Голямата Бална Зала

По време на празник или в края на годината всички членове на гилдията се събират и организират балове в различни стилове и тематики. Самата зала е огромна, в бели и кремави цветове. В краят й има бял роял от слонова кост. От тавана се спуска кристален полилей, а по белите стени са гравирани сребърни нишки. Балната зала показва величието на това общество в сравнение с другите.

Той стоеше пред залата и се взираше в мен...а докато вървях аз в него.В очите му които ме караха да потъвам, спуснах погледа си по тялото му, запаметявайки всяка една частица, гънка...вдлъбнатина.Самият той винаги ми е приличал на картина...представям си го като черна и непрогледна нощ, и някъде там в дълбочината на една гора, гори нестихващ огън, огън който не може да бъде изгасен от нито един дъжд.
Приближих се до него и го целунах само с върха на устните си:
-Красив си!
Извадих една предварително подготвена сатенена кърпичка, която бях взела от стаята си и му завързах очите.Започнахме да вървим надолу по коридора докато не стигнахме наистина грамадната врата на която със сребърни букви пишеше "Бална зала".По пътя не продумахме и дума...само няколко усмивки на сляпо...адреналина бе заседнал в гърлата ни.Оглеждах се като крадец да не би някой да ни види....и точно в правилния момент се мушнахме в залата точно преди двама учителя да ни видят.
А тя бе просторна и наистина голяма.По-голяма от Лотус...Защо хората са измислили думи за красивите неща...като нито една от буквите образуващи тези думи не е способна да опише подобна красота, нито един техен звук не може да пресъздаде малките вибрации които се зараждат в корема на човек когато е влюбен-а това е красиво чувство.Приближих се до белия роял и го погалих нежно...явно това не бе обикновен инструмент защото при допира ми той засвири.
Леко се стъписах, но по тази начин разриши част от тревогите ми относно музиката.

Обърнах се към Тес, стоеше мирно посредата на залата, без да хитрува.Песента която звучеше беше толкова нежна, че дори заглушаваше тропането на обувките ми...издигаше ни някъде във висините.Махнах сатенената кърпа от очите му и я захвърлих на земята.Той плъзна ръката си през кръста ми и хвана едната ми ръка.Понесохме се в такт с музиката, която също бе красива...като тази зала, като този момент...като този човек.Гледах го в очите и исках да му кажа нещо, но ме бе страх, че ще излязат единствено лъжи...или просто бях объркана.Тес ми се усмихна, сякаш ми казваше "хей, не го мисли"...въздъхнах тежко и потънах някъде там в онзи пожар...изгорях на неговата клада като малка съчка и сега нямаше как да потуша огъня, чиято жар топлеше мислите и сърцето ми....


Песента: https://www.youtube.com/watch?v=KG4V92KGp-U

Понякога едно докосване, като това на пръсти вплетени едни в други казват толкова много. Взирането в по-тъмните ивици на ирисите показват толкова много. Шумът от дъха на отсрещния предвещават толкова много. Може да звучи детинско, наивно, незряло, но магията съществува и тя е навсякъде около нас - в целувката на любимия, в ръкостискането на приятеля, в бащината прегръдка, майчината милувка. Полета на птиците или плясъка на бурните вълни, люлеещите се клони или изгряващите звезди. В появяването на един нов живот или залеза на друг. Във всичко, което ни заобикаля със своите светлини и тъмнини, спадове и възходи. Това не е ли магия? Най-силната, най-красивата, най-истинската....
Тес завъртя Арадел в пищен пирует, който я накара да се почувства неземна, незаменима, желана. Когато беше в прегръдките му усещаше, че той винаги ще е там когато падне, за да я хване като пухено одеяло.
-Благодаря ти... - бе единственото, което този очарователен мъж й каза. Нямаше нужда от повече думи, да опише чувствата си. Отнасяше се с нея като с принцеса, без нито за момент да се замисли дали тя го заслужава или не. Това не го интересуваше. Просто искаше винаги да я усеща до себе си, даже и когато се сбръчка и заприлича на мумия.
Въртяха се в нежен танц лишен от всякаква пошлост и еротика. Само приказност, финес и елегантност. Дори понякога грешните стъпки на Тес се струваха сладки на Арадел и благо му се усмихваше. Той на свой ред се изчервяваше от невежеството си, но точно тези малки спънки го правиха истински човек. Някой несъвършен, но готов да отдаде цялото си същество. Роклята й се вееше като обръч. Неочаквано за нея цялата стая светна в сребърни нишки, които почнаха да падат от тавана. Значи затова тази зала е толкова специална и се използва рядко. Лицата им бяха опсипани от снопчетата, които се сливаха с кожата им и ги правеха да изглеждат като приказни създания.
В края на песента Тес я наведе надолу и нежно я целуна, без грубост. Една перфектна, ефирна целувка, в която две сърца се сливаха в едно. Две души откривайки се на пук на всичко, което би ги разделило.
Тес я погледна. Очите й му се струваха като диаманти, но много по-крехки. Той я изправи като я завъртя и галантно й се поклони. Целуна ръката й и постави пръст на устните й, за да не каже нещо излишно.
-Шшшш....
Усмихна се и отиде до белия роял. Погали го и по този начин го освободи от магията му. Вместо това седна и положи пръсти на клавишите.
-Извини ме предварително, че не мога да пея хубаво като теб, но мисля, че и ти заслужаваш някой да ти посвети песен.
Засвири красива мелодия и гласът му се извиси из пространството. Гласът му не беше кой знае какво, но пееше правилно и Арадел беше склонна да не обръща внимание на другото. Сребърните снопове поддържаха своя волен полет върху косите и телата им.


Песента : https://www.youtube.com/watch?v=eesZBfTj0cU

Бях се облегнала на бялото пияно и захласното слушах песента му, гласът му отекваше в залата, удряйки се в душата ми, потъвайки в сърцето ми.Пееше за това колко ми е благодарен, в интерес на истината се справяше доста добре с тоновете...очите му бяха затворени, когато искаш да изразиш чувствата си пееки, най-добре го правиш със затворени очи, защото така вникваш в себе си и най-лесно виждаш първоисточника на този сладостен трепет.
Докато го гледах се замислих дали наистина обичам този мъж, дали е възможно да се говори за обич след като не бе минал и месец.Това не бе наука и не бях способна да боравя с факти, трябваше ми само добър слух...за да се вслушам в онзи вътрешен глас, който в момента истерично крещеше.Но защо тогава позволявах на едно друго име да отеква в съзнанието ми, толкова тъжно и тежко като зимни камбани.Име което бе почти непознато за мен, но от толкова време се бе загнездило там, че имах чувството, че познава самата мен.Но не трябваше да му давам глас за това насочих вниманието си отново към Тес.
Приключи с песента си, вложи толкова чувство в нея, че му трябваха няколко минутки преди да отвори очи и да ме погледне.Хванах го за ръката и го придърпах към себе си, обгърнах го в нежна прегръдка и постояхме така известно време...в мълчание, оставяйки тишината да даде гласност единствено на туптящите ни сърца.
Навън вече се смрачаваше и първите звезди заемаха своите места, осветлението бе слабо и сега блестяхме като небесвод, сякаш останалите звезди не се показваха на небето, защото сега бяха тук сред нас, в нас....Вдигнах поглед към него:
-Обичам те!-казах съвсем непринудено, все едно бях под хипноза докато изричах тези думи и сега се будех осъзнала какво бях казала.
Бях уплашена от това което казах, от това което чувствах...пуснах го и побягнах към изхода.Но понеже бях на токчета, се спънах в прага на вратата падайки на колене.Застинах така , без да мърдам.Никога до сега не бях изричала тези думи и сега правотата им ме смазваше....

-Обичам те....
Думите се забиха в малкото сърце на Тес и го пронизаха като лък. Като лък от чийто връх течеше благоухаен благодат разтапящ се по цялата му душа. Но и страх. Страх от неизвестното, от бъдещето. Той чувстваше Арадел толкова близка и толкова далечна в същото време. Като звездите. Можеш да ги наблюдаваш цяла нощ, но веднъж протегнеш ли ръка, не можеш да ги стигнеш. Не можеш да ги докоснеш, да ги усетиш.
Тя явно още по-уплашена от собствените си думи го пусна и побягна. Токчетата й оглушаваха мраморния под, а краищата на роклята се носеше в пространството като приказна пелерина. Тес протегна ръка към нея и точно в този момент чувството за недостижимите звезди беше най-осезаемо. Но тя се спъна и падна. Мъжът беше благодарен на тази намеса на съдбата. Затича се и падна на колене до нея. Хвана я за брадичката и нежно вдигна главата й нагоре към себе си.
-Не се плаши.
Целуна я по челото. Хвана я със силните си ръце и я вдигна.
-Никога не се плаши от това, което чувстваш. Независимо дали е към мен или към някой друг.
Той млъкна за момент, а кичур черна коса си играеше по лицето му.
-И все пак се надявам да е към мен защото....защото аз...те обичам, Арадел. Да, казах го! Обичам те, както слънцето обича луната.
Брокатът се сипеше по тях в сладострастен танц. Той я понесе извън балната стая. Празна, останала сама с красотата си с един сипещ се "снежец" от снопчета, запази тайната им между тези четири стени.

/Пиши как те завежда в стаята ти, а там имаш свободно РП/

-Аз съм за! - възкликна ентусиазирано Аш
-Чудесно! - усмихна се момчето и го стисна за ръката. - Да тръгваме тогава.
И го повлече след себе си, а зеленокосия момък го следваше в леко неразбирателство, но предположи, че организацията почва още от сега. Успя единствено да помаха на учителя си за довиждане, преди масивната врата да се затвори след тях. Хейз се смееше енергично. Много добре знаеше какво е да си организатор на бала и на малкия Аш щеше да му излезе през носа. Но защо пък да не мине по този път.
-Кажи сега за какво ти трябвам? - обърна се към колегата си.
-А, да относно това. Трябва да.....


Междувременно непознатия, който се представи като Джейк, докато вървяха, закара Аш до Балната зала и тържествено отвори портите й. Младежът влизаше за първи път тук и остана запленен. Беше толкова красива, бяла и сребърна, изящна, с перфектно сложеното пиано, със снежните маси и покривки, с голямата тераса по цялото продължение на залата, дългите вази по ъглите с камелии. Просто съвършено.
Освен тях вътре имаше и още близо шест по-млади ученика, които се шляеха наляво надясно, някои записваха разни неща в дебели книги, други вързваха пердетата от плат на було, трети сменяха цветята.
-Първата ти задача като член на комитета е да измиеш стените на залата.
Каквоооо? Да мие? Да чисти? Това ли включваше организаторската работа - да стане хигиенист? Аш не очакваше това и сякаш наковалня от небето му падна на главата. Джейк се ухили широко и го тупна приятелски по рамото.
-Да се хващаме за работа.
Донесе му кофа с метли, парцали за под и за чистене на прах и самият той се запъти към терасата, където образува мини торнадо, което събираше образувалите се паяжини.

-"Лелеее" - помислих си аз. Ама тази зала беше наистина голяма! Как очакваше този дребосък да я изчистим?
Все още държах в ръка парцала който той ми подаде и го подмятах около себе си. Оставях мокра следа след себе си, докато разглеждах внимателно залата. Стените имаха приятен за окото цвят, който те успокояваше докато ги гледаш. Бяха изрисувани с интересни шарки, а в центъра на залата се намираше огромният полилей. Създаден бе от малки висящи кристали, които бяха закачени по металната му конструкция. От лекият полъх идващ от отворените прозорци, те се поклащаха и удряха един в друг. Удара разнасяше приятен звън из стаята, който ме привлече. Забелязах че малките кристали бяха зацапани силно, и скоро явно не бяха почиствани.А и как някой можеше да ги почисти? Те бяха толкова много....
Реших да си поиграя с полилея, вместо да размятам като малоумен този...парцал. Захвърлих го в страни от себе си, близо до пластмасовата кофа с вода Застанах под полилея и вдигнах глава нагоре. Намираше се на около два метра над мен, но изглеждаше величествено.Почти покриваше полезрението на погледа ми, когато го гледах отдолу. Посегнах нагоре с ръка, насочвайки пръстите си към снопа от лампи който се намираше в центъра на металното светило. За мое щастие те не светеха и нямаше да ми се налага да си играя да ги гася. Използвайки малкото си знания по Телекинеза, започнах да ги развивам едновременно. Усещах между ръцете си напрежението което създаваха като се развиват. Дори, от някой се чуваше лекото скърцане на ръждясал метал. Една по една крушките започнаха да падат надолу, но придържайки ги с магията си, успях да не ги счупя. Оставих ги спокойно на земята, след което се насочих към малките кристали. Огледах внимателно всички вкупом, след което насочих мислите си и енергията си към тавана. Този път не използвах магията с която местех предмети, а нещо коренно различно.Исках да опитам нещо странно, което ако се получеше, щеше да улесни доста работата ми. Изпратих малък криволичещ лъч енергия нагоре, който се заизвива из пространството. Цветът му бе странна смесица от синьо и лилаво, което го караше да блести в странно отражение. След секунда се заби в здравият таван и се разнесе като мъгла по него. Бавно започна да се разсейва, а под него се появиха малки пукнатини. Те се разшириха малко по малко и изпод тях започна да се стича смесица от пясък, цимент и...вода.Сякаш самият таван се разтичаше и започна да капе върху кристалите. Капка по капка го покриваше бавно, ала тавана си стоеше все така цял и непокътнат. Нямаше нито една зейнала дупка през която да се вижда небето, напротив. Всичко бе породено от магията ми, която пресъздаваше капещата почва. Няколко от учениците които обикаляха безцелно из залата ме изгледаха, като се чудеха всъщност каква простотия върша. Дочух някакви странни подвиквания които бяха явно с цел подигравка, но не им обърнах никакво внимание. Напсувах ги на ум и продължих да върша делото си. Не измина доста време, когато всяко едно малко блестящо камъче бе покрито. Нямаше и следа от красивите им отблясъци. Всичко бе покрито със слузеста кал, която дори капеше около мен самия.
Отпуснах се. Оставих магията която използвах да се разсее и да оставя калта да изкапе. Постепенно дупките в тавана се затвориха и сякаш нищо не се бе случило.Е, освен последствията разбира се.

- Какво правиш бе? - дочух глас който идваше зад мен.
Погледнах и видях дребосъка който ме доведе до тук. Размахваше заплашително ръце около себе си, сочейки нагоре.Явно се опитваше да ми обясни нещо, което вече знаех.

- Ти луд ли си? Гледай к'во направи! С'я аз ли ще го чистя това? И пода... Божичко...

- Спокойно, ще го оправя! - прекъснах го аз, като извиках силно. Защо извиках ли? Не знам... може би исках да го стресна за да млъкне. - Имай търпение...

И ето че отново ръцете ми се насочиха нагоре. Този път обаче, остана да направя и последното което можех и научих най-скоро. Така тази мръсна работа, можеше да се превърне в една нова и приятна тренировка за мен, да овладея новите неща които научих..а и да си припомня някой стари. Стиснах юмруците си силно, запращайки за последно силите си нагоре. Не ми останаха много, за това се надявах да успея по-бързо. Използвах последното което знаех за да накарам калта наслоила се върху камъчетата да изсъхне и да падне надолу. Припомних си как изсуших малкото дръвче бъркайки в почвата и студенината ѝ когато пръстите ми се бяха впили в нея. Наистина, не ми трябваше много време за това. Стана доста бързо. Калта посивя за няколко секунди и губейки цвета си и започна да се свлича надолу във формата на прах. Около мен капеше пръст като зимен снежец, която покри първо част от косата ми, а после и по-голямата част от дрехите. Заприличах на едно сиво-кафяво чудовище, което бе разперило ръце в небето, все едно се молеше за дъжд. Отърсих се като мокро куче, оставяйки повечето прах да изпада от мен. Закашлях се няколко пъти задавяйки се от прахта която падна върху мен и изтрих нос. Погледнах нагоре с надежда да съм постигнал целта си ... и се усмихнах самодоволно. Блясъка на малките стъкълца се бе възвърнал, във вида в който е бил някога. Обърнах се към малкият чудак и го попитах шеговито :

- Е, ще поокаляме ли още малко?

Усмихвах му се приятелски, ала сякаш душевно се смеех.Коварно, зловещо и самодоволно че постигнах своята цел.Дано и той да бе доволен от свършеното.Иначе, щях да си тръгна и да го зарежа сам с малкият парцал.

Нестандартен метод определено, който обаче се оказа, че има ефект и то какъв само. Многогодишния полилей буквално блесна. Стъкълцата светнаха и отразяваха слънчевата светлина както едно време. Идеята на Аш да използва способностите си вместо да размята парцала беше изобретателна и доста хитра. Заслужи си одобренията на присъстващите.
- Е, ще поокаляме ли още малко?
-Голяма работа си, знаеш ли? - поздрави го Джейк. - Но сега ще трябва да изчистиш и допълнителната мръсотия, която създаде. - и посочи пода, който сега бе посипан с кален прашец. Май в крайна сметка щеше да хваща парцала. Самият той се отдалечи от момчето и почна да събира покривките, за да ги занесе в санитарния възел да пране и колосване. Цялата подготовка щеше да отнеме доста време. Летния бал не се организираше за два дена, но първата работа винаги бе почистването на залата.

/Аш, продължаваме. Получаваш 4 точки Сила/

Ох, изморих се.Поне психически се чувствах адски натоварен и имах нуждата да си отдъхна. Ала малкият другар, не мислеше така. С малките си ръчички ми посочи окаляното петно под полюлея и ми заяви че трябва да го изчистя. Е, който си го е оцапал, трябваше да си го и оправи.Нали?

Хванах парцала който се подмяташе в краката ми и го завъртях като бойна тояга.

- Слушам шефе - пошегувах се с него, след което му козирувах в знак на подчинение.
Потопих новият си боен уред в една кофа с вода, изстисках го внимателно и после започнах да го размахвам по пода, замазвайки каленото петно. Колкото повече пъти почиствах парцала в кофата, толкова повече подът светваше. След около десетина минути, бях свършил работата си. Бързах доста и умората си каза думата. Докато завършвах последните щрихи по пода, парцала падна на няколко пъти от ръцете ми. После го вдигах отново от земята и продължавах. И така... воала! Всичко беше готово! Огледах се около себе си, ала малкият ми "шеф" явно все още го нямаше. За това реших да се скатая от така сериозната си работа да бъда нечия чистачка и се отдалечих от работното си място. Намерих си удобен кашон, върху който реших да седна. Приближих се до него, ритнах го да проверя дали не е празен и след като се уверих че всичко е наред, хвърлих дървеният си "меч" на земята. Настаних се удобно на импровизираната си седалка и се заоглеждах из залата. Ама колко хора имало тук! Даже не бях забелязал малките момиченца които подтичваха и носеха големи дантелени възглавници в ръцете си. Носеха ги от единия до другия край на залата, като ги поставяха на едни големи дървени столове.
Малко или много, умората ме налегна и притворих очи. Поне за миг исках да си почина без да гледам туткащите се деца и старци. Облегнах глава на длани, а ръце подпрях на коленете си. О, колко голяма нужда имах, от мъничко сън...

На Аш очите се затваряха и главата му от време на време клюмаше. За днес работата по организацията му бе свършила. Никой не бързаше защото имаше още близо две седмици до голямото събитие, а задълженията не свършваха с основно почистване.
Тъкмо когато почна да се унася точно до него връхлетя нещо и се строполи шумно, така че не само да разбуди момчето, но и да го стресне и да го накара да подскочи. Обърна се рязко и видя до себе си Роза ухилена до уши.
-Ашиии... - извика тя и го прегърна, както и първия път, в който се запознаха. После се отдели от него и му се скара престорено:
-Спи ли ти се? Няма да спиш. Още слънцето не е залязло. Що за своеволия? Ще си проспиш младините, момче!
Малката каканижеше едно след друго когато накрая млъкна и се огледа. Залата кипеше от живот и ученици. Само като си представи как в края на месеца тя ще е пълна с голямо количество хора и гости и губеше търпение, това време да дойде.
-Не знаех, че си се записал в комитета по подготовките. Хахаха, като те знам какъв си сигурно през повечето време ще се скатаваш в някой забутан ъгъл, за да си подремваш.

- О, Бога ми! - засмях се гръмогласно, след което разчесох косите на малката Роза - Ако знаеш какво бих дал само за два часа сън! Всичко! Бих си дал дори... нашийника... или дрехите .... или парите!

Възклицавах минута след минута, дърдорейки за своите предложения срещу търговия с малко сън.Ала знаех че това няма как да стане, за това продължих спокойно:

- Ами ти ? Какво правиш тук дребосъче? Ще чистиш...а?
Още преди да ми е отговорила на думите, се наведох да взема метлата която бе тупнала до мен и с нея леко я плеснах по дупето. Роза подскочи леко напред все едно се подплаши и понечи нещо да ми каже. Не че и обърнах внимание - даже тръгнах да мета около себе си, все едно дори тя не съществуваше около мен. Чувах думите и, но ги игнорирах. Размятах метлата около себе си. Ха насам, Ха натам и всичко малко по малко заблестяваше...

Роза подскочи и се хвана за дупето. Този Аш, понякога й идеше да насъска Доби по него, но незнайно защо го обичаше прекалено много. Беше й приятел, другар в приключенията, по-голям брат ако щеш. Даже когато го видя за първи път си каза, че някой ден когато порасне, нищо, че беше много по-голяма от него, ще се ожени за него. Но тази мисъл отдавна не се въртеше в главата й, отстъпвайки място на горе изброените.
Та както казахме се обърна към зеленокосия и вместо да му се развика или пък нацупи, му се усмихна.
-Не, разбира се. Аз няма да чистя. Аз съм надзирател. Следя за контрола. На всеки организатор се пада по един. Знаеш ли кой е моя?
Аш повдигна рамене. Идеята Роза да командва някой сама по себе си беше достатъчно смешна. Беше прекалено добричка, че да дава нареждания и да се кара, когато келеша не си върши работата.
-Ти!
-Хаааа? - извика изненадано магът -Аз?
-Точно така, приятелю. Ще правиш каквото ти кажа, хахахаха.
Малката определено много се забавляваше от цялата ситуация. Момчето не можа да не се замисли дали това не беше нагласено. А може би надзирателите, както ги нарече тя, сами си избираха екипа, с който да работят.
-Така че, изчисти терасата, изпери покривките, избърши прахта, измий целия под, лъсни прозорците....
Принцесата на елфите изреждаше безброй заръки, от които на Аш му стана лошо и се хвана за главата. Всичко това за един ден. Искаше да го побърка ли? Преди малко не й ли каза, че умира за сън? Каза й. Сигурен беше каза й. Русото дете се засмя весело:
-Шегувам се шегувам се.
Тъкмо момъка се зарадва и си каза, че я боготвори, когато тя продължи:
-За днес. Но утре ще го направиш.
И пак клюмна.
-Хихи, спокойно, няма да те мъча много. Даже ти предлагам да се скатаем за днес. Какво ще кажеш искаш ли да дойдеш с мен? Ще прекарам деня при дядо. Той ти е много благодарен и ще се радва да дойдеш на вечеря.

На няколко пъти се изнервих, дори почти се издразних на Роза за шегите, но след като чух за скатавката днес, всичко ми мина! Не че обичам да се скатавам от работа, напротив. Просто сега можеше да заспя дори прав.

-...Какво ще кажеш искаш ли да дойдеш с мен? Ще прекарам деня при дядо. Той ти е много благодарен и ще се радва да дойдеш на вечеря.

Едва не подскочих радостен от мястото си, чувайки за дядото на Роза. Старият дядо Кхан.Сигурно ми се прииска повече от нея да го видя! Изръкоплясках с ръце като щастлив тюлен и радостно подвикнах на Роза че нямам търпение да тръгнем. Завъртях няколко пъти погледа си около нас, за да се подсигуря че някой от другите надзиратели не ни наблюдаваше в момента. За наш късмет всички бяха толкова самовглъбени в работата си, че изобщо не ни забелязваха. Хванах за ръка Роза и я поведох към изхода. Час по-скоро се надявах да се измъкнем от имението и да стигнем до прекрасната Памукова Планина

Не след дълго, се върнахме в Сто слънца. Тичах доста преди да настигна Роза. Малките и пъргави крачета ме подминаваха доста, да не кажа твърде бързо...
И ето че пак пристигнахме в балната зала в която протичаше трескавото чистене. Всеки се бе захванал отново за нещо, а Роза побърза да се скрие от всички. Обърна се към мен и поставяйки ръчички около устните си, извика силно към мен :

- Аши, ти се захвани за нещо, а аз ще дойда след малко.
Нямах друг избор, освен да послушам принцесата. Тя изчезна в тълпата, ала любопитството ми надделя и я последвах тайно. Промъквах се между работещите хора, наблюдавайки я от безопасно разстояние. След няма и минута, тя спря пред това което търсеше. Целта и беше едно голямо старинно огледало, с метална обкована рамка. Но тя не искаше да го чисти, напротив! Извади малкия гребен от чантата си и започна да разресва косите си. Колко сладко! Усмихнах се и я оставих да се забавлява. Върнах се в началото на залата, търсейки какво да свърша. В далечината близо до терасата видях една старица да се мъчи с нещо. Бе се облегнала на един от прозорците, които от това разстояние изглеждаше внушително. Започваше от тавана и стигаше направо до пода!
Та, жената се опитваше да откачи една от вратите водещи към терасата. В ръката си държеше малка отвертка, която се опитваше да пъхне в една от високите дупки, ала ниският и ръст доста и пречеше. Приближих се до нея и хванах ръката и. Плъзнах своята нагоре, изхлузвайки отвертката в своя полза и отвих с няколко движения болтовете.

- На къде да я нося? - попитах жената, като придържах вратата да не падне. Усещах тежестта и как надделяваше над мен и искаше да ме прекърши, но не се дадох. Старицата ми показа мястото на което имаше една нова и излъскана стъклена врата , която трябваше да взема.
Хванах здраво стъклото с две ръце и го наклоних настрани. Повдигнах го на няколко сантиметра хващайки дръжките с които се отваря и го пренесох тихо, без да мрънкам изобщо че ми тежи. После хванах новата врата, върнах я на мястото на старата и я повдигнах. Внимателно я нагласих на металните панти и сложих болтовете, като започнах да ги навивам един по един...

Аш се справи доста успешно с поставянето на новия прозорец и за негово щастие или пък мъка го хванаха да постави и всички останали. Старателно, без грам оплакване сваляше и занасяше старите в единия ъгъл на залата, а там два водни мага ги пренасяха към отделението за отпадъците. Там пък стъклото биваше претопявано от един огнен елементалист, който го превръщаше в стъклени фигури с екстравагантна форма и ги нареждаше по изчистените маси за украса.
Целият процес вървеше бързо и все пак щяха да са нужни още поне два дена докато всичко е готово. От там нататък предстояха само организаторските приготовления.
След като Роза се беше сресала и сега косата й беше на две дебели руси плитки тя се върна при приятеля си.
-Как върви?
-Ами....тежко, но добре.
-Виждам. - усмихна му се одобрително тя.
Зачуди се каква да е следващата задача, която да му постави като внимателно оглеждаше залата. След минута видя две момичета, които внасяха новите пердета. Те бяха дълги, щяха да обхванат целите прозорци до земята. Прозрачно бели с извезани снежинки, вплетени доста подходящо с цветя и корени от растения. Нишките бяха от сребрист конец, достатъчно открояващ се на воала.
-Ето ти задача. Закачи пердетата на корнизите, а после ги оформи, като ги вържеш по средата с тези панделки. След това си свободен за днес.
И тя му остави на една близка маса панделките,които също бяха сребристи, дебели и много красиви. Аш имаше два избора - да използва една висока стълба, оставена учениците или пък да привика телекинезата си.

- А-а, да бе! - извиках към Роза, ала тя вече бе изчезнала.
До толкова ме мързеше в момента, че не ми се занимаваше изобщо с магии. Не стига че обикаляме по магазините, ами сега и трябваше да си хабя енергията, да връзвам пердета!
- Ей сега почваме - подвикнах на двете момичета, които кротко си държаха пердетата и чакаха моите действия. Приближих се до масата, разредих големите панделки и се замислих как да го направя.
Взех две от тях, закачих ги на края на панталона си, и се приближих към момичетата. Преметнах пердетата едно през друго за да ги преброя. Бяха точно пет.
Хванах края на едното, издърпах го внимателно от ръцете им и го поставих на масата. Извадих една от панделките и я нахлузих върху пердето. Поставих я горе-долу в средата и след това извих краищата на пердето нагоре. Оформих ги в красива извивка напомняща долния край на булчинска рокля и оставих пердето на мястото му.
Същото действие извърших и с другите четири пердета, като всяко второ го правех по-късо от предишното. Така щяха да се редуват дълго-късо, дълго-късо като имитирах някаква красива идея.
След като бях готов, се разтършувах и за стълба. Забелязах как водните магове бяха забравили своята и им я отнех противозаконно. Надявах се да не се усетят твърде скоро, че да може да си свърша работата по-бързо. Грабнах стълбата бързо, занесох я под курниза и я поставих облегната внимателно на стената. Взех пердето като го навих на врата си за да не опира в земята и се заизкачвах по стълбата. Стигнах до върха и махнах една от тапите на курниза която предпазваше пердето от падане. Промуших го цялото като го натъкмих удобно и слязох на земята за да се захвана със второто. И така, поставих второто, третото, че дори и четвъртото, докато не ми остана единствено последното малко перде, което стоеше в края на стаята. Приближих се заедно със стълбата и я нагодих удобно. Заизкачвах се по нея с надеждата да свърша по-скоро, ала в бързината явно бях забравил че трябваше да я обезопася. Долният и край не бе опрян в нищо и в момента самата стълба поддаде, подхлъзвайки се по гладкият под. Залитнах напред като се ударих в стената. Опитах се да овладея положението като се изтласках леко от стената, ала инерцията беше твърде голяма. Стълбата се изправи като свещ и започнах да залитам назад.

- Помощ, помощ - започнах да викам като замахах с ръце около себе си, ала никой не ми се притече на помощ.
Тогава в отчаян опит се сетих че мога да използвам магията си. Докато все още стоях горе, грабнах пердето което стоеше на раменете ми и го хвърлих нагоре. Когато залитнах назад падайки надолу, насочих цялото си внимание към пода. Отключих подсъзнателно силите си и изпратих сноп разноцветна магия към него. Надявах се да създам поне един от онези малки храсти, върху които бях оставил да спи Роза преди няколко дни.
Летящото перде над мен създаде още по-комичен ефект, като започна да пада разперено като завеса, прикривайки цялата сцена. Надявах се само да не се пребия от толкова бързане...

Аш полетя стремглаво надолу, размятащ ръце като някой клоун, което и по-скоро разсмя присъстващите, отколкото да породи съчувствие у тях. В крайна сметка магията му проработи и той тупна не на каменния под, а на един широк храст, който се беше образувал под задните му части. Пердето го последва и падна върху него, като го закри почти целия, а във въздуха се носеха няколко жълти цветчета, хвръкнали от храста при сблъсъка.
Из залата се разнесе бурен, искрен смях. Някои даже вътрешно благодаряха на земния маг, че е тук и ги развеселява.
Момчето бързо махна плата от лицето си и се заогледа в неговия типичен глуповат стил. Точно зад него стоеше Роза и клатеше глава.
-Така става като не внимаваш.
Тя протегна ръка и с магията си обхвана пердето. Повдигна го във въздуха и го закачи на обозначеното му място. После се обърна към водните магове, от които Аш беше взел, без разрешение стълбата, а тя в момента стоеше послушно на няколко крачки от него.
-Мисля, че това е ваше. - посочи тя металния инструмент.
Те дойдоха и си го взеха, като единия се подхили.
-А това май е твое, нали? - имаше предвид зеленокосия.
-За жалост да.
-Хей... - измънка недоволно падналия.
-Хайде, хайде, ставай.
Той се изправи и в този момент храста под него се изпари така, както се беше и появил - от нищото.
-Май за днес ти стига.
-Не, не го отпращай. Нека направи още нещо смешно. - чу се от един ученик.
-По-добре не.
-И какво трябва ад правя сега? - чудеше се Аш.
-От къде да знам? Отивай да тренираш или нещо такова.
-Ммм....
-Хайде, хайде, отивай. - подбута го принцесата зад гърба, като направо си го изхвърли от залата, след което се обърна и с облекчение въздъхна, че приятелят й няма да нанесе повече щети. Погледна към прозореца. Наистина го беше направил добре. Една усмивка пробягна по лицето й. Странен тип беше този Аш. В един момент се справяше перфектно с разни задачи, в следващия напълно можеше да огелпя положението, само и само, за да се върне след това с гръм и трясък и да изуми всички.

Доволен от изпита си, се отправих до гостилницата за няколко минути, от където грабнах три сандвича с пуешко месо набързо и... дим да ме няма към Балната зала. По пътя изядох лакомо двата, преглъщайки ги направо на сухо, а третият почти бях довършил когато пристигнах. Влязох в залата, а вътре почти всичко беше готово. Идеално! Надявах се този път да не поставям пак врати и прозорци, ами да свърша и нещо полезно. Потърсих из залата Роза, когато най-накрая я открих. Стоеше зад няколко земни мага и им нареждаше как точно да подредят няколко фруктиери с плодове, на няколко отделни маси. Постоях няколко минути зад нея като я наблюдавах как недоволно им се караше и понякога се подхилквах. Беше много сладка като се ядоса. Като онези малки породи кученца, които са адски бесни, ама като ги настъпиш...и млъкват.

- Йо-хо-хоо, колежке... - Повикът ми бе отразен от вниманието й и малкият ангел погледна право в мен, забравяйки задачата си в момента, с която се бе захванала. Погледа и беше странен, предполагам заради думата "колежке", която използвах.

- Ще поясня... - замълчах за секунда, разперих ръце в страни като ...патка и извиках така, че всеки да ме чуе в залата - Второ ниво, бейби-и!
Не знам как изглеждах отстрани, ала и не ми пукаше. Най-вероятно в околията единственият маг второ ниво беше малката Роза, а в момента можех спокойно да се съревновавам с нея. Не че исках, напротив. То ми беше ясно че Принцесата на елфите беше по-добра от мен, но пък ...можеше да се получи забавна комбинация между нас.

Роза се обърна към него и след първоначалното учудване се усмихна.
-Честито, но колежка може да викаш на някой друг, не и на мен.
Аш я погледна въпросително:
-Ъ?
Малката се ухили злобно, точно като малко дете, което е спечелило срещу по-голям и протегна едната си ръка с разтворени пръсти.
-Пето ниво, бейбииии.....
-Хаааа?????
Физиономията на момчето напълно се промени. Сега той я зяпаше невярващо.
-Хахаха. А ти какво си мислеше? Не забравяй, че аз съм от много повече време тук, а и елфите остаряваме по-бавно. Фактически аз съм ти кака, а не ти на мен.
Тя му се оплези подигравателно и реши да се държи точно както подобава на старейшина. Отиде до едната маса, от която взе голям топ с листа и също толкова плика с панделки. Върна се при него и ги тупна в ръцете му.
-Така че, може да почваш да пакетираш поканите. Ето ти и печат и восък.
Аш все още не можеше да приеме новината, която принцесата му каза, от което й ставаше още по-забавно.
-Хайде, хайде. Не се размотавай, захващай се за работа.
И като му намигна го остави да си върши задачата, докато продължаваше да дава нареждания на останалите.
А поканите бяха от красиви по-красиви. Изписани със златисти букви с полегат шрифт, върху снежно бели картички. Опаковките бяха кремави, с червена панделка, восъкът в същия цвят с инициалът на територия Феникс. В имената присъстваха лидерите и кметовете и на другите държави, което щеше да направи бала още по-вълнуващ.

Пак се прецаках! Ама пък и е пакостница тази Роза! Пето ниво, а? Брех, брех... ще взема да се навъртам повече около нея, че тъкмо да науча нещо повече.
Хванах купа с покани и го замъкнах до една маса. Подредих пликовете от едната страна, поканите от друга, а по средата близо до тялото ми, оставих восъка с печата. Грабнах едно малко столче на което се настаних що годе удобно и започнах. Плик с панделка, покана, восък печат. Плик с панделка, покана, восък, печат. Плик с панделка, покана, восък, печат. Плик с панделка, восък...опа! Тук май обърках...
Да де, монотонната и еднообразна работа ме побъркваше. А тази, твърде скоро...едва четири плика и сгафих. Поогледах се около себе си, а на няколко метра забелязах някакъв...елф ли беше, маг ли беше...не знам, но ми хрумна идея. Опитах се да му привлека вниманието няколко пъти като "Пс-т"-ках зад него, ала той не ме чу. Тогава си бръкнах в джоба и извадих кесията си с монети. Преброих ги набързо - имах предостатъчно. Взех един по-голям петак, завъртях го между пръстите си, прицелих се и... праснах он'я елф по тиквата! То'я взе пък че скочи все едно ще ме бие, чудейки се кой го е праснал. Не че не си личеше по дебилната ми усмивка де, ама все пак му беше трудно да ме забележи.

- Ей, ти! Пс-т... Ехоо! - опитвах се да не вдигам много шум около себе си, за да не разбере Роза. Просто толкова, колкото да ме чуе - Хайде да завъртим една далавера. Това тук трябва някой да го свърши, а мен ме мързи. Много!
Е, уви пича не ми обърна внимание а направо се обърна да си върши работата. Раздразни ме! Тук всичките бяха едни...

- Хайде де, ще ти платя. Ще ти дам петак. Не, два петака! Даже три! - младежа явно не се интересуваше от предложението ми, за това реших да го подкарам по-грубо. Хванах една шепа златни монети от кесията и започнах да ги подхвърлям в краката му. - Хайде бе! Ето, ще ти платя предварително даже. Дръж! По една златна монета на плик ти давам!

Монетите затракаха между краката му, като се търкаляха наляво-надясно. Сигурно вече бях похабил двадесетина от тях, преди тая жива статуя, да даде някакъв признак на живот.

-Ъ.....
Монетите падаха в краката на мага, с дибилната физиономия, а той само ''Ъ"-каше при вида им.
-Парички.
-Не думаййй! - иронично каза Аш и хвърли още една, последната, която смяташе да отдели за тази цел. -Е, нает ли си?
Новакът, явно беше такъв, ако изобщо беше ученик, защото честно да си кажем, приличаше повече на чистач или момче за всичко, се обърна и тъпо поклати глава.
-Нает, нает.
Той отиде до Аш и го хвана през кръста. Вдигна го във въздуха и го сложи от страни на него, а самият той зае мястото му. Да, беше тъп, но пък силен.
-Плик с панделка, покана, восък, печат....Плик с панделка, покана, восък, печат....
Повтаряше той докато вършеше процедурата, за да не забрави реда.
Земният маг бе доволен от острия си ум и най-самодоволно се усмихваше с ръце положени на кръста.
Той се врътна на пети и тръгна свиркайки си към изхода. Но тъкмо стигнал до него, пътя му беше препречен от Роза, която обграждаше вратата с разперени ръце, а малките й очи сега изпиваха Аш злобно, осъдително и момчето за първи път почувства страх от това, поне за него, дете.
Тя си пое въздух, напълни дробовете си чак до диафрагмата, отвори уста и буквално изригна
-Ашшшшшшшшшшш............
Писъкът й разроши косата му, но не само това. Освен него, от гърлото й избълва и огън, като на малък дракон, като онзи, който Доби обикновено изкарваше и опърли дрехите му, а лицето му направи в сажди. Единствената бяла част бяха очните му ябълки. Когато се окопити те бяха изцъклени. Не очакваше такова държание от нея, но като се замислим, си беше напълно заслужено.
Роза отиде до него и болезнено го издърпа за ухото, като го накара да се приведе до нейния ръст и тръгна отново към масата, а младежът не можеше да направи нищо, освен да я следва.
-Малък, мързелив нехранимайко.
Отиде до масичката, където елфа, все още повтаряше:
-Плик с панделка, покана, восък, печат....
Принцесата изгледа тъпо и стрелна приятелят си заканително.
-Хогор!
-Хогор? - повтори седналия.
-Стани, Хогор. Отиди в кухнята и дай списъка с менюто за бала.
Грамадния бавноразвиващ се пое листа и тръгна.
-Хогор.
-А ти....
Тя го блъсна на стола и чак тогава ухото му се освободи от малките й жилави пръсти.
-Продължавай с работата си. Не си мисли, че като си ми приятел или вече не си първо ниво, можеш постоянно да се скатаваш. Никой не е длъжен да ти върши задачите вместо теб. Ако се справиш навреме ще те заведа някъде.
С това тя се обърна и отиде към терасата, ядосана на другаря си.

