ИндексТърсенеРегистрирайте сеВход

Share
 

 Стая 19

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3
АвторСъобщение
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeСъб Яну 29, 2011 12:41 pm

First topic message reminder :

Стаите са за трима и почти винаги са пълни. Разполагат с три легла, съответно три гардероба, голяма баня и малка тераска. Уютни са и достатъчно големи за всички съквартиранти.


В този момент, единственият и обитател е "Дъст". Истинското му име е Чи, но рядко го използва. Сам понякога се нарича "Господарят на пясъка" поради факта, че обича да го използва като прикритие или в битка. Двадесет и пет годишен младеж, с буйно минало. Роден в Сахрид, израснал тук и сигурен че ще умре върху земята, която обича. Труден характер, клептоман, прекалено запален пушач. През повечето време или пуши, или се чуди какво да свие в джоба си. Не е желателно да се закачате с него, ако не искате да ви запише в "Черния Дневник".


Стая 19           - Page 3 Chiia
Върнете се в началото Go down

АвторСъобщение
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeВто Юли 23, 2013 8:01 am

Звукът от изщракваща ключалка никога не ми се е струвал по-благозвучен. Все едно слушаш как малките гайки, болтчета и пружини рецитират върховна патетична ода, написана преди хиляди години от някой източен поет. Можех да въртя ключа в нея отново и отново, само, за да съм сигурна, че звука не е само в главата ми. Нещо толкова просто може изненадващо да придобие мащабни размери щом си го постигнал със собствените си две ръце, щом си се борил за него, а не всяка борба в живота е свързана с кръвопролитие. Малките промеждутъчни битки не са за подценяване, те също изграждат характера понякога дори повече от големите.
В стаята нищо не бе променено. Багажът ни все още си стоеше там, а за капак натресохме и този, който носехме със себе си в последните дни, които ми се сториха цял месец. Първото ми действие, след като заключих след себе си бе да отида до калъфа, в който спокойно спеше виолата ми и да го прегърна. Прегърнах го като спасителна сламка, като стар приятел, който не си виждал от години. Толкова ми липсваше - аромата й, звученето й, тънките струни, по които прокарвах кокалестите си пръсти. Всичко това, но най-вече начинът, по който ме караше да се чувствам, някак неземно, извън тази планета.
-Толкова ми липсваше.... - прошепнах сама на себе си, оставила се в този малък блян на мечтите.
От страни Дъст ме наблюдаваше и се усмихваше на детската ми постъпка. Когато най-накрая се изправих се обърнах към него.
-Имаш ли нещо против да се изкъпя първа?
-Не. Давай, банята е изцяло твоя.
Кимнах благодарствено и се затворих в малкото изолационно за мен отделение. Погледнах се в огледалото и видях един жив труп, нищо повече. От предходните преживявания, бузите и бяха хлътнали, кожата бе придобила призрачна прозрачност, косата ми беше спластена от кръв и мръсотия, самите дрехи бяха изплискани в черно-червен пергамент. Почувствах се изцедена, грозна, гнусна. Исках да сваля целият този товар от плещите си и започнах с парцалите по себе си. Изхлузих ги като кръпки и ги захвърлих на земята. Влязох във ваната и пуснах студената вода. Искаш точно тя да облее тялото ми, да го изстуди, да го накара да претръпне към всичко, към болката, физическата и душевната. Но знаех, че няма да стане, не и така както го исках. Струйките сипеха върху главата ми, а сифонът се задръстваше от кръв и мръсотия. Вадичките се просмукваха в малките дупки и изчезваха в канализациите, но не изчезваха от съзнанието ми. Там щяха да останат пресни и дори времето нямаше да успее да ги заличи.
Пред очите ми се появи картината от снощи. От разложения труп на онзи прокълнат, а после от онзи другия. "Предателка", чух за пореден път в главата си и нещо ме стегна. Несъзнателно ръката ми грабна сапуна на етажерката и опирайки го в тялото си почнах да го търкам. Да търкам толкова силно, чак болезнено, исках да изтрия всяко малко петънце от предходната вечер. Търках насилствено, като с шкурка. Стиснала зъби хлипах едва доловимо и не спирах да търкам като обезумяла. Сякаш всяко място, което е било докоснато копнееше да бъде изжулено. Още малко и щях да се разкървя, но не спирах. Бях попаднала в едно от онези състояния на отчаяние, което чак сега си позволи да избие. Тъкано толкова дълго вътре сега избуя на повърхността, далеч от чужди погледи. Пръстите ми почнаха да треперят от спомена и изпуснаха сапуна. Но аз продължавах да търкам по гърдите, корема, бедрата си, докато сълзите не рухнаха от очите ми. Малки стонове на погнуса се отронваха от гласните ми струни и се загубваха в шума от течащата вода. Стиснах юмрук и го забих в отсрещната стена. Стоварих го с всичката си сила и замрях. Просто така, в тази нетипична поза. Гледах напред, а водата ромолеше ли ромолеше. Дишах тежко, плачевно. Отместих юмрукът си, а по кокалчетата се бяха слепили малки частици мазилка, които съвсем скоро последваха останалите вадички, изчезвайки от полезрението.
Мина още половин час, когато най-накрая реших да изляза. Бях се увила в една дълга кърпа, а в ръце държах дрехите си.
-Няма ли да ги изпереш? - попита ме Чи.
-Не! Не ги искам.
Само щяха да ми напомнят. За мен те бяха вестител на огорчението.
-Какво ще ги правиш тогава?
Не отговорих. Взех един кибрит и излязох на терасата. Погледнах надолу и установих, че на пясъчника няма никой. Протегнах парцалите напред, извън парапета, а с другата си ръка запалих една клечка. Положих я в началото на дрехите и ги запалих. Оказа се, че засъхналата кръв е доста добър проводник и те пламнаха бавно, но славно. Наблюдавах ги как горят с безличен поглед. Огънят ставаше от оранжев червен, наситен и миризлив. Когато пламъците стигнаха до там, където току щяха да опарят китката ми, разтворих пръсти и те паднаха долу в пясъка. Наведох глава и продължих да наблюдавам този процес, който наподобяваше ритуал към дявола. Не отлепих поглед, докато и последната нишка конец не се изпари, оставяйки единствено пепел след себе си.
Прибрах се в стаята и подминах Дъст, който все още ме наблюдаваше безмълвно, но озадачено. Едва ли би разбрал, така или иначе нямах намерение да му обяснявам каквото и да е. Легнах на леглото си и се завих до гърдите. Останах така, забляна напред, като кукла, която е оставена в килера да събира прах.....
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeСря Юли 24, 2013 9:25 am

Дъст постоя така няколко минути, съзерцавайки излегнала се девойка. Не знаеше, какво се върти в главата й, както и кога ще извърши поредната щуротия, породена от буйният й нрав.
Това не продължи дълго. Русокосият имаше нужда от нещо, което да го освежи. Да измие нечистотията от тялото си и да легне в леглото си с чиста душа. Влизайки в банята, той настрой водата до нормална температура за тялото си и се шмугна под нея. Тогава, времето сякаш спря за него. Дъст забрави за умората, за стичащата се вода и проблемите си. Пред него стоеше единствено синекосата му съквартирантка. Образа и се бе отпечатал незнайно как на отсрещната стена. Твърде жив и истински, погледа й го обхождаше от глава до пети. Дъст претръпна.
- Какво п...
Но дори не довърши думите си. Привидението протегна ръката си напред и с пръст докосна устните му, като не му позволяваше да продума. Със свободната си ръка, Ния започна бавно да смъква дрехите от тялото си. Първо изхлузи късите панталонки, които носеше, а след това с ноктите си преряза връвчиците на потника, който едва прикриваше гърдите и. След миг, изваяният и бюст лъсна на показ пред погледа на асасина. Той преглътна сухо и понечи да прокара пръсти по гърдите и. Но, красавицата отново го спря, като го перна през ръката. Лека пареща болка се разнесе по пръстите на Дъст и той се отдръпна назад.

- Не ме докосвай. Аз съм мъртва за теб! - заяви заповеднически жената.
Чи я послуша. Остави тялото си отново под струята вода, като единствено продължи да наблюдава момичето пред себе си. Очите му шареха по крехкото и тяло, както и нейните върху му. Двамта стояха така и се изпиваха с очи няколко минути, докато най-накрая Дъст не издържа. Той протегна ръце напред обгръщайки тялото и, затвори очи и насочи устните си право към нейните. Тогава, той усети нещо нетипично. Когато отвори отново очи, видя че е долепил устни върху отсрещната стена, а голото му тяло стоеше плътно прилепнало до нея. Единствено възбудената му мъжественост в момента издаваше желанията, които изпитваше той.
Дъст се отдръпна рязко назад. Завъртя се няколко пъти около себе си, търсейки синекосата, но нея я нямаше. Тогава, побърза да провери дали все още не е в стаята. Той открехна леко вратата на банята и погледна през нея. Ния спокойно продължаваше да лежи в леглото си, с вперен поглед в тавана.

