Черния пазар

Пазара е дълъг по продължението на целия град. Сергиите изобилстват от стока. Цените са винаги по договаряне. Продавачите са изкусни лъжци и винаги гледат да измъкнат колкото се може повече от джобовете на купувачите. Освен ако те не са достатъчно хитри, за да минат по-тънко.

-Това, това, това....
Изреждаше Франсоа докато пълнеше ръцете на носача си, в случая Рен с всевъзможни покупки, торби и кесии. От натъпкани с ядки чанти, до бутилки с вода, плодове, най-вече ябълки, два хляба и още много провизии за изпът. Щеше да пътува поне два дена и трябваше да е запасена. Друг е въпросът, че вместо той да се нарами, даваше всичко на нея. Момичето все повече и повече се натоварваше, а лицето й вече не се виждаше от пакетите пред нея. От време на време се спъваше, даже изпусна един от пакетите, но Минзон го хвана и го върна на мястото му.
-Внимавай къде стъпваш.
Продължиха с покупките още близо половин час, докато накрая и двамата нямаха свободни ръце, за да носят каквото и да е.
-Да си починем. - предложи убиецът и се настаниха на една пейка, в близост до градината, стоварвайки целия багаж от двете си страни. Чернокосият мъж изкара две питки топъл хляб, напълни ги с по парче пуешко и подаде едната на Райден.
-Трябва да си готова за довечера. Готова ли си?
-Така мисля.
-Така мислиш или си?
-Съм! Стига вече.
Учителя се намуси, но не възрази, а почна да гризе от импровизирания си сандвич. Бе станало обяд и двамата имаха нужда от храна, която да ги засити поне до вечерта.
По улицата свободно и спокойно се разхождаше жена. Беше към тридесетте, с къса кафява коса и пъстри очи. Стройна, висока, с още по-високи токчета. Облечена в къса дънкова пола и лилава блуза с отворени рамене. Вървеше и си подсвиркваше. Беше щастлива. Рядко явление за тези територии. Тук хората не бяха щастливи. Не само, че бяха забравили как. Те изобщо не знаеха какво е щастие. Или поне по-голямата част от тях.
Когато симпатичната дама мина покрай тях се спря в крачката си и се обърна. Фиксира Миньон и усмивката й се разшири радостно.
-Франкииии.... - извика енергично и преди двамата да се обърнат се хвърли на врата му. Мъжът се изправи като се опитваше да се откопчи от ръцете й, но беше доста трудно, защото хубавелката хич не го пускаше.
-Ани, пусни ме.
Рен я гледаше на кръв, като ту хвърляше по някой поглед върху дългите й крака, ту се чудеше какво става.
-Защо не ми се обади? Каза, че ще се обадиш.
-Свършиха ми гълъбите. - продължаваше да се дърпа красавецът.
Поредната изоставена с надежди любовница, която не можеше да го забрави. Той хич не беше по обвързването, всички знаеха това, но имаше и подобни дразнители, които трудно се отказваха. Тя го пусна и погледна придружителката му. Знаеше, че не я харесва, но й се ухили с широка усмивка.
-Можете ли да си представите? Този хубостник ми обеща, че ще ме потърси, но нито вест, нито кост.
Малкото момиче вече изваждаше едно от тънките си оръжия. Представяше си как й разрязва гърлото.
Нахалницата седна между тях, като избута девойката леко в страни, обърна се към нея и почна да й мрънка, за постъпката на преподавателя й.
-Ама не съм ли права? Кажи ми, кажи ми?
Без да се усети убийцата се беше превърнала в изповедалня.

Райден имаше усещането, че главата й бавно се превръща във врящ чайник и налягането заплашва всеки момент да избие я през ушите, я през носа и ако възнамеряваше да остане цяла трябваше да освободи клапата по някакъв начин. Само, че тази жена продължаваше да излива гласа си на талази с все същите простотии и мрънкащо досаден тембър, че това се превръщаше в непосълна задача. Тая ебаваше ли се с нея? По-добре да не получаваше отговор на този въпрос. Тя на какво са надяваше, по дяволите? Женска солидарност, съпричатност, съчувствие? Дали осъзнаваше, че е абсурдно? Как пък не! Едв али виждаше по-далеч от носа си. Нали се беше вързала на тоя коцкар?!
Ученичката потърси с поглед учителя си, който съвсем невинно повдигна рамене и пусна нещо средно между виновна и извинителна усмивка. Още една толкова абсурдна картинка в цялата направо нелепа ситуация. Оставаше тя да започне да потупва досадницата по гърба и това щеше да бъде невероятно. Можеше някое сладко момченце да продава билетчета и щяха да натрупат състояние за минути. Какво беше? Хляб и зрелище? Със сигурност.
Тя насочи вниманието си отново към жената, която вече държеше ръката й и се взираше толкова надълбоко в сивите й очи, че имаше усещането, че ще пробие всеки момент черепа и ще гледа пред главата й като през прозорец.
-Съжалявам, но не ви разбирам. - Съжаляваше, друг път. Благодареше на Бога за това.
-Но как така? Не ти ли се е случвало? Късметлийка!
Чернокоската погледна смразяващо Франсоа и идеята направо се заби в мислите й. Можеше да се пробва да му поиграе по нервите. Да видим да къде му се простираше велико търпение. Можеше много сладко да преиначи казаното от събеседничката си и това, което уж е разбрала. Охо, можеше.
-Наистина не съм имала такъв проблем. Когато го потърся той винаги е там. Малко закъснява, но не пропуска. Често...
Разбирането в заблудения поглед на пъстрооката направо блестеше с всяка следваща дума. Очакваше да рухне или да се разписка, или още един куб неща, които можеше да свърши някой като нея.
-Ама как? Често?
-Как какво? Намирам го когато имам сили и свободно време. Обаче понякога пропускам, защото предния път така ме е изцедил, че направо всичко ме боли и вадички пот се стичат по гърба ми. Няма как да издържа все още на такова темпо. С малко повече практика може, но има време и за това.
-Франкии! - Гласа й направо я проглуши, но дали имаше как да направи кашата по-гъста? Как да нямаше?!
-Е, вчера ме заряза и щом отворих очи видях колежката му. Тя има много различен подход. Говори повече, обяснява ти. Различно е.
Жената вече направо позеленяваше. Можеше да заложи шестте хиляди, че беше на ръба да се обърна и да му зашлеви такъв зад врата, че звука да кънти минути след това. Чернокосия от своя страна хвърляше такива заканителни погледи, че всеки разумен човек със солисно чувство за самосъхраниение би си плюл на петите и изчезнал за броени секунди. Можеше направо да се изсели в друга държава.
Когато ревлата се обърна към Рен прецени, че е момента да дръпне шалтера и да налива още малко в огъня преди да се получи така, че най-опарената да бъде тя.
-Само, че е добър учител. Обръща много време на работата си, има много задачи и личното му време е наистина малко. - Да, бе, половин ден свободно време е наистина малко. Горкичкия!. - Трябва да го извините, че е толкова зает с учниците си и не е намерил време да ви се обади. Нормално е! Та той дори едва смогва да седне да хапна като нормалните хора. Вижте го!
Сега дългокраката примадона изглеждаше толкова объркана, че още една думичка можеше да я насочи във всякаква посока. можеше или да му издере очите или да започне да му се извинява за това, че не е вярвала в него. Някои хора бяха толкова лесни. Буквално.

Видимо успокоена, че се е заблудила от думите на младото момиче жената продължаваше да бръщолеви ли бръщолеви. А Франсоа...той почваше да се изнервя. Едната му вежда вече нервно трепереше и едвам се сдържаше да не й забие един толкова силен удар, че ще изхвърчи чак в друга територия.
-А после ми каза, че ме обича и...
-Никога не съм казвал това. - отбеляза на себе си чернокосия.
-А онази вечер говореше, че ще се оженим...
Миньон се опули. Ама тая какви ги приказваше? Да не беше побъркана? Луда? Полудяла от любов? Столкърка?
Не издържа и я хвана за ръката като я издърпа от пейката, така че да застане на крака.
-Хайде стига толкова. Време е да си вървиш.
-Ама аз не искам.
Лицето на асасина помръкна. Бритона падна пред очите му, а там все едно, че се разиграваше епична битка на отминали богове. Ада се изразяваше в погледа му. Ани изтръпна и неусетно се изстреля на няколко крачки от него.
-Страшноооо.....
Рен поклати глава в съгласие. Наистина си беше страшно да го гледа човек такъв. Убиецът повдигна глава с все същото изражение, заби смразяващият си поглед в жената, която се почувства като ледена висулка от него и извика с не много висок тон, но достатъчно, че да ти настръхнат кубинките.
-Изчезни!
Тя отвори устата си сковано и почна да си мънка под носа. Две секунди по-късно се обърна и избяга по-бързо и от расов кон, като остави дим след себе си.
Момичето седеше на облегалката на пейката и се усмихваше доволно на развилите се обстоятелства.
-Жени...
-Сам си си виновен. Има ли някоя, с която да не си спал?
-Уи, с теб!
-Ха! Даже не си го и помисляй!
-И през ум не ми е минавало. Хайде да продължаваме.
Райден скочи от пейката и двамата отново се натовариха. Докато вървяха покрай сергиите, тя не преставаше да хвърля някоя друга закачка по случая, но Миньон не й обръщаше внимание.
-Добре, добре, стига. Избери си оръжия. Подбирай ги внимателно и прецизно, повечето неща тук са долно качество, не искаш тенекия предполагам.
Така, маслените очи на девойката почнаха да шарят върху всеки вид стомана, предлагаща се на пазара, а възбудата й нарастваше драматично с всяка изминала секунда.

/Дили, давай душа, избери си арсенал./

Краченето насред сметището не може да се нарече шопинг терапия дори с най-здравите нерви и богато развинтено въображание. Просто не се получаваше. Имаше я онази мимолетна надежда, тъничкото гласче в главата й, което нежно и успокоително, като приспивна майчина песен, нашепваше, че в най-големите боклуци можеш да намериш съкровице. С много ровене, гледане, пробване и насъбрани псувни от продавачи, разбира се.
Докато вървяха покрай сергиите всичко й изглеждаше толквоа отчайващо, че нещата придобиваха съвсем ново звучене. Очакваше да чуе как все по-настоятелно засвирва трауран музика и разни жени в черно пръскат цветя реват и се тръшкат по пътя. Почти същото настроения я налягаше, когато спираше при всяка забутана сергия и колкото по-отчайващи изглеждаха някои неща, толкова по-инато тя се нахъсваше, че ще намери поне наполовина качествени неща. Поне!
- Има ли нещо тук, което не е боклук? Нещо?!
- Намира се.
- Намира се, друг път. От минути обикаляме като мухи без глави, а аз виждам само бабините ножове за масло. Най-много да ги убия от смях, ако изкарам нещо такова.
Сякаш, за да докаже думите си те спряха пред поредната насипана с неразбурия сергия и момичето започна да вади парчета метал, които демнстративно с целия патос, на който беше способна заподхвърля през рацете си. Огъваше твърде мекото острие или почти счупи следващото, в което нямаше никаква гъвкавост на метала и направо нешепваше, че от един удар ще бъде натрошено като стъкло. Едното дори имаше петна от различните метали, от които нехомогенно беше напраеена сместта за изливане. Беше просто излято и нищо друго. Да го бяха направили порцеланово най-добре.
На следващата й предложиха инкрустиран със скъпоценни камъни, евтини стъкълца, меч, дълъг едва колкото лакътя й. Едва сподави смеха, който напираше в нея от първата сергийка насам. Едва, когато най-сетне видя нещо, което няма да я довърши от коремни спазми.
Напълно обвзета от въление тя си проправи път с лакти и викове към една мъничка и много забутана сергийка. Мъжът, който я гледаше от отрещната страна на тезгяха направо зяпна щом тя се закова пред бедния му щанд. Определено нямаше купчина, както на някои други места и отгоре не лезеха малки хлебарки, за да подрепят тезата за бунище.
-О, това е друго нещо! Колко вземата на парче?
-На парче? – Мъжът продължаваше д ане вярва, че малката красавица с личице на кукла му разправя за покупки.
-Всичко е приблизително с еднакво качество. Вложения матерал по стойност също е много сходен по цена. Изработка крещи „Направени сме в една ковачница“. Така, че няма начин да има разлика по-голяма от 10-20 злато на парче от предходното.
Очите му се присвиха и почти запрескачаха паричките по ирисите му, когато Рен отново го стрелна под мигли и допълни:
-През ум да не ти е минало да ми шмекерлуваш. Не си познал. – Обърна се към Франсоа и започна съвсем целенасочено да мести очи от него към стоката и обратно.
-Това, това, може би това. Няма значение – ето това със сигурност. Другото си го имам и тук не може да се намери.
След всяка сума тя отделяше неща настрани и предмяташе с очи, че ако този кажеше повече от 5-6-7 стотин направо щеше да изперка. Добре де, обичаше да се пазари и можеше да ги вземе на половина от реалната надценка, която тоя копелдак можеше да й пробута.
Накрая пред нея лежаха прекрасен набор за малкото пари, през които щеше да се простре и бедния пазар, с който разполагаше. Нещото „със сигурност“ си беше цяла находна. Значе, че е класи над всичко останало, но щеше да се придържа към треорията“ струва колкото всичко останало“.
-Е, колко ще ми струва?

Съкровищата ми:
http://farm6.static.flickr.com/5219/5419315427_6c0207ee73.jpg / Нещото "със сигурност".
http://www.trueswords.com/images/prod/c/weapon_for_ninja_assassins_540.jpg
https://2img.net/r/ihimizer/img694/1600/windmillshurikenbyskybl.jpg

Бунището за смет се оказа....е, бунище за смет. Рядко можеше да се намери нещо достойно да ти грабне окото, но с малко повече инат, търпение и тършуване току виж си попаднал на находка. Рен се чувстваше като пират, търсещ заровено имане, докато накрая сред всичките безполезни перли не намери едно малко ковчеже, всичко в смисъла на метафората.
Оръжията, които подбра определено бяха хубави, здрави и нямаше да се разпаднат при по-силен и груб допир. Най-накрая нещо, което си заслужава. Изведнъж сметта се превърна в сливи. И тук почна големи пазарлък. По принцип от ковачница оръжията щяха да струват двойно, но човечецът толкова рядко имаше купувачи, толкова бе закъсал, че лесно щеше да се навие да ги продаде и за по-малко, само и само да си избие до някъде финансирането в тях.
Взимаше всяко като го отделяше на страни и пресмяташе.
-Сгъваем шурикен - 120 злато. Ножовете... - да той не ги различаваше по вид. -....всеки по 240. Общо 600. Повече не падам. Даже ви правя отстъпка и няма да таксувам калъфите. Устройва ли ви?
Момичето усърдно наблюдаваше менторът си, като че ли го питаше: "Абе този лъже ли ни?". Един вид искане на несловесен съвет от по-опитните.
-Цената е добра. - заяви спокойно той и девойката стигна до решението, че явно ще се лиши с точно толкова, колкото трябва пари. Вече имаше храна, вода, беше се запасила за най-битовите си нужди, време бе да се погрижи и за арсенала си.
Миньон извади кесията, с която до сега се разплащаше, наброи нужните жълтици и ги подхвърли на човечеца, а Рен на свой ред прибра новите си придобивки. Да ги усеща толкова близо до кожата си бе още по-хубаво. Като че ароматен мехлем галеше крайниците й. Можеше да сравни усещането с това, с най-богатата трапеза, с допира на най-изкусния любовник, с екстаз, изобщо с всичко, което може да ти достави най-високо удоволствие.
След като и тази важна покупка завърши бе време да се прибират. Имаха още много работа.
-А сега?
-Сега, ще ти изберем кон. А това е твое.
Чернокосия й подаде кесията, в която бяха останали четири хиляди и осемстотин злато.
-Казах ти, че все пак ще ти се плати за услугите.
Искаше или не, трябваше да приеме. Такъв бе реда, такъв бе единствения закон по тези земи. Ти вършиш работа, за която ти се заплаща.
-Прави ги каквото искаш. Хайде, да се връщаме.
Така, двамата потеглиха обратно към пустините, където порталът ги очакваше.

/Дили, имаш плюс 4800 злато и нови придобивки, които ще ти запиша в инвентара. Честито. Пиши в конюшните на базата./