Хотел "Южен полъх"

First topic message reminder :

Луксозен и хубав хотел в центъра на града, в който обслужването е от първо качество. Стаите са единични и двойни, на последният етаж са разположени апартаментите. На входа на хотела винаги стой пиколо, което ви посреща.

На вратата се почука и Валантайн отвори, с разчорлена коса, видимо недоспал, търкайки очите си. Дори в това му състояние, мъжът бе изключително красив. Снощи събра не едно писма с любовни излятия, но едва ли щеше да прибегне до тях. Когато видя госта се разсъни мигновено.
-Мадам Севентийл!
-Здравей, Неш. Добре ли спа?
-Прекрасно. Като новороден. Мисля, че ми личи. - пошегува се гладиатора.
-Хаха, да така е.
-Какво ви води насам? Тъкмо почваме да събираме багажа.
-Исках да видя Елрон преди да тръгнете. Той тук ли е?
-Да, тъкмо излезе от банята. Ще го повикам.
Чернокосия се обърна и долови тъкмо спиращия кран на банята.
-Ей, шефе. Г-ца Севентийл е тук.
След няколко секунди от банята излезе Евенстийл, увит с една кърпа, а с друга търкаше немирната си коса.
-Ив! Добре дошла. Дай ми само десет минути.
-Имаш ги.
В стаята приготовленията бяха започнали. Тайлър сръчно събираше багажа им в няколко сака, Неш се оттегли в банята, за да се вкара в приличен вид. Само малката, сладка червенокоска спеше непробудно на леглото си, а Раян липсваше. Беше отишъл да се види с Роза още веднъж преди да тръгнат и може би след половин час или цял щеше да се върне.
-Ами тя? - посочи към Азии гилдмайсторката.
-О, това дете е непробудно. - обясни й Сард. -От петнайсет минути се опитвам да я събудя без успех.
Блондинката се усмихна.
-Нека спи. Има още време.
-Да, с тази скорост ще си проспи живота преди да се е усетила.
-Е, вие поне го имате в изобилие.
Това накара белокосия да се усмихне.
-Права сте.
Точно след десет минути, точен като швейцарски часовник, предводителят на Фрей-Филт се появи като нов. Нямаше никакви признаци на умора, подпухналост или алкохолни неволи.
-Знаеш ли, че ти си най-перфектният мъж, когото съм виждала. Честно, понякога имам чувството, че си по-спретнат и от жена.
-Природен талант. Не се старая.
Мъжът се сбогува с подчинените си поне за момента и хвана Ив за лакътя. Слезнаха на улиците и седнаха във външното кафе на хотела. Поръчаха си разхлаждащи напитки и се отдадоха на сладък разговор, наваксвайки изпуснатото време.
-Значи ти и този младеж, а?
-Да, така се оказа.
-Браво. Не помня кога за последно те видях с мъж.
-Май мина доста време.
-Прекалено, ако питаш мен.
-А ти бе, любовнико. Има ли някоя важна в твоя живот?
Елрон се замисли за момент. Важна, да, може да се каже, но да я има, не, това не беше истина.
-По-скоро съм в търсене на подходящата. А и нямам много време в момента след всичко, което стана.
-Да....наистина много неща се промениха. Знаеш, че ако имате нужда от помощ сме насреща.
-Знам, ние също.
-Ще го имам предвид. Може да се наложи по-скоро отколкото си мислим.
-Свързано ли е със смъртта на Кхан?
-Може би. Знаеш как си отиде. Мисля, че всичко е свързано, но още не съм събрала парчетата.
-Ако ги събереш обаждай се. Ще прилетя по-бързо и от ястреб.
Гилдмайсторката се усмихна и положи длан върху неговата.
-Благодаря ти, Еван.
-Всичко за теб, знаеш.
-Знам.
Двамата приятели и колеги по чин продължиха с разговора си в други, по-приятни посоки. Не искаха последното,което обсъдят преди да се разделят да са стратегически планове и приумици за предстоящи беди, макар че такива имаше и в двете държави. След още половин час те си казаха сбогом, прегърнаха се и се разделиха, макар и трудно. Обещаха си, че няма да чакат още една година до следващата им среща и се надяваха да имат възможността да изпълнят това обещание.
Когато Ив си тръгна тя пое към центъра на града. Трябваше да спре на още едно място, както казахме. А Елрон се върна в стаята, където завари всичко готово. Всичко, без едно. Разир все още спеше, червената й коса, закриваше цялата й глава и ако се заслушаш, можеш да уловиш съвсем леки хъркащи звуци, излизащи от носа и устата й. Предводителят поклати отчаяно глава.
-Това момиче....
Точно навреме се върна и Раян, чиито багаж бе събран от учителя му.
-А, тръгваме ли?
-Да, ако можеш да я събудиш. - посочи Тайлър към спящото момиче.
Елфът се усмихна на тази чорлава гледка, но не смяташе да остави нещата така. Отиде до леглото, хвана Азии за раменете и почна да я тресе неистово. Тя подскочи от мястото си и се развика, сякаш някой я атакува. Когато осъзна какво всъщност става се намръщи и удари възлюбения си с възглавница.
-Бива ли да ме будиш така?
-А ти бива ли да спиш като пън? - контрира я учителя на гладиаторите и чак тогава красавицата се огледа. Всички бяха готови и чакаха единствено нея.
-Оле успяла съм се.
-Не думай!
Момичето скочи пъргаво от леглото и се заби в банята. По възможно най-бързия начин се изми, преоблече, вчеса косите си и намери Найтфол.
След още половин час бяха напълно готови. Чекираха стаята, платиха за престоя си и освободиха хотела. Вън ги чакаше ескортът им от коне. Качиха се както и на идване, Азии и Раян на един общ и потеглиха на обратно към дома. Въпреки хубавия ден, всичко свърши и сега слънцето им махаше за сбогом, а след близо десет часа, планината щеше да им се усмихва за добре дошли....

Наклонностите на Томас му позволяваха да е в една стая с момиче без проблем. Двамата дружно решиха да са в една стая. Щяха да спестят пари и установиха, че след тази вечер и двамата предпочитат да не са сами. Азии не разопакова почти нищо за разлика от Томас, който не бе сигурно дали се приготвя за бал или модно ревю.
Той извади няколко малки чанти за грим и нареди на масичката цял куп шишенца и какви ли не други овлажнители за кожата. След което седна и започна процедурата пред огледалото.
Азии се надвесе над него и завъртя очи.
-Мили, даже и аз не ползвам толкова много грим! За какво ти е всичко това преди лягане?!?-
-Как за какво?- Той я погледна сякаш бе паднала от друга планета-Пипни само, такава кожа не се поддържа лесно!-Той въздъхна и я подкани:
-Ела. Седни скъпа.- Тя не се възпротиви и седна на стола срещу него. Той извади поредното шишенце и с тампон започна да нанася течността по лицето й като избягваше зоните около очите.
-Охх, едва ли ще мога да погледна повече Тес в лицето... Сега сигурно ме мрази...-
Проплака момчето.
-Тес е свестен тип, разбира те. Споко. Ще ти намеря някой по-сладък не се притеснявай.- Намигна му тя.

Готин или не, съмнението си оставяше загнездено като трън в душата на младежа, но уви, нямаше какво да се направи по въпроса, затова реши да забрави за тази малка случка, поне колкото може и да се отдаде на поредното приятно преживяване в компанията на съквартирантката си за вечерта. Все пак нямаше нищо по-хубаво от красиво момиче в стаята ти, а това, че не изпитваш каквото и да е влечение към нея, ти позволяваше да се чувстваш повече в свои води, отколкото ако си обграден от купища мускулести мъжаги, които само щяха да те разсейват. Дори да се изтапанчи гола пред него, той нямаше да има нищо против и щеше да е спокоен, че нищо няма да му трепне, което ще го накара да прескочи границата на моралното. Колкото и абсурдно да звучи, в момента Томас искаше само едно - една хубава, кокетна нощ, по женски. Да, по женски.
Мажейки лицето на новата си позната, той й разправяше кой крем за какво служи, какво трябва да използва, за да почиства порите си, да мие косата си с балсам от лайка и всевъзможни други козметични процедури, с които да заблести още повече. Намираше я за особено привлекателна, но дори и най-красивите имаха нужда от малко подтикване, за да станат перфектни.
-А сега, след като тонизирахме да направим масаж.
Младежът я накара да се облегне в скута му и нанесе слой мек, затоплящ крем. Пръстите му зашариха по лицето й, като наблягаха на челото, шията и част от деколтето. Напълно професионално, без каквито и да е задни мисли, тупкаше с възглавничките по кожата й, като я разтриваше. Сключваше показалци на слепоочието и ги прекарваше чак зад ушите. Това определено изхвърли целият стрес и умора от главата й и момичето почувства как мозъкът й се оросява, а кръвта се възвръща многократно там, където й е мястото - в черепа. За такава процедура някои плащаха половината си заплата в някой изискан салон, но за Азии, всичко това бе безплатно. Продължи не повече от десет минути. Десет минути на пълно задоволство, след което чувстваш мускулите си отпуснати, провлачени, без грам напрежение, сякаш току що са се образували върху скелета ти. И трябва да се закълна, че тя буквално светеше. Нещо толкова просто като тоник, почистване, крем и кратък масаж, накараха кожата й да ухае на цветя и да излъчва искри. В тон с червената пелерина, която се спускаше от главата й, бе като горка нимфа.
Но нощта не спираше до тук, това бе едва началото.
-Гладна ли си?
-Всъщност, като се замисля да. Май имам някакви провизии в мантото.
-А не! - заяви елфът вдигнал по учителски показалецът си. - Тази вечер няма да се тъпчем със сандвичи. Ще си угодим по царски.
-И как по-точно?
-Изчакай и ще видиш.
Блондинът се ухили по хлапашки, изхвърча от стаята, оставяйки Разир съвсем сама да се чуе и мае, а след малко се върна, още по-ухилен от преди. Отваряйки вратата, момичето видя, че една женица, невзрачна и по нищо отличаваща се, но с мил поглед, буташе тенекиена количка отрупана с всевъзможни вкусотии. Жената се поклони и напусна, отправяйки се към поредната стая, за която трябваше да се погрижи, а двамата ни приятели забиха погледи към вечерята си. Количката изобилстваше от разнообразия - голяма купа, пълна с ягоди със сметана, две с ванилов сладолед, посипан с шоколадови стърготини, пролетни салати, нетипични за сезона и две блюда задушени гъби с масло и копър. Всичко изглеждаше доста привлекателно и вкусно и апетитът на нашата елфа бързо е обади. Преглъщайки насъбралата се слюнка, двамата седнаха на терасата и се отдадоха на една тиха вечеря под надзора на звездите. Всичко бе перфектно, а шумът, който се носеше от щурците, го правеше още по-перфектно. Сякаш времето бе спряло само за тях и за никой друг.
След като се нахраниха, двамата се върнаха в същността на стаята и се приготвиха за сън. Пременени в меките си пижами, те легнаха всеки на собственият си креват, но някак не се решаваха да загасят лампата.
-Ей, Азии...
-Да?
-Спи ли ти се?
-Не съвсем. На теб?
-Изобщо.
-Но какво ни остава да правим след като...
Още преди да е довършила въпросът си, една голяма възглавница, пълна с гъши пух се стовари върху лицето й. Красавицата се изправи разрошена от тази намеса и се обърна към приятеля си. А той, изправил се на колена, запасен с по още една възглавница във всяка ръка само това и чакаше. Изпращайки поредната към нея, червенокосата се наведе и избегна удара.
-О, така искаш да играем, така ли?
Смехът им се разнесе из пространството, а възглавниците хвърчаха на всички посоки, в опит да се "нокаутират". Скачаха от легло на легло, бягаха, криеха се в банята или търсеха спасение на терасата. Една детска игра, която ги върна години назад, тогава, когато душата се чувства най-освободена, защото все още не познава притискащите ситуации, които те карат да се съобразяваш. Тогава, когато всичко е усмивки, надежда и забавление.
Колко продължи играта им не мога да кажа. Определено минаваше два след полунощ, а след два е по-добре да си легнеш. Най-накрая, изтощени от гонитбата, изморени, но с пълни сърца, се проснаха на едното легло, а белите перца от скъсаните възглавници танцуваха валс във въздуха.
-Лол....голяма кочина направихме.
-Пука ли ти?
-Хич!
Двамата се спогледаха и избухнаха в див кикот. Утре щяха да оправят. Сега бе време за сън. Най-сетне осветлението изгасна, Томас гушна елфата по приятелски, като голямо плюшено мече и задрема, облегнат на рамото й. Не след дълго, тя последва примера му и се унеси в хубава дрямка, без предпоставки за кошмари.

/Азии, пиши как идва сутринта, как се оправяте за път и отивай при Хейз да си вземеш билките :)/

Слънцето огря лицето й, вятърът леко подухваше косата й. Тя разтърка очи и се надигна. Зрението й беше замъглено, но по чуруликането на птичките и слънчевата светлина от всички страни си личеше, че е навън. Бавно зрението й се изясни. Тя се огледа, познаваше това място, но не можеше да се сети от къде. След миг й присветна.
Това бе Спортната площадка на Фрей-Филт.
Съсредоточи погледа си напред. На около петдесет метра пред нея имаше пейка. На нея седяха няколко фигури. Тя се вгледа по-добре и ясно различи там приятелите си. Лия, Раян и Томас. Също така там бяха и онези гладиатори с които веднъж се бе състезавала. Тя изцъка. Не ги позна в първия момент. Сякаш имаше нещо различно в тях. Тогава осъзна, че носеха еднакви дрехи. Дълги светло-сиви поби, които покриваха целите им тела без лицето и китките. По робите имаше странни бели руни.
Другото странно бе, че те сякаш се приближаваха към нея. Все по-бързо и по-бързо.
Темпото се спря на едно ниво и продължи напред. Тя се вгледа след пейката и забеляза на още петдесетина метра Тайлър. Учителят й. Той също се приближаваше. Както и всичко наоколо. Тя погледна надолу и видя краката си да се движат в ритъм. Тя тичаше. Тичаше колкото й държат краката. Не те се приближаваха към нея а тя към тях.
Подмина пейката и веднага осъзна че нещо не е наред. Но не можеше да разбере какво. Заслуша се. Птиците бяха спрели да пеят. Вятърът също. Не се чуваше нищо друго освен забързаното й дишане, стъпките й и смехът на приятелите й, които сякаш не я забелязаха. Погледна ръцете си който бяха бледи, Едва ли не прозрачни.
В момента в който тя щеше да се сблъска с ментора си всичко спря. Той я гледаше право в очите. И й се усмихна.
След което започнаха да се издигат. Напред се виждаше Фрей-Филт. Тя видя главната сграда. Бе красива по свой собствен начин.
Слънцето се бе скрило и над небето се бяха разпространили черни облаци. Нямаше и едно свободни място.
Образува се нещо като ураган над тях. Започна да засмуква всичко във вихрушката си. Включително и приятелите й, както и гладиаторите с пейката. И после всичко отново изведнъж спря. Какво се случваше?
До нея се спря Тайлър. Той погледна. Очите му бяха пусти. Хвана ръката й и в същия миг сградата избухна в пламъци.
Азии се надигна рязко от леглото. Бе обляна в студени капки пот.
-О, слънчице будна си! Знаеш ли много си удобна! Трябва да спим заедно по-често.-Закачи се той.-След което поднесе закуската й в леглото и се настани до нея със собствената си. И тя бе обилна като вечерята, но по-лека, като за свеж ден. Представляваше палачинки с сироп, Банани в тече шоколад и купа с голяма плодове за двамата в която имаше и плодове който Азии не позна. Сигурно растяха само в Феникс.
Тя не отвърна нищо само се насили да се усмихне.
-Ммм...междо другото, трябва да отидеш да се видиш с Хейз. Не забравяй.-
Тя отново само кимна.
-Хей много си мълчалива днес, да не би да не си се наспала от снощните забавления?-намигна й той.
-Ммм.... май да.-
След закуска Азии влезе под душа. След което се среса набързо и облече. Стегна багажа и се уговори с Томас, че той ще дойде да я вземе от гилдията когато стане време да тръгват с багажа. След което му помогна да почисти от снощната кочина и тръгна към ''Магическия дворец'' с мантия на раменете и чанта през рамо. Найтфол се настани на рамото й и я загледа притеснено със звездните си очи.

Слънцето вече залязваше , тълпата от хора по улицата бе сведена до минимум , занаятчиите вече бяха затворили чешиите си и нощта бавно обвиваше със своята стерео тишина околността. В хотела нямаше много хора, което беше добре, щях да се насладя на спокойствието. Платих на рецепцията за една вечер, все пак нямах представа утре какво щеше да се случи, затова се подсигурих, а и щях да имам пари за да си купя вечеря.
Слава богу не ме настаниха в същата стая, в която бях с Лезандър, щях да се чувствам малко неловко. Но беше доста добра. Красиво голямо легло с бели завивки, възглавници от гъши пух, страхотни завеси , мини бар - съществена част от която имах неистива нужда. Когато го отворих бе зареден с всичко възможно, което можеше да ти се припие, но виното ми се струваше достатъчно добра идея засега.
Взех си един доста дълъг топъл душ, който отпусна цялото ми тяло...
След това благодарение на магията ми успях да се преоблека в къса, ефирна бяла нощничка, поръчах си шоколадов сладолед, шоколад и шоколадови бонбони..общо взето шоколад с шоколад.
Но тази вечер смятах да се забавлявам сама понеже нямаше с кого друг...дали го бях правила преди? Е, за всичко си имаше първи път. Налях си една стабилна чаша с вино, освободих магията си и из стаята зазуча музика, достатъчно силна, че да ме задоволи.
Три чаши по-късно настроението беше дота по-различно. Изведнъж зазвуча само инструментал на една песен и както ми беше едно такова..никакво започнах да си пея. Първо само си стоях и си пеех тихо, постепенно набрах инерция и започнах да се движа. Скачах по леглото , късах възглавници и около мен хвърчаха гъши пера, докато пеех с цяло гърло и надигах вече не чашата, а бутилката с вино.
След, като песента свърши , намерих чашки за шотове и започнах да ги пълня с различни видове алкохол, докато ги нареждах по някакъв странен начин , все едно пред мен имаше още някой:
-Един за До...един за мен...един за До..един за мен..- така докато не изгълтах всичко.
След се помотах още малко и видях , че са ми останали още шоколадови бонбони , взех бонбониерата и застанах на прозореца, като започнах да целя минаващите хора отдолу с тях. Оказа се доста забавно, особено след като един от тях залепна в косата на една мацка.
След това крещях през прозореца нещо от сорта на:
-Свобода на словото! Конете имат право на личен живот! И не нося сутиен.
Хубаво беше, че стаята ми бе изолирана и не се чуваше особено какво се случва.Както музиката си вървеше изведнъж започна някакъв валс...и не знам как се случи но някак си пак призовах отново куп животни. Танцувах насред тях с някакъв въображаем партньор , долетя един бухал, който се шмугна под един от чаршафите и след , като излетя отново чаршафа му се вееше, като перелина, досущ като силует на човек.
Ето, че си намерих партньор, хванах го за перата и започнахме да се въртим из стаята, докато аз правех реверанс и се въртях, като пумпал.
Третия етап беше как аз седя насред зайците и катериците в спалнята, те са ме наобиколили, аз държа бутилката и роня крокодилски сълзи:
-И после , те дойдоха и ми ги взеххааа...взеха ми котенцата! Представяте ли си!...Това е ужасноо! Ще...аз ще..ги съдяя! А Ерик....ооо ...аз толкова го обичам..но съм толкова лош, лош човек!Разбирате ме, нали?
Да, вероятно ще има и следващ етап, но ще ви оставя да аимилирате тези.

Песента, която пея: https://www.youtube.com/watch?v=leuMcRs983I
А валса се сещаш кой е :)

Казват, че песента е дар, който няма как да отхвърлиш. Казват, че музиката е международния език, който няма как да не разбереш. Казват, че мелодията отразява поне една емоция от човешката ти, на моменти слаба душа. Кой го казва? Всъщност никой! Нужно ли е? Вие го знаете. Няма право или грешно, има само чувство. Няма усещане, което не можеш да нарисуваш с песен. Независимо дали си щастлив, тъжен, дали плачеш или се смееш, там някъде винаги има един текст, едни лирики, които ще ти отговорят, ще ти помахат и ще се вселят в теб.
Да преминеш от едно състояние в друго и то все под аранжимента на музиката. Колко банално и в същото време чудесно е това? Колко обикновено и в същото време еуфорично приказно, с дъх на кристали, със звук на снежинки, с допир на кашмир. Магия! Няма по-голяма магия от тази, която песента съпровожда.
До четвърти етап не се стигна. На Арадел не й бе дадена тази възможност. Тя грубо бе прекъсната от нощния дъжд, който плющеше по прозореца й и девойката се премести до него, за да го наблюдава. Капките падаха горчиво и пръските галеха бегло кожата й, мокрейки я като искрици. Дъждът изглеждаше толкова красив в меланхолията си. Там някъде по улиците кипеше толкова много живот. Виждаше светлините мъждукащи през чуждите прозорци. Запалените свещи, които не достигаха до нея с очертанията си, но сякаш можеше да усети топлината им само ако протегне ръка. Градът се къпеше в сребърни води, отмиващи всичко пошло, всичко мръсно. Превръщаше го в звезди, във вино, в мечта. Превръщаше го в буржоазна надежда, в картина на Рембранд, в скулптура на Микеланджело. Отприщваше фантазията, даваше предпоставки за нови светове, сиви, цветни, канални или слънчеви, канелени или вдъхновени, всякакви каквито искаш да бъдат. Само трябва да избереш.
Но не само градската картина попречи на пиянството на нашата героиня. Изборите чакаха пред вратата й и съвсем скоро достигнаха до ушите й. Потропване върху масивното дърво я изкара от унеса й, върна я наполовина в реалността, която също можеше да бъде толкова приказна, стига да й позволиш. Блондинката, често сравнявана с принцесите от детските книжки се изправи от мястото си и закрачи към вратата. Не очакваше нищо, предпочиташе да не си прави изводи предварително, те само щяха да я огорчат или пък изненадат. Затова просто механично позволи на тялото си да се движи, а всички животни дошли незнайно от къде, стреснати от шума полетяха и избягаха през прозореца. Малкото им господство бе приключило, време бе да се връщат по домовете си.
Ръката й застина на бравата, пое си въздух и отвори. А там, в коридора стоеше Матюс, измокрен от солената небесна вода. Беше се облегнал на стената отсреща, а малка локва се бе образувала под подметките му.
-Ерик...
-Прибери се у дома.
Няма "Здравей, как си". Просто едно "Прибери се у дома". Но защо ли то я стопли повече отколкото и най-съкровения разговор с горските обитатели?
-Но те...
-Прибери се у дома, Арадел.
-Как ме намери?
-Не е трудно. Не помниш ли, че винаги мога да проследя миризмата ти?
-Да...почти забравих за това....Не искам да се връщам. Те ме мразят.
-Говориш глупости. Ядосани са, но не те мразят.
-И все пак.
-Ари...днес е твой ред да изпълняваш моите желания. Нямам друго желание освен това да дойдеш с мен. Ако тръгнеш това ми е достатъчно. Знаеш ли, днес се случи нещо странно. Цяло чудо. Лезандър клекна и ми помогна да събера стъклата. Не беше длъжен, но го направи. Клекна....подви глава....заради мен. Ако нещо такова се случи, то тогава вярвам, че всичко е възможно.
Мъжът протегна ръка и разпери длан в очакване тя да я поеме.
-Какво избираш? Да стоиш тук сама или да дойдеш при мен, който имам нужда от теб, който не искам да прекарам нощта си без теб? Изборът е твой!

Истината е , че той дойде. Дойде за да си ме прибере в къщи. Звучеше толкова правилно, толкова примамливо, но и толкова погрешно. Това не беше моят дом, хората там не бяха едно голямо семейство. Взаимоотношенията в къщата почиваха на лични интереси и цели. Не исках това между нас с Ерик, да бъде по някакъв начин повлияно от тези хора там. А пък сега си бяха и доста ядосани, а на мен ни ме беше до поредното конско. Трябваше да изтърпя всичко това докато битката приключеше, след това с малко късмет щяхме да се отделим някъде - само аз и той.
Исках да тръгна, да хвана ръката му, да покажа, че съм с него...но в момента повече исках да остана. С всеки изминал ден до сблъсъка ни със Сто слънца имах чувството, че главата ми ще експлодира, бях нервна, тъжна...притеснена. Някаква извратена смесица от чувства и най-лошо бе, че си го изкарвах върху най-близкия.
Това до кога щеше да търпи той, бе отделен въпрос, но нямаше да е вечно. Исках да остане с мен, но ако откажеше щях да го разбера, той си имаше своята гордост и аз не исках да я потъпквам. Каквото и да се случеше сега, само се надявах всичко като приключи..просто да се нареди. Съдете ме, но не смятам , че трябва да се оправдавам. Обичам го прекалено много, но сега това не бе нещото което исках да направя...:
-Какво избираш? Да стоиш тук сама или да дойдеш при мен, който имам нужда от теб, който не искам да прекарам нощта си без теб? Изборът е твой!- каза той.
Лицето ми беше безизразно, не се бе случило нищо, ни Бог ми е свидетел , че щях да се разплача:
-Не...-отвърнах кратко.
Ерик ме погледна малко особено:
-Не искам да се връщам там..поне за момента, не и днес. Просто не искам...ако желаеш остани при мен. И аз също изгарям да прекарам нощта с теб...но това е изборът ми. Аз също ще уважа и твоя...

Ерик наблюдаваше фигурата й, която ту се изпъваше като струна, ту се превиваше на две, гърчейки се като скършен клон. Бе изпълнена от притеснение, страст и в същото време отказ. Ту искаше, ту не и се вееше към двете крайности, без да е сигурно коя точно преобладава. Но дали от инат или от нещо друго не искаше да се върне. О, Матюс бе сигурен, че е от инат. Защото не й се занимава с проблемите, които сама си е създала. Предпочиташе да избяга, да се затвори, отколкото да ги посрещне с гордо вдигната или виновно схлупена глава. Но така или иначе, и в двата случая, той не можеше да отвърне на предложението й. Не можеше все да върви неотлъчно след нея, да я следва. Не и днес. Не и тази вечер. Защото тази вечер беше важна, прекалено важна, но тя не го знаеше. И нямаше и да разбере. Отдавна бе приела ролята на пионка, на един войник в предстоящите събития, без да участва пряко в тях. Без да помага за изграждането на стратегии и тактики, нито на планове. Ако й кажеха "направи това или направи онова", щеше да го изпълни, но нищо повече. Същото обаче не важеше за него. Ерик бе неотлъчна част от екипа и неговото мнение бе от изключителна важност. Нямаше възможност да отсъства точно сега, когато ги делеше само една крачка от заветната цел.
-Не мога да остана!
Отговорът му дойде малко изневиделица. Арадел не очакваше да й откаже. Смяташе, че ще се съгласи, ще се усмихне и ще влезе в стаята. Но не го направи. Твърдостта в очите му показваше, че не се шегува и става нещо по-голямо отколкото може да види на повърхността. Отказът му не беше подбуден от сръдня или обида, а от дълг, и това си личеше. Личеше си прекалено ясно, толкова ясно, че чак тръпки да те побият.
Мъжът се приближи до нея, отметна един кичур от косата й и я целуна по челото.
-Щом искаш остани тук. Утре ще те чакам в къщата, рано сутринта. Имаме работа за вършене.
Думите му звучаха някак сурови, изпълнени с предизвикателство, сякаш за последно се подготвяше за нещо грандиозно. Последни приготовления преди големия финал, или по-скоро началото му. След това сбогуване, поне за този ден, чернокосия се обърна и без да казва нищо се изгуби по продължението на коридора. След себе си оставаше капки, стичащи се от косата и дрехите му. Дори те миришеха на тревата, която носеше като свой собствен аромат. Остави я сама, но не и самотна. Картие знаеше, че това не е спор, нито раздяла. Но чувството за предстоящия сблъсък само допълнително изпъна нервите й. Най-накрая дойде това, от което се страхуваше. В живота си имаше няколко основни ужаса - нещо да се случи с брат й и баща й, да разбере, че Дориан наистина е мъртва и сблъсъка с приятелите си. Как щеше да ги погледне в очите? Как щеше да ги нарани?
Тези мисли се блъскаха в главата й и накрая мозъкът й не издържа. Не можеше да стои повече тук. Пренебрегвайки дъжд и късен час, тя захвърли нощницата на леглото и бързо навлече дрехите си. Имаше нужда от чист въздух смесен с алкохолни изпарения. Без да се замисля, заключи вратата след себе си и се отправи към центъра на града, където я очакваше ново предизвикателство и може би едно ново запознанство...

/Гери, направо пиши там където всички знаем, че си се уговорила./