Тронната зала

First topic message reminder :

Всичко е изградено от сив мрамор. Липсва почти всякакво обзавеждане. Единственото нещо е величествения трон на бога, от страни на който горят огньове. Навсякъде из залата се разнасят подлудяващи мъченически стенания. Е подлудяващи за нас. За него за музика за ушите.

Когато си дъщеря на Бог, разполагаш с много свободно време, време което може да прояде психиката ти и да те накара от скука да вършиш безумни неща.Всички сте наясно за настроенията на Дантес, в които изпада понякога и как те се превръщат в един малък пир на душата му като гледа как другите страдат.Не бе ясно дали Мортем щеше да се превърне в негово подобие, това бе въпрос на личен избор, но имайки предвид родословното и дърво...се очакваше.Сега скуката и действаше ползотворно, караше я да иска да се усъвършенства и да развива себе си.
Принцесата на мрака не трябваше да е някаква си глезла, която развява парцалите си из двореца и хленчи за куп неща, повечето лишени от смисъл.Не, тя трябваше да знае как сама да постигне всичко, което желае...дори това понякога да включва измама.
Сякаш дочул мислите и, на прага на Тронната зала застана тъмен силует, момичето се обърна в негова посока, но се оказа, че не е никой, който познава.Стъпките закънтяха към нея , удряха се в тежките камъни на стените и пак се връщаха при собственика си.Ето че сега можеше да различи чертите му, дълга до кръста бяла коса, бледо лице и жълти очи.Бе висок, а тялото му бе покрито с черни дрехи, които показваха добре развитото му телосложение.Непознатия се поклони едва и се усмихна:
-Надявам се разходката ви да ви се е отразила добре, принцесо.
Мо продължаваше да го гледа, явно бе някой от безбройните демони в това кралство, нямаше как да познава всички:
-Доволна съм.А ти си?
-О, къде са ми обноските...Аз съм Силиус, покорен слуга и демон на вашия баща.
-Аха, ясно.И с какво мога да ти помогна, Силиус?
-Може да ви се стори малко некоректно, но докато стоях пред залата, долових мислите ви.Научих, че имате желание да се научите да се трансформирате.
-Така е.
-Аз мога да ви науча, ако сте съгласна, разбира се.
-Съгласна съм.-отвърна девойката и застана в позиция.
Новият и "ментор" застана точно пред нея и лицето му стана съсредоточено:
-Добре тогава, искам да се отпуснете.Да освободите съзнанието си от излишни мисли и да оставите в него единствено облика, в който искате да се преобразите.Представете си, че сте художник, а вашето платно е кожата ви, трябва да я обрисувате в новия си лик.Хайде сега, опитайте!

/Мо, знаеш си работата, опитай да се преобразиш в нещо или някой и резултата остави на нас с Поли/

Леко се стреснах когато някой изобщо се появи. По това време замъка обикновено е доста тих, защото всички са си легнали. Нали те нямаха разбит сън като мен и можеха спокойно да заспят. За това понякога им завиждах, но пък от друга страна не. Пред времето, което можех да отделя за спане мога да свърша много повече неща. И ето, че сега се показваше това. Можех да се науча да се трансформирам. Да потренирам другите си техники. Да се усъвършенствам. И всичко това само през времето, което не прекарвам в леглото. Вярно, че това ме изтощаваше, но силите ми бързо се връщаха.
-Ако мога предварително, искам да те благодаря за помощта. И съжалявам, ако ще ви забавя, много.
В случай че забравя след това да се подсигуря, не че имаше тази възможност, но просто бях такъв човек. А и като му благодарих успях да отвлека мислите си от онази насока към друга. Сега да се заловя за работа. Трябваше просто да изпразня съзнанието си от излишни мисли. Е това щеше да е малко трудно. Всеки знае, колко съм разсеяна понякога и колко обичам да мисля за всичко друго, но не и за важните неща. Та това беше проблем. Е сега хайде Мо да не мислиш за нищо друго освен за трансформацията. Само за нея. Забрави за момент всичко около теб под формата на Грегъри, прокълнатите и така или иначе разбърканите си мисли за това как живота ти не се състои в нищо по-така освен в лутане наляво, надясно в този дворец. Мда .. не ми се получаваше. Колкото повече се мъчех, толкова повече се задълбочавах в други мисли. Е да минем на друга вълна. Следващото трябваше да мисля за облика. Там можех да го се съсредоточа.
За момент мислите ми се прехвърлиха на желания облик. На момичето с лекия тен, който пред моя си беше доста наситен. За нейната коса, която беше по-дълга май от моята, а цвета и беше кафеникав. Е поне за цвета щеше да лесно. Правех това от както се помня. Да си променям косата де. Отделно още какво беше различното? Освен цялото телосложение нищо друго. Тя беше малко по-ниска от мен, по-пищна. Аз буквално си бях гърчава и мършава пред нея. Но не че не можех да надебеля, просто ставаше малко по-сложно от при другите.
Е след като си изясних напълно нейния облик се заех да го покажа на света, а не да го крия в себе си, като повечето картини, които бях нарисувала. Затова вътрешно сякаш душата ми се отдели от тялото и застана пред нея. Пък и отделно се концентрирах на магията си, така че да покрие цялото ми тяло и да ми позволи изобщо нещо да направя. Та сега трябваше да се заловя за забавната част. Точно както когато рисувах Грегъри и Диабло на платното започнах да рисувам по … е себе си. Малко щрих тук, малко мазане там. Тук и там и отново, и отново, и отново.

