Fate Cry
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.



 
ИндексПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 Центъра

Go down 
+2
Тарен
Admin
6 posters
АвторСъобщение
Admin
Admin



Брой мнения : 66
Join date : 16.01.2011

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Центъра    Центъра            Icon_minitimeСря Яну 26, 2011 3:15 pm

Тук хората се събират, за да общуват. Също така това е едно от многото места, където се провеждат двубои. Постоянно има съревнования между тоя и оня и хората правят множество облози залагайки пари, животни, предмети и дори дъщери.
Върнете се в началото Go down
https://fatecry.bulgarianforum.net
Тарен

Тарен


Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeСъб Апр 27, 2013 7:37 pm

Възпитанието е като изискано облекло на официална вечеря- проявява се в клиширана форма и е толкова задължително, че неговото отсъствие прави по- силно впечатление от наличието му, освен ако не притежаваш личен стил в общуването. Тогава наборът от заучения етикет става истинско оръжие, което може да радва и очерня с еднаква ловкост и бързина, защото за разлика от ръката, която виждаш, че се приближава за да нанесе удар, думите са неуловими и няма как да ги парираш преди да са те зашлевили.
Аз не бях навътре с прилагането на тези дипломатически тънкости- смятах ги за двуличие и просто се държах с хората така, както заслужаваха в моите очи - никога не говорех в учтива форма на някой, който се е обърнал към мен на "ти", независимо от позицията, властта или възрастта му. Нямаше да позволя да се случи и обратното. Знаех как да се държа - това ме караше да се чувствам на висота. Пътят щеше да е дълъг, затова отговорих на дамата любезно:
- Посока Скайфол и трябва да премина снежния Корнор... чувал съм, че е студено място, което мнозина не харесват като туристическа дестинация, но с вашата топла компания, госпожо, мисля, че ще устоя на леда.
Жената се засмя, прикривайки устата си с пълничката си ръка.
"Бей- помислих си аз- трябва да наблегна и на това полезно нещо, наречено комуникация с хората."
За разлика от нахаканите младежи, аз никога не се заяждах без причина, а имаше и много по- елегантни начини да спечелиш словесен двубой от жлъчния сарказъм, важното е да прецениш събеседника.... уви, аз нямах никакъв житейски опит в тази насока... действах по интуиция.
На дамата също й беше интересно да гледа пейзажа, плъзгащ се под дирижабъла като морско дъно под корема на дебела риба, затова не засегнахме много теми - обичайните: за времето и превозното средство. След това реших или да я отегча, или да я развлека /и двата варианта ме устройваха/ с мимолетните си впечатления от Летящия град откъм зеленина и уредба на летището.
Изговарях бавно мислите си, да на се налага да измислям нови... като упражненията за писане на думи, при които разтягаш по дума на ред.
Дамата май беше добродушна. Очите й бяха кротки и някак по лелински грижовни - нито по бабешки отстъпчиви, нито по майчински строги /бях се нагледал на възрастни и не чак толкова възрастни жени в имението и на отношението им към децата в персонала, тааа... /
Скоро пейзажът привлече вниманието на повечето пътници, за които идването до Корнор не беше вече тривиално и обикновено преживяване. Но как изобщо може такава гледка на се превърне в "тривиално преживяване"!? Такова нещо никога не омръзва!
Респектиращо! Величествено и респектиращо! Както на централно място се поставят най- важните особи, така и тези земи бяха с някакво достолепно излъчване. Но ме побиха тръпки. Бях чел за кръвта, баргела толкова често белия сняг, топлината на посечени трупове, разтапяща снежинките... но белотата на Корнор винаги надделяваше над тленните ни останки и нищожните ни конфликти- снегът неминуемо затрупваше всичко.
Великата стихия на водата - мой подсъзнателен изконен противник, тук беше в най- безпощадната си форма - лед. Както на достоен противник, ако се сваляше шапка на пейзаж и ако имах шапка, щях да го сторя. Чувствах се нищожен, а щом някой или нещо спечели уважението ми, аз не се колебаех да го засвидетелствам открито.
Приземихме се.

Краката ми бяха изтръпнали от дългото стоене в една позиция. Можех да си представя как се чувства възрастната дама, затова й предложих помощ, ако желае да слезе. Аз трябваше да се възползвам от кратката почивка за да сляза задължително...

Животът се основаваше на най- простички истини, общовалидни за всички хора. Като например тази, че щом познаваш човек от дълго време и той те заговаря по необичайно лъчезарен начин, при положение, че не си говорите често, значи, че той непременно очаква да получи някаква облага/ услуга от теб.
В момента аз се сблъсквах с две други простички истини:
първо- бях гладен
второ- не знаех от къде да си набавя храна.
Затова изложих на възрастната си спътница в небето намерението си да потърся из центъра нещо простичко, годно за храносмилане, с което стомахът ми да се занимава по пътя.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz


Брой мнения : 3308
Join date : 16.01.2011
Age : 36
Местожителство : Plovdiv

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeСъб Апр 27, 2013 8:30 pm

Корнор, величествен сам по себе си. Земята на необятната шир на бялата пелерина. Най-суровото място, познато в нашия измислен свят. Ако за кореняците той бе сбирка на веселие, топли, пък и охладени напитки, множество многовековни битки, дълголетна история и една различна, езическа религия, то за чужденците всичко се свеждаше до три прости компонента: смразяващ кучешки студ, тракащи кокали, най-вече твоите собствени и риещ се поне до колената сняг, в който потъваш, а обувките ти подгизват, вкочанявайки пръстите ти и през умът ти преминава и не толкова приятната мисъл за възможна ампутация.
Разбира се, всяка територия изпъква със своите собствени особености. Ако трябва да изберем държава, в която никой не би искал да стъпи, освен ако не е роден там, то това би било Територията на прокълнатите. Със своята психическа деменция, призрачност, която повярвайте ми, не е измислена, тъмнина, прохлада и чести дъждове, тя се е превърнала до толкова противна и безотказно заклеймена, че дори ледените планини на Корнор ви се струват райско кътче.
Не това бе причината Тарен да се възхищава на белотата, но ако направи проучване и сравнение, не би навредило.
Така или иначе, съдбата го прати точно тук, поне за петнайсет минути, които той трябваше да оползотвори по най-добрия начин. А какъв по-добър начин от това да се засити? Реално, на центъра нямаше храна, не и такава, която можеш да си купиш. Но имаше нещо друго. Двубои, често срещани и поради тази причина, пътниците станаха свидетели точно на един такъв двубой между двама сравнително млади берсерка. Структурата им показваше физическо превъзходство над останалите раси и до някъде те караше да се замислиш дали би искал да си имаш взимане даване с тях, независимо колко добър магьосник или колко опитен убиец си....да речем.
Тази мини битка привлече вниманието както на нашия герой, така и на тези, които пътуваха заедно с него. Като изключим тези, които се разотидоха, явно чакащи да достигнат точно тази дестинация, останалите се присламчиха към малката тълпа зяпачи и се отдадоха на гледката. Мъжете бяха облечени оскъдно, издържащи без проблем на студа, носеха ботуши от кожата на лама, привързани с черни връзки, а физиономиите им бяха грубовати и сурови, типично за този регион. Единият държеше дълъг, двуостър меч, а вторият разчиташе на секирата си, която размахваше със завидна лекота. Интересен факт бе, че не говореха, не се псуваха. Гледаха се един друг стръвно, като не изпускаха нито едно движение на противника. Когато два задника се надприказват става страшно. Като кучета, които само лаят. Безполезно и дразнещо. Но не и корнорци, не и те. Те не бяха по приказките, освен ако не са в шумна компания и при бой, бил той и за облог, никога не хабяха думите си в излишни драми.
-Защо се бият? - попита един тукашен, младия Мираел.
-А, за удоволствие. - отвърна гражданинът и се ухили многозначително, видимо доволен, че ще присъства на подобен спектакъл от такава висша или нисша форма, според гледната точка.
-За удоволствие? Нима хората правят това?
-Разбира се! Ти от къде падаш?....
Чак тогава непознатия се обърна към момчето и видя крещящо различаващата се визия от неговата, от тази на човека до него и от всички останали.
-Ааа....ясно. Чужденец! По вашите земи сигурно няма подобни неща.
-По-скоро не.
-Хахаха, младок, няма се косиш. Те няма да се убият. Май...Както и да е. Правилата са докато първия падне. Искаш ли да заложиш?
Това предложение бе направо абсурдно. Колкото и да не харесваше хората, магьосникът не мислеше, че е достойно да си играе с живота им. Все пак имаше морал и ценности, които следва и не смяташе да падне толкова ниско. Нямаше намерение да споделя истинското си мнение, че да не се превърне в следващия опонент, затова само махна ръка с вяла усмивка.
-Не мисля, не ми е по стила.
-Хахаха, разбира се, че не ти е.
Въпреки, че нямаше да залага, облозите почнаха и групата взе да наддава кой каквото има. Някои пари, други добитък, трети оръжия. Един даже предложи цяла торба с топъл семит. Голяма грешка. Грешка, защото в този момент, коремът на пироманът се обади и застрашително изкъркори по най-шумният възможен начин. И тъй като наоколо нямаше магазини, бакалница, пекарня или нещо подобно, идеята за облог не му се стори толкова лоша. Все пак, непознатият каза, че няма да се изтрепят един друг...уж...а и това бе един добър начин да си набави храна, стига късмета да му се усмихне и да заложи на правилния човек. Но дали щеше да го направи или щеше да издържи всичкият оставащ път на празен стомах?
Върнете се в началото Go down
Тарен

Тарен


Брой мнения : 302
Join date : 26.04.2013

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeНед Апр 28, 2013 10:36 am

Бездействието ражда пороци, а удобствата изнежват хората. Като огледах тукашните, констатирах, че няма предпоставки нито за едното, нито за другото.
Корнор изглеждаше като ковачница на железни характери. Тук като нищо можеха да ти видят сметката за някоя необмислена приказка. Или трябваше да можеш да си мълчиш, или да се научиш да отстояваш своето с цената на целостта на тялото си.
А аз така мразех да си трая тихичко... добре че нямаше да се задържа по- дълго тук.

