Тронната зала

Всичко е изградено от сив мрамор. Липсва почти всякакво обзавеждане. Единственото нещо е величествения трон на бога, от страни на който горят огньове. Навсякъде из залата се разнасят подлудяващи мъченически стенания. Е подлудяващи за нас. За него за музика за ушите.

Порталът се появи в центъра на Тронната зала, а през него излезнаха Лушиъс и Мортем. Когато видя къде я е завел момичето се уплаши, този път наистина. Не искаше да се връща тук. Тъкмо се беше измъкнала. Сега пак щяха да я хвърлят в някоя дупка или в кипяща река. Почна да се дърпа, но мъжът рязко я дръпна към себе си, като изви китката й.
-Мирувай.
Няколко подземни стражи изтичаха към тях. Пахт само ги изгледа злобно и каза:
-Къде е той?
-Господарят си почива. Не можете да влизате без разрешение.
Мъртвородния пусна девойката и с невероятна скорост стигна до единият от тях, като стискаше гърлото му, а краката му висяха във въздуха.
-Къде е той?
-Не...знам.... - отвърна стражът затруднено. Лу натискаше долната му челюст и му беше трудно да говори.
Зеленоокия се усмихна хищно и с едно единствено движение прекърши врата му. От устата на умрелия почна да излиза пяна и да се стича по пода. Той го пусна и тялото му се строполи безжизнено. После погледна и следващия на ред.
-Не знам, не знам, наистина. - побърза да каже страхливия пазител, като отстъпваше назад.
Тъкмо тръгна към него, когато нечии глас го спря в крачката му.
-Лушиъс, добре дошъл!
Себастиян слизаше по огромното мраморно стълбище, обвит в черен халат. Косата му беше хваната на конска опашка, а ходилата боси. Той премина всяко едно стъпало и чак когато се изравни с тях се огледа.
-Нужно ли беше да убиваш стража ми?
-Не. Забавно беше. Никакви ги няма.
-Нови са. - констатира небрежно богът без никакво съжаление за смъртта на поданика му. - Какво те води насам? А, Мортем! Аз не те ли пратих горе?
-Пратил си я. Точно затова съм тук.
Дантес отиде до трона и плесна с ръце. Само след секунди една омайно красива млада жена, с дълга до коленете черна коса, бронзов тен и тъмно зелени очи, дотича със стомна пълна с вино и чаша. Наля я малко над средата и я подаде на богът. Той отпи и се обърна към събратя си.
-Искаш ли?
-Ще пропусна.
-Както желаеш. Кажи сега, какъв е проблема?
-Искам да знам защо си я пратил при мен.
-За да я обучиш, естествено. Ти си най-добрия.
-Можеш да я обучиш и сам.
-Вярно е, но нямам времето.
Пахт повдигна вежда.
-Ти си безсмъртен и се оплакваш от липса на време?
-Ти също си безсмъртен, тя също, е почти. Но ти се занимаваш професионално с това. Най-разумно е да я предоставя на теб.
-Защо я взе обратно тогава?
-Трябваше да научи нещо от мен. Нещо жизненоважно. Сега когато с това приключихме е време да се научи как да бъде демон-некромансър. Не искам да я оставям невежа, като...като Таня, да речем.
Лушиъс започваше да се ядосва.
-Таня е невероятно същество. Дори не почвай да говориш за нея.
-Хей, хей....окей....не се пали. Нали ти я дадох, прави каквото си искаш с нея, не ти се меся.
Мъжът се обърна и изгледа Мортем, която сега стоеше и не знаеше какво да направи нито какво да каже.
-Какво имаш предвид, че е почти безсмъртна?
-Изпитва болка...
-Всички изпитваме болка.
Дантес се усмихна лукаво.
-Да, така е. Не остарява, но може да бъде убита.
-Как?
Принцът на Ада се замисли за момент. Не беше убеден, че трябва да му казва това.
-Сигурен ли си, че ако ти кажа, няма да го използваш срещу нея?
-Как? - повтори въпроса си нетърпеливо и изнервено.
Белокосия въздъхна и отпи от виното.
-Пронизване в сърцето. Това е единственият начин.
Пахт замълча. Няколко минути никой не говореше, а окото му не слизаше от лицето на Мортем.
-Е, ще я приемеш ли?
-Обеди ме, че трябва да го направя.
-Ако го направиш ще...
-Не ти. - прекъсна го некромансъра. - Тя! Искам да чуя нейното мнение.

/Морт, ти си/

Щом видя къде я е довел Мортем направо изтръпна. Страх, ужас. Направо парализирано чувство, което не и позволяваше да се върне там я накара да се дърпа с всички сили.
-Пусни ме. Няма да се върна там. Мразя това място.
Истината за Мортем беше че мразеше тъмнината, а тя тук преобладаваше. Щом той и каза да мирува тя застина и не помръдна повече. Гледаше как с лекота убиваше стражите. Тя ги познаваше, доста добре. Те бяха хвърлени заедно с нея, но бяха помилвани и станаха стражи. Момичето искаше да го спре, но не посмя. Тогава видя и огромната черна фигура която се появи и една усмивчица се появи на лицето и.
-А, Мортем! Аз не те ли пратих горе?
-Ами Лушиъс ме върна. Не е ли забавно. Ще съм твоето вярно куче дори и да не искаш, дори и да не искам.
Тогава се заслуша в разговора им, но беше твърде дълъг. Успя да долови няколко откъснати думи преди да чуе последните думи.
-Какво имаш предвид, че е почти безсмъртна?
-Изпитва болка...
-Всички изпитваме болка.
Дантес се усмихна лукаво.
-Да, така е. Не остарява, но може да бъде убита.
-Как?
-Сигурен ли си, че ако ти кажа, няма да го използваш срещу нея?
-Как?
-Пронизване в сърцето. Това е единственият начин.
-Е, ще я приемеш ли?
-Ако го направиш ще...
-Не ти. Тя! Искам да чуя нейното мнение.
Мортем извърна поглед към Лушиъс и го погледна леко стреснато.
-Когато дойдох за последен път тук, преди да наставника ми отново да ме върне горе той ми върна нещо, което ми беше отнето преди много години.
Тя сложи ръката си на мястото на сърцето и се усмихна.
-Върна ми единствената ми слабост, както и чувствата, емоциите. Когато се запознахме бях лишена от тях. Не знаех дори какво значи да се безразличен към другите. Аз ще изпълня всичките заповеди на моя господар. А неговите бяха доста ясни. Няма да се противопоставям, няма да се мъча да направя всичко точно обратното. Ще те слушам и ще мирувам. И ако успееш ще можеш да получиш каквото поискаш.
След което се обърна към Себастиян и се приближи до него. После го погледна с кучешкия поглед, на който той обикновено не и отказваше.
-Господарю може ли ако се върна горе да си взема нещо от тук? Ще бъде малко обещавам.
Тъй като имаше едно много красиво цвете при мястото със самодивите на Мортем просто и се искаше да го притежава, а знаеше, че ако прави мили очи и слуша Себи той ще и го даде.

Себастиян я гледаше сурово, като нещо подобно на родител, но не точно. Накрая не издържа и махна с ръка.
-Добре, добре. Взимай каквото искаш. А ти съгласен ли си, Лу?
Некромансъра изчака за момент. Все още не беше сигурен. Сигурно щеше да съжалява за това, но...
-Да.
Радостта на момичето бе двойна, чак й идеше да заподскача из цялата зала, а Пахт искаше да се махне от тук, колкото се може по-бързо.
-Заведи го, където искаш, вземи си нещата и после се връщайте на повърхността.
Мортем тръгна посочвайки му пътя, който така или иначе той знаеше перфектно. Все пак беше там, когато образуваха така наречения Ад. Даже май Шах-Мат беше негова идея. Не помнеше вече, дали бе тя или пясъчния часовник, минаха толкова века.
-Още нещо. - продължи Богът. - Знам, че Елисандра ти тежи. Винаги можеш да дойдеш тук и...
-Не! Но аз ще ти кажа още нещо. Ако още веднъж видя белези по тялото й, причинени от теб, ще я убия собственоръчно.
Това бе последната дума на ментора, след което тръгна след малката. Двамата излезнаха от залата, оставяйки Дантес сам в присъствието на един труп. Той отиде до него и го срита.
-Боклуци.

/Мо, пиши си при самодивите/

Тримата се материализираха обратно в тронната зала и Мортем бе грубо блъсната на земята.
-Глупачка! Глупачка! - викаше баща й побеснял. -Как можа да допуснеш такава колосална грешка?
Тя не промълви, сама не знаеше какво да каже.
-Отговаряй като те питам.... - изкрещя той и тръгна към нея заплашително, готов да я удари.
-Ваша милост! - извика след него Грегъри като по този начин го спря.
Себастиан гледаше насълзеното момиче и се опитваше да се успокои. Но не беше лесно.
-Какво ти предложи, че те измами, а? Не, не ми казвай. Не искам да знам.
Богът се въртеше в кръг, чудейки се какво да прави. Сърцето на съветника му, се късаше като гледаше Мортем така, но нямаше как да я защити. Сам разбираше, че беше сбъркала и то повече от всеки път до сега.
-Не може ли да им помогнем с нещо?
-С какво да им помогнем, Грег. Познавам Боунс, той е хитър и изобретателен. Прекрасен учител, но подмолен. Да не мислиш, че ще се остави просто така. Сигурно вече е напуснал територията и едва ли ще се задържи на едно място, за да не го засечем. Не... - спря се той - Няма да се месим. Само ще наблюдаваме. Трябва да разберем какво иска и какво е намислил той. Да намери някакво си момиче? Защо? За какво му е? Зад всичко това има още много, което не знаем. Твоя работа ще е да разбереш.
Дългокосия красавец кимна и пак извърна погледа си върху момичето.
-А тя?
-Какво тя? Очаква я наказание, разбира се. Сам създадох тази гилдия. Това е моят народ. Не го въздигнах от пепелта, за да може едно смотано дете да го обрече на гибел.
И двамата знаеха, че не преувеличава. Боунс не бе най-силният прокълнат съществувал някога, но имаше някакъв план и богът бе убеден, че той е прекалено добър и ще наклони везните в негова полза. Може би до толкова, че да елиминира много важни личности от пътя си. А това значеше, че гилдията ще затъне. Може и да е перфектен мъртвороден, но е перко. Не става за лидер. Затова за този пост бе избран Корнелиус, а не някой друг. Не дори Пахт.
-Какво ще е наказанието й? Деветте кръга?
Грей се надяваше да е това. Така щеше да я вижда, да я държи под око и да й помага при нужда. Щеше да е близко до нея.
-Никакви проклети кръгове. Твърде е лесно. Минавала ги е десетки пъти.
Лек уплах се изписа в очите на Всевиждащия.
-Тогава.....
-Ще я затворя в тъмницата. Нека разбере какво е вечен мрак.
-Господарю...
-Не спори с мен, Грей. Решението ми е окончателно.
Дантес се обърна, стигна до дъщеря си, хвана я за косата и я затлачи към една малка врата, която водеше към подземията. Момичето стенеше от болка, имайки чувството, че косата й ще се отдели от черепа, но все така мълчеше. Брат й, любовникът й я наблюдаваше с мъка и яд, че не може да направи нищо, за да умилостиви състоянието й.