Щрихите на едно цяло са много важни. Те допълват общия лик. Онези малки петънца, линии, овали и светлосенки, които придават на картината завършен вид. Когато рисуваш, било то и по собствената си кожа, не бива да бързаш, не бива да пропускаш нито един елемент, иначе ще стане грозно. Не искаме да изглеждаме като Квазимодо или пък носът ни да е изкривен, нали? Не, че в това си няма своя чар, но сега става въпрос за друго.
Извинете ме, аз не съм художник, но имам набито око за хармония и външни пропорции, та простете прецизността ми. Да рисуваш върху себе си, е все едно да боядисваш тялото си в боди арт. Ако боите са наситени, гъсти и неводнисти, то току виж рисунката се оказала хубава. Но ако си нескопосан, придирчив или ти липсва търпение, работата се получава на половина. Бързата работа срам за майстора са казали хората, а в случая Мортем, твърдо упована на своя художествен талант и факта, че носи демонска кръв във вените си, прибързваше. Използваше магията си сравнително добре, но не напълно. Претрупваше я, не обръщаше внимание на тези така важни подробности, за които споменах и резултата от всичко това бе на лице. Или по-точно - лицето на новият й образ бе деформиран. Очите не бяха точно на място, едното ухо килваше като откъснат на половина плод, а пищността, за която мечтаеше, се бе преместила по-надолу, образуваща вместо бюст, едно достойно за всеки пияч на бира, коремче. Точно затова казах - прецизност. Прецизност и пак прецизност.
Самата тя осъзнаваше, че нещо не е наред, но за по-голяма достоверност, се намеси и демонът, спирайки я преди да прекали.
-Ваше височество, не мисля, че се получава точно това, което искате. Пробвайте пак, но по-бавно. Не пропускайте нито една тъкан, нито един атом от организма. Преобразяването е сложен процес, не трябва да се гледа на него лекомислено.
Момичето въздъхна недоволно, но нямаше как. Трябваше да пробва отново. Май беше изпреварила времето си за това умение, но пък толкова искаше да го научи.

/Тери отново. Искам по-обстойно описание на самия процес. Не два-три реда. Ако го направиш така, може и сама да пишеш, че успяваш./

