Кабаре "Сребърен скорпион"

Кабарето е затъмнено. Тук се забавляват най-богатите от най-богатите. Алкохола е марков, жените са подбрани по талант и визия, сцената е голяма. Работи всеки ден, а всеки Петък и Събота има живо шоу с гостуващи певци и певици. Притежателка и управителка е Ясмин Фокс -умна, елегантна, привлекателна жена, с талант за водене на бизнес. Тя е един от най-уважаваните представители на града.

„Какъв късмет!”- помисли си момичето. Не очакваше мъжете да се откажат толкова бързо. Беше отегчавала с думи повечето слуги в замъка, но за пръв път това да и послужи. Но това, което я издрани беше, че я нарече изчадие. Ниско класен бабаит с мозък колкото на една хлебарка, но без нейното умение да оцелява и след апокалипсис. В момента много и се искаше той да е на земята. Онзи който я държеше да го напълни с съчки. Но трябва да се успокои и да мисли трезво. И какво по-хубаво от един студен душ в тая жега, за да почне да мисли трезво. Затова се върна в хотела, но беше забравила, че вече е без качулка. Така че през цялото време до тук всички хора се спираха когато минаваше покрай тях. Явно наистина не бяха виждали човек с розова като облак по време на залез коса. Ама техен си проблем. Мортем си се харесваше такава. И докато вървеше и направи впечатление, че има хора с червени коси. Идеално. Щеше да смени цвета на косата си преди да отиде да търси Картър.
Щом влезна в хотела разбира се някой трябваше да спомене най-накрая цвета на косата и.
-Я ти си била розовокоса.
Тя се обърна към рецепциониста и се усмихна съвсем бегло.
-Да. Така е. Да не би да си помислихте, че нямам коса?
Леко се засмя и изчака отговора на човека.
-Имаше такива опасения. Беше се увила така сякаш криеше нещо.
Мортем вдигна рамене и се засмя. След което се качи в стаята си и свали всичките дрехи. Хвърли ги на леглото и влезе в банята. Взе си един буквално леден душ и когато вече се чувстваше нормално излезе. Отиде до леглото си и извади от раница си една червена поличка. Риза с къси ръкави. Бельо. Бели чорапи, черна панделка за врата, наметало само за раменете и корсет с издължена странична част. Облече всичко това и се загледа в огледалото. Какво може да направи за косата. Трябваше да я смени, защото това розово нямаше как да се забрави. А надали тия бабаити бяха толкова тъпи, че да не предположат, че може пак да я видят. Вкара малко магия в корените на косата си и прокара ръка през нея. И хоп тя стана червена. Кафидено червено, кърваво, приятно. Сега вече беше готова. По някаква причина щом смени малко стила на обличане и прическата и сякаш е друг човек / Ако щеше вярвайте, но и при мен е така. С вързана коса приличам на онези зубърчета от филмите, а пусната пък на някакво хипи, а снимките всяка различна/
Дрехите, които беше оставила на леглото ги подреди и излезе от стаята. Разбира се взе си и нещо малко приличащо на чадърче. Толкова малко, че да се побере в раницата, което е чисто чудо. Но все пак факт. Разпъна го и тръгна по улиците към „Сребърния Скорпион”.
….
Когато стигна влезе вътре и отиде на бара. Седна на един стол и затвори чадъра. Остави го до себе си. И зачака да дойде барманката. Също и пусна част от магията си около себе си, за да прикрие до някъде аурата си, не много, но достатъчно, за да не бие много на очи. Поогледа се. Още не беше осем и не виждаше бабаитите. Това беше добре. Но не виждаше и Картър. Това не я устройваше. Е щеше да почака разбира се.

/ Ето ги дрехите с който е облечена. Принципно оригиналните ги няма с черно, затова снимката е от аниме.
http://images4.wikia.nocookie.net/__cb20121217123252/highschooldxd/images/6/6c/Riasg.jpg /

Вечерта тъкмо почваше да води своят ход по тези земи и през прозорците се процеждаше кремавият отблясък на залязващото слънце. Времето почваше да става по-прохладно, по-поносимо и до някъде приятно, преди да са дошли големите студове на нощта.
Кабарето все още не беше населено, но първите клиенти, вече стриктно пазеха местата си, а нови прииждаха с всяка изминала минута. Някои биваха настанявани на запазени предварително резервирани сепарета, други сядаха където очите ги водят, а Мортем, тя спокойно заемаше един от високите столове на бара и се оглеждаше. Беше облечена доста кипро, не точно незабележимо, напротив, но приглушената тъмнина, и кадифеният кафяв фон се сливаха до толкова, че да я пазят от чужди погледи, поне за сега. Мястото беше изискано, лукса превъзхождаше тук и си личеше, че човек, който няма стабилно пълна кесия не е добре дошъл.
Барманката, доста привлекателна млада дама с къса руса коса, с вплетени червени плитки в корените се приближи до нея и й се усмихна делово, но и подканващо. Всеки нов посетител бе приветстван подобаващо, така че да остане с желанието за повторно връщане. На свой ред една много красива, висока и стройна жена, с тъмно шоколадова коса, с лек червен отенък на свой ред, обикаляше из кабарето и проверяваше дали гостите й се чувстват комфортно. Хелските не бе от тъпите. Веднага разбра, че сигурно тя е собственичката. Наистина излъчваше чар и класа.
-Какво ще бъде, мила? - сепна я въпросът на барманката и младата некромансърка се обърна към нея.
-Моля?
-Попитах, какво ще желаеш за пиене?

Докато Мортем чакаше бабаитите и целта да се появят до нея се приближи много привлекателна и изискана жена. В миг на момиче и се прииска малко повече да прилича на нея, но нямаше как да стане. Може би лед години ще има една десета от чара на тази жена, но това ще бъде след много, много години. И все пак обгърната от собствените си мисли не чу въпроса на жената, заради което тя се повтори.
-Попитах, какво ще желаеш за пиене?
Мо се замисли. Не харесваше алкохола, защото за такива като нея той беше малко по опияняващ от нормалното. Разбира се нямаше как да се напие, но я държеше до известна степен, а това щеше да провали цялата и мисия. Затова трябваше да каже най-нормалното нещо в момента.
-Нещо което да не е много силно.
Разбира и не навършилите осемнадесет годинки трябваше да си кажат думата. Надали щяха да и дадат, нещо което да я тръшне на земята след първата глътка. Или поне се надяваше. Като цяло алкохола беше едно от благата, които не се нравеха на Мортем.

Русата барманка изгледа клиентката си от долу до горе, прецени я до колкото й е възможно от пръв поглед и заклати глава. След това се врътна и почна да майстори някакъв цветен пунш или нещо такова. Мортем не я следеше, защото все още наблюдаваше чаровната собственичка на заведението, която не спираше да обикаля около масите и да пита седналите дали се чувстват добре.
След около пет минути пред девойката се постави висока чаша, разширяваща се в края си, пълна с цветна ария от аромати и сокове. Тя отпи една глътка и едвам едвам усети малкото количество водка, което беше сипано вътре. Но то губеше своята острота в смесицата на плодовите вкусове, които бяха съчетани ненадминато - сладко, свежо и ободряващо. Явно блондинката си разбираше от работата и умееше да преценява хората, така че да им поднася питиета, които са точно като за тях.
Така Хелските започна своето наблюдение, стриктно, но не прекалено забележимо следяща всеки нов посетител. Минутите се меняха и сигурно бе минал половин час, когато през масивната врата, тапицирана с черна кожа, преминаха таз обедните бабаити. Те подминаваха всички, като леко се озъртаха на страни, но не видяха реална опасност. Отправиха се точно към Фокс и се спряха при нея, като й подшушнаха нещо на ухо.
-Да, масата ви е готова, господа.
Тя ги отправи към единият край на кабарето, който бе доста по-затъмнен от останалите и те се настаниха на коженото сепаре. Веднага едно сладко момиче в крехка възраст припна и им взе поръчките.
Мортем не сваляше очи от тях, като внимаваше да не я познаят. Но за сега тя остана в сянката на собствената си аура и опасност нямаше. Поръчките им бяха донесени, а след още малко в заведението влезнаха и нови двама мъже. Единият от тях, тя позна веднага. В главата й премина образа от снимката, с черната превръзка на очите, с видимо висящият сребърен ключ, даже дрехите бяха подобни. Само оръжията от гърба му липсваха, но не й вечно запалената цигара в устата му.
Джим Картър и другарят му не губеха време да се занимават с формалности. Веднъж съзрели пустиняците в ъгъла, те веднага тръгнаха към тях и се настаниха на същата маса.
Некромансърката не можеше да чуе разговорът им, поради голямото разстояние, но си личеше, че въртят някаква далавера. Забеляза как белокосия, изважда някакъв плик от вътрешният джоб на палтото си и го сурна по повърхността на масата, а онзи, който я беше стиснал за косата по-рано, на свой ред извади един друг и обменът беше завършен. Но явно мъжете нямаха намерение просто да свършат работата си и да се разотидат, защото вече доста по-спокойни се облегнаха на тапицерията и блажено пиеха от марковият си алкохол, наслаждавайки се на добре сключената сделка.
На сцената излезе собственичката на кабарето Ясмин Фокс и всички погледи бяха вперени в нея. Тя се усмихваше делово, сдържано, но все пак доста привлекателно.
-Добър вечер драги посетители. За вас тази вечер сме подготвили програма от няколко прекрасни млади дами, които ще ви забавляват със своите танцувални и певчески качества. Надяваме се да направим престоя ви тук незабравим. А сега за вас първа ще излезе Мелъни Паркър. Нека я аплодираме дружно.
Жената отстъпи и слезе от малката сцена, а на нея се появи една красива, чернокоса жена, с бяло лице и меки жълтеникави очи, трапчинки от двете страни на бузите и широка, искрена усмивка. Тя се поклони, застана пред подготвената стойка с микрофон и отвори устни. А от тях се разля нежна песен, която почна да придобива темпоритъм и само след малко стана бърза и страстна. Всички, даже жените се наслаждаваха на артистката, докато тя се стараеше да ги забавлява и по този начин да придобие някоя друга банкнота в повече.
Така Сребърният скорпион даде начало на своята шоу програма.

/Мо, вече са тук, от теб зависи какво ще предприемеш, за да спечелиш вниманието, доверието или каквото и да е на Картър/

Щом масивния еликсир се появи пред момичето, Мо отпи съвсем малко. За нейно учудване, въпреки че имаше малко алкохол не я хвана на секундата. Даже напротив. Беше приятно. Сладко, и въпреки, че не харесваше каквито и да е било сладки неща това и хареса. Това трябваше да се запише някъде.
Но ето, че нещо ново привлече вниманието и. Онези двамата главорези, които не знаеха как да се държат с една млада дама се появиха. В очите на момичето се разчете лека ярост, но добре, че никой не я видя. Понякога Мортем е по-лесна за разчитане и от детска приказка. И все пак някак си успя да се сдържи да не им налети. Щеше да се държи благоприлично и да е на ниво. След няколко минути се появи и Картър. Образа от снимката веднага изникна като болезнен спомен в главата на Мортем. Да точно той беше. Нямаше грешка. Когато искаше можеше да познае и човек сред някой фестивал от километри. Може би това беше една от хубавите и черти.
Докато не започна да пее момиче, което име така и не чу, Мортем внимателно и незабележимо наблюдаваше Картър и шайката му. Трима плюс него. Единия приличаше на Голиат. А другите бяха къде, къде по-слаботелесни от него, но това не ги правеха по-малка заплаха. Даже напротив. Ако знаеше едно нещо, то беше да не преценява книгата по кориците. И точно това и сега щеше да направи. Нямаше да тръгне да се бие с Катър пред тях. Просто 4 на 1 не беше добра опция в момента. Затова бързо започна да мисли план. Може би …
В кабарето стана шоу. Хората започнаха да стават и да танцуват. Това беше момента и на Мортем. Тя се изправи и също започна да се клати в такт с музиката или така и се струваше. Изведнъж момичето което беше взело поръчките на масата на целта и се появи пак. Мо я спря и я погледна. Подшушна и:
-Извинявай, ще можеш ли да ми направиш една услуга.
Момичето кимна и Мо се усмихна.
-Били казала на мъжа в ъгъла, където пие със своите приятели. Белокосия с превръзката на очите, че има тайна обожателка, която иска да танцува с него.
Явно момичето много се забавляваше, защото щом чу какво точно и каза Мортем веднага заприпка към Картър. А на самия демон в момента му идеше да си откъсне езика. Е всичко за играта и безопасността. Може и да не я наранят много, много ако се бие срещу цялата мини армия на целта си, но нямаше да пробва.
И ето, за да направи още по-интересни нещата. Даже свали наметалото от раменете си, така че да остане по риза, корсета и поличката. Дори леко охлаби ризата, не много, но достатъчно. Ако нямаше да стане с добро, тогава с женски прелести. А да не говорим, че беше крайно благодарна на Дантес, че има фетиш към едрогърди момичета.
Мо продължаваше да се движи самичка около другите двойки и да хвърля по един поглед на Картър. Той в началото се дърпаше, но явно момичето най-накрая го обеди да се присъедини към танцуващите. А когато се приближи към Мортем и я изгледа от глава до пети. Тя веднага го хвана за ръцете и го обърна така, че тя да е с гръб към другарите му.
-Извинявам се, че така ви извиках, но съм сама и се чудех дали бихте ми правили компания.

Картър не бе от танцувалните. Идваше тук, харесваше му мястото, но най-вече заради момичетата. Да ги гледа, да ги пипа ако има възможност, но не и да танцува. Точно затова и се дърпаше, но явно малката сервитьорка бе по-сладкодумна, отколкото очаквахме. Накрая мъжът се предаде, а и думите "тайна обожателка" събудиха любопитството му. Келнерката го заведе до Мортем и се отдалечи, за да не им пречи. Самата непозната го завъртя и почна да се кърши около него. Вярно, не беше първа прелест. Имаше къде къде по-хубави от нея, но тези гърди....Малко, стегнато тяло и огромни гърди. Мъжът си помисли, че трябваше да благодари на майката и бащата, които са създали такъв бюст. Беше му трудно да отлепи очи от него, което беше само в плюс на демона. Дъщерята на бога си вършеше добре работата, определено.
-Извинявам се, че така ви извиках, но съм сама и се чудех дали бихте ми правили компания.
Джим се усмихна грубовато, както си и подхождаше на външният вид и характера му и дръпна от цигарата си.
-Вече съм тук, кукло. Ще е престъпление ако оставя момиче като теб само.
Музиката, чуждите тела, ароматът на алкохол и пури, всичко облъхваше косите и дрехите им, сплотяващи ги до толкова, че те се намериха опрени един в друг. Картър можеше да усети набъбващите й гърди, опиращи в торсът му, което му доставяше голямо удоволствие. Той си бе мошеник, пустиняк, без предразсъдъци и изискани маниери. Затова може би не можем да го виним, когато сграбчи малкото й дупе в шепите си и притисна тазът си в нейните. Усмивката и цигареният дим не слизаха от лицето му. Той я обърна с гръб към себе си, заметна червеникавата й коса и наведе глава до нивото на рамото.
-Не съм те виждал тук преди. Къде си се криела до сега, че съм изпуснал такава перла?
Хлътване! Любов? Нито едно от двете. Само мъжкият инстинкт за завоевание движеше Джим и го караше да върши това, което иска, когато го поиска, с който го поиска.

Брей. Това да стане. Защо ли мъжете са толкова податливи на женската плът. Е може би защото никога нямаше да я имат напълно. А и в момента Мортем се мразеше все повече и повече. И през леката усмивка и милия поглед ума и крещеше. Викаше и. Колко е ужасна. Колко се мрази. Как не може да преодолее факта, че се правеше на лека пред някакъв си ... човек. Безсмъртните търсят такива, които са близо до тях. Другите не могат просто ей така да ги привличат, но към този мъж тя изпитваше чисто и просто отвращение. И въпреки, че знаеше, че Грей е единствен по рода си, не знаеше, че ще се види с неговата пълна противоположност.
Музиката ставаше все по-силна, а мястото все по-задушно и задушно, може би от многото хора. Затова беше и чудесният момент да му предложи да излезнат на чист въздух.
-Ела с мен навън и ще ти отговоря на въпроса.
И може би очакващ и нещо друго Картър направи знак на приятели си и двамата с Мортем излезнаха навън. Момичето леко се подсмихна и се отдалечи от него карайки го да я последва. И още малко докато не влезнаха в една малка черна уличка без изход. Най-накрая тя спря да бяга и го погледна.
-Попита ме къде съм се крила нали така? - сега вече беше с доста по-сериозен тон и без онази сладникавост от преди малко. - е нека кажем, че е някъде където имаш запазено място.

/Извинявам, че се описвам и действия от името на Картър /

Картър само това и чакаше. Малката сама да го покани да се уединят. Щом веднъж е пожелала, значи щеше да бъде негова. Нямаше две мнения по въпроса. А дали?
Когато излезоха се отдалечиха на известно разстояние от кабарето и свиха в една пресечка без изход.
-Попита ме къде съм се крила нали така? Е нека кажем, че е някъде където имаш запазено място.
Имаше известна промяна в отношението й. Беше по-твърда, решителна и сериозна от преди. Но това се хареса на мъжа. Показваше сила, а не, че е поредната повлекана или лигава пикла, която не знае какво иска. Белокосият се усмихна заканително и предизвикателно и тръгна с бавни, умерени, но целенасочени крачки към нея.
-Нима? Може ли да е....
Той я бутна леко, така че да гърбът й да опре в стената и я притисна с тяло. Вдигна коляно и го заби между краката й, така че да усеща прелестите, които се криеха под долното й бельо.
-....там.... - продължи мъжът и преди Мортем да се усети или реагира, той впи грубо устните си в нея, спиращ дъхът й. Езикът му си прокарваше път към гърлото му, а ръката му стискаше една от така едрите гърди. Джим не усещаше никаква заплаха от нея за сега. По-скоро си мислеше, че тя го провокира и той съвсем по мъжки отвърна, по най-нормалният и логичен начин. А именно - да я натисне в стената и само след малко, да я опорочи, а после да си тръгне и никога повече да не я види. просто поредната пчела в кошера.

/Няма проблем, знаеш, че ви е позволено/

Понякога мъжете са по тъпи и от рибите. Ама наистина. В момента на момиче и идеше да си откъсне устните и да ги захвърли някъде, това се отнасяше и за другите части на тялото и, които той докосваше. Това си беше безобразие, но беше в името на мисията. И затова не можеше да се откаже сега.
Както си беше сложих краката между нейните, което пък значеше, че и единия нейн се намираше между неговите тя го срита между краката. От което най-нормалното беше той да падне на земята и да се свие. Мортем го изгледа от главата до петите и започна да трие устните си. Педофил. Май всички са такива напоследък.
Докато Картър магията на Мортем се разпространи около него и обгърна напълно синджира на врата му. И не само това, но самия синджир се уви болезнено около шията му и започна да го задушава.
-Извинявай, че те прекъснах, но да ти е познат Корнелиус?

/Повече не измислих /

Това вече беше неочаквано. Малката не само го срита болезнено, буквално в топките, но сега и увиваше синджирът му около врата. Картър не беше някой слабак, не можем да кажем това, но моментът на изненада винаги бе на страната на този, който те изненадва. В случая това бе Хелските и тя съумя кога точно да нанесе нужният удар.
-Извинявай, че те прекъснах, но да ти е познат Корнелиус?
При изказването на това Име, мъжът се вцепени. Леко потрепна, но задържа достойнството си, до колкото беше възможно. Стоеше на колене, стискайки здраво синджирът си, за да не го задуши верижката. Погледна я на кръв. В очите му се четеше ярост, раздразнение, желание да я разкъса на парчета.
-Значи.... - малко затруднено говореше той, заради захвата на бижуто. -...той...те е пратил....
Джим събра малко плюнка и се изплю право в краката на момичето.
-Трябваше да се...досетя....Мръсни....прокълнати.....
Демонът сви вежди от поредната обида към родът й. Мисия или не, не издържа, направи няколко крачки стигайки го и му зашлеви силен шамар. Той изви главата си на страни от удара, а когато я изправи отново се усмихна нагло и нахално.
-И какво....дошла си да...ме убиеш...ли?

Момичето го гледаше с чисто задоволство. Направо си и беше забавно да го гледа така. Да не говорим, че малките гласчета заради това, което е се обаждаха и и казваха, че това е правилно, че това е нормално, и че дори е забавно. Понякога наистина беше интересно да си демон и да ти говорят малки лилави крокодили, или просто да си луд. Е надали е изгубила разсъдъка си толкова бързо.
-И какво дошла си да ме убиеш ли?
Това беше интересно. Защо ли си го мислеше. Та тя беше новак, но той не го знаеше. А това правеше нещата наистина комични в момента.
-Моля, не ме мислете за варварин. Ще ви дам възможността да върнете парите, които сте взели от господин Корнелиус, ако ли не….
Момичето замлъкна и се приближи до него. Прехапа ръката си докато не пусна кръв и се приближи до мъжа.
-Ще се наложи да измислим нещо друго.

Мъжът прехапа долната си устна. Онзи проклет Корнелиус и проклетите му пари. Да, той много добре знаеше, че ще дойде денят, в който некромансъра ще иска разплата. Мислеше си за този момент от време на време, но предполагаше, че ще прати някой свиреп шифтър след него или пък някое откачено, грозно зомби. Не очакваше пратеника да е малко момиче с наднормени цомби. Хитрец е Дъст, хитрец. Успя да го изпарзаля по най-долният начин.
Но имаше един неизмерим факт и той бе, че Картър не разполагаше с толкова пари. А и да ги имаше нямаше да му ги даде. Нито на него, нито на който и да е убиец, който му върши черната работа. Изкарваше парите си с измами, далавери и какво ли още не, и нямаше намерение да се разделя с тях, за да изплати стар дълг. Сега тази фуста го заплашваше с кръвта си. За коя се мисли? Да не би реално да си вярва, че ще го уплаши толкова лесно?
-Глупаво дете? - усмихна се мъжът.
В следващият момент се освободи от магията й и преди дъщерята на Себастиан да се осъзнае, Джим беше зад нея, скъсал верижката на медальона си, сега я държеше стегнато около нейното гърло и спираше достига на въздух до белите й дробове. Стисна още малко и единият крак на Мортем се подкоси. Тя падна на едно коляно, опитваща се да запази самообладание. Нещата доста бързо се обърнаха и въпреки, че тя беше безсмъртна, в момента Захридеца надделяваше.
Той приближи устни до ухото й и изсъска в тъпанчето:
-Права си. Ще измислим нещо друго. Като да речем какво да правим с теб. Някакви предложения, кукло?
Той я блъсна силно в гърба и демонът се претърколи няколко метра напред, спирайки паднала по гръб на земята. С няколко движения белокосият се оказа върху нея, притискащ ръцете и краката й здраво за земята.
-Какво ще кажеш да завършим започнатото?
Той разкъса дрехите й и почна да откопчава с едната си ръка, тъй като с другата я държеше, коланът си. Панталоните му се сурнаха надолу и оголиха мъжеството му, за което не една жена бяха копнели.
В момента, Мортем бе напълно беззащитна. Енергията му се освободи, за да я придържа неподвижна, а дланите му шареха грубо по тялото й. Момичето искаше да се съпротивлява, но не можеше. Почна да изпитва ужас от това, което щеше да последва. Ужас превръщащ се в кървящ писък в главата й. Без да може да го отблъсне, без да може да се защити тя усети как членът му, разцепва оретата й. За първи път изпита плътското удоволствие, само където в нейния случай удоволствие нямаше. Само болка, опетнение, оскърбление, поругаване на невинността й. Мъжът тласкаше тазът си бързо и силно навътре без да спира нито за миг почивка. Крехкото й тяло поемаше всички тези вътрешни удари, вътрешни ругатни и шамари. Той се смееше самодоволно, а тласъците му ставаха все по-резки. Една сълза потече по бузата на Мортем.

/Мо, реши как ще се измъкнеш, но нека всичко е под формата на опит. Аз ще реша дали си успяла. Малко гадно се получи, но.....така ми дойде./

Колкото и да не вярвате дори сега намери начин да се предпази. В началото наистина чувстваше безпомощност, но сякаш това досега не беше ставало. Не, и знаеше как да се предпази от вътрешни травми. От психически нападения. Просто оставаше онази енергия, която я правеше демон да говори вместо душата и. И въпреки, че душата и скърбеше в момента. Въпреки че душата и кървеше отвън не се показваше нищо. Сякаш беше съвсем друг човек. А вътрешно, много навътре в онзи пуст коридор на съзнанието и душата и просто се скиташе и срещаше най-различни същества родени от нейното съзнание. И докато се луташе най-накрая откри нещо познато. Нещо ново, нещо невиждано. Самата тя, но с издължени кучешки зъби, с черни очи, с черни прилеповидни крилца и малки рога на главата. Косата и беше руса, платинена, почти бяла. Седеше на нещо като червен трон, и около нея беше пълно с вериги излизащи от ръцете и. А над нея част от веригите и се свързваха с каменна сърце, което туптеше и туптеше. Въпреки, че това беше самата тя, Мортем се взираше в своето вътрешно „аз” и сякаш виждаше друг човек. Това ли е създал Себастиан Дантес когато е решил да си има свое дете.? Това ли е искал? Та тя изгледаше толкова сигурна в себе си. Толкова силна. Толкова могъща. Онова което външната Мортем никога не ми могла да бъде.
Демона погледна душата на Мортем и само се подсмихна. Изведнъж устните и се отвориха и се чу нещо неказано досега.
„Преди бурята всичко е спокойно, но когато всичко е покрито с мир винаги има сянка. Убий или ще бъдеш убит. Омразата допринася за този негативен ефект. В битка страдания, наранявания, болка, смърт. Те са еднакви. Това кое е плашещо в битка е безмилостното сърце от стомана. Тези очи, те ще допринесат за разрушението.
Болката е невидима.
Почувствай болката!
Помисли си за болката!
Приеми болката!
Опознай болката!
Знаейки какво е болка можеш да контролираш чувствата на другите, техните мисли. И въпреки тази така не свършваща болка можеш да се превърнеш в нещо повече от просто едно същество. От създание, демон, човек, некромансър в бог. Понякога ръката на бога е нужна. А за да почувстваш болката трябва просто да забравиш за себе си. Твоята съвест, твоите желания, сякаш никога няма да опознаеш истински болката.
Тези, които не знаят какво е болка, никога няма да разберат какво е мир.
Чувства, любов, омраза, лъжи, убийства.
Какво са те?
Носят ли болка?
Болката, която да те направи бог. Която да те направи властелин. Да властваш над човешката мисъл, да си играеш с психиката. Това не е просто умение. Това е нещо повече. Нещо красиво, нещо плашещо. Нещо, което никога няма да изпиташ, нещо което е веднъж в живота. Нещо което ще бъде незабравимо. Уникално само по себе си.
Вече не изпитвам нищо. Любовта ми, омразата ми, тя е заключена в мен. Порцелановото лице, красиво, но и студено. Меката кожа, вече е твърда като камък. Красив, бял камък. А косата тя се превърна в облак от златистите ласки на слънцето.
Заключих ги и сега чувствам болка.
Болката!
Онази, която ме кара да разбера света през нови очи. Преди гледах, но не виждах. Слушах, но не чувах. Мислех, но не осъзнавах. Точно тук се различаваме. Точно тук аз съм онова създание, което ще донесе разрушение на този свят. Ще го накара да изпита болка, за да може да разберат какво е мир. Ти се отказа от мен. Мислеше ме за зло. Не ме пожела. Ти се просто един предател. Но сега ще ти помогна, въпреки измяната ти.”
Демона се изправи и се чу ужасяващ звук. Сякаш хиляди нокти драскаха по дъските в ученическата стая. Ужасно, кошмарно.
Скоро вместо душата на Мортем там беше само демонската енергия. Очите и се промениха и станаха черни, а кучешките и зъбки леко се изостриха и въпреки, че тялото и скърбеше от обидата, която и отдаваше този мъж демона не беше просто ей така предаващ се.
„Вътрешната” Мортем прокара магията си. От онова място на пълно забвение в съзнанието към ръцете си. Истината, е че Мо винаги е мразела магията си, но я използва макар и в слаба форма, само защото ако не го прави няма да е щастлив настойника и. И ето, че сега напълно събудиха онази страна, която я ужасяваше толкова.
Магията и продължаваше да се разпространява в ръцете и, да се мъчи да я накара да прерасне от просто едно слаботелесно момиче, в силен и могъщ демон. И може би е комично, но точно така се раждат демоните. От огорчението в душите на хората, тяхната болка и тяхното оскърбление.
А сега тя се чувстваше като захарна планина, която се стопяваше под дъжда и се опитваше да е заздрави, чрез магията си. Започна да се мъчи да се измъкне от схватката на Картър. Да шава под него пренебрегвайки факта, че се гавреше с нея.

/ Друго не можах да измисля /

Познаваме нашата мила, скъпа Мортем и я обичаме от близо половин година. Минала е през много трудности, закачки, смях и сълзи. Губене на вяра, доказване на сили, осъзнаване на чувства, намиране на приятели, или губене на такива. Но до сега никога не бяхме виждали истинският демон в нея. Външно тялото й даваше признаците за своето съществуване. Раните заздравяваха, животът не я напускаше, понякога нанасяше невъзобновени щети, но никога и онзи вътрешен трепет, скрит дълбоко в нея, който я отличаваше от нормалните смъртни. Преди седмици един мъж се опита да я накара да се опознае, но се провали.
Докато не й дадоха една наглед напълно нормална мисия. Да отиде на непознато място, да намери непознат човек и да го убие. Нищо особено. Нищо неординерно на пръв поглед. Но точно в тази простичка мисия, точно този нищо неподозиращ непознат човек, успя неволно да отключи съществото, което се криеше в нея от деня, в който се беше родила. Сега, с всичката мощ, което то криеше, създанието, демонът, се отпуши. Излезе на повърхността и почна да надделява над човешката енергия. До толкова, че Картър почна да усеща напрежение под тялото си. Напрежение, което идваше от Хелските. То почна да става все по-силно и по-силно, докато накрая не го изтласка от нея и мъжът се претърколи, облизвайки всичката пръст по улицата. На места по трупът му имаше изгаряния от чуждата магия. Той със затруднение, надигна глава и се вгледа в различно изглеждащото момиче. Сега то нямаше червена коса и крехко тяло. Сега кучешки зъби и някаква животинска нотка се криеха в очите му, готови за мъст и наказание. Демонът се изправи и го погледна студено, незаинтересувано. Изглеждаше толкова жалък в очите й. Имаше пълно господство над ситуацията. Въпрос на лично решение е, какво ще прави с него.

/Мо, ти си. Можеш да правиш каквото си искаш с него. Ако решиш да го убиеш, няма да те спра/

Живота беше толкова забавен просто. Понякога без изобщо да усещаш всичко може да е в твоите ръце, понякога пък в чуждите, но всичко можеше да се промени. И ето, че сега уж от ръцете на този прост човек вътрешните шамари се събудиха в сила. Точно така. В такива моменти е най-добре да използваш всичко, за да ставаш все по-силен и по-силен. Силата е власт. Силата е онова, към което всички се стремят, онова, което всички искат. А властта, да си играеш с някой. Неговата психика и физика. Това беше просто дар от боговете.
Точно от онзи бог, който до преди малко момичето си мислеше, че се е отказал от нея. Но не беше така. Той я следеше, наблюдаваше. Гледаше вътрешната и страна, а това го караше да я счита за свое дете. Дете на тъмнината. Колко само бяха прави другите.
Демона се приближи до Картър и го погледна някак си студена, безизразно. Сякаш нямаше какво да губи, какво да спечелва. Какво да дава и какво да взима. И ето, че появи и онзи поглед, който пораждаха демоните в хората. Страх, беззащитност. Очи изпълнени с молби за помощ, а умът пълен с планове за бягство. Но колкото повече се приближаваше тя до него, толкова повече той се чувстваше застрашен. Притиснат към стената. А дрехите които до преди малко беше разкъсал се бяха леко изменили. Бялата дълга риза беше станала напълно черна, попила от енергията, която го изтласка далеч от нея.
Преди да е успял да каже и думичка едната му ръка беше между юмрука на демончето и стената, и с повишената сила от магията можете да си представите какво стана с нея. Пукването на кости. Виковете на мъжа. Те не бяха достатъчни за нея. Искаше още. Още и още. Да го вижда напълно загубен, напълно забравен от бога. И да страда още повече от нея. От "външната" Мортем, която сега стоеше и плачеше в най-отдалечения ъгъл на съзнанието.
Последва и другата ръка на Картър и така сега сякаш беше разпънат на кръст. С ръце в стените. Тя сложи ръцете си върху гърдите му и леко килна глава настрани. Притисна. Започна да пробива с пръсти, с нокти плътта му. Да го кара да вика от болка. Сега щеше да си върне сълзата, която проля, заради този мъж. Тя продължи да минава през плътта му и накрая стигна до това което търсеше. Сърцето. Туптеше. Чуваше го, усещаше го. Обгърна го с магията си и го извади, колкото той още да е в съзнание. Да вижда и чувства всичко до края.
Дали си мислеше, че ще е наказан за действията си така, а дали Корнелиус вярваше, че това дете беше способно на такова варварство. Не се знае, но сега тя просто приближи сърцето до устните си и буквално захапа органа.
Може би ще ви се стори странно, но това е така, защото демоните се хранят с онова, което е най-слабо в тях. Някой с психиката, чрез кошмари и сънища. Други, с енергията на хората. А при Мортем това е сърцето, и точно с него тя започна. И така бавно изсмукваше живота от този мъж. А неговите викове скоро спряха. Сега Мортем се молеше да не издържи дори едно от нивата в Царството на Принца на мрака.

/ в момента ей тази песен доста добре се връзва с написаното https://www.youtube.com/watch?v=Md266Yha-bs /

Съдбата е странно нещо. Неопределимо, непознато. Понякога ти поднася лимони и ти крещи "Хайде, направи си лимонада. Почерпи се." А понякога ти зашлевява шамари по силни от камшичести удари. Разкъсва кожата ти, жигосваща я с желязото на мрака. Понякога те кара да се смееш през сълзи, чувстващ, че сърцето ти ще изскочи от щастие. А понякога тези сълзи се превръщат в пороен дъжд на собствената ти мизерна нищета. Понякога се влюбваш до полуда, за теб светът е пъстро небе, райска градина. А понякога те кара да убиваш. Да отнемеш на някой най-святото - правото му за живот. Колко непристорена, забулена, загадъчна и в същото време прозорлива е Тя. Съдбата! Онази, която те кара да вървиш, въпреки че се препъваш. Онази, която те кара да съществуваш, въпреки че те боли. Кой ли я е измислил? Аз или може би ти? Или е той, който остава в сенките на непознатото. Или може би тя е създадена още преди нас, за да ни изпитва, тества. Може би, само може би, тя е тук, за да има какво да остане, след като всичко останало изчезне. Може би....
Както всичко преходно, така и съдбата сега се преобърна за едно малко момиче, открило в себе си това, което най-малко очакваше, най-малко искаше. Едно истинско чудовище, вкоренило се, впило се безпощадно в костите й. Вършещо непристойни, грешни деяния. Но грешни за кого? Грехът е въпрос на гледна точка. Ако за мен е едно, то за теб ще е друго, а за трети напълно различно понятие. За някои грях е да си слаб. За други грях е да обичаш. За трети грях е да нараниш ближния. Много теории, вплитащи се една в друга, с допирни точки, които обаче имат своите многомилионни разклонения.
А за демонът в душата на Мортем, грях беше да не си отмъстиш. Да оставиш посегателят непоруган. Да оставиш наказващият ненаказан. Мръсникът неопетнен. Сърцето му имаше вкус на желязо. Жилаво, безформено, то не приличаше на нищо повече от една стъпкана мръвка. А е толкова жизненоважно. Без този грозен орган едно същество не можеше да пребъде. Колко просто. Едно изтръгване, един достатъчно мощен удар и спира. А след това всичко свършва. Всичко потъва в непрогледна тъмнина, без светлина в тунела, без втори шанс. Времето, пространството, измеренията, всички те просто спират. И толкоз.
Кръвта се стичаше по гърлото й, пълнеща дробовете й и й се стори, че не е опитвала по-сладък нектар до сега. Когато утоли жаждата си го хвърли на земята като ненужен боклук, в какъвто и се превърна. Мъжът, носещ до преди малко името Джим Картър се свлече на земята и замря. Нито едно излишно стенание, нито един трепет. Влажните му очи наблюдаваха изцъклено, но нищо не виждаха. За тях светлината бе погълната...завинаги....
Хелските усети нечуван прилив на енергия, от който главата й закънтя. Тя наддаде болезнен вик, хвана се за косите и падна на колене. Процесът продължи малко. Може би минута, която обаче й се стори цяла вечност. Когато повдигна лице от демоничната същност нямаше и следа. Беше си заминала, по същия начин, по който и пристигна. Нито канена, нито отпратена. Просто така, за миг тук, а после, върнала се обратно у дома, дълбоко в същината й. Момичето погледна към мъртвият мъж и изпита погнуса. Но само за момент. Колкото и съвестта й да се блъскаше в мозъкът й, вътрешно тя чувстваше, че той точно това и заслужава. Не искаше да се превръща в нещо подобно, но не изпитваше и мъка. Може би малко страх, малко задоволство, че се е докоснала до истинската тя и малко неразбиране. Но вече беше късно. Стореното сторено. Даже боговете не могат да върнат времето назад и всеки трябва да бере плодовете, които сам си е посял.
Мортем се изправи с треперещо тяло и се огледа на всички посоки. Никой не беше чул писъците му. Никой не се отзова да помогне. Умря си така сам, както сигурно и цял живот е бил. Колко жалко. А може би не. Но беше време да се прибира. Здравия разум почна да надделява в нея и тя трескаво мислеше какво и как да постъпи от тук нататък. Едно изречение се върна като болезнен спомен в съзнанието й: Когато приключиш се отърви от тялото. Запази само главата и ми я донеси.
Да се отърве от тялото. Това може би не беше толкова лесно, колкото звучеше. Да го скрие така, че никой да не го намери и да не го свърже с нея. Трябваше да измисли какво да прави и то бързо. А после. После каквото съдбата реши.....

/Тери, измисли какво правиш с тялото и си напиши поста в която тема сметнеш за добре, само не в тази. После ако искаш се прибери в хотела да си починеш./

Трябва да подчертая нещо за пустинята. В нея времето е спряло. Не само сякаш, не привидно, а наистина. Не, че минутите и часовете не си текат. Изнизват се като песъчинки в обърнат пясъчен часовник - бързо и неусетно, чак плашещо неусетно. Но някак си те оставаха незабелязани защото голямата истина е, че пустинята никога не се променяше. Не сменяше ликът си, не подменяше кожата си като змия, сезоните не създаваха времеви течения, не се отбелязваха, дори не се усещаха. Независимо дали бе лято, зима или есен, потокът на това място си оставаше все едно и също, правейки го статично със своите скрити или не толкова красоти, опасности и забележителности. А най-голямата забележителност от всички - Пясъкът. Този неизчерпаем ресурс, от който нямаше отърване. Не можеш да го пребродиш и за цяла година, не можеш да му се наситиш и за цял живот. Винаги има с какво да те изненада, винаги има какво още да разкрие, какво още да покаже. А жителите му - най-красивите същества бродели из света. Загорялата, изпечена като керемида кожа, лишена от каквито и да е недостатъци, заличени от слънцето, стегнатите тела, свикнали на постоянни походи, блестящите очи, отразяващи се в оазисите, мистиката заключена в жестовете. Пустинята беше благодат, цял рудник на красота, експлозия от богатства живи, както и скъпоценни. Можеш да прекараш живота си в нея и пак да не я опознаеш напълно, да не разбереш нрава й, да не спечелиш сърцето й. Като истински жив организъм тя съществува в теб и ти в нея. Ако е благосклонна ще те гали с бежовите шалове на песъчинките, ако я ядосаш ще те погълне в ямите си. Такава е тя, жестока и страстна като най-желаната любовница.
Талън търсеше място, на което просто да се нахрани, но сам не знаеше, че е попаднал на неподходящото. Може би трябваше да се замисли още когато прекрачи прага. Факта, че възрастните жени отвън не влезнаха, това, че бе прекалено затъмнено за ресторант, това, че зоните се разпределяха на сепарета, вместо на големи пригодени за вечеря или обяд маси. Сцената, издигаща се на метър от пода, наредена с няколко кола за танци. Преобладаващите мъже любуващи се на кехлибарените си напитки, с пура в ръка и мазна усмивка върху устните. Всичко приличаше на изискан, украсен кошер, в който пчелите чакаха кралицата майка, а тя така и не се появяваше.
Когато едно симпатично ниско момиче със златист загар се приближи до нашия герой, нарамена с табла в едната ръка и лист и молив в другата, мъжът, който така и не сваляше качулката си, се отърси от размислите си и отправи острите си очи към нея. Сервитьорката бе свикнала на всякакви персонажи тук, така че облеклото му не й направи особено впечатление. Напълно отдадена на работата си, тя го попита единственият възможен въпрос, подобаващ на занаята:
-Какво ще обичате, г-не?
Не беше от най-разговорливите, но нямаше как да не отговори, освен ако искаше да остане на празна маса, затова пренебрегвайки собствените си догми, асасинът не мисли дълго, а направо отправи поръчката си:
-Нещо стабилно за ядене. Може би картофи със стек.
-Извинете, но тук не предлагаме подобни консумации.
Отговорът й изобщо не му се понрави, но все още държеше добрия тон.
-Тогава какво имате за ядене?
-Ядки!
-Ядки?
-Това е кабаре, г-не, не закусвалня!
Търпението му почна да се изпарява като капка паднала насред кактусово листо и несъзнателно или пък напълно целенасочено убиецът все повече стягаше ръкавицата си, служеща му така вярно като палач. Като куче, което никога не изоставя стопанина си, то плъзгаше студената си кожа по тази на Талън готово всеки момент да накаже девойката за своеволието си. И тъкмо когато върхът му почна да се показва като езика на съскаща кобра, нещо спря ходът му. Една мелодия, типична за тукашните ритми. Не, не беше мелодията, а тази, която излезе от сенките на сцената при започването й. Разцепвайки тъмнината, фигурата й привлече прожекторите и заслепи погледите на присъстващите. Изваяното й тяло, плавно носещо се като кашмир духнат от вятъра, буйната коса в цвят на течен шоколад, очите в същия нюанс и силно начервените устни. Извивките около талията, еротично заголени, без нотка на пошлост, всичко в нея крещеше на умерен сексапил, съчетан с неустоим авангард. От пръв поглед можеш да разбереш, че тя не е една от поредните танцьорки. Начинът, по който гледаше, сякаш притежава мястото, напълно отговаряше на реалността. Ясмин Фокс - сребърният скорпион на град Захрид беше изоставила ролята на шефка и се бе въплътила в тази на изкусна съблазнителка. Всички копнееха да я зърнат и ето, че мечтите им се изпълниха. Походка като на антилопа, лице като на пустинно цвете. Асасинът за първи път виждаше такова съвършенство. Смесица между красота и класа. Тази поява до толкова го изненада и плени, че напълно забрави първоначалните си пориви като храна и убийства. Захвата му омекна, дланта сама пусна оръжието, а долната му устна леко посърна надолу. Затопляне се оформи около зоната ниско под корема докато гледаше как жената галантно извива тялото си в чувствен и страстен танц. Ръката му се вдигна инертно махайки на сервитьорката, знак, че иска да го остави сам и тя без да се колебае се врътна и загуби в тълпата зяпачи, приемаща поредната поръчка. Самият пърформанс не трая дълго, но той завинаги щеше да остави отпечатък в съзнанието му и дори след години щеше да си спомня за тази първа среща.
Напускайки сцената, собственичката тръгна да обикаля от маса на маса, като приемаше комплименти от редовните си клиенти. Комплименти, на които отвръщаше с едно бегло кимване, лека усмивка. Идваше, казваше по някоя друга дума, не се застояваше и подминаваше като царица. Щом стигна до Талън, тя погледна надолу. Първото нещо, което забеляза е, че няма чаша. Той от друга страна не сваляше поглед от нея, все още несигурен дали е мираж или реалност.
-Виждам, че питието ви липсва! Да не би да намирате алкохола ми за лош? Мога да ви уверя, че е първо качество.
-Не...не е това. По-скоро....
Но хубавицата не го остави да довърши. Щракна с пръсти и се обърна към вече познатата ни обслужваща.
-Едно уиски с лед за господина и....
-Чисто!
-Чисто!
Девойката се врътна около себе си, отиде до бара и след няма и минута се върна с желаното.
-От заведението.
-По какъв повод?
-Не съм ви виждала преди. Новите клиенти се посрещат подобаващо. Доволен ли сте от видяното, г-н...?

Подобни приказки не бяха рядкост за подобни жени. Ако не се сещате какви точно са те, нека ви обясня. Жени като Ясмин Фокс държат света в ръцете си. Или по-точно в краката си. Могат да го стъпчат като буболечка, могат да го прегърнат като антика и да я съхранят за поколенията. Могат да постигнат всичко, което си наумят. И не само с визията си. Тя е само една капка в океана, един къс диамант от цялата скала. Те притежаваха нещо много по-важно от една безлична красота. Те притежаваха нюх. Нюх за бизнеса на живота. Да, целия живот за тях бе бизнес, карта, върху която чертаеха нови пунктове, нови цели, които в последствие превземаха без сила, без оръжие, без убийства. Всичко ставаше галантно, тънко и меко като коприна. Нюха да знаеш как да използваш даденостите си по най-добрия и изгоден за теб начин. Как да погъделичкаш нечие самолюбие, без да го прорязваш до толкова, че то да посмее да те улови и притисне грубо в обятията си. Вдъхваш копнеж, но и респект. Извисяваш се като нещо недостижимо, а тези отдолу си втълпяват, че са недостойни и правят всичко възможно да грабнат поне частица от вниманието ти. Ако успеят се чувстват специални.
Това е цялата тайна. Не, че подобни жени не можеха да бъдат надминати. Просто те знаеха как да действат. Как да се движат, как да гледат, как да говорят, сякаш бяха минали през колеж за класа и изтънченост, примесена с доза лицемерна хитрост. И точно тя водеше красавицата в момента. Очите й с цвят на тъмен карамел се присвиха съвсем леко, устните придобиха една бегла представа за усмивка, а пръстите докоснаха шията, прокарвайки се надолу към не прекалено отвореното деколте.
Да, Талън сам си бе виновен, че дойде тук и сега щеше да си понесе последствията. Хубави последствия бих казала, даже прекалено хубави, но дали нямаше да оставят по тялото му такъв белег, че да крещи за още? Жигосването е болезнено, но сладката болка е най-познатата желана. Самият той чувстваше как организма му се затопля, кожата се задушава, а един заряд по-осезаем от останалите се раждаше ниско в слабините му, останали скрити за чужди очи.
-А вие танцувате ли, г-н Талън?
-Аз? Не, г-жо...г-це....
-Госпожица! Госпожица Фокс! Ясмин Фокс!
-Ясмин....
Името й бе толкова сладко като самата нея. Като разтапящ се върху устните шоколад, леко пиперлив, може би с канела и щипка черен пипер вътре, тъмен, черен, тръпчив, но много вкусен.
-Не мисля, че съм добър в тази област, г-це Фокс.
-Но ще се пробвате заради мен, нали?
Преди да успее да отговори, убиецът се намери изправен, застанал в малката пролука между масите. Музиката звучеше бавна и сладострастна, похотлива и завоелирана, а ръцете й нежно стискаха рамената му. Неговите собствени длани бе поставила незнайно за него кога на кръста й. Погледа й се взираше в неговия, едва откриващ се от гъстите кичури коса. Слабо проблясващото синьо придаваше интересен нюанс на иначе тази твърда черупка. Имаше нещо интересно в този случайно дошъл тук мъж, което си заслужаваше изучаването. Като експонат, който даваше вид на едно, но тя знаеше, усещаше, че реалността е много по-различна. Закоравялостта, дори и най-тежката често падаше като скъсан лист под влиянието на едно малко изкушение, наречено нагон, още повече ако е предизвикан от пустинно цвете, чието хубост замъглява преценката и затъпява сетивата.
-Аз наистина не....
-Шшшттт....нима ще ми откажеш Талън?
Показалецът й бе поставен върху устните му като заглушител, но дори от това нямаше нужда, за да я послуша. Една единствена дума бе достатъчна, за да се почувства като малко момче, изпълняващо заповедите на идола си. Неопределено електричество премина през гръбначния му стълб и асасинът за момент се замисли дали е толкова слаб, че не може да устои на една жена. За това ли бяха всички тези години тренировки и страдания, жертви и дарения кръв - за да падне жертва в клопката на една красавица? До толкова ли стигаха качествата на мъжкия пол? Колкото и на велики да се правеха, в крайна сметка всеки един от тях, до последно намираше по една Ясмин Фокс, която ги караше да се чувстват нищожни. Жалко проумяване, но истинско. Прави бяха онези, които казваха, че земята се управлява не от мъже, завоеватели и политици, а от жените зад тях. Те дърпаха конците толкова умело и незабелязано, карайки те да вярваш, че ти така си пожелал, че не разбираш как се превръщаш в кукла, а тя в кукловод, майстор, който изпълнява собствените си прищявки чрез твоят труп и твоята влиятелна дума.
Ситуацията тук бе подобна и макар че Талън не беше богат, нито влиятелен Захридката искаше да опита от него. По поеме вкуса му, да разбере какъв е, да го сравни ако щеш с другите преди него, а после, кой знае. Само времето щеше да покаже....

/Златине, свободно РП. Раздавай се както душа ти желае./

Жената отправи взорът си към този непознат, казвам непознат, защото освен името му всичко друго й бе неизвестно. Стоеше толкова горд от постъпката си, толкова сигурен, че е постъпил правилно, толкова обеден, че дръзкото му държание ще се приеме като символ за смелост, безстрашие, сила. Играейки ролята на рицаря на бял кон, който спасява принцесата от лапите на лошия доведен баща смяташе ли, че принцесата веднага ще се хвърли в обятията му? Или мислеше, че ще го намрази? Какво очакваше - да го целуне отново или да го удари? Да му благодари или да го поругае? Кое от всички щеше да избере? Кое от всички....
Избра нещо коренно различно. Стана от сепарето, погледна го право в очите, нейните собствени бяха леко навлажнени, обърна се рязко, края на дългата й коса го зашлеви леко по бузата и тръгна надолу в тъмнината на собственото си заведение без да казва нито дума. Такава реакция не очакваше. Беше някаква странна смесица между обида и признателност. Беше неопределимо. Не знаеше дали да си отиде или да я последва. Не ги разбираше тези женски настроения и не можеше да пробие през това. Но знаеше едно - не можеше да остави нещата така, затова безразсъдно или не тръгна по стъпките й, като се стараеше да не изпуска гърба й от поглед. Жената стигна до една затънтена врата в края на сградата, без табела или надпис, отвори я и се шмугна вътре. Талън бързо я последва още преди бравата да хлопне вратата като непробиваема преграда и осъзна, че се намира в нещо като просторен гардероб, голям колкото една нормална стая. По стелажите и преносимите закачалки бяха наредени шоу и танцови костюми, кой от кой по оскъдни, а в единия ъгъл на стената бяха подпрени няколко микрофона както си бяха на стативите, явно запасът от озвучителна технология. Собственичката седна на един паянтов, сгъваем стол, постави лакът на коляното си, а челото отпусна на изпънатата длан, като при болка в главата. Дори стискаше страничните слепоочия с показалците си сякаш ги масажираше или искаше да ги спука.
-Ясним....не те обидих или....
-Да не мислиш, че можеш да ме спасиш?
Въпросът й накара Талън да застине в мястото си, все още понечил да я докосне. Какво по дяволите беше това? Начинът й на изказ, болката и в същото време омразата в тона й.
-Да не мислиш, че можеш да ме измъкнеш от този бизнес? От тези хора, от тези правила?
Чак сега г-ца Фокс се изправи и зае доминираща поза, без капка свян или страх пред този човек, пред този убиец, който можеше да пререже гърлото й сигурно за секунди без дори да се усети.
-Това е игра Талън, игра с неписани закони. Те ги знаят, аз ги знам, а аз съм майстор. Понякога гъделичкам самолюбието им, понякога се предлагам, но това е бизнеса. Замесени са пари, много пари....и много власт. Аз имам власт в този град. Изграждала съм я с много труд и пот и не мога просто така да си тръгна. Не искам! Жертвала съм прекалено много. Идилията за спокоен живот е илюзия, мит, приказка. Това, което направи е много благородно за тип като теб.
-Като мен?
-Асасин! Но не променя фактите, че ще си остана тук. Ще дойде някой друг и всичко ще се повтори. Мислиш, че можеш да сплашиш всички? Мислиш ли, че си непобедим? Недосегаем? Мислиш ли?

Да предложиш защита на куртизанка? Да се впуснеш в любовна афера с жена на подземния бизнес с плътски удоволствия. Да отдадеш сърцето си на жрица търгуваща с момичета, които да доставят екстаз на група загорели мъже. Каква бе разликата между Фокс и Орион от подземния град? Втората не криеше професията си. Тя открито предлагаше себе си за дебели пачки. Докато бизнесът на Скорпионът бе замаскиран под формата на развлечение. Танцово и певческо! Наричаше го изкуство с отворен край. Самата тя никога не си е лягала с клиенти, но не можеше да каже същото за момичетата си. Разбира се, тя не ги караше на сила, но не ги й спираше. Понякога дори ги подтикваше за благото на кабарето. И все пак тя бе една жрица на любовта макар и не заявена. Бе заобиколена от интриги - политически и финансови. Съществуваше в каймака на обществото, даваше му това, от което има нужда, а то на свой ред й се отплащаше. Беше курвата на далаверите, беше проститутката на паричните схеми. Понякога използваше заведението си като митница, през която да мине незаписан алкохол, без бандерол за някой свой колега, че дори и за себе си. Понякога дори самият Оар переше парите си чрез бара. За всичко това, тя получаваше дивиденти.
Мислите, че това я прави лош човек? Мислите, че тези нечисти сметки имат нещо общо с характера й? Може би сте прави. Може би имат, но това не я прави добра или лоша. В място като пустините, където хазартът е цар, където кражбите са основна заплата, а убийствата най-търсената работа. В подобна държава няма добро или зло. Има само интереси! Някои са достатъчно хитри, че да преуспеят, други цял живот остават в канавките, хранейки се с лишеи и червеи. Ясмин можеше единствено да е горда със себе си, че не затъна, когато бе на ръба на пропастта, а се издигна високо, по-високо от мнозина. Тя беше не само скорпион, тя беше змия. А змията винаги твърди, че хапе с лечебна цел.
А сега, този пръкнал се от нищото мъж й се предлагаше на тепсия. Даваше й ръцете си, силата си, оръжията си. Защо? За да я защитава? Толкова много ли обичаше скорпиони? Толкова ли приемаше това, с което се занимава за нормално? Тя нямаше да се откаже, нямаше да изостави творението си. Можеше ли той да живее с тази мисъл? Искаше ли? А искаше ли тя? Красавицата никога не е позволявала да показва емоции към някой, още повече току що срещнат. От друга страна и никой не й бе говорил по този начин. Да, сваляли са й звезди, затрупвали са я с купища обещания, женени мъже са твърдели, че ще оставят съпругите си заради нея, дори веднъж един везир й поиска ръката, но никога така. Никога толкова закрилнически, никога толкова искрено. И всичко това излизаше от устните на един....на един....убиец...
Това я вбесяваше. Вбесяваше я факта, че един асасин, безскрупулен, продажен, неверник, незачитащ нито закони, нито морал, жесток ( или поне така би трябвало ) се държи толкова човечно с нея. Това накара юмруците й да се свият, треперещи от яд, а зъбите да прехапят долната устна. В следващия миг, брюнетката извика яростно и се затича към него, като блъсна тялото му доста силно за нейната физика напред. Продължаваше да го бута, а Талън премина през един стелаж, събаряйки наличните дрехи, после през друг, докато накрая заби гърба му в отсрещната стена. Мъжът се намери притиснат, а до гърлото му бе опрян собствения му нож. Кога и как го бе измъкнала от ръкава му, така и не разбра. Явно отдаден на емоциите бе останал сляп за действията й. Беше му неприятно да признае, но това бе първия път в живота му, в който някой отнемаше оръжието му. Ето до колко му влияеше тя!
Ръката й все още трепереше, държаща здраво ножът, а зъбите й стържеха едни в други.
-Защо мислиш, че имам нужда от протекция? Мога да те убия точно сега и нищо няма да ме спре. Защо мислиш, че точно ти можеш да ме защитиш?
Мъжът я гледаше спокойно. Сините му очи се впиваха в нейните блуждаещи и сякаш съзираха истината, криеща се зад тази лъскава обвивка. Права беше - можеше да го довърши точно сега и той едва ли щеше да протестира, но знаеше, че няма.
-Защото имаш нужда да не се чувстваш сама. Заобиколена си от количества хора, но съм сигурен, че всяка вечер си лягаш сама в студеното легло, завиваш се със студените чаршафи и не заспиваш дълго. Затова....
Думите му още повече я вбесиха и тя натисна върха на ножът, като проби една съвсем малка дупка, от която потече тънка струйка светлочервена, прясна, топла кръв. Стече се надолу по гръкляна и се напои в белия плат на дрехите му.
-Хайде, ако искаш го направи. Отнемала ли си някога живот? Пробвай, ще ти хареса.
Провокираше я, провокираше я и тя знаеше това. Може да е всякаква, но не и убийца. Пръстите й почнаха да треперят нестабилно, захватът й се отпусна, докато накрая не захвърли металът зад гърба си. Той се удари в земята, издрънча и заглъхна нейде зад тях. Не, не можеше да го убие. Вместо това вдигна длан и му заби силна и шумна плесница, оставяща алено петно върху бузата му. В следващия миг го сграбчи за блузата и впи устните си в него - жарко, страстно, горещо. Предаде се на това, което я изгаряше въпреки, че знаеше, че не трябва, че не е правилно, не и за жена като нея. Тя е на всички и в същото време на никой. А сега се отдаваше на един единствен мъж, напълно в разрез с разбиранията си. Не можеше да си спомни кога за последно бе докосвала мъж, който реално й е приятно да докосва. Сигурно бяха изминали години.
Красавицата буйно рошеше косите му, като разярен звяр търсеше, откриваше, забравила нежност и свян. Движенията й бяха несъразмерни, неуравновесени, бързи и дори леко груби. Може би защото се страхуваше, че ще се откаже, искаше да изпита колкото се може повече, преди всичко да се е изпарило в пространството. Но колкото повече продължаваше, толкова повече забравяше за заобикалящия я свят. А Талън...Талън поемаше цялата страст, целият жар, които му предоставяше и ги подклаждаше още повече. Ясмин бързо откопча корсета си и откри пищните си, не прекалено големи, но изключително перфектно оформени гърди. Асасинът отдели известно време да им се полюбува, след което отново бе сграбчен. Жената разкъса горната му дреха и го обсипа с низ от целувки по продължението на торса - горещи като ковано желязо, сладки като стичащ се по кожата затоплен пчелен мед. На места го хапеше, оставяйки му синки. В тези моменти той стискаше зъби и извиваше врат нагоре. Бе толкова хубаво, прекалено хубаво, за да е истина. Но беше и точно това го правеше още по-незабравимо. Сребърния скорпион се върна нагоре и когато лицата им се изравниха, тя го хвана за таза и го обърна. Сега тя бе приклещена в стената, без да има къде да мърда. Мъжът впи устни в гладкият й врат и го засмука. Червенината скоро щеше да придобие лилав тон, но не я интересуваше. Ръцете му шареха по цялото й тяло, изваяно като амфора от най-скъп порцелан. Преди да се усети, Фокс смъкна панталоните му, подканвайки го за по-смели действия. Желаеше го, искаше да го има, да го усети в себе си, как прониква, как разтърсва плътта и съзнанието й. Възбудата бе достигнала такъв предел, че никой нямаше нужда от помощ. Пухайки пръсти под полата й, наемникът усети топлата влага между бедрата, набъбналия клитор и меките срамни устни разширили се като отворени порти на замък, приемащ посетители. Жената скочи обвивайки крака около кръста му и тогава достойнството му проникна в нея разбивайки на пух и прах всички граници и задръжки. Стонът й се извиси звучен и зашеметяващ, удрящ се в тавана, връщайки се обратно при тях, за да се смеси с още нови и нови. Тласъците му бяха силни, но не и болезнени. Онази тръпка, онези мокри спазми, онова ръкостискане между болка и сладост - предоставяше й ги напълно. Въздухът излизаше на пресекулки от гърлото й, ноктите се впиваха в гърба му, оставяйки червени резки, зъбите хапеха устните му, дърпаха ги, още малко щяха да ги спукат. Стенанията...тези стенания, ту силни, ту приглушени, ту без глас, ту почти стигащи до вик. А най-хубавото от всичко - никой не можеше да ги чуе, никой не можеше да ги види. Използвайки за параван забавлението вън до тях стигаха единствено смехове, музика и неразбираеми изречения. Талън внимателно клатеше дупето й, докато членът му прорязваше вътрешностите й като ръжен. Никога не се бе чувствал толкова жив, дори изправен срещу враг мислеше, преценяваше. Сега умът му бе празен, но бистър, прочистен, сякаш за първи път проглежда, сякаш отново е новородено.....

/Продължавай в същия ред, може да завършиш даже акта./