Къщата на Шао Кхан

First topic message reminder :

Това е територията на бившия лидер на факултета. Вече възрастен рейнджър, който е дал път на по-младите и жизнени от него. Старецът е мъдър, прекалено опитен и смирен, но вече много уморен. И все пак все още наблюдава живота в Фрей-Филт макар и от разстояние. При големи беди и проблеми, все още се допитват до него и искат помощ и съвет.

Отдадоха се изцяло един на друг, люшкаха се в нежните пориви на страстта. Тя мъркаше и стенеше тихо, от което им ставаше още по-хубаво. Телата им се бяха сляли в едно, бяха на седмото небе. Тя галеше врата на Аш, а той я обсипваше отново с целувки по устните и шията. Лаура беше по-нежна отколкото момчето си беше представял. Правеше любов във всеки смисъл на думата. Лекият вятър вееше охлаждайки телата им от горещите екстази. Принцесата впи ноктите си в гърба му, но не остави следи. Сякаш се беше вкопчила в нещо благотворно, което нямаш право да нараниш. Движенията й бяха отмерени, плавни, извиващи се като симфония от цветове и емоции.
Нощта беше тяхна, имаха всичко на този свят в един малък миг от вечността. Аш усещаше горещите й гърди върху своите, чувайки ритъма на сърцето й. Лаура се претърколи като майсторски го преметна върху си и вчеса пръстите си в зелената му коса. Във фантазията й тя бе трева, която откъсва след дъжд, осеяна с капки от роса. Жената изгаряше вътрешно от удоволствие и душевно пречистване. Оплете кръста му с дългите си крака. Тласъците на Аш бяха толкова нежни и дълбоки, че тя зарови ръце в почвата около нея. Леко надигаше гръдния си кош като извиваше главата си назад, галейки заобикалящата ги зеленина. Природата усещаше щастието им, ставаше по непринуден, но приказен начин невинен съучастник в човешките трепети и страсти. А тръпката! О, тръпката беше взривоопасна.
От кожата на Лаура се процеждаше бледа червеникава светлина, която се издигаше над тях и се вееше в красиви въздушни вълни. Беше толкова неземно, толкова съвършено, толкова крехко като току що зараждащ се нов живот. Аш се притисна плътно до нея целувайки дългият й, изваян врат, а тя го виеше ту наляво, ту надясно, откривайки всяка една частица от него. В колкото по-голям екстаз изпадаше, толкова повече светлината се засилваше и не след дълго цялата поляна се обагри в червените песъчинки. Сякаш милион светулки танцуваха около телата им.

Допрях голото си тяло в нейното за да усетя топлината ѝ.Светлината идваща от енергията ѝ струеше от нея като фонтан.Около нас земята се озари в бледо червено а косата и сякаш отразяваше светлината по повърхността си.По устните ми се прочете удоволствието което изпитвам.Леко една от тях започна да потреперва, като не можех да спра това.Опитах се да се съвзема, но сякаш бях загубил част от контрола върху тялото си.Чувствах се сякаш вървя гол през ледена пустиня, но без да изпитвам студ или болка.Движенията ми върху тялото на Лаура започнаха да стават плавни и не чак толкова груби.Движех се в ритъма на тялото ѝ, извивайки се около тялото и което ми напомняше ствола на величествено дърво.Имах чувството че се докосвам не до принцеса, ами до богиня!Отворих очите си и я погледнах.Беше извърнала глава назад с леко отворена уста и дишаше учестено.Символите изрисувани на лицето и потрепваха при всяко нейно движение а косата и леко се беше събрала на куп зад главата и.Прокарах ръцете си надолу по корема, после по бедрата докато не стигнах до коленете.Повдигнах краката и нагоре опирайки ги в гърдите си, а след това и дадох лек знак да легне настрани.Тя разбра намека ми и след секунда се озовах зад нея.Върху красивият и гръб имаше отново от тези странни символи изрисувани по цялото и тяло.Легнах до нея в удобна позиция и отново проникнах внимателно.С много плавни движения продължих, като плъзнах едната си ръка отново по тялото и.Държах я на няколко милиметра разтояние като едва усещах кожата и под нея.Прокарах ръката си през кръста и достигайки предната част на тялото ѝ.Обгърнах я нежно и я притиснах към себе си.Лаура се изви назад като се опита да ме целуне и устните ни отново се сляха.
Усетих как губя разсъдъка си, сякаш се пренасях в друг свят.Светлината около нас ставаше по-ярка и се изливаше от тялото и на вълни.Затворих очите си и допрях устни до нея.Целувах нежно всяка една точка по гърба и, описвайки леки кръгови движения с език.Знаех че няма да издържа дълго така, за това просто се предадох и се оставих в нейните ръце.Тя бавно движеше таза си въртейки го в основата което ме побъркваше.Потърсих ръката и опипвайки около себе си.Когато я намерих, вплетох пръстите си в нейните и я стиснах здраво.Започнах да треперя все по-интензивно, докато не достигнах върха на удоволствието.Лаура явно разбра това защото в този момент започна да се движи все по-бързо.Опитах се да се отдръпна в сюблимният момент, но Лаура се притисна силно към мен, като не ми остави да се помръдна и сантиметър назад.Единствено впих ноктите си в кожата и, а главата си зарових дълбоко в огнените и коси.Светлината около нас за един миг се засили многократно като огря силно около нас и после изчезна.Остана само леко мъждукаща аура около нас, а аз лежах покорно зад гърба на принцесата.Заровил лице в косите и дишащ тежко, се опитвах да си поема дъх.Ръката ми все още така силно стискаше нейната, а устните ми трепереха безспир.

В един заветен миг и двамата не издържаха и избухнаха в еуфория от магия. Всичко затихна, заобикалящата ги природа затаи дъх. Само червеникавите прашинки още падаха по тях и околността. Телата им се отпуснаха върху меката трева. Лаура се обърна по гръб и загледа Аш право в лицето. Все още не можеше да повярва какво се беше случило, той още по-малко. И в най-смелите му фантазии не бе предполагал, че една истинска принцеса ще му обърне внимание, камо ли такова. Но невъзможното се беше случило и радостта му се изписваше по всяка гънка на лицето. Лаура стана и придърпа роклята си. Облече се, а мъжът последва примера й с леко нежелание. Не му се искаше да се отделя от нея, не искаше приказката да свършва. Но тя се повдигна и точно когато му се струваше, че ще го зареже, му подаде ръка усмихвайки се. Той я пое и се изправи. Тръгнаха обратно, навлизайки отново в защитното поле. Открехнаха тихо вратата на къщата и нахлуха вътре. Старецът спеше спокойно с малката си внучка до себе си, а дракона пръхтеше в съня си. Лаура пусна ръката на Аш и се настани на леглото си на земята. Физиономията му посърна. Явно приказката наистина свърши. Седна на канапето и се зае да вдига краката си. Тъкмо го направи когато чу гласа на тази прекрасна жена, седнала на земята, отправила взор към него:
-Няма ли да дойдеш? - тонът й бе топъл и подканващ.
Аш не вярваше на очите си, на ушите си, на сетивата си. Нима наистина го покани да легне при него без да се притеснява, че другите може да ги видят на сутринта. А и даже да бяха сами пак не вярваше, че ще стане така. Той побърза да напусне твърдото канапе и да отиде при нея от страх да не се събуди от този нереален сън. Шмугна се до нея под завивката и я целуна по устните. Тя не се отдръпна, напротив - отвърна. Сгуши се в него, а той я обви с ръцете си, все едно прегръщаше плюшено момче. Лаура не му каза нищо повече, просто се отдаде на момента и кротко заспа.

Постоях така не много дълго време, прегърнал принцесата в обятията си.Усещах как топлата и кожа се допираше и не ми даваше мира да заспя.Това от което изпитвах огромна нужда се случи и в момента малката еуфория блъскаща в душата ми искаше да се пръсне от щастие и да ме накара да изляза навън, крещейки името ѝ.
Издърпах ръката си внимателно опитвайки се да не събудя Лаура и я прокарах леко по гърба ѝ.Тя все още не бе заспала и леко се разшава.Започнах бавно да я движа нагоре-надолу по гърба и, едва докосвайки нежната кожа.В мислите ми изникваха малки картини, животни, а по едно време започнах да пиша името и с нокът.Леко прокарвайки го по кожата и драсках много пъти първата буква на името ѝ.Навън вече вятъра силно вееше и приветстваше падналата нощ.Неусетно съм заспал докато си мислех за това как искам да срещна Лаура и в сънищата си.

И ето... тя изплува като неканен гост в съня ми, разпалвайки го с горещата си страст.Очите и са черни и дълбоки като магия.Усмивката и бе парещият лъч който прелетя през полето и прониза сърцето ми.Сблъсък.Moщ.Тялото ми се разтресе и залитнах назад.Протегнах ръцете си за да се хвана за нея падайки назад, но не успях.Тя изчезна, сякаш никога не е била там.Ръцете ми стояха в пространството разперени в далечината и миг преди да падна се събудих.

Сънят бе кратък, но разтърсващ.Събудих се облян в пот и трескаво оглеждащ се наоколо.Погледнах до себе си - Лаура беше там.Сякаш душата ми се успокои и погали сърцето ми за да забие по-бавно.Измъкнах се от завивката внимателно и отидох до банята.Наплисках лицето си с вода, пригладих косата си назад и се погледнах в огледалото.Какво ми ставаше?Какво ми причини тя? Чувствах се странно, но въпреки това приятно.
Обгърнат от спомени пак се върнах в импровизираното ни ложе и легнах до нея.С длани топли обвих тялото и грижовно, а топлата ми гръд докосна гърба и.Заспивайки трепнех в очакване да дойде сутринта за да я видя за първи път със сънени очи...

Сутринта дойде, но Аш не отваряше очи.
-Ъхъъмммм... - чу той деткото гласче на Роза. Той вдигна клепачи и видя над себе си надвесели се малката принцеса и дядо й със скръстени ръце. Той се стъписа и рязко се надигна гледайки неловко на всички страни. Лаура също се събуди и реакцията й не се различи по нищо на неговата. Почна да оправя косата си и да се прикрива.
-Ние....ние...просто се...топлехме. - изсумтя тя.
-Да бе, сигурно!
Двамата бързо се изправиха и почнаха да се приготвят. Хапнаха набързо, за да насъберат сили и окачиха всичките си принадлежности обратно на конете. Кхан обясни на внучките си, че трябва да вървят на север във горите. От там останалото щеше да свърши Роза. Те се сбогуваха и потеглиха.

/Пиши как пътувате в горите/

Сърцето на заспалия Шао Кхан се сви като камък. Прорязваща болка го удари като електрошок. Той се събуди с вик, който вдигна на крака цялата гора. Ято птици се разлетяха уплашени от раздиращия вой на бившия гилдмайстор.
-Неееее... - извика той като падна на колене. -Лаурааааааааа.....
Звучеше като ранено животно в последен предсмъртен нагон. Беше обезумял, готов да убива се мяташе като чудовище. В този момент нямаше и помен от елфската грация. Навсякъде цареше безпорядък и тъга. Тази нощ един цял народ изгуби принцесата си. Сигурно и баща им го беше усетил вече. Старите кокали на мъжа затрепериха в опит да се движат. Излезе от къщата си. Небето ярко грееше в тъмно оранжево, почти червено с признаци на залязване. Болката в гърдите му не секваше. С умопомрачително душевно изтощение рейнджъра изчезна. Сега повече от всякога родът му имаше нужда от него.

Когато наближихме, слънцето все още светеше ярко.Малката постройка се виждаше в далечината, а от прозорците ѝ проблясваше слънчевата светлина която ни приветстваше.Роза вървеше зад мен като водеше двата коня като беше яхнала единият от тях.От дългата битка и поход се чувстваше изморена и имаше нужда от почивка.Малкият и дракон я следваше неотлъчно като прелиташе над нея, оглеждайки околията за нови опасности.
Аз бях пред тях, вървящ бавно по пътеката като ги предвождах, носейки тялото на Лаура.Стисках безжизненият труп здраво, като го притисках към гърдите си.Вървях тихо и безмълвно, понякога поглеждах към побелялото ѝ лице, но извъртах глава бързо.Не можех да я погледна, или по-скоро не исках да повярвам че това е истина.По лицето ми се стичаха сълзи, които капеха върху нея.Падаха по бледата кожа, а после се стичаха надолу като оставяха мокра следа отгоре.
Когато приближихме къщата, видях че вратата е отворена.В този миг си спомних чудовищата и неприятна мисъл мина през главата ми.

- Рози... - още преди да довърша изречението си, тя разбра какво имам предвид.Бе видяла широко открехнатата врата и стисна юздите на коня си.Сръга го с крака в ребрата и животното профуча покрай нас, направо към къщата.Когато стигна до верандата, тя скочи в движение и се стрелна през вратата.Изгуби се за няколко секунди от полезрението ми, а после излезе през вратата.Лицето и не беше уплашено, което малко или много ме успокои.По-скоро изглеждаше притеснена.Тя ме погледна като изпъна ръцете си в страни и повдигна рамене, като ми показа с това че не знае къде е дядо Кхан.Когато приближих до нея, огледах наоколо.Всичко си беше както по старому, но само стареца липсваше в цялата картинка.Качих се на верандата и положих тялото на Лаура в един висящ хамак, в който явно стареца е обичал да си почива през топлите дни на сянка.Седнах на земята до нея и помислих къде ли може да бъде.Всъщност, не знаех.Момиченцето се настани до мен и се сгуши в обятията ми, a малкият дракон си намери удобно място върху един дънер.Постояхме така известно време, облегнати на стената и сгушени един в друг.

- Не може да я оставим тук.Трябва да се върнем.
Всъщност изобщо не знаех какво трябва да направим в случая, а и вече не ме интересуваше.Интересувах се само какви бяха тези демони и кой ги бе призовал.Разберях ли, нямаше да му простя!

След може би близо час в мълчание пред тях се появи леко торнадо и от него се материализира Кхан. Чертите му сега изглеждаха още по-старчески и изострени. Очите му бяха подпухнали, а по бузите му ясно си личаха засъхнали сълзи. Стъпваше бавно, изморено, толкова изморено...
Когато Роза видя дядо си скочи от Аш и затича към него. Хвърли се в обятията му, а от устните на стареца се процеди огромна въздишка. Мъката от загубата на едната му внучка се премесваше с радостта от това, че не е загубил и другата си. Прегърна я толкова силно все едно, че не искаше да я пуска никога повече. Но знаеше, че това няма как да стане. Пиленцата рано или късно отлитаха от гнездото и единствено от тях зависеше дали ще паднат преждевременно. Тръгна по посока на къщата си все още носещ Роза на ръце. Спря се в момента, в който видя разпореното дете. Да за него тя все още беше дете и сигурно винаги щеше да си остане такова, колкото и жар и темперамент да задържаше това красиво тяло. За разлика от Аш той не извърна главата си. Остави малката на земята и с загледа втренчено в мъртвата. После погледна и към момъка и погледите им се срещнаха. Описваха тъга, разочарование, нищета, пустота.
-Татко.... - пророни едва чуто огнения маг.
Кхан поклати глава със затворени очи.
-Не иска да я вижда така. Удара за него беше огромен. Едвам го озаптихме. Отрече се от престола. След месец Илион ще избере нов предводител.
Детето не можеше да повярва на думите му.
-Но...
-Това е негово решение. Най-доброто, което може да вземе.
Роза разбра. Разбра, че баща й не искаше да жертва семейството си и все пак отказването не значеше, че ще защити който и да е. Тя щеше да се върне с Аш във Феникс и обучението й щеше да продължи въпреки всичко. Старецът проговори след известно мълчание.
-Трябва да я погребем.
Обърна се към Аш и трудно отрони:
-Помогни ми, синко.

Когато дядото на Роза дойде, той изглеждаше съсухрен.Момиченцето отиде при него, прегърна го и после дойдоха заедно до мен.Те си поговориха, а аз стоях безмълвен до тях.Когато привършиха, стареца се обърна и каза:

-Трябва да я погребем.Помогни ми, синко.
Погледнах към тъжното му лице и кимнах леко.Изправих се, повдигнах внимателно тялото на Лаура и се обърнах към него.

- Обаче, искам аз да го направя.
Той се съгласи и ме поведе през къщата.Преминахме през дневната, после през малко коридорче докато стигнахме до врата която ни отвеждаше в двора на къщата.Зад нас вървяха Роза и малкият дракон.Когато излязохме на двора, стареца се спря за момент и се огледа.Посочи ми в далечината на градината си и каза тихо :

- Там има едно дърво, ще го познаеш.Когато беше малка, обичаше да си играе под него.Нека положим тялото и там.
Прекрачих прага и поех по малката пътечка която водеше надолу.Покрай краката ми имаше красиви лехи с цветя, малка градинка с насаждения, дори едно малко изкуствено басейнче в което плуваха риби.Но дори те не ме интересуваха в този момент.Вървях напред сякаш някой или нещо ме контролираше.Не се замислях с кой крак да пристъпя, на къде да погледна или какво да направя.Знаех само че трябва да стигна до дървото и да се сбогувам с Лаура.Когато наближих мястото което ми посочи стареца, не можах да не позная дървото за което ми говореше.Дървото се намираше непосредствено пред малко поточе, което разделяше градината на две.Беше една стара плачеща върба, чийто клони стигаха до земята.Цветовете и бяха все още свежи и зелени, напомнящи на неувяхващо растение.Приближих се до него и се проврях между падналите клони.Размествах ги с глава докато стигнах до ствола на дървото.Отвътре когато стоиш сякаш се намираше в малък приказен замък, който може да те защити от всички злини.От всички лоши погледи които се намират там, отвън.Наведох се и поставих леко тялото на земята.Когато се обърнах към стареца, а той ми подаде една лопата.Взех я в ръце, обърнах се и избрах място.Очертах голям правоъгълник на земята, където бях решил да копая.Фигурата бе обърната към стеблото на дървото, за да може душата и да се слее с него и да се освободи по-лесно.Спрях се за момент преди да започна и си помислих за нея.Спомних си всеки един момент в който се бяхме срещали до сега.Първата ни среща когато малкото момиченце едва не уби някой в приемната зала, момента в който тя ми се присмиваше и ме хвърли в стаята на учителя ми, момента в кръчмата когато за първи път докоснах ръцете и....когато танцувахме.... Ех, спомени!Единствено те щяха да ми останат в този момент.Искаше ми се да можеш да ги сложа в малка торбичка и да ги прегръщам всеки път когато се сетя за нея, да ги целувам когато устните ми усетят липсата ѝ.За бога!Бяхме просто една вечер заедно но факта че нямах време да я опозная ме убиваш най-много.

Силна въздишка излезе от гърдите ми, след което стиснах здраво лопатата с ръце.Застанах от единият край на изрисуваният правоъгълник и я забих в земята.Пръстта не беше много мека, но нямаше да ми е проблем да свърша с работата си навреме.Слънцето все още грееше силно, тъй че времето щеше да ни бъде предостатъчно.Забивах острият край на лопатата в земята, като си помагах с крак за да се забие по-дълбоко.Когато метала стигаше своят предел, натисках с две ръце и част от почвата се отделяше.Със всяко загребване на почва отделях по една голяма буца пръст, а по нея се виждаше толкова много живот.Малките тревички които щяха да изсъхнат, мравките които все още лазеха по пръстта търсейки поредното зрънце храна...Всичко беше толкова съвършено.
Продължавах да копая, без да спирам.Стоях в единият край на дупката, като копаех в другия и се стараех да не излизам от границите.Когато ми ставаше трудно да изваждам буците пръст, сменях позицията си и отивах на по-ниското място за да продължа с работата си.По челото ми се стичаше пот, а ръцете ми вече бяха леко схванати от натиска който оказвах върху лопатата, но не исках да спирам.
По едно време, дори стареца дойде до мен с думите:

- Момче, нека те сменя.
Спрях се за момент и избърсах потта от челото си.Вперих поглед в тъмните му очи и се усмихвах от уважение.Не че ми беше до усмивки, но точно сега не беше момента в който имах нужда от помощ.

- Искам да го направя аз... длъжен съм!
Явно разбрал за какво говоря, старият Кхан ме остави да довърша задължението си.Продължавах да копая монотонно.Понякога поглеждах настрани за да видя дали слънцето не се е скрило, но все още лъчите му се прокрадваха през клоните на дървото и огряваха очите ми.Стареца стоеше спокоен до малкото момиченце, а то милото бе прегърнало малкият си дракон и плачеше.Животинката понякога я поглеждаше, близваше лицето ѝ, а после се сгушваше силно в детската прегръдка.
По едно време не издържах и спрях.Умората надделя над тялото ми, а и главата ми все още пулсираше от нанесените рани.Починах си за кратко, а после продължих безспир, докато не свърших с работата.До последната копка изкопах двуметровият ров, като се постарах да бъде идеален.Бяха изминали няколко часа, докато свърша работата.
Стоях в малката бездна и галех стените му.Идеално прави, без никакви с търчащи корени или камъни.Когато вече бях готов, поставих лопатата в единият край на дупката като я закрепих към една от стените и се покатерих внимателно върху нея.Набрах се на ръба на дупката и се качих горе.

- Готов ли си момко? - изрече стареца.
Кимнах му, след което се обърнах и легнах по корем.Издърпах лопатата от дупката и се изправих.Стареца изведнъж изкара от някъде нещо което наподобяваше легло, направено от листа и го постави на земята.

- Направихме го от листата на дървото, докато те чакаме.Ще пази душата на Лаура чиста, когато отиде на небето.
Не бях чувал до сега за такова нещо, но може би беше някакъв елфски обичай.Повдигнах внимателно тялото на Лаура и го поставих върху импровизираният хамак.Стареца прокара под него две въжета, с които внимателно щяхме да спуснем тялото ѝ.

Всеки от нас хвана по един край и бавно се насочихме към дупката.Повдигнахме я внимателно и спуснахме тялото и надолу.След това издърпахме въжетата и постояхме така няколко минути.Роза дойде до нас като се сгуши в дядо си и погледна надолу.Момиченцето все още не можеше да спре да плаче, а и дядо и не се сдържа.Взехме си последна почит с принцесата и после бавно запълнихме гроба.Откъснах няколко свежи цветя от градината и ги поставих отгоре.После седнах на земята като кръстосах крака и извиках Роза.Тя дойде тихо до мен и седна близко.

- Исках да ти разкажа една приказка.
Малкото момиченце спря за миг своят плач и погледна в очите ми с някаква надежда.С детински чисто изражение тя зачака да заговоря за това което исках да и разкажа.

Spoiler:

Когато завърших приказката, видях че малкото момиченце се бе сгушило в мен и спокойно бе заспало.Малкото и сърце се бе успокоило, а сълзите отдавна бяха засъхнали.Обърнах главата си към дървото и зашепнах тихо:

- Казват, че ако искаш да видиш любим, който е далеч от теб, трябва да приседнеш под плачеща върба, да се вслушаш в тихия напев на тънките и фини листенца, да оставиш да те погали с нежните си дълги клони и тя ще ти подари сълзица, а в нея ще видиш любимия образ...

Очите ми бавно се напълниха със сълзи и те закапаха по лицето ми.Огледах се, стареца вече го нямаше.Бяхме само аз, Роза и малкото драконче.След като и аз поуспокоих малко душата си, внимателно повдигнах Роза и я понесох към къщата.Дракончето тичаше след мен, като следваше всяка моя стъпка.Влязох вътре и оставих малкото момиченце на леглото на което спеше предишната вечер с дядо си.Взех едно одеало и я загърнах.Стареца в този момент премина покрай нас и ми подаде чаша чай.

- Пий, пий...имаш нужда. - след като каза това което искаше, отново изчезна по своите дела.
Изпих чашата топъл чай и усетих умората която ме приветстваше.Погледнах към все още неоправените завивки на пода и въздъхнах.Оставих чашата на масата, съблякох дрехите си и се шмугнах под завивките.Обърнах се настрани и подпъхнах двете си ръце под възглавницата, върху която лежах.Заврях лицето си в нея и вдишах дълбоко.Все още носеше аромата на златните коси на Лаура.Можех да усетя онзи свеж аромат на горски цветя, който носеха косите ѝ.Ако затворех очи, дори с малко фантазия можех да си представя че отново я прегръщах.Докато бленувах за красивото и лице, сънят бавно ме понесе на крилете си.Неусетно клепачите ми започнаха да се затварят, като на няколко пъти се стрясках в просъница и подскачах.Накрая, не издържах и се поддадох на умората.Тя ме пое в нежните си ръце и ме понесе на крилете си.Не сънувах нищо, нито пък се събудих от някакви кошмари.Спях спокойно на земята, в очакване на следващият ден.

Сутринта дойде, а с нея и песента на сенигерите неподозиращи колко нещастия се случват всеки ден по тази приказна, но прокълната земя. Аш усети леко побутване по рамото.
-Събуди се!
Отвори очи и съзря Роза. По някакъв особен начин толкова му напомняше на Лаура. Като че ли беше малка, наивна нейна версия. С нежелание и душевна умора стана и се вкара в що годе приличен вид, имайки предвид обстоятелствата. На масата имаше горещо кафе и препечени топли сухари с овче сирене. Кхан го покани да се присъедини. Най-малкото, което можеше да направи преди да тръгнат бе да ги нагости и засили телата им. Тази скромна трапеза се стори на Аш най-големият деликатес. Хранеха се в мълчание. След около час бяха готови за потегляне. Роза и Аш се сбогуваха с добрия старец и се качиха на конете си. Детето ги докосна и двамата, заедно с добичетата се изпариха в пространството.

/Тед пиши как се телепортирате в Градината на Сто слънца, а от там отидете в кабинета на Ив, за да се отчетете за мисията. От нея получаваш 10 опит/

Излезнаха в градината, а Роза вдигна малката си длан и направи кръг с нея във въздуха. Двамата се изпариха в ситен прашец и хоп за няма и секунда се появиха на друго място. Ново място, доста по-различно от предишното. Познато, даже по-красиво. Феникс е най-богатата страна, но Илион - тя е столетна и изпъква със своята природна красота. Може би затова и двете територии бяха в идеални отношения, защото заедно образуваха класата на света.
Озовали се пред прага на къщата, вратата се отвори и стария Кхан се появи да ги посрещне. След като внучката му се хвърли на врата както винаги когато беше тук, той отдели нужното внимание и на Аш. Стисна го здраво за ръката и го потупа по гърба с усмивка.
-Добре дошъл, моето момче. Сигурно сте изморени от пътя. Влезте да си починете.
-Ами не, то ние тръгнахме преди минута и....
-Ахххх ясно. Малката Роза пак е използвала магия. Няма нищо влезте без това. Ще ви сипя чай от лавандула. Вечерята е почти готова. Надявам се обичаш агнешко.
И той ги поведе вътре, където ги обля аромат на почти изпечено месо на жар и варени картофи.

Дядото на Роза ни посрещна много топло. Един от малкото вечно щастливи хора които като те видят, лицето им се озарява. Сякаш дори въздуха можеше да ги ощастливи, единствено защото го дишат.
След като се настанихме в къщата, с Роза помогнахме за приготовлението на масата. Тя подреди чиниите, а аз се захванах с агнешкото което ухаеше така прекрасно. Ароматът му изпълваше ноздрите ми и нямах търпение да парченце от това месо да докосне небцето ми. Докато носех в чинии от месото към масата, ми се искаше да си отхапя едно голямо парче месо. Изглеждаше доста апетитно.
След като се настанихме около трапезата, погледът ми зашари из къщата. Отдавна не бяхме идвали тук и спомените ми нахлуха в главата. Кои хубави, кои лоши... но все пак спомени. За отминали дни, проблеми....
Въпреки че леко ми стана тъжно да стоим в тази стая, се опитах да не показвам това. Искаше ми се отново Лаура да бе сред нас и красивите и огнени коси да се развеят, носейки аромата на чистота.
Отръсках разсеяно глава и започнах да се храня. Явно бях се позабравил в мислите си, защото когато се осъзнах, Роза и дядо й бяха вперили поглед в мен. Кимнах в знак на извинение и грабнах ножа и вилицата с ръце. Отрязах си едно по-голямо парче месо, набучих го на вилицата, след него забодах няколко картофа и ги отправих към устната си кухина. След като усетих приятният вкус, сякаш нещо се пречупи в мен. Забравих за мислите си, за околните и се съсредотоих върху храната. Сякаш тя бе моята вселена която ме изпълваше в този момент. Нуждаех се от хапка след хапка, за да поддържам живота си в този момент. Ох, колко обиах да похапвам!

Явно освен от сън, Аш имаше нужда и от храна, затова домакините го оставиха да хапне половината си порция без прекъсване. Чак когато момчето почна да изпитва облекчение в корема си, Кхан се обърна към него.
-Като за начало ми кажи с какво се занимаваш тези дни, момче. С какво запълваш свободното си време, справяш ли се с ученето и изобщо как върви животът ти?
Аш не знаеше на кой въпрос да отговори първо, затова изпи цялата си чаша с вода, за да прочисти гърлото си и да съсредоточи мозъка си.
-Извинявай, че те заливам с въпроси, но отдавна не съм те виждал, а с внучката ми те имаме като част от семейството.
Старецът му се усмихна благо, а Роза, за да потвърди думите му почна да кима бързо и непрестанно с глава.

