Библиотеката

First topic message reminder :

Тя е голяма, даже огромна. Съдържа хиляди томове от всякакъв тип литература. Читалнята е светла, пълна с канапета. Светлината влиза през високи прозорци, а вечер е осветявана от кристалният полюлей спускащ се от тавана. Библиотекарчето е момче едва на 16 години на име Тревър.

И пред нея се разкри великолепието на нейното сътворение.Незнайно как попадналата тиква в библиотеката, се бе разцепила в долната си част, като се бе образувала сладурска широко отворена усмивка.Само зъбите и липсваха както и очи, за да заприлича на истинска.Тя я погледна и остана доволна от себе си.

А зад нея, прикрит зад един от рафтовете стоеше Тревър.Неволно бе разбрал за намеренията и да се обучава сама, като бе погледнал заглавието на книгата която тя бе взела.Притаил дъх, той стоеше и я наблюдаваше как се бе грабнала в историята на четивото, а после с каква лекота контролираше подсъзнателната си енергия.
Докато Дориан стоеше до тиквата и се възхищаваше на своето творение, Тревър изпъна едната си ръка напред, посочвайки тиквата, описвайки с ръка това което се въртеше в главата му.Описа във въздуха два хикса, които стояха хоризонтално един до друг, а след това все едно навиваше въже около ръката си, като я въртеше в основата на китката.Усмихна се злорадо и зачака реакцията на Дориан.
Пред нея, се разкри интересна гледка.Усмихващата тиква започна своята трансформация, без нейната намеса, която тя не усети мигновено.Над усмивката се образуваха две точки, които се разцепиха в четири посоки, като образуваха два големи хикса наподобяващи очи, а от единия край на усмивката се стекоха около шепа семена заедно със своите малки жилки които ги свързват и част от сърцевината на плода, образувайки висящ език.Цялата тази забавна идилия се разкри пред нея на масата, а отзад Тревър очакваше нейната реакция с притаен дъх, облегнах на огромният рафт с книги...

Аз ли правех това? Глупости! Бях спряла енергията си преди няколко минути. Тогава усетих нечие присъствие зад гърба си. Ах, тази малка хиена! Беше библютекарчето. Свил се беше зад фотьойла и само главата му се подаваше. Явно искаше да се включи в малката ми игра. Така да бъде! Тъкмо беше време да се науча и да местя предметите, а не само да променям формата им. Изпънах ръката си към тиквата. Освободих магията си от мозъка, която плавно почна да се процежда по дължината на рамото, лакътя, китката, та чак до пръстите. Буквално можех да видя чернилката течаща по жилите и вените ми. За пореден път освободих ума си от ненужна информация, която само щеше да ми попречи и се концентрирах само и единствено към целта. Тъмно сивите вълни заизлизаха от възглавничките ми и обхванаха оранжевата усмихната топка. Направих нещо като мост между мен и неодушевения предмет. Стиснах юмрук и моста обви тиквата като сфера. Чрез менталните си умения заповядах на енергията си да я повдигне във въздуха и да я запрати по закачащото се момче. Напрегнах се достатъчно, че връзката да е стабилна, но не прекалявах, за да не я презаредя и да я скъсам. В главата си виждах как тя се повдига и се движи. Вложих цялата си вяра в това умение. Мозъкът ми работеше на високи обороти, като все пак се стремях да го поддържам спокоен, за да не се претовари. Усещах вълната като продължение на ръката си и беше естествено тя да се повдигне, така все едно просто я хващам и местя. Оставаше да видя дали наистина ще се получи.

Докато Тревър стоеше в очакване на някаква забавна реакция, Дориан насъбра цялата енергия в себе си и обгради стоящата на масата тиква.Накара я да се повдигне във въздуха, след което с едно рязко движение на ръката я запрати към стоящото момче.То дори не можа да отреагира на време и още преди да се осъзнае и да избяга от мястото на което стоеше, усмихнатият оранжев зеленчук се заби в лицето му.Ударът беше толкова силен, а и от тежестта на тиквата, Тревър падна назад и се строполи на земята по задник, а разцепената тиква падна между краката му.Той грабна едно от парчетата, като го запрати по Дориан.

- Не играеш честно! - извика той, като след това свали очилата си за да ги забърше от залепналите семки по тях.

/ Дориан, получаваш умението Телекинеза - I Ниво, 7 опит, 3 сила, 4 ловкост, 5 интелект, 7 воля /

-Хихихихи. - засмях се кокетно, по детски. -Честността е за благочестивите. - намигнах му. Скокнах и с няколко крачки бях до него. Подадох му ръка и го изправих.
-Жалко за тиквата все пак. Можеше да стане хубав фенер от нея.
Бях изключително доволна и щастлива, че успях да постигна всичко това сама, без намесата на някой друг. Разбира се не си позволих да се самозабравя и да си въобразявам, че с всичко ще е така. И все пак не ми пречеше да се радвам. Това сигурно бе най-хубавият момент за този така тежък ден.
-Йо, аз съм Дориан. - поздравих малкото момче накрая със запазената ми марка с пръстите.

Докато подавах едната си ръка към момчето, а с другата държах учебника нещо или по-скоро някой се бутна в гърба ми толкова силно, че се понесох напред и паднах, а самият виновник също като се стовари на гърба ми. Книгата хвръкна на няколко метра и библиотекарчето хукна да я прибере уплашено случайно да не се скъса. Товарът върху плещите ми не бе от най-тежкия и все пак не беше и много лек за малкото ми тяло.
-По дяволите. - изругах. -Този ден може ли да стане по-гаден.
Събрах силите си и изместих човека върху мен, след което и самата аз се обърнах, за да видя кой по точно ме свали на земята. Беше момиче - симпатично, с дълга светло кестенова коса. Изглеждаше притеснена, явно от факта, че ме е съборила.
-Няма нищо, няма ни.... - понечих да й кажа когато кръвта ми се смрази. Погледа ми улови очите й и в този момент тялото ми се вцепени. Като в транс пред очите ми се разигра без разрешение поредното видение. От ден и нещо не се беше случвало и чак сега си дадох сметка, че е така защото почти не бях спала. Егоистично бях пренебрегнала дневните, които навлизаха в ума ми когато си поискат като отровни стрели забиващи се под ноктите ми. Но не, сега както и друг път те ми напомняха жестоко за съществуването си.
Пред себе си виждах камелии. Да, бели камелии падащи като дъжд от небето - безцелно и безпричинно. Това което ме уплаши бе, че паднеха ли на земята те биваха оплисквани с кръв и се преобразуваха в наситеночервени. Кръвта се стичаше по почвата от иначе така крехките цветове и я напояваха равнодушно.
Изведнъж усетих пак тялото си и с помощта на ръцете и краката си се придвижих няколко сантиметра назад. По лицето ми капеха няколко капки пот, устните ми бяха отворени и пресъхнали. От носа ми се стичаше струйка от моята собствена кръв, не много по-различна от тази, която до преди малко виждах във въздуха. Видението беше изчезнало, но последствията му - не. Какво казах преди малко за този ден? Зачеркнете го! Току що стана и по-лошо. Но защо точно сега? И защо точно пред нея? Не знаех, но знаех, че това не е на добре.
Девойката пребледня, докарвайки си почти моят призрачен тен и понечи да ми помогне. Без да се усетя избих ръката й, за да не успее да ме докосне. Способна съм да обичам, усещам болка като всеки друг. Харесва ми да докосвам и да ме докосват. Но ако ме попитат: "Добре ли си?", не мога да отвърна отрицателно. Не мога да моля за помощ ...
Точно затова реагирах и така. Още повече, че не можех да й обясня защо бе всичко това.
-Извинявай....добре съм.... - казах накрая като станах и избърсах носа си с ръка. Главата почваше да забравя пронизващата болка от преди малко.

Почнах да възвръщам силите си. Тенът нямаше как да стане по-цветен от този защото винаги съм била бяла и бледа. Последствията от израстване във вечно мъгливо село. Момичето ми се извиняваше. Всъщност тя не бе виновна, като изключим сблъсъка затова много и не я слушах. Дадох си време да я изуча колкото мога по-добре. Беше малко по-висока от моите скромни, но напълно достатъчни 170 см. Дългата й вълниста коса се сипеше свободно по деколтето и гърба. Очите бяха в същия цвят. Нямаше нито един белег, нито една обица, нито една татуйровка за разлика от мен. Беше красива, много по-красива от моят странен външен вид. Личеше си, че произлиза от важна фамилия. И въпреки това даваше израз на земна, даже притеснителна личност, което не можеше да се каже за моята нагла, особняшка същност. Парадокс нали?
-Знаеш ли, имам малко шоколад. - каза тя накрая и с това застопори вниманието ми върху думите си.
-Шоколад?..... - несигурно попитах аз. -Какво е това?
Наистина не знаех какво е - пие ли се, пуши ли се? Сигурно изглеждах адски глупаво в очите на девойката, но как да обясня, че цял живот съм прекарала сама, в един пуст благодарение на мен град, в който нямаше кой знае какво - само най-нужното и така се научих да не бъда претенциозна. Сега се чувствах по-скоро невежа и за миг съжалих, че бях повалила всички, но времето не можеше да се върне. А и да можеше не бях сигурна, че ще успея да възпра напиращите сили, които излизаха от трупа ми.