Странно беше как мога да направя чудеса, стига желанието за тях да идва от сърце ми. Може би защото просто когато дадеш душата си в това, което правиш то става наистина красиво и някак си приятно за гледане, но сега нещо просто ме караше да не го правя като хората. Просто .. нещо ме спираше. Дали беше, че просто не исках този облик? Сигурно. Или защо в него направих нещо, което се срамувам дори да изрека. Тогава не мислех, но сега .. Е ще го преодолея.
Значи трябваше до най-малкия детайл. До самите градивни частици да се променя. Е чудно. Можеше да се уреди. Не знаех как, но щях да пробвам да го направя. Да се боря със собствената си структура и накрая ако можех да развея знамето на победата над собственото си тяло. Може би се чудите защо говоря така? Защо мисля така? Е много просто, защото трансформацията е отприщване на нашите желания породения от чисти намерения или дори нашето его. Точно така, досега не се замислях какво е трансформацията, но тя беше онова нещо, което искаме да променим в себе си. Тя е всичко онова, което нямаме, всичко което искаме да имаме, да притежаваме. Тя е свързана със завист, с непълноценност, срам от самите нас, че толкова искаме да се променим. От желание да бъдем нещо, което не сме. И точно сега аз самата искам да бъда, да съм нещо, което не бях. Но не че се срамувах от себе си. Може би малко, може би доста, но едно беше сигурно. Сега просто исках да преподавам танци на онези хора, затова исках да успея да се преобразя. Затова щях да опитва, и опитвам, докато не успея.
Но сега трябваше да мисля само над облика. И може би трябваше да пробвам с друг. Някой напълно на момента създаден, някой ей така, за момента. Нали повечето ми картини така са направени. Вдъхновението на момента винаги е било най-добрия начин за нещо. Така, че затворих очи и вместо „сама” да рисувам по себе си, оставих магията ми да променя тялото ми както сметне за добре. Да не я пришпорвам, да не я ограничавам. Просто да я оставя сама да прави всичко, с каквото темпо поиска, както тя реши. И така с празно съзнание образа започна сам да се появява. Първо беше просто клетки, които бързо се размножаваха и скоро се появиха тъканите, органите и вече тялото, но без нищичко по-така. Само червена фигура. Следващото щеше да е интересно да се гледа, защото сега вече започваше онова, което хората гледат, а не досега вътрешната част на тялото.
Последва нещо малко плашещо. Косата на това нещо започна да се появява. Без да има кожа или нещо такова. Само косата, а тя беше дълга до кръста, и права. Беше с наситено червен цвят, с леки сини кичури точно падащи върху ушите и прикривайки ги.  Кожата на този образ беше все пак по-тъмна от моята, но все пак вървеше към бледите хора по онези страни. Нямаше нито една бемка или пък други белези по тялото си. Не беше с голям, но пък беше задоволителен бюст и имаше хубава фигура, тип пясъчен часовник. Беше ниска, може би метър и шестдесет. Или шестдесет и един, не можех да преценя от тук. Очите и бяха зелени като тревата и лесно можеха да се доловят няколко звездички в тях. Устните - месести, но не твърде много. Лицето беше ясно и слабичко. Но имаше и нещо детско в него, нещо, което те караше да мислиш, че е сладка и миличка. Нослето и беше типично чипо.
За облеклото какво мога да кажа. Носеше черни къси панталони, а под тях имаше нещо като клин. Черни токчета, който май не бяха токчета, а направо кубинки. С бял колан на панталонките. Носеше също бяла риза, която не беше много нейния размер, може би един отгоре, но пак и стоеше някак си приятно. Яката на ризата беше подчертана с червена вратовръзка в същия цвят с косата и. Отделно носеше и кафяв суичер, който беше спуснат от рамената и, но все пак си беше там. Дори имаше и качулка, а около ръцете сякаш беше по-стегнат, за да не пада.
И като за край погледа. Напълно и безпрецедентно отчаян от живота. Явно в момента изразяваше собствените ми чувства, защото в момента, в който този нов демон ме нарече с онази дума изгради стена между нас и се почувствах зле. Та ето защо погледа и беше такъв. Но пак имаше нещо приятно в това.

