Гробаря

Предводителят на Роузкилл е некромансър. Той е изискан, интелигентен и аристократичен мъж, но голям особняк. Кабинетът му е обсипан със злато и червено кадифе. Има доста претенциозен вкус. За него се говори, че никога не се повтаря, затова го слушайте с широко отворени уши. Името му е Корнелиус Дъст, но за много от приближените му той е просто Гробаря.

-Ей....ей...добре ли си...ей? - бе последното, което Меропа чу преди да изпадне в несвяст. И таз добра. Момчето се видя в чудо и приказ с тази девойка, а ни най-малко не знаеше какво да прави с нея сега. Първо неволно я спаси от един изключително опасен човек, а сега се строполи е краката му.
-Дали да я заведа при г-н Пахт? Той ще знае какво да прави. Не, не, не. Той по-скоро ще ме убие, а може би и нея заедно с мен.
Ако имаше някой по-опасен от Синк, то това бе Лушиъс. Младокът определено не искаше да се мярва пред очите му. Но не можеше да я остави и така, нали? Помисли малко и накрая взе едно що годе добро за него решение. Повдигна я на ръце и се запъти към имението. Премина през коридорите на първия етаж докато не стигна до една инкрустирана със злато врата. Преглътна няколко пъти и почука. От вътре се чу едно "Влез" и ученика плахо открехна вратата. Веднъж престъпил я се озова в един напълно различен стил от този на самата къща. Вътре всичко бе шикозно, претенциозно, даже кокетно. Предметите от благородния метал, съчетани с червено кадифе доминираха в кабинета, като се набиваха може би повече отколкото трябва на очи.
-Г-н Корнелиус... - започна притеснено той и обясни, че една от ученичките на зеленокосия некромансър е припаднала на гробищата, като спести причината защо.
-Остави я на канапето.
Той се подчини и положи Морт на също червената мека мебел.
-А сега напусни.
Изпълни тази заръка също така механично и бързо. Затвори вратата и остави момичето и гилдмайстора сами. Самият той извади от един малък шкаф шишенце с амоняк, отвори го, отиде до безжизненото тяло и го поднесе под носа й. Острата миризма проникна в ноздрите й и се заби в мозъка, което я накара почти моментално да се свести. Озърна се с леки болки в главата, в опит да фокусира обстановката.
-Така значи - ученичка на Лушиъс припада в градината. Би ли ми обяснила коя си ти и защо си оставила тялото и съзнанието ти да те подведат?

Гилдмайстора затвори шишето с амоняк и го прибра на мястото му, докато слушаше скалъпените обяснения на непознатата.
-Така значи. Кой колко знае казваш.
Тонът му беше плътен, като кадифен, но говореше достатъчно бавно и отчетливо, сякаш наблягаше на всяка една дума. Държеше наподобяващата на бастун златна пръчка на рамото си и гледаше право към Меропа, макар че по-скоро виждаше през нея.
-А вие колко точно знаете за това място, г-же Морт, че ви влияе толкова....емоционално, да речем?
Корнелиус седна на мястото си зад бюрото си и отвори огромна книга, на която се преписваха всички новозаписани. Искаше да провери кога точно момичето беше прието и разпределено. Лушиъс! Тя е доста крехка. Може би точно за това беше добър избор за нея. Или щеше да я направи твърда или скоро щяха да останат с един ученик по-малко. Не е нещо ново тук.

Корнелиус я изгледа с недоверие и то така, че Меропа да забележи това.
-Разбирам... - каза той въпреки това. Всъщност неволите на една девойка в беда не го занимаваха особено много. Все пак такива като нея ги имаше под път и над път. Нещо друго повече го интересуваше, след като прочете в дебелата си книга.
-Кажете ми за Виктор син на Калеб. Кой е той? Какъв ви се пада и от къде идвате вие двамата. И моля, не си спестявайте подробностите.
Ако преди Морт си мислеше, че я разпитва с цел, то сега бе сигурна. Но незнайно защо тя отстъпи план пред Виктор. Явно той беше важния в момента. Само не разбираше защо. Но Гробаря знаеше много добре защо пита. Името Калеб силно възбуди любопитството му. Дали беше същия, за който си мислеше, момичето щеше да му каже.