" Мамка му! " - помислих си аз. Почти се бях отървал от скучната работа и...ме сгащиха. Поне този да беше по-умен, че да я свърши по-бързо, ама на! Е, поне монетите ми бяха на земята и не загубих много от тях. Станах от мястото си, събрах ги набързо в шепи и ги пуснах в кесията. После се върнах на стола и започнах отново - плик с панделка, покана, восък, печат...
Броях поканите една след друга, като следях колко ще се натрупат пред мен. Въпреки че в началото ми се сториха малко, цифрата нарастваше значително. На бюрото се занареждаха малки и големи купчинки, докато почти не привърших. По едно време към края, даже започнах да ги слагам по инерция, със затворени очи. До толкова ми беше дотегнало това начинание че исках да свърша по-бързо.
Мина около половин час в който пръстите ми се напоиха с восък, но най-накрая свърших с всичко. Купа покани бе готов и можеше да го занеса на Роза...която не знаех къде е! Е, трябваше да я намеря! Взех всичките покани в ръце, като се опитвах да ги придържам да не падат по земята, ала и това се случваше. На няколко пъти се изхлузваха писма от ръцете ми и трябваше да ги гоня по пода и да ги оставям отново на купа в ръцете ми. Повъртях се няколко минути из залата търсейки малката си господарка, ала така и не я открих. Дори излязох от Балната зала за да надникна с глава навън, обаче единственото което видях - бяха двама стражи поставени като часови, точно на вратата. Хах! Сигурно Роза ги бе накарала да надзирават там, ако случайно не реша пак да се скатавам.
Накрая се обърнах в залата и заоглеждах всички. Никъде не се виждаше малко сладко момиченце да заповядва на всички, за това се развиках.

- Ехо! Ало-у! Пичове, таковата. Някой виждал ли е Роза? - никой не ми обърна внимание, а аз продължавах да си викам или викам. Имах чувството че съм станал невидим. Пулсиращото ми от дърпане ухо, обаче не мислеше така. То ми даваше ясен знак че съм жив и че Роза е някъде на близо, готова да ми издърпа и другото ухо, ако не съм се справил. За това се развиках по-силно, надявайки се принцесата да ме чуе - Роза-а, Роза-а-а...

През вратата влезе Тес и се заоглежда. Видя Аш и отиде при него.
-Йо, как си, махмурлиьо.
-Хах, да ти приличам на такъв? Виж!
И той му натика поканите в лицето, за да заяви недоволството си от поставената му задача.
-Ааа....бала. Да, приготовленията винаги са дълги. Радвай се, че не остана много. Още няколко дена.
-Да, ама сега не мога да намеря Роза.
-Роза ли?
И двамата почнаха да я викат, като Тес реши да помогне на приятеля си. Смееше да го нарече такъв, особено след снощи. Той тъкмо бе приключил с разпитването за нападението, но без особен успех. Никой не знаеше нищо, никой не бе видял нищо.
-Разааа, Розаааа....
-Какво сте се развикали бе? - чу се накрая детския глас идващ от терасата. Момичето тъкмо влизаше в стаята, когато забеляза, че двамата се въртят като пумпали в търсенето й.
-Готови са.
Тя ги пое и ги прегледа набързо. Всичко беше точно. Даде ги на един въздушен маг, който щеше да играе ролята на куриер и той "отлетя" с помощта на въздушните течения, извън сградата, за да ги раздаде както в тази, така и в другите територии.
-Хайде, нали ти казах, че ще те водя някъде. Стига съм те мъчила с пакетиране.
Аш най-накрая се зарадва. Нямаше да стои повече затворен. Той се обърна към дългокосия.
-Идваш ли с нас?
-Ами добре.
Принцесата също се съгласи. Харесваше Тес, той бе добър приятел или нещо такова на сестра й,така че компанията му нямаше да е натрапчива.
Тримата излезнаха от сградата и се запътиха към града.

Влачех се по коридорите без да бързам особено. Все пак до осем вечерта имаше много време. Напълно достатъчно да проверим какво има да се уточнява и доизглажда, че даже за пореден път да се прибера в стаята си, за да се преоблека и маскирам.
Открехнах вратите на балната зала и....да както очаквах всички организатори вече бяха там. Само мен ме нямаше. Роза хвърчеше от един ъгъл в друг и раздаваше заповеди, Тес седеше в центъра със скръстени по господарски ръце и кимаше одобрително или не от време на време, а по-низшите като мен им изпълняваха заръките. Ама, че шефчета имам за приятели, а?
- Ашииии.... - изписука малкото слънчице когато ме видя и заряза за момент работата си, за да дойде до мен. -Какво ще кажеш?
Огледах се на всички посоки, но колкото и да гледах, все щях да съм на едно и също мнение.
- Много е добре. Като гледам няма нужда от повече приготовления, затова аз....
Обърнах се да се изнижа, но още преди да направя няколко крачки малката й ръка ме хвана за края на блузата и ме спря.
- Не, не мисля така.
Обърнах се и какво да гледам - малките и вкопчени ръце не искаха да ме пуснат. Е, нямаше начин да се измъкна днес. Жалко.
- Добре де, добре - съгласих се с нея - ще остана. Кажи какво ще правя, но искам да знаеш, че после трябва да ме пуснеш за да се преоблека.

Момичето се усмихна дяволито, извивайки устата си като истински демон.
-Подреди приборите на всяка маса. А като свършиш виж кетъринга. Ето ти списъка. Провери дали са донесли всичко и да не са забравили нещо.
Аш пое листа в ръце и почна да чете.

Spoiler:

-Лол, доста храна.
-Нали? Добре сме се справили.
-Повече от добре. - намеси се Тес, който се приближаваше към тях. -Аш, тази храна даже и на теб ще ти стигне. - потупа го по рамото той, смеейки се.
-Ха-ха, много си остроумен.
-Разбира се. Сега се захващай за работа.
-Вие какво ще правите?
-Ние наглеждаме. хайде чоп-чоп, няма време.
Колегата му му помаха за да се залавя а те с Роза се спогледаха и продължиха да се усмихват.