- Мамка му... - прошепнаха мъжките устни.
Последва едно бързо спиране на водата и подсушаване на тялото. Чи се облече набързо и излезе от стаята, като през това време подсушаваше за последно косите си. Преминавайки покрай леглото на Ния, той забеляза, че тя все още е будна.
- Не можеш да заспиш?
- Да...
Дъст се замисли за момент и му хрумна нещо. Отиде до гардероба си и отвори едно от крилата му. Бръкна между рафтовете, извади си чифт бельо и го нахлузи бързо. Сложи една тениска, с която имаше намерение да спи и изведнъж извади малка книга, която стоеше скрита между дрехите му. Обръщайки се назад, той затвори крилата на гардероба и се запъти право към Ния. Девойката не го отрази, тъй като мислеше, че той ще си легне в леглото, но щом той се настани право до нея опъвайки краката си като струна, тя подскочи изненадано.
- Какво правиш, бе?!
Дъст се ухили по своя си инфантилен начин.
- Спокойно. Искам да ти почета малко...
- Аз не искам. Остави ме!
- Ох, хайде де! - измънка момчето - Само малко...
Ния погледна към четивото, което беше взел асасина и видя ясно надписа КНИГА НА МЪРТВИТЕ. Но, тъй като не бе запозната с четивото, тя се обърна с гръб към него и лице към стената и му заяви :
- Прави каквото искаш. Не съм заинтересована!
Дъст не знаеше какво да каже. Въпреки това, той разтвори кориците на страницата и затърси точно определена страница. Намирайки я, асасина постави пръст в началото и, като започна по този начин да си помага за да не обърка редовете, които четеше. След това, устните му бавно започнаха да четат ред след ред :

песента:
 
В края на четивото, асасина направи лека пауза. Погледна в страни към съквартирантката си и се надвеси над нея, за да провери дали спи. Очите и бяха затворени, а дишането бе отслабено.
- Ния... - леко прошепнаха устните му, но не получи отговор.
Явно спеше. Асасина остави книгата зад себе си на малкото шкафче и се плъзна надолу по леглото. Не. Не отиде в своето собствено, ами реши да заспи право до Ния. Скоро и неговите очи се затвориха, но в мислите му продължаваше да блуждае случката, която се разрази в банята. Сънят го споходи бавно, но мислите му продължиха да се въртят в главата му, през целия ден...

_________________
Стая 19           - Page 3 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeСря Юли 24, 2013 11:45 am

Винаги съм се чудела в какво точно се състои смисъла на израза "Спах като бебе". Не го разбирам. Бебетата не се славят с едни от най-спокойните сънища. Събуждат се постоянно, плачат, мрънкат. Не искам да съм критик, но не ми се струва подходящо. В моя случай важеше друг подобен израз, много повече приближаващ се към действителността. Аз спах като труп. Буквално. Не помня кога думите на Дъст са заглъхнали в съзнанието ми, кога клепачите ми са се затворили и кога душата ми се е предала пред огромната умора, насъбрала се през последните три-четири дни. Така, съвсем неосъзнато изпаднах в черна дупка с големината на цял канион и изпаднах в блуждаещ сън. Не сънувах нищо. Мъртва зона, бяла, блещукаща и празна. И бях благодарна, защото точно от това имах нужда, за да възвърна силите си. Сънят ми бе спокоен, наситен с непробудност и продължителен.
Когато за първи път отворих очи беше станало сутрин. Да, чак на следващата сутрин. Бях проспала последните двадесет и четири часа. Цяло денонощие, което никога нямаше да си върна, но нямах против. Чувствах се някак си бодра, запасена с нова енергия, която ми бе изтръгната така насилствено. И ми беше топло. Не, не онази жега, която мореше кожата ми, а вътрешна. Чувствах се затоплена от вътре, целият ми организъм гореше в приятна близка тръпка, когато най-накрая асимилирах причината. А тя стоеше точно зад мен, допряла торс до гърба ми. Ръката му преминаваше през кръста ми и се бе настанила удобно върху корема. Чи! Чи спеше на леглото до мен, сгушен, прегръщащ ме. Не можах да разбера кое преобладаваше - почудата ми, желанията или лекото неудобство, което изпитвах винаги когато с този мъж ставахме поне малко интимни. Ту го искаш с цялото си тяло, ту нещо винаги се изпречваше на пътя ни и вече приемах тези пречки за нещо стандартно и неотлъчно. Не ни бе писано? Сигурно е това, но тогава защо съдбата ни бе сложила толкова близки един до друг? Защо знаехме какво искаме, а нямахме смелост да си го вземем?
Прокарах ръка по жилестите му пръсти и вплетох моите в неговите. Възглавничките ми изтръпнаха, като да ме хваща ток, но това само подсили импулсите ми. Плъзнах дланта му по продължението на тялото си, минавайки по средата на гърдите и я положих на бузата си. Затворих очи и съвсем леко потърках страната си в грубата кожа. Беше хубаво, някак си успокояващо. Стиснах я, защото не исках да я пускам, исках да остана така колкото се може по-дълго и тогава усетих, че се е събудил. Лекото сепване на въздуха му и раздвижването на врата бяха показател, че е излязъл от дрямката и сега сигурно прескляпаше в неразбиране зад гърба ми. Но тъкмо когато мислех, че ще се изтръгне от захвата ми, той придърпа ръката си като така ме обърна към него. Лицата ни се срещнаха с почти опрени носове един в друг, а дъхът ни се учести и изтъни.
-Спал си при мен....
-Да...май така се получи.
-Защо?
-Не се стърпях...
Ирисите ми блуждаеха в неговите, движейки се хаотично, а зениците сигурно трептяха на невъзможни честоти. Съзнателно или не, усещах как главата ми се приближава все повече до неговата, коляното ми се впуска нагоре между краката му, стигайки до чатала, а спомените от онази вечер в палатката се върнаха като връхлитащ ураган. Исках да го усетя отново, да вкуся устните му, да галя мускулите му, да продължа от там, където бях спряла. А най-странното е, че виждах същото желание в очите му. В тях имаше притеснение, дори страх, но и възбуда, която е стояла дълго заключена и сега тропа безмилостно по вратата, в опит да я събори и да премине от другата страна. Устните ни все повече се доближаваха, бавно, плавно, в уплах, но някак си не спираха, не се отдръпваха, напираха малко по малко като страхливи животинки, приближаващи се до човек, подаващ им къс хляб.
-Ч...Чи....
В следващият миг усещах езикът му в кухината си, влагата, която носеше - нова и неопетнена. Пръстите, които се ровеха из косите ми, набъбващото му достойнство. Дантес, наистина ли се случваше?! Дали най-накрая решихме да поемем по тази пътека, която толкова време заобикаляхме?
Мъжът ме преобърна по гръб и се освободи от тениската си, оставяйки само по бельо. Целувките му станаха по-страстни, нетърпеливи, сякаш искаше да побърза, преди да се отметне, преди здравият разум да е взел предел. Устните му жигосваха лицето, шията, раменете. Пръстите му шареха по бедрото ми, а кърпата едвам се държеше да не се изхлузи.
Истината е, че се чувствах странно. Изгарях от копнеж и в същото време нещо ми подсказваше, че това не е правилното решение. Нещо в задната част на черепа ми нашепваше, че това е изгубена кауза, че никога няма да се развие според очакванията ми, че е грешно и не трябва да се стига по-далеч. Но аз инатливо отхвърлях тази интуиция, и пренебрегвайки я се отдавах на момента.
Уви.....съдбата за пореден път се намеси. Тази проклетница, която се сливаше в унисон с душата ми и заедно играеха поредната партия шах, изхвърляйки ме от дъската като ненужна пешка. Какво имам предвид? Ще ви кажа! Тъкмо когато Дъст посегна към бюста ми, за да го освободи от излишния товар, мозъкът ми прещрака. В умът ми нахлу образа на онзи непознат мъж от сънят ми. Онзи с чупливата черна коса, сивата като пепел кожа и искрящо сините очи. Стоеше си там, най-необезпокоявано в мозъка ми, със скръстени ръце и злобен поглед, готов да те убие.
-Не го докосвай! - заповяда мъжът и душата ми настръхна от ледени тръпки. -Махни го от себе си или кълня се в пъклените ями на деветия кръг, ще му сплескам черепа като пихтия.
Стоях като препарирана, все по-малко усещах допирът на блондина, с изцъклени очи. Не можех да повярвам, че това реално се случва. Не е истина, всичко е само в главата ми. Няма да позволя на някакво привидение да контролира живота ми. И тъкмо пак да докосна коремът на съквартиранта си, който не спираше да ме дарява с пламенна нежност, непознатия за пореден път се появи, още по-разярен от преди.
-Казах ти да го пуснеш! Веднага! Махни гнусните му ръце от себе си.
Тук не издържах и отблъснах Чи нагоре. Очите му се врязаха в мен, в неразбиране, а аз бях замряла, заглъхнала, гледах право напред без посока с полуотворена уста, а дъхът ми излизаше на почти ледени талази, въпреки високите температури.
-Ния...? Какво има? Добре ли си?
-Стани!
-Какво?
-Стани от мен...моля те.
Объркан, убиецът слезе от тялото ми и седна странично от него.
-Не разбирам....
-Аз.... - аз също ми се искаше да кажа. -Просто ме заболя главата.
-Главата? Отново ли?
-Да...да. Много силно.
Изправих се в седнало положение и закрепих допълнително хавлията, стискайки я. Мъжът в главата ми се усмихна доволно, като самият дявол, кимна и се изпари. Какво по....? Станах от леглото и почнах да се обичам на бързо.
-Ния, чакай. Аз нали...не направих нещо?
Обърнах се към Дъст и понечих да го докосна, но се спрях в опита си. Ръката ми увисна във въздуха и я дръпнах към себе си.
-Не...за бога не. Просто....не знам. Трябва да помисля.
Вече облякла се напълно, взела всичко, което ми е необходимо, се извърнах и напуснах стаята. Не можех да стоя повече тук с него, защото се страхувах, че нещо лошо ще му се случи. Всичко това трябваше да спре, но кога....кога....
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 07, 2013 8:46 am

Ключът изщрака и когато отворих вратата заварих стаята празна. Светнах лампата, но Дъст го нямаше. Не го бях виждала от сутринта и взимайки предвид ситуацията, в която изпаднахме, очаквах, че няма да се навърта наоколо. Сигурно щеше да страни или поне до толкова, колкото му е възможно. Не се учудвах и не можех да го виня. Бяхме на косъм да направим нещо, но аз го провалих, както провалям всичко около себе си. Не исках да мисля за това, защото главата щеше да ме заболи за пореден път, затова опитвайки се да игнорирам спомените влязох в банята и се изкъпах, този път като хората. Изпрах мръсните дрехи, с които бях спала, а след това ги проснах на терасата. На малкия простор, намиращ се в края й имаше и две тениски на съквартирантът ми. Явно и той се е потил днес.
Всичко изглеждаше някак си банално, явно за пореден път щях да прекарам една самотна вечер, но дори за миг не се замислих да отида на онзи купон. Защо ми е? Да гледам как някакви се наливат до козирката? Такива гледам всеки път когато съм в кръчмата. А после да си мислят, че можем да се сприятелим, защото сме в една и съща база. Имах достатъчно приятели, ако можем да ги наречем така, и повече не ми бяха нужни. Затова се подсуших, облякох една дълга до бедрата тениска и се излегнах на леглото да чета книга. Бях си взела една от Апартамента и най-накрая намерих време да й обърна внимание. Беше пълна с приключенски и фантастични приказки и за момент дори се почувствах като дете. Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават. Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят. Единствено ние, възрастните не вярваме в приказките. Но в тази нощ аз повярвах. Повярвах, защото приказката сякаш излезе от белите листове и се превърна в кошмарна реалност. Нека ви я разкажа....
Когато човек е в спокойно състояние на ума и тялото, той е способен да усеща явления, които по принцип не биха му направили впечатления. Сетивата му се отключват, шестото чувство се изостря, а нощем, всичко излиза на повърхността. Аз бях в едно такова състояние и имах натрапчивото усещане, че някой...не, по-скоро нещо ме наблюдава. Като че ли зад тъмните стъкла на прозорците седеше нечие лице, втренчило изцъклените си очи в мен. Опитвах се да не обръщам внимание, мислейки, че разказите влияят на психиката ми повече от необходимото, но съвсем скоро щях да се убедя, че нищо не се случва само в главата ми.
Леко стържене се прокрадна в тишината, стържене като от нокти върху плоска, гладка повърхност. Погледът ми се отмести от книгата и обходи цялата стая, но там нямаше нищо. Бях сама или поне така си мислех. Само след няколко секунди обаче, звукът се повтори още по-остър от предишния, а вратата на терасата се отвори с трясък, подтикната от силна въздушна струя. Това ме накара да скоча на крака и да изпусна четивото. Излязох на балкона, но единствено мокрите дрехи се вееха на полъха и шумоляха като есенни листа.
-Трябва да е съвпадение. - казах си и затворих вратата.
Но тъкмо обърнала се, тя се отвори наново и се заби в стената. Замръзнах на място, изтръпнах и то не от страх, а от бързо снижаващите се температури. Вярно е, че нощем в пустинята става студено, но това минаваше всякаква граница. Можех да видя как дъхът ми излиза под формата на пара от устата ми, а цялата стая някак си се замъгли. Това адски ме притесни. И за да може страхът ми да е двоен, глухо туптене, като от калибрени кубинки се разнесе по пода.
-И...има ли някой?
Разбира се, не получих никакъв отговор. Че кой можеше да ми отвърне - вятъра ли? Но това не омаловажи усещането, че не съм сама. Тук имаше някой, нещо, знаех го, чувствах го. Нещо...нематериално, нещо...неплътно. Прозорците се замъглиха, скреж се появи по тях, а туптенето не спираше нито за миг. Започваше на равни интервали, заглъхваше, а после пак се появяваше.
-Кой си ти? Бенджи...?
Създанието пак не проговори.
-Можеш ли да говориш?
Сетих се за сънят с карнавала и как различавах знаците чрез броя на звуците.
- Едно почукване за Да, две за Не. Можеш ли да говориш?
Две почуквания.
-Ти...привидение ли си?
Едно почукване. Свети Дантес, в стаята ми имаше призрак, мъртъв дух, но защо беше дошъл?
-Защо си тук?
Не, това не беше правилно зададен въпрос.
-Тук ли си живял приживе?
По масата се тропна веднъж. Това значи Да.
-В тази стая?
Едно почукване по стената.
-Познавал ли си Дъст?
Две потропвания, идващи нейде от банята. Явно не са били съквартиранти. Страхът ми се увеличаваше все повече и повече. Срещата с някой мъртъв винаги е била плашеща. Но за разлика от Бенджи, този ми се струваше някак все едно съдържаше неизстинал все още в себе си гняв и яд.
-Кой ти го причини? Не...От нормална смърт ли умря?
Две почуквания.
-Някой те е убил?
Едно почукване. Бившия жител на тази стая е бил убит. Това е нещо нормално тук, имайки предвид с какво се занимаваме, но като че ли историята не спираше само с това. Като че имаше нещо много повече.
-Познаваш ли убиецът си?
Духът ми отговори с Да, което допълнително събуди любопитството ми. Всичко можеше да спре тук, да престана да го разпитвам, но нещо ме подтикваше да продължавам, за което само след минути щях много да съжалявам.
-Някой от базата ли е?
Едно стържене по рамката на леглото.
-Жена?
Същото стържене последва. И тогава мозъкът ми се напълни с кислород до толкова, че щеше да експлодира. Главата ме заболя, а напрежението в гърдите ми ги притисна като между метални наковални. Вътрешностите ми щяха да изскочат всеки момент. И въпреки, че знаех, че няма как да ми отговори, трябваше да задам следващия въпрос.
-Как....се казваш?
Настана затишие, от никъде не се процеждаше нито един излишен звук, докато накрая по заскреженото стъкло не почнаха да се открояват символи. Някой...той...с невидимите си нокти изписваше буква след буква, докато накрая се образува едно кратко: "Айс"....
Настръхнах. Не бях чувала това име тук, но усещах, че познавам този човек, като от друг живот. А заедно с това дойде и най-голямото разбулване. Гърлото ми се сподави, сякаш се давех с изворна вода за пореден път и тогава...о, тогава дойде крайния завършек, който се страхувах да задам, но думите излязоха от устата ми без да ги усетя.
-А...аз....ли...те убих....?
Момент на съспенс, а след него най-силното единично потропване, което бях чувала някога. "Да!" Организмът ми се заля с лед, заотстъпвах хаотично назад, пре спокойно можех да се препъна в нещо без да го забележа. Колкото повече отстъпвах толкова повече усещах как призракът приближава. Имах чувството, че всеки момент ще се улови, ще ме хване между нереалните си ръце и ще ме удуши. Това не можеше да е истина, не може аз да съм....кога? Как, защо? Не, не можеше....но беше...беше си самата истина и вътрешно го знаех.
Стигнала до вратата, гърбът ми се блъсна в нея. Дланта ми напипа бравата, завъртях я и изскочих от стаята, оставяйки я широко отворена след себе си. Хукнах по коридора без да гледам къде стъпвам. Просто бягах в паника, в огромна паника и страх. Исках да избягам, да избягам от тук, а дори не знаех на къде отивам.
Изведнъж се блъснах в нечие тяло и инстинктивно зарових глава в гърдите му.
-Ния...Ния....
Чи! Беше Чи! Тъкмо се прибираше и ме бе уловил в обятията си, а аз се тресях, подплашена, готова да се разплача всеки момент.
-Какво става? Какво има?
-Т...там...стаята...има...има....
-Успокой се. Спокойно, какво има? Божичко....студена си...
-Има....
Думите излизаха на пресекулки от гърлото ми, не можех да създам дори едно членоразделно изречение. Всеки момент щях да изгубя стабилност, разум и мисъл, единствено тялото на русокосия ме държеше и не ми позволяваше да рухна. Но ме беше страх да се върна, защото не знаех какво ще заваря.
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeСря Авг 07, 2013 2:23 pm