Взех придирчиво целофана и го разопаковах. Вътре се намираха няколко блокчета кафяви, тънки пръчки с ядки. Май бяха лешници. Подуших го. Ухаеше добре. Отчупих си малко и го приближих до устата си. Зачудих се малко и накрая го лапнах. И оооо...блаженство....Вкусът се приля в устната ми кухина толкова меко и....Все едно бях залята с вълна. Чувствах се като абориген току що открил огъня. Беше толкова вкусно, сладко, а ядките прибавяха още по-хубаво усещане. Как съм живяла до сега без това лакомство? Голям пропуск! Лапнах още едно парче и после още едно. Можех да го изям цялото, но се спрях на време като й върнах останалото.
-Божествено е! - възкликнах на девойката, която ме запозна с това ново приключение. Чак усетих нов прилив на енергия. -Благодаря! - казах накрая и реших, че е време да се представя. -Аз съм Дориан. Дориан Смит - начинаещ некромансър. А ти си новият ми герой. - засмях се, но си беше така. Сблъсъкът и видението си заслужаваше заради това малко удоволствие. Беше като нежна целувка....

- Цели хората със тикви! - подвикна незнайно от къде Тревър.Когато се случи инцидента с двете момичета, той тихомълком се бе измъкнал за да подреди останалите книги по рафтовете, които стояха все още по земята.Все още в едната си ръка държеше няколко четива, като здраво ги стискаше до тялото си.Приближи се близо до момичетата, като стоеше от страната на Мортем.Не я познаваше а и също така не я бе виждал и нея до сега в библиотеката.Огледа я хубаво.Русолявите и коси се бяха разрошили леко, като и предаваха сладникъв детински вид.
Тревър се представи на новодошлото момиче, след което подаде няколкото книги които държеше към нея.Бяха с дебели твърди корици, около 200-300 страници всяка.Изглеждаха масивни и тежки.
- Хайде, вземи ги.Може да Ви свършат някаква работа - прикани я той с добър тон.Книгите бяха подобни на тези които бе взела Дориан, но с доста повече информация. - но ги прочетете заедно, сама няма да се справиш.

Понечих да отговоря, но бях прекъсната.
-Цели хората с тикви. - отговори вместо мен библиотекарчето. Мразех хората да правят така.
-Аз!....Бях предизвикана. - не му останах длъжна, макар и със съвсем лека закачка. - С всички четящи ли обичаш да си играеш или трябва да се чувствам привилегирована?
Той не ми отвърна, а вместо това се представи и на Меропа. Значи се казва Тревър. Ще знам за бъдеще. Явно нямаше да мога да отговоря правилно на въпроса й, а и не исках, не и пред малкия. Нямах намерение да споделям проблемите си пред всички, ако не и пред никой, но присъствието му още повече затвърди мнението му, затова реших да продължавам с "маската". Накрая й подаде някакви книги.
- Хайде, вземи ги.Може да Ви свършат някаква работа, но ги прочетете заедно, сама няма да се справиш.
-Какво значи това? - попитах го. - Че ми казваш да я уча на телекинеза? Аз да не съм учител? - сопнах му се. Или още повече - да не смяташе да се упражнявам върху нея????

Изгледах я като ударена с паве по главата. Идеше ми да я зашлевя с такава яка плесница, че чак мен да ме заболи.
-Как така няма да можеш? Я се стегни!
Усещах как й се карам, но просто не можех да понасям когато хората не вярваха в себе си и в това, на което са способни. Колкото и дълбоко скрито да е то, никога не трябваше да се отказват още преди да са пробвали. Че и след това.
-Я седни! - й казах като я бутнах леко и тя се озова на едно от креслата. Не можех да повярвам, че действително правех това. Както казах аз не съм учител. Нямах някакъв начин за обясняване, но нямах намерение да оставя нещата така. Защо? Тя не ми бе никаква, едва я познавах. И все пак....
-Щом смяташ, че си толкова слаба, значи не познаваш реално силата си. Тогава нека я открием заедно. Затвори очи и слушай гласа ми.
Не знаех дали подхождам правилно, но както споменах винаги трябва да се пробва.
-Сега пробвай да се успокоиш и да намериш магията си, която е толкова занемарена, че те кара да се съмняваш в себе си. Потърси я, открий я, тя е там. Само трябва да я докоснеш и да й напомниш кой е шефа. И след това я изкарай. Лесно е! Хайде пробвай!
Подканих я аз. Щом другите можеха защо да не можеше и тя.

Меропа усети как тялото и почва да се тресе в спазмени конвулсии. Треска? Не! Магията й пъплеше жадуваща да излезе, блъскаща се в стените на тялото й, напираща безотказно да се освободи от този затвор на плътта. Изведнъж младата жена клюмна главата си на зад. Почувства как силата й стига своя предел. От устата, носовата кухина и очните й дъна заизлиза като лъчове сигнално червена енергия. Напрежението бе толкова голямо, че момичето мислеше, че сърцето й ще се пръсне. Но не стана така. Лъчите озариха за миг, който й се струваше цял век залата и после пак изведнъж се върнаха в тялото й. Магията се разположи равномерно по цялата й същност. Кипеше, живееше вътре в нея. Некромансърката не се бе чувствала така никога до сега. Реално можеше да усети силата в себе си, която толкова време стоеше запечатана. Когато отвори очи видя пред себе си Тревър и Дориан. Тя я наблюдаваше безлично, с едва доловима усмивка, положила брадичка на китката си.

/Меропа получаваш Контрол на Черна магия. Сила -5, Ловкост -5, Интелект-7, Воля-10; Опит-7/

/Следващият пост е на Дориан/

Наблюдавах я с облегната на китка глава. Не казвах нищо. Беше изключително да виждам такава метаморфоза. След светлината тя отвори уморено очи. Една съвсем лека усмивка се прокрадна по лицето ми. Изчаках няколко минути докато си поеме дъх и свикне с мисълта, че вече има основата, за да не се нарича слабачка и жалко да се извинява с пречещи обстоятелства. След тези няколко минути просто станах плавно и без да казвам каквото и да е, взех книгите на масата и тръгнах към посока на рафта. Спрях се на няколко крачки след нея и както бях с гръб й рекох:
-Видя ли, че можеш?
Не дочаках отговор, продължих да вървя, стигнах до рафта и спокойно, все едно нищо не се беше случило почнах да подреждам четивата.

Наредих ги една до друга старателно. Някакъв вид компенсация за по-ранното ми разтуряне, слабо казано. Тревър дойде до мен носейки останалите, които ни беше дал и церемониално ми ги връчи. Поех ги от ръцете му, но вместо да ги прибера за себе си ги поставих до останалите. Погледнах към Меропа.
-Не мисля, че ще са й нужни....
Той не отвърна нищо. Нямаше нужда Очите ми говореха повече от устните и езика. Те се впиваха в гърба на момичето на креслото като стрелички. Това момиче, което първо ме блъсна, после ми даде новото откритие, наречено шоколад, а накрая откри себе си пред мен. Все едно присъствах на раждане на бебе - толкова първичен и естествен процес. Тя нямаше нужда повече от мен. Колкото зависеше от мен можеше просто да изтрие тази вечер от съзнанието си и да забрави за съществуването ми. Така щеше да е най-добре. Все пак бях свикнала да бъда дух, сянката в онова прокълнато село, бледото призрачно момиче, от което всички страняха, докато накрая всички не станаха жертва на този призрак.
Черните ми очи блестяха на фона на пламъка от факлите по стената. Колко ли факли имаше окачени? Разтърсих глава. Защо изобщо мислех за факлите? А, да.....Знаех, че и аз като тях щях да изгасна. Може би по-скоро отколкото предполагах.
-Хъх.... - изтенах на себе си. -Какво нещо е живота само.
Обърнах се за последно към Меропа.
-Радвай се на успеха си, червена камелио.....Радвай се и забрави, че някога си била докосната, осквернена от мъгла като мен....
Обърнах се и тръгнах към изхода - безшумно, безцелно....Просто един пламък вървящ към своята душевна бездна. Никой всъщност не разбра защо бях тук толкова късно. Никой не разбра, че просто не исках да заспива. Не! Не исках....да сънувам....

Тичах бясно по коридорите така както бих тичала ако ме гони побеснял върколак, искащ да ме разкъса. По пътя се блъсках в ученици, подминавах стаи, зад мен се чуваха ругатни и обиди, но не спирах. Не можех. В един от завоите се спрях да си поема дъх. Главата ми отново запулсира болезнено и се хванах за нея, като с едната си ръка се подпрях на стената.
-Вчера на стълбите
видях човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Искам, искам, той да си отиде.

