Коридорите

Те са сравнително дълги и свързват целият първи етаж на сградата, като се разчленяват на различни посоки. Тъмни са, без особено осветление, но все пак напълно достатъчно, че да не се изгубиш. По стените няма никаква украса - нито една картина, никакъв аксесоар. На места мазилката се люпи.

-Кой ви излъга? - чу се ехиден глас зад тях.
Те се обърнаха и видяха Лушиъс изпречил се със скръстени пред гърдите ръце. Той се хилеше по онзи негов откачен начин - широко, така че всеки зъб в устата му да се види и някак си егоцентрично.
-Йо! - поздрави ги той. - Как сте гълъбчета? Не очаквах да ви видя заедно.
Той закрачи и застана между двамата. Вдигна ръцете си и с всяка от тях прегърна Меропа и Виктор като ги дръпна близо до себе си. Бяха си направо като фотография.
-Аааа....точно като доброто старо време, нали? - започна да се смее учителят.

-Хахаха, все толкова докачлив. Явно не си решил проблема с лошото си възпитание.
Пахт въздъхна престорено огорчено.
-Днешната младеж.....
Той пусна и Меропа и се обърна централно като оратор пред тях.
-Добре, деца. Време е за малко мъчение.
Мъжът щракна с пръсти и в миг тримата се изпариха. Коридорите останаха пусти, в тъмнината си.


/Бо пиши как се озовавате на покрива. Искам да опишеш как Меропа се оказва на самия ръб на парапета и аха аха да падне :) /

Значи това представляваше истинска целувка. Беше доста странно. Хубаво странно. Меко, нежно, свенливо, но хубаво. Да, определено. Колко неща само преживя за тези два-три часа. Дребни и прости, но за нея бяха по-значителни и от най-специалното нещо, защото до сега не ги бе изпитвала. А изведнъж се случваха едно след друго и се чудеше дали бе късметлийка. Сигурно да! Даже и тя, след толкова години се почувства щастлива.
Той се отлепи от нея и зачака някаква реакция. Но Таня не знаеше как трябва да реагира. Какво ли правеха хората в тези ситуации? Не знаеше. Беше ли чела някъде? Не помнеше. Понякога забравяше някои неща. Може би при създаването й бяха изпуснали от невнимание някоя друга част от мозъка. Като се има предвид и какво вършеше, ставаше идеалната смесица за отбягване от хората. Но не и Виктор. Той не само я прие, но и я дари с малки подаръци. Сега това значеше, че я харесва, нали? Да, май така се наричаше.
Накрая когато не можеше да реши какво трябва да направи, как да постъпи, просто се усмихна за пореден път тази вечер. След известно мълчание пророни едно тихо и нежно:
-Лека нощ.
Пусна ръцете му, обърна се и влезе в залата за мъчения, като затвори вратата след себе си, гледайки го до последно. Когато остана сама, Таня се обърна и въздъхна. Отиде до прозореца, разтвори го широко и остави вятъра да развее косата й, а няколко капки да изпръскат лицето й. Тя се загледа в далечината сама със своите изобретения, създадени от собствените й две ръце.
-Виктор.... - прошепна на себе си, а името му отлетя в самотната нощ.

-Аммм - все още зашеметен продума Геш - Мисля, че той направи така, че изобщо да не съществуват в този живот, както и в подземния.
Това успокои Меропа, която въпреки всичко не разбираше как може един човек да елеминира призрак - нещо нематериално и извън човешките възможности. Що за сили бяха това? Адски, това е със сигурност.
Електричество все още нямаше и се наложи да вървят в тъмното, но Геш познаваше до толкова всяко едно кътче, всеки един процеп на имението, че не му беше нужна светлина. Даже без да опипва стените, за разлика от Морт стигна до кабинета си и го отвори, като я покани вътре. Беше й обещал, че ще остане с него тази нощ. Нищо, че бурята беше понамаляла малко, обещанието си е обещание.

/Бо пиши в кабинета как си лягате/

На сутринта Виктор се бе събудил гладен като вълк и бе побързал да стигне до столовата по възможно най-бързия начин. Но още при първата му крачка по коридора, водещ до там, откри, че се се случва нещо нередно... нещо по-различно от обичайната рутина на другите дни.
Наоколо се носеше необичайна гълчава. Бе трудно да различи какво казват гласовете, защото се смесваха в хаотично общо жужене. Наоколо притичваха ученици с въодушевен вид, сякаш нямаха търпение да съобщят новина на приятелите си, и други, които изглеждаха негодуващи и начумерени. Когато зави зад ъгъла и кордора се разкри пред очите му, установи, че точно пред столовата се е насъбрала цяла тълпа от блъскащи се хора, които дърдореха, или се бутаха да минат напред. Както и да е, явно нещо ги възпираше, защото така и не пристъпваха прага на залата. Виктор се приближи учуден и попита случайно избран човек:
- Какво става тук?

Мъжът се обърна към Виктор и се ухили за световно.
-Какво се случва ли? Чудо! Няма да повярваш братче. Столовата - блести. Никога не е била в такова състояние.
Виктор учудено успя да си провре път през тълпата и застана до вратата на столовата. Надникна вътре и о да, наистина. Залата беше излъскана до най-малкия детайл. Всичко подредено и логичен ред. Покривките бяха изпрани, стените измазани наново. Все още се разнасяше аромата на латекс из помещението. Бюфета направо блестеше, а прозорците - не се виждаше и една прашинка по тях. Учениците не вярваха, че може да бъде толкова светло.
Готвачката държеше парцал и пъргаво миеше пода. След заповедта на Корнелиус кокалите й трепереха и не смееше да не свърши заръките му. Цяла нощ беше чистила, оправяла и сглобявала. Всички ученици шушукаха, подсмихваха се и си приказваха ентусиазирано. Тя се обърна към тях и се разкрещя с нормалното си грубо държание:
-Няма храна, няма храна. Не е готова. Отивайте някъде другаде, лешояди. Столовата е затворена за днес.
Отиде до вратата и я тръшна под носовете им. Въпреки, че щеше да ги остави гладни учениците бяха толкова радостни, че ако няма да ядат по-вкусна храна, то поне ще я ядат в по-добри условия, че това изобщо не ги разстрои. Някои се разпръснаха, а други все още слушаха как жената се труди и подигравателно се смееха. Най-накрая и тя да свърши нещо полезно.

По пътя за насам вече бях изяла и сухарите. Добре де, беше си доста рисковано да идвам тук, но трябваше да я видя. Прекалено дълго я държах в незнание, а като я познавах това сигурно разкъсваше душата й.
Стигнах до имението и почнах да се оглеждам. Сега трябваше да бъда много внимателна. Стъпвах тихо. Голямата тълпа скупчила се на гробищата доста ме улесни. Любопитството ми надделя и скрита зад една от стените надзърнах да видя какво се случва. А там противния Боунс дърпаше някакво момиче за задника. Погледнах нагоре и очите ми се опулиха. Виктор. Оооо, сега загрях. Накрая момата загуби, а тъпака падна по дупе и почна да се вайка като стара баба. Усмихнах се ехидно и преди да е решил да си тръгне навлязох в сградата. Тръгнах по коридорите като се оглеждах някой да не ме види. Стараех се да бъда максимално тиха. Преминах тичешком незабелязана, минавайки през столовата. От вътре се носеше миризмата на почиствателни препарати. Столовата чиста!!!! Какво се случваше тук? Да не идваше края на света?
Минах и този участък и се насочих към етажите на общежитията. Явно имението беше почти празно, затова нямах никакъв проблем да стигна незабелязано.
Ето я. Стая номер 10.

Виктор излезе на коридора по-начумерен от гръмоносен облак. През ума му минаваха какви ли не псувни и ругатни, от цветущи по-цветущи и предимно свързани със семействата на останалите картоиграчи.
Мошеници, измамници, престъпници! Със сигурност бяха използвали нечестни трикове. И се бяха наговорили срещу него. Мда, определено му бяха скроили някакъв заговор, така че да го оберат до шушка... и после да си разпределят печалбата помежду си!! Дано да се претрепат от бой, докато се разберат за дяловете!, помисли си некромансърът злорадо и си ги представи как се пържат в казан с катран.
Покрай него мина някакъв дългокос тип, който го изледа с иронична усмивка.
- Кво искаш, бе? - сопна му се по възможно най-грубия начин младежът и едва не му прасна един.
Е, ако не друго поне боксерките му бяха готини. Черни, с разни надписи по канта. Поне с това нямаше да се излага.
От ъгъла изскочи групичка момичета, които се изкикотиха игриво в момента, в който го видяха. Докато се разминаваше с тях, всички го зяпаха.. е, повече от ясно къде, като някои от тях му подвикнаха нещо в шеговит дух. Бузите му пламнаха като подпалено стърнище. Той закрачи напред още по-припряно, но точно в този миг...

пс. - добавих още неща към поста (от първоначалния вид)

Но точно в този миг вратата на стаята за мъчения се отвори и от нея профуча Таня, сложила фотосоларни очила на очите си и в бързината, а и замъглена от пластмасата не го видя първоначално. Момичето се сблъска с Виктор, леко залитна назад, но той я хвана изненадан. Точно нея не искаше да вижда в момента. Или по-скоро не искаше тя да го вижда по този начин. Пусна я бързо и сконфузен от факта, че е само по долно бельо, а тя веднъж видяла го в цялата си прелест ахна и срамежливо обърна глава.
-Извинявай, извинявай...не знаех, че....
Красавицата почна да се черви, а мъжът до нея още повече. Идеше му да потъне в дън земя. Тя се чудеше какво да каже или направи, но не можа да измисли нищо, затова изцепи най-тъпото възможно:
-Сигурно ти е много топло. Ааа....аз по-добре да вървя.
И тръгна да го подминава припряно, със ситни крачки, все едно заобикаляше мравуняк, който по никакъв начин не трябваше да настъпи, опитвайки се да не се втренчва в него.

Таня докосна инстинктивно очилата си, когато Виктор ги спомена, но после загря, че го казва само защото няма какво друго и бързо върна ръката си на място.
- Е, до скоро.
Чудеше се дали да тръгне напред или да отиде при него, но наистина не знаеше какво да направи затова се повъртя малко като в небрано лозе и накрая измънка едно светкавично.
-До скоро.
И побягна по коридора, за да се отърве от неловката ситуация, а и да отърве и него може би.

Глухи стъпки на черни маратонки с розови линии, оставящи следи от крачки, които едвам, едвам се виждаха. Привидно слаби и крехки крачета покрити с доста черен, дънков плат. Суичер в розово и черно и най-накрая спусната коса на Мортем се носеха като, че тя бе призрак из коридора. Беше бавно и не си даваше много зор. Не можеше по-бързо да ходи. Дори на моменти и трябваше да спре и да си поеме дъх. Малки капчици пот бяха избили на дясната страна на челото и, но не можеха да се видят, заради косата и.
Тъкмо сега тя бе спряла и се бе подпряла на стената. Вдигна един кичур и го погледна. Защо си боядиса косата в розово? Защо и трябваше да я променя? Не можеше да си спомни ... май беше свързано с това, че блондинките били глупави. Или не ... А да искаше нещо ново. Различно. Не искаше да е като другите. Но също така и я скъси. Преди стигаше до земята, а сега малко под кръста. Странно. Сега и липсваше.
Мо се отлепи от стената и продължи напред. Гледаше към далечината на коридора, но не знаеше изобщо къде върви и какво да прави. Просто се луташе. Луташе и чудеше. Защо е тук отново? Защо Себастиян реши, че и трябва да се обучава? И защо и върна способността да чувства след като знаеше, че това ще върне и нейните морални принципи и ще я превърне в мекушава играчка. И най-вече като знаеше, че харесваше Грегъри, а сега когато скоро щеше да стане пълнолетна щеше да стане малко сложно между тях. Е сигурно трябваше да се държи на висота и да му говори на "Вие". Да свежда поглед когато усети неговия на себе си. Или пък ако и бъде казано нещо само да кима без да проговаря. И ето че след толкова много мисли искаше чаша чай и чаена бисквита за успокоение.

Макар и ден, коридорите както винаги бяха тъмни и мрачни. Точно в тон с цялата осанка на имението - злокобна, потайно примамваща, жестока, стара, напоена с миризмата на проклятието, похлупена с насипите на вечен прахоляк, рисуващ отминала съдбовна случка, която като че ли след хилядолетия ще се възроди и обсипе със спомените на миналото. Онова далечно минало. Нищо не се беше променило от създаването, та чак до сега. Все същите олющени стени, все същите паяжини, все същите горящи факли, удрящи носът ти на нафталин и изгорели съчки. Все същото.
А в тази неизменчивост, в тази апатия и монотонност вървяха едни нови обувки. Едни розови кецове, оставящи своят отпечатък по овехтялия килим. Коридор след коридор, неотвеждащи до никъде. Врата след врата затворени за винаги. Като в лабиринта на Фавна. Всеки момент очаквам заека да изскочи от миша дупка, от тавана да се спусне махало на ръчен часовник или нечия скрита в сенките усмивка да се забие в гърба. Грозните гаргоели по покрива да разперят крила или картините да оживеят, показвайки мъчения и изтезания. Лабиринт....
Мортем вървеше в тази скала без посока, без цел. Докато тялото не се прилепи за стената, загледана в светлика срещу й. Пламъкът играеше с ирисите й, създавайки танцуващи искри.
На сън ли беше или наистина, някой каза чай и бисквити. И ето, че във въздуха момичето видя люшкаща се чаена чашка - малка, от бял порцелан, изрисувана със сини цветчета. Чашката носеща се в безтегловност, потъна надолу и "кацна" удобно в ръката на невярващото момиче. Тя прискляпа няколко пъти с мигли, а на последния път, пред очите й се показа и чинийка от същия порцелан, която следваше другарката си и застана послушно в другата ръка на розавокосата. В нея бяха прилежно подредени шест двойни какаови бисквити с бял крем по средата. Мортем се огледа на двете страни, но не, сама беше. Сякаш от самото небе долетяха желанията й, за да запълнят празнината в душата й.

/Мо, свободно РП/

Това лутане в лабиринта изглеждаше леко странно. Сякаш беше в един от коридорите на Кралицата на Купите. А близо до нея всеки момент ще се появи изгубения Асо. Малко по-малко всичко изглеждаше точно като в "Алиса в страната на сърцата". Тъмен коридор. Едва, едва нещо се вижда в него. Наоколо имаше факли, а едно изгубено момиче се луташе из тях. Макар, че ако си беше оставила истинския цвят на косата щеше да има по-голям шанс да заприлича на Алиса. Търсеща някой, който да я обича, харесва и бягаща от съвършенството на своята сестра.
Когато спря и се сети за бисквитките и чая чу някакъв мистериозен глас, който казва това, което си поиска. Момичето примигна няколко пъти.
"Илюзия? Мираж?"
Всякакъв думи от този сорт, започнаха да изникват в главата и. Тя мигновено се огледа. Но нямаше никой. Нито две огромни очи и усмивка забити в нея. Нито малки подскачащи уши и тиктакането на джобния часовник. Нямаше го и онова смеене на Лудия Шапкар. Беше сам...
"Не, това изглежда истинско."
Момичето се смъкна по стената и седна на земята оставяйки чашата и чинийката пред себе си. Загледа се в тях и се усмихна. Живота бе пълен със странни случки. Първо Синк, след това случката в главата и. Спомена за Грегъри и мечето, а сега чая и бисквитите.
"Това място става все по-странно и странно."
Изведнъж Мо спря и се загледа. Това бе като лабиринт от тревоги. Тя се сви на място и затвори очи, за да се опита да се съвземе. А в съзнанието и точно както с чашата и чинията се появи врата. Масивна. Голяма. Червена като цвета на розите.
-Тук, Мортем, тук ще бъдеш щастлива. – чу да казва онзи мистериозен глас от преди малко.
-Ще бъда щастлива?
-Да. Просто ме последвай в света на своето щастие.
Гласът бе толкова спокоен, толкова мил и благ, че тя просто се приближи до вратата и я погледна. Мигновено в ръката и се появи ключ и Мо го пъхна в ключалката. Завъртя го и огромната врата изскърца силно. От там я дръпна нещо и тя се озова с някаква градина. Беше красива, спокойна, но всичко беше твърде голямо.
-Изгубили се?
-Искаш ли да се прибереш?
Други, детски гласчета започнаха да говорят, но там нямаше никой. Абсолютно никой. Само цветята. Мо веднага погледна към едно и то започна да свети. А после и още едно и още едно.
-Къде ще идеш?
-Къде ще се върнеш?
-Къде отиваш?
-Къде искаш да бъдеш?
-Искаш да се върнеш?
-Назад?
-Напред?
Мо бе толкова объркана, но все пак се съвзе и се замисли. Имаше много пътеки. Но можеше да избере само една. Трябваше да се върне в своя свят. Не е ли това правилната пътека? Тя продължи да ходи и се появи на огромна бездна и отвъд нея море. Имаше две разклонения. Тя отиде на ръба и погледна към морето. Гледаше го, но то бе като мираж. Проста илюзия. Изведнъж усети, че ще падне и се дръпна назад. Мина от другата страна и въздъхна. И ето там се появи отново онзи глас с чая и бисквитите.
-Колко смело. Щеше да умреш ако беше паднала.
-Не е вярно. Няма да умра.
-Мислиш ли? Ако сърцето ти пострада няма ли да умреш?
-Естествено. Но не е толкова лесно да избера по коя пътека да тръгна.
-Само ти можеш да избереш дали да умреш или да живееш. Мисли спокойно.
-Не ми се пречкай. Кой си ти изобщо?
-Интересно ми е. Искам да знам на къде ще поемеш. Какво избираш, дете на боговете?
Тя затвори очи и прехапа устни. С бясна скорост тръгна назад и се върна в реалността.
И тогава се сети нещо, което я напуши на смях. Боже наистина сякаш бе в "Алиса в страната на сърцата", а сега бе пленница на Жокера и неговите номерца. Оставаше сега и един луд екземпляр с шапка със звънчета и маска , която да покрива половината му лице да се появи и да и предложи балон или да я заведе в цирк, който всъщност да се окаже нещо от сорта на стая пълна с кукли, а те на своя страна да почнат да си говорят и бавно една по една да изгарят. Бррр. Мо почна да полудява. Затова стана и започна да тича, за да намери някой по-луд от нея.

А кой е по-луд от него? Стъпките му отекваха в пространството, раздирайки го като с нож. Беше ядосан, беше отчаян, беше объркан в собствената си глава. Да, объркан. Нито напред, нито назад. Намираше се в тънката червена линия, заграждана от двете страни с тънки кончета. Ако премине, първото ще се скъса и ще избухне. Ако се върне, задното ще се опъне и ще го изтласка още по-напред. Не е лесно да си затворник на собственият си ум. Изобщо не е лесно.
Мортем тичаше по коридорите когато се блъсна в торса му и залитна назад. Окопити се и повдигна глава. Пред нея стоеше Лушиъс. Изглеждаше като нея. Като огледално отражение с различна физика. Той забеляза стихията разиграваща се в душата й. Такива неща никога не му отбягваха. Просто имаше тази способност да съзира през другите.
-Добре ли си? - попита я той за първи път от толкова време насам. От толкова време показваше загриженост за ученичката си. И това ако не е изненада?!

Мортем бавно се изправи и прехапа устните си. Погледна Лушиъс и направо очите и грейнаха. Но не заради нещо по-особено. Не? Просто сега когато не беше сама нямаше летящи чаши. Появяващи се бисквити. Гласове от нищото. Светещи цветя. И най-вече нямаше го Синк.
-Вече да. Благодаря, че попитахте..
Тя си пое дълбоко дъх и издиша тихо, глухо.
-Просто от тренировката ми със Синк досега ми се случват много странни неща.
От тогава ли наистина започна всичко. Или от деня в който стъпи отново в погребалното бюро и усети очите на Лушиъс да се забиват в нея. Макар и него да го нямаше? Не беше сигурна. Тогава го погледна. Видя гнева в очите му. Ръцете му леко трепереха. Чуваше как сърцето му биеше не толкова умерено както преди. Нещо не беше наред с Лушиъс и това се виждаше с просто око.
-Господин Пахт. Какво има? Не изглеждате много добре.
За пръв път и тя да е толкова загрижена за някой. Макар и да говореше на "Вие" вече на почти всеки срещнат в гласа и се долавяше онзи тон на загриженост който беше едва доловим и при Лушиъс.

Г-н Пахт? Какво по дяволите се случваше днес? Да не би Лу да беше умрял и да беше попаднал в друго измерение? Първо Меропа полудя, нещо изключително нетипично за нея. После Мортем му говори уважително, а отгоре на всичкото му заявява, че е тренирала със Синк! Копелето. Веднъж да отсъства и всичко ще се обърне с главата надолу. Усещаше, че ако сега отиде в Погребалното бюро няма да завари нищо хубаво. Този блед психопат. Трябваше да го убие много отдавна, а не само да му оставя белези по леденото вратле.
Бясът на некромансъра се засилваше все повече и повече. Усещаше краката си като фитил, който гори и веднъж достигнал главата му, тя ще експлодира. Мъжът се опита да се овладее. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и го изпусна през устата.
-Добре съм. - отговори накрая - Просто понякога ми се иска да изчезна от тук, разбираш ли. Да се махна от това прогнило място. Лошото обаче е, че където и да отида там пак ще е прогнило, но по по-различен начин. И какъв е смисълът тогава?
Лушиъс беше изпаднал в някакъв вътрешен монолог. Не очакваше, че ще се разприказва по тази тема и то точно с човек като Мортем. Но чудеса се случват, нали?