Ния се притискаше силно в обятията на русокосия си съквартирант. А Дъст, той се опита да се измъкне един или може би два пъти, но вкопчилите се ръце на момичето, не му позволяваха да помръдне. Тя стискаше здраво, колкото сила имаше и щеше да се влачи дори с него ако трябваше, но нямаше да се върне в онази стая сама.
Тук Дъст трябваше да направи нещо. Инстинкта му на убиец се обади в него и мъжа хвана здраво с ръце, раменете на асасинката и я оттласка от себе си. Прилепи тялото и до един от прозорците и я погледна право в очите.

- Недей...
В гласа и се усещаше лек страх. Чи до сега не я бе виждал в такова състояние и това го нахъса още повече. Без да обели и дума, той се наведе напред и я целуна по челото.
- Стой тук!
В следващият момент, русокоското изви тялото си в страни и тръгна с бързи стъпки по коридора. Ръцете му бързо се шмугнаха в пазвата на дрехите му, от където той извади своите "Нокти", които обичаше да използва. Нахлузи ги на ръцете си и когато се приготви за атака, се втурна право напред. Щом достигна стаята, в която пребиваваше заедно със съквартирантката си, Дъст направи един висок скок и докато се приземяваше, обхвана сянката си чрез енергията си и така прикри тялото си.
Озовавайки се вътре в стаята, Дъст огледа навсякъде и прецени ситуацията. Но, не виждаше нищо странно. Нямаше разхвърляни дрехи, счупени мебели или каквото и да е, което да му подсказва за някаква беда. Обаче, не можеше да се довери толкова просто на инстинктите си. Дори самият той се прикриваше в този момент и ако премахнеше сянката от тялото си, рискуваше някой нападател да се нахвърли върху му и да го просне с юмруци на земята. Стискайки здраво ноктите си в ръце, Чи бавно се придвижваше по края на стената. Погледа му продължаваше да шари навсякъде из стаята, но отново не забелязваше нищо. Единственото, което му направи впечатление, бе мокрият прозорец, по който се стичаха малки капчици вода. Чи свъси вежди, още щом ги видя, но не знаеше дори, какво да си помисли. Естествено, дъжда в пустините бе твърде рядко явление и явно тези капки си имаха основателна причина да бъдат там. За това, асасина продължи бавно да обхожда стаята и да се предпазва под сенчестото си наметало.
А навън, Ния все още стоеше облегната на прозореца и трепереше. Ако не бе тази случка, тя щеше да се върне бързо в стаята си и да помогне на Дъст, но този път нещо я спираше. Нещо, което се криеше дълбоко в нея.
Тя прекара около десет минути сама, в които погледа и трепваше при всеки един шум, който дочуеха ушите и. Мухичка да минеше покрай нея, Ния я стрелваше с поглед и сърцето и забиваше до полуда. Докато, накрая Дъст не се появи пред вратата на "Стая 19". Той държеше в ръцете си "Ноктите", които явно не бе използвал тази вечер. Чи се приближи с бърза крака към асасинката и опря едната си ръка в рамото и.
- Няма никой!
Очите на Ния се разшириха.
- Но...там...
- Хайде, ела с мен. Не се притеснявай! - увери я асасина, като я прегърна през рамо.
Но, Ния не желаеше да помръдне от мястото си. Дори, започна да се дърпа назад, опитвайки се да се измъкне от хватката му.
В случая, обаче тя нямаше право на избор. Или, поне такъв не и бе даден. Дъст я прегърна и почти на сила започна да я тика право към стаята им. Колкото повече я приближаваха, толкова по-силни и напористи ставаха опитите на момичето да се измъкне. Докато, не застанаха пред прага на вратата. Щом погледнаха вътре, Ния инстинктивно впери погледа си към прозореца, който до преди малко бе заскрежен. Този път, ледът го нямаше. Нямаше и следа от това, което тя видя или чу преди няколко минути.
- Ето, видя ли? Празно е! - започна да я успокоява съквартиранта и, като същевременно с това я избута в стаята.
Затваряйки вратата след себе си, Дъст помогна на Ния да се настани в леглото си. По-скоро я остави да седне сама, като я наблюдаваше през цялото време. Дори и в негово присъствие, Ния продължаваше да се озърта из стаята, търсейки своят неканен гост. В опит да се успокои, асасинката протегна ръка към нощното си шкафче и почука няколко пъти върху му, търсейки отговор. Естествено, не получи такъв.
Дъст все още не проумяваше, какво се случва. А единственият човек, който си имаше едно на ум, в момента показваше поредните си психически отклонения. Но, трябваше да се направи нещо. За това, русокоското приклекна близо до Ния и положи ръце върху коленете и. Погледна я в очите и внимавайки да не каже някоя глупост, я попита :
- Можеш ли да ми кажеш, какво се случи?
Изражението му изглеждаше някак притеснено. А и как нямаше да бъде, като знаеше до какви неприятности можеше да се докара това момиче? Малко или много, му пукаше за нея. А когато ситуацията станеше напечена, винаги би се хвърлил в боя за да я отърве от неприятностите. Такъв бе и този случай. Оставаше, само да разбере пред какво се е изправил и да опознае врага си, преди да го нападне.

_________________
Стая 19           - Page 3 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 08, 2013 9:55 am

Макар признаците на кошмарната приказка да си бяха отишли, тя остави белег в душата ми, който нямаше току така да се изпари. Усещането за студ, за давене, за чуждо присъствие, което не би трябвало да е тук се загнезди дълбоко в съзнанието ми и не му даваше мира. Стоях вкаменена, очите ми шареха на всички посоки, очаквайки всеки момент привидението да се завърне с гръм и трясък.
-Можеш ли да ми кажеш какво се случи?
Обърнах се към Дъст и се втренчих в сините му ириси. Макар до мен, все още се страхувах. Страхувах се от откритието и от това минало, което не помнех. Как може да не знам кога и кого съм убила? Това бе недопустимо, неразбираемо, гадно, отвратително чувство - да не знаеш какво си извършил.
От стената се разнесе леко скърцане, като че дървеници да гризяха дърво. Само при долавянето му настръхнах, подскочих и седнах на земята, свила колена, обхванати с ръцете ми.
-Наистина си много изплашена... - каза сам на себе си съквартирантът ми, докато се опитваше да разбере какво става.
След поредния обход на помещението от моя страна, най-накрая реших да му споделя истината.
-Вярваш ли в призраци....?
Блондинът се ококори размишляващ над въпроса ми.
-Не знам....не изключвам съществуването им, но....никога до сега не съм виждал и...
-Тук имаше призрак! - заявих насечено, с трептящ глас.
-Какво?
-Имаше призрак.
-Ния това....
-Знаех си, че няма да ми повярваш. Но имаше....наистина. Дори написа името си.
-Какво беше?
-Айс! Чувал ли си го?
-Не мисля.
-Живял е тук, в тази стая преди ти да се нанесеш. Казвам ти беше тук и....и....беше толкова гневен...Търсеше отмъщение....
-Трудно ми е да повярвам....
Сгуших се в него на кълбо, чувствах се защитена в обятията му. Разбирате ли, не физически, а емоционално. Ако той беше тук, от плът и кръв, то тогава знаех, че подземните създания няма да успеят да ме докоснат.
-Той беше тук...Чи....Не си измислям. Беше....
Чувствах се като дете, видяло как торбалан излиза изпод леглото му. Не съм вярвала, че нещо ще може да ме изплаши до толкова, но сега наистина чувствах сърцето си в гърлото, а то туптеше толкова силно и неравномерно, че спокойно можеше да се пръсне от напрежение. По принцип допирът до свръхестественото поражда в теб любопитство и глупав интерес, но когато чуеш или видиш, че то по някакъв начин е свързано с теб....неизвестността е способна да те побърка, да размъти всичко, в което си вярвал и тогава идва ужасът. Сега се бях вкопчила в асасина като за спасителна сламка, опитвайки се да регулирам дишането си и да изпъдя отвратителния спомен от себе си. Но той просто не искаше да си отиде, щеше да ме преследва дни наред, че и повече, постоянно напомняйки ми за онзи далечен живот, който бях оставила назад без мое желание.
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeЧет Авг 08, 2013 3:00 pm

Дъст се огледа за миг из стаята, опитвайки се д апроумее какво се случваше тук. Наистина ли съществуваха призраци? Е, той имаше в предвид това, дали съществуват точно в неговата стая, а не изобщо. В този свят всичко бе възможно, но не и съжителствуването между немъртви и мъртви души. Просто не бе редно.
Ръцете му нежно обгърнаха тялото и, притискайки я силно до себе си. Толкова, че искаше да и докаже, че ще е е онази малка част от живота му, която не искаше да изгуби. А той самият, щеше да се постарае за това.
Ако трябваше да бъде честен, дори само пред самият себе си поради факта, че никога не би изрекъл тези думи пред когото и да е било, Дъст предпочиташе да дели квартирата си с тази психясала бледолика, отколкото със сладката Рен. Двете определено не си приличаха една с друга и това им бе чара. Едната можеше да го побърка с думите си, а другата го докарваше до почти ритуално самоубийство всеки път, когато го погледнеше.
Коя беше втората ли? Тя в момента стоеше в обятията му. А преди малко, той бе поредният и единствен свидетел на налудничавите и идеи, случки и т.н.
Можеше да ги изброява с часове. Призраци, убийства, рани, припадания, кървища, спирания на времето дори. Ния си имаше от всичко. Точно това я караше да бъде толкова уникална и недостижима за него. Имаше част от нея, която адски много привличаше асасина, но и такава, която го отблъскваше. Като последната им целувка например. Или предишната. Всеки път между двамата избухваше пожар, който нито времето, нито природата не позволяваха да се разрасне. Той бе потушаван още в зародиш, ала раните в сърцето му си оставаха все същите.
Двойката бойци се задържаха прегърнати един в друг няколко минути. Безмълвно всеки един от тях притискаше тялото си в другия, търсейки своето спасение от всичко и от всички.

- Ния... - прошепна след няколко минутно мълчание русокосия. - Какво ще кажеш, да прекараме вечерта някъде другаде? Ако толкова те плаши...

А в този момент, от коридора се разнесе силен шум, който привлече вниманието и на двамата. Той се появи толкова внезапно, че дори за миг двамата си помислиха, че призрака отново се бе върнал в стаята. Този път, призраците обаче бяха няколко младежа, който се бяха запътили към една от стаите на общежитието, която се намираше доста близо до тази, която обитаваха двамата ни герой.

- Хайде, момчета...побързайте!
Чуваха се стъпките на поне дузина души, които тичаха по коридора. Последва проскърцването на отваряща се врата, а след това и нейното хлопване. И точно в момента, в който Дъст си мислеше, че всичко бе приключило, из коридорите се разнесе...музика.
Незнайно от къде, как и по какъв начин се бяха сдобили с музикални инструменти или го правеха чрез магията си, но в коридорите започна да се вие една доста приятна и нежна музика, която би разнежила всяко женско сърце. Всяко, но не и това на Дъст. Въпреки, че и той се вслушваше в приятните тонове, красавеца поклати глава и се обърна към съквартирантката си, която все още стоеше сгушена в обятията му.
- Хрумна ми идея! Какво ще кажеш, да се разходим до Захрид? А вечерта ако искаш, може да преспим там.
- Да бе, ей сега ще тръгна!
- Нияяя! Хайде, ще бъде забавно. ОБещавам...
Ния повдигна поглед и погледна ухилилия се русокоско, който стоеше срещу и. Имаше ли избор? Разбира се! Но, можеше да изпусне доста приятни приключения или поредната скучна вечер. Никой нищо не знаеше. Но, колкото и скучна да бе една вечер в Захрид, винаги би била по-интересна от това, да трепериш в леглото си всеки път, когато чуеш шумът на вятъра.

Сладък, решавай какво ще правиш. Ако решиш да тръгнете, тръгвайте веднага. Стигни до улиците на града, а от там ще поема аз. Ако ти се стои в стаята, стой си...имаш цяла вечер на разположение да умреш от скука :D

_________________
Стая 19           - Page 3 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeПет Авг 23, 2013 10:30 am

Утринната роса носи аромат на чистота. Като най-разредения вятър, освежава, избистря ум и душа, отключва сетива и вдъхва живот. Утринната роса може толкова да те вдъхнови, че си готов да излезеш на балкона и да крещиш в цяло гърло. Да крещиш защото си жив, да крещиш защото си тук, да крещиш, че още те има, че света не е успял да победи, че не те е повалил, че не те е изтрил с носната си кърпичка като мазно петно. Крещиш и си щастлив, защото усещаш капките с всички пори по тялото ти. Крещиш защото дишаш и се смееш. Смееш се на буржоазната съдба, смееш се на старанието й. Тя не те победи. Ти я надви, поне за още ден. Ден, който ще изживееш като последен. Какво космополитно чувство е да си жив. Дори слънцето не може да замъгли погледа ти. Очите ти виждат по-ясно от всякога. Страхът избледнява като бленуван спомен и ти си готов да тръгнеш на нов поход в живота. Успоредно вървите, но сам определяш кога ще се засечете.
Защо ви казвам всичко това? Защото точно това направих. Веднага след като се събудих и осъзнах, че съм сама, се изхлузих нетърпеливо като малко дете от леглото си и излязох на малката тераса. Поех аромата на свежест, с едва осезаеми нюанси на дъждовна миризма. Тя изпълни дробовете ми и ги разтвори. Не усещах жегата по кожата си, сякаш бях имунизирана. Нямаше я задухата. Усмивката се появи на лицето ми, а после дойде и крясъкът. Издух диафрагмата си и просто го пуснах на свобода. Той отлетя висок и звънлив като бял гълъб, пляскащ с крилата си в красиви форми. Проследих го с очакване, с ентусиазъм, с широко отворена душа, която толкова често бива затворена. Лошите емоции от предния ден бяха изчезнали като с магическа пръчка, само и единствено благодарение на нещо толкова просто като природно явление. После още един и още един. Белите гълъби излизаха от устните ми като диаманти, но много по-ценни от тях. На кого му трябват скъпоценности, когато има целия свят пред взора си? На кого му трябват бижута когато разполага с необятния пясък? На кого са му нужни пари, когато звука от ронещи се песъчинки е много по-приятен отколкото дрънченето на жълтиците? Защо са му богатства, когато се чувства ЖИВ! Не е ли това най-скъпия подарък от всички? Не те ли кара това да танцуваш в нощта? Не те ли кара това да пееш, да свириш, да продължаваш напред? Да понесеш всяка трудност, да стискаш зъби при всяка болка? Болката не може да те уплаши. Тя е състояние на ума, а умът може да превръща всичко, което поиска в реалност. Нужно ти е единствено малко въображение.
Така и за мен, този грозен свят за момент придоби красив проблясък. Надеждата се върна в дробовете ми. Какъв обрат само. Това, което снощи ти се е струвало проклето, днес се видоизменя в приказно. Знаех, че нямаше да продължи дълго, но поне за миг исках да му се насладя, за час-два, като в приказките, пък после ако ще земята да ме залее с всичката помия, на която е способна. Нямаше да се уплаша, защото знаех, че поне за малко съм била щастлива, щастлива дори в самотата си. Тя не изглежда толкова страшна сега, приемаш я, знаеш, че винаги е до теб, че те следва като втора сянка, но какво от това. Дори тя не може да подкоси колената ти, винаги ще ходиш с високо вдигната глава, дори когато съжаляваш, дори когато се мразиш. Приемаш недостатъците си и ги превръщаш в качества. Толкова е лесно, толкова лесно и трудно в същото време. Но за сега бях щастлива под все още крехката слънчева светлина и небосвода ми се струваше като най-примамливия кей, на когото да отморя изморените си нозе....
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz

Брой мнения : 3307
Join date : 16.01.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeЧет Юни 19, 2014 8:09 pm

Светло сините му очи, които лесно можеш да сбъркаш с най-ясното небе, едва появяващите се трапчинки, открояващи се с пълна сила само когато се усмихваше, всичко се бе впило в нея, възприемайки развилата се ситуация. Всъщност, подобен развой той изобщо не очакваше. Не, че не се надяваше този момент все някога да дойде, но бе твърдо убеден, че той, а не тя ще поеме първата крачка. Целувката й дойде като ударна вълна, напълно неочаквана и също така опустошителна. Истината е, че първата мисъл, зародила се в мозъка му бе да я отблъсне. Не защото не я желаеше, а защото все още не бе успял да се измъкне напълно от влиянието на съквартирантката му, което все така усещаше всекидневно. Само че, между двете имаше съществена разлика, нали? Докато Ния се правеше на недостъпна, твърде сбъркана сама със себе си, както и с останалите, то Рен знаеше какво иска и се стараеше да го получи. В нея нямаше страх, не и такъв, който да нарани отсрещния, както правеше синекосата. Точно така, чак сега си даде сметка за простите факти, които толкова месеци му вадеха очите - Ния нараняваше хората. Потъпкваше ги, караше ги да страдат. Райден си играеше с тях, но изкусно и умело като майстор и въпреки това не засягаше честолюбието им. С Ния се чувстваше наистина жив, но недооценен, незадоволяващ, не достатъчен. Докато момичето пред него...вдъхваше му не само кураж, но и достойнство. Караше го да се чувства значим и желан, а не просто парче месо, което да задоволи размътеният й ум. И тогава осъзна - именно красивата брюнетка бе правилният избор. Този, който може би бе чакал цял живот. Не искаше да се впуска в мисли за бъдещето. Искаше да се наслади на настоящето, което бе твърде сладко, че да се пропуска и пропилява в излишни планове.
-Пошегувай се с това.
Мъжът се усмихна и се доближи до лицето й, удряйки я с плътният си дъх.
-Не...не мисля, че искам.
Устните му се залепиха за нейните и ги погълнаха жадно и раздиращо. Всеки негов допир бе като кинжал, попадащ право в целта, но вместо да я заболи, тялото й изтръпваше като помилвано с нагорещен ръжен. Дъст я хвана за кръста и я повдигна, обкрачвайки краката й около кръста си. С напипващи движения, без да гледа, стигна до вратата на стаята си и с трясък я отвори, забивайки я в стената. Ръцете им шареха като необуздани, чакащи твърде дълго за този момент. Обливаха се един друг, докосваха се на всички места, раздиращи кожата, рошещи косите, късащи дрехите, захвърляйки ги по пода като парцали, от които никой нямаше нужда. Притиснал я в стената, Чи разкъса блузата й, оголвайки гръдта, набъбнала, оформена до перфектност, въпреки крехките й години. Странно, но за седемнадесет годишна не бе свенлива. Държеше се като опитна жена и може би бе такава. Това не го интересуваше, не беше важно дали бе девствена, дали щеше да е първият й, дали преди него е имало стотици на същото място. Важно бе, че в момента бе готова да му се отдаде. Само на него. Жарта, страстта, с които милваше тази плът излизаха от тялото му като необуздани фойерверки, бързи, но не нетърпеливи, нежни и груби, съчетани в перфектна тоналност. Целувките му изгаряха шията, деколтето, гърдите, рамената, лицето. Не прекаляваше, не я пришпорваше, поради което не слизаше по-надолу, оставил долната част от трупа й все още скрита от платовете. Неговият торс също бе разголен, а пръстите на девойката минаваха по прелестно изваяните му плочи като през статична статуя, на която би се полюбувал ако имаш възможност. Тласкайки го назад към леглото, той седна на парапета му, а тя се намести в скута му, усещайки набъбналото му достойнство, в което се търкаше без капка притеснение или свян. Емоциите се отприщваха една след друга, казвайки повече от която и да е дума, от което и да е обещание. Отдали се на импулса, сами не осъзнаваха, че бяха в епицентъра на нещо голямо, което щеше да ги застигне всеки момент. Нещо, от което не можеха да избягат, защото съдбата винаги бе такава - даваше един залък, за когото да се захванеш, а после ти го отнемаше най-жестоко...