- Знаеш ли...хрумна ми идея! Какво ще кажеш, да отидем до двореца на Себастиян и да го шпионираме? Ще се промъкнем незабелязано, пък после ще видим какво ще стане...
-Но, какво ще стане ако ни хване?
Не исках да навличам проблеми на Грегъри. Ако някой ще го наказват предпочитах това да съм аз. А и бога можеше да ме усети и от километри. Не знам как го правеше, но що се отнася до мен ще ме намери и на дъното на океана. За сметка на това леглото в собствената си стая му беше трудно да открие.
Грегъри ме увери, че няма нищо страшно и ме задърпа към двореца. А аз без да се дърпам просто тръгнах да го следвам. Нямах голям избор. Когато си науми нещо го правеше искам или не искам. И сега чак се замислих. Толкова ли да са се променили нещата, че сега аз да съм сериозната, а той да е безгрижния. Или и той слагаше маска на лицето си и се правеше, че с нищо не съм съгрешила. Разклатих глава, не биваше да мисля за такива неща. Позитивните мисли водеха до позитивни действия. Това беше мисленето, което трябваше да прилагам, за да мога да успея в този живот.
Грегъри ме заведе в тронната зала и се скрихме и аз не разбрах къде. От кога не бях идвала тук? Сигурно от седмица и малко. Но ми се струваше малко по-мрачна от преди. Особено с всичко случило се. Всъщност целия дворец ми изглеждаше мрачен и злокобен. Сякаш нарочно, за да ме отблъсне ставаше такъв.
-Грег .. - той ми запуши устата и каза само да наблюдавам. Вече даже измислих и оправдание ако ни хванат, какво да кажа. Но дано не се стига до там.

Грегъри и Мортем изглеждаха по-скоро на диви котки, които се промъкваха на нокти в хралупата на някой гигантски заек, за да го уловят в капана си, а после да си направят пир с останките му. Бяха толкова смешни, в тихите си стъпки на полупалци, че чак да се разревеш от кикот.
Сега, скрити не толкова умело, колкото си мислеха, зад една от колоните наблюдаваха тихомълком, а очите им шареха на всички посоки, в очакване на някоя пищна изненада. Или по-точно, очакваха Себастиан да се появи, а от там да почне и шоуто.
-Грег...
-Шшшттт.... - постави длан на устата й той, за да не ги чуе някой.
Нямаше от какво да се притеснява. Всичко това бе една игра с привкус на сладък сироп, който да остане по небцето ти от удоволствие. И да ги хванат какво? Богът никога не си е позволявал да накаже съветника си и едва ли някога би го направил. Беше просто....забавление.
Въпреки укреплението си, обаче три чифта очи ги видяха. Седяха далеч зад тях и се чудеха и маеха, какво правят сврени зад масивната колона, като натъпкани в малка кутия мишки и защо стоят толкова неподвижно. Погледнати отзад, само главите им се движиха като главите на механичните играчки, които се навиват с прикрепен за гърба им ключ. Любопитството надделя и те тръгнаха към тях, толкова тихо, че дори Всевиждащият не можа да ги усети от нарастващата еуфория, която се уголемяваше в гърдите му.
Веднъж стигнали ги, те се наведоха и изсвистяха в ушите им като комари.
-Господарю Грей. Господарке Хелските, какво правите?
Двойката настръхна, вкамени се, а лицата им бяха опулени. В следващият момент те се извърнаха рязко и забиха телата си в каменната колона, потресени от това, че са ги разкрили.
Пред тях стояха съвсем спокойно, с напълно нормален лицеизраз тризнаци, слуги на Себастиан, едни от най-сръчните и най-забавни, ако мога да бъда честна.

Морис, Норис и Дорис, както ги бе нарекъл богът, колкото и абсурдно да звучи (а може би именно затова ги бе кръстил така) ги наблюдаваха с ръце зад гърбовете, преведени към тях торсове и непукистни физиономии.
-Да не играете на криеница! - попитаха в един глас те.

Погледнах тризнаците. Те изглеждаха еднакво, движеха се еднакво, правеха всичко ... еднакво. Нямаше начин, по който да ги различиш освен по .. приближих се до тях и погледнах единия. Вдигнах ръката си. Посочих този чийто ухо се виждаше. Приближих се до него и само се усмихнах.
-Ти си Дорис, този до теб е Норис, а последния е Морис.
Можех да ги различа и от километри. Беше толкова лесно, но тайната няма да я издам. Само ще кажа, че вие никога няма да я разберете. Усмихнах се и свалих ръката си. Доближих се още малко до тях и им посочих да се наведат, се едно щяхме да си говорим нещо много тайно.
-Да знаете. Сега търсим едно малко мишле, но за целта трябва да сме много тихи. Затова не създавайте много шум.
Видях пламъче в очите им, което значеше, че искаха и те да се включат в търсенето, но нямаше никаква мишка. Така, че става много сложно. Посочих им да се приближат още малко.
-Вие ще покриете двора и северното крило, а ние ще наблюдаваме тук. И знайте. Мишлето е лилаво с златисти очи.
Видях Грегъри как леко се подсмихва, затова леко го сритах и той започна да кима, че е така. Разделихме се и погледнах негово височество Всевиждащия. Той си стоеше все така без да му пука. Ама какъв е. Другия път може и да ми подаде ръка. Или му беше интересно да види, какво ще скалъпя в тази ситуация.
-А Дорис, Норис, Морис ще можете ли да видите Мариана как е? Кажете и ... че съжалявам.

Трите момчета, които притежаваха твърде свободен дух за това място се спогледаха, още без да се изправят.
-Мариана? Коя е Мариана? - попитаха се взаимно.
Боже, дори говореха едновременно, е не винаги, но това им бе любимо.
-Ти знаеш ли коя е Мариана Морис?
-Не, Дорис. А ти?
-Нямам идея.
Мортем почна да се притеснява, че може би нещо прекалено лошо се е случило на робинята, като примерно Себастиан да е решил най-накрая да се отърве от нея, че и по-зле. Когато лилавокосите слуги видяха притеснената й физиономия, се надигнаха рязко и почнаха да се смеят напълно идентично.
-Шегуваме сееее....
-Ха, ха, много смешно. - контрира ги Грегъри. -Сега отивайте да търсите мишката.
-Хай! - маршируваха сладурковците, всеки от тях вдигна левият си крак във въздуха за старт и опрашиха, оставяйки дим след себе си, от когото демоните се закашляха.
-Честно.... - махаше с длан пред лицето си Всевиждащият - Понякога ми иде да ги превърна в жаби или в полюлей да речем.
-Много са забавни.
-Да, забавни....Сигурно....
Двамата чуха шум, прииждащ от един от коридорите и веднага се скриха за пореден път, като се надяваха този път никой да не ги забележи. Колкото повече стъпките приближаваха, толкова повече устните им кухини се пълнеха със слюнка от очакване. Сега го сгащиха. Още малко, още малко....
Но за тяхна изненада, през тъмния коридор не се появи Дантес, а поредния слуга, доста възрастен, който сега минаваше и забърсваше прахът от мебелите. Приятелите въздъхнаха разочаровано.
-С този успех ще има да го чакаме цял ден.
Само след секунда зад тях се появиха отново тризнаците, толкова бързо, че събориха една метална ваза на пода, от което вдигнаха огромен шум. Героите ни се стреснаха и подскочиха почти до въздуха, а когато се приземиха Грей понечи да замахне и да изпълни предишната си закана. Мортем го хвана в опит да го озапти и до някъде успя.
-Какво ви става бе, малоумници?
-На нас? Нищо! На вас какво ви става?
Една сълзичка потече по челото на лявата ръка на бога. Колко са нагли и смотани само. Опита се да не отдава много значение на това, а и трябваше да пазят тайната си, затова промени темата.
-Защо се връщате?
-Защото намерихме мишката.
Хеските и възлюбеният й ахнаха до толкова, че долната част на ченетата им падна почти до пода. И за да подплатят думите си с доказателство, единия от братята извади иззад гърба си един плъх, голям колкото топка за ръгби. Принцесата на мрака се шегуваше с тях, когато ги прати "да пасат", но изумлението й бе двойно, тройно и удрящо в тила, когато видя, че Норис наистина държеше лилави плъх със златни очи.
-К...къ...къде го намерихте? - с треперещ пръст посочи тя животното.
-В захарната градина! - възкликнаха перковците.
Не щеш ли, когато нещо не върви, то просто не върви. Напук на усилията им, гризачът изскочи от ръцете на Норис и се заби централно върху главата на Грегъри, като почна да гризе косата му. Мъжът повдигна очните си ябълки нагоре и съзря малкия вредител.
-Ъ??!! Махни се беееее..... - извика яростно той и почна да мята ръце в опит да го улови.
Мишката обаче се оказа по-пъргава от очакваното и умело прескачаше дългите му пръсти. Виждали ли сте супер, мега мощен демон да скача наляво надясно като обезумял, да размята ръце и да се опитва да махне плъх от главата си? Е, сега ви се отдаде тази възможност. Красавецът тичаше напред-назад, наляво-надясно като някакъв клоун и колкото и да се опитваше не можеше да се отърве от гадината.
Тризнаците от друга страна, наблюдаваха фиаското с ръце в джобовете и незаинтересувани погледи. В такт като дирижирани от диригент, поклатиха глави и изцъкаха.
-Тц, тц, тц. Какъв срам. Голям мъж да се бори с плъх.
Мен лично ме напушва на смях, за вас не знам.
Най-накрая хубавецът впи ноктите си в животното, изтръгна го от косата си, засили ръка назад и изхвърли мишката като бейзболна топка право напред. тя полетя с бързината на стрела. Един от братята се затича на заден ход с разперени крайници и я улови още преди да е паднала на земята.
-Тъч дауннн..... - извикаха останалите двама победоносно, а Морис, който беше уловил гризача, го размяташе като току що спечелен трофей.
-Ааа....по дяволитееее. - извика ядосано Грег. -Цялото ни прикритие се развали. Сега никога няма да издебнем Себастиан.
-Ама вие дебнете, Себи-сама? - попитаха момчетата, отново в хор.
Упс, някой се издаде.
-Няма да го намерите тук. Той си е в покоите.
Поредната стоманена наковалня падна върху главите на двойката, образно казано. Те се спогледаха с един от онези тъпи погледи, сякаш си казваха колко глупави са.
-Искате да го шпионирате ли? И ние искаме!
-Моляяя??? - извика Хелските. -Вие?
-Що бе, кво ни е?
-Не! - заяви твърдо брюнета.
Тримата се спогледаха ехидно и се усмихнаха дяволито.
-Тогава ще кажем на Себи-сама.
Ах тези малки, гадни, нахални, нагли....Личи си, че са жители на долната земя. Грей ги гледаше злобно и заповеднически, но чудно защо на тях не им влияеше. Ако беше някой друг щеше да напълни гащите от страх, но на тях просто не им пукаше от нищо.
-Е добре. - предаде се накрая, когато разбра, че авторитета му няма власт над тях. -Да вървим.
-Хай!
Тризнаците се затичаха, като дори ги подминаха и пак оставиха своята пушилка след подметките си. Мортем и Грег се закашляха и ги последваха, като мислено поне мъжът проклинаше тези откачалки.

/Тери, пиши си всички емоции, мисли и прочие от станалото тук, а самият пост да е в покоите на Себи-сама. Пиши как стигате до там и как открехвате вратата, за да го шпионирате./

Докато минавахме през дългия път от последната килия до тронната зала просто си подскачах, въртях се на пръсти и си тананиках някаква мелодия. Докато просто мелодията ми не се образува в песен.
В песента си се описвах като крал на честта, богатството и славата. Но нали всеки крал трябва да умре. Казвах, че бях праведен и справедлив крал. И че съм отнемала и проваляла живот, но че сега съм тук и съм един незначителен и обикновен човек. После се питах кой би заменил собствената си съдба за моето кралство, моето богатство. Питах се кой би се жертвал, за да се отдаде на истината. Пеех за огъня в душата си, които отказва да приеме мъдростите на света. И че всичко, което съм вършила през живота си се връща.
В песента си се описвах като крал в кризисна състояние, броящ минутите до края на властта си. Пеех за греховете си, че те излезли наяве и как мога да ги усетя. Че съм живяла един непочтителен живот и сега ще пожъна семената на това, което съм посяла.Пеех за огъня в душата си, които отказва да приеме мъдростите на света. И че всичко, което съм вършила през живота си се връща.
Питах се луда ли съм, че се чувствам толкова безполезна и бездушна. И кой може да ми каже. И кой може да счита историите ми за неразказани, отегчителни и разтрисващи. То тогава аз ще се снишавам. И ще трябва да остава в този ад, и да живея този живот отново и отново.

Когато си привърших с песента се оказа, че сме стигнали тронната зала. Поогледах се. Нямаше ги тризнаците, нито онзи слуга, който бършеше прахта. Ама тук си беше доста. Сигурно цяла армия нямаше да стигне да изчисти този замък. После погледа ми се заби в трона. За моя радост сега беше празен. Не исках да има въпроси, като онези вчера. Да ми каже, че Грегъри бил много опитен във всички насоки. Все едно не го знам, но защо ли като се върна на това все още си мисля, че имаше в предвид не силата и мъдростта му, а нещо друго. Както и да е.
-Та каква е изненадата.

Двамата нахлуха в празната тронна зала и Грей остана доволен от факта, че никой няма да ги притеснява или да разруши планът му.
-Та каква е изненадата.
Грегъри я остави да изкласи напред и да го подмине. Все още в тембъра й се долавяха звъненето от песента й. Май улучи идеалния ден за това, което искаше.
-Така и така си се отдала на музикална вълна. - поде той, когато момичето се обърна към него и видя ръцете му широко разперени на страни, а усмивката грееше на лицето му.
-Предлагам да те науча да танцуваш валс.
-А?
Мортем буквално зяпна. Не очакваше подобно предложение. Може би някоя огромна розова торта, някое друго умение или поредната кукленска рокля, но танц. Не, никога!
-Е, какво ще кажеш?
-Има ли повод? Да не приближаваме поредния бал?
Мъжът се засмя на въпроса й.
-Не, не. Е, скоро май би трябвало да дойде това време, но имайки предвид ситуацията в Територията на Прокълнатите, кого ще поканим? Кат и Микаел и пустинните донове? Прекалено малко са за един цял бал, а на прокълнатите едва ли им се занимава с вечеринки точно сега.
-Тогава? - недоверчиво попита Хелските.
-Е, добре де. Причината е, че по принцип би трябвало да знаеш как се прави, а истинската е, че си търся повод да танцувам с теб. Това е. - усмихна се леко и делово Всевиждащия. -Така, че мадам, бихте ли ми отдали честта?
Той се поклони и протегна ръка към нея, като очакваше или да я хване или да я отблъсне, според зависи решението й.

Танц? Сега? Тук? Или Грегъри откача, или просто само се държеше мило днес. Освен ако не е в нетипично добро настроение, което пък се дължи на нещо феноменално, но ако продължавах да мисля така щях да стигна до забутана улица. И накрая щях да имам главоболие, което е малко гадно.
-Не, не. Е, скоро май би трябвало да дойде това време, но имайки предвид ситуацията в Територията на Прокълнатите, кого ще поканим? Кат и Микаел и пустинните донове? Прекалено малко са за един цял бал, а на прокълнатите едва ли им се занимава с вечеринки точно сега.
Това ме накара да почна да се смея. Знае ли ги човек, може пък да им се ходи на вечеринки. То в най-лошите ситуации на хората им се празнува, това е малко странно, но е факт. Иначе защо през средновековието кралете са правили пиршества, докато са били на бойното поле. Просто са много сложни тази техни навици.
-В своя защита, за случващото се ще кажа, че това, което направих - да ги тикна към падение си беше нормално. Та те само тренираха ли тренираха. Това е скучно. В живота на тези хора трябва да има и някоя битка, но не .. те само тренират. Някое купонче, някоя война или било то убийство на знатен човек от техния вид ще е интересен развой на нещата.
Боже започнах да мисля като Себастиян. Някой да ми удари шамар. Нали трябваше да съм мила и добра.
Усмихнах се. Хванах двете страни на роклята и се поклоних. Приех ръката му. Той започна да ми обяснява, на което леко се намръщих.
-Грег ... знам как се танцува.
Казах му, което леко го учуди. Така де само в областта на музиката ме биваше. Вроден талант. Точно както някои деца от малки показват талант в спорта, компютрите, езиците, така и аз в музиката.
-Знаеш ли .. в далечните страни на изток танца се е използвал с военна цел. И мъжете, за да могат да се бият е трябвало да знаят как да танцуват. Също и първите гейши били мъже. Това обяснява много. А кои са тези пустинни донове?

Грег и Мортем се движеха из импровизирания дансинг доста умело, той като мъж знаеше как да води без да бърка стъпките, също и не я настъпваше, което щеше да създаде предпоставки за една доста сконфузна ситуация.Не, танца им бе семпъл, като пърхането на крилете на пеперуда, нещо толкова обикновено, но в замисъла си неизменно красиво.Танца винаги е бил и ще си остане начин двама души да споделят различни емоции, пък било то и сам.Танцът, като начин да изразиш себе си, да подкладеш онези скрити огньове и да ги оставиш да изпепелят краката ти от удоволствие...няма по-освобождаващо чувство.
А когато този танц бива споделен със специален човек, тогава той е една своеобразна изповед, достойна за уважение:
-....Също и първите гейши били мъже. Това обяснява много. А кои са тези пустинни донове?-не спираше да дърдори Мо.
А Грегъри я гледаше така все едно бе опиянен от гледката пред него, по вида му човек можеше да се зачуди дали изобщо я слуша, но той го правеше, той попиваше всеки звук излязъл от устата и и го запаметяваше нейде дълбоко в дебрите на душата и и тайно щеше да се връща към него през някоя от нощите когато заспиваше сам.Хлапашка усмивка огря лицето му:
-Наистина ли искаш да си говорим за гладиатори, битки, гейши и пустинни донове докато танцуваме?Мисля, че е по-добра идея просто да замълчим и да оставим музиката да говорим.
Девойката се усмихна, дори леко се изчерви и измънка едно едва доловимо "Предполагам" и тогава...тогава започна истинският им разговор на едно по-високо ниво.Телата им разказваха истории, нечути от никого досега, споделяха си съкровени тайни, отдалечавах се и се приближаваха едно към друго в перфектен синхрон.
Нямаше начин да стане по-красиво от това, простотата винаги е била мерна единица за съвършенство.Но в една такава ситуация на интимно уединение, съдбата се намръщва и решава да постави дебелия си пръст в цялата тази история, пръст който оставя голямо мазно петно върху приказка като тази.А мазното петно в случая бе Себастиян Дантес и неговото неочаквано присъствие в залата.Той и сутрешното му настроение , напоено със сарказъм стояха на прага и със скръстени ръце и след като младите го забелязаха и замръзнаха на място, той пристъпи към тях пляскайки:
-Браво!Чудесно!-гласа му се удари в тавана и се заби в телата ми, като хиляди ледени висулки.-Все пак е вярно онова което казват...как беше..мм..когато котката я няма, мишките..танцуват.Е, мишлета, партито свърши..вашият дебел котарак е тук и честно казано е доста гладен.
-Господарю..това...-понечи да обясни младежът.
Но Дантес го прекъсна със смеха си, като се приближи към двойката:
-Спокойно, Грег.Нима си направил нещо лошо?-попита той многозначително.
Протегна ръката си напред и се поклони сякаш с лека насмешка:
-А сега , млади господине, ще ми отстъпите ли дамата си за един танц със стария и баща.Все пак аз не съм нищо друго от един изморен котарак.
-Разбира се.-побърза да отговори момчето, като простъпи настрани видимо притеснен.
Себастиян пое в обятията си Мортем с усмивка, която приличаше по-скоро на хищна отколкото на бащина.Двамата се завъртяха в главозамайващ пирует и земята под краката им за миг изчезна, а в следващия пред красавицата не бе лицето на баща и, това на разлагащ се труп.Кожата му се стичаше по ръцете й, вонята дразнеше ноздрите, а беззъбата усмивка не слизаше от мястото на което би трябвало да се намира устата му, от която сега на талази излизаха бели ларви, които изкачаха като парашутисти и се приземяваха на рамото на Мортем.
Още едно завъртане и пред нея се озова друг труп, този път главата му липсваше, а прерязания гръбначен стълб стърчеше злокобно от врата му като пръскаше тлъсти капки кръв, полепващи върху страните на девойката.И въпреки отвратителната апокалиптична картина, тя не можеше да помръдне, нямаше силата да извърне глава дори, все едно невидим кукловод водеше тялото и в този абсурден танц на смъртта.
Вонята ставаше все по-голяма и по-непоносима, а телата се сменяха като на кино лента , докато изведнъж измежду всички тях не се открои точно и ясно едно познато.Това на нейния възлюбен Грег, вратът му бе скършен и сега безжизнено падаше върху рамото му, кожата посиняла, а очите загубили блясъка си.От него на рояци излизаха мухи , които всячески се опитваха да се загнездят в тялото на нашата героиня.А тя, неспособна да извърне глава за да провери дали това е истина или не, дали истинския Грегъри стои отстрани и ги наблюдава или е сега пред нея бездиханен я побъркваше.
И точно когато бе на предела да се задави в писъците си, завъртанията спряха и лицето на баща и отново се появи с ехидната си цепка, значеща усмивка.Той се спря:
-Е, дъще..кажи ми, не съм ли добър танцьор, а?

Разбира се всичко е спокойно преди буря и това ще си остане вярно. Макар и казано преди много време това ще си остане истина. А ето я и бурята. Себастиян Дантес, самия бог се появи. Изражението ми веднага се промени от щастливо на безизразно. Не го мразех, но не таях и точно любов към бога. И неприязъм, и всички лоши мисли се загнездиха в главата ми, но нали точно това беше той. Зло. Двуличие. Грехопадение, изкушение. Това беше той и никога нямаше да се промени.
Без да обелвам дума приех поканата му за танц и ето, че неговата игра започна. Онази в която той определяше правилата, той изваждаше най-лошите кошмари на хората наяве, показваше им ужасяващи неща. И все пак изражението ми не се промени. Дори и след като ми показа два трупа, напълно изгнили нищо. Все едно бях черна дупка.
Но ето, че се появи нещо, което да ме накара да погледна на нещата от друг ъгъл. Нима се гавреше със съществуването на Грегъри. Или просто изпитваше ревност, че предпочитах съветника му пред него. Гледах как главата на възлюбения ми пада на рамото му със скършен врат. Как мухите излизат от тялото му. А очите ми все повече и повече се разширяваха. Устата ми се отвори, за да изпищя и точно тогава, точно в този момент всичко свърши.
За мое щастие не изпищях, нито казах нещо. Просто стоях в продължение на няколко секунди като кукла. След това се помръднах. Погледа ми се заби в Себастиян и се усмихнах съвсем миловидно.
-Чудесен танцьор сте. Радвам се, че имах честа на един танц с вас.
После погледнах Грегъри и го помолих да ме остави за момент насаме с татко, и каквото и да чува да не влиза. И търпели го изчаках да излезе. Можеше да ме пази, но когато го помолиш за нещо го правеше. това му беше една от хубавите черти.
Когато чух звука на затварящата се врата отново погледнах Себастиян. Приближих се го него. Заради гаврата му към Грегъри този път мислех да му се опълча и веднъж завинаги да спре да си играе така с нас. А уж боговете били милостиви. Глупости. Дори онази горе е горделива и себична.
Свих ръката си в юмрук и магията, което до преди няколко дена беше на изчерпване, но благодарение на Грегъри, който ми помогна да си я върна сега се стрелна към юмрука ми. В следващия момент ударих бога в корема. А той горкия понеже никой досега не му се беше опълчвал или изобщо удрял не го очакваше. Е поне му спестих пътя до трона. Приближих се отново до него, а онези познати ни зъбки, който и той беше показал снощи когато си тръгнахме сега се появи на моето лице.
-Какво толкова ти е направил, че ми го показа в тази светлина или просто ти е толкова скучно, че трябва да обрека още някоя друга територия на гибел?
Как само любовта променя човека, не мислите ли? Ако някой ми беше казал преди няколко седмици, че ще взема да удрям и да викам по баща си никога нямаше да му повярвам, но за всичко си има пръв път.
-Но може би проблема не е в това, че ти е скучно, а в това, че хората около теб са щастливи докато ти тънеш в тъмнината. Ако е така излез. Намери си някоя и заживей с нея. Не я прави демон или нещо такова. Просто вземи та се влюби и ни остави намира.
Всъщност вече не ме интересуваше дали ще ме затвори, убие или изтезава. Не исках да наранява Грегъри и това щеше да си остане факт. А ако трябва да му крещя и да го бия така да бъде.

/ И туко що стана немислимото. /

Мислите ли, че един бог може да бъде наранен от когото и да е, било то нормален човек или друго свръхестествено същество? Разбира се, че не. Изненадата е едно, но тя не отстъпва пред болката. Ударите на Мортем бяха като галене на листа и предизвикваха на тялото му по-скоро гъдел, отколкото дизкомфорт. Но смелостта й определено го учуди. Винаги е стояла в послушание, навеждала е глава и е приемала покорно заповедите му. Дори когато се е опитвала да го дразни, го е правила по хлапашки. Детински постъпки на неосъзнат тинейджър, който обича да се опълчва на родителя си.
Но този път бе различно. Този път я нямаше онази детинска глупост, онази префърцуненост, цупня и посредственост. Този път жарта в очите й бе възпламенена от страхът от загубата на най-ближния. И това накара Себастиан да се чувства горд с малката си дъщеря. Но това не означава, че с лека ръка ще подмине своеволието й.
Докато го изтласкваше към трона не спираше да сипе куп празни приказки, които влизаха в едното му ухо и излизаха от другото като ненужна върволица.
-Какво толкова ти е направил, че ми го показа в тази светлина или просто ти е толкова скучно, че трябва да обрека още някоя друга територия на гибел? Но може би проблема не е в това, че ти е скучно, а в това, че хората около теб са щастливи докато ти тънеш в тъмнината. Ако е така излез. Намери си някоя и заживей с нея. Не я прави демон или нещо такова. Просто вземи та се влюби и ни остави намира.
Богът искрено се забавляваше на думите й. Стараеше се да изглежда сериозен, но вътрешно се пукаше по шевовете от смях. В момента, в който щеше да нанесе поредния юмрук върху торсът му, той стисна китката й и я изви болезнено, така че момичето да падне на колене. Усмирил дивото зверче, беше време за контраатака по начина, по който само едно божество може да я нанесе. Не с физическа, а с психическа сила.
Мъжът почна да обикаля около падналата, която чакаше поредното си наказание, с бавни, тежки стъпки, пропукващи пода под себе си и дяволит, доволен поглед на съвършено превъзходство.
-Нека ти обясня някои неща, скъпа моя, защото явно си доста заблудена и невежа във възприятията си.
Тембърът му беше гладък и равномерен, без нито едно трептене или къдрене, като хората, които се притесняват. Поднасяше думите си свободно и спокойно като полет на сокол, дебнещ поредния гризач за обяд.
-Грегъри Грей не ми е направил нищо освен добро. От както съществува е отдал живота си да ми служи така, както никой до сега. Той ми е ценен. Толкова ценен, че съм готов да срина целият този свят с всичките му крале и лидери заради него.
Дантес застана пред нея и улови брадичката й, като повдигна главата й така, че да я гледа право в очите.
-По-ценен дори и от теб....
Леденият низ, който проби в душата й преминаваше границите на възможното.
-Разбираш ли? Готов съм да унищожа дори собственото си дете, но не и него.
Белокосият отблъсна главата й и тя клюмна настрани. Усмивка се разля по лицето му, която граничеше до психопатска.
-Честно казано обаче, успя да ме изненадаш. Винаги съм мислел, че ще е Лушиъс. Когато те пратих да те обучава, бях почти сигурен, че ще захапеш въдицата. Че ще се влюбиш в него и ще го накараш той да изпитва същото към теб.
Принцът на мрака се спря и повдигна незаинтересовано рамена.
-Явно не си негов тип. Жалко наистина, изглежда предпочита малки къдрокоси смъртни, които да мъчи с присъствието си. Но няма нищо и от това може да имам полза. И все пак, не очаквах да сте толкова страхливи и мижави, че да го криете. Какво? Мислехте си, че ще го убия ако разбера? Че ще ви накажа?
Смехът му се разнесе из помещението като тътен на ураган.
-Глупци! Наистина ме обидихте. За толкова непреклонен ли ме имате? Исках просто да си признаете, без да се налага да изкарвам всичко на повърхността по този начин. Но не....дъщерята на Себастиан Дантес, великата Мортем Хелските трябва да се прикрива като плашлива мишка, вместо да се изправи гордо пред него. На това ли съм те учил, дете? Не разбра ли за всички тези години, че каквото и да направиш, независимо колко лошо или добро, трябва да подплатиш действията си с високо вдигната глава? Не ме интересува това, че си освободила някого, че си обрекла цяла територия на гибел. Те са просто мръвки. Торби с кости, нищо повече. Това, което ме ядосва е, че накланяш поглед и се правиш на мъченица, на виновница дори пред онези ненужни вещи горе. Непристойно държание за някого от твоя ранг....
Богът се спря и седна на тронът си доминиращо, сякаш светът е в краката му, което си бе и самата истина.
-Нещо да искаш да споделиш? Или пак ще ми опяваш за любов и щастие?

Чак аз се учудих как изобщо ми хрумна да се опълча срещу бога. Беше смешно, защото дори срещу сянката си не смеех да правя това, а сега просто, защото ми показа Грегъри мъртъв побеснях. Дори само не разбирах защо го направих.
-По-ценен дори и от теб....
-Знам.
Беше единственото, което казах и изскърцах с зъби. Не можех да го мразя, но в момента не таях точно любов към него. Всеки си има своята мотивация за различните неща. Бавно се изправих и го погледна в очите. Не че имаше нещо в тях, но пък нали бях оптимист и винаги вярвах, че хората крият нещо добре в себе си, вярвах, че такова добро има и в неговото сърце.
-Разбираш ли? Готов съм да унищожа дори собственото си дете, но не и него.
-И това ми е известно.
И докато дрънкаше ли дрънкаше просто стоях и го слушах, но в главата ми беше съвсем друго. Мислих си за това, какво ли правят тризнаците сега. Дали пак не кроят някоя беля? Ще е страхотно да ги видя. А дали могат да използват добре оръжията? Дали да не ги питам? А ако могат дали ще ме научат? Стига разбира се да не ме уча как да използвам косачката за тръните на онзи проклет път.
-Нещо да искаш да споделиш? Или пак ще ми опяваш за любов и щастие?
А това последното го чух доста ясно. Пак се загледах в Себастиян и се усмихнах. Запазена марка. Ако Мариана ще казва, че е добре въпреки, че вътрешно умира то аз щях да се усмихвам на всяка цена.
-Мхм има. - Приближих се доста бързичко, защото сега щях да поискам нещо, което е в разрез с всичките ми вярвания за това как не трябва да убиваме хора, и как трябва да им даваме втори шанс. Но днес доказах, че за всичко си има пръв път. Дори и то да е налудничево.
-Може ли да помоля за нещо?
Бога кимна, което ме накара да стана пак доброто детенце и прибрах заострените зъбки.
-Ако случайно ти се е причувало името Картър. - / Първото му име го забравих / - ще може ли да ми го дадеш.
Видях учудването му, но бързах да допълня.
-Не ме разбирай погрешно. Казах си, че ще го преследвам дори в смъртта му след това, което ми направи.
И явно учудването продължи, защото това не му беше толкова известно явно. Е не можеше да знаеш всичко за всеки по тази земя.
-Е ще може ли? А също и ако може да ме научиш да измъчвам хора?