/ ето я и моята мотивация :Д /

Този път преобразяването се получи перфектно. Сякаш разбрала грешката си, Мортем сама започна да крои и плете нишките на тъканите си, така че да ги вплита една в друга, а всяка плетка образуваше ново и ново продължение на основата. Куките на магията й не спираха своя брод и малко по малко създаваха нещо хубаво, нещо уникално само по себе си. Косата, очите, малките черни ивици излизащи от зениците, трапчинките, тена на кожата, всичко си напасваше като наслоени пластове боя. Докато накрая се получи едно идеално копие, едно ново тяло, с познатата ни до болка душа на Принцесата на мрака. Знам, че не обича да я наричат така, но човек не може да избяга от същността си, колкото и да се опитва. Бързината на процеса от друга страна обаче не беше много добра и определено Хелските ще трябва да поработи над нея. Но всичко с времето си. Беше прекалено късно за това, а и магията й не бе свикнала все още да задържа трансформацията за дълго, точно затова новият й лик се задържа над повърхността няколко минути. След по-малко от пет се разпръсна във въздуха и на мястото му се появи пак старата Мо, че дори бе възвърнала и розовият си цвят, ефект от червеният нюанс на новото си поне за малко тяло.
-Много добре, Ваше Височество. Но няма да е зле да поработите върху издръжливостта и скоростта.
Момичето кимна, благодари за пореден път на ненадейно появилият се демон, а когато си размениха тези жестове на етикецията, той се поклони, сбогува се и се оттегли да броди нейде из подземното царство.
Сега вече замъкът наистина замря. Изгасна и потъна в тишина, която може да те доведе до полуда ако не си й свикнал. Всички си бяха легнали или отпочиваха, а Мортем седеше сама по средата на голямата тронна зала, която в момента й се струваше толкова пуста. От една страна не й се спеше още, от друга не искаше да остава сама. Но ако отидеше при Себастиан само щеше да го тормози, а за един ден прекараха доста време заедно. мариана кой я знае къде се бе запиляла, колкото до тризнаците, тях почти никога не можеш да ги намериш, ако те не искат. Оставаше само един човек, който бе сигурна, че още е буден, а и присъствието му, й носеше голямо щастие. Така че без особено да се замисля, девойката се изправи, отърси глава от последното преживяване и се отправи към главният вход, за да прекоси няколко кръга и да се озове в къщата на любимия си.

/Тери, пиши в къщата на Грегъри, но само как влизаш. Как ще го завариш, оставяш на мен. Получаваш Преобразяване, с идеята да го перфекционираш. Сила-6, Ловкост-6, Интелект-7, Опит-8/

И ето ме мен. Ходеща по коридора или по-скоро лазеща с леко повдигане в задните части, имитираща еднорог. А защо го правех? Един бог знае. Отделно около мен имаше малко жълти човечета, на които очите бяха несъразмерно по-големи от тялото. Или на мен така ми се струваше. Не мога да съм сигурна. Но факт беше, че те рисуваха с някакви черни моливи и нещо, което е бледо розово по стените. Или поне единия. Другия рисуваше пещерни картинки на човечета, мечки и копия по земята. А третия ... третия ...
Веднага почнах да се оглеждам ... а ето го. Той се е качил върху мен.
-Хайди хоп ... дии ...
Все пак продължих да се движа така и да ги гледам. Бяха много малки и сладки. Исках такова за вкъщи. Но мама щеше да ми се кара ... а чакай ... аз нямам майка. Значи мога да си ги взема. И при тази мисъл цялата засиях. Буквално ... сияех.
Чак сега понечих да погледна молива в ръката на единия жълт приятел. Това беше ... това беше ... МОЛИВА МИ ЗА ОЧИ. Скочих веднага на крака и отидох до жълтото човече.
-Ах ти кучко на кучките.
И започнах да го душа и душа, и накрая той падна безпомощен на земята. После погледнах и към другия. Той беше взел любимото ми червило. Ей това беше. Моите неща не се пипат. Да не говорим, че то беше отмъкнато от една от слугите, която си го беше купила, ама нали аз го харесах, пък тя не. Та направихме бартер.
-А ти ... ти ... ти ... Еднорога е ядосан. Марш в карцера.
И всичките без един се отправихме към тронната зала. Там се качих на трона на Себастиян и се насадих там. Даже си взех и пръчка и топка. Щях да се правя на Върховната Сила що властва над таз мършава земя. Изпънах пръчката напред и вдигнах гордо главата си. Започнах с висок, но не много разбиращ тон, всъщност май не беше език а просто букви събрани заедно. Или така си мисля, защото моите слуги просто ме гледаше стерео. Изведнъж единия от тримата, удушения по-точно се върна.
-Много сте сериозни бе. Имам идея.
Всички свалихме костюмите, защото явно и без тях сме си зле. Но тримата смениха нещо друго. Май забравихме да споменем, че при демоните се наблюдава бързото изтрезняване, но пък за сметка на това веднъж да си се отпуснал даваш всичко за простотията.
Тризнаците застанаха в позиция за ... не знам. Просто седнаха на три столчета. Единия се беше разкрачил ... доста. От другата страна стоеше втория и имаше нещо на гърдите си ... а по средата третия беше застанал по необясним начин. А на мен ми дадоха един лист. То всички имахме такъв де. И тъкмо да почнем да пеем новата песен, вратата към подземията се отвори и от там излязоха Себастиян и Грегъри. Те ни зяпнаха леко учудено, но един от тризнаците бързо замаха положението.
-Приготвили сме нещо, с което да поздравим най-милия и добър Император.
Двамата се ококориха още повече, но все пак седнаха кротко да ни гледат. А ние пак застанахме с начални позиции. Ако щеше вярвайте, дори не ми пукаше, че Грегъри ми гледа сеира. Нека да гледа, че и без него мога. Музиката започна да свири и ние започнахме да си "четем" думите от листата.

Дорис: Fire in the disco
Норис: Fire in the taco bell
Мо: Fire in the disco
Морис: Fire in the gates of hell

Мо: Don't you want to know how we keep starting fires?
Дорис: It's my desire,
Норис: It's my desire,
Морис: It's my desire

Мо: Don't you want to know how we keep starting fires?
Дорис: It's my desire,
Норис: It's my desire,
Морис: It's my desire

Мо: Danger! Danger!
Дорис: High Voltage! - и в щом изпя думите си както си се беше разкрачил нещо светна между краката му
Норис и Морис: When we touch, When we kiss
Мо: Danger! Danger!
High Voltage! - и този път пък това на гърдите на Норис светна
Всички заедно: When we touch, when we kiss, When we touch

Danger! Danger!
High Voltage! - и този път целия Морис светна

И можете да си представите каква гледка беше до края на песента. Едно беше сигурно ... и четиримата се пукахме по шевовете от смях след това, което направихме. Но пък поне беше забавно. Сега стояхме и гледахме миличко бога, да чуем неговата присъда

/ и ето я песента https://www.youtube.com/watch?v=2a4gyJsY0mc /

Какво шоу, уважаеми ми читатели! Имате честта да присъствате на нещо необикновено и невиждано от човешко око.Да станете свидетели на това как се забавляват демоните и прокълнатите изчадия, да се докоснете до един нов вид изкуство ,който що взриви музикалните норми и ще завладее класациите. Дори аз оставам безмълвна пред този нескрит талант, бликащ на талази от нашите герои, но това все пак си бе изкуство и всеки имаше различен поглед върху него. Докато песента вървеше, залата се изпълни с адски изчадия от близо и далеч, криеха се по ъглите и надзъртаха любопитно към ставащото. Чуваха се шушукания от сорта на " Горкото момиче, полудяло е от мъка", други пък ентусиазирано пляскаха и се поклащаха в такт с мелодията.
А трети , като Грегъри стояха и гледаха с каменно изражение, непозволяващи мислите им да излизат на повърхността. Истината е, че гледката го огорчаваше до някъде...ще попитате защо? Тя просто бе свидетелство за това, че явно на Мортем изобщо не и пукаше за станалото по-рано днес и не съжаляваше за грешките си, вместо това се зае шумно да празнува раздялата...все едно само това е чакала. Но все пак това си бяха неговите мисли и ние нямаме право да се месим в тях. Нека вместо това да се смесим с подземния елит и да се позабавляваме така както го умеят самите демони.
Себастиан се бе подпрял на една от масивните колони и честно да си кажем на моменти преспа половината представление, то просто бе чиста самодейност, не го трогна с нищо, не го жегна. Когато песента свърши, един от неговите подчинени го сръга за да се събуди, той избърса слюнката, която бе увиснала от устата му и се прозя шумно. Започна да пляска така все едно това действие означаваше неимоверно усилия за него и останалите го последваха.
Е, все пак малката трупа на принцесата получи заслужените си аплодисменти. Дантес тръгна с бавна крачка към тризнаците и Мо, когато бе вече до нея я прегърна през рамо и се усмихна:
-Браво, деца! За момент ме накарахте да се почувствам така, все едно е деня на бащата и съм поканен на представлението на някоя предучилищна група.
Девойката се усмихна, такъв си бе той:
-Сега се отдръпнете и оставете на стария Дявол да ви покаже как се прави.
Те го послушаха и се смесиха някъде отстрани с тълпата, като нашата героиня целеше да е възможно по-далеч от възлюбения и.
Дантес застана по средата на залата, щракна с пръсти и цялото осветление изгасна, като само няколко лъча в различни цветове светлина се насочиха към него. Дрехите му се премениха в дълга до самите глезени роба, с широки дълги ръкави и масивна качулка. Започна музика, която можеше да се определи, като от саундтрака на някой злодей и той започна да се поклаща в такт с нея.
Когато започна да пее , гласът му звучеше, като на стар пушач, гърлено, дрезгаво.В миг, из всички кътчета на преизподнята , от всяка дупка и изпод всеки камък към него се насочиха на талази различни видове насекоми. Но те не бяха обикновени буболечки, ако се вгледа човек, ще установи, че все едно бяха излезнали от някаква анимация, а на всичкото отгоре танцуваха и препяваха заедно със своя господар.
Заедно с Императорът те изпълняваха сложна хореография, кълчеха се, закачаха се с публиката, Себи се въртеше с такава лекота и гъвкавост, зъбеше се и се раздаваше изцяло:

In the dark of the night I was tossing and turning
And the nightmare I had was as bad as can be --
It scared me out of my wits --
A corpse falling to bits!
Then I opened my eyes
And the nightmare was...me!!

Тогава когато дойде време за припева, адските същества запяваха около него:

In the dark of the night evil will find her
In the dark of the night just before dawn!
Aah...

И после отново поемаше Себи:


She'll be gone!
I can feel that my powers are slowly returning!
Tie my sash and a dash of cologne for that smell!
As the Pieces fall into place
I'll see her crawl into place!

Хорът от буболечки се бе разпръснал из целия каменен под и изпълняваше сложна хореография на някакъв танц, а гласовите им възможности бяха доста добри. Все едно си се озовал в някоя сатаническа църква и слушаш хор от зомбита, скелети и таласъми, да настръхне човек...от кеф. И точно когато публиката си мислеше, че песента на техния крал е към своя край, изведнъж се чу звук, като сменяне на плоча и запoчна друга, по-весела и жизнерадостна от предходната мелодия.
По средата на тронната зала, изпод земята, точно под краката на Себи, проби нещо, като сцена, която го издигна нагоре , над всички, като на пиедестал.Съществата се бяха наредили долу на земята и продължаваха да танцуват.
Той започна да се кърши и да пее със закачлив глас и в един миг с едно рязко движение се отърва от робата, която прикриваше тялото му и остана само по боксерки. Тълпата избухна във весели писъци и аплодисменти, но това само го надъха и той започна да се раздава още повече:

Аз съм твърде секси за моята любима/любов/, твърде секси за моята любима
Любовта ще ме напусне/изостави/

Аз съм твърде секси за моята риза, твърде секси съм за моята риза
Толкова секси, че ме наранява /че ме боли/
И аз съм твърде секси за Милано, твърде секси за Милано
Ню Йорк и Япония
И аз съм твърде секси за твоето парти
Твърде секси за твоето парти
Няма начин, аз съм денс танцьор

Аз съм модел, знаеш за какво говоря/има се предвид за стриптийз/
И правя своите леки завъртания/движения/ на подиума
Да, на подиума, на подиума, да
правя своите леки завъртания/движения/ на подиума

Аз съм твърде секси за колата си, твърде секси за моята кола
Твърде секси за много далеч/дълго/
И аз съм твърде секси за шапката си
Твърде секси за моята шапка. Какво мислите за това?!

Аз съм модел, знаеш за какво говоря
И правя своите леки завъртания/движения/ на подиума
Да, на подиума, на подиума, да
правя своите леки завъртания/движения/ на подиума.

Когато спря да пее и музиката утихна, той вече бе чисто гол, някой от присъстващите бяха прегракнали, някой демонки припадаха, а други все още викаха истерично. Мортем бе закрила очите си и клатеше глава, чудеше се дали случайно баща и не кара втори пубертет. Себастиан направи знак всички да мълчат и се провикна:
-Добре, уважаеми! Този малък моно спектакъл ме вдъхнови за едно грандиозно парти! Очаквам ви след час в Къщата на пълнолунието! Ще си устроим маскен бал и всички са поканени!

/Мо, пиши как се оправяш и какъв костюм си избираш и след това направо пиши в къщата/
Първата песен, можете да си я представите така: https://www.youtube.com/watch?v=Ocm8QdNR_d8
А втората е ето тази, която всички много добре знаем: https://www.youtube.com/watch?v=ndnslvOe3ig

Знаех си, че това не беше на добре. И сега виждате резултата. Кое дете би искало да види баща си в тази ситуация? Чисто гол, осветяван само той от прожекторите, в стая пълна с демони и отделно …. На пиедестал. Просто чудесно. Но да си кажа неговото представление определено щеше да остави спомени в главите на тези проклети души. Дори нещо повече. За пръв път тях нямаше да ги е страх да говорят по негов адрес, защото това щеше да е самата истина. И докато тъкмо се приближавах с ръка на очите, а в другата ми ръка носех неговия любим халат чух нещо, което леко ме накара да потръпна.
-Добре, уважаеми! Този малък моно спектакъл ме вдъхнови за едно грандиозно парти! Очаквам ви след час в Къщата на пълнолунието! Ще си устроим маскен бал и всички са поканени!
Бързо се приближих до баща си и му подадох халата, а след като го облече и се уверих, че го е направил. Поне по гласовете на демоните отстрани можех да се ориентирам. Е сега нямаше нужда да крия очите си. Но проблема в мудното ми държание беше, че леко погледа ми се размаза докато махах ръката си. За много кратък момент се почувствах слаба и буквално … смазана от всичко около мен. Бързо се възстанових въпреки това и само леко се усмихнах.
-Аз ще може ли да не идвам?
В погледа му се виждаше, че не очакваше такъв въпрос. Напоследък беше лесно да го учудвам. Дори вече се чудя дали не ми е твърде лесно да го правя.
-Никакъв шанс.
Той направи знак на някой в стаята и се обърна към мен. А когато разбрах кой е този някой пребледнях още повече. Моя възлюбен се приближи, а до него стоеше една от многото демонки в нашето царство. Това също учуди доста нашия бог.
-Сигурно и ти няма да искаш да отидеш? – попита бога лявата си ръка, но Грегъри само поклати глава и някак си весело му отвърна.
-О не … даже напротив. Вече обмислям костюма си.
-Тогава да не те задържам.
Да си кажа. Исках да избягам, но ме спираше само факта, че Себастиян пак ме ползваше за облегалка и тежеше. Иначе както се казва щях да си плюя на подметките. А когато Грегъри и онази демонка се отдалечиха и изгубиха от погледа ни, бога ме погледна и с усмивка продължи да говори.
-Я набързо разкажи какво става.
-Не искам.
-Никой не те е питал.
-Ама аз не искам.
-Веднага изплюй камъчето.
С много негодувание и упорство просто казах, че скъсахме по моя вина и той го прие. Бързо се предаде, сигурно защо това изобщо не го вълнуваше. Стига той да е добре, значи всичко е чудесно. Харесвах тази негова философия. Нека не го тревожеха никога глупави любовни истории на такива невръстни деца като мен. Не че не исках да ми каже, че всичко ще се оправи, колкото и невероятно да изглежда това сега, просто той не беше такъв. Никога не би показал, че е загрижен за мен и такива неща. Е както и да е.
-Сега ще мога ли да капитулирам за момента и да се скрия в стаята си.
Себастиян се замисли, но вместо да ми каже „Да” получих нещо различно.
-Не. Ще дойдеш. И не ми минавай с номера, че нямаш костюм. Знам че си пълна с различни парцалки.
-Не знам като какво тогава да се облека.
И май не трябваше да казвам това, защото чак след думите си се сетих, че има двама индивида, които обожават да ме обличат в различни претруфени дрешки и то с цел да ме гледат как се мъча да ходя наляво, надясно с тях. Но изречена дума, хвърлен камък.
-Облечи се като .... булка? - и представете си дори имаше звездички в очите. Ама не беше познал. Вярно, че никога нямаше да ме види в бяла, булченска рокля, но нямаше да му мине номера сега.
-Отказвам.
-Тогава .... мишка? - и вече почна да се облизва някак зловещо. Да не мислеше да ме яде. И както си го помислих на главата ми се появиха от онези уши типични за мишките. Той се загледа в мен и после избухна в смях.
-Много ти отива. Може да обмисля варианта да наложа нова заповед и всички да носите такива костюмчета.
Намръщих се още повече и скръсих ръце под гърдите си.
-Така наистина няма да се появя. Ще се скрия в някоя миша дупка.
Определено не си подбрах думите правилно. Е както и да е. Скоро след това бях изпратена да си намеря нещо, което да отива на проклетите ушички. Не че беше трудно де. Една светло сива рокличка малко над коленете. Чорапки до средата на бедрата и едни токчета. Малко грип тук и там. И накрая маска, която да закрива част от лицето ми, но и да подсказва, че се правя на плъх. Накрая нямаше какво да му мисля и просто тръгнах към къщата.