Кабинетът на Ив Севентийл

Най-влиятелната жена във Феникс. Магьосницата е на този пост защото владее всички елементи и знае кога и как да ги използва. Тя е непредсказуема и ексцентрична. Когато встъпила в битка за първи път, противниците й се изсмели в лицето й. Още преди да се усетят били разполовени на части. Тя винаги използва визията си за заблуда на противника преди да отнеме живота му по най-бруталният начин. Надменна е с подчинените си, но веднъж докажете ли й се, ще ви уважава до край.

Когато влязох в сградата , пред мен се разкри плетеница от коридори...По стените висяха картини изобразяващи епични митични битки на странни крилати същества...Големи дъбови врати , зад които се чуваше шепот а понякога и предполагам ,че бяха малко експлозийки.Колкото по на вътре влизах , толкова по- тихо ставаше ,стъпките ми отекваха в пространството и разбиваха тишината на парченца...До една от вратите имаше саксия с чемширов храст , от който се чуваха звуци които оприличих на тихо хъркане.Приближих се и и леко го потупах...издеде стон на току що събудил се човек и започна да си мрънка разни обидни неща по мой адрес явно.
-Извинявай , че те будя...но можеш ли да ми кажеш къде да намеря кабинентът на Ив Севентийл?
За моя изненада ми каза ,че стоя точно пред него.В миг на колебание натиснах бравата и бях вече вътре в притъмнената стая осветена само от свещ.Фигурата на жена стоеше до прозореца.

Високата с една глава над Арадел жена, стоеше до прозореца вперила присвития си злобен поглед някъде в далечината. Заострените й зъби се бяха извили в животинска усмивка. Ръцете поставени зад гърба, пръстите вкопчени едни в други в сложна плетеница от планове и размишления.
Вратата се открехна и вътре навлезе натрапник за мислите й. Момичето застина на място като послушно дете. Момиче беше. Ив я надуши още преди да е престъпила в стаята.
-Земен маг! Колко сладко! За какво си дошла? - изсъска като змия достолепната жена без даже да се обръща. Арадел можеше да види от нея само доблестната й фигура, разперилата се надолу рокля, дългата до бедрата руса коса и високата цилиндрична шапка, от която се вееше червена панделка.
Свеща леко озаряваше профилът й, но новодошлата все още не можеше да определи чертите й. От нея се очакваше точен отговор и тя веднага разбра това от тона на директорката.

Тази жена , само с присъствието си можеше да те накара да съжаляваш ,че си прекрачил прага на кабинета й...Чувствах се като ученичка , а и за нея явно бях такава...По-добре да внимавам как си подбирам думите , защото и една излишна ако се изплъзнеше от устата ми и всичко рухваше...Общуването не бе моята стихия , а и като се притеснявах от нещо или някой започвах да пелтеча и да затрушвам опонента си с излишна информация...Ето и мислите ми се пилееха из главата ми като купчина есенни листа , твърде много и все ненужни.Избиха капчици пот по челото и дланите ми..бях почти сигурна ,че тя ги намирисва.Затъих дъх и отворих уста , не бях сигурна какво точно излезе от нея , но беше нещо подобно:
-Аз съм Арадел , пратиха ме при вас като ми казаха ,че вие сте човекът , който може да ми помогне с положението ми...Аз самата дори не знам какво правя все още тук ,само знам ,че искам да се уча.
Млъкнах , леко задъхана от думите които бях изтреляла като картечница...тишината напрегнато вибрираше , наруши я единствено нейната въздишка...която я раздра като острието на нож.Леле...каква жена!

-Да учиш? Да учиш! - повтаряше високата жена в различни интонации. Беше трудно да се определи дали тона й бе заплашителен, подигравателен или безинтересен.
Тя се обърна към момичето и сега ясно се откриваше в цялата си прелест.
-Да се учиш казваш?
Гилдмайсторката закрачи бавно и почна да обикаля около Арадел. Разстоянието между двете беше скъсено до минимум. Севентийл забелязваше и най-малките подробности в новодошлата - избилата пот по челото, леко изпъкналите от притеснение вени на китките, забитият в земята несигурен поглед, кичур отскубнал се от цялостният път на прическата й, сега небрежно падащ пред лицето. Беше като малко, заблудено агне, с което магьосницата можеше да си играе. Неудобното обикаляне продължаваше докато най-накрая тя се спря зад гърба на Арадел. От тялото й освен собствената й миризма се носеше и друга - някак си позната, и все пак Ив не можеше да се сети къде точно я беше усещала.
-Аз не приемам тук който и да е. - строгият й глас премина през гръбначния стълб на девойката и го накара да потръпне. -Заслужи си мястото! - отсече тя като посочи към тавана. На него се виеха лиани, като тези от външната страна на каменото имение. Ясно беше, че жената очаква от Арадел да направи нещо с тях, каквото и да е. А задачата й се затрудняваше още повече от факта, че плашещата дама й диша във врата.

/Гери опиши успешно някакъв вид трансформация на лияните, без да е много сложно умение/

Дъхът и се забиваше във вратът ми като милиони малки иглички.Бях демонстрирала "уменията" си единствено пред Лезандър...Не ми пречеше да ги споделя и с нея , но изпитателният й поглед ме караше да се чувствам безпомощтна , некадърна и глупава.Очевидно си мислеще ,че няма да се справя с възложената ми задача...Извърнах глава и се взрях в очите й , усетих как погледът ми преминава през тънка ледена преграда и тогава я видях...мисля ,че видях истинската Ив.Усмихнах й се и запретнах дългите си бели ръкави на роклята си.Застанах по средата на стаята и погледнах на горе...лианите стояха неподвижно покрити с вековен мъх и от тях се носеше мириса на история стара колкото света а в недрата им бясно препускаше живот , тъмен разказвач на легенди и приказки покрити с прах.Стоях там и се опитвах да усетя ритъмът им , да чуя тяхната лична мелодия.В ухото ми зазвуча тупот , глух , като човешко сърце...след което сякаш носена от невидим ветрец се донесе и тяхната мелодия , невидимия вятър я нешепваше в ухото ми като съкровенна тайна.Вдигнах ръце към тях и паднах на колене , снагата ми започна да се извива също като лиана на горе , на страни в такта който само аз чувах и усещах.Огъвах тялото си във всевъзможни форми , отделни специални движения , сглобяващи същността на омагьпсващ танц.Пръстите ми се опитваха да докоснат тяхната енергия , в началото си помислих ,че начинанието ми е обречено на провал...Още не преминала мисълта през главата ми и започнах да усещам лек гъдел във върха на пръстите ми.Започнах да ги движа като изкусен виртуоз , диригент на невидим за окото оркестар.Всяка една от тях издаваше собствен звук , който всеки един от пръстите ми се опитваше да усети и започне да го контролира.Все едно свириш на арфа.Не след дълго растенията започнаха да се помръдват , леко потупвайки дървените дъски на тавана...звука наподобяваше мелодия от тарамбука.Това го правеше моята мелодия , опитваща се да достигне синхрон с тяхната...Мелодията струеше от върха на пръстите ми и се сливаше с тази на тромавите лиани.Две от тях бавно и протяжно започнаха да се спускат към мен , след малко и другарите им се приесъдениха към леннивия им танц.След малко те се кълчеха около мен като змии...Извърнах се към преподавателката и насочих една от тях към главата й...тя послушно пропълзя сякаш чула мислите ми към нея и като изкусен джипчия отмъкна маллката шапчица от ледено ръсите й коси.Със смирението на жвотно и готовността на роб , растението я връчи в ръцете ми.Сложих си я и продължих да дирижирам моята малка циркова трупа.Бяха минало едва пет минути , а на мен ми се струваше като цяла тъмна вечност.Умората като войска от милиони мравки полазо цялото ми тяло...И в следващия момент аз изключих.Черна бездна погълна съзнанието ми и се строполих на земята , явно в кратко безсъзнание.Притворих очи , лианите бяха на мястото си , потънали в забрава от представлението изнесли преди малко.Надигнах се едва и се опитах да се изправя на треперещите ми крака...бях цялата мокра.След като вече бях в цял но треперещ като листо ръст , неволно извърнах поглед към стената срещу мен.На нея висеше огледало , плетениците които обгръщаха нежния предмет показваха неговата голяма антикварна стойност.Бях озадъчена и ужасена може би , от образа в него.Приближих се , бавно като хищтник дебнещ жертва и като бях достатъчно близо за да се уверя ,че съм аз..долната ми челюст увисна.Бях се сдобила със сребристо бял кичур падащ кротко пред лицето ми..Но как??Защо? Погледа на Ив отново прониза гръбнака ми , това ми напомни за нейното присъствие.Извърнах поглед , погледнах нея , погледнах и малката шапчица лежаща послушно на дървения под.Без да се замисля се втурнах към нея , вдигнах я и нежно я изтупах от невидимия прах.Приближих се до нея и с неохота й я подадох.Реших да оставя тревогите относно новата ми придобивка за по-късно.Сега стоях забила нос в земята , чаках присъда , не оценка или мнение...Моя красив палач стоеше притихнал , даваща свобода на надигащия се в мен срам.Не знаех какво да направя ,за това се усмихнах глупаво.

Севентийл наблюдаваше цялото това представление със туден и монотонен поглед. Когато девойката й отмъкна шапчицата тя повдигна едната си вежда. Никой не пипаше шапчицата й! Усети се как замалко да протегне ръка, за да грабне гръкляна на Арадел и да го прекърши, но се спря....за сега. След вичко това дойде и припадъка на момичето. Магьосницата не се учуди, даже го очакваше.
-Слабо тяло. - каза на себе си Севентийл. После дойде и изсмъкването на пегментация от косата.
-Слаба енергия.
Момичето стоеше легнало на земята, дишаща трудно, беряща душа. Ив се замисли дали да не повика някой да изнесе боклука. Уви, след още някоя друга минута крехката мома пред нея възвърна част от силите си и след като се нагледа на новата си фризура се изправи и срамежливо и върна цилиндричния аксесоар.
-Слаб характер. - продължи да анализира директорката като грубо грабна шапката и я намести на величествената си глава.
Тя отиде зад бюрото си и седна на дъбовият стол. Взе едно златно звънче и го раздруса. Почти моментално след това в кабинета влезе едно младо момиче, недостигнало все още женствеността си, с покорно наведена глава, избягваща какъвто и да е очен контакт.
-Да, мадам. - попита послушно то.
-Мира, заведи младата г-ца при Джасра. Нека я настани. Ще се обучава при Хейз. Това е всичко.
-Да, мадам.
Малкото момиче отиде до Арадел и я подкани да тръгне след нея. Вратата се затвори и Ив Севентийл остана сама. Тя стана и зае същата поза на прозореца както и преди да я прекъснат.
-Добра фантазия. - каза последно на себе си тя.

/Гери пиши в Коридорите и стълбищата

Кабинетът беше пълен. Почти всички главни преподаватели бяха тук. Ив беше до прозореца и наблюдаваше идващите. Хайен стоеше с вдигнати крака на бюрото и се оплакваше, че не му се занимава с това. Севентийл мина покрай него, хвана го за краката и ги бутна от масата, като го изгледа заплашително и строго. Не обичаше този лигльо. Кастиел стоеше облегнат на отсрещната стена и гледаше някъде замислено. Никой не забеляза кога точно дойде. Русокосият въздушен маг седеше кротко в един от ъглите и наблюдаваше действията на останалите.
-Скай, за какво мислиш? - попита го сериозно, но тихо колежката му по вид.
-Мисля, че нещо не е наред. - отвърна също тихо той на розавокосата магьосница.
-Щом ти казваш, че нещо не е наред, значи то наистина не е наред. - отбеляза тя.
-Не искам да те плаша, Кейт. Просто го усещам във въздуха.
Разговорът им се наруши от новодошлите. В кабинета влезнаха Хейз Бишъп и Нийл Силвермайнд. След тях вървеше и протежето на Хейз - Лаура. Най-накрая всички бяха тук. Никой не знаеше причината за повикването си, но всеки знаеше, че такива общи събрания не са случайни и във всеки случай не са за сформиране на балове.
Гилдмайсторката прокара студения си поглед по осанките на всеки един от тях. Направи няколко бавни крачки като показваше надмощието си. Лицето й бе мрачно, обременено от някаква тревога. Тя извади един папирус и го разгъна. Хвърли го на масата.
-Това са последните данни от Морис.
Нийл взе свитъка и зачете на ум. Изведнъж спря и погледна русата жена притеснено.
-Това истина ли е?
Джейн Куест грабна свитъка от ръцете му и нетърпеливо зачете като леко си шептеше.
-Мъртъв?! - извика тя. -Морис е мъртъв?!
-Бил е убит.
Всички зашумяха изненадано. Това бе развитие, което никой не очакваше.
-Знаете, че Морис шпионираше крайните територии. - продължи лидерката - Аутсайдерите са се раздвижили. За жалост не знаем нито какво са намислили, нито кога смятат да действат. Още по-лошото е, че Главната книга липсва. В него имаше само свитъка когато го намерихме.
-Как? - извика Кейтлин Лайт. -ако книгата попадне в нечии ръце цялата ни офанзива, цялата защита и плановете на сградата ще са на показ. Ще бъдем като открита мишена.
-Точно затова трябва да я намерим и да си я върнем.
-Да си я върнем? - попита Сиана Фрост. - Но ние не знаем къде да търсим.
-Намерихме тялото в близост до Памуковата планина. Трябва ни следотърсач. Хейз, Нийл, оставам на вас да съберете малък екип от няколко човека да отидат до мястото и да върнат книгата. Мисля, че земен маг би се справил най-добре с тази задача. Някой против.
Никой не посмя да възнегодува срещу решението на Ив. Бишъп кимна.
-Ще възложа мисията на Лаура. Тя е най-добрата.
-Добре. Вие няма да напускате имението. Може да имаме нужда от вас тук.
Севентийл замълча за няколко секунди след което се обърна към облегналият се мъж в другия край.
-Кастиел ти не каза нищо. Какво се върти в главата ти?
Той не отговори, само повдигна рамене. Никога не изричаше празни приказки. Беше човек на действието и предпочиташе да не излага мнението си на глас. Това не се нравеше много на гилдмайсторката, но знаеше, че Кастиел е най-добрият стратег в света и не му правеше забележки.
-Свободни сте. - каза накрая тя и разпусна срещата. Всички заизлизаха замислени. Най-сетне излезе и тя като мина покрай водния маг без даже да го погледне и остави широко отворена вратата. Мъжът се обърна към слънцето през прозореца.
-Задава се буря....
После и той напусна толкова тихо, колкото и беше пристигнал.

-Тогава да не им обръщаме внимание. - усмихна се той и закри звездите с гръдта си. Почна да я обсипва жадно с целувки. Действаше му като наркотик, а той беше наркомана. Отпиваше всяка част от тялото й и неусетно я разсъбличаше, а тя него. Бяха останали само по ефирно бельо, което след малко също си замина падайки от покрива като цветен дъжд. На лунната светлина тази чисто гола жена изглеждаше като богиня.
-Красива си!
Впи устните си в нея и я хвана за таза. Напълно забравил къде точно се намират, Тес я вдигна към торса си, но в този момент гравитацията си каза думата. Тялото й му натежа и мъжа залитна назад. В единия момент бяха готови да се отдадат на екстаз, в другия летяха с шеметна скорост към земята. Арадел изпищя вярвайки, че това ще е последният й миг на света. Тес се окопити бързо и хвана средата на провесилия се чаршаф, а с другата си ръка държеше Арадел. Дланта му се плъзна още малко по плата и накрая се застопори.
Двамата висяха голи в нощта, а пред тях се откриваше голям прозорец. И кой прозорец само! Възможно най-неподходящият. Този на гилдмайсторката. А тя по закона на Мърфи естествено беше в кабинета си. Когато пред очите си видя изневиделица две голи фигури, държащи се на бял чаршаф, жената подскочи като опарена котка. В първия момент изненадата й дойде в повече и се хвана за сърцето, което биеше бясно от шока. Но когато различи лицата, а и не само, защото всяка една част от тях се виждаше, на възпитаниците си, гняв изби по лицето й. Красивата, но груба блондинка изтича до прозореца, отвори го, а от вън Тес й се смееше неловко, засрамено, незнаещ какво да каже:
-Какво е товаааааааааа.... - изкрещя Ив бясно -Какво си въобразявате.
-Ами, ние...такова... - опита се да смотолеви Тес.
-Млъкни мътните те взелииииии. Когато говоря с теб ще мълчиш. Ще ви изкормя еййй. Ще ви дам на Себастиян, това тъпо копеле, но ще ви дам бога ми.
-Ама...
-Шт!
-Но...
-Шт казах! - заповяда тя. -Недопустимо, що за своеволие?
Пое си малка доза въздух. Мозъкът й имаше нужда от него.
-Ти! - посочи Тес - Обяснявай!
-Ами... ние бяхме....
-О, млъкни! За нищо не ставаш! Ти! - ред беше на Арадел - Обяснявай!

Бях готова да му се отдам, тук и сега!Дрехите сами се стичаха по тялото , докато не останах съвсем гола.Разтворих бедрата си , готова да го усетя и да му се насладя.Но точно в този момент имам бяло петно как точно се случи, но изведнъж се озовах висяща от сградата, както майка ме е родила на един чаршаф.Ако историята свършваше до тук, добре!Но за да е пълна гаврата, висях точно пред прозореца на Ив Севетийл.Гледаше ме така сякаш за първи път виждаше гол човек, очите й щяха да излязат от орбитата си и можех да се закълна , че на тази светлина виждах пиана в края на устата й.Побесняла като питбул, започна да вика и да ни замерва със слюнка:
-О, млъкни! За нищо не ставаш! Ти!-сопна се тя на Тес и се обърна към мен.-Обяснявай!
Честно, в първия момент си глътнах граматиката.Изчервих се цялата, сигурно и петите ми се зачервиха от срам и свян.Но пък после си дадох сметка, че това е най-нормалното нещо на света.Двама човека се обичат, правят любов под звездите...целувката на вятъра по голите им тела все едно е благословията на Елисандра.
-Ами...-започнах аз.-Не ви смятам за толкова глупава, че да не можете да се досетите какво правят голи мъж и жена...в нощта.Ще ми повярвате ли ако ви кажа, че играехме на дама.Не!Искахме да правим любов, да се слеем с тази прекрасна нощ и да изчезнем за момент!Съжалявам, че трябваше да ставате неволен свидетел на младешката ни глупост, но нямахме намерение да падаме от сградата.
Очите й станаха червеним почти като тези на Тес.И ако преди нямаше пиана на устата, то сега ясно се виждаше.Бях болезнено откровенна...но тя искаше истината и аз й я поднесох..гола.Но в следващия момент, от цялото това напрежение, ръката ми започна да се поти и се понесах ефирно към майката земя.
Но за мой огромен късмет, точно под нас градинарите трупаха розовите листенца от любимите ми дървета.Тупнах в огромнат купчина, която омекоти удара и бях обсипана от розов,нежен дъжд.
-Не знам за теб, Тес...но аз смятам да спя тук!-провикнах се аз смееки се.

Стигнахме до една от последните врати.Намираше се непосредствено до "Музикалната Стая" и можехме спокойно да чуем музиката идваща от нея.Някой свиреше на онова красиво бяло пиано вътре и караше несъзнателно кожата ми да настръхва.
Роза ми обясни че трябва да говорим с някаква си г-ца Севентийл.За първи път чувах името ѝ и не знаех какво ще правим при нея.Но и не смеех да попитам защо точно при нея.Щом е рекла - там ще сме.В главата ми се завъртя мисъл, за тази г-ца Севентийл.Името и звучеше някак си ...мистериозно.Представях си я висока, стройна русокоса жена, която е в имението да пази тайните му.
Когато почуках на вратата, отвътре не се чу и стон.Реших да отворя, като се надявах да не изненадаме госпожицата в някой неприятен момент.Вратата изкърца леко и октрехна пред нас един нов свят.С Роза пристъпихме в предверието на стаята, като се заоглеждахме за собственичката на този кабинет.Ето че я видяхме и нея - русокосата жена.Стоеше с гръб към нас, подпряла се на някакъв бастун със златиста дръжка.
"Нима е толкова стара?" - помислих си аз.Когато се обърна към нас и ни погледна, леко се стреснах.В изражението и се криеше нещо злокобно, което ме накара да извърна погледа си, който нещеш ли се спря на гърдите ѝ.Но нямаше как...горната част на ефирната и рокля напомняше на мъжка риза, със закопчани копчета догоре.А те, напираха да се скъсат едно по едно, под натиска на огромните и гърди.Усмихнах се неволно пред внезапно появилата се женска гръд, а после отместих поглед в страни поглеждайки Роза.Тя знаеше по-добре от мен какво правим тук, за това я оставих да говори...

Ив се обърна и когато ги видя напълно забрави за всичко около нея. В момента малките проблеми от сорта на неволни ученически прищявки, разхвърляна градина или някои по принцип належащи проблеми й се сториха като детска игра в сравнение с това, което щяха да й съобщят новопристигналите. Още по-лошо - бяха само двама. Къде беше Лаура. Севентийл нямаше нужда от отговор. Причината се подразбираше. Сърцето й се сви, макар това изобщо да не си личеше. Единственият признак на недоволство, притеснение и изненада бяха навъсените й очи и ядосаното изражение. Роза отвори малките си устни и почна да разказва накратко за мисията, неочакваните нападения и крайния резултат, който я беше лишил от сестра, а Илион от кралица.
Гилдмайсторката седна зад креслото си вътрешно сломена, бясна. Бяха стигнали твърде далеч. Единственото, което крепеше надеждите й беше книгата.
-Дай ми я! - обърна се тя към Аш, който виждаше за първи път. Явно Хейз го беше избрал. Факта, че все още имаше глава на раменете си показваше, че е имало защо да бъде групиран към екипа им, но това, че тримата не бяха успели да се завърнат пък я караше да се съмнява.
Момъкът се почувства като смазан от силата в кратките й думи и неволно, без никаква воля за отказ, извади дебелата книга и я подаде на русокосата жена. Тя я отвори и очите й трескаво зашариха по страниците. Прелистваше лист след лист, а чертите на лицето й все повече се изостряха, за секунди тази красива жена сякаш се засухри, пръстите й трепереха. Когато затвори корицата ръцете й безсилно държаха четивото, а устата й се изкриви в грозна гримаса. Зениците пламнаха, дланите й избухнаха в огън, идеше й да изпепели всичко и всеки в тази зала и не само. Двамата ученици стояха уплашени пред нея, неспособни да мръднат и с притаен дъх очакваха новините, все още неразбиращи причината за рязката промяна в настроението на Ив.
-Копие.... - изстена тя. -Това е....шибано копие. - изкрещя жената и захвърли книгата по отсрещната стена. Стана от мястото си и закрачи нервно из кабинета.
-Изпреварили са ви. Който и да е, книгата вече е била намерена, а на нейно място поставен този дубликат.
Яростта й беше невиждана, а Роза и Аш не можеха да повярват на ушите си. Бяха закъснели, всичко срещу което се бореха се оказа напразно. Извървяха толкова път, преживяха какво ли не, Лаура изгуби живота си и за какво - за нищо. Дали щяха да сполучат или не нямаше значение, защото оригинала вече беше в ръцете на врага. Враг неизвестен, което го правеше още по-опасен.
Севентийл не знаеше как да реагира, какво да направи, едвам сдържаше благоразумието си. Това означаваше, че всеки момент можеха да ги нападнат и щяха да сполучат защото знаеха всяка една част от имението, всяка една гънка, нишка, всичко.....
Жената се опита да запази самообладание и когато поне малко успя, взе коженото си черно палто, облече го и тръгна към изхода.
-Отидете при Хейз и му разкажете всичко. Аз излизам.
И просто така тръшна вратата под носовете им запътваща се незнайно къде, да върши незнайно какво.

/Тед пиши в Лотус, Хейз, Арадел и Тес са там и му разкажи изхода от мисията./

-Може би трябва да сложим охрана. Ако назначим по няколко часови, които да следят за натрапници през нощта...
Ив седеше на бюрото си и гледаше към един празен бял лист. В едната си ръка държеше писалка, чийто връх беше опрян на листа, но не помръдваше.
-Може би ученици от по-високите рангове, които.....Ив, слушаш ли ме?
Сиана Фрост седеше в близост до бюрото и размишляваше над засилването на охраната. Забелязала завеяността на гилдмайсторката си, сега й искаше обяснение. Не беше типично за нея да стои толкова безучастно. Блондинката вдигна глава и отвърна отвеяно.
-Да. Да, слушам те.
-Добре, но не изглежда, като че ли...
Вратата на кабинета се отвори и вътре влезе онова малко луничато момче, което преди малко даде бележката на Аш. То се поклони и застина на място. Когато предводителката го видя, стана видимо неспокойна и се обърна към водната учителка.
-Оставям оформлението на теб. Напиши ми всичко на доклад и ми го представи. Извини ме сега, Сиана, но имам работа, за която трябва да се погрижа.
Белокосата красавица се намръщи, но не каза нищо. За първи път я виждаше такава.
-Добре. - каза с недоволство и напусна стаята.
Останали сами Севентийл се изправи.
-Даде ли му я?
-Да, г-жо.
-Някакви проблеми?
-Не, г-жо. Прие мисията. Ще тръгне утре сутрин.
-Добре. Това ще е всичко.
Момчето се поклони повторно и си тръгна.
Ив въздъхна и отиде до прозореца. Отвори го широко и погледна към градината, с ръце сложени под гърдите й, които ги придържаха като подпора. Тя обходи по-голямата част от красивата градина и на една от малките полянки видя седналият Аш, който се усмихваше на игрите на тигърът си. Усети се как задържа погледа си прекалено дълго на него, но твърде късно. В един от моментите, в които момчето следеше Шейн той извърна глава нагоре и я видя. Тя не можеше да предполага, че само до преди малко, младежът се чудеше кой точно е нейният кабинет, но ето, че сега знаеше. Двамата се гледаха така известно време с погледи не изразяващи нищо, след което тя се извърна и се загуби от полезрението му. Върна се на бюрото си и пак се втренчи в празният лист. Не можеше да избие споменът от сутринта от главата си. Беше толкова объркана.

- Дом, сладък дом! - изкрещях, виждайки местността в която се обучавах. Нямах търпение да се прибера, да хвърля боклуците си на леглото и да се сгромолясам в него. Цяла нощ не бях спал, само и само за да се прибера навреме. И, пак закъснях. Не че закъснях де, но слънцето бе изгряло преди няколко часа.
Когато стигнах до сградата, оставих каруцата най-близко до стълбището. Слязох, измъкнах първият от кашоните и го хванах здраво с две ръце. Поех нагоре, та чак до кабинета на г-жа Севентийл. Надявах се да е тук, за да не се лутам цял ден в търсенето и. Стигнах до кабинета, но не почуках. Оставих кашона пред вратата и се върнах за останалите. Минах разстоянието още четири пъти, от стълбището, та чак до последния етаж. Ама че мъчение! Имах късмет че имах все още някакви сили, че да стигна до върха. Беше ужасно.
Качих се скапан с последния кашон. Бях ги наредил два до два, а последния сложих отгоре им. Подпрях се на касата на вратата и забърсах потта от челото си.

- Ама че мъчение!
Въздъхнах изморен. Стори ми се по-трудно да занеса всичките оръжия до тук, от колкото прибирането ми от Найтмер.
Починах си няколко минути, в които подслушвах на вратата. Нямаше никой вътре, може би. Или поне не се чуваше шум. Пооправих дрехите си, загладих косата назад и почуках на вратата. Никой. Абе тези хора, не се ли научиха че когато се чука, трябва да отворят? Явно не. За това пък, натиснах дръжката. Отворих вратата широко и не останах изненадан. Самата Гилдмайсторка се бе излегнала на стола си, облегнала крака на масата. Погледа и бе втренчен върху нещо на тавана или може би в небето. От тук не виждах какво точно гледаше. Прокашлях се, но не ме отрази. За това влязох в стаята и се запътих право към бюрото.

- Здравей, Аш...
"О, здравейте г-жо Прекрасна"! - идеше ми да изкрещя. Но, вече бях твърде изморен, че да се заяждам. Но въпреки умората, джоба ми също бе празен, като тялото ми изпразнено от енергия. Преди да е подметнала някой хаплив коментар, облегнах ръце на бюрото и, като заявих :
- Всичко е готово. Кашоните са отвън, донесох ви ги. Но, си искам парите. Всичките...две хиляди и седемстотин злато които похарчих за тях. Явно бяхте забравили че някой трябва да ми даде пари, за това което трябваше да направя. Всъщност, платих с последните си пари. А останалите - изработих като ратай. Ковях, лепих и сега съм скапан. Така че, искам си всички пари до стотинка!
Отдръпнах се от бюрото и кръстосах ръце пред тялото си. не мислех да мръдна от мястото си, докато не ми напълнат кесията подобаващо.

Ив сякаш излезе от транс.
-Какво? Пари?
Чак тогава погледът й се премести върху касите с оръжия. Света Елисандра, как можа да забрави. Разбира се че щяха да му трябват пари. Бе толкова вглъбена от собствената си детска постъпка от онази нощ, че напълно изключи. Изпрати го на мисия на опасно, непознато място без даже да е подготвен. Това бе по-лошо и от пиянската й грешка. Напълно бе пренебрегнала ученик от собствената си гилдия като го хвърли направо в устата на лъва. Можеше да приеме косури в женският си характер, но не и в лидерските си задължения.
-Аш, аз..съжалявам.
Момчето за първи път я виждаше реално да се разкайва. Винаги твърда, сурова и даже малко злобна, сега тази непобедима жена му се извиняваше. Това е нещо ново.
Тя бързо стана от мястото си и почна да тършува в шкафовете. Извади една дървена кутия със запаси за поръчки и наброи от нея три хиляди злато. Сложи ги в една кожена кесия и му я подаде.
-Това е за компенсация.
После отиде до касите и разгледа оръжията.
-Наистина са първо качество.
Изправи се и се обърна към него.
-Справи се добре. Сигурно си изморен. Можеш да си вземеш почивен ден, днес.

/Аш от цялата мисия + допълнителното използване на магията си, получаваш опит 10, а всяка статистика ще ти бъде увеличена с 5 точки/

Леле, кинтиии! В главата ми се завъртяха какви ли не щури идеи. Ама че блазнещо бе, кесията ти да тежи толкова! Пълна догоре със златни малки, блестящи монети. Чудех се за какво да ги похарча. Всичките! А после, можех пак да отскоча на някоя мисия. Брех! Ако всички мисии бяха така добре платени, да бях започнал от началото, вместо да се обучавам по цял ден.

- Почивен ден? - продумах леко, като все още гледах в кесията с монетите.
Това означаваше само едно. Купон! Харчене на пари и забавления! О, да!
Но къде да отида? Избори много, но компании малко. Роза, явно бе някъде далеч. Тес не знаех къде се е запилял, а и не ми бе до мъжка компания. Достатъчно време прекарах с онзи ковач и малкия изруд, стига ми толкова!
Погледнах Гилдмайсторката. Първо право в лицето, а после хвърлих един бърз поглед по тялото и, докато тя оглеждаше първокачествените си оръжия. Премина лека, но много мръсна мисъл в главата ми. Не си спомнях определената вечер в която тя ме събуди с писъци, но ако наистина бе ...леле! Тогава ми хрумна идея.

- Благодаря за почивката. Ще се възползвам, но само ако ме придружите. Преди да сте казали каквото и да е било или да ме изгоните от кабинета си, бих искал да кажа че, това е само за да си изгладим отношенията... от онази вечер. Не знам какво точно е станало и не си спомням, но не изпитвам вина. Нито ще се оправдая.

Млъкнах, защото не исках да прекалявам с обясненията. Ако г-жа Севентийл ми откажеше, щях да си тръгна моментално.

-А..... - опули се гилдмайсторката. Той току що я покани на среща ли? Е това не го беше очаквала и в най-смелите си мечти. Не, че мечтаеше за него, но просто малко мъже се осмеляваха да я поканят където и да е, камо ли новак като него. Някои породени от страх, други от уважение. Причините бяха много, резултата един и същ.
Отначало си помисли да му откаже. Че за какво изобщо щяха да си говорят? Нищо не ги свързваше. От друга страна днес нямаше кой знае каква работа.
Жената помисли внимателно над предложението му и накрая пренебрегвайки собствените си принципи просто отвърна:
-Дай ми петнадесет минути.
Майко, взе, че прие. Купон с главната учителка! Мозъкът на Аш се озари от куп идеи, места където да я заведе и какво ли не.
Ив повика един от помощниците си, заръча му да прибере оръжията в склада на имението, взе си малко пари и след точно петнадесет минути бе готова.
-Да вървим.

/Тед ти си на ход/

Блондинката затвори вратата след себе си и се отправи централно към бюрото си. Седна изморено на креслото. Но не физически. Психическата умора, бе по-голяма от която и да е телесна болежка в момента. Обърна глава към прозореца и зарея погледа си навън към градината. Разни хора обикаляха из нея, смееха се и тичаха в кръг около запалените фенери. Бяха щастливи. До кога ли щеше да продължи това щастие? До кога ли щеше да успява да запази мира в държавата? С всеки изминал ден усещаше, че дянат на страшния съд наближава и тогава не знаеше дали ще има силите да се изправи пред врага. Защото, за да се изправиш пред опасността трябва да си психически стабилен. А тя, тя бе уморена. Не се беше чувствала толкова отпаднала душевно от години.
Пръстите й стигнаха до малката шапчица и се врязаха в нея. Изтръгнаха я от косата й и я захвърлиха към отсрещната стена. Тя падна нейде по средата и замръзна в мястото си. Жената прокара ръка през лицето си и я застопори на челото, облягайки се на лакътя си. Клепачите й бяха затворени, дишането ускорено, а мислите неясни.
Вратата се открехна внимателно и тихо и в кабинета пристъпи още един силует, който веднага забеляза учудващото й напускане на балната зала и събуди у него въпроси. Приближи се до нея и положи длан на рамото й. Не каза нищо. Не беше нужно. Виждаше, че вътрешно страда и клишета от сорта на "Добре ли си" или "Всичко ще се оправи" не бяха подобаващи. Само една длан. Нейната собствена я улови и сякаш допирът му я успокои поне малко.
-Правил ли си неща, за които после си съжалявал? - попита го накрая.
-Всички правим грешки. Няма безгрешни хора.
-Дори и ти?
-За безгрешен ли ме мислиш?
-Понякога.
-Това вече е голяма грешка. Аз съм като всички останали, не съм някакво специално изключение.
-Какво правиш тогава когато осъзнаеш, че си допуснал грешка, която няма как да поправиш?
Червените очи на Кастиел се замислиха за миг. Нямаше правилен отговор на този въпрос. Имаше само индивидуален.
-Приемам я. И не бягам от нея.
-Смяташ, че бягам?
-Не знам какво става с теб, но да. Смятам, че бягаш. Че се криеш зад маската на предводител, който не може да бъде наранен. Но всички кървим и нямам предвид само физически. Защо мислиш, че ти нямаш правото да бъдеш ранима? Нима не си човек?
Жената го слушаше внимателно и попиваше всяка една негова дума. Те винаги бяха мъдри, точни, правилни по някакъв особен начин.
-Просто понякога....имам чувството, че....че няма да издържа. Всичко това е прекалено много. Прекалено много.... - заглъхна гласът й.
-На върха винаги е трудно. И самотно. Много добре знаеше това, когато прие поста на гилдмайстор. Но това не означава, че не можеш да позволиш някой да ти помогне.
-Нямам нужда от помощ. Достатъчно силна съм.
-Знаеш, че не това имах предвид. Да бдиш и да пазиш цял един народ не е лесно. Дори ти не можеш да се справиш сама, но се замисли над друго. Кой ще пази теб? Кой ще топли твоята душа? Нима искаш да прекараш цял живот сама?
-Не....
-Тогава не се страхувай да признаеш сама пред себе си, че имаш нужда от нещо повече. Това, че си щастлива, не те прави по-малко загрижена за съдбата на гилдията и за всички тези хора, които разчитат на теб. Те биха искали предводителя им да се усмихва от време на време, да показва топлина, не само да размахва бастуна си, в опит да скастри някой.
Ив се усмихна меланхолично.
-Винаги съм знаела, че един ден ще ме заместиш. Не се сещам за по-добър избор от теб.
-Може би един ден. Но до тогава ми обещай, че ще се опиташ.
Чернокосия воден маг се наведе, хвана брадичката й и я повдигна към себе си.
-Ако не заради себе си, то заради мен, нали? Обещай ми.
Тя кимна, а ръката му погали страната й. Целуна челото й приятелски, нежно и закрилнически, а после я пусна.
-Ще те оставя сама. Сама реши кога си готова да се върнеш. Но когато това стане не искам да виждам посърналото ти лице.
Мъжът се изправи и се обърна тръгвайки към противоположната посока. Когато бе на крачка да се изгуби от полезрението й, гласът й го спря.
-Кастиел. Благодаря ти....
-За теб винаги, знаеш.
И напусна кабинета, оставяйки я сама с размислите си. Тя пак погледна към падналата си шапка. Булото й докосваше пода. Защо ли винаги носеше такива шапки? Може би чрез тях закриваше не само част от лицето си, но и част от душата и характера си. Рисувана метафора, пресъздадена от подсъзнанието й. Дали да не се опита да не ги носи? Може би нямаше да остане толкова разочарована, колкото си мислеше.....

Както се очакваше, не се задържах много време в балната зала. Намерих си оправдание пред Роза и братовчед и, че имам спешна нужда от тоалетната. За мой късмет - подейства.
Измъквайки се от забавлението в което бях забъркан, поех право по коридорите към кабинета на Ив. Знаех че ще е там или по-скоро предполагах. Това бе нейната малка крепост в която обичаше да прекарва повечето от времето си. Всъщност, като се замисля, не я бях виждал на друго място освен, онзи път когато дръзна да излезе с мен.
Минавайки по стълбите, чух шум в коридора от някой, който преминаваше. Скрих се на по-горният етаж, за да може да не ме види. Умело прилепен до стената, със затаен дъх зачаках човека да премине по стълбите. Когато го направи, можех хубаво да го огледам от високо. Бях го видял одеве в балната зала. Приличаше на учител, но не от тези, които познавах.
Преминавайки бързо, дори не си даде шанс да ме забележи.
В този момент все още стоях с костюма върху себе си. Без маска, по-скоро изглеждах плачевно. Смъкнах го от плещите си по-бързо от дреха, захвърлена преди сексуален акт. Останах само по теиска и панталон, които бях сложил под костюма за "всеки случай". Дневно облекло с което можеше да се разкарвам навсякъде. Костюма захвърлих на стълбището и се отправих направо към кабинета на Ив. Стигайки до него се замислих...
Какво правех в този момент? Защо? Кой ме караше?
Отново въпросите се заблъскаха в главата ми, а неприятните спомени се опитаха да ги изблъскат яростно навън.
Това бе поредният път в който виждах тази жена разочарована. И защо? Заради това, че дръзнах да танцувам с нея, без да и кажа, че съм аз. Нима можех да сторя нещо друго, освен това? Страхувайки се да не бъда отхвърлен за пореден път, опитал се да прикрие същността си зад маска, отново останах сам.
Тупнах пред кабинета и право на земята. Скръстих краката си в поза "Лотус" и се загледах под цепнатината на вратата. Лека светлина мъждукаше от там, която си играеше със зрението ми. Останах така около минута, взирайки се в нея. Отвътре не се чуваше шум, което някак си ме обезпокояваше.
Реших, че ще се опитам за последно. Но, този път аз няма да тичам като котенце, с извиненията си. Ако искаше да има нещо общо с мен, можеше да излезе тук и сега. Да поговорим и...каквото ще да става. Въпреки че си обещах, че ще живея по друг начин, не можех. Мразех да виждам тъга в очите на хората, а ако я бях причинил аз...това някак си ме убиваше.
Докоснах хладният под с ръка. Отпуснах тялото си и започнах с нещо малко. От ръката си приплъзнах лек сноп енергия, който се пропи в земята пред мен. Няколко секунди по-късно, камъка върху който стоях леко се пропука. От пукнатината се показа малък, но жилав корен, който започна да се извива напред, право към вратата. Виеше се около себе си, образувайки кръгове и спирали по пода. На някой места се появяваха разклонения, от които изскачаха малки пъпчици. Те се разпукваха, показвайки цветовете си. Сини, червени, дори лилави. Всякакви имаше. Цветовете продължаваха да следват стеблото, което скоро се скри под вратата.
Исках по този начин да привлека вниманието и. Дори и да не излезе, поне да я накарам да се усмихне...за последно. Но, не исках това да бъде последният път, в който я виждам. Не и сега.
Скоро цветовете щяха да покрият пода в кабинета и. Усещах аромата им, който се разнасяше около мен. Но, вратата продължаваше да стои все така залостена. Погледа ми продължаваше да бъде вперен в дръжката и, очаквайки тя да се спусне надолу и пред мен да се появи русокосата ни предводителка.
Може би се целех твърде високо...може би...

Цветята се промушиха през тесния отвор и почнаха да се разпукват под формата на венци от вътрешната страна на кабинета. Ив ги забеляза веднага. А веднага след това разбра на кого принадлежат. Усещаше специфичният му аромат, който носеха растенията. Познаваше го прекалено добре, защото същият този аромат не веднъж галеше кожата му. А веднъж докоснала я, тя никога нямаше да го забрави. Като любимият парфюм, който винаги ще те следва в съзнанието ти.
-Аш.... - прошепна сама на себе си с нотка на тъга и в същото време благодарност.
Изправи се от мястото си и се приближи до плетеницата. Наведе се и откъсна едно жълто цвете. Завъртя го няколко пъти в пръстите си и се усмихна. Това момче....Какво искаше от нея? Да я обърка тотално или да се опита да изглади нещата? И тя не знаеше. Думите на приятелят й отекнаха в главата й. Да, ще се опита. Но не посмя да открехне вратата. Вместо това отиде до нея и се облегна на масивното дърво. Свлече се надолу и седна на земята, опряла гръб. Главата й бе извита към ключалката, така че гласът й да пречупи тази дървена преграда.
-Защо си тук, Аш?
Въпросът й не бе изпълнен с неприязън, нито с обида. По-скоро с меланхолия, носталгия, може би малко вина, може би малко надежда. Но определено с объркване. Много объркване. Не знаеше какво да очаква, нито от него, нито от себе си. Беше ли готова да се отдаде на нещо подобно? Спомни си последната им среща. Тогава той явно заяви желанията си - да не се обвързва. Почти му повярва. И все пак защо я покани на танц тази вечер? Защо дойде и тук, следвайки я? Имаше причина, нали? Трябваше да има, иначе всичко си бе губене на време, нерви и излишни думи. Сега, сгушена в себе си, тя бе готова да го изслуша. Ако не бе Кастиел едва ли щеше да посмее. Щеше да се крие тук до края на празненството, до началото на сутринта, дори, но наистина имаше нужда да го изслуша. Да разбере какво цели, какво иска. Веднъж за винаги да се изяснят. Ако това, което чуе не й се хареса, щеше да го преглътне, независимо колко болезнено е то. Правила го е и преди. Щеше да е трудно, но ще го понесе. А ако е обратното, може би....само може би ръката й щеше да се вдигне и бравата щеше да поддаде....

Първото което си помислих, когато чух гласа и зад вратата, не пожелах да го изрека на глас. Но, това ли бях заслужил след всичкото внимание? Да говоря на врата? Е, не желаех. Не желаех да разговарям с дървената порта. Ако исках да си говоря с неодушевени предмети или пък с такива, които могат само да растат и да се хранят със слънчевата светлина, щях да отида в гората да го направя.
Но тук и сега бях за друго. Исках да променя нещо в себе си или по-скоро начина си, по който живеех. Както си казах преди малко, когато бях вперил погледа си в дръжката на вратата - май се целех твърде високо.
От къде пък на къде си мислех, че човек като Ив щеше да желае да бъде с мен ? Искаше ми се. Да. Така беше. Но дали тя го знаеше или си мислеше че съм поредният хлапак, който е дръзнал да я докосне?
Приближих се до вратата и застанах от края, който бе към мен. Обърнах се с едното си рамо към нея, облягайки се на касата. Положих глава върху дървото, сякаш това бе моята възглавница, а света бе леглото в което лежах в момента.

- Много ли искам? - започнах да говоря достатъчно тихо, че а не ме чуе цялата сграда и толкова високо, че звука от гласа ми, да минава от другия край на вратата. Надявах се Ив да чуе последните ми думи. - Знам, че не съм идеален. Говорих много до сега, но нищо съществено не направих. Тук съм, заради теб. Единствено ти ме интересуваш в този момент. Всеки път когато те видя да си тръгваш тъжна от някъде, ще те последвам. Когато го направиш с усмивка, пак ще те последвам. Защото, ще се съмнявам в нея. Ще търся причината която се крие зад нея и истинската ти същност. А уверя ли се че тя е истинска, просто ще седна на отсрещният бряг и ще и се наслаждавам. Твърде далеч си от мен, за да си мисля че може да има нещо между нас, освен криениците в моята или твоята стая. Далеч от очите на хората и твоите подчинени. Никога няма да имам шанса да те хвана за ръка и да излезем заедно от тази сграда. Винаги ще си първа, или пък аз. Ще тръгваме разделени, докато не се срещнем на уговореното място. Но, дори и това бих изтърпял.
За момент замълчах. Усетих как устата ми се пълни със слюнка. Преглътнах сухо.
Плъзнах едната си ръка по панталона с който бях. От него извадих връзката ключове които имах за стаята си. Всъщност, ключа бе само един. Махнах го от верижката и го плъзнах под вратата. После продължих със същият тон, с който заговорих преди малко.
- Запази го за себе си. Когато почувстваш, че имаш нужда от някого и този някого съм аз, знаеш къде да ме намериш. Обещавам ти, че няма да те докосна така, че да прекрача границите. Ако искаш сигурност - ще ти я дам. Ако искаш свобода - имаш я. Ако искаш да избягаш от самотата - ще ти помогна. Никой човек не трябва да бъде сам.
Станах от мястото си и изтупах дрехите си. В душата ми нямаше нищо. Всичко което таях до момента, го излях пред тази врата. Думите ми попиха в нея и може би, след векове някой щеше да ги разбере. Но аз никога повече нямаше да ги изрека. Тръгнах право към стаята си. Как щях да се прибера ли? Магия, дървета и един прозорец, в края на коридора...

Главата й бе клюмнала надолу, но не за да види малкия ключ. Бе клюмнала, защото попиваше думите му, като наниз от броеница и всяка една от тях се забождаше в различно, централно място от тялото й - главата, сърцето, бедрата, гърдите, навсякъде. Пръстите й изтриха една току що почнала своя брод сълза. Вгледа се в ключа. Значеше толкова много. Толкова трудно ли бе? Толкова време ли им беше нужно докато осъзнаят от какво имат нужда - от един друг.
До сега предразсъдъците на Ив винаги са се осланяли на различни фактори - разликата във възрастта, спомена за голямата му любов към принцесата, потеклото и нивото в йерархията, но в крайна сметка, накрая нищо от това нямаше значение. То изчезна като ненужна вещ, заключена в прашният килер, който отваряш само от време на време, за да си припомниш старите времена, но без да искаш да се върнеш към тях.
И тогава тя се изправи. Колената й изпукаха, а главата й се вдигна гордо, решително и най-вече - сигурно. По-сигурно от когато и да е било, защото сега за първи път нямаше съмнения. Всяко едно от тях, този мъж изкорени като плевели. Жената се извърна и дланта й обхвана дръжката. Тя изщрака и вратата рязко и бързо се отвори, в страх, че ако се забави ще е твърде късно и ще го изпусне. А той тъкмо си тръгваше. Отдал се на отчаянието беше поел първите крачки към затвора на собствената си приумица за редно и нередно.
-Аш.... - извика силно красавицата и гласът й го накара да замръзне от изненада.
Тя забрави всякакви задръжки, всякакъв морал или етикет на държание и се втурна към него бегом. Русата й коса се вееше назад от сцеплението на въздуха, следвани от няколко изронени сълзи, а дългият плащ на роклята нито за миг не й попречи, нито я спъна. В момента, в който го достигна разпери ръце и се хвърли на гърба му. Пръстите й се впиха като в спасителен пояс, в гърдите му, а главата й бе завряна ниско в рамото му. Стискаше го силно, без да иска да го пусне. Без да се интересува дали някой ще ги види, как би реагирал. Нямаше значение. Не искаше да е сама. Но не искаше и някой случаен. Искаше точно този глупак, който първоначално я изкарваше извън нерви и я караше да вярва, че е най-малоумното същество на света. Искаше точно този зеленокос перко, който се хилеше без причина и се държеше като шут, за да разсмее приятелите си. Искаше този новак, който винаги беше настроен позитивно, който е разхайкан, непостоянен, понякога голям карък. Искаше този красив, мил, добър, лъчезарен и лаконичен млад мъж. Искаше този огромен блясък в очите му, тази широка усмивка, която може да те накара да забравиш проблемите, тези здрави ръце, които те докосват все едно си цвете. Искаше всичко това.
-Остани....Моля те....остани.....
Сълзите бяха спрели. Тембърът й плачеше вместо очите, а ноктите продължаваха да стискат и сигурно нямаше да спрат докато не пуснат кръв или някой не ги изкорени от гръдния му кош.
Земният маг въздъхна тежко, облекчено и тъжно. Не вярваше, че тя ще направи тази крачка, че ще остави самолюбието и себичността си. Не вярваше, но ето, че стана. Тя дойде, тя го прие, тя.....тя отвори вратата....
Аш се обърна към нея и срещна лицето й. Бе толкова хубаво и в същото време все още нещастно. Отпечатъкът на тъгата не си тръгва толкова лесно, дори и да се намираш на прага на щастието и само една пресечка да те делят от него. Предпоставката за радост винаги носи след себе си онази частица на нещастие, на страх, че може нещо да попречи на този най-накрая достигнат блян. Но това също нямаше значение. Ив се напъна да се усмихне. Не изкуствено, просто й беше трудно. Младият мъж премина с пръст по брадичката й, оформяйки долната й устна, спирайки чак в края й.
-Сигурна ли си, че...
-Да сигурна съм. По дяволите сигурна съм.
И преди магьосникът да каже каквото и да е, жената впи устните си в неговите в жадна, изпепеляваща, молеща целувка. Сякаш я бяха чакали цял един живот, сякаш за нея се бяха борели толкова много време, преминавайки през куп препятствия. Този път истинска, без последици от алкохол или друг опият. Дланите й държаха лицето му, пръстите достигаха зелените кичури, заривайки се в тях. Не искаше да го пуска. И дълго време не го направи. Много дълго време, което след всичко, си заслужиха. Когато най-накрая се отлепи от него го погледна в ментовите очи, а нейните светло червеникави бяха насълзени.
-Остани... - повтори тя, готова всеки момент да се стовари в обятията му.

Всичко се преобърна толкова бързо, че дори нямах време да реагирам. Докато си мислех, че повече няма да я видя, или единствените моменти в които лицето на Ив ще бъде пред мен, когато сме в някой затънтен край на околностите...бум! Тя отвори вратата и за първи път пое инициативата в свои ръце. Така, както трябва да направи един човек с власт. Но тук, тя властваше над чувствата си. А от тук нататък, и над сърцето ми. Дори да бе твърде рано за да си отворя устата пред нея, реших да го запазя за себе си. Но, нямаше да го има онзи Аш, който знаеха всички. Е, келеша щеше да си остане, но женкарят не. Той остана отвън тази врата. В прашният и студен коридор, където хората минаваха непрестанно. Щяха да го тъпчат и мачкат всекидневно, докато аз живея живота си...спокойно.
Целувката и...о, тази целувка! Още когато устните и докоснаха моите, настръхнах. Тръпки побиха по цялото ми тяло, като накараха дори зърната ми да настръхнат. По врата ми побиха малки искри, които ме погъделичкаха толкова силно, че се засмях след това.
- Какво има? - чух гласа и.
Не отговорих веднага. Поставих единият си пръст върху устните и, след което тихо прошепнах :
- Хубаво е...
Тя ми отвърна на усмивката.
Огледах се в коридора. Нямаше никой, но за по-сигурно, реших да се скрием в кабинета и. Както все още стоеше в обятията ми, прегърнах Ив по-силно и я накарах да направи няколко крачки назад. Влязохме право в кабинета. Затръшнах вратата, докато все още бе зад гърба ми и завъртях русокосата красавица. Опрях гърба и в най-близката стена и тялото си в нейното. Не! Нямаше да последва това, което всеки би очаквал. А според погледа който имаше тя в момента, май бе на същото мнение.
- Не...не...не... - заоправдавах се веднага - ...обещах ти нещо. Искам просто да усетя устните ти.
Притворих очи и след секунда устните ни отново се сляха. Имах чувството, че загубвам ума си в този момент. Сякаш се пренасям на друго място, но не и с друг човек. А именно с Ив. Топлотата която излъчваше тялото и ме караше да потръпвам отново и отново. Не исках да се отделям от нея, но не исках и да прекалявам.
Когато се отдръпнах назад я погледнах право в очите. Прокарах леко ръка през косите и, които падаха отпред. Отметнах ги назад, откривайки лицето и. Спуснах леко пръстите си надолу и я погалих нежно.
- Красива си...
Не смеех да говоря. Исках да и се наслаждавам тук, сега и в този момент. Така, както правех винаги, когато е наблизо. Както преди няколко часа, докато танцувахме. Не спирах да я наблюдавам дори тогава.
- Ако искаш, да отидем при останалите... - в този момент, нещо ме сви отвътре и замлъкнах. Спомних си, че останалите в балната зала биха реагирали странно, ако ни видят заедно. Поне така, както си го представях -...всъщност...как ще се държим? Не искам да те злепоставя по някакъв начин...
Честно казано, малко ме хвана срам. Исках да се изфукам, но нямаше да го направя. Ако трябваше, щях да стоя кротко от страни като малкото кученце, което тя разхожда около себе си, въпреки че нямаше да се сдържа да не впия погледа си в нея.

Отне ми малко повече от час, за да се върна до сградата. Щом преминах през градината, се насочих право към избраното място.
Точно така. Повече от всичко, в момента исках да видя Ив. Някак си, усещах в себе си една малка частица, която липсваше. От една страна се надявах тази частица да бъде самата тя, ала от друга се и страхувах. Дали не прибързвах с чувствата? Мисля, че не...
Щом застанах пред кабинета, почуках леко. наведох се напред и допрях ухо до вратата, надявайки се да чуя гласът и. Е, успях!

- Влеез! - дочу се отвътре.
Още облегнат на вратата, натиснах дръжката надолу и почти връхлетях в стаята. С навлизането си вътре, почти не се ударих в тялото и. Стоеше на около метър от вратата, с ръце опрени на кръста. Погледа и беше строг, но някак си оневиняващ ме, щом се появих аз.
- Аш... - възкликна изненадано тя.
А аз, глупакът...веднага се ухилих, сякаш нищо не се е случило. Извиках едно звучно "Ииив" и се запътих към нея с широко разтворени ръце. Ала, тук ме посрещна студеният и поглед. Тя разпери ръка напред и ме спря, опирайки я в гърдите ми.
- Почакай, малко!
- Ама...
Красавицата ме изгледа отново с онзи пронизващ поглед, от който ми омекваха краката.
- Къде беше толкова време?
Ръцете ми бавно се снижиха надолу. Явно, бях забравил една подробност. Всъщност, не бях. Направих го нарочно, за да не притеснявам останалите. Но, нямаше да се измъкна лесно от тази ситуация, без да дам някакво смислено обяснение. За това, подхванах първото което ми дойде на ум :
- Бях да тренирам.
- Три дни?!
Признавам, не бе глупава! Такъв човек, трудно можеше да го излъжеш. Защо трябваше да опитвам изобщо, като самият аз знаех, че ще се проваля?
- Е...не през цялото време. Бяхме с Хейз в някаква гора, намираща се малко по-надолу от Маджестик...мисля...не се ориентирах добре.
- Това...кога?
- Днес!
- А предишните дни?
Аши...хванаха ли те на тясно? Май, на някой му "приседна" залъка. А? Нямаше място за бягане. Бях притиснат като малко коте в клетка, а пред мен стоеше големият рус лъв, който искаше да ме напляска с големите си лапи.
Стоях там, като беззащитно животно и само клепах с очи, надявайки се да не ме скастри много. За това, реших направо да си призная всичко, пък каквото щеше да става. Все пак, ако ще има нещо между нас, не исках да крия от нея това, което съм намислил. Не и сега.
- Бях тайно в Мидланд. По-скоро в... Илион. Не казах на никого, за да не ви притеснявам...теб и...Роза. Бях там за да тренирам. Знам, че звучи глупаво, но има нещо в тези техни оръжия, което ме привлича. Лъковете имам предвид. Мисля, че мога да използвам такъв в битка, ако започна да тренирам по-често, съчетавайки го с магията си. Не знам, дали ще се получи, но искам да опитам... - тук замълчах, защото погледа и изобщо не се промени. Очите и не трепваха, не помръдваха дори от лицето ми. Гледаше ме все така строго, както още когато се появих на вратата - ... сериозно, това е истината. Просто, не исках да се притесняваш...

Стоях като сгушено, мокро коте. Само че, в случая липсваше котето, а единственият човек, който можеше да ме гушка, май ми бе ядосан. Заслужих ли си го? Да! А последствията? Бях готов за тях...

Една жена на положение, носеща титлата на един от най-важните членове на управлението на обществото, никога не отпуска гарда си, дори пред любимия си. Тя винаги е сдържана, винаги е властна, държаща контрола в свои ръце и непоколебима. Е, почти. Останала сама между четирите стени на спалнята, тя показва истинската си същност на чувствително, ранимо същество, което също има нужда от подкрепа и блага дума. Но в случая, Ив се държеше все така стоически, като че, мъжът пред нея бе същия онзи хлапак отпреди месец, с който не бяха дори на "Здравей-здрасти". Погледът й нито за миг не се смекчи. Изпиваше го, упрекваше го, осъждаше го без думи. Истинска предводителка, пред която дори най-едрия мъжага би се почувствал като смачкано пале.
-И не можа да тренираш тук, така ли? Онзи ден ви показахме схемата.
-Да, но....
-Роза е един от най-добрите стрелци. - не му позволяваше да се оправдае.
-Знам...
-Щеше да ти отдели колкото време искаш.
Ни в клин, ни в ръкав, Аш го хванаха лудите, параноята или с други думи, мъжката му глава роди мисли, доста неоправдани, но избухна като оплаквачка, която се вайка за нещо, което не е направила.
-Ама ти си мислиш, че съм бил по жени? - изумено възкликна хубавеца. -Не е вярно! Не съм, не съм! Кълна се! Можеш да ми вярваш.
Зениците на красавицата се разшири. Думите му, буквално я зашлевиха като мокър парцал. Вярно, че бе малко нападателна, но точно това, дори не й мина през ума.
-Аш, какви ги говориш?
-Ама, не, да не си мислиш, че те лъжа... - не спираше да бръщолеви магьосникът.
-Нищо подобно! Не се съмнявам в теб.
-Ама аз....а!!!??? Така ли?
-Разбира се. Имам ти доверие, глупчо.
Чак сега Севентийл се усмихна. Не можеше да му се сърди. Колкото и да искаше, той щеше да направи някоя глупост, която автоматично я караше да се смее и да забрави за негативното си настроение от преди малко. Този момент не отстъпи на останалите и сега жената почти бе готова да се залее от смях. Сложи ръце на раменете му и го прегърна като го целуна миловидно, както се целува дете, а после пак го погледна с все още кикотещи се очи.
-Ти наистина ли си помисли, че аз си мисля, че...
-Ами...малко. - измънка виновно напият герой.
-Ахахаха...голям си идиот понякога знаеш ли?
-Знам. - ухили се Аш и я прегърна по-силно, допирайки торсът си в пищните й гърди. -И какво, липсвах ли ти?
-Не, не много.
-Моля?
-Хахаха....липсваше ми, липсваше ми.

/Тед, сладък, нарочно оставям поста така, защото, о, представи си, имаш свободно РП :Д/