Щом видях торбата симит, веднага през ума ми мина идеята да заложа... Не съм хазартна личност - боговете не благоволиха да ме дарят с късмет при раждането ми /и май не само с него/ и не харесвах игрите, при които нищо не зависеше от личните ми умения - ако трябваше да заложа дали ще пече слънце или ще вали дъжд, специално като за мен щеше да се изсипе сняг - просто в тези неща не ми вървеше. Но с малко помощ от опита и замръзващия ми мозък, може би щях да позная кой ще излезе победител.
Огледах обстойно войните: аз претендирах, че имам респектираща осанка от тип "интелигентно селянче" - жилав, на моменти прекалено енергичен, но с изправен гръб, безизразно лице и равномерна, плъзгаща се походка, докато тези пред мен изглеждаха на моите години... но като мускулатура, ръст и телосложение... няма смисъл да коментирам...

Исках да преценя на кого стойката показва повече увереност и умения, на кого в погледа се изписва повече решителност.
Освен това в дадено сражение има няколко важни обстоятелства, от които зависи изходът му. Тук имахме близък бой, дуел 1 на 1, ограничено, заради насъбралите се зяпачи, пространство и масивни, силни берсерки, на които тежестта на големите оръжия не пречеше никак откъм маневреност. В тези показатели изглеждаха равностойни. Онзи с меча имаше насреща си опасна брадва, която можеше лошо да го изненада. В такава битка се залагаше на мощни удари. Мечът промушва, посича, парира, а брадвата спокойно може да отклони тежкото острие и да разсече открилите се за миг части. Отвъд чистата физика, каузата и мотивацията на всеки един имат свойството да наклонят везните в негова полза, дори и ако другият очевидно го превъзхожда - примерите в историята са многобройни.
Но в двубой за удоволствие, май аз с моя глад имах най- силната кауза.

Преосмислих нещата добре и реших да не залагам от чисто практическо съображение- за да спечеля торбата семит, дадена от мъжа, трябваше да сложа някоя пара на противника на неговия фаворит, без значение кой от двамата е, с което анализът ми се обезсмисляше. Щях да изчакам края на битката, за да видя при кого ще се озове моята мечтана плячка и да се опитам да я купя от притежателя й.
Затова само тихичко си набелязах мъжа с брадвата за победител /из тълпата се носеха имената на дуелиращите се, но не знаех кой кой е/ и затаих дъх с надежда да се окажа прав- нещо като спортна злоба неминуемо накара мускулите ми да се свият, стиснах зъби и следях с трепет всяко движение, понеже никак не ми харесваше да не съм прав или да губя, пък ако ще и да е по надплюване с костилки.

Най- после започнаха.
Явно добре се познаваха, защото липсваха проучващите и залъгващи движения в началото на всеки двубой и двамата направо се хвърлиха в атака. Всеки знаеше техниката на другия и си размениха по един удар, който отбиха без да се смутят ни най- малко.
С кръвожаден вик брадвата се опита да вкуси човешка плът, но мечът я парира по учебник. Ударите бяха с изключителна сила и настървеност.
Контраатаката премина на разстояние от моя фаворит, който се отдръпна без да му трепне окото. Крачка встрани, след което се спусна напред. Този дълъг меч имаше "сляпо петно", от което берсеркът се възползва и влезна отляво. Нямаше време да се нагласи така, че да вкара в употреба оръжието си, но беше удобно за удар с лакът в лицето. Дори и отдръпнал се, противникът му не успя да го избегне. Звуци на одобрение се плъзнаха из тълпата. Без да се увлича, за да не се открие удобно за удар отдолу, фаворитът ми се извъртя в позиция на десен гард - агресивна стойка, позволяваща предимно атака. Другият не бе смутен след удара, дори звуците от публиката го озлобиха допълнително.
Не мога да отрека, че бяха добри, от движенията им разбирах за високото ниво на уменията им, но цялата атмосфера и това, че група зрители се забавляваха на техен гръб и те нямаха нищо против, ме дразнеше. Приемах, че състезанията и залозите опорочават духа на битката, подхранвайки егото - основен враг на дисциплината и самокритиката, било то в тренировка или в реален двубой.
Върнете се в началото Go down
Fate
Admin
Fate


Брой мнения : 1391
Join date : 18.10.2011
Age : 36
Местожителство : Plovdiv

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeПон Апр 29, 2013 12:35 pm

Връщайки погледа си към битката, Тарен можеше да огледа още по-добре двамата бойци. НЕ само оръжията им и успешните атаки, които си нанасяха, но и външният им вид. Въпреки, че берсерка който бе нарамил брадвата в ръце и в момента се опитваше да посече някоя част от тялото на опонента си, изглеждаше доста силен, той се различаваше от мъжа стоящ срещу му. Дрехите му не бяха кой знае какво. Дори, по-голямата част от тези одежди наметнати на гърба му, не можеха да спаднат дори към графата "дрехи". По-скоро бяха навити един върху друг парцали, пристегнати с къси въжета прихванати едно за друго.
Мъжа срещу него, бе къде-къде по-добре изглеждащ. Дори само да се вгледаш в изящно изработената дръжка на меча му, можеше да разбереш много за него. Такива оръжия рядко се правеха по тези земи, а това го отличаваше коренно от останалите. Дрехите му не бяха нищо особено, но върху им имаше наметната лека броня, защитаваща тялото му.
До тук, добре. Единият бе тежко въоръжен и доста нахъсан, а другият показваше привидна класа над противника си. Въпреки че двубоят можеше да се нарече неравностоен още от пръв поглед, това не бе така. Един корнорец не би се предал, дори да лежи по гръб, обезоръжен, че дори и с меч опрян в гърлото.
Да не си мислите, че забравихме битката? Напротив. Точно в този момент, тя бе в своят разгар. Двамата бойци продължаваха да замахват с оръжията си, като се редуваха. Тежките им удари залъгваха зрителите, че искат да посекат телата си, но това не бе така. Както разбрахме по-рано, това бе битка за удоволствие, а не за да убиеш някого....е, не винаги. Но в този случай, не се търсеше кръвопролитието, ами чистата тренировка. Ударите бяха тежки, но не и смъртоносни.
Докато мъжете се опитваха да се надвият, тълпата продължаваше да скандира отстрани и да подканва бойците с виковете си. Всеки бързаше да заложи каквото намери, преди някой да е загубил битката. А залозите, растяха все повече и повече. Мечоносецът, естествено събираше повечето гласове за себе си, имайки на предвид начина по който се биеше. Щом противника му се опиташе да нанесе удар, той се отдръпваше няколко крачки назад, парираше с меча си, превърташе тялото си и замахваше с все сила, докато накрая не пропусна един от ударите си. Замахна по-рано от очакването, а меча му срещна право острието на брадвата. Металът се сблъска яростно, а около му изхвърчаха куп искри, които се посипаха по белият сняг. Oт силният удар, по-лекият метал поддаде и острието на меча бе разделено на две, като по-голямата част която се откъсна, изхвърча на няколко метра в страни. Публиката изригна в момент на удоволствие от зрелището, а след секунда последва и следващата атака от страна на брадварят, който повдигна единият си крак и го стовари върху гърдите на изненаданият си противник. Въпреки че дори ботушите му бяха от най-евтин материал, тежкият му крак произведе достатъчно сила, че мечоносецът да залитне назад и препъвайки се да се стовари право върху снега.

Всички се развикаха радостно, заради победата. Няколко души се втурнаха право към мъжа, обгръщайки го от всичките му страни и възхвалявайки го като истински бог. Всеки се опитваше да вдигне някоя от ръцете му високо, а дори едно хлапе дойде покрай него и понечи да докосне големите му мускули.
Мъжа изглеждаше щастлив, по свой си начин. Иззад усмивката му се показваха доста оредели зъби, но това никак не го сломяваше да се ухили доволно.
- Добрее, добре ! Тези които са заложили на победителят, да дойдат при мен...другите, да се приберат по къщите си и да донесат още пари! - дочу се гласът на нисичко същество, преминаващо през публиката.
Точно това бе човекът, който приемаше залозите. Нисък около метър и шестдесет човечец, с плешиво теме и корем показващ любовта му към бирата. В едната си ръка той държеше шапка пълна с пари, а под нея стискаше здраво торбата със топъл симид, който Тарен желаеше. Човечеца раздаде част от парите на хората които го бяха наобиколили, а накрая връчи и торбата с хляба в ръцете на един господин.
Тук бе момента, в който младежа реши да се намеси. С по-скоро предпазлива отколкото плаха крачка, той се запъти към господина, който се намираше с гръб към него. Потупа го по рамото и щом непознатия се обърна, веднага заговори.

- Извинете...ще ви трябва ли?
Погледа на момчето казваше достатъчно красноречиво, от какво се интересува.
- Гладен ли си?
Тарен кимна положително. Непознатия хвърли поглед зад гърба на момчето, виждайки цепелина. Усмихна се и подаде торбата напред.
- Двеста злато и е твой.
- Двеста?
Този път, мъжа кимна в отговор.
- Все пак, трябва да избия залога си по някакъв начин.
Пред младежа стоеше важен избор. Дали да се раздели с част от парите си за да насити глада си или да пропусне още няколко хранения? Това нямаше да е особен проблем, ако гладуваше само няколко часа. Хората можеха да издържат много повече без храна, отколкото без вода, тъй че, това нямаше да го убие толкова лесно.

- Моля, качвайте сеее! - разнесе се из околията тъничък женски глас, идващ право от цепелина който бе кацнал преди малко.
Явно петнадесетте минути бяха излетели твърде бързо, а превозното средство се канеше да отлети към слънчевите земи. Момичето което привикваше пътниците след малко се скри във вътрешността на цепелина, а последните пътници вече се качваха и се настаняваха по местата си. Много скоро, големият балон щеше да полети.


Тарен, оставям на теб решението за пазарлъка. Гладът е голяма гад, но не вярвам да го търпиш още много. Не забравяй, че хляба е топъл, мек и току що пристигнал от фурната. Дори на мен ми потичат лигите, като си помисля за приятният аромат, който се носи в момента от торбата...
След това опиши тръгването си с цепелина, а после направо кацането си на плажът в Скайфол
Върнете се в началото Go down
Райден

Райден


Брой мнения : 210
Join date : 28.12.2012
Age : 29

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeПет Сеп 13, 2013 5:40 pm

Да бъдеш в центъра на самия "Център на Света" бе като някаква заветна мечта на всеки пътешественик и авантюристичен оргазъм, който за съжаление дори приключенската душа на девойката не споделяше. Да изпитваш неминуемо удоволствие в работата си е дар и призвание, но задника ти да мръзне върху гърба на съв жребец, а ти да преследваш шайка заблеяни идиоти, които да те отведат насред с нищо невпечатлващ те площад, не беше фаворит за весело прекарване.
Дори тук, където цивилизацията взимаше превес над смразяващата до смърт шир, снегът не отстъпваше, а ледът се ширеше в нежна коричка по пътищата и осеяния със здрави и равни камъни площад. Сивкавите плочи контрастираха нежно със студената светлина на натрупалата на неравномерни пластове постеля. Здравата конструкция бе като всичко във вечния град - стабилно, блестящо, но някак стерилно в практичността си. По съседните магазинчета се виждаха следите от множеството решени проблеми на градската "арена" или създадените приятелства на същата тази свободна шир в центъра. Мястото носеще онова специфично усещане за душевност почти толкова, колкото града, който тя бе напуснала преди броени часове. Някак по-първично, по-простовато, но в никакъв случай по-малко истинско. Чернокоската уважаваше всеки, който има смелост да си защити идиотиите и намираше иделана мишена във всеки, който га правеше открито и единствено с физическа сила. Нещо й подсказваше, че тези две нейни емоции към различни човешки качества и преценки ще се сблъскат челно насред Корнор. Любовта й към маниполацията буквално кипваше при спомените й какви точно хора населяват вледеняващата област. Дали някой щеше да я изненада? Винаги имаше хора, които не влизаха в общата картинка и точно тези беше жизненоважно да наблюдаваш. Другите? Те направо ще те заведат за ръчичка при целта ти, ако ги подтикнеш по правилния начин.
Райден се изхлузи от седлото и остави препускащата конница да напредне на някъде в града с надеждата, че няма да се налага да разглежда околността насред конски копита.
Двама здравеняци се бяга хванали за гърлата на десетина крачки от нея, а на още толкова в другата посока група от подобни индивиди наливаше чаши, от които се издигаше примамлива пара. Все трябваше да започне от накъде. Само, че от къде?
-Добре, Фантом. Ще стоиш ли кротичко докато аз си поговоря с тукашните? -последното прозвуча сякаш беше изречено с целта да замести много по-подходящото "диваците" в мислите й.
Конят изпръхтя и тръгна към мястото, което най-вероятно представляваше бар, таверна или кръчма. Нещо средно най-вероятно. Тя трябваше да избира между това и борбата и честно казано там поне бяга двама, а тук по масичките зад голямото стъкло наброяваха поне тройно повече.
Вратата бе тежка и масивна и Райден предпочете да я открехне, само колкото да се промъкне тънкото й дребно тяло. Подигравателния мачо смех, който я обгърна щом влезе и остатъчната тишина направо можеха да смразят сърцето на всяко невинно момиченце. Такова ли трябваше да го играе? Май нямаше да се получи.
-Малката, загуби ли се?
-Зависи. Къде съм?
-В ада. -Един от стоящите се надигна с внушителните си почти два метра. Масивната му структура и перченето, което изпълваше стойката му едва се забелязваха на фона на осъбването зад тънките му устни и ледено сините очи.
-Ада е замръзнал? Закъсняла съм.
-Закъсняла? За какво?
-Да ви спася. Нали това правят ангелите в Ада?
Смехът се повтори, но този път беше някак по-топъл и гостоприемен. При повечето изпъленини до мозъка на костите си с тестостерон мъже единствения начин да им влезеш под кожата беше да изграеш тяхната игра. Техните хапливи шеги и остри намеци. Това и няколко юмрука, а тя не смяташе да си разменя с тях излишни удари, ако не се наложеше.
-Обаче май наистина се загубих. Трябва да намеря някой от обслужващия персонал на Краля или съветниците му. Трябваше да съм тук преди дни, но пътя е тежък. Пращат ме да изпълня една специлана поръчка за някого от тях. Много, много спрецифична задача, ако ме разбирате.
О, нямаше как да не разбират. Само дано Себастиан беше на нейна страна и някой можеше да я опъти или направо да намери човек работещ или посещаваш сборните им места. И да не зададат въпроси, на които да не иска да отговори. Не всичко можеше да се замаже с готина шега.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz


Брой мнения : 3308
Join date : 16.01.2011
Age : 36
Местожителство : Plovdiv

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeНед Сеп 15, 2013 8:18 am

Суматохата бе величествена. Глъч от множество мъжки тембри, липсата на нежни женски такива, мирис на прясна сутрешна бира, която влиза в стомахът ти още с отварянето на очите. Пукащите огнени цепеници в камината, тютюнът, изпарения, не застоял аромат, защото вятърът отвява всички създаден мирис, ледените тръпки, които нахлуват от цепнатините на дървената постройка! Величие! Да! Повтарям го за втори път! Всичко тук живееше със собствен ритъм, собствен идеал, собствен организъм и бе впечатляващ сам по себе си! Да станеш свидетел на толкова различна култура, толкова чиста и в същото време първична. Като новоизлюпил се звяр - с предпоставки за велика мощ, чист, обграден единствено от слузта на незнанието си. Непокорен, наивен, не приемащ нищо освен това, което е чиста монета. Незаинтересуван от заобикалящият го свят, защото неговият му е напълно достатъчен и въпреки, че понякога ще позволи да го погалиш, никога няма да ти даде да го нахраниш. Корнор не приемаха чуждите закони. Не споделяха истинските богове, не вярваха в другите традиции, за тях те бяха просто някаква допирателна, съществуващи, но толкова незначителни и маловажни. Те бяха истински! Винаги са го вярвали и винаги щяха да го вярват. Никой и нищо за всички тези столетия не можа да ги отблъсне от приетият им за праведен път. За варварите имаше една истина - ние сме на върха на хранителната верига, ние сме с оръжие в ръка и чрез него ще стигнем до Валхала! Всичко друго са просто подробности. Себастиан Дантес, Елисандра Дантес, Кха'ал, Скитника.....да си живуркат там. Да си съществуват, нас какво ни касае? Единствено Один и синовете му могат да ни съдят, а ние точно това и чакаме.
До тук всичко е добре. Имаме един народ, заслужаващ уважение, вярващ в принципите си, защитаващ ги неотлъчно. Но трябва да спомена и още нещо за корнорци. Колкото и величествени да са с физиката и бойните си способности, за жалост те не блестят с висш интелект. Една пролука, която им е коствала много през годините. Единствено тя им е пречела да са господари на света и често да падат под останалите нации. Именно поради този пропуск, никой не се осъмни в думите на новодошлата, която си личеше от километри, че не е родом от тук. А трябваше! Ако се намираше във Феникс, Илион или Териториите на прокълнатите, сега или да е заключена в някоя тъмница, или да е на разпит, а при последните най-вероятно останала без кожа и кости. Но не и тук. Кореняците дори за миг не се замислиха, че може да ги лъжат. Толкова заблудени или толкова високомерни, че не обръщат внимание на детайлите. Покажи се поне малко "мъж" и си ги спечелил. Голяма грешка, голяма и поредна.
-До Цитаделата ли искаш да стигнеш? - обади се един груб и настърган като ренде глас от една от последните маси.
Рен премисли ситуацията и стигна до решението, че точно това й трябваше. Цитаделата, та нали точно там се събираха всички важни клечки и управници? Значи и там щеше да намери Хемиш. Не можеше да е по-лесно.
-Да, но не знам как.
-Пеша няма да успееш. - продължи непознатия берсерк, груб, с множество белези, кой знае от какво. -Нито с кон! Ще трябва да хванеш влака.
Влак? Виж ти, толкова първична държава, пък си имат собствена железопътна линия. Чудатостите край нямат.
-Намира се в края на града. От там можеш да стигнеш до върха. Дано Ди Клиф не те накаже за закъснението си.
О....не, никой нямаше да е накаже. Точно обратното. Всичко вървеше според плана и бе въпрос на време жертвата да падне в капана. Хората са казали, че никой не може да те предаде така, както собствените ти близки. Без дори да разберат, те сами й поднесоха лорда на тепсия. Глупаци!
Девойката нямаше намерение да настъпва късмета си допълнително, затова пускайки още няколко шеги и благодарности, напусна кръчмето и се запъти към жребецът. Щом ще се пътува по релси, трябваше да го остави някъде на сигурно, където нямаше да измръзне докато се върне. И това не се оказа толкова трудно. Градът разполагаше с множество стрехи и навеси, където пътници или тукашни завързваха добичетата си, защитени от сипещият сняг. След като му остави торба пълна със зоп и плодове, подсигури се, че е на сигурно и взе малкото си наличен багаж, красавицата пое по главната улица, която щеше да я закара до гарата, а от там започваше наистина забавната част.

/Дили спокойно можеш да пишеш на гарата и после още един пост как пристигаш на Влаковата спирка, която се намира в Цитаделата./
Върнете се в началото Go down
Кейлин Елбер

Кейлин Елбер


Брой мнения : 3
Join date : 18.07.2014

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeПон Юли 21, 2014 11:43 am

Бяха минали няколко седмици, откакто Кейлин се събуди без никакви спомени в пожара. Единственото, което си спомняше тогава бе името си, макар че не беше съвсем сигурна за фамилията си, при условие че не си спомняше нищо за родителите или за детството си. Успя да си спомни също за способността си да променя външния си вид както си поиска. От това което бе успяла да научи за това кратко време, такива хора се наричаха шейпшифтъри. Повечето хора с които бе разговаряла не гледаха на тях с добро око. Шейпшифтърите били родом от териториите на прокълнатите, където се намирала и тъмната гилдия. Това, което Кейлин бе забелязала е, че хората не обичат да говорят за териториите на прокълнатите или за техните обитатели. Няколко пъти бе попитала как да стигне до там и в повечето случай хората я гледаха сякаш е напълно полудяла. Коментарите им варираха от "Има далеч по-приятни начини да намериш смъртта си" до "Там не е място за малки момиченца като теб", второто често придружено с някой перверзен поглед. Това доста дразнеше Кейлин. Не харесваше да я подценяват или съдят прибързано, а и определено не и харесваше да я гледат като обект, който да задоволи фантазиите им. За радост бе успяла да се научи да се абстрахира от това. Подозираше, че го е можела много добре още от преди.
Бяха се намерили няколко човека, които всъщност и бяха полезни. До колкото бе разбрала от тях я чакаше доста път, затова реши да последва съветите им и да мине през Корнор. Ако не за друго, то поне да си купи провизии, а може би дори кон, който да улесни пътуването и.
По пътя насам времето бе започнало да се влошава, преминавайки от нормални, че дори приятни, температурни условия, в ужасен студ, придружен със смразяващ вятър и непроходим на места сняг. Въпреки това Кейлин бе успяла най-накрая да достигне Корнор. Снежната пелена, която го покриваше целогодишно го правеше да изглежда дори още по величествен. Този град беше центъра на света. Само тази мисъл е достатъчна, за да накара някого да се чувства нищожен, но гледката която се откриваше пред момичето само допринасяше за това. Снегът сякаш блещукаше под лъчите на слънцето, придавайки някакъв спокоен и летаргичен вид на града. Пушека, които се виеше от комините на къщите и кръчмите наоколо, контрастираше рязко с това впечатление, показвайки, че тук не просто има живот, той е в разгара си.
Вървейки през града, снегът стигаше почти до коленете и, а там където беше изринат дебел слой лед покриваше земята, блестейки на следобедното слънце. Повечето хора, които обикаляха наоколо, бяха едри здравеняци, които или се смееха оглушително над димящите си халби, без съмнение пълни с някаква алкохолна напитка, или пък се гледаха настървено и си разменяха обиди, сякаш готови да се хванат за вратовете. Вероятно точно това и възнамеряваха да направят, предвид двамата мъже, които се биеха на няколко метра от нея. Те не използваха оръжия, но въпреки това си личеше, че са обучени бойци и дори един удар на тежкия им юмрук може да вкара противника в безсъзнание, стига да улучи. Мъжете обаче се движеха завидно бързо за размерите си, избягвайки с лекота ударите на противника. Около тях се беше насъбрала тълпа зяпачи, чуваха се дори залози, но Кейлин реши, че предпочита да стой на страна. Определено не искаше да си навлича неприятности с тези хора и силно се надяваше да не се наложи. Нравът и не беше избухлив, но не беше и от най-търпеливите. От една страна Кейлин не искаше да се застоява в този град повече от необходимото, от друга обаче ако можеше да накара някой от тези хора да я обучи, дори за кратко, това щеше да и е от голяма полза. Бързо бе осъзнала, че не борави с меча си особено добре и го носи по скоро за да сплаши хората. Нещо и подсказваше, че тук това няма да се получи. Беше решила, че трябва да се научи да се защитава ефикасно с меча възможно най-скоро. Все пак не можеше вечно да бяга или да променя формата си за да се отърве от проблемите си.
Стомахът и изкъркори, връщайки я обратно в настоящето. Имаше и по наложителни неща за вършене от тренировки и обучение, като например да намери нещо за ядене, а може би и място, където да пренощува. С тази мисъл, Кейлин започна да оглежда центъра на града.
Върнете се в началото Go down
poli_dreamz
Admin
poli_dreamz


Брой мнения : 3308
Join date : 16.01.2011
Age : 36
Местожителство : Plovdiv

Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitimeЧет Юли 24, 2014 8:50 am

Да си чужденец в непозната страна, на непознато място и най-вече без познати, е не само неизгодно, но и да си го кажем откровено, направо глупаво. Особено когато тази земя е Корнор. Абсолютния център изобщо не означава, че територията е абсолютно гостоприемна и благоразположена към всеки. Всъщност, всяка гънка на тази държава отблъсква посетителите, като почнем от лишените от нежност варвари, та стигнем чак до почвата, превърнала се в постеля за вечен сняг, но не и за чужденците. Дори самата природа те тласка назад, далеч от нейните граници и те бута стремително от най-високият склон, показвайки, че нямаш място тук. И ако това не е достатъчно, какво да кажем за злобните, остри и преценителни погледи на кореняците, които те следват по петите, с всяка следваща стъпка. Не, средната земя не е благоприятна за един прокълнат. Различията между расите са толкова видими и неприемливи, че трудно може да намери подслон, а още по-трудно добра дума или помощ. "Всяка жаба да си знае гьола" са казали мъдреците и тази максима, колкото и жестока, съдържа в себе си неоспорима правота. 
И въпреки всичко, Кейлин не можеше да не забележи величието, което тези планини и ледени късове, излъчваха. Не можеше да не долови различния полъх на вятъра и история, пропила се във въздушните течения, отрезвяващи мозъка и вкочаняващи телесата. Нейната крехка физика бе като замръзнала шушулка, но краката й продължаваха своя брод в търсене, незнайно на какво. Организмът, лишен от живот в Мрачните земи, отлъчен на скитничество, не бе свикнал на суровите условия и трепереше под властта на тази бяла кралица, която я принизяваше и потискаше до минимум. Нуждите за глад и топлина водеха слабото тяло в непозната посока, сякаш чудо щеше да се стовари от небето право върху главата й и да й се усмихне подобаващо. Само че, тук чудесата не се случваха, а усмивките бяха като митове, разказвани на децата. Суровост, твърдост, непреклонност, от тези елементи бе изтъкана Средната земя и всеки се учеше да ги вселява в себе си още с раждането си, независимо от пол и класа. 
Ставайки свидетел на тези нови и нови открития, момичето не забеляза как срещу нея вървеше едно невръстно хлапе, на не повече от седем години. Зениците бяха отстъпили място на белтъците и въпреки слепотата си, то се движеше доста пъргаво, преминавайки през тълпата без да се докосне до никого. Инстинктите и развитите му сетива, му позволяваха да се предвижва без проблем, а одърпаните, почти скъсани дрехи го сливаха с интериора до такава перфектност, че дори жителите не му обръщаха повече внимание от заслуженото. Те бяха свикнали с присъствието му, неговото, както и на тези подобни на него и за тях не бе нещо случайно или ординерно. Когато обаче в един от завоите, малчуганът се заби централно в шифтърката, за нея бе изненада да види сляпо дете, на което никой не помага.
-Ох, извинявай...
-А, нищо! Нищо! - отвърна детето, вдигайки кепето си, което падна на земята от сблъсъка. -Вие чужденците сте малко непохватни. 
Блондинката още повече се учуди на твърдението му и въпреки че ясно виждаше недъга му, махна с ръка пред лицето му, за да се увери, че наистина не я вижда. 
-Не е нужно. Сляп съм!
-Ти как...
-Не са ми нужни очи, за да видя истината. 
И тъкмо тръгна да подминава, когато нещо ново, може би любопитство или скрита надежда се обади в душата на Елбер и тя го спря:
-Чакай! Кой си ти?
-Морт! - повдигна рамене момчето, сякаш знаеше, че тя ще очаква нещо много по-загадъчно и мистично, от това, което може да й предложи. 
-Аз търся подслон или...нещо такова...
Не знаеше как да го обясни. Беше трудно да говориш с хлапак с недъг, който въпреки прекалено малкото си години, говореше, а явно и размишляваше като възрастен. 
-Храна?
-Да!
Момченцето се ухили заканително, дори провокативно, обърна се в обратната посока и тръгна, махайки й с ръка.
-Последвай ме...Кейлин! 
Изумлението, което прокълнатата изпита не можеше да се сравни с нищо. То спокойно можеше да застане начело с енигмата около миналото й. И двете изглежда нямаха ясно начало, нито разбираема последователност. Факта, че знаеше името й, без да го бе съобщила, бе покъртително и точно то я тласна да го последва, въпреки зародилите се съмнения, които се разширяваха все повече с всяка изминала секунда. Следваше го неотлъчно, преминавайки през улици и пресечки, които нямаше да запомни, през кръчми, в които нямаше да влезе, през бакалии и магазини, които нямаше да огледа. И всичко това само, за да стигне до една единствена сграда, извисяваща се "почетно" някъде в покрайнините на града.
Порутената постройка не вдъхваше никакво доверие на младата прокълната, но бе стигнала чак до тук, след цялата тази гонитба и в никакъв случай не мислеше да се отказва.
Веднъж навлязла в къщата, набитите й очи обходиха различните помещения, кое от кое по-бедни. Покъщнината бе в излишък и твърде стара, което навеждаше до мисълта, че скоро може да поддаде под тежестта на обитателите и те да се лишат от някой стол или легло. Тапицираните с листове от книги или вестници стени, правеха обстановката някак си мрачна и тъмна, а олющените коридори пускаха влага. Тук там се разкарваше някоя друга хлебарка, дори един плъх, които уплашени от стъпките на шифтърката, бързаха да се покрият в дупките си. Като цяло, сградата приличаше на изоставен пансион, за когото никой не се грижи. Беше й трудно да повярва, че тук може да живеят деца, но факта бе на лице. В почти всяка стая мърдаше по едно хлапе, всичките слепи, всичките хилави и опърпани като Морт. Но всичките спокойни и сякаш лишени от какъвто и да е страх. Хубавицата за първи път попадаше в подобна обстановка, която все още не разбираше, на пръв поглед напълно обикновена, но същевременно по-изключителна отколкото някой може да си представи.

/Кейлин пиши ТУК/
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Центъра            Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Центъра    Центъра            Icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Центъра
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Fate Cry :: Мидланд :: Корнор-
Идете на: