Лотос

First topic message reminder :

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Личеше си, че Аш дава всичко от себе си. Беше толкова съсредоточен, толкова внимателен. Разликата от началото до сега беше очебийна. Що се отнася до характера му, промяна нямаше. Но щом се отнасяше до работа, беше израснал значително и Хейз като, че ли вече не можеше да го нарече малък маг. Мъжът изпита нескрита гордост от ученика си и имаше защо. Не само, че листата почнаха да окапват. Целият храст се съсухри в рамките на близо две минути. С още тренировки, младокът щеше да се научи да прави процеса за секунди, а след време щеше да покушава цели гори, вместо единично растение. Даже и Скай се усмихваше доволно.
-Браво! - извика, за да покаже на цветния магьосник, че е впечатлен. Съвсем скоро щеше да мин първото ниво и русокосият повелител на въздуха се зачуди как ли би се справил с първото си голямо изпитание. Но до тогава имаше още време.
Бишъп отиде до младежа и само добронамерено го потупа по рамото.
-Мисля, че е време да те науча на нещо, на което научих и Арадел преди време. Вече си готов.
Докато Аш се чудеше за какво ли точно говори менторът му, той извади един къс, но доста остър нож и изведнъж като изневиделица го заби в собственото си бедро като го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да стане по-голяма рана. Аш скочи на крака уплашен.
-Какво правите?
Но Хейз вдигна ръката си, за да го спре, стискайки очи от болката. При Арадел проряза ръката й и тя спокойно се излекува, но когато отговаряш за тялото на някой друг, паниката е много по-голяма и съответно трябва да си много по-бърз и концентриран.
Скай се забавляваше много на гледката. Знаеше много добре какво ще иска от Аш затова даже не помръдна от мястото си. Бишъп извади ножа и остави кръвта да потече. Погледна към ученика си и с най-сериозният си тон заповяда:
-Затвори раната.
Момчето ахна от изненада. Да затвори раната? Как? Защо?
-Аш, чуй ме. Затвори я. Земните магове са една от двете раси, които могат да лекуват. Винаги помни - ние даряваме живот. Сега го направи.
Той стисна здраво дланта му и го изгледа в очите.
-Можеш го!

/Опиши опита си. Получаваш Умъртвяване на растения Iво ниво. Ловкост-5, Интелект-6, Воля-2; Опит-6/

"Божичко" - крещеше ума ми! Тези двамата наистина се бяха побъркали, в опита си да ме научат нещо.Ама как трябваше да я затворя тая рана? С магия? Ужас! Само като си спомнех как като дете почти припадах при всяко ожулване на крака си, това щеше да ми дойде в повече.
Приближих се до учителят си и погледнах надолу.Изпод пелерината му се стичаше струйка кръв, която образуваше малка локвичка под нозете му.Явно кръвотечението беше доста силно, щом за толкова кратко време се случи това.Присегнах се към дрехата му и след като хванах два удобни края от плата, силно дръпнах в страни докато не разкъсах плата на две.Пред очите ми зейна раната на крака му, която изглеждаше отвратително.Не беше голяма, но ножа се бе забил на дълбоко, направо в мускула.Боязливо се опитах да докосна раната, като поставих двете си ръце отстрани.Но погледа на г-н Бишъп с който ме гледаше, ясно казваше че няма от какво да се страхувам.
Допрях ръка върху отвора, от който обилно бликаше кръв.Опитах се не да спра кървенето, ами да обхвана цялата рана така, че краищата ѝ да се намират под дланта ми.Ръката ми бързо се обагри в червена и топла течност.После се съсредоточих над това което исках да направя.Рисувах в мислите си как раната се затваря.Отпуснах отново магия през ръцете си, ала този път не за да изсъхне обекта, а за да го излекуваме.Тя бавно се процеждаше през кожата ми, като нахлу в раната.Усещах разкъсаната тъкан, мускулите които пулсираха при всяко свиване и отпускане, както и кръвта която шуртеше измежду тях.Натиснах силно надолу с длан, притискайки раната, като максимално изтласках енергията си навътре.Оставих я да обикаля из тялото на учителя ми и да го изучава.Да намери крайната разранена точка и да започне от там да го лекува.Да събира мускулната тъкан, да слепва влакната около нея и да я заздравява.Да накара кръвта му да забушува из цялото му тяло така, че да спре кървенето.
Повдигнах погледа си нагоре, а учителя ми ме гледаше отново с онзи негов поглед, когато не иска да покаже какво изпитва.Усмихваше ми се глуповато, прикривайки това дали го боли или раната му заздравяваше в момента.След няколко секунди отдръпнах ръце от бедрото му, за да проверим дали съм се справил..

Пред очите на всички раната почна да заздравява. Тъканите да се свързват една с друга и да се залепят като с невидимо лепило. Точно затова и Бишъп направи толкова широка дупка, за да може Аш да види обстойно процеса. Не можеше да повярва, че беше направил това със собствените си ръце. Да привиква растения е едно, но да лекува. Почувства се като чародей, като хирург на първата си операция. След няколко минути дупката се затвори, кръвта не бликаше повече. Само един лек белег щеше да остане. Той се изправи залитайки. Ама, че работа са земните магове. И той да не знае, че умее и такива неща. Какво ли още се крие под кожата му, в организма му. Каква ли невидима сила, за която даже не е мечтал.
От унесът му го извади шумното отваряне на портата. В залата влезе един младеж и отиде до тях.
-Господин Бишъп, господин Скай, госпожа Севентийл каза да почнем набирането на доброволци за летния бал.
-Аааа...стана ли време вече? - попита захласнато Скай, на който определено не му беше приятно да го наричат господин. Караше го да се чувства стар. Виж за Хейз мислеше, че му отива.
-Да. Имате ли ученици, които можете да преотстъпите?
Магът се обърна към Аш и му се усмихна.
-Какво ще кажеш, момко? Искаш ли да помагаш в организирането на един от най-големите балове за годината?

/Аш, получаваш Лечение Iво ниво. Ловкост-5, Интелект-5, Опит-7/

Вгледах се в очите на учителя си.Изразяваха надеждата му да се присъединя към този ...летен бал.

- Странно, но въпреки това интересно предложение.Само от нашите земи ли ще има участващи или...? Защото ако ще има и от другите, съм съгласен.Да, напълно съгласен!

Може би щях да видя малката Арадел къде се бе запиляла.За миг, си я представих като някоя гладиаторка в рицарски одежди.Облечена с къса препаска, а върху нея броня с формата на къса пола.
Едно от онези мъркания премина през главата ми. Като тези, когато си фантазираш нещо еротично и то въздейства на мозъка ти. Ммм! Малката наистина щеше да е много сладка в тези тенекиени одежди.
Ами ако се бе съюзила с онези грозни Берсерки? Ужас! Сега сигурно щеше да лежи на дъното на някоя снежна пещера, с раздрано от белези лице.Хах! Щеше да ми е интересно какъв щеше да е нейният костюм за този бал..Може би едно голямо листо? Или пък лаврова клонка...

- Аз съм за! - извиках силно, като подадох ръката си напред, очаквайки и другите да се включат с мен.

Постоях известно време в коридора, като изгонено пале. Не знаех на къде да поема, а единственото място бе "Лотус" - където и Роза ме изпрати да тренирам. E, нямах избор. Трябваше по някакъв начин да избутам деня и да го запълня с нещо полезно, а единственото нещо което щеше да отнеме по-голямата част от него, бяха тренировките. Нахъсах се, изтупах дрехите си и се впрегнах направо към залата. Когато пристигнах, отворих вратата и ... отново не видях никой. Имах чувството че тези земни учители се криеха през цялото време и само дебнеха някой ученик да влезне и да го изненадат с поредното си изпитание.

- Г-н Бишъп? - никой не ми отговори. - г-н Силвърмайнд?
Заеби! тези двамата наистина се бяха покрили яко в дън земя и човек ако имаше нужда от тях, нямаше как да ги намери!
Тъкмо се приготвих да си тръгна от кабинета им, когато иззад мен изскърца вратата.

Вратата изскърца. Звук наподобяващ граченето на черен гарван. То прониза черепа на Аш и го накара да се обърне. Очакваше пред себе си в крайна сметка да види Хейз или Нейл, но не. На няколко метра от него се беше изправила, не кой да е, а онази синекоса странница, която имаше нещастието да срещне преди седмица и нещо, ако не и повече. Изумлението се отпечата на лицето му. Как така беше тук? Точно тя. Точно сега. Точно тук.
Въздухът в залата почна да се сгъстява и на момчето му стана трудно да диша, а некромансърката спокойно се беше облегнала на вратата със скръстени пред гърдите ръце и го наблюдаваше с ехидната усмивка на закоравял убиец, свикнал и готов на най-висши низости.
-Ка.....?
-Не очакваше да ме видиш отново, нали? Как ти беше името....мммм няма значение.
Още преди Аш да успее да отговори или да мръдне, момичето се озова върху него бутайки го на земята. Обкрачила го, го притискаше здраво до пода. Тя наведе главата си към неговата и прокара езика си по продължението на бузата му.
-Мммм....имаш вкус на круши.
Джа, Дориан или както и да й беше името го гледаше право в зелените очи хищно. По-хищно отколкото някога някой го е гледал.
-Мислеше, че няма да се върна за теб ли?
Тя изкара един извит нож, наподобяващ малка кама и опря върха му точно под брадичката на момчето.
-Какво има - магчето си глътна езика?

/Аш свободно РП/

Стоях притиснат до земята, без да виждам никакъв начин по който да се измъкна. Ненадейно тази усойница се бе появила от някъде, незнайно как и се бе промъкнала в хубавото ни слънчево имение. За Бога! Та тук нямаше ли стражи които да озаптяват такива луди?
Намирах в нея някакъв странен аромат. Може би идваше от това че бе друга раса, която не принадлежеше на земите ни. Беше ми странно не само да гледам бялото и лице, ами дори слънчевите лъчи които преминаваха през косата и ми се струваха такива. Някак си бледо-синкавите оттенъци които бяха изпръскани по пода от тях, стояха някак си не на място.
Въпреки неловката ситуация, се опитвах да мисля в този момент. Какво да направя, какво да кажа, как да действам. Не намирах логика във всичко.

- З-а-щ-о...- едва излязоха буквите от устата ми. Острието опираше плътно в долната част на челюстта ми, като пречеше дори на движението на езика ми.
Дочух само едно "Ш-шт" от синекосата непозната, която беше стъпила здраво върху мен.
Усетих ръцете си че бяха свободни в този момент. Едната и ръка ми пречеше да атакувам евентуално от ляво, ала от десния край виждах малка пролука от където можех да я ударя. Но имаше ли смисъл това да го правя? Не исках да загубя живота си за един миг и хладното острие да се забие чак до мозъка ми при едно грешно движение. Все пак нямаше да е лесна смърт и трябваше да се измъча доста докато издъхна. Дори си го представих. Как с едно рязко движение прерязваше гърлото ми, оставяйки малък прорез през който да пръска кръв навсякъде.
Мамка му! Оттърсих се от тези мисли и се опитах да играя по нейните правила. Явно искаше да бъде властната в този момент, за това и я оставих да се почувства такава. Поне за сега!
Отпуснах ръцете си и ги изпънах в страни, показвайки и че може да прави каквото иска с мен.

Дориан вдигна високо ножа и го заби в една от пролуките на пода, точно до главата му. Усмивката й беше ехидна и в същото време еротична, даже перверзна, като на вампир, който ще изнасили жертвата си преди да я изсмуче.
-Защо?....Защото никога не оставям нещата недовършени.
Тя прокара пръсти по продължението на двете му разперени ръце и обратно. Кожата му беше толкова топла, мека, гладка, напълно различна от нейната. Некромансърката разкъса блузата му и оголи торса. Захапа част от него, в близост до зърното. После слънчевия сплит, а след това врата. Аш имаше чувството, че зъбите й са ледени късове, забиващи се в тялото му. При всеки допир изтръпваше. Усещането беше странно, смесица между страх от непознатото и някаква скрита еуфория. Да си толкова близо до смъртта, а тя да си играе с теб, оставяща ти следи от езика си. Мъжът никога не беше изпитвал нещо подобно. Той не изпитваше привличане към мъртвородната, нещо в тези създания го отблъскваше, но пък тя толкова гъвкаво се виеше върху му, сякаш смия танцува прощален танц върху душата ти. Сякаш си готов доброволно да дадеш живота си на убиеца си.
Момичето впи нокти в раменете му и продължи чак до пъпа. Реските бяха дебели и дълбоки, вече зачервени. И изведнъж, докато все още се чудеше как да реагира, тя вкара езика си в устната му кухина и умело го завъртя, изсмукваща соковете на младостта му. Аш беше като хипнотизиран, не можеше да разбере какво се случва. Дали искаше да го убие или искаше да го поругае. Само едно беше сигурно - нещо не беше редно.

Да си призная, първоначално ми хареса. Никое момиче до сега не си бе позволявало да ме тръшне на земята и да се държи грубо с мен, но не вярвах че това ще стане точно сега...най-малкото пък в гилдията. Но нали всичко неочаквано било тъй сладко.
Избутах с ръце синекосата, като се опитах да я изхвърля в страни. Е, не успях да я отпратя чак в срещуположната стена, но това че я повдигнах на двадесет сантиметра от себе си и спрях целувката и, си беше достатъчно спасение.

- Ти луда ли си бе?
Извиках към нея, докато тя ми се хилеше насреща, готова да ми се нахвърли отново като хищник.
Стисках я здраво за раменете като я придържах във въздуха като труп който се бе отпуснал изцяло на ръцете ми. Усетих как ръцете и отново се приплъзнаха върху моите, опитвайки се да ме хванат в поредният капан. И тогава действах! Напрегнах цялото си тяло и докато все още я придържах с ръце, използвах две от уменията си едновременно или поне се опитах. С едното - телекинезата избутах тялото на Джа във въздуха, а използвайки Скорост се опитах да се отскубна от хватката и като се превъртях в страни. Три, две, едно...нямах друг шанс! Отпуснах енергията да се разлее по тялото ми, стегнах мускулите си и изстрелях струя чиста енергия към нея с която да я отпратя към тавана. Тежестта върху ръцете ми олекна и задействах подсъзнателно втората си магия. Докато се намирах на земята, свих мигновено ръце до тялото си и се претърколих като паднала монета на пода. Оставаше да се изправя бързо и да видя къде се намираше в този миг моята нападателка...

Аш успя да се претърколи и изправи на крака, но не виждаше Дориан никъде. Едно злобно съскане се чу и той надигна поглед. Момичето се беше залепило за тавана и гледаше точно в него. Изпиваше го с очи, които сега светеха в бяло. Тя отвори уста, а зъбите й се бяха деформирали. Остри, дълги, като на демон, ноктите, катранено черни приеха същата форма.
-Какво по дя.... - тръгна да псува изумен Аш, но преди да успее да довърши некромансърката скочи и го събори. Стоеше върху торса му с ходилата си, а колената й бяха свити, клекнала ниско до земята. Изсъска отново като чудовище и светкавично обърна глава към забития в пода нож. В следващата секунда бе до него и го държеше в ръце. Имаше нещо странно в цялата ситуация. Движенията й не бяха като първия път, в който я видя. Сега бяха изострени, прекалено бързи, даже и за некромансър и накъсани. Много накъсани, сякаш чупеше жилите си, за да ги извърши. Напомниха му за тези на вампирите или поне каквото беше чувал за тях.
Още само една секунда и магът се беше озовал прикрепен за стената, висящ на половин метър от земята. Дориан го държеше за гърлото с една ръка, а с друга беше насочила оръжието към сърцето му.
-Кажи сбогом, магче.
Няколко слънчеви лъчи се отразиха в огледалното острие, което светкавично бързо "летеше" към жизненоважния му орган. Един миг го делеше от пагубния завършек на съществуването му. Само един миг, недостатъчен за абсолютно нищо. Само едно мигване, само един последен прощален поглед.

/Аш опиши действията си, след което хвърли Зар, нагласен на 1. Ако числото е нечетно се отърваваш от пронизването. Ако е четно....е ще го мислим в последствие/

Мамицата му! А бях толкова близо да се измъкна! Но защо беше толкова бърза? Защо искаше да ме убие ? Докато ръката и "летеше" буквално към мен, картините изплуваха в съзнанието ми. Джа всъщност нямаше този неприятен аромат който се носеше в момента около мен. Дали това бе истинското момиче което бях видял тогава? Не знам, но това нямаше значение в момента. Усетих острието което се допря в плътта ми. Всичко ставаше на забавен каданс, като дори можех да се огледам спокойно около себе си, преди да бъда наръган. Сигурно така се чувстваха хората които умират - виждаха последните мигове от живота си доста по-удължено, за да се порадват на околността като за последно. Нямах друг избор, освен да се надявам на лудия късмет някой в момента да скочи, да ме избута и да спаси мизерния ми животец...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 9

Некромансърката гледаше хищно с видоизменените си зъби и със засилка замахваше към Аш. Тъкмо стигнала блузата му, лъч светлина се заби в тялото й и я изпрати на няколко метра от него. Той падна на земята и се хвана за гушата, за да си поеме въздух. Усещаше остра болка в рамото и когато се обърна видя, че ножът все пак се е забил в плътта му, но за негово щастие на няколко санта разстояние от сърцето.
На входа стоеше Роза, намръщена, сериозна, с изпънати ръце напред. Падналото момиче се надигна светкавично и изръмжа по животински, но принцесата изстреля още един кръгъл лъч, по-голям от предишния, който попадна директно в гърдите на синекосата нападателка. Тя падна назад по гръб и тялото й почна да се рони като падаща пепел. Все още размяташе ръце, а поредния лъч попадна този път в главата й.
-Изчезни, чудовище. - извика детето,а от непознатата не беше останало нищо освен купчина прах.
Роза се затича към приятелят си и го подкрепи под мишница. През вратата нахлу бързо и притеснено Хейз, чул от коридора суматохата и се отправи право към ученика си.
-Аш, добре ли си?
Той видя ножа и се стресна. Хвана го здраво, трябваше да го издърпа.
-Стисни зъби.
Момчето го послуша и Бишъп издърпа острието. Острата болка се повиши драстично за няколко секунди, но после почна да усеща лекота. Седна на земята, а учителят му постави длан върху раната и меко зелената му магия се зае да го лекува. Отне му по-малко от минута. Вече нямаше помен от кръв, само съвсем малко трептене на кожата.
-Какво стана?

Някъде скрит на терасата висок силует скочи през парапета и изчезна в градината.

/Аш получаваш опит 5 за цялата битка/

Стоях на земята облегнат на ръката на г-н Бишъп, който в момента ме подкрепяше. Обърнах се към него и с все още премрежен поглед го съзрях. Изглеждаше ми величествено. Като Бог смилил се над създанието си, което в момента бе излекувал. Какво стана ли? Искаше ми се да имам логично обяснение на всичко. Поех си дъх и се опитах да отвърна на учителя си, ала единствено изпуфтях изтощено.

- Не знам..пф-ф... Беше... беше...Джа! Където Ви обяснявах за нея в кръчмата че я видях за първи път. Нападна ме. Първо като на шега, ала сега бе доста по-реално...истинско.
Клюмнах към земята. Не ме болеше вече от раната, ала се чувствах изтощен. Психически най-вече. Роза за пореден път ме спасяваше. Потърсих я къде стоеше, а тя бе точно до мен. Извърнах се и се усмихнах. Не знаех как ще и се отблагодаря за всичко което направи за мен.
Подадох ръката си напред, искайки да я погаля ала очите ми едва стояха отворени.

-Да го отведем в стаята му. - каза Бишъп и Роза явно съгласна му помогна да го изправят на крака.
Земния маг се огледа на всички страни, търсещ нещо, каквото и да е, във връзка със случая, но следи нямаше. Единствено купчината пепел, която малко по малко почваше да избледнява, носеща се от влизащия лек ветрец. Не можа да види нападателя му, но каквото и да бе, не беше човек. Всъщност не беше нищо с материална обвивка. Такава пепел не се образуваше от плът, била тя и подземна.
"Илюзия", помисли си той, но доказателства нямаше, както и кой може да я е сътворил.
После щеше да мисли за това. Сега двамата с принцесата се отправиха към изхода, помагащи на Аш. Имаше нужда от почивка. Виждайки измъченото изражение на ученика си, Хейз съжали само за едно, че земните магове не са бойни, не са свикнали да се борят с такива неща, не им беше в природата. Но имаше нещо, на което задължително щеше да го научи утре. Нещо, което щеше да му помогне за в бъдеще.

Въпреки солидният махмурлук който блъскаше в главата ми, успях да се съвзема. Измъкнах се от леглото и заедно с Тес поехме по коридорите клатушкайи се недоспали. Леле, дори не бях слагал залък в устата си! Чувствах се адски отпаднал и едва държах дори очите си отворени. За щастие на тоя нехранимайко който се влачеше зад мен, той бе по-добре. Чувствах се като съживен от гробищата. Току търсещ да изяде някой мозък, умиращ за капчица живина.
- Пф-ф. Леле колко съм скапан.
Чух само сумтене зад гърба си, което приех за съгласие от страна на маг-а.
Стигнахме и до Лотус. Вътре сигурно ни чакаше една огромна маса, а около нея наредени учителите от цялата Гилдия. Всеки щеше да ни навика заради негов си проблем и най-вече заради това какво сме направили снощи. Е, спомнях си някой неща, ала ме беше страх да попитам за останалите които ми се губеха...
За наше щастие, този път когато отворих вратата, вътре имаше някой. А този някой беше г-н Бишъп. След като усети присъствието ни, той само ни изгледа и се обърна отново като вършеше своята работа. Незнаейки как да обясня сконфузната ситуация преди няколко минути, се обърнах към Тес, желаейки искрено да ми помогне в този момент. Ала и неговото изражение бе достатъчно отчаяно в момента, за това мислех че няма смисъл да го чакам.

- Добро утро.
Поздравих вяло и сухо, надявайки се по-скоро да почне караницата от страна на учителя ни, че и по-бързо да приключи с нея.

Но караница не започна. Хейз нямаше намерение да им държи сметка за това как са прекарали свободното си време, това си е тяхна работа. И все пак той заговори със сериозна поза и тон:
-Като вземем под въпрос честите нападения над членове на гилдията или в самия град, не изключвам, че плана на враговете ни, които и да са те, е почнал да се задейства. Аш опиши ми отново нападателя си.
Момчето въздъхна.
-Вече ви казах. Беше Джа, момичето със синя коса, бледо лице, средна на ръст, с много обици по лицето и извратен поглед.
Тес се ококори:
-Прилича на Дориан.
-Това е невъзможно.
-Разбира се. Дориан не би ни нападнала, тя е приятел.
-Нямах това предвид. Дориан Смит отдавна не е наш проблем. Тя е в собствената си територия и за нея са взети нужните мерки. Освен това, никой човек не става на пепел освен ако не е изгорял, но случая не е такъв.
-Тогава какво е? - попита по-старшия от двамата ученика.
-Не знам с точност, но нещо ми подсказва, че е свързано с липсата на книгата с плановете на имението.
-Може ли да са онези аутсайдери, братството? Те бяха против новите закони, преди няколко години? - предложи Тес.
-Нямаме такива доказателства. Не са действали отдавна. Не е изключено, но...
Бишъп се замисли.
-...Толкова добре да се прикриват? Все щяха да оставят някаква следа.
-Онзи Винс. Той беше един от нас, нали? А сега е при тях. Той знае доста за гилдията.
-Винс е отличен магьосник, но е доста необуздан. Нямаше да остане незабелязан. Искам от теб да разучиш колкото можеш. Разпитай дали някой е видял кога фалшивата некромансърка е дошла. От къде се е появила, кога, как. Научи каквото можеш.
-Заемам се веднага.
Тес пожела късмет на Аш и се отправи към изхода, като ги остави сами.
-Колкото до теб. Знам, че бойните умения не са ти стихията, така че ще наблегнем на защитата. Има нещо наречено защитна стена. Тя ти позволява да се предпазваш от различни атаки. Стените са два вида, но за сега ще те усъвършенстваме с дървената.
Магът за миг направи плътен, пълен дървен кръг около себе си, който можеше да се стесни или пък разшири, зависи от типа нападение и после развали магията.
-Изглежда така. Може да приема различни форми или размери, според желанията ти. Важното е да я направиш достатъчно дебела и стабилна, така че нищо да не може да премине през нея. Опитай да я създадеш в спокойно състояние, като за начало.

/Аш ти си/

- Ама....
Но строгият поглед на г-н Бишъп ме спря навреме. Не можех да отвърна на думите му с отрицание, въпреки че храната бе единственото нещо, за което мислех в момента. Леле колко бях гладен рано сутрин, особено след алкохолен делириум. Оригнах се тихо с мирис на стара бъчва и премигнах няколко пъти на пресекулки, опитвайки се да с разбудя и вкарам в кондиция.
Съсредоточих се и визирах отново това, което трябваше да направя. Представих си основите на стената, ала преди това визирах предишната - тази която издигна учителя ми. Исках да я създам по негово подобие, надявайки се да се доближи поне малко до перфектната структура която се издигна пред нас.
Исках да я създам не много висока, а по-скоро широка и здрава. Да ни заобиколи от всички страни като не оставя място за изход, спирайки всякаква фронтова атака. Стиснах зъби и напрегнах мозъка си. Затворих очи, прокарах пръсти през цветните си коси и ги стиснах яростно, сякаш исках магията ми да избие през тях. Не исках този път да хвърлям лъчи около себе си сякаш бях огнедишащ дракон, а да създам стената така, сякаш енергията ми се е процедила от самите недра на земята. От там, от където сме създадени ние - земните магове. Стисках здраво юмруците си, превъплъщавайки онова, което се създаваше в главата ми. Всяка малка брънка. В началото бяха дървените опори - здрави, стабилни и дълбоко забити в недрата на пода. След тях дойдоха и свръзките между тях - тези крепежни летви, които щяха да държат конструкцията здрава и стабилна. До толкова, че някой можеше да стъпи здраво върху нея, без да го е страх че ще падне.
Накрая... накрая дойде неочаквана за мен пронизваща болка.
- Мамка му! - изкрещях, стискайки здраво косите си. Ударих юмруци здраво от двата края над ушите си, надявайки се да притъпя болката. Ала, неуспешно! Усещах нещо подобно на онази болка, когато преядеш със сладко и направо "те удря в мозъка", ала два, дори три...не! Пет пъти по-силна! От нея се зароди дори шум в ушите ми, като свистенето на ураган. Струваше ми се че г-н Бишъп ми крещи нещо, ала не го чувах. Силните ветрове в главата ми пречеха да осъзная реалността, но аз не исках да се предам! Трябваше да довърша започнатото! Останаха ми само последните щрихи - основните стени. Изградих ги в мислите си от преплетени стволове, от дряново дърво. Чувал съм че Рейнджърите изработвали лъковете си от такива дървета, защото били податливи на огъване. Надявах се това да придаде устойчивост на стената която изграждах в момента и да се справя с задачата си.
Болката постепенно започна да отшумява. Паднах на колене от изтощение, опрян на ръцете си. Отворих очи и постоях няколко секунди вгледан в земята. Около мен не се чуваше нищо. Единствено забелязах че около нас е станало малко по-сумрачно. Явно съм се справил до толкова, че да прикрия поне прозорците на залата. Идеално! Реших да погледна творението си, за това повдигнах погледа си нагоре. Беше красиво! Бяхме заобиколени от една не много висока, но на външен вид доста внушителна стена. Почувствах се като в собствено укрепление, придаващо успокоение на душата ми. Един малък мой свят, който току що създадох. Вгледах се в стената и забелязах красиво преплетените на рибена кост стволове, които се привързваха един към друг. По тях бе полепнал пресен мъх, който им придаваше вид, който те караше да си мислиш че тази стена е направена от току що изтръгнати дървета. Останах доволен от себе си. Сега очаквах учителят ми да изпита стената, ала нямах силата да говоря. Единствено в главата ми се въртеше думичката "Храна", неистово търсейки такава с очи. Очаквах изпитанието ми да мине по-бързо, за да мога да се стрелна по стълбите и да утоля глада си...

Но на Аш щеше да му се наложи да изчака още малко, за да напълни стомаха си. Не знам за него, но за Бишъп имаше по-важни неща в момента от това, ученикът му да се наяде, особено с тези чести нападения напоследък. Все пак в битка никой нямаше да го пита дали е сит и да го изчака да утоли глада си.
Учителят отиде до дървото, което създаде момъка и по заопипва. Почука с юмрук няколко пъти, после извади една кама и я заби. Тя не проби през дървото, поддържано от личната енергия на Аш. Беше се справил доста добре, направо перфектно, е може би почти.
-Чудесно. - заключи Хейз като издърпа оръжието от стената, а Аш абсорбира магията си обратно и щита изчезна.
-Но я направи много голяма и ти отне доста време. Нека видим как ще се справиш с малко разстояние и то когато си нападнат.
И без да дава повече обяснения земният маг се обърна рязко към ученика си и силно хвърли камата към него. Тя заплашително летеше право към челото му. Аш трябваше да действа сега, веднага. Трябваше да изгради поне една дъска, за да се защити. Но най-важното - трябваше да остане достатъчно концентриран, за да създаде бариерата, все едно му е инстинкт, а не както по принцип би се навел или нещо такова. Въпреки смъртната опасност трябваше да направи точно това и то за минимално време.

/Същата процедура/

Добре че не блеех наляво-надясно докато г-н Бишъп ми говори, а го гледах право в очите. Първоначално докато ми обясняваше врели-некипели за това как ни били нападали не схванах какво има предвид, ала след като отметна дрехата си назад и замахна с ръка държейки камата, веднага ми просветна. Опитах се да действам мигновено, за да не губя ценно време. Спуснах се към земята изкривявайки си тялото в дясно, опитвайки се не само да избегна атаката, ами и да стоваря ръцете си върху земята. Така от противодействието на удара ми, щеше да се издигне стена която да ме предпази в този момент. Или...поне аз така си го представях. Да! Когато бях в тази стая, въображението ми доста силно се изкривяваше и създаваше интересни неща в главата ми. Като онзи художник например, с малката четка в главата ми...
Спирам до тук, преди да съм умрял. Стиснах юмруците си преди да ги ударя в земята и се надявах да освободя достатъчно енергия за да се получи магията ми. Наддадох боен вик, като тези които бойците издават за да освободят енергията си и ударих в земята. Не се разтресе като след земетресение, дори не трепнаха прашинките по пода, но нямах друг избор. Очите и цялото ми внимание бяха насочени единствено към пода и мястото пред мен където в момента трябваше да има малка предпазна стена. Толкова висока, колкото да мога да се скрия зад нея...

При паника, адреналинът ни се увеличава и има два варианта - или напълно да се провалим или да създадем нещо, което иначе би ни отнело много повече време и сили. Но когато ножът е опрян до гърлото или в случая лети стремглаво към теб трябва или да се спасиш или да паднеш.
Енергията на Аш се задейства много по-бързо от преди и защитната стена се издигна буквално за секунда. Нямаше кръгла форма. По-скоро прие визията на залепени една до друга дъски, достатъчно дебели и стабилни. Камата се удари в нея и изхвръкна на няколко стъпки, като падна дрънчащо на земята. Умението бе усвоено за по-малко от половин час и щеше да му спести много атаки. Не всички, но все пак много.
Хейз се усмихна доволен. Доволен, че ученикът му е една идея по-добър в защита.
-Много добре. А сега отивай да хапнеш, че ще припаднеш още малко. След това намери Роза. Имате още работа по бала.
Той отиде до момчето и намали тонът си. Напоследък имаше чувството, че и стените имат уши.
-Този бал е много важен, Аш. Не само, че е празник на живота, но и ако нещо се случи, то това ще е идеален момент, не мислиш ли?
Момчето се замисли и стигна до заключението, че учителят му е прав. Наистина се откриваха, предлагаха се на тепсия. Каквото и да станеше тогава, трябваше да бъдат много внимателни.
-Има още нещо. Вече си напреднал. Не си новак. Ив държи всеки преминаващ в следващата стъпка да бъде изпита. Нещо като предговор от отминалите месеци. Ще ти насоча определен час за утре. Ще се осведомя по-късно къде и как ще се проведе изпитанието. А сега, отиди си почини.

/Аш получаваш Блокада Iво ниво - защитна стена от дърво. Сила-7, Ловкост-6, Опит-9. Преминаваш в по-горно ниво/

Вървях по коридорите нервно. Колкото повече наближавах Лотус, толкова повече се притеснявах какво ще стане днес. За първи път щях да имам изпит и кършех пръсти. Ами ако не се справех? Спрях се и се опулих стреснато.
-Ами ако се проваляяяяя????? - извиках на себе си, сложил длани на бузите си. -Ще ме изключат, ще ме върнат в началото.
Главата ми клюмна надолу.
-Това ще е лошо.
След няколко минути се взех в ръце и продължих този път надъхан. Какво имаше да се страхувам толкова. Сигурно щяха да ми дадат да съживя някое растение или да излекувам някоя друга рана. Лесна работа.
Стигнах до залата и почуках по вратата.
-Влез. - чу се отвътре и несигурно открехнах вратата като изпълних заръката. За мое голямо учудване вътре нямаше ученици. Всъщност вътре бяха само Бишъп, другият преподавател, чието име още не можех да запомня, Тес и онази едрогърда предводителка. Всички стояха и ме чакаха, като Тес и г-н Хейз се усмихваха. Сконфузих се от всичко това.
-Добре дошъл, Аш. Готов ли си? - попита ме учителят ми.
-Да! - отговорих енергично. Стараех се да не показвам тревогата си и зачаках.

-Чудесно! - възкликна Бишъп. - Заеми мястото си.
Той посочи на Аш едно бюро и стол, поставени по средата на залата. Момчето беше озадачено, но седна послушно. Ноктите му тракаха върху дървото. Силвърмайнд отиде до него и постави на масата обърнат лист и химикал.
-Изпита ти ще се състои от три части. Това е първата от тях. Писмен тест.
Лицето на Аш изстина. Тест? Тест???? До тук беше. Беше мъртъв, свършен. Тест!!! Как може да му дават тест? На този идиот. Никога не е бил добър с писмените задачи. Вече предвкусваше провала си.
-Не се притеснявай толкова много. Не е труден. Само искаме да проверим познанията ти по ботаника и природата като цяло. Лесна работа.
Момчето преглътна на сухо и обърна листа, така че да види въпросите.
-Имаш 40 мин за решаването му. Тес нагласи часовника.
-Вече е готово.
-Времето почва да тече....Сега.
А самият тест представляваше:

Spoiler:

Захванах листа и "запретнах ръкави" поне мислено. Не бях подготвен за писмен тест и това определено щеше да ме затрудни. Надявах се на някакви лесни въпроси, но когато прочетох едва първият от тях, се стъписах. Това не бе работа за мен! По мой си навик, погледнах и последният въпрос, защото понякога обичах да започвам нещата отзад-напред. Просто навик.
Е, и тук нямах особен късмет. "Хвърлих" по едно око на другите въпроси и разбрах че скоро ще ме изритат от Сто Слънца. Нямах шанс но и нямаше начин да се предам! Надявах се поне от обща култура като млад тера-маг, да знам повечето от нещата и късмета да бъде с мен!

Отговори: :

Бях разочарован. Сгънах листа на две за да не види г-н Бишъп драсканиците ми и отидох до бюрото му. Оставих го отгоре и се върнах на мястото си. Положих ръце върху масата и легнах върху тях. Исках само да чуя заветната слаба оценка и да отида да се накажа някъде. Може би трябваше да наблягам над учебниците повече от колкото над игрите извън училище като дете...

-Времето изтече. - констатира Тес.
Това беше, решаващият момент. Силвърмайнд отиде до Аш и взе листа. Върна се при останалите учители и го разгъна, като почна да чете отговорите на висок глас. Аш беше положил глава върху ръцете си и в момента му се струваше, че умира. По-добре да го бяха изгорили, намушкали, отколкото да търпи този срам. Направо му идеше да потъне в дън земя.
- Как се дели бактерията?
На две части? Ох...не знам! Като се "внедрява" в клетките на организъм и след това се дели чрез тях.
Учителите, Ив и новият приятел на мага се спогледаха.
-Що за глупости са това.
-Край, свършен съм.... - повтаряше си сам на себе си зеленокосият.
-В коя част на храносмилателната система се разграждат белтъците?
В жлъчката?
-Ужас!
-Какъв идиот.
Тес клатеше глава отчаяно.
-Аши, Аши....какви глупости си писал?
-Какви са основните разлики между животните, растенията и гъбите?
Размножаването, начините на хранене и външният вид.
Дългокосият се обърна към по-висшестоящите и почна да защитава приятелят си.
-Това може да се сметне за верен отговор нали? Нали?
-Доста обобщаващ е. - каза Нийл.
-Да и все пак.
-Добре, да приемем, че е верен. До някъде...
Бишъп почваше да губи всякаква надежда за ученика си. На нищо ли не го беше научил? Или беше негова грешка, че набляга само на практиката, но не й на теорията?
-Растенията се развиват по-добре при слънчева или изкуствена светлина?
При изкуствена светлина, но не мога точно да формулирам отговора. Може би, защото изкуствената светлина всъщност е създадена с тази цел.
Ив се плесна по челото и прокара ръка по продължението на цялото си лице. Как изобщо бяха пуснали този кръгъл глупак в гилдията?
-А това е вярно. Познал е за ориза.
-Чак не мога да повярвам. - обади се отново жената.
Когато всички въпроси бяха прочетени, Нийл сви леко очи и продума:
-Чакай, чакай, има още нещо написано в края. "Дай...бо...же 3".
Русата жена се намръщи и избухна.
-Какво три бе? Какво три? Тоя е по-тъп и от и от...даже не мога да се сетя от кой. Срам и позор за тера маговете. Не мога да го пусна да продължи.
Бишъп разочарован погледна към почти припадналият Аш, а после и към предводителката си.
-Моля те. Нека му дадем още един шанс. Нека видим как ще се справи с другите две изпитания. Моля...
Изражението му наистина беше молебствено. Жената се замисли, въздъхна и заяви.
-Добре. Ще видим как ще се справи, но ако се провали е аут.
Менторът на младокът се зарадва много. Личеше си благодарността, която изпита към Севентийл. Не беше готов да го изключи все още. Вярваше в него.
-Аш, ставай. За сега продължаваш.
Момчето повдигна глава невярващо. Бе чул всичко, което се разиграваше пред него и вече мислено си беше стегнал багажа, обикаляйки по улиците на Маджестик, молещ за работа като обущар или мияч на чинии. Но му даваха втори шанс. Не трябваше да го пропилява.
-Хайде, стига си се самосъжалявал. Тръгваме.
Всички излезнаха от залата, а зеленокосият ги последва.

/Аш пиши в градината/