Извиках в нищета. Продължението....Какво беше продължението? И защо беше толкова важно? Не знам, но усещах, че тази поема е тясно свързана с мен и е някак си важна. Още по-важното бе от къде я знаех. Нямах време за това сега. Трябваше да се махна колкото се може по-бързо от тук, но преди това трябваше да проверя нещо. Рязко блъснах вратата на библиотеката и нахлух вътре. Опитвах се да не правя много впечатление, но няколко погледа вече се бяха впили в мен. Отидох до гишето и се изправих пред малолетния библиотекар.
-Трябва ми книга, която да съдържа информация за териториите на прокълнатите. По-точно да е тясно свързана с обитателите й през времената.
Той оправяше очилата си.
-Не съм сигурен, че те разбирам напълно. - заяви с монотонния си, флегматичен глас. Идеше ми да му хвана малката главичка и да я разбия в плота. Не, сега не му беше времето за кръвопролития. Някой ден може би...
-Как да ти го кажа по-ясно? - засъсках като се наведох към него, за да не ме чуе никой друг. Тук и стените имаха уши.
-Трябва ми Родословно дърво.
Очите на Тревър се разшириха. В тях се изписваше несигурност, миша уплаха.
-Не съм сигурен, че трябва да...
-Дай ми го! - изкомандвах заплашително, а от пръстите ми заизлизаха като малки змии снопове катранена енергия.
Малкия нямаше голям избор. Слезе от стола си и тръгна нанякъде. Следвах го по петите. Той премина през всички рафтове, като не се спря пред нито един. Накрая чак в дъното застопори крачката си в един раздел, който представляваше заключен шкаф. Заключен? Извади ключа от джоба си и отвори ключалката. Очите ми преминаха набързо през свитъците. Секретни фрагменти! Разбира се! Ето защо се държеше под строго наблюдение и явно не е за ученици. Момчето извади една доста дебела книга и с треперещи ръце я подаде, като много не му се искаше да я пуска. Взех я грубо и се отдалечих.
Седнах по средата на библиотеката. Точно в центъра, така че никой да не може да ме нападне в малките, тъмни, забутани ъгли. Отворих я. Тук имаше описания на всички по-отличаващи се магьосници за последните триста години. И бяха наредени по азбучния ред на фамилията. Прелистих към втората половина когато стигнах до буквата "С". Положих показалеца си в началото на страницата и чрез него почнах да следа.
-Садрин....Северин....Синк.....
Търсех името Смит и всичката информация, която имаше за него.

Очите и трескаво тичаха през буквите и търсеха името "Смит".Дориан отгръщаше страница след страница, а пръста и се движеше по редовете, докато не намери това което трябва.Тя спря пръста си на последният ред за да потърси последните живи родители и продължи надолу.Пръста и се спря на последните редове на страницата, когато наближи фамилиите подобни на нейната.

Spoiler:

Само тя знаеше единствено дали е открила това от което има нужда...

Свъсих вежди:
-Мамка му. Нищо....Продавачи, някакви си продавачи. А и имат дете. Явно не са същите.
Затворих книгата и се изправих. Тук нямаше да намеря нищо. Ако Клавдий беше прав, значи всичко е покрито. Нищо не ме задържаше повече в това имение. Даже напротив. Останех ли имаше голям шанс да не излезна жива. Взех четивото и тръгнах към изхода като го тупнах на гишето.
-Благодаря за нищо. - измъмрих на Тревър и излезнах. Трябваше да се махна колкото се може по-бързо.

Очите вървяха с чифт крака, ръце и един торс между тях. Тревър я следваше неотлъчно, с отличаващата се бавна, мърлява и тромава крачка, а крачолите на панталонът му, който му беше доста дълъг, се суркаха по пода.
Когато най-накрая усети чуждото присъствие, Елизабет се обърна и видя младото момче, с разчорлена руса коса и големи очила, обхващащи една трета от лицето му.
-Здравей.... - измънка той провлачено.
-О, здравей.
-Мога ли да ти помогна с нещо?
-Защо?
-Изглеждаш объркана. А аз съм библиотекаря. Зная всяка една книга тук наизуст.
Говорът на момчето наистина бе толкова тромав, че Ел си помисли, че сигурно само, за да се оправи сутрин му трябват поне шейсет минути. Пълна мърда. Може би затова изглеждаше така.
-Ако мога да ти предложа нещо.... - продължи библиотекарчето, уж незаинтересовано, но просто не го показваше. Вътрешно душата му кипеше винаги щом се докосне до прашните корици и пожълтелите листове.