недоволството на по-голямата си сестра.
-Ние сме дъщери на Арманд - царят на елфите. Може да се каже, че сме един вид принцеси - закикоти се малката. Майка ни беше маг. Ние сме съчетали силите и на двете раси. Някой ден когато порасна ще наследя управлението и....
Лаура се изправи рязко. Не искаше да слуша.
-Лягам си! - заяви студено тя и се отправи към едното дърво, като легна в образувания дървен прототип на хамак. Двамата гледаха известно време след нея, Роза с огорчение в погледа. Тя въздъхна жално.
-Извини я. Трябва да разбереш - едно време Лаура не беше такава. Беше весела. Тя е законната наследница. Но когато майка ни почина тя почна да се грижи не само за мен и баща ми, но и за целия род. Преди години убиха и любимият й. От тогава не е същата. Отказа се от трона, оставяйки го на мен. Не съм я виждала усмихната от цяла вечност.
Малката направи кратка пауза.
-Знаеш ли - тя те харесва. Не те мрази, виждам го, но й е трудно да показва чувствата си. Поела е ненужно бреме върху плещите си. Най-важното за нея е сигурността на близките й.

След като Роза ми заяви че Лаура ме харесва, не знаех как да реагирам.Просто стоях и гледах в една точка, без да обелвам и дума.В главата ми се разиграха всякакви ситуации на събитията, които биха последвали след такова изречение.Ами ако настина ме харесваше?Не мислех да прибързвам...

- А защо идваме в тези покрайнини?Да не би да имате среща със стари роднини тук - полюбопитствах, въпреки че не беше моя работа да питам за неща които не разбирам.

Не получих отговор веднага.Между нас се получи онзи глупав момент, в който всеки мълчи и не знае какво да каже...

-Мисля, че ти е известен смисъла на мисията ни и защо сме тук. Но да прав си - ще имаме малко помощ, която ще ни е от голяма полза. Шанса книгата да е в Илион е много благополучен за нас. Точно затова избраха мен и Лаура за тази работа.
Те си поговориха още малко и доядоха храната в паниците си.
-Да лягаме, а? - каза накрая усмихнатото момиче. То се изправи и се покачи в дървеното легло до сестра си. Сгуши се в нея, а Доби се сви на един клон малко над главите им. Аш също трябваше да последва примера им. Усети умората в краката и очите си. Трябваше да събере сили за утрешния ден, а какъв по-добър начин за това от съня.
Последните му мисли бяха за собственото му семейство и за това колко различни са двете сестри.


/Аш опиши как си лягаш, но не и как ставаш сутринта. Ще има включване от мен през нощта/

Роза вече се бе сгушила при сестра си, когато останах сам.Взех купичките от храната и налях малко вода в тях за да мога на сутринта да ги измия, стига да не забравех.
Огледах бъдещето си "легло", но не ми се понрави да спя в кората на дърво.Отидох до дисагите на коня си и извадих от там единият брезент който бе предназначен за направата на палатките.Умората вече надвисваше над мен и изключително много ме мързеше да кова дъсчици в момента и да правя вигвами.За това, придърпах брезента близо до огъня, разтлах го по дължината му, имайки достатъчно място да се излегна до топлият огън.Свалих тениската си и легнах върху брезента, като прегънах единият му край нагоре, завивайки тялото си.Тениската, положих под главата си, вместо възглавница.Скоро сънят ме посети и започна да ми разказва своите красиви истории...

Нощта минаваше бавно и неусетно, а огъня топлеше тялото на момчето. По едно време Аш се събуди от неопределен шум. Той стана като си помисли, че някой може да ги напада, но не видя никой наоколо. Само странният звук идваше откъм гората. Тръгна натам. Повървя няколко минути. Дървета пресичаха пътя му. Отстраняваше клоните от очите си с лекота, а шумът и човешкото присъствие се усещаха все повече и повече. Накрая дърветата свършиха, а пред него се появи невероятна гледка. Лаура в цялата си прелест, с почти никакви дрехи се намираше в едно езеро, а малък водопад падаше върху нея. Тя размахваше дългият си меч, с поразителна бързина и точност. Сякаш режеше водата. При всяко завъртане косата й пръскаше капчици, а червените й очи блестяха.
Мъжът се усети, че се е зазяпал с отворена уста. Наистина беше като богиня. Тя го усети и спря. Излезе от водата и се насочи към него. Мокра до кости, завита с някакви парцалки само около таза и гръдният кош, го погледна строго.
-Ти какво, шпионираш ли ме?

Нещо ме събуди.Пoдобие на шум или шепот прекъсна сънищата ми.Скочих от завивката си и се огледах - никой.Ослушах се и разбирайки от къде идва звука, тръгнах предпазливо към него.Преминавах през непознатата гора, а той ставаше все по-силен.Минути по-късно, разбрах от къде идва.През клоните препречващи пътя ми, се разкри малко езеро в средата на нищото.А в него, се къпеше полу-голата Лаура. Стоеше под малкият водопад на езерото, като размахваше своето оръжие разсичайки водата,а водопада обливаше тялото ѝ.Постоях така няколко минути, без да отделям поглед от нея.Тя ме усети.Спря играта си с водата и се огледа.Явно ме бе забелязала твърде лесно, защото се насочи право към мен.Светлината на луната се отразяваше в тялото ѝ, като му придаваше загадъчни сенки.Личеше си как водата се стича все още от косите ѝ, а после пада надолу по гърдите.Не можех да мръдна.Краката ми се подкосиха и замръзнах на място.Исках да избягам панически за да не ме види, но единственото нещо което успях да направя е да зяпна с широко отворена уста.

-Ти какво, шпионираш ли ме?
Стоеше пред мен и ми се смееше на това как се бях сгушил зад храсталаците.Изправих се пред нея, изтупвайки листата полепнали по дрехите ми.
Стараех се погледа ми да не се отделя от очите ѝ.Не исках точно сега да си позволя да шаря по тялото и, на непознато място.

- Аз...чух шум и...да.Нямам вина, хах - засмях се, опитвайки се да смекча ситуацията.
Лаура все още стоеше полу-гола срещу мен, наметнала се само с малките си парцалки.Веднага реагирах на това, като свалих ризата си по най-бързия начин, като от притеснението скъсах едно от копчетата.Дори не забелязах как падна.Наметнах ризата си върху нея, като я закопчах отпред, оставейки двете най-горни копчета свободни.Третото под тях, просто липсваше и гърдите и леко изкачаха от образуващото се деколте.Погледнах, нямаше как, no бързо се окопитих, и се усмихнах чаровно.

- Извинявай. - усмивката премина през лицето ми а бузите ми леко поруменяха.Странно защо, но от тази жена изпитвах срам.Чувствах се като ученик на първата си среща - бях способен на много глупости.

- Хайде да те стоплим. - хванах ръката ѝ, като я повеодх към огъня.Преминахме по същият път по който стигнах до тук и скоро вече бяхме покрай топлия огън.Роза още спеше, а кроткото и драконче не се виждаше.Пуснах ръката на Лаура и се настаних удобно до огъня, очаквайки тя да направи същото.

Лаура стоеше безпристрастна на всичко това и все пак му позволи да я облече. Може би на някакво подсъзнателно ниво й беше приятно. Да не говорим, че за първи път видя полуголото му тяло, което беше повече от стегнато. Унесена в тези мисли, тя се усети, че прекалено дълго се застоява до огъня и гледа в една точка. Сепна се и изгони тези мисли от главата си. Точно сега те бяха повече от ненужни. А и точно той ли? Ако питаха нея щеше да свърши всичко сама, да бъде сама, но ако трябваше да дели товара с някой, защо беше точно той? Хейз щеше да й плати скъпо.
Тя се сгуши до огъня, взе една пръчка и го разпали. Очите й наблюдаваха игривите пламъци, сякаш описваха сцени, картини. Ако се вгледаш достатъчно можеше да си представиш определени фигури.
Двамата стояха и мълчаха. Чувстваха се неловко в компанията един на друг. Накрая жената проговори. Тишината я смачкваше повече отколкото диалога.
-Кажи ми защо дойде наистина. И не лъжи че е за да се чувстваш полезен. И ти и аз знаем, че не си достатъчно силен за тази цел.
Очите й гледаха в неговите сега, а играта на огъня се отразяваше в тях.

Настанихме се до тлеещият огън, след което Лаура го разпали.Огънят лумна и огря телата ни.Погледнах към Лаура която стоеше близо до мен.Ризата ми и стоеше забявно.Леко широка в раменете, като ги караше да се свличат надолу и тясна в кръста, от което гърдите и изпъкваха още повече.Неволно хвърлих поглед с риск да ме излови, ала след това бързо извърнах главата си и започнах да оглеждам клоните на близките дървета.
Помълчахме доста дълго време, поставяйки се в неловката ситуация.Накрая тя разсече мълчанието с въпроса си :

- Кажи ми защо дойде наистина. ... не си достатъчно силен за тази цел.
Пропуснах доста голяма част от това което каза, тъй като при първите и думи леко се стъписах.Сърцето ми се сви конвулсивно, причинявайки ми болка в гърдите.Думите ѝ ме накараха да си спомня за случката която която сънувах на мостчето в "Сто Слънца".

- Виж...все още не знам отговора на този въпрос. - всъщност, знаех го.И той стоеше на около един метър от мен.Облечен с моята риза, измокрен върху моят брезент, топлещ се на моят огън който прегръщах преди малко.Но не исках да и казвам това, за да не я изгубя, да не я изплаша..защото тогава единственото нещо което щях да чуя е "Сбогом".Може би не беше моментът все още...
Изпънах тялото си на земята, лягайки по корем, насочен към Лаура.Поставих брадичка на дланите си, повдигайки я нагоре.Вперих поглед в красивото и лице, изключвайки всякакви мисли от главата си.Просто и се наслаждавах като малко дете.

- А ти защо ме отбягваш след танца ни? - незнайно защо, въпроса просто се отрони от усните ми.Стряскайки се от думите си, поставих неволно ръка върху устните си.Чувствах че ще потъна от срам...

Думите му я изненадаха и тя се обърна рязко към него, но не с онзи лош поглед, а напротив - объркан. Ама, че въпрос. И тя не знаеше отговора. Дори не беше сигурна, че го избягва. Или може би го прави, но не искаше да го признае.
-Това....това беше само танц. Нищо друго. - опита се да отговори студено Лаура, но този път не бе напълно стабилна в интонацията си. Тя пак заби поглед към огъня. Ставаше повече от неудобно. Неловкостта растеше с всяка изминала минута. Но на помощ им дойде слънцето, което току що почна да изгрява и да гони тъмнината от света. Те си отдъхнаха и вътрешно му бяха благодарни.
-Трябва да тръгваме. - каза жената и стана. Загасиха огъня и прикриха следите му чрез магията й. Просто го зарови надълбоко в почвата. Тя съблече ризата му и я върна. На нейно място облече дълга, копринена бледо зелена рокля, която ако беше само един пласт щеше да прозира, но точно затова се състоеше от няколко насложени парчета. Аш се зае да събира багажа и да го товари по конете, а Лаура отиде и събуди сестра си.
-Ммм...не може ли да поспим още малко.
-Не, скъпа. - помилва я тя по челото. - Не сме на излет.
Малката скочи на земята и почна да се оправя. След близо петнайсет минути и тримата бяха готови. качиха се на животните и тръгнаха към града. Все повече наближаваха целта си. Дракона на Роза летеше над тях и оглеждаше хоризонта.

Чудата гледка се разкриваше по пътеката: Млада и стройна елфа на гърба на елен, прозрачен като мъглата, пееше плодотворни песни. Можеше да се чуе как птиците й пригласят.
Изведнъж гласът й секна и тя заговори. Минувачите щаха да си кажат, че горкичката е полудяла и общува сама със себе си, но тя разговаряше на елена.
-И сега на къде Найтфол?- Азии обичаше да се скита из гори и планини, морета и реки. Сега тя се намираше близо до глад Илион и не бе сигурна дали иска да отиде там. Просто сякаш странстваше из времето и световете безцелно. Тя нахлупи качулката на наметалото си със приближаването на града и се намести върху еленът от който се процеждаше мека и мистична синя светлина.

Отвъд пътя се зададе малък керван предвождан от двама конници. Посоката в която се бе насочил бе право към Илион. Преди да нахълтат неканени в града, хората предвождащи конете се спряха. Огледаха обстановката и решиха по кой път да поемат. За сега се движеха по единственият път насочвайки се направо към Азии - която кротко яздеше своя елен. Въпреки че животното изглеждаше нищожно пред големите товарни животни, не се изплаши. Вървеше си пре-спокойно напред, като слушаше командите на своята ездачка.
Когато Азии премина близо до кервана можеше добре да огледа животните. Едри коне с много стабилни и дебели копита. Явно бяха тежкотоварни, въпреки че товара на гърбовете им не бе огромен. В първата редица носеха главно ефирни платове които явно бяха предназначени за продажба. А по-назад, върху конете не се виждаше нищо друго, освен по едно прикрепено ковчеже от всяка страна.

- Хайде момчета, не остана много! Почти стигнахме! - провикна се един от ездачите обръщайки се назад. Всъщност, той говореше на единствените двама души които се занимаваха с кервана. Притичвайки от единия до другия му край те се стараеха да не загубят част от товара си като събираха изпадалите предмети от земята и ги връщаха обратно на местата им.
- Още няколко часа и ще започне карнавала. Трябва да се приготвим преди залез слънце!
Когато двамата мъже чуха думите на ездача, започнаха да работят още по-усърдно. Единият застана в края на колоната като гледаше по земята за паднали предмети, а другия започна да пришпорва добичетата да вървят по-бързо по пътя.

Ушите на младата елфа и другаря й се наостриха при думата ''карнавал''. Елфите много обичаха карнавали. Тя реши да отидат и да погледнат. Тръгнаха по пътя на кервана, защото за пръв път навлизаха в тези земи и не знаеха пътя. Може би Азии трябваше да спре да странства и да се установи някъде. Бе ходила къде ли не. Искаше й се да научи нещо. Може би трябваше да се пробва за гилдия.
Но първо карнавала каза си тя. След няколко часа видяха светещия в далечината град Илион. Азии се запъти на там следвайки плътно керванджиите надявайки се да я отведат право до кернавала.

- Aaaaa! - бе първият вик, който наддадох, щом стигнах земите на Елфите.
Той бе насочен най-вече към онази горе, която контролираше уж всичко добро. Покровителката на моята и някой други по-добри като характер раси.
- Защо трябва да е толкова труднооо!
Крещях с цяло гърло, докато яздех измореното си добиче. То едва едва се влачеше по прашният път, а очите му едва стояха отворени. Всъщност, виждах ги широко отворени единствено, когато преминавахме покрай някое тучно пасище, в което коня ми се взираше жадно, а аз на свой ред трябваше да дърпам юздите като побъркан, за да го озаптя и да продължим по правилния път.
Аз също не изоставах от умората. Мислех си, че съм добре, но нямах такова усещане в тялото си. Очите ми пареха от болка и недоспиване, а тялото ми бе доста отмаляло.
Всъщност, защо трябваше да е толкова далеч този град?! Бях чувал, че тук живеели елфите, към които точно се бях запътил в този момент.
Да, скъпи приятели...и ти, който четеш това. Не се бях запътил директно към скоро нападналият ме белокос мъж, ами желаех преди това, да се подготвя. А кой би ме подготвил по-добре да стрелям с лък или да използвам леко оръжие, ако не хората по тези земи? Вярно, никой не знаеше къде се намирам и тръгнах твърде рисковано, без да предупредя дори Ив. Но, не исках да ги карам да се притесняват за мен или пък да се опитат да ме спрат.
Ето ги и стените на величественият град. Само на няколко километра пред мен. Може би, максимум два или три. Гледката и зеленината ме зарадваха доста, затова пришпорих коня и той затича с последни сили към града.