_________________
Стая 19           - Page 3 Flaring_eyes_by_cporing_d6aa58t 

Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeПет Юни 20, 2014 11:39 am

Целият ден се изсипа на главата ми като кофа пълна с помия. Всичко вървеше срещу мен. Още от вчера, та чак до сега, сигурно и утре, както и следващите дни. Сигурно щеше да е така до края на света. Все едно и също. Един неспирен кръговрат, нямащ нищо общо с този на природата. Сутринта трябваше да търпя глезеното, надменно държание на учителката си, която така и не можеше да приеме факта, че няма да станем първи другарки, няма да имаме пиянски преживявания, които да си разказваме след години, смеейки се, нямаше да й се доверя напълно. Следващите часове не бяха по-различни. Като че цялата земя странеше от мен, заобикаляше ме като наежен стършел, който иска да похити нечии кошер, като че ли си нямам друга работа. Не се оплаквам! Изумявам се как може лошото да те преследва без грам покой. Случките се навързват една след друга в неспирен низ, с последователност, достойна за възхита и от най-порядъчните същества. Порядъчната им всеотдайност можеше с лекота да се картотекира като пример в някоя изрядна библиотека, служеща за следващите поколения. Често си мислих, че може би съм го заслужила. Може би липсата на памет ме лишаваше от знанието, че сигурно изкупвам някакви много страшни грехове, щом съдбата винаги си намираше начин не само да ме постави в неприятна ситуация, но и да ми го връща отново и отново. Трябва да съм извършила нещо наистина ужасно, след като пътят ми бе осеян с бурени и тръни, а въздухът гореше гърлото и правеше гласните ми струни на пясък. Буквално и преносно! Така започна, така бе и до края. Следващите събития утвърдиха тази ми представа и загнездиха в душата ми още по-голяма омраза, която уви, не знаех към кого да насоча, защото не виждах виновника за всичко. Виновна сигурно бях аз и само аз. Нямаше друго обяснение. Имаше нещо развалено в мен, което подбутваше живота да ме ненавижда и да показва тази ненавист при всеки удобен момент. 
Още изкачвайки се по стълбището, изпълнена единствено от идеята да легна и да забравя за този отвратителен ден, усетих натрапчиво напрежение ниско в корема. Свил се на топка, имах чувството, че всеки момент ще ми се пригади, незнайно от какво. Тези шести чувства бяха крайно неприемливи и досадни и се чудех дали просто не съм болна. Уви, лъжех се! Стигнала до самата ни порта, която бе широко отворена, нямаше как да не стана свидетел на нещо, което буквално ме разтърси със силата си. Усетих предателството и огромната си обида в лика на Дъст, яхнат от новата си любимка, наполовина гола, наполовина готова да вкара пенисът му в себе си и да се отдаде на може би най-големият екстаз в живота си. Огорчението премина през цялото ми тяло, не можех да сдържа емоциите си при тази покъртителна, граничеща с грях гледка. 
Изведнъж нещо изщрака в мозъка ми и разбуди гневът ми. Исках да ги убия, да ги залича от лицето на земята. Знаех, че реагирам като ревнива съпруга, но не ме интересуваше. Грабнах първото нещо, което попадна пред очите ми, във формата на една ваза, от онези, които бяха наредени на шкафове по коридорите и я хвърлих право към тях. Тя се заби в стената над главите им, а парчетата изпадаха върху главите им като порцеланов дъжд. Стреснати от тази неочаквана намеса се обърнаха към мен и най-после видяха зачервеното ми от яд лице.
-Мръсник! - крещях с всичка сила, правейки това, което най-много мразех: сцени! -Копелдак! 
-Ния! Чакай!
-Какво ще ти чакам бе? 
Нахълтах в стаята като хала и почнах да ги замервам с каквото сваря - възглавници, обувки, дрехи, книги, всичко бе потенциално оръжие.
-Боклук, неандарталец, педофил! 
-Моля!
-Не ми се моли!
Рен избягваше пъргаво летящите към нея предмети, докато същото не можеше да се каже за новия й любовник. Вещите се сипеха върху му, двамата викахме като обезумели от някой подземен цирк.
-Престани! Луда ли си?
-Сега ще ти кажа кой е луд! Вън!
Стигнах до девойката, която се готвеше да ме удари, сграбчих я за лакътя и я изтиках извън помещението, както си бе само по панталон. Треснах вратата след нея, когато видях останките от облеклото й. Грабнах ги, отворих отново и ги захвърлих в лицето й. 
-Ти съвсем откачи! - развика се съквартирантът ми, като тръгна към изхода, за да я подкрепи. 
Изправил се пред мен, стиснах юмрук и го стоварих с всичка сила върху бузата му.
-Тъпак! Нещастник, хубаво ли ти е да чукаш малки момиченца, а? Чувстваш се като мъж ли?
-А какво? Да чакам теб ли? Една алкохоличка, страдаща от психическа деменция! 
След поредният скандал бях толкова бясна, че единственото място, в което намирах някакво спасение за нервите, бе банята. Подминах го и се затворих вътре. Облегнах длани на мивката и се загледах в огледалото. Лицето ми бе прекалено пребледняло, прекалено изпито, като на болен от неизлечимо заболяване човек. Напрежението пулсираше в главата ми, притискащо нервите на мозъка до раздиране. Все едно са поставили в същината му менгеме, което сега се навиваше самостоятелно и смазваше всяка една тъкан, всяка една извивка. Причиняваше ми сътресение. Милиони пирони се забиваха в черепа ми. Стиснах фаянса с ръце. Можех да го изкъртя. Тялото ми почна да се тресе в конвулсии и онова странно, неопределено усещане, което се появи и в пустинята онази нощ, се върна напълно неканено. Изведнъж от кожата ми почнаха да се процеждат същите онези сини нюанси и да обгръщат цялото помещение. Чувствах как организмът ми ще експлодира. Ще избухне на хиляди парчета, пръснати по стените. Извиках в агония, а в следващият момент ми се повдигна. Запуших инстинктивно уста, но това не спря наплива. Стомашният сок избълва от гърлото ми с всичка сила и се оплиска в огледалото. Отдръпнах се, а в следващият момент бях на колена. Повръщах! Повръщах собствените си вътрешности. Беше толкова много, толкова буйно, че не искаше да спре.
-Ния. Добре ли си, какво става? - тропаше по вратата съквартирантът ми, все пак уплашен от развитието на ситуацията.
-Не влизай!
Той открехна вратата, но преди да може да види какво се случва, я треснах наново.
-Не влизай ти казах!
Ново сподавяне. Под мен се образуваше голяма локва мръсотия, която нарастваше с всяка изминала секунда. Допълзях до ваната, а същото продължи и там. Соковете бликаха като пръски на водопад. Беше толкова много. Заливаха ме топли и студени вълни. Ушите ми шумяха. Звукът ме побъркваше. Изкрещях за пореден път. Подхлъзвах се на течността, сгъстяваща се все повече и повече под колената ми. Малко по малко тялото ми се предаваше от обезводняването. До мигът, в който изпаднах в несвяст, източила поне литър, литър и нещо от животоспасяващата течност. Строполих се в голямата локва, която почна бавно да пропива в дрехите ми. Тъмнина, пълен мрак. Последното, което видях и чух бяха обувките на Чи и притеснените му викове...
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeВто Юни 24, 2014 8:14 am

Стисках животното в пръстите си, гледайки го втренчено, вече повече от половин час. Бузите му се разширяваха, когато си поемаше въздух, очите изпъкваха и прескляпаха, а малките крачета шаваха, гъделичкайки кожата ми. Но не го пусках. Бях забила поглед в него, сякаш намирах в него спасение и едновременно гибел. Преди твърда в решението си, сега несигурността ме разкъсваше отвътре. Караше ме да се замислям дали постъпвам правилно. Разбира се, че не постъпвах правилно! Това никога не е подлежало на въпрос. Но в този момент, точно преди да изпълня това, което уж горестно желаех, изпитвах съмнение. Нямаше да отнема просто поредния живот. Щях да отнема живота на моята плът и кръв, независимо от кого и по какъв начин е зачената. Тези мисли се блъскаха в главата и душата ми и не ми даваха мира. Току отворех уста готова да погълна отровата, спирах, поглеждах я в изцъклените очи и я отмествах. Процесът се повтаряше поне десетократно и никога с ясен финал. Имаше някакъв вроден инстинкт в мен, загнезден толкова дълбоко, който обаче ме спираше да премина тази греховна граница. Разбирах плюсовете и минусите на двете ситуации, но те се сблъскваха така умело една в друга, борещ се за надмощие, че не можех да реша коя трябва да победи. Мнението ми постоянно се менеше, което изобщо не ми помагаше, а с всяка изминала минута се чувствах все по-изгубена. Представите ми за добро и лошо бяха изкривени спрямо тези на останалите хора, но дори сега, дори в това отношение не можех да се реша кое е добро и кое лошо. 
Осъзнавах рисковете! Ако го оставех, то целият ми живот щеше да се промени. Какво щях да правя? Да се пенсионирам междувременно и да стана майка? И нима имах право да изисквам помощ от Евен? Абсурд! Никога не бих обвързала човек със задължения, който не обичам, нито обича мен. Отношенията ни бяха приятелски, да проваля живота му бе егоистична постъпка, само защото и двамата сбъркахме с глупавият си нагон, ударил ни преди два месеца. Нима аз или той трябваше да страда? От друга страна това бе наша отговорност, която не можеше да се подмине с лека ръка. Ако убиех това дете, то всичко щеше да свърши безболезнено и тихо. Всички съпоставки водеха към втората теория. Защо трябваше да се прецаквам сама? Защо да не опростя ситуацията? Бе толкова лесно! Само трябваше да я глътна. 
Най-накрая сигурна, рязко дръпнах ръка и почти не напъхах жабата в устата си. Но веднъж усетил я, езикът ми изтръпна, стомахът се сви, а пръстите затрепереха. Изпитах огромен ужас и потрес от това, което щях да извърша. Почувствах погнуса и отвращение от собствената си същност, от безскрупулният си нрав, който винаги е гледал първо собственото си его, без да се замисли кого наранява и кого потъпква по пътя на собственото си съвършенство. Нима бях готова да пожертвам плода си, само за да не засегна удобствата си? Знам, че съм грешен човек, доближаващ се до най-близкото правило за лош и коруптен, зъл и жесток, но нима жестокостта ми стигаше до такива дълбоки граници?
Очите ми се навлажниха, а дланта ми стисна толкова здраво жабата, че още малко и щеше да я спука. Изведнъж изпитах силна омраза към това отровно същество и грубо, с огромна мощ, го запратих към стената, в която то се удари толкова силно, че пукна малкият си череп и падна мъртво на пода. Колената ми се подкосиха и последвах примера му, стоварвайки се върху капачките си. Какво направих...
Вратата се отвори и вътре влезе Чи, който най-накрая бе решил да се прибере. Избягвайки ме, най-вероятно нарочно, нещо, в което изобщо не го обвинявах, взимайки на предвид случките от последните часове, сигурно беше скитал къде ли не, само и само да не се срещнем. Предполагах, че е отишъл при Рен и може би са довършили започнатото, което аз така грубо прекъснах. Сега това ми се струваше толкова нищожно и жалко, че чак да те напуши смях ако сълзите не издевателстваха над лицето ми. Новината за това бебе, странното видение и решението да го задържа, в което още не бях убедена....всичко изтласкваше симпатиите на Дъст към младото момиче на километри от мен. Тази случка ми показа, че не мога да искам от него нещо, което сама не му давам. Че нямам право да му заповядвам с кого трябва да бъде, стига това да го удовлетворява. 
-Така, готова ли си най-после да поговорим за станалото или пак ще ме набиеш?
Гласът му бе осъдителен и изобщо не го винях. Заслужавах си го! Заслужавах много повече, но егоизмът и надменността ми, никога не си го признаваха. 
-Няма нужда... - промълвих тихо. -Имаш пълното право да ме мразиш...
-Как така се предаде толкова бързо? -учудването му бе пословично, имайки предвид нравът ми. 
-Нямам сили да споря....
-И защо така? Това не мога да го повярвам. 
Сбрах смелост в себе си, трябваше да му кажа, не можех да крия, така щеше да стан по-зле.
-Бременна съм....
Стаята затихна като в гробница. Единствено влизащият през терасата повей на вятъра придаваше някакъв звук, по-неприятен и по-настървен и от писъка на някоя вещица...
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate

Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 31
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeНед Юни 29, 2014 6:51 am

Дали на всеки се случваше да чуе тази новина по този начин? Напълно неочаквано. Когато знаеш, че не си ти виновникът за това сторено, всъщност, нещата приемат един доста по-различен мироглед. Притеснението, което всеки един родител в началото има - веднага би било изчезнало. Няма да ги има провалените планове за бъдещето ти, няма да ги има и хилядите мръсни памперси, които ще трябва да сменяш по цял ден.
Но, когато става дума за някой, който ти е толкова близък, толкова присърце, може да се каже, че нещата дори са по-сериозни. Въпреки развилите се събития с Рен, русокоското знаеше едно - не можеше да захвърли с лека ръка това, което разбираше в момента. Не можеше да се обърне, да си тръгне и да затръшне вратата след себе си. Всъщност, можеше...но не искаше.
В очите му се прочете отговора, който искаше да изрече в момента. Думи, които биха успокоили всяко женско сърце. Показвайки и доверие и загриженост, от които тя в момента имаше най-голяма нужда. Да и подаде ръка и да и помогне така, както никой друг. Да и поднася любимите неща, щом това и хрумне, дори настроението и да се променя през пет минути. Да изтърпи всичките и капризи и прищевки, като и дава това, от което има нужда, дори и в повече. Да върши всичко вместо нея. Да я замести дори в живота, стига да бъде сигурен, че всичко с нея е наред.
Но, това нямаше как да стане. Не само Дъст знаеше, че Ния не би се отнесла по този начин и не би приела да се държат така с нея. За нея бе по-нормално да хване първото остро нещо, с което може да си разпори корема и да го направи, отколкото да бута детска количка из парковете, обсъждайки с другите родители "какъв цвят екскременти е отделило тази сутрин нейното отроче". Не. Тя не беше такава! Точно за това и красавеца трябваше да се държи на ниво, а не да показва слабостите си към нея. Така, както винаги се е държал в нейно присъствие...
- Кой е бащата?
- Чи...
Асасина я хвана за ръката, като инстинктивно я стисна и придърпа към себе си, докато не застанаха почти лице в лице. 
- Кажи ми.
- Сега не е момента. Наистина...
- Тукашен ли е? - все по-изнервено отвърна русокосият, очаквайки някакъв отговор.
Ния трябваше да задоволи някак си любопитството му, ако не искаше да бъде измъчвана в продължение на няколко часа с всевъзможни въпроси от този сорт. 
- Не. - отговорът и бе кратък и ясен.
Дъст сбърчи вежди. Пусна ръката и, като започна да обхожда стаята нервно.
- Не?! Имай късмета, да е някой...някой...маг. Или, не! По-зле - представи си, тоест...ти ще знаеш де, но ако е някой некромансър? От онези, които съживяват трупове. Това ли искаш? Да носиш детето на едно изчадие, което в утробата ти да си мисли, как някой ден ще те зарови в задният си двор, а когато му е скучно ще използва трупа ти като кукла? Винаги са ми били противни тези студенокръвни влечуги. Със своите тъмни очи и мисли, сякаш Дантес ги е пратил на земята само и само да вселяват страх у най-страховитите създания. От тях дори самият Лодкар би се изплашил...
Момчето продължи да нарежда една от най-силните раси населяваща околните земи, без изобщо да се усеща, че темата на разговор бе в съвсем различна посока. А Ния продължаваше да го гледа с недоумение, опитвайки се да разбере, какво всъщност имаше в предвид той...

_________________
Стая 19           - Page 3 Sexy_intimate_finger_lips1
Върнете се в началото Go down
GorgeousNightmare

GorgeousNightmare

Брой мнения : 895
Join date : 30.01.2011
Местожителство : Plovdiv

Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitimeНед Юни 29, 2014 1:21 pm

Докато слушах обидите му, очите ми се свиха. 
-Какви ги приказваш? Прокълнатите са велики майстори на черната магия. Какво, да не завиждаш, че сме едно стъпало под тях? 
Макар нападките да не бяха отправени лично към мен, нещо вътрешно ме накара да се обидя, сякаш засягаха себелюбието ми. 
-Моля?! Едно стъпало под тях? Имат късмет, че Себастиан толкова много ги закриля. 
И тъкмо щяхме да оформим поредния спор, осъзнахме какво всъщност вършим. Усмихнах се и се хванах за главата.
-Виж ни...дори забравихме за истинския проблем. Винаги ли ще е така? Все каращи се, спорещи, готови да си извадят очите?
-Хах...не знам. Не искам да е така. 
И ето как само за един момент нещата могат да се преобърнат. Една нова случка, неочаквана, но съдбоносна, може да промени мирогледът ти, да отрезви мозъка и да го накара да осъзнае действителността, грешките си, желанията. Месеци наред в неразбирателство, в ругаене и насилие, в неизречени копнежи и избухващи страсти, ни отведоха до тук, където пътищата на душите ни се разделяха, но домът ни оставаше един и същ. Изпитах известна мъка, но и успокоение от този факт. Като че ли, най-после се бях освободила от влиянието на този мъж и мислите за него. Те никога не можаха да се възпламенят напълно, защото нещо все ги осуетяваше, а сега собствената му смелост и решителност бе поела по завой, който ме изключваше от картинката, но дълбоко в себе си усещах, че именно това е правилното решение. В спомените ми изникна ликът на онзи тайнствен мъж с черната коса и сребърните очи, същия, който се появи когато Дъст за първи и последен път бе върху мен. В представите ми, той сякаш се усмихваше спокоен и удовлетворен. Такава бях и аз...
-Ако имаш нужда от помощ аз съм насреща. 
-Благодаря!
Доближих глава до русокосия и впих устните си в него. Целувката не беше страстна, нито жарка. По-скоро меланхолична, последна, прощална...
Отделих се от лицето му и носталгично се усмихнах.
-Ти си свободен да правиш каквото си пожелаеш, с когото си пожелаеш. Няма да се меся повече. Имаш думата ми!
-А ние двамата?
-Ние...на нас просто не ни е писано...
-Да...
Нощта погълна този разговор, извиси го до тъмните небеса, които щяха да го скрият в плаща си, да го наредят до много останали и да го складират в поредицата на човешките души, подобни на нашите. Всички те представляваха блестящи късове, искрящи в огромната купа на небето, където се сливаха в едно, срещаха се, за да се докоснат, а после се подминаваха без да се сбогуват. 
Често се връщам към тази нощ, в която реших да запазя плодът си и от него да създам едно същество, едно малко човече, може би олицетворение на самата мен, може би по-добро, по-честно и по-справедливо. Може би то щеше да е моето изкупление, моето спасение, ново начало. Мразейки го обикнах. Искайки да го убия, разбрах, че то ще е единственото, приближаващо ме до нормалния живот. Това малко създание, растящо в корема ми се превърна в пътеводна светлина. Даде ми стимул и причина да продължа. Може би човек като мен има нужда от подобна причина. С всичките си мерзости, жестокости и осъдителни принципи, някъде по пътя загубих представа за духовност. Но това дете щеше да ми я върне. Закриляйки го щях да се превърна не просто в убиец, а в жена, майка...
Разбира се, така мислех тогава, когато приятелската ръка и подкрепа ми вдъхнаха кураж и смелост. Тогава бъдещето придоби нови нюанси. Изобщо не предполагах, че това малко щастие няма да продължи дълго, а краят му ще е по-горчив и от смъртта. Тогава вярвах, че Ния може да има поне малко истински живот, защото не знаех, че дълбоко в нея спи Дориан, която само чакаше моментите, в които да се пробуди. А когато това стана й отне всичко, до последната капка надежда...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




Стая 19           - Page 3 Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стая 19    Стая 19           - Page 3 Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Стая 19
Върнете се в началото 
Страница 3 от 3Иди на страница : Previous  1, 2, 3

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Захрид :: Град Сахрид :: Базата :: Спалните помещения-
Идете на: