Къщата на Шао Кхан

First topic message reminder :

Това е територията на бившия лидер на факултета. Вече възрастен рейнджър, който е дал път на по-младите и жизнени от него. Старецът е мъдър, прекалено опитен и смирен, но вече много уморен. И все пак все още наблюдава живота в Фрей-Филт макар и от разстояние. При големи беди и проблеми, все още се допитват до него и искат помощ и съвет.

Сега като се замислеше изобщо не знаеше къде е. Тя не познаваше добре и страната на прокълнатите, но никое местенце там не може да е толкова светло, колкото водопада. Никое от многобройните места на нейната земя. Ако погледнем реално Мортем никога не беше напускала училището. Познаваше като ръцете си подземното царство, но смъртния свят. Той беше нещо друго. Мистерия. Нещо ново. Загадка. Тайна. Просто един нов свят, в който попадна. Точно както Алиса е попаднала в омагьосаната страна и се е запознала с шапкаря. Срещнала е кралицата и е била свидетел на чудесата на онази страна
-Не. Нямам си ни най-малка представа.
Мортем си пое дълбоко дъх и се усмихна мило и невинно.
-Ще бъдете ли така добър, да ми кажете?

Гостоприемният собственик се засмя.
-Май нямаме голям избор, нали? - шеговито почна той. -Ти се намираш в Илион. Страната на елфите. От години живеем в съюз с хората и заедно създадохме едно единно общество. Аз съм Шао Кхан и съм елф, стар елф по-скоро. - засмя се отново непознатия. -Преди оглавявах факултета за войните, но вече съм пенсиониран. Време е по-младите да поемат нашите стъпки. Между другото как ти е супата?
Мортем погледна към купичката, която вече бе намаляла до половина.
-Вкусна е.
-Радвам се. Като цяло територията ни е известна с прекрасната си природа. Гордо мога да заявя, че това е най-красивата държава. А каква е твоята история, момиче?

Мортем го слушаше как с захлас говореше за страната си. Малко бяха онези, който наистина разбираха уникалността на една площ. На неговите обитатели. На неговите спадове и възвишения. Малко бяха онези, които биха говорили по-този начин. Но ето, че този човек ... елф е един от тях.
Шао Кхан наистина беше добър елф. Не беше като онзи с книгите. Злите. Мрачните. Които са властолюбиви и искат всички възможни съкровища.
-...А каква е твоята история, момиче?
Тя го погледна леко стреснато. Трябваше ли да му каже за себе си? За това, коя е? Не знаеше. Изобщо не знаеше, но той все пак и помогна, така че какво лошо можеше да се случи.
-Аз идвам от Двореца на Себастиян. - лицето и моментално беше пропито с огорчение при това и изказване.
-Но наскоро, започнах да се обучавам като некромансър.
Но забрави една от най-важната подробност
-Казвам се Мортем Хелските. Ако имате въпроси ще мога да ви отговоря.

Както и предполагаше. Тя беше демон. Лицето му придоби малко сух вид, но добронамерената усмивка все още седеше там. С лек печал каза:
-За жалост ни делят не само териториални, но и религиозни граници. Тук почитаме богинята майка и сме много предани.
Кхан замълча за момент. Момент, в който мислеше, но тогава се сети, че от тези му думи, момичето можеда се уплаши за живота си и да направи някоя глупост.
-Но това не означава, че не мога да ти предложа топла супа и меко легло за през нощта.
И наистина, за него това нямаше значение. Демоните, ангелите, боговете, те също кървяха, също чувстваха, е поне някои от тях. А девойката пред него определено имаше чувства и терзания, както всеки нормален човек. А и Илион никога не е имал за цел да воюва срещу прокълнатите територии. Дали от страх, дали от нещо друго, ни никога не са се кроили планове за инвазията на онази част на света. Най-много проблеми имаха с Корнор и Сахрит, поради причината, че са по-средата, а земята им е прекалено плодородна и останалите две често са се опитвали да ги превземат, макар и безуспешно. Така че, той изобщо нямаше причина да се притеснява от некромансъра срещу си.
-Всъщност имам един въпрос. Познавам хората от вашата страна, но не толкова добре. Наистина ли са толкова жестоки и мрачни, колкото си мислят всички. Винаги ми е било интересно. И не говоря само за мъртвородните, а и за нуксите и шифтърите. Целият свят знае, че сте най-безскрупулните същества.

Като чу въпроса му Мортем се сети за Лушиъс и Боунс. Това я накара да се разсмее. Безскрупулни? Жестоки? Да не би някой луд екзорсист да я пръснал тези лъжи на тази земя.Сериозно. Демоните били непременно лоши, ангелите - добри. Елфите зли. А асасините ... е за тях може и да е истина. Но наистина имаше големи недоразумения относно този въпрос.
-Не бих казала. Някои просто са доста мили. Други не чак толкова.
Тя се замисли за Синк. Той беше определено жесток и безкрупулен.
-Но не мога да кажа, че няма и жестоки некромансъри. Някой просто кривят от правилния път и решават да всяват смут и разруха.
После се сети за философа и се усмихна.
-Нуксите и шефтърите не ги познавам добре, но мога да кажа, че някой нукси са големи философи. Трябва да се нагаждаш с тях, за да ги разбереш. А шифтърите по-скоро са както клоуните в един цирк. Но чак пък мрачни. Все има своя такъв ден.

Старецът кимна с глава, когато тя свърши с обясненията.
-Знаех си, че не всички са такива. Явно умеете да си пазите реномето. Но едно е сигурно - доста си далеч от дома.
Бившият гилдмайстор се изправи. Колко различен бе той от Корнелиус. Сякаш ги деляха светлинни години. Нищо общо един с друг.
-Е, ако си изморена, Мортем Хелските, няма да те разпитвам повече.
Той й посочи кушетката, на която беше спал преди нея и Аш.
-Можеш да спиш там. Надявам се няма да ти е неудобна, а на сутринта ще измислим начин да те върнем в къщи. Съгласна?

Тя само кимна и се усмихна. Елфът пък си отиде в леглото, имаше нужда от сън. Другите раси черпеха енергия от това. Може би беше добре, че се бе родила такава. Нямаше такава нужда от храна, вода или пък сън. Не старееше. А енергията и буквално преливаше на моменти.
Мортем отиде до кушетката. Седна на него и седна по турски. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Не мислеше да заспива. Щеше да сънува само кошмари. Чувството на самота и лудост щяха да се върнат. Тишината ги засилваше. Мразеше ги. Още от първия път когато ги усети. Мразеше ги до толкова, че ги беше потиснала в себе си. Но сега не можеше. Не знаеше как. Не помнеше. Май щеше да се моли на Лушиъс да заключи тази и страна вътре в нея. Дано той успееше.

Сутринта дойде, а с първите слънчеви лъчи и Шао Кхан се събуди. Дали от възрастта или от навиците, но той бе ранобуден. Не беше забравил, че има гости затова загърби първите си хигиенни задължения като къпане и прочие, а направо се отправи към същината на стаята, където беше оставил Мортем. И ето, че я завари, седнала със свити крака, в поза тим тантра и затворени очи. Когато го усети, тя отвори клепачи и го погледна.
-Не си ли спала? - попита я той и тя отвърна отрицателно. -Не е хубаво така. Даже и демоните имат нужда от почивка, нали?

-Просто не чувствам желание за сън.
Тя се изправи и леко се разтегна. Първо леко се изви на дясно, после и на дясно. След което последваха и краката. След като вече се чувстваше добре се усмихна миловидно и го погледна.
-Но да, прав сте. И демоните имат нужда от почивка. Не толкова много, но веднъж на седмица е нужно да спят.

Шао Кхан се засмя на думите й. Наистина забавно момиче. Някак странно, но доста свежо. Младостта го радваше.
-Това означава ли да не ти предлагам закуска или си гладна?
Все пак не можеше да я изпрати с празен стомах. Възпитанието му го задължаваше да й предложи поне това. А и беше споменала, че не е обикаляла много. Може би една разходка из града преди да се прибере щеше да й дойде добре. Сигурен беше, че тук ще й хареса. Че на кого не би харесало?

Тя сложи ръката си пред тялото и поклати глава в отрицание.
-Няма нужда. Не се нуждая и от такъв източник на енергия.
Физически погледнато е така. Затова може би беше страхотна дружка за къмпинг. Уморява се вече на 3 ден след като е спала. Не огладнява толкова често. Или пък може да стане за домашен любимец?

Елфът се усмихна. Да знам, че доста често го казвам, но какво да се прави. Нашият мил старец си беше такъв. Няма смисъл да го правим на сериозен и замислен, след като не е такъв.
-Късметлийка. - отбеляза той и реши, че също няма нужда от закуска. Коремът му щеше да издържи до обяд без храна. Нямаше смисъл да губят излишно време в ядене. Вместо това щяха да се повеселят малко. Определено мислеше, че момичето има нужда от малко спокойствие и приятни емоции.
-Е госпожице Хелските, какво ще кажете тогава да прекарате сутринта в компанията на един не толкова млад господин? Освен ако не ви е срам естествено. Обещавам, че няма да ви злепоставям.
Всичко това бе изказано през смях и ясно се майтапеше със самият себе си. Докато чакаше отговорът й, почна да се стяга за излизане. Бе почти сигурен, че ще съгласи, но все пак не я задърпа към вратата или нещо такова, докато сама не реши.

/Тери ако се съгласиш пиши направо тук https://fatecry.bulgarianforum.net/t249-topic/

Денят почти преваляше този свят, оставящ му само спомените. Първите звезди отдавна бяха изгрели на небосвода, обсипвайки кълбото с приказност, чудатост и нотка на романтика, типична за този красив и облагороден район. Нямаше нищо по-прелестно от нощната гора на Памуковата планина, която дори в тези часове блестеше със златисто-розови нишки и караше листата да трептят в кристални капки. Човек можеше да се загуби в тази красота. Можеше да я съзерцава с часове, без да мисли за нищо останало. Просто да седи и да наблюдава, да попита от този нектар на небесата, така близък и достъпен. 
Но тази нощ никой нямаше време да съзерцава гората. Много по-важни дела бяха обхванали всички и личният мир трябваше да почака, колкото и да не им се искаше. Моринър открехна малката дървена портичка и даде път на дъщеря си да навлезе. Коланът с ножчетата се удряше в тазът й и стоманата тракаше при всяка нейна крачка, ръката току напипваше меча, за да се подсигури, че е на мястото си, а очите се опитваха да поемат фигурите в къщата, чийто ликове бяха притъпени от слабата светлина, идваща една от два запалени газови фенера, поставени върху масата и върху крайния стелаж, залепен за вътрешната стена. Малко по малко зениците й почнаха да свикват с интериора и почна да различава подробностите. Къщата бе сравнително малка, приспособена само за един човек. Състоеше се от една голяма стая, играеща ролята на всекидневна и спалня в едно и едно допълнително крило, където се помещаваше кухнята. Баня липсваше. Момичето си даде сметка, че собственикът най-вероятно се къпе в близкия водопад, което я доведе до мисълта, че е характер, тясно свързан с природата. 
Колкото повече време минаваше обаче, толкова повече Азии се изумяваше. И не защото бе минал само половин час, откакто отново се събра с баща си, или затова, че я заведе при хората, които искат да сложат тази държава отново в ред, а от факта, че почти всички лица в къщата й бяха познати. В помещението, на различни столове, канапе или просто облегнати на стените, се бяха наредили едни от най-уважаваните персони на тяхното общество. Бившият крал на елфите, Арманд Кхан изпъкваше като буен огън след останалите. Девойката не го познаваше лично, но всеки елф, знаеше кой е той и как изглежда. До него бе застанал кметът на Илион, а близко до тях и нейният личен гилдмайстор. Евенстийл се бе настанил на едно от креслата, гледащ я със спокоен, но строг поглед. Хубавицата не можеше да повярва. Чудеше се дали мозъкът й не си играе отново с нея.
-Г-н Елрон...
-Добър вечер, Азии! 
Не, той бе реален, тук и сега, от плът и кръв. 
-Вие...
-Точно така.
Но преди да успее да довърши, една жена, по-възрастна от нея, се затича и буквално се хвърли в обятията й, стискайки я силно.
-Азии...дъще... - почти изплака жената и червенокосата позна майка си, същата, която не бе виждала с години. 
Първоначалното отрицание бързо отстъпи място на детския инстинкт и тя я прегърна топло и користно.
-Мамо...
-Колко си пораснала, колко си се разхубавила. Дай да те погледна. Виж се, прекрасна си. Колко само ми липсваше.
И пак я прегърна с жарта, която само една майка може да изпитва към отрочето си. 
-Клодет, мила, стига. Дай й малко въздух. - намеси се Стивън, преди и последната струйка въздух да е напуснала дробовете на детето му. 
Отнемайки я от майка си, той я въведе навътре, където продължи да различава още хора. Азии почтително се поклони на Арманд, който й кимна в знак на признателност.
-Ваше благородие...
-Благодаря, миличка, но няма нужда от това.
-Нека обясним на Азии защо всъщност е тук. 
Един белобрад, възрастен мъж, представител на нейната раса, с мъдро лице и още по-мъдри очи й поднесе чаша чай и девойката седна на един свободен стол.
-Азии, това е Шао Кхан.
-Кхан?
-Точно така! Той е бащата на нашия истински крал и бивш гилдмайстор на Фрей-Филт. 
Колкото повече научаваше толкова повече се изумяваше. Намираше се в присъствието на величия, надминаващи не само ранга й, но и представите й. Смяташе, че ще попадне на група глупави, наивни бунтовници, а се озова в бърлогата на гении. 
-Приятно ми е, г-це Разир. Или трябва да ви наричам Моринър. 
-За другите нека остане Разир. По-добре ще е.
-Останалите в гилдията...знаят ли?
-Разбира се! - поде Евен. -Защо мислиш толкова те защитавам? Защо мислиш и Тайлър толкова те мъчи. Всички знаят коя си. Не им се сърди, нямаше как просто така да ти кажат.
Лидерът усети обидата на червенокосата затова и побърза да довърши.
-Сард наистина държи на теб. В това можеш да си сигурна. 
-И те ви...ни..подкрепят?
-Никой не иска Гориоен на този пост. Мислехме, че взимаме правилното решение, но се излъгахме. Жестоко се излъгахме. Няма нищо прямо, нищо честно в нейното управление. Имаме причини да вярваме, че тя не само иска да наложи деспот, но и да отстрани от пътя си всеки, който може да я застраши по някакъв начин. Това включва и теб.
-Защо мен?
-Защото си ми дъщеря, мила. Още по времето на царуването на Арманд се борех с нея и такива като нея. Старото управление - жесток род, който смята, че единственият начин да преуспееш е със сила. Кръвта й започва от поколения назад, всичките порочни и подвластни на собствената си заслепяваща амбиция за власт. 
В спомените на Разир изникна историята на Тайлър за Моргана, за нейното величие, начина, по-който ръководеше страната и всичките й последователи. Тогава всичко това й се струваше като приказен мит, заровен в прахта на историята, но сега разбираше всичко. Елестар бе нейн потомък и подобно на нея искаше да сее смърт и зараза, само и само да е единствен владетел. Без някой да й се бърка, без да й се каже копче, без нищо. Една монархия, в която населението няма глас и права. Сега разбираше и увереността и непоколебимостта на Гилгамеш, който за щяло и нещяло бе готов да посече всеки, стига да не му се понрави. Сега всичко си идваше на мястото. Трябваха й години, цял живот, за да открие истината и когато това най-накрая стана, тя я зашлеви по-силно и от най-силния шамар. 
-Какво мислиш? - попита я баща й след известно време, което смяташе, че й е нужно, за да приеме всичко научено, за втори път тази вечер...

-Какво мислиш?- попита я баща й слагайки ръка на рамото й и вглеждайки се в нея.
Азии се облегна назад и се вгледа в него. Косата му бе все така рошава а очите светеха с нещо, което Азии до този момент не можеше да разпознае. Не се бе състарил много. Азии безцеремонно отдели време да огледа лицето му добре. Бе в пълно бойно снаряжение, но не бе целият навлечен в броня. Нямаше шлем или щит. Само железни ботуши стигащи чак до коляното а нагоре бе облечен като за здрав път. На кръста му здраво затегната имаше ножница за меча му. Зад баща й се подаваше майка й. Стоеше и я гледаше със пламналите си червени очи. Косата й бе тъмно червена и по-тъмна от тази на дъщеря й. Правите кичури стигаха чак до под кръста й. Тя бе облечена много подобно на Стивън с малката разлика, че вместо меч, на гърба й имаше лък и колчан със стрели. Азии не помнеше да е виждала родителите й често да използват тези оръжия. До колкото помнеше в спомените й винаги се бе запечатал образът на тях двамата използващи магия. Но сега, след като щялата им същност бе под въпрос, Азии не се осмели да пита.
Изведнъж Азии осъзна много неща. Едно от тях бе, че не можеше да вдига скандали тук, колкото и да й се искаше, на баща й. Това бе за по-късно. Сега трябваше да се държи на ниво, да свика цялото си достойнство, което бе твърде много и за цял Илион и да не се излага, особенно сега, когато Елрон стоеше пред нея - гилдмайстора й. Неочакваното му присъствие даваше смисъл на нещата и Азии вече не се чувстваше като намерено кученце, повлечено във чужд дом. Ако това бяха целите и идеалите на гилдмайстора й, следователно бяха и нейни. Шайката неотлъчно от шефа. Но тя не можа да не усети гняв избиващ в нея научавайки това, което сподели с нея той. И сега тя смяташе а засегне темата.
Азии се огледа спокойно, при споменаването на Тайлър първата й мисъл бе да го потърси с поглед, но това щеше да бъде много слабо от нейна страна. Не трябваше да си мислят, че е лудо хлътнала девойка, зависеща от един мъж и явно попаднала на неправилното място. А и това не бе Азии.
-Какво мисля?- Надигна тя леко вежда, изправяйки се на стола. Устните й образуваха права линия.-Това няма значение сега. По-важното е да ми изясните някой неща, за да може да ви съдействам както мога. Кажете ми какво се изисква от мен, каква е идеята ви и до там добре.-
-Точно така.- Глас до ухото й я ободряваше.-Дай си вид на силна. Покажи им, че не са сбъркали, като са те домъкнали тук.- Тръпки пробягаха по гърба на Азии при вида на Лео, застанал до нея, скръстил ръце неотлъчно. О, Елисандро! Защо й трябваше да се побърква точно сега? Защо й трябваше да й се привиждат разни неща? При вида на приятеля си на Азии сърцето й се свиваше всеки път, дъхът й секваше и мисълта, че е възможно той да е мъртъв я сриваше напълно. Долната й устна потрепера, но червенокосата елфа се взе в ръце.
Тя се подразни сама на себе си, стискайки чашата чай силно, кокалчетата й побелявайки имаше толкова много да пита, но тук не му бе мястото. Всички са знаели! Не са можели просто така да й кажат?
-Значи сте били наясно?- обърна се тя към Елрон с нотка на разочарование прокрадваща се в гласа й.- ако ми бяхте казали... Щях поне да тренирам по-усърдно. Щях да съм по-силна. Щях да съм ви по-полезна.
Тя стисна зъби, мисълта за това колко е слаба бавно забивайки се в нея. Не можеше да го преглътне.
В миг от мантията й изскочи малка бяла пухена топка косми, приземявайки се на пода и уголемявайки се значително. Деветте му опашки се шареха във всички посоки, а червеният знак на челото му ярко контрастираше със снежно бялата му козина. Всички погледи се приковаха в него и в този момент присъстващите можеха да се закълнат, че лека оранжевеникаво-червена аура светлееше от него. Може би бе част от магията му? Или това създание си бе просто от-до мистично?
Елрон откъсна очи от него и понечи да отговори на въпроса на Азии, но тя не го чу. Черни петна избиха пред очите й и промиха реалността, сякаш всичко случило се до сега бе сън. Азии стисна здраво очи и усети как всички около нея се завърта.Когато ги отвори не Елрон стоеше пред нея, а огромен дракон, висок колкото пет триетажни сгради една върху друга, той се извисяваше над нея и заплашително оголваше зъбите си.
Елфско дете, нима само прекрачило таз гора и нейните опасности си ти? Що дириш тук? Смъртта ли си търсиш, защото ако е така си на правилното място!
И ето, че Азии отново бе потънала във спомените си. Два пъти за един ден. Не можеше да не отбележи, колко притеснително бе това, дори и в сегашната ситуация. Но сега сякаш бе различно. Чувстваше го различно. Преди бе като сън, тя не контролираше движенията си, сега Азии чувстваше всичко, чуваше всичко, можеше да подуши миризмата на драконово ложе пред нея, да усети Найтфол гордо застанал в отбранителна позиция на крачка вляво й, можеше да разпери пръсти, по тревата в ръката й, да усети мократа роса по нея.
Тя понечи да каже нещо, но нищо не излезе. Драконът вдигна глава, той бе златист на цвят, и я погледна сякаш топло, тя взе да се изправя, това не се бе случило в спомените й. След като я попита това, Азии бе събрала смелост, решена да остане вярна на куража си и да умре вместо да загине като страхливка или още по-лошото - да бъде пощадена от милост. Тогава и тя заживя с драконите дълги години наред, но сега все едно всичко бе реално и се изменяше посредством действията й думите й.
Азии аз ти казах, че във Фрей-Филт ще намериш нужните ти сили за да намериш приятелят си. Лео. Защо сърцето ти се отказва сега?
-Но той е мъртъв!- кресна елфата с цяло гърло, гневът надигащ се в гърдите й. Последва смях от страна на дракона кънтящ из цялата гора и главата й.
Нима това си ти малко елфче? Нима си се отказала? Не вярвам! Изправи се Азии Разир! Изправи се и бъди вярна на думите си и най-важно на сърцето си. Ти не вярваш, че той е мъртъв Азии! Не позволявай на мълвата да обгърне с мъгла сърцето и мислите ти дете. Че какво като е мъртъв? Ти се закле, че ще го намериш нали? На този свят или не какво значение има?
Гласът му, дълбок и древен оглушаваше цялата околност. Дори огромното вековно дърво, служещо за бърлога, листата му леко потрепваха от това. А уж целият разговор притичаше в главата й. Тя леко се усмихна и понечи да възрази, да упорства, но нещо започна да я тегли назад, назад към реалността и Азии се намери, раздрусвана за рамената, майки й гледайки я уплашено, точно както бе станало и пред Тайлър по-рано днес.
Тя бавно се огледа. Баща й я гледаше притеснено, а Елрон се бе надвел леко над масата и я оглеждаше внимателно.
Мислите й препускаха. това не бе спомен. Това никога не се бе случвало. Какво в името на Кха' Ал бе това? Елфата направи мизерен опит за отклоняване на темата. Нямаше намерения да обяснява, че полудява, вижда изчезналият си приятел, който сега стоеше облегнат на срещуположната стена и сините му очи се впиваха във нея, сбръчил вежди размишлявайки, че й причерняваше и спомени я връхлитаха и очевидно още нещо, което тя не можеше да определи.
Тя впи сериозно очи в Елрон, опитвайки се да покаже, че няма да отговаря на излишни въпроси не по темата, които нямаха право да се бъркат, но едва ли успяваше поради изпъкналостта им, уплашеният им вид и разширените зеници до учуда.
-Та...-започна тя с прегракнал и пресипнал глас, тихо, без да влага много сила в него- какъв е планът и какво се изисква от мен?-
Браво Разир! Низша форма на живот! Как може да си толкова слаба? Да се изложиш така?
Тя подпря лакът на масата и подпря главата си, пресушавайки чаят си на един дъх.

През всичките тези години Азии се смяташе за пораснала. Обстоятелствата в миналото й, я накараха да пропусне и да се  лиши от този така сладък и според мен належащ период на детството, но сега, в този момент, за първи път в живота си разбра истинското значение на това да си възрастен. Проблемите, с които се сблъскваш, истините, които откриваш, отговорностите, които поемаш. Едва сега опозна смисъла да си илионски боец, защитаващ не само себе си, но и родината си. Не малко бреме за такова крехко създание, но крехкостта бе само привидна. Вътрешно тя мечтаеше за нещо, което да защитава, за нещо, за което да се бори. Сега, когато Лео го нямаше, макар че не искаше да повярва, имаше нужда от кауза и го знаеше. Иначе щеше да попадне в дупка и съвсем скоро да се стопи, да изчезне от тази земя, да се превърне в един призрак, а елфите живеят твърде дълго, че да се превърне в призрак. 
-Какво се изисква от мен? - отсече и премахна всички съмнения, възродили се от преди малко.
Този емоционален и физически срив притесни всички, най-вече родителите й. Но докато те го отдаваха на преумора и мъка, която трудно може да се побере в едно човешко сърце, то Елрон се чудеше дали няма да й се отрази по-зле от просто един припадък. Ако продължеше да се случва, това само щеше да застраши живота й, а той не искаше да поема ненужни рискове и да губи невинни жертви. 
-Сигурна ли си, че си добре?
-Напълно!
Умът му не бе убеден и момичето за малко да се разтопи под острия му поглед, но събра сила в себе си да продължи.
-Честно! Добре съм, просто ми дойде в повече. 
Гилдмайсторът въздъхна и се дръпна от нея, за да диша по-свободно.
-Съжалявам, но няма да ти става по-лесно. Предполагаме, че имаме предател. Някой от нашите, предан на кралицата. Първата ни задача е да разберем кой е. Не се знае каква информация може да изнася, че и по-лошо. Искам да внимаваш, да си изключително внимателна, не се предоверявай много. Дръж се за хората, в които си сигурна.
Имайки предвид ситуацията, те всъщност изобщо не бяха много. Учителите бяха единствените, в които бе сигурна и то не напълно. 
-Първата ни задача е да разберем кой е доносника и какво крои Елестар. 
Звучеше просто, нали? Само че всички знаеха, че не е така и щеше да отнеме много време и търпение. 
-За сега събранието се закрива. 
Всички станаха и се подготвиха да си тръгват. На изхода Клодет за пореден път прегърна силно дъщеря си.
-Къде сте отседнали?
-Навътре в горите, в кралството на Арманд, там сме в безопасност. 
-Аз...
-Ти се прибираш с мен. - постави длан върху рамото й Евенстийл. -Все още си моя ученичка, така и ще си остане, ако не искаш да будиш любопитство. 
Мъжът видя едва преминаващата тъга през лицето й.
-Спокойно, скоро ще ги видиш отново. 
Двамата си тръгнаха без повече излишни сбогувания, изпращани от два чифта очи, забили се в гърба й. Толкова време не я бяха виждали, че още не можеха да свикнат. 
-Сега, като я гледам, съжалявам за всичките пропуснати  моменти. 
Моринър прегърна съпругата си и я целуна нежно по бузата. 
-Нищо не е изгубено, времето може да се навакса.
-Мислиш ли? Не съм толкова сигурна...

/Азии, слънце, ти пиши в горите как с Евен се прибирате към гилдията. Ако искаш развий някакъв разговор, накрая аз ще ви прибера. Ако нещо те затруднява от неговия характер като реакции или отговори, ме питай./