Искала да изтезава? Това беше нещо ново. Да не си е ударила главата? Или поне малко се вслуша в думите му? Няма значение, щом иска да мъчи някой, той щеше да й предостави тази възможност. Всъщност би било забавно да я наблюдава колко жестока може да бъде.
Себастиан се изправи от тронът си с изпънат врат и блясък в очите.
-Така да бъде.
И без да дава повече обяснения, я хвана за ръката, като я повлече след себе си. Преминаха цялата зала, отвориха вратата и минаха през Грегъри, който все така покорно чакаше.
-Днес ще е с мен. Свободен си. - заповяда богът.
Очите на Всевиждащият и Мортем се срещнаха, но нейните не показваха никакво притеснение или страх, което го успокои, че каквото и да се е случило, не е фатално и няма нужда да се терзае.
-Да, господарю. - поклони се почтително мъжът и ги изчака докато се отдалечат на достатъчно разстояние. Погледът му обходи цялата тронна зала, но не видя остатъци от кръв, скъсани дрехи или каквото и да е. Значи не я е наранил.
Красавецът въздъхна и се запъти към изхода на двореца. Трябваше да си намери занимание или да се качи до горния свят. Не му се седеше тук в останките на нищото.
Колкото до Хелските и Дантес, те се отправиха към кръговете в търсене на една мъртва душа, която ще подложат на собственото си забавление. Един баща и една дъщеря биха предпочели да се разходят, да си купят сладолед и подобни, но не и тези. Тези бяха от друг род, от друг произход и за тях нормалното никога не е важило като фактор за прекарано време.

/Тери пиши в Пътеките на загубените души. Дори ако искаш пиши как му я намирате на въпросния Джим/

Портите на тронната зала се разтвориха пред тях без дори някой да ги докосва. Сякаш сами направиха път на един от най-великите, най-властни хора на света да премине, ако не искат да се стоварят под подметките му. Ролята на пътеводител му отиваше, защото той като че ли, не ги водеше. Те го следваха, дори да не искаха, се чувстваха потискащо привлечени от аурата му, от особата му, от магнетизма, който бе дори явен, явен като цвят. Мъжете зад него се доближаваха до осанката и властта му, и все пак изглеждаха нищожни в сравнение с него.
Вратите изскърцаха, разтваряйки се широко, а вътре пълен мрак. Дрейк и Дани се озоваха в някаква зала, чийто граници не можеха да определят. Бе толкова непрогледно, толкова широко, въздушните течения удряха гърбовете им, че те не можеха да преценят дали се намират на закрито, дали са в някаква гробница или са пратени на върха на нечия планина. Просто по средата на нищото. В далечината се чуваше звън на камбана, но изглеждаше толкова глуха и затъпена, че като нищо можеше да идва от някой храм на горната земя или пък от още по-надолу, там където душите дращеха с нокти, за да преминат поредният кръг на изпитанията. От време на време се процеждаше по някой раздиращ писък на мъченик или ръмжене на незнаен звяр. Дори за Туул, който бе идвал и преди в подземното царство, макар без позволение, всичко това бе в повече и дъхът му почна да излиза на пресекулки, образуващ пара пред лицето му.
-Спокойно. - стисна китката му пазителя. -Успокой се.
Като че ли този допир от страна на приятелят му, му помогна да се овладее поне малко. За него подобен вид преживяване бе ново и плашещо.
-Каквото и да става, остави мен да говоря. Ти не си добре дошъл тук.
-Ти също.
-Просто си мълчи.
Стъпките на Всевиждащият отекнаха по пода и с всяка следваща светваха свещи, наредени от двете страни на стените. Една след друга, те пламваха, откривайки малко по малко мястото, на което се намираха. Мъжът вървеше право напред, докато най-накрая не стигна трон, който също се освети. А на него....На него седеше едно създание, което не може да бъде описано с прости думи. Най-умопомрачаващото същество, което някога са виждали. Не, не беше грозно. От тялото му не капеха парчета плът, нито имаше шипове по кожата. Но енергията, която ги лъхна, която се заби в мозъците им, бе несравнима. Младите мъже никога до сега не бяха усещали нещо подобно. Нещо безгранично, открояващо се от всичко познато, несъразмерно, космополитно. Цял един пъкъл събран в едно. Себастиан Дантес! Бялата му коса падаше свободно досущ като скреж, а червените очи като че ли събираха кръвта на всички някога живели и на тези, които щяха да живеят и след тях. Величието му пращеше неимоверно и поваляше всичко по пътя си.
Съветникът му се наведе до нивото на главата му и прошепна нещо в ухото. Изразът на бога не се промени нито за миг. Все така кораво, студено, като камък. Нито една искрица, нито една трапчинка.  
-Разбирам......Къде е дъщеря ми?
-С тризнаците е.
-Хубаво.
Принцът, кралят, първоизточникът на мракът, страхът и смъртта, протегна ръка и ги подкани да се приближат.
Изгубили способността си да откажат, двамата смъртни се подчиниха и след минута се озоваха на два метра разстояние от него. Идеше им да се подкосят и да паднат на колене и само силната им воля и решителност не им позволиха такъв признак на слабост. Това направи впечатление на Дантес, макар че не го показа по никакъв начин.
-Съобщиха ми, че искате да говорите с мен. По принцип подобна молба се наказва със смърт. Но.... случая е малко по-специфичен. Искате ли да знаете защо все още дишате?
Мъжете не отговориха, знаеха, че така или иначе ще им каже.
-Първо защото той е кадър, който не мога да загубя толкова лесно. - посочи към пазителя. - И второ защото става въпрос за един нечовек. Търсите Дориан Смит, нали така? Доста проблеми ни създаде тази малка пакостница.
-Точно така! - побърза да отговори Дрейк, при което на некромансъра му идеше да си отхапе езика или по-скоро да изтръгне неговия.
"Млъкни, глупако", помисли си той, но нямаше връщане назад. Очите на богът се забиха право в него, готови всеки момент да го изпепелят. Смел, но безразсъден хлапак. Себастиан се изправи бавно от мястото си и отиде право до тях. Огледа ги хубаво, искаше да запамети всяка една черта от лицата им.
-Куражлии сте. Почти ми е ясно защо Пазителя търси това момиче, но ми е изключително интересно да разбера какво иска от нея един илионец, последовател на сестра ми. Не знаеш ли, че обвързвайки се с нея навлизаш в забранени води?
Дрейк не отговори. Не сломяваше поглед нито за миг, а така му се искаше. Но стоически държеше главата си високо вдигната, а веждите сбърчени от притеснение и раздразнение. Богът долови всички тези емоции и се усмихна.
-Да, наистина сте куражлии. Слушам ви!
-Много е важно Дориан Смит да бъде открита, Ваше Светейшество. - започна Дани с нужната доза уважение, стремейки се да бъде колкото се може по-дипломатичен. -Сам знаете силата, която притежава. Знаете какво й е било причинено и че подобен вид сила не може да стои просто така. Самият аз скоро разбрах, че в нея е складирана магията на Скитника.
-Е й? Какво ви засяга вас това?
-А вас не ви ли засяга, извинете за своеволието? Знаете, че положението в Роузкилл....
-Положението в Роузкилл не е толкова трагично, колкото всички смятат. Цялата гилдия е луднала, като че ли ще дойде края на света. Дори Корнелиус да бъде убит, а Боунс да стане гилдмайстор и той ще умре. Мислите си, че Смит може да му даде безсмъртие? Не може! Може само да изпълни смешните му прищявки, и то ако успее да я манипулира. Кажете ми, господа, тъй като я познавате по-добре от мен.
Богът наведе лице напред, почти забивайки го в техните.
-Смятате ли, че г-ца Смит може да бъде манипулирана.
-Абсурд! - отговори Дрейк, отваряйки устата си за пореден път.
-Така си и мислех. - оттласна се белокосият, давайки им място да дишат. -Тогава защо не ми кажете реално защо си я искате обратно?
-Но той я иска за себе си с причина. - продължи Дани.
Да, ковачът му разказа всичко, което му бе ясно за приятелката им. Сега и мъртвородния знаеше какво притежава тя и най-накрая получи отговор на мистерията, загатната от сестра му. Оставаха много малко въпросителни, които все още бяха неясни. Въпросителни, които знаеха само една шепа - Дориан, Боунс, и боговете, които обаче си мълчаха. Мълчаха защото им бе интересно да видят развоя на събитията без да се намесват в тях.
-Може би Лушиъс Пахт...
-Лушиъс Пахт не е застрашен по никакъв начин. Дори да може да го унищожи, сами казахте, че тя не може да бъде манипулирана, така че не ми се вярва да му посегне. Пак те питам, Пазителю - защо ТИ искаш да я откриеш?
Дани не знаеше какво повече да каже. Използва всичките си ходове, мислейки, че благоденствието на държавата ще го трогне, но на него явно изобщо не му пукаше. Какво обяснение да даде сега? Самият той не знаеше защо толкова силно желае, тази синекоса психопатка да се върне.
-Аз....тя.... - за първи път се почувства нестабилен и без здрава почва под краката си хубавецът.
"Ти я обичаш. Обичаш я, нали? Да....но не го осъзнаваш, а и да го осъзнаваш не би си го признал. Не и пред него." Такива мисли се въртяха в ума на богът и му стана смешно. Тази развратница наистина умееше да обладава хората, така че те да загубят разума си, потънали в очите й. Не, дори не беше красива, но имаше нещо в нея, което ги караше да я обичат или мразят. Никога по средата, все в едната или другата крайност. Мрачновата личност, с неописуемо голяма харизма.
"Добре, Пазителю на Грейвс, ще пазя тайната ти."
-Ами ти? - обърна се най-после към Туул безсмъртният.
-Не ме интересува, че е бог. Не ме интересува какво иска онзи проклетник от нея. Тя ми е жена, спътник и съм готов на всичко, за да си я върна.
-Дали? - саркастично погледна Себастиан.
При този въпрос сърцето на Дрейк се сви, а гневът му изби. Точно от това се притесняваше Дани, да не избухне и да не каже нещо не на място.
-Какво искате да кажете с това?
-Каквото всеки здравомислещ би си помислил. Дориан Смит не е при вас, изобщо не е в териториите на прокълнатите. Но не е и мъртва. Това означава, че тя не разсъждава като себе си. Вече не. Затова и ни е толкова трудно да я открием. Дориан Смит не съществува, момчета. Жива е, но под друга форма. Дори Грей не може да я засече, а той вижда всичко. Та си мисля....
Иронично поде Дантес. Доставяше му удоволствие да си играе с този гладиатор, дръзнал да наруши спокойствието му, вместо да се плюнчи пред някой паметник на гнусната му сестра.
-....след като тя вече не е Дориан Смит, значи и не ви помни. Дори не знае, че съществувате. Да не мислиш, че до сега не си е намерила заместител? Не е много хубава, но има излъчване. Прави впечатление. Сигурен съм, че вече някой се е пробвал с нея. А тя, милата, изгубена, объркана и най-вероятно уплашена нищо чудно да се е поддала. Тя може да е много важна за вас, но вие за нея сте никои.
-Лъжец! - изкряска ковачът, напълно загубил обладание.
Грабна камата и замахна към богът без изобщо да обмисля постъпката си.
-Дрейк, не! - извика приятелят му, но твърде късно.
Камата изсвистя във въздуха и току да разсече челюстта на божеството, когато той просто вдигна ръка и спря оръжието в движение. Лицата на двамата мъже бяха едно срещу друго. Това на илионецът бе намръщено, а очите му горяха, докато това на владетелят на подземното царство спокойно, развеселено, дори почти усмихващо се.
-Не смей да ме обвиняваш в лъжа, момче. Знай си мястото. Дръзките ти постъпки няма да се толерират.
Той го отблъсна грубо, при което ковачът залитна и почти не падна на земята.
-Да не си въобразяваш, че можеш да бъдеш с нея? Че някой от вас невежи може да бъде с нея?
Този път погледа му се насочи към Дани, който потръпна при звука на думите му, но слава богу, заради нарасналия адреналин Дрейк не им предаде важност.
-Може и да сте велики войни и магьосници, но тя е безсмъртна. Разбирате ли какво означава това? Безсмъртие! Дори някой ден да се върне при вас, в сравнение с нея вие ще останете едни плужеци, ще остареете и ще умрете и колкото и да ви обича, тя няма да може да ви помогне. Защото ще остане вечно млада.
-Невъзможно! - прошепна некромансъра, все още невярващ на ушите си.
-Нима? Кажи ми на колко години мислиш е тя?
-Не знам... точно... на двадесет....двадесет и една....
-Хахаха.....Глупци. Толкова сте наивни. Ето нещо, което тя не ви е споделила. Или по-скоро е нямала възможността да сподели. Грегъри, бъди така любезен и им обясни.
Съветникът, който до сега само стоеше облегнат на трона и наблюдаваше всичко, се изпъна и отправи поглед към двамата мъже.
-Дориан Смит е родена под името Рая Смит преди близо петдесет години. Намерена още в ранна възраст от Боунс, той е изтривал миналото й на няколко пъти, докато най-накрая не сте я срещнали такава, каквато я познавате.
Очите на приятелите все повече се разширяваха, студена пот изби по телата им, които премръзваха. Това бе прекалено. Прекалено повече отколкото предполагаха.
-Кажи му и другото.
-Господарю? - учудено повдигна вежди Всевиждащият.
-Кажи му!
До сега смяташе да си мълчи, но като се замисли би било още по-забавно да види реакциите им от първа ръка.
-Да! Дориан Смит е причината град Грейвс да не съществува на земната карта.
-Моля? - повиши тон Туул неспособен да асимилира току що поднесената информация.
-В моментът, в който Боунс е вселил в нея магията на Скитникът, организмът й не е издържал. Първоначално енергията му е избила от нея с такава опустошителна сила, че е помела цялото село, заедно с жителите му. За малко е щяла да изгуби животът си, не е знаела какво прави, дори не го е осъзнавала, а после го е и забравила. Пак благодарение на него. Чисто чудо е, че е оцеляла и е почнала да приема божественото в нея. Това е и причината постоянно тялото й да кърви, както и обяснението за множеството й пророчески дарби. Всичко почва от тогава и продължава и сега.
-Не е вярно. Не може да е вярно. - продължаваше да вика илионецът.
А Дани, той седеше като замразен, като препариран и гледаше в една точка. Дори пръстите му не се движеха, а погледа бе устремен право към стената, сякаш се опитваше да види зад нея. Целият му живот, всички усилия да опази една реликва. Всички онези поверия, приказки и притчи за това как градът е станал жертва на вампири и подобни. Всичко е било една лъжа! Лъжа, на която цялата територия и всички запознати с историята са вярвали сляпо. Тяхното минало им е било отнето от собствената му луда приятелка. Да, не го е направила нарочно, не е знаела какво върши и все пак.....Мислите и чувствата в мозъка и душата на мъртвородния се блъскаха едни в други, разпокъсващи се взаимно.
-Вярно е, драги. Толкова вярно, колкото и това, че сте тук. Ако не вярвате попитайте Боунс, макар че се съмнявам, че можете да го намерите, камо ли да го накарате да говори. Издръжлив е.
Себастиан Дантес отиде зад гърба на некромансъра, напълно пренебрегвайки Туул, който за него бе слаба карта и прошепна в ухото му, така че ковачът да не ги чуе.
-Сега сигурен ли си, че искаш да си я върнеш, Пазителю? Сигурен ли си, че ще можеш да я погледнеш в очите след като знаеш, че е сложила край на цяла една ера, така стремително пазена от теб? Влюбен ли беше в нея? Заглеждал ли си се по тялото й? Мислил ли си за някоя друга жена, освен нея, дори бегло? Обземало ли те е страх когато си я виждал ранена? Приятно ли ти е било да я докосваш? Чувствал ли си се виновно пред приятелят си поне веднъж?
Никакъв отговор. Красавецът стоеше все така мирно като кукла, а Дрейк се опитваше да проумее всичко чуто и разбрано. Сърцето му все още се късаше. Не беше на ти с този град, нито с тази история. Не бе неговият дом, неговата родина и той все още искаше да я открие. Но богът далеч не бе свършил с другарят му. С още повече хъс, езикът му издаваше следващите звуци като езикът на змия. Като вещица, която отправя заклинание.
-А сега мразиш ли я? Ненавиждаш ли я? Желаеш ли никога да не се бе раждала? Искаш ли да я убиеш? Иссссскаш ли.... - изсъска той -...да...я....убиешшшш.....?

Сякаш из дълбините на ада се разнесе тежка и злокобна музика. Обаче, единственият който я чуваше в момента, бе некромансъра. След изречените думи от Всевиждащия, по повод Дориан Смит, нещо в него се преобърна. Думите на богът сякаш раздираха душата му в този момент, а ироничната нотка с която ги изричаше, караше сърцето му да заблъска с все сила. Самият мъж знаеше, че не може да реагира по никакъв начин. Нито можеше да посегне на Богът, нито да го скастри така, че да го накара да престане да се опитва да го подразни. Най-малкото, защото не искаше Дрейк да разбира за това, което всъщност Дантес виждаше ясно.
Изведнъж, Дани се завъртя в обратна посока и пое в обратна посока, без да казва нищо. Дрейк поде да го спре, като се присегна, но единственото нещо което направи некромансъра, бе да избута ръката му. На гладиатора му бе ясно, че приятеля му няма да го остави тук сам, но все пак се надяваше той да не прави някоя глупост.
До глупости, надали щеше да се стигне. Просто Дани искаше да остане сам поне за момент.
Оттегляйки се от мястото, на което стоеше до преди малко, той не успя да види лукавата усмивка на бога. Но за сметка на това, видя един камък на земята, който в този момент му се стори невероятно противен. От онези камъни или изобщо предмети, които когато си ядосан и видиш пред себе си искаш да си излееш целият гняв върху тях. Точно това направи и хубавеца. Засили се и изрита така малкият къс скала, че той излетя на повече от двадесет метра напред.
Дани ругаеше на ум. Псуваше и хвърляше мръсни думи една през друга, в ядът си. Да, беше го яд. Не защото некромансърката в момента я нямаше, ами заради самият себе си. Чувствата, усещането...всичко ли бе толкова явно? Щом Дантес можеше да види това, Дрейк също би забелязал ако има нещо. А той, никога не би му го причинил. Колкото и да харесваше...

-Аааааа! - изведнъж извика мъжа, след което се обърна рязко назад.
Впери погледа си в богът, който стоеше доста нагло усмихнат пред него и впери погледа си в него. С бърза крачка, пазителя пое напред, приближавайки се до Дантес. Застана на около метър от лицето му, а погледите им се сблъскаха в този момент. Пазителя дишаше тежко и учестено. Ядът караше тялото му да се бунтува и кислорода не му стигаше в този момент.
- Е, явно започваш да го признаваш пред себе си... - поде отново с лека ирония Бог-а.
Дани примигна с очи и заговори.
- Сигурен ли си за Грейвс?!
Дантес отмести погледа си, поглеждайки своето протеже, след което отново се обърна към некромансъра.
- Мислиш ли, че той ще ме излъже?
Мъжа изпуфтя с ноздри изнервено. Всичко заради което бе живял до сега и това над което бдеше ден и нощ, бе погубено от едно от най-близките му същества през тези години. Ясно му бе, че нямаше какво да направи, защото това е минало, но все пак изпитваше болка само като си го помислеше. Цялата история, целият живот на този така тайнствен град бяха изчезнали. Единственото което не разбираше, бе желанието на съществата които искаха да се доберат до него. Какво точно бе, това бе тайна...
- Хей... - чу се гласът на младия гладиатор, който в този момент се приближи до него и положи ръка на рамото му. - Добре ли си?
Дани се усмихна приятелски.
- Винаги съм добре, друже.
- Мисля, че нямаме повече работа тук. Ако искаш, да тръгваме...
Некромансъра кимна в съгласие.
Този път, Дрейк реши да поеме нещата в свои ръце и се обърна към Дантес.
- Благодарим за помощта. Ако има някакъв начин да ви се отблагодарим...
Самият той знаеше, че може да си вкара автогол по този начин, но пък това бе добра тактика да избегне евентуална атака от бога. Не че той щеше да тръгне да се занимава с тях, но ако си тръгнаха просто ей така, както се появиха тук, можеше да си навлекат доста големи неприятности. Самият той, в момента не смееше да си помисли нищо за Дориан. Тук доста неща му бяха неясни а и обстановката не бе приятна за него, че да го предразположи за свободни мисли за своята малка любов. Щеше да остави това удоволствие, когато се върнат на Горният Свят и стъпят отново на влажната почва. Тогава, можеше да обсъди спокойно ситуацията с Дани и да сътворят следващият си план, преди да поемат нанякъде. Сега, бе време да омилостивят бога и да си тръгнат цели.

Очите му шареха от единия на другия. Какви глупаци само. Тя ги разиграваше като пионки без капка жал. Каква ти жал? Та самата тя си въобразяваше, че ги обича. Бе готова да даде животът си за тях. Досущ като смъртен. Въпреки, че се бе превърнала в едно от най-могъщите същества на света, в убиец, в съдник и палач, в самата смърт, човешките чувства все още й бяха познати и прозираха през малките процепи, незараснали напълно. Рядко пробиваха през повърхността на истинската й обвивка и я объркваха. Караха я да се чувства нестабилна, крехка и нерешителна. О, можеше да отнеме живот с лекота, но що се отнася до емоции, бе като безпомощно пале, което не знае кое е истинско и кое илюзия. Колко сладко само. Богът се чудеше дали някой ден, когато си спомни ще продължи по същия начин. Беше му адски любопитно. Веднъж осъзнае ли, че не може да има каквито и да е нормални отношения с хората, ще падне още по-дълбоко в дупката, в която се намира и тогава от нея ще остане само споменът от някогашен човек, способен да страда или да люби. Щеше да се превърне в чиста доза енергия, неопетнена, толкова възвишена, че като нищо можеше да се превъплати в машина за убиване или каквото си иска. Едно оръжие, нищо повече. А до тогава, тези двамата щяха все още да таят надежда, да я мразят или желаят, но не и да я имат.
-Благодарим за помощта. Ако има някакъв начин да ви се отблагодарим...
Дантес се усмихна. Да му се отблагодарят? Нямаше какво да му предложат освен собствените си души, с които все още не се бе отегчил. О, той смяташе умело да си поиграе с тях, поне още малко, за да уплътнят ежедневието му с поредната поредица от човешки свади и терзания. Това щеше да му е напълно достатъчно - изпитание, събрано в едно с наказание. Нека проверим колко верни са на малката пачавра всъщност.
-Можете да пренощувате тук.
-Ние...
-Няма да ми откажете, нали? Без това сте се разкарвали толкова време. Поне да си отпочинете. Обещавам, че на сутринта ще си тръгнете по живо по здраво. Честна божествена.
Себастиан вдигна ръка и изписа кръст пред гърдите си, което бе направо абсурдно, но изражението му бе толкова искрено.
Двамата приятеля се спогледаха недоверчиво. Знаеха, че едва ли ще е толкова лесно. Сигурно има някаква уловка, но не можеха да предположат каква точно е тя, а ако откажат още по-зле за тях.
-Имаме ли избор? - попита напълно уместно некромансъра.
-Не! Не мисля. Е, значи е решено. Грегъри, настани ги в къщата, всички крила са свободни, така че няма значение къде. После си свободен. Имам нужда от почивка.
Всевиждащият кимна и се отправи към изхода. С неохота двамата мъже го последваха.
-Беше ми приятно, господа! - изпрати ги с усмивка Дантес, която скоро нямаше да слезе от лицето му.
Напускайки замъка, лявата ръка на бога ги съпроводи до къщата, където отсядаха специално поканените гости, а след това изчезна, сбогувайки се. Имаше и други работи за вършене, освен да се занимава с тях. Смяташе да намери малката си любов и да прекара известно време с нея.

Останал сам, принцът на мрака се настани обратно на тронът си и се замисли. Какви интересни обстоятелства само. Определено си заслужаваше. Той изпрати мисловна енергия, която се разнесе из пространството, стигайки до един точно определен човек. Не му се наложи да чака дълго. След няма и десет минути в тронната зала влезе Мариана, все така хубава както и последния път, в който я видяхме.
-Да, господарю! - поклони се механично тя, досущ като робот, програмиран за изпълняване на всякакви команди.
-Скъпа моя, в къщата са отседнали два много важни гости. Погрижи се престоят им тук да е приятен.
Нямаше нужда от повече думи. Жената веднага разбра какво се изисква от нея, затова побърза да се поклони за пореден път и отстъпи на заден ход. Вратата се затвори след нея, а белокосият стана от мястото си и се оттегли в покоите си, където щеше да използва прословутата си магия, за да наблюдава случващото се. Време е за домашно кино.

/Теди, пиши как Дани и Дрейк се настаняват в Къщата на пълнолунието, където решиш. Грей вече не е с вас. Само не ги приспивай все още./

Ако някога се виждали, с каква скорост бягат подплашени мишки, то трябва да знаете, как ние с Грегъри се изнесохме от бащините покой, но това, което поиска беше малко … прекалено. Има си време за целувки, има си и време, което да се тормозим, а той сега сякаш ги сля в едно. Е поне това мина. Да се молим да не му хрумне да ни кара нещо друго.
-А как беше при Таня?
Попитах го някак си развеселено.
-Чудесно. А ти какво търсеше при Себастиян?
И като заговори за това се сетих. Започнах да се оглеждам наляво и надясно, но никъде го нямаше. Започнах да търся моята нова мащеха, но пак не я намирах.
-Изчакай за момент.
Казах съвсем като, че се молех на Грегъри и забягах бързо до покоите на Себастиян. Внимателно отворих вратата и подадох само главата си. Усмихнах му се съвсем миличко.
-Извинявай, но си забравих мащехата шпионин.
Е не очаквах да хвана татенцето докато си облича халата, но така или иначе гледах да не го гледам много в очите. Просто изчаках кученцето да дойде при мен и избягах без много, много да говоря. Върнах се при Грегъри и му показах новата си придобивка.
-Това, което търсех беше мащеха, но понеже онази, която той накара да се появи беше … меко казано стресирана и искаше да я отървем от мъките той ми даде Diablo.
-Diablo?
Примигнах няколко пъти докато разбера, защо се учудва на названието, което лепнах на кученцето.
-Ами помислих си, че ще му отива. Сещаш се. Доберманите са зли създания, когато пораснат. А и са доста свирепи, та „Дявол” е името за него.
Погледнах към кучето и съвсем бегло се усмихнах. Странно беше, че имах странно чувство. Грегъри изглеждаше .. някак си .. различно. Доближих се до него и го докоснах по лицето.
-А какво стана с жената?
Дръпнах се малко назад. Наведох се и вдигнах кученцето. Прегърнах го силно и сведох поглед, а то започнах да ближе бузата му.
-Смъртта е наказание когато тя е извършена далеч от това Ада или Рая. Тогава смъртта те превежда през много изпитания. Стълбите до горе, и кръговете тук. Но когато тя е извършена тук. Когато някой умре в Ада той умира завинаги. Тогава смъртта е спасение. Онази жена искаше точно това. Просто я спасих от този свят, но спокойно нейната душа няма да попадне тук, нито горе. Тя вече е напълно свободна.
Усмихнах се и погалих палето по главата после заходих през коридорите. Чувах и стъпките на Грегъри, но бяха далечни. Чак сега осъзнавах, че всичко, до което се докосна просто замира.
-Донесох ти играчката.
Изведнъж чух и рязко се обърнах. Погледнах Грегъри и някак си … старата ми същност на едно глупавото и наивно дете се завърна. Той ми подаде мечето и видях лека усмивка на лицето му. Поех играчката с една ръка и я притиснах към гърдите си. Все пак значеше много за мен. Първото нещо, което той ми беше подарил, но надали изобщо помни това. Всъщност няма да се учудя. Има твърде много неща на главата си, та аз ли да съм му грижа.
Продължихме да ходим из коридорите и отидохме в някогашната моя стая. Отворих вратата и погледнах вътре. Малко беше гадно, че се връщам тук. Влязох в стаята и само си поех въздух. Беше като същинска клетка. Огромни прозорци навсякъде. По средата едно легло. В единия край гардероб, тоалетка и няколко стола. Приближих се до леглото и оставих внимателно играчката.
-Това място няма да се промени дори и след сто години, но пък навява спомени. Което ме подсеща.
Наведох се и извадих голямо платно за рисуване от под леглото. Беше разбира се покрито. Занесох го до стената и го подпря там.
-И сега дами и господа, моля вижте моето творение, когато бях едва на шест. Критиките оставете за по-късно.
И когато открих какво се крие под платното дори кучето не посмя да каже нищо. Въпреки, че сега ме бива в картините тогава бях кошмарна. И това си пролича. Един ден реших да нарисувам татенцето, Грегъри и някоя слуга. Всичко разбира се в тронната зала. Накрая резултата беше следния. Имаше две черни точки, който бяха очите на Себастиян. Около тях имаше кръгче и после няколко линиики. Всичко бяло на черен фон. Грегъри си беше с неговите разноцветни очи. Червената вратовръзка и червеното елече, но и той беше изобразен като кръгче с няколко линии. Слугата пък нали беше жена се бях постарала да и направя не плоско тяло, ми да има и повече линии за гърдите. На кратко … смехотворна картинка.
Чаках да видя реакцията на някой от двамата. Дали Грег или Диабло, но … нищо. До един момент когато демона буквално започна да се смее като някой напушен. И да ви кажа с право. И мен ме биеше на смях когато видех това, но си пазех такива неща. Носеха много спомени.

Грег направи физиономия, която в първия момент можеше да се изтълкува така все едно е на път да получи инфаркт или да колабира.Лицето му се изкриви, почервеня , след което изригна като вулкан под формата на смях.Направо не можеше да спре да се хили, трябваше да погледне към картината само за да изпадне в нов пристъп.А въпросното куче, дали без да иска или нарочно, легна на земята и покри муцунката си с лапа.Добре, ако това до преди няколко минути бе забавно, то сега на Мортем започна да и писва.Нищо, че е била на невръстна възраст, когато го е нарисувала, но все пак си искаше нужното уважение към труда и:
-Добре, добре....разбрах, че е смешно, но започваш да прекаляваш.
-Но...но...това е...това е толкова смешно-сладко.-плесна с ръце.
Мортем направи сериозна физиономия , което значеше, че е време той да се хване в ръце и да спре, това беше достатъчно.Грегъри се изправи, приглади дрехите си и прочисти гърлото си:
-Чудесно.-отвърна вече с по-сериозен тон той и се приближи към картината.-Това тук си е цяло творение, може да организираме аукцион за него.Та дами и господа, погледнете тези линии!Не изглежда ли сюреалистично?А пейзажа отзад изобразява една баладична картина, която подсказва, че в спомените на твореца това всъщност е нещо много скъпо.А блясъка в очите , мимиките на...-тук той за малко да започне отново да се смее, но се овладя.-..на тези лица.Абстрактно с елементи на кубичност...същински Ван Гог!И така уважаеми, наддаването започва!Колко ще дадете това съкровище?Не ви чувам?Diablo?
Кученцето, което вече бе заучило името си, подскочи и изгледа мъжа въпросително, след което излая два пъти:
-Прекрасно, прекрасно!Имаме 200 злато за сега, някой вдига ли повече?Да, за дамата с перата , казва 500!Господина до нея вдига направо на 2000!Каква драма, дами и господа, какво напрежение!Някой ще вдигне ли още?2000 първи път, 2000 втори път!Ииииии продаденоооо, на господина с черния фрак до гардероба!Честито, може да я окачите в хола си и да и се любувате докато пиете чай!
Мортем стоеше с кръстени ръце и наблюдаваше изпод вежди цялото това произведение, мъжът се усети, затова се усмихна невинно и се приближи до нея, като я обгърна с ръцете си:
-Исках просто да се посмеем малко...не съм желал да те обидя.Картината наистина е много сладка!
-Да, разбрах какво всъщност мислиш за нея....
-Как да ти докажа, че наистина ценя нещата, които твориш?
-Мисля, че няма как...
Той се замисли за момент, след което щракна с пръсти и до тях се появи платно, статив, най-различни бои...абе изобщо всичко, което е нужно на един художник да сътвори картина:
-Какво пък е това?-попита девойката.
-Това, мила моя е доказателството, че всичко излязло от твоите ръце е съкровище!
Грег седна на леглото и кръстоса драматично крака, като сложи кутрето до себе си:
-Искам да ни направиш портрет!На нас двамата!-и потупа Diablo по главата.-Този момент заслужава да бъде запаметен във времето!Ще сложим картината в Тронната зала, хайде моля те!

-Знаеш, че това ще отнеме време нали?
Попитах го и го погледнах. А той само кимна. Е щом имаше нервите така да бъде. Погледнах към платното, после и към боите, но нещо в мен прещракна. Прегледах боите и въпреки, че бяха хубави цветове не ми хареса.
-Грегъри ще изчакаш ли за момент?
След като ми каза, че ще почака излязох и отидох отвън. От там в една кошница с различни бурканчета взех някакви цветя с различни цветове, после и няколко изсъхнали. И все пак дори маковете не можеха да ми дадат онзи червен цвят от елечето на Грегъри. Върнах се и започнах да мачкам отделно всяко цвете докато не се получиха различни цветове, и ако някой погледнеше онези, който дойдоха с магията на Грегъри и тези, който сама си набавих сигурно нямаше да забележи разлика, но за мен имаше.
-Защо не ползваш тези, който аз ти дадох?
Погледнах Грег и се усмихнах съвсем лекичко. Поогледах ги точно за една минута и след това се залових за работа. Или просто да го направя щастлив, един вид.
-Има граница на цветовете, които хората могат да направят. Цветовете, които хората възприемат са просто илюзии, създадени от пречупването на светлината. С други думи, това са измислени цветове. Те не са истински.
-Измислени цветове? Истински цветове?
Чух го да си говори докато нанасях с въглен внимателно неговите черти. С времето моя престой в замъка се превърна в учение. Научих се да свиря, да пиша, да чета, да си съставям истории, да рисувам, пея и танцувам. И скоро се превърна в олицетворение на изкуството. Можех само да слух да изпея или изсвиря всяка песен. Да танцувам от душата си и да влагам всичко в това. А картините, които създавах се превърнаха в символ на това как възприемам хората.
-Картина нарисувана с измислени цветове … Тя няма никаква стойност. Тя не може да разчуства нечие сърце. Затова за да намеря истинските цветове давам нещо от себе си.
Надявах се да разбира, макар че изкуството беше една много особена сфера. Може да си добър архитект, да си много начетен, но когато не даваш всичко от себе си нищо няма стойност. Просто е безсмислено.
Тъкмо довърших лицето на Грегъри и го погледнах. Той винаги щеше да си остане същия. Никога нямаше да се промени за разлика от хората. Те ще остареят и ще умрат, но дясната ръка на бога. Архангел Михаил в подземното царство нивга не ще си отиде от този свят. Едно защото беше безсмъртен, другото защото бога го закриляше повече от всичко друго.
-Но това не значи, че отхвърлям другите цветове. Харесвам този свят, в който има различни нюанса, и все пак всеки е уникален сам по себе си. Червеното има много разновидности. Наситено, мека, дори и щастливо. Точно както нашите сърца, светлината има собствени чувства и ни ги показва чрез цветовете, а дали ще го разберем е друг въпрос.
Е след тази не толкова кратка реч бях готова със суровия вид на картината тоест с ескиза дойде време и за цветовете. Погледнах към различните размери четки и взех една средна. Внимателно я поставих на отделно място и погледнах палитрата. Сложих малко от цветовете, които сама си създадох и се загледах. Нямах никакво червено. Та ето защо давах нещо от себе си, за да мога да накарам картината да заживее. Хванах един нож и прерязах малко от китката. Оставих кръвта да се оттича в малко бурканче и след като ми беше достатъчна оставих настрана това и превързах ръката си. Вече бях готова. Сложих и червеното на самата палитра и се заех да слагам внимателно различните цветове върху ескиза.
-Свободен си, ако искаш можеш да се разходиш. Сигурно си доста зает.

Всъщност на мъжът му бе доста интересно да взима участие в подобен вид начинание. Представяше си го по малко по-различен начин. Смяташе, че ще му се наложи да стои неподвижно с часове, докато и последната щриха не е нанесена. От онези модели, които са като каменни статуи, без да шават, внимавайки дори да не променят гримасата си, защото художника може да сбърка някъде, а той на свой ред няма да им позволи да направят каквото и да е движение. Досущ като великите крале, които биват обезсмъртявани по този начин. Стоят на трона си, облекли най-скъпата си царска роба, държащи скиптъра или меча, или какъвто и да е предмет, знак на тяхното кралство. А после картината ще бъде окачена в тронната им зала и независимо кой се качи на престола след тях, винаги ще се чувства, че предшественика му го наблюдава изкъсо и му хвърля по някое друго око, когато трябва да вземе важно решение.
Точно така се чувстваше и Грегъри, само където липсваха кожени одежди, корона или тризъбец. Неговата запазена марка бяха елечето и червената вратовръзка, които най-често красяха тялото му. За сметка на това, кучето бе доста по неспокойно и нетърпеливо и често шаваше и се въртеше, а съветника се опитваше да го озъпти, като на моменти го стискаше здраво или издаваше по някоя друга команда.
-Свободен си, ако искаш можеш да се разходиш. Сигурно си доста зает.
-Мога да освободя плановете си за следващите няколко часа. Света няма да изчезне без моя надзор.
Думите му почти разсмяха Мортем, но това се разбра само от беглата усмивка, която се озари на лицето й. Другата част от изражението бе сериозна и потънала в дейността. Погледът й се местеше от платното върху него и пак по платното, а пръстите пъргаво се движеха описвайки най-различни овали. Нанасяше цветовете с лекота и от далеч се виждаше професионалният почерк на уменията й. Ако като дете е можела да рисува само завъртулки и прави линии, то сега улавяше всяка малка подробност, всеки жест, извивка и гънка на тялото, дори блясъка в зенита на очните ябълки. Рисунката предвещаваше да стане не само добра, а истински шедьовър, който едва ли щеше да види бял свят, но поне тук щяха да му се радват както подобава.
Така, захласнати в новото си приключение за деня, принцесата не усети, че вратата се отваря, а в стаята й влизат други субекти. Грег също реши да си замълчи, защото колкото и да не ги харесваше, знаеше, че тя ще се зарадва на поредната щуротия, която главите им ще измъдрят. Чак когато застанаха зад рамото й и се втренчиха в платното, тя усети чуждото присъствие.
-Малееее..... - чу се троен глас. - Кой е този?
Чернокосата вече, безсмъртна, веднага ги позна и леко се подразни, но все така внимателно нанасяше боите, като дори не се обръщаше да ги погледне.
-Не виждате ли? Това е Грегъри.
-Грей? - спогледаха се тризнаците. -Хич не му прилича.
-Какво искате да кажете? - почна да буйства Хелските.
-Че хич не си прилича. Този тук. - и единия от тях почти заби показалеца си върху недовършената рисунка -Е много по-хубав от онзи там. - последва също едно такова сочене, но този път по посока, където бе седнал Всевиждащия.
-Да разбирам, че ме смятате за грозен ли, бълхи?
Братята се озъбиха насреща му с ехидните си малки очички, които толкова обичаха да го дразнят.
-Може би....
-Ах вие.... - надигна се демонът от мястото си, бутайки животното от скута си и тръгна към тях, но преди да ги стигне или да им направи нещо, Мо дръпна рязко ръце назад и почти възкликна.
-Готова е!
Четиримата представители на силния пол забравиха за свадата си и се наредиха около нея да видят продукта на таланта й. А той наистина бе впечатляващ. Бе успяла да пресъздаде всичко така, че можеш да се сбъркаш, че този от платното е истинския Грей, а не просто хартиено копие.
-Уоу... - разшири очи любимият й. - Да не би Леонардо да се е преродил в теб?
-Предполагам това означава, че ти харесва?
-Много. Невероятна е!
-Да, само ако г-н Лява ръка не я загрозяваше.
Дългокосия заби острия си поглед в тях, готов всеки момент да ги изпепели, но така или иначе никога не го правеше. Може би без тях дворецът щеше да е по-скучен, затова само им се заканваше, заплашваше, но никога не стигаше до край.
-Вие пък какво разбирате от изкуство?
-Разбираме разликата между красиво и грозно.
Единият от тях хвана главата на Мортем и я завъртя така, че ако имаха публика, сега тя щеше да види всяка част от лицето й.
-Това - красиво! Това - същото сполети и Грег -....грозно!
Мъжът се отскубна от тях и махна с ръка, все едно пъдеше дразнеща муха, след което се изправи и оправи вратовръзката си.
-За какво сте тук, отново гниди?
-Имаме послание от Себи-сама!
-Какво е то?
-Не е за вас. За милейди е.
Хелските наостри уши, като се надяваше този път богът да не я изненада с някое неприятно решение.
-Слушам.
-Себи нареди тази стая да бъде запечатана. Вместо това ви дава нова, напълно необзаведена, където ще пребивавате. Каза, че можете да я направите по какъвто си искате начин.
-То...това... - не можеше да повярва момичето. - означава че....
-Че вече не сте затворник! Честито! Сега зарежете това рисуване и да ходим да ви правим покоиииии... - извикаха едновременно лилавокосите.
Не можете да си представите радостта на девойката в този момент. До преди всичко тук за нея бе като затвор, независимо дали е тази мрачна стая или самата тъмница. Но сега й се даваше възможност да създаде свое собствено място по собствена приумица и вкус. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, а татенцето си спечели една допълнителна точка към благоразположението й. Тя бързо грабна картината и се юрна по коридорите. Мъжете я последваха, като тримата слуги щяха да я отведат до новото крило, което само чакаше да бъде изписано, досущ като празното платно преди половин час.

След "краткото" ни отсъствие в света на живите най-накрая се върнахме у дома. Поне беше хубаво да съм отново тук. А и мразех телепортирането, но нямаше как иначе да се стигне до горе или до тук без да умрем. Макар, че по реката Лета, също е възможно. Някой ден може и да пробвам да видя, само че първо да ме пуснат на пълна свобода. Е появихме се в тронната зала, която никога преди не е била толкова пуста. Себастиян си стоеше вече преобразен пред мен и само мълчеше. Аз пък погледнах ръцете си, но те още бяха с онзи тен. После погледнах и косата си, и тя беше кафеникава. Дори дрехите ми не бяха се променили. Въздъхнах и не казах нищо.
След секунда усетих как тялото ми се променя. Ставаше по-високо, косата ми се къдреше, а дрехите ставаха като за спортуване. Поогледах се. След няколко минути си бях нормалната аз. Това беше облекчение. Не че не можех да свикна с новия си лик, но просто когато се гледаш в огледалото след почти 18 години е странно да видиш нещо различно.
-Трябва да се научиш сама да се преобразяваш.
-Ако искаш още тази вечер ще започна с тренировките.
-Няма да е зле.
Кимнах и се огледах. Все пак беше много тъмно. Може би някоя свещ или нещо такова да запалим? Неее. Нали до мен беше Бога на всичко зло и зловещо, я малко тъмнина не може да ме уплаши.
-Защо не поиска нищо когато ти дадох възможност?
-Ами просто защото си имам всичко. Баща, любовник, куче, приятели. А ако поискам да ходя горе когато си поискам ще ме заключиш, затова реших да не пробвам. Просто си имам всичко и не желая нищо.
То си беше самата истина. Не желаех нищо, абсолютно нищо. И по едно време се сетих за нещо. Поопипах си джобовете на дрехите и извадих едно тесте. Разбърках го и го разтворих пред Себастиян.
-Изтегли карта.
И когато го направи се усмихнах. Казах му да я запомни и да я пъхне по средата на тестето. После пак го разбърках и му показах неговата карта.
-Е нищо ново. Това и кучето ти го може.
-А това?
И я хвърлих във въздуха, после и цялото тесте и когато започнаха да падат картите бяха една и съща. Прости фокуси. Като малка имах много свободно време и се научих на такива неща. Мислех, че владея магията си така.
-Хах, добре. Сега ги събери. Аз отивам в покоите си.
-Както кажеш ... и приятна вечер.
И когато излезе започнах да събирам бавно картите и да се чудя как да се науча да се трансформира, преобразявам или каквото и да е.