-Змийския език... - повтори замислено Корнелиус. -Разбирам. Свободна сте. Можете да си вървите. Моят съвет е да хапнете нещо. Изгубили сте част от силите си.
Виждаше, че Меропа не помръдва от мястото си, затова се обърна директно към нея, леко набръчка вежди и продума твърдо, кратко и ясно.
-Довиждане!
Не обичаше да се повтаря. Момичето усетило, че е време да се маха от тук стана и машинално, даже леко уплашено излезе през вратата. Останал сам гилдмайстора се замисли наново. Синът на Змийският език е тук и то избягал. Ако един от петте лорда, какъвто беше и Калеб разбереше, че те го укриват, това можеше да представлява проблем за Роузкилл. От друга страна пък да имат член от лордската фамилия при себе си, беше доста привлекателна оферта. Само да не дойдеха да ги търсят. Гробаря можеше да се справи с тях без проблем. Щеше да е като да смаже оса, но тогава другите родове щяха да му искат обяснение. А можеше ли да смаже и тях? Да, но трябваше ли? Те бяха едни от най-добрите им спонсори. А вече родовете бяха само четири, след като Морт бяха избити преди десет години. Но Меропа не представляваше интерес. Тя нямаше как да продължи рода си. Виктор обаче....
-Само времето ще покаже. - каза си предводителят и си сипа чаша червено вино. Излегна се в пухеното си канапе и отпи от напитката на боговете.

Виктор стоеше навъсен, сключил буреносни вежди, с трепкащи вени по трескаво потящото му се чело. Гробарят, седнал в аристократичното си кресло, го гледаше иззад златната рамка на навяващото уважение очило, което проблясваше с хладна обвинителна светлина. Но погледът на Корнелиус бе още по-впечатляващ и смразяващ, отколкото гореспоменатото приспособление. Като две мраморни безжизнени стъкла, очите му не позволяваха на Вики да помръдне глава настрани и го принуждаваха да гледа точно в изпитателните зеници.
Къдрокоско едва се сдържаше да не изсипе някоя ругатня. Изобщо не беше честно! Онези си го просеха! Значи е позволено на учениците да се държат като безмозъчни простаци, но когато се опиташ да си поставиш на мястото им, .. тогава е забранено! Да му ги *** и правилата тогава!!
Познат сюжет в мислите на малкия Тенар, когато се ядосаше.
И какво го гледаше този захаросан пудел като някоя престаряла скочубра! И кво се правеше на интересен с тва стъкло на лицето? Човек или може да гледа, или не може! Но сигурно на него специално само едното око му се беше развалило, че да си закача вериги по главата! Що не вземе да си ги свърже с ушите!!
........
Младежът бе крайно изнервен. За нищо и никакво си сбиване! Даже и една по-сериозна рана не му бе нанесъл на онва говедо! Значи Синк можеше да избие половината обитатели на имението, Боунс кършеше вратове за закуска и в това нямаше нищо нередно, но видиш ли, възникнеше ли една незначителна препирня между учениците, настъпваше краят на света!

Корнелиус седеше на креслото си, по начина, който бе описан по-горе и не сваляше стъкленицата от очите на Виктор. Не го интересуваше, че се беше сбил. Прокълнати. Създаваха си сами проблеми, повече даже от сбиванията между берсерки в градската кръчма. Не го интересуваше и ако бе счупил някой крайник на онези пишлегари. Това, което не можа да приеме, бе че е Тенар. Точно Тенар. Виктор не знаеше какво се беше случило сутринта. И как иначе.