Думите на страреца ме трогнаха. Ако наистина ме имаха за част от семейството си, това би било много мило. Отдавна бях забравил какво е да имаш семейство. Някой на който да имаш доверие, някой който винаги би ти помогнал, някой който винаги ще ти бъде упора в трудните моменти.

- Ами ... ах. Всъщност вече и аз не помня какво правих последните дни. Бях в имението, после учих малко, шляех се, после ме накараха да чистя и така. Общо взето, скучно ежедневие. Няма какво да се прави.
Дядо Кхан ме изгледа учудено и ми се засмя на глуповатия отговор. Въпреки че говорех, не знаех какво точно да отвърна на стареца. Отдавна не бях идвал тук и единственото нещо за което мислех в момента, бе Лаура. Да, знам че не трябваше да го правя, но не можех. Самовглъбявах се дори докато се хранех. Хапка след хапка, сякаш поставях в устата си не храна, ами малки думи изречени с тъжен глас. "Лаура"... "Лаура"...
Когато привърших с храната, избърсах устните си и погледнах към Роза и дядо й. Те още се хранеха спокойно като обсъждаха тяхни си теми, за това реших да се оттегля за няколко минути. Избутах стола си назад, изправих се до него и учтиво се поклоних леко напред.

- Извинете ме, ще се поразходя малко след това хубаво хапване.
Получих кимване в знак на одобрение и се отправих направо към задният двор на къщата. Отворих малката вратичка през което се минаваше за него и се озовах отново в онази цветна прелест. Преминах покрай малкото поточе което разделяше градината и се огледах в него. Косите ми отразяваха слънчевата светлина, която ги караше да блестят като дъгата.
Най сетне, се озовах на мястото на което исках да бъда - върбата под която положихме тялото на Лаура. Наведох се под ниските клони и сякаш се скрих под гигантска гъба чиято шапка почти стигаше до земята. Огледах почвата и очите ми съзряха разкопаната почва където лежеше тя. Минах покрай мястото като не отлепях поглед от него и се приближих до ствола на дървото. Облегнах гръб на него и се оставих да се свлека надолу. Тупнах на земята и се заоглеждах. Отвътре изглеждаше още по-красиво, когато погледнеш към градината. Слънцето прежуляше и пръскаше лъчи през клоните на дървото. Огряваше на малки места почвата, със своите снопове светлина.
Зарових пръстите си в почвата. Не беше трудно, защото малкото поточе което течеше през градината, я държеше влажна. Потопих ги дълбоко в меката пръст, за да усетя студенината и. Тогава...отпуснах цялата си магия. Оставих я да освободи тялото ми от присъствието си. Да се разлее чак до подпочвените води и да отпие глътка живина от тях. Усещах как пръстите ми се затопляха в краищата от изливащата се сила. Проследих с погледа си всяко от местата по които грееха слънчевите лъчи и реших какво да направя. Концентрирах енергията си в тези места, като търсех малки семенца около тях. Да, точно така! Грудки, семки, костилки...всичко! Или по-скоро - всичко което можеше да поникне. Обгърнах ги с енергията си и започнах да ги затоплям. Достигах някаква температура с която ги карах да започнат да пъплят, а после ги оставях да се охладят. Точно като коването на боен меч, но този път действаше чистата енергия идваща от тялото ми.
Не ми отне много време, да накарам под плачещата върба да се напълни с малки цветя. Петунии, гербери, пурпурни лалета...имаше от всичко и растяха с невиждана скорост!
Когато привърших, изрових ръце от почвата и огледах творението си. Бях оставил няколко местенца без цветя, които наподобяваха малки пътечки по които да се минава. Бях доволен. Наистина една простичка магия, можеше да сътвори такава красота, която наистина можеше да оправи настроението ти.
Реших да остана още малко тук, преди да се прибера в къщата. Под красивата плачеща върба, сред малката градинка от цветове. Да се взирам в природата, а тя да ми се отблагодарява с успокоение.

Аш сътвори нещо красиво. Нещо, което го успокояваше и му вдъхваше вяра. Заради това си струваше да продължиш каквото и да ти достави съдбата. Заради чудесата на света. А в този свят хората създаваха своите чудеса.
Момчето лежеше на тревата замислен, загледан някъде, а в умът му се въртяха спомени. Понякога спомените са ни по-скъпи и от всички диаманти и жълтици. Понякога само един спомен ни загряваше. Понякога само един спомен ни разплакваше.
-На нея би й харесало какво си сътворил.
Аш се надигна и видя Кхан да стои на няколко крачки от него, загледан в тази малка, прелестна градина. Да, наистина Лаура щеше да го хареса. Той се приближи и седна на земята до момъка. Погали върбата до него и проговори:
-Знаеш ли какво ми каза в онази нощ, когато бяхте тук? Каза ми - той е идиот дядо, но притежава нещо, което аз нямам. Попитах я какво е това нещо и тогава тя ми отговори - "Надежда". И това я крепеше да вярва, че ще се справите със задачата си. И вие наистина се справихте. Може би не както очаквахте, но се справихте. Никога не забравяй това и не се обвинявай за случилото се.
Възрастния рейнджър сложи длан на рамото на Аш и леко го стисна, успокоително.

Ръката на стареца все още стоеше на рамото ми. Въпреки че твърде трудно бих приел такава близост от някой особено мъж, не помръднах. Твърде много бях преживял близките няколко седмици, че да се държа като хлапак. Стиснах зъби и приех миналото. Приех и грешките, приех и хубавите моменти. Тях закътах на красиво място в душата си, където само аз можех да докосвам, където само аз знаех какво точно се крие.

- Не знам защо сме тук и защо Роза ме доведе, но наистина Ви благодаря дядо Кхан.
Свих ръка в лакътя и поставих длан върху ръката на дядото. Наистина думите му ме успокоиха и ми вдъхнаха малко... надежда. Да. Винаги се надявах да се случи това което искам или поне това което трябва. Ако не станеше, опитвах пак и пак и пак...
Станах от мястото си и продумах :
- Нека отидем при Роза, за да не е сама. Ние сме мъже, ще се оправим...но въпреки че тя е много силна, все пак е дете.
Зачаках дали дядото на Роза щеше да ме последва или да поема сам към къщата. Мисля че нямаше какво толкова да си говорим или поне тази тема за мястото тук, трябваше всеки да остави за себе си и сърцето си.

Аш и стария Кхан влязоха в къщата, където малката Роза все още довършваше вечерята си.Детето глождеше замислено купичката си, дали отминали спомени я бяха налегнали или липсата на близък в този момент казваше тежката си дума, не се знаеше.
Младият мъж отиде при нея и разроши меката й като патешки мъх коса:
-Ей, дребосък какво си навъсила носле?-попита той.
Малката въздъхна тежко и стана от стола си:
-Аши, мисля, че е време да ти дам едно нещо.Едно много специално нещо, което да пазиш като очите си.-тя не го изчака да я удостои с отговор, ами направо изтича до един от дървените скринове в кухнята, отвори едно чекмедже и изкара малка дървена кутия.
Извади едно колие от нея и се приближи до Аш.Носеше го внимателно церомониално..все едно носеше човешко сърце:
-Това беше на Лаура.-каза тя и повдигна във въздуха кожената верижка на която висеше сребърно есенно листо.-Не се сещам за по-достоен човек, който да го носи...Знам, какво кака виждаше в теб, да аз също знам за недеждата.Носи тази верижка и не позволявай надеждите ти да се превърнат в есенни листа, Аши.Това е една малка част от нея, която ще е с теб завинаги.-бе последното, което тя каза и леко избърса с ръкавчето си една случайно освободила се сълза.
Аш стоеше вкаменено с наведена глава, Роза хвана дланите му и сложи накита в тях.

- Ей мъник, ела тука! - извиках към Роза, която държеше ръцете ми. Стиснах здраво накита и приплъзвайки ръце през кръста на малкото дете, я повдигнах във въздуха. Е, дойде ми малко възвисока, но пък беше лека като перце. Нарамих я върху ръка, като я облегнах на рамото си и ѝ заявих смело.

- Сега аз пък ще ти дам нещо.
Стиснах здраво Роза и я поведох към градината. Дядо Кхан ме изгледа с учудване и ни последва също. Когато излязохме навън, прибрах подаръка от малкото момиченце в джоба си и ѝ показах градината. Направихме си една малка разходка из нея, като я носех на ръце. Разказвах и различни малки историйки които знаех от детството си, свързани с растенията. Не щеш ли, стигнахме до един малък розов храст. Току напъплил от земята, бе показал малките си червени пъпчици, които след няколко дни щяха да цъфнат.
Приклекнах до малкото растение и го погалих с ръка. После оставих Роза да седне на земята по дупе, надявайки се да няма против че ще си изцапа дрехите. Обърнах се към нея и заразказвах поредната си малка историйка:

- Имало някога една малка червена роза, която живеела в малка тъмна къща под земята. Един ден, както си стояла там сам сама, изведнъж чула леко – чук, чук, чук по вратата.


“Кой е?” – попитала.

“Дъждът е и искам да вляза.” – отговорил мек, тъжен, тихичък глас.

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

След малко, отново чула тихо – чук, чук, чук по прозореца.

“Кой е?” – попитала.

Същият мек, тих глас отговорил – “Дъждът е и искам да вляза.”

“Не, не може да влезеш.” – казала малката роза.

Отново останала сам сама за дълго. Най-накрая доловила тихо шумолене пред прозореца – шум, шу, шу.

“Кой е?” – попитала малката роза.

“Слънцето е” – казал тих, мек, бодър глас – “и искам да вляза!”

“Н-не,” – отговорила малката червена роза – “не може да влезеш.” И отново останала сама.

Съвсем скоро чула отново тихото шумолене в ключалката.

“Кой е?” – попитала.

“Слънцето е” – казал бодрият тих глас – “и искам да вляза! Искам да вляза!”

“Не, не,” – казала малката червена роза – “не можеш да влезеш.”

Когато отново останала сама, тя дочула – чук, чук, чук и шум, шу, шу, едновременно пред прозореца, пред вратата и в ключалката.

“Кой е там?” – казала

“Ние сме дъждът и слънцето, дъждът и слънцето,” – казали два тихи гласа заедно – “и искаме да влезем! Искаме да влезем! Искаме да влезем!”

“Скъпи мои,” – казала малката червена роза – “щом сте двамата, предполагам, ще трябва да ви пусна да влезете.”



- Отворила вратата и те влезли. Единият взел едната от малките й ръчички, другият взел другата от малките й ръчички и тичали, тичали, тичали заедно чак до повърхността на земята. Тогава й казали – “Подай главата си навън!”.Когато я подала, видяла, че е в средата на прекрасна градина. Било пролет и навред цветята били подали главичките си над земята. А тя била най-красивата малка червена роза в цялата градина!

Когато привърших я погалих по главата, сякаш галех малкото цвете което бе поникнало. Хванах с една ръка малкият нашийник с кръстчето който стоеше на врата ми и с едно леко дръпване го отскубнах от себе си. Колана се развърза мигновено и падна в ръцете ми. Прошепнах няколко думи тихичко на себе си и отпуснах тяло. Изпратих сноп енергия през ръката си, обгръщайки малкият предмет. Той засия няколко секунди, след което изгуби блясъка си. Хванах двата края на въженцето, прокарах го през малкото вратле на момиченцето и го поставих на шията ѝ. Нагласих го за да ѝ е удобно и закопчах катарамата.

- Нека, това пък бъде за теб, малко цвете. Когато го докоснеш, ще чуеш шума на горите. Как растенията се вихрят, как живеят и как се носи тихият им шепот когато ги гали вятъра. Благодаря ти за малкият подарък, няма да го изгубя! Но нека това кръстче, ти напомня че винаги ще има някой който ще те пази.

Знам че говорех банални глупости и по-скоро тя можеше да ме пази отколкото аз нея, но исках да и го обясня по начин по който щеше да ме разбере. Винаги можеше да се опре на моето рамо ако има нужда от нещо, дори това да бъде най-невинната детска прищявка. Седнах до нея на земята и отново разроших меките и коси.

Малкото момиченце стисна кръстчето и затвори очи, Аш беше прав...в ушите й зазвуча симфония от най-изкусния майстор-природата.Ветровете виеха като самодиви, а звънливите листа им пригласяха, поредният невероятен природен концерт, събран в това малко нещо.Тя отвори очички и му се усмихна широко:
-Имам идея, Аши!-каза тя с детски ентусиазъм и огледа вече смрачавощото се небе.-Сега ще отидем някъде където ще сме близо до кака.
Дори не изчакала отговора му, Роза пое ръцете му и тръгна по една тясна горска пътека.Вече излизаха първите светулки, който плавно се движеха във въздуха около тях във смешен хаотичен танц.
Стигнаха до едно възвишение, а отгоре му се издигаше красиво дърво в розов цвят, вятъра нежно галеше разцъфтелите му пъпки, но при всеки негов допир то сълзеше, като правеше ароматен дъжд от малки розови листенца.Двамата приятели се изкачиха и седнаха под него.Измежду клоните му можеше ясно да се види нощното небе:
-Изчакай малко, ей сега ще се появи...-каза Роза и зачака вперила поглед нагоре.
Една по една звездите започнаха да заемат своето място и не след дълго сред тях се появи тънко като димна завеса сияние.Ако си човек с малко повече фантазия сиянието би приличало повече на красива млада девойка, която танцува протяжно обсипана от звездния дъжд:
-Винаги когато тя ми липсва идвам тук и я гледам, не е ли красива?-въздъхна момиченцето.
-Красива е...много.-отвърна й Аш, забранявайки на съзнанието и сетивата си да мислят, че това всъщност е едно сияние.
Искаше му се това да е тя, така отчаяно искаше...Искаше пак да може да я зърне, дори толкова недостижима колкото в момента.Не след дълго изтощителните емоции казаха тежката си дума и Роза потъна в сладък и спокоен сън.Аш остана все таака зарял поглед в танцуващото момиче, докато клепачите му бавно започнаха да натежават.
Събуди го нежно помилване по лицето, той бавно отвори очи и я видя, точно там над главата си, като ангел който бди над него:
-Ла...-понечи да каже Аш, но тя сложи пръст върху устните му.
Хвана го за ръката и му помогна да се изправи, той все така стоеше с притворена уста.Червенокосата жена го обгърна и положи глава на рамото му, от някъде зазвуча тиха музика.Звездите ли бяха или може би щурците...не се знаеше.Дървото го нямаше, на негово място бяха те двамата, поклащайки се в същия протяжен танц, който момичето изпълняваше в звездното небе.Прегръдката й бе...някак си платонична, нереална, като прегръдка от облак.Стояха така секунди, но на момчето му се струваше цяла вечност.Тя го пусна, положи длан на лицето му и го целуна по челото.
Тогава Аш отново отвори очи, Роза спеше непробудно в обятията му, момичето в небето си бе отишло, а дървото продължаваше своя розов плач...само в едната си ръка усети че стиска едно червено листо...от онази червена роза.

Мелодията на която танцувате: https://www.youtube.com/watch?v=HXPWRC1J4s4

Тъмнината правеше тази нощ тъй прекрасна. Когато се събудих и слънчевата светлина отразена в луната проблесна около нас, видях как Роза сладко бе заспала облегната на рамото ми. Малката принцеса се бе отдала на умората и се бе пренесла в някой приказен свят, в който най-вероятно сънуваше своите детски работи, които в реалният живот пренебрегваше. Дали заради длъжността която заемаше сред своите познати или отговорностите си въпреки своята крехка възраст, след случката тук повярвах че тя не бе загубила всичко детско в себе си. Отдръпнах се леко назад, оставяйки принцесата да лежи върху дланта ми. Докато придържах главата ѝ леко във въздуха, с помощта на магията си създадох малък храст под нея. Наричаха го Османтус. Красиво растение с жълти меки цветове, което щеше да и послужи за малка възглавничка. Оставих магията ми да се слее със земята и да открие мястото където да поникне този малък храст. След секунди малки стъбла от него се появиха на повърхността, като започнаха да се вият в кръг. Оплитаха се едно в друго и колкото повече растяха, толкова повече листенца поникваха по тях. Малки пъпчици цветове завършиха краищата им, очаквайки утрото което ще ги разлисти.
Разтресох ръка във въздуха, премахвайки изтръпването което усещах от използването на магията. Целунах принцесата по челото и прошепнах тихо.

- Спи принцесо...
Положих главата и леко върху мекият храст, оставяйки я да спи спокойно. Другата си ръка поставих под главата ми, лягайки близо до нея. Прегърнах я през кръста доближавайки се до нея, като ангел който иска да я предпази от ...всичко. Прегърнах я и затворих очите си, с надеждата да се наспя по-бързо и утрото да дойде да ни събуди.

А утрото пристигна по-бързо отколкото Аш очакваше, но все пак беше наспан, свеж и отпочинал. Е, само където не се събуди сам. Детският смях на Роза го накара да отвори очи за новия ден. Тя скачаше около него и го подканваше.
-Хайде, Аши. Ставай, ставай....
Той се изправи и широко се протегна, за да се разсъни.
-Какво ще правим днес, малката?
Момичето се ухили, очите й светеха.
-Разходка.
-Разходка?
-Разходка! Хайде.
Хвана го за ръката и почна да го влачи бързо след себе си. Тръгнаха към подножието на планината. След половин час съзряха първите високи кули на градските сгради.

/Аш пиши на улиците в Илион/

Сърце скрито от всички и всичко. То биеше и биеше, а отвън едно същество от женски пол стоеше и гледаше към небето. Мислеше Луната за красива. Тя наистина беше. Сребърните лъчи галеха лицето и точно както го правеше любимия. Точно както тя винаги си е представяла, че ще го прави.
Самотата, единствения приятел. Смъртта, единствената истина. Мислеше смъртта за нещо ужасно, но тя беше същата като живота. Ако хората не знаеха, че ще умрат, щяха ли да се борят. Не. Всеки иска да изживее един пълноценен живот, всеки иска да направи нещо значимо. Да се запише в историята и да почива в мир, а душата му да знае, че е направил нещо уникално само по себе си. И никой никога не трябва да го забравя. За нищо на света. И никога не трябва да се предава, независимо колко трудно е.
Сърцето умираше, както и страстта в него. Бавно, малко по малко, се превърна в спусъка на един куршум. Куршум по познат като мощта на един демон. Акума, Бакемононари. Толкова много думи имаше за адските създания.
"Помогни ми." чуваше се от клоните на дърветата
"Повярвай ми." звучеше от вятъра. Гласовете се засилваха. Те викаха, викаха ужасно много. Мразеше ги. Когато лудостта те обхване започваш да се чудиш.
"Да моля ли за прошка, или за чудо. Спри ги. Спри ги. Не искам да ги чувам." - крещеше съзнанието на онова момиче гледащо към Луната.
"Но как, те са вътре в теб. Те са твоя живот. Не помниш ли? Ти си Легион. Ти си много. И много са един. Ти си едно цяло, те са едно цяло. Всичко е просто една игра. Игра в която накрая един от тези много ще спечели."
"Няма никой да спечели."
Толкова объркани мисли, толкова странна случка. Смисъла на живота беше странен. Смъртта, ако тя беше, то тогава колко точно трябва да живееш, за да я достигнеш. Ами ако смисъла на живота е да го живееш до онзи момент в който душата ти ще премине Океан. В онзи момент, когато нирвана ще се разкрие пред теб. За един кратък миг, душа и тяло. Съзнание и околен свят ще станат в едно, но той не е желан, защото той никога няма да се повтори.
"Живота е един толкова необятен свят" - сепнеше тъмнината. А след нея го повториха и болката, самотата, лудостта. Тези мили определения на потенциални дразнители. Да те бяха дразнители. Ако нямаше тъмнина слънцето щеше да грее вечно. Да ни топли, ако нямаше болка хората щяха да работят постоянно, ако нямаше самота нямаше да има депресия, и желание да търсим друг. Ако я нямаше лудостта, никога нямаше да сме хора. Всеки един от нас крие всяко едно от тези определения. Отново заби поглед в луната.
"Всеки човек, подобно на луната има своя неосветена страна, която не показва на никого." - едно изключително мъдра мисъл. Защо ли беше така? Не знаеше.

Най-накрая Мортем се вдигна и започна да ходи оставяйки малките гласчета да я водят. Те и казваха пътя. Те и подсказваха какво да прави. Щеше да се уповава на тях. Те щяха да са нейните гидове. Те щяха да я пазят от всичко страшно на този свят.
Не искаше да плачи, защото не искаше да вижда любимия. Бавно любовните интереси избледняваха оставяйки единствено болката. Искаше да го види, докато искаше да плаче. Искаше да преследва мечтата си. Да бъде негова. И никой не можеше да я спре. Това бъдеще ли ще е или просто сън. Къде е отговора и къде е сегашния момент, къде е миналото. Може би всичко беше просто клопка. Просто една глупава шега от страна на боговете и съдбата. Може би те просто са се надумали да я съсипят физически и психически.
А ето я вратата към изпита. Към онзи отговор. Да я отвори ли? Да я разруши ли? Искаше ли да влече. Искаше ли да я унищожи? Какво да прави? Кажи ми? Искам да знам? Не знам? Не искам да знам?
Този разбъркан ум продължаваше в същия дух. Трябваше ли да постъпва с нея така. Това, че я изостави я разби. Сега главата и беше като миш-маш. Сега всичко и беше странно. Започна да цени живота. Да се радва на всичко. И това само за няколко часа. Лудостта беше уникално нещо. Тя я накара да се радва, да тъгува, да иска да бяга, но и да остане. Тотално да разбърка психиката и.
Беше объркана от думите му, но сега беше твърде късно да му се извинява. Сега разбираше защо правеше всичко. Искаше да я накара да спре да се държи като дете. Да започне да обича себе си, живота си. Цялото си съществуване. Но трябваше да е по-търпелив. Когато цял живот са ти казвали, че не ставаш за нищо. Че не можеш да направиш нищо. Че един ден ще те хвърлят на вълците. Че нямаш никаква стойност, не трябваше ли да потърпи още малко? Не трябваше ли просто да затвори очи веднъж.
Не искаше да го докосва, въпреки, че и беше студено. Не искаше да го вижда, въпреки, че го търсеше. Искаше да му се извини докато го прегръща, да се взе в очите му. Но избяга от страх. Главата и продължи да се разбърква. Така ценеше повече нещата. Така можеше да отдаде почит докато на мравките в земята. На хората, който работеха усърдно. Възхищаваше им се. Те нямаше този проблем. На тях не им говореха, не им бучаха в главата.
Сто рояка се развихриха в мислите на Мортем и тя най-накрая се появи пред странна къща. Чак сега осъзна.. Наистина е ходила според това какво и казва лудостта и самотата. Водеха я за ръка. И не я пускаха за момент. Сякаш беше тяхна пленница.
Тя се приближи до вратата и почука. Трябваше да се върне в Роузкил. Там щеше да се отърве от гласовете. Щеше да помоли Лушиъс да ги махне от нея. Да заключи демона отново в нея и да не му дава да излиза. Никога повече. Никога вече.


П.П: Признава. Това е най-странното постче, което някога съм писала. Но пък така е всичко в главата ми :Д.

Бившият гилдмайстор отдавна спеше. На неговите години почивката бе жизнено важна. Вече не бродеше както когато бе млад по цели нощи. Изморяваше се по-бързо и по-скоро от преди. И въпреки всичко, нищо не може да победи опита. А опита в този елф бе ненадминат. Той винаги щеше да остане легенда в тази страна и не само. Бе извървял един достоен път. Бе се оттеглил със смирение от поста си, преотстъпвайки го на млад, но също толкова благороден и ценен човек. Човек, който както изглеждаше можеше да го надмине. Кхан искрено се надяваше това да се случи.
Но сега, в този момент, сънят му бе нарушен от непознато тропане по външната порта. Старецът се надигна и се огледа. Беше късно, кой ли можеше да е? Така или иначе тропането се повтори, затова той се надигна и отиде да отвори. Пред него седеше момиче, мокро, изплашено, сякаш не знаеше къде или кога се намира. Първоначалната изненада бързо отстъпи място на закрилническото усещане. Винаги е бил такъв. Грижел се е за тези в беда. Едва ли някога щеше да престане. Докато имаше още сила в тези кокали, щеше да помага.
-Как се озова тук, момиче?
Мортем не му отговори. Той смекчи тонът и изражението си. Внимателно я подхвана под ръка и я въведе в дома си. Може би това бе глупава и безразсъдна постъпка, защото никога не знаеш каква изненада може да ти поднесе отсрещния, но елфът не мислеше за това сега. А и бе достатъчно уверен в себе си и възможностите си, че да се страхува.
Веднъж озовала се в къщата, демонката бе лъхната от топлина и приятен аромат на канела и лавандула. Стана й някак си уютно. Тази малка къща съдържаше повече семейна обстановка от където и да е била преди.
Бащата на бившият крал на елфите я остави да седне в едно от меките кресла и се отправи към кухнята. Виждаше, че не е в състояние за разговори, затова той щеше да й го създаде. Отвори капака на тенджерата, която все още стоеше на камината и й сипа два черпака топла пилешка супа. Върна се и й я подаде.
-Пий. Имаш нужда.
Хелските го послуша, някак машинално и отпи от животворната течност. Организмът й веднага се стопли, а крайниците се отпуснаха. Шао Кхан седна срещу нея и я погледна. Колко мъка само се четеше в това детско лице. Знаеше, че не е тукашна. Че не е една от техните, но нима това има значение. Болката си е болка и тя винаги го е разстройвала независимо, кой я носи. Самият той имаше две внучки.....Всъщност вече само една. Неусетно се сети за Роза и Лаура. Едната вече не бе сред тях, но другата, по-малката. Ами ако тя беше в подобна ситуация и никой не й подаде ръка? Чак сега, старецът осъзна колко благодарен е на Аш, за това, че бди над малката принцеса.
-По-добре ли си?
Мортем кимна.
-Кажи сега - какво се случи?

Мортем стоеше срещу възрастния човек. Той наистина изглеждаше мил и добър. Не знаеше, защо имаше такова чувство. Нормално беше за старите хора да са такива, но имаше и зли. Най-вече зли, но този, той изглеждаше толкова мил и добросърдечен. Караше я да се чувства като у дома си.
-Кажи сега - какво се случи?
Тя заби поглед в него. От спомена за това което стана между нея и Грегъри зениците и се разшириха. Очите и отново придобиха онзи плашещ цвят. А аурата и започна да се надига.
"Той ще те нарани." - казваше един глас.
"Той ще те съсипе " - казваше друг глас.
"Не можеш да му кажеш" - още един се обади.
"Ще се съсипе точно като Грегъри"
"Ще те нарани"
Мразеше ги тия гласове. Тази вечер просто се засилваха твърде много. Преди бяха леко бучене. Преди бяха просто лек, блед глас. Не можеше да го търпи. И все пак какво да му каже. Освен да спести някой неща нямаше как.
Със силата на волята си, енергията и спадна. Почти не остана нищо. А очите и бавно започнаха да приемат нормален цвят. Не искаше да го нарани. Той беше добър.
-Умрях. И бях ...
Как се казваше думата. Забрави я. Преди никога не е била в такава ситуация. Затова може би не влагаше голямо значение на тази дума. Дума като самотен, не. Себичен, не.
-Бях ... изоставена.
Точно така. Това беше тя. Думата, която търсеше.
-Съжалявам, че ви будя толкова късно. Ако искате мога да ви се реванширам.
Беше готова да направи каквото той поиска, само и само за да му се издължи за добротата. Щеше дори да даде нещо, което е табу в нейната раса. Щеше да му даде и част от кръвта си. Демонската кръв както знаете може да подмлади вътрешно човека. Тялото му ще се чувства по-добре в продължение на период от време. Но колко, тя не можеше да каже.

Кхан гледаше предпазливо как аурата й се повишава, както и смяната на цвета на зениците, но все още не направи нищо. Знаеше, че тя сама ще я подтисне. Той бе живял повече от двеста години, бе видял много, властвал, царувал, покорявал, после управлявал и бдял. Това не го плашеше. Демон. Да, трябваше да е демон. Не за първи път се сблъскваше с такъв. Предишния бе жесток и тъмен, но той знаеше по-добре и че нищо не е такова каквото ни се представя като фолклор. Така, че това откритие не го притесни ни най-малко. За него тя не бе демон, тя бе просто едно дете. Дете в беда, което се е изгубило.
-Умрях. И бях ...Бях ... изоставена. Съжалявам, че ви будя толкова късно. Ако искате мога да ви се реванширам.
Мъжът се усмихна благо.
-За това се нарича помощ. Защото не искаш нищо в замяна за нея. И не се притеснявай. Скоро време не съм имал посетители. В страната се образуваха някои проблеми и всички са заети.
Той млъкна за момент защото се сети нещо много важно всъщност.
-Знаеш ли къде се намираш?