--------------------------
Няколко часа по-рано.
На вратата на гилдмайстора се почука нетърпеливо и наставнически. Мъжът, който бе зает с политически въпроси, с нежелание стана от стола си и отвори. На прага му стояха гордо изправени мъж в напреднала възраст. Годините не се бяха отразили кой знае колко на характера му. Даже изобщо. Онази гневност и надменност се четеше в очите му, а нравът бе като настъпващ буреносен облак. И жена, в своите младини. Изящна, с прекрасна гарванова коса, прибрана прилежно, иначе стигаше само до раменете.
-Г-н и г-ца Тенар!?
-Г-н Гилдмайстор.
-Влезте.
Предводителя зае същото място, на което седеше в момента и зачака. Посетителите му не седнаха, затова той заговори първи.
-Какво ви води тук?
-Става въпрос за сина ми, Виктор.
-Чувал съм за младият господар. С какво мога да ви бъда полезен?
-Преди няколко месеца той изчезна..заедно с наша пленница.
-Това е доста неприятно наистина, но какво общо има с нас.
Красивата жена се обади с острият си тон.
-Мислим, че е при вас.
-Какво ви кара да смятате така?
-Няма къде другаде да е. Бил е забелязан в тези покрайнини.
-Гилдията пресича главният път. Няма нищо чудно в това. Може да са преминали от тук и да са продължили по пътя си.
-Тук мисля, че грешите.
-Г-н Калеб, не обичам когато ме обвиняват в лъжа.
-При вас ли е синът ми или не? - повиши тон Калеб Тенар и направи няколко заплашителни крачки.
Гробарят не потрепна и за миг. За кого се мислеше този? Единствено славата им, го възпираше да го елиминира от лицето на земята точно тук и сега.
-Не! - отвърна сигурно и непоколебимо некромансъра.
-Ако го видите, осведомете ни.
-Разбира се.
Двамата посетители се отдръпнаха и си тръгнаха. Когато излезнаха извън кабинета, младата жена се обърна към възрастният мъж.
-Какво мислиш, татко?
-Той ни лъже. Виктор е тук. Усещам го.
-Какво ще правим?
-Ще се намесиш.
Усмивка се разля по лицето й. Двамата изчезнаха така, както се бяха появили.

-----------------
Привличането на излишно внимание, особено за беглец бе недопустимо.
-И за какво по-точно стана боят?
Виктор се опита да се успокои и обясни най-общо причината за сблъсъка между него и останалите ученици.
-Така значи.
Корнелиус се изправи, отиде до него и седна на края на бюрото си.
-Кажи ми какво по-точно знаеш за Таня Демоноподобна? Това не е истинското й име. Лепнаха й го когато пристигна тук.

- Какво знам за Таня... - заекна нищоподозиращият Виктор - Всъщност... - когато се замисли, младежът установи, че не му бе известно почти нищо за нея. Никога не му бе споделяла за себе си, или за това, откъде идваше. Миналото й за него бе пълна мистерия. Знаеше единствено, че тя бе едно мило и чисто момиче, с много красиво сърце, понякога социално неадекватно поради нейни лични причини, в което бе влюбен и което бе успяло на секундата да го заплени. - Честно казано, не много. Никога не сме ... Тоест, прекарали сме доста време заедно и мисля, че започнах да опознавам характера й, но.. не знам историята й.
Младежът се почувства нелепо. Казано по този начин излизаше, че за него тя бе напълно непозната. И дори да бе така, той не искаше да си го признае. Харесваше му да вярва, че вече са стигнали до един по-съкровен етап, че ... Не, няма значение какво не му е казвала! Сам за себе си Вики бе сигурен, че същественото, важното, истинското... се бе докоснал до него повече от всекиго другиго. Стигаше му да види невинноста и чистотата в очите й, неподправеността й. Тя бе нежно цвете, сияещо в най-красивите нюанси, които може да притежава една човешка душа. Таня не бе покварена. Тя бе една перла в грозен и изкривен свят. И това му стигаше. Не бе нужно да знае повече за нея, защото само това имаше значение. Хората, които знаеха миналото й... дори и да бяха посветени във всякакви подробности, той бе убеден, че мнозина от тях се плъзгат по повърхността на нещата и не вникват в същината, не се докосват до сърцето на момичето. Така че каквото и да му кажеха, Вики бе убеден, че я познава добре, много добре и сигурно малцина можеха да се похвалят със същото.

-Това изобщо не е достатъчно, млади Тенар.
Гробарят се изправи и почна да крачи около му.
-Знаеш ли, че тя е протеже на Лушиъс? Доведе я тук преди седемнадесет години. Беше студена зима, една от най-студените, които сме имали. Тя го обича безрезервно. За нея той е повече от баща, брат, протектор. Връзката им е нечуплива, вечна, защото са подобни. Също така е изключително интелигентна. Мозъкът й има повече гънки и от най-съсухреният плод. Тя е инженера на имението. Стаята за мъчения е по нейн проект. Както и много други части от сградата. И все пак не вярва в насилието. Странно, имайки предвид произхода й.
-Произхода й?
Мъжът направи известна пауза, като затишие преди буря и продължи.
-Тя е демон, Викторе. Вечна. Създадена в подземното царство. Бивша собственост на бога на смъртта. Това представлява твоята Таня. Мислиш ли, че реално можеш да ходиш по същия път както и тя? Тя никога няма да остарее. Съдбата й е да продължи да съществува, след като всичко останало изчезне. В днешно време не е рядкост демоните да живеят сред нас. нито ангелите. Но ще можеш ли да приемеш този факт без да мислиш за бъдещето?

Виктор беше като ударен с бухалка. Не, с нещо по тежко. С гюле.
Демон? Безсмъртна? Не, тази дума не бе изскочила в съзнанието му като нещо отвратително и противно. Независимо от произхода й, точно както Корнелиус бе казал, Таня не бе покварена, не вярваше в насилието, бе чиста като капка. Просто... нима човек като него би могъл да има общо бъдеще с нея? Дали Дантес изобщо би позволил подобно нещо? Последната мисъл го накара да му избият капки ледена пот. Самият Бог на подземното царство, егоцентричен, безчувствен, превъзхождащ всяко друго създание ... той със сигурност щеше да прояви огромна ревност спрямо момичето. Нима би я дал на един обикновен землянин? Не, едва ли би го позволил... По-скоро би наказал и двамата. Както и да е, на Виктор не би му се свидило да даде живота си, и без това хората винаги бяха с единия крак в гроба, а с другия върху обелка на банан, и без това годините се нижеха безмилостно... Но Таня. Би ли допуснал заради собствената си егоистична любов да постави това невинно, прелестно създание в смъртна опасност? Пък и... да оставим това настрани... би ли било справедливо само за някакви си прашинки от течението на времето, каквито представляваше неговото съществуване, да накара Таня, за която едно влюбване би означавало смисъла на целия свят, да страда след неговата кончина? Как щеше да се чувства тя, ако посветеше сърцето си на него, ако той ограбеше душата й, вземеше цялата й топлина, и после, след като я напуснеше, я обречеше на безкрайна самота? Тя щеше да бъде покрусена... как изобщо би се справила след това? Би ли могъл да й го причини?
- Нямах и бегла представа - с гробовен глас отвърна младежът, който смяташе, че не е нужно да му се обяснява повече. Личните му терзания си бяха негова работа, а и на самия Гробар едва ли особено му пукаше за тях. Мъжки взаимоотношения, нали разбирате. Важното беше да се изяснят фактите, оттам нататък всеки да се спасява, главата и животът му са си негови.

Но Корнелиус забеляза промяната в настроението му. Да, новината не беше лека, но това е реалността.
-Лушиъс я откупи от бога за сметка на голяма услуга. От тогава тя прекрати връзката си с подземното царство. То я отвращава. Не иска да се връща там, а Дантес не я търси. И все пак сам решаваш как да процедираш. Но те предупреждавам, ако я нараниш Пахт ще ти откъсне главата за трофей. Трябва да се притесняваш повече от него, отколкото от бога.
Лицето на Виктор се помрачи. Той никога не я беше питал за историята й, а и тя не му я беше споделяла. Дали не се срамуваше от това, което е?
-Прибирай се, млади Тенар. - каза накрая предводителя, като го подканваше да отива в стаята си и да си почине. Знанието му дойде в повече тази вечер.

След като момичето, което се появи в столовата си тръгна Мо се изправи. А докато излизаше чуваше неща от сорта на.
-Май някой е загазил.
Или пък:
-Оооо май имаме кандидат за изключване.
Но Мортем така или иначе не и пукаше какво точно щеше да е това важно нещо, заради което я викаха, просто щеше да се отзове. Щом стигна пред кабинета тя внимателно почука на вратата. Изчака няколко секунди преди да чуе онзи познат ни отговор.
-Влез!
И разбира се влезе. Поогледа кабинета. За пръв път стъпваше тук, и и беше малко притеснено, но пък и се стори доста интересно подреден. После спря погледа си към директора.
-Господин Корнелиус - той само кимна - казаха ми, че сте ме викали.

-Точно така. Моля седни.
Мортем се настани на стола пред бюрото му и зачака. Не й изглеждаше ядосан или нещо подобно. Значи слуховете за изключване нямаше да се сбъднат. Но за какво я извика тогава?
-Знаеш ли, Мо, ти си един от малкото новаци, на които вярвам. Може би защото сме близки с Дантес. както и да е. Имам мисия за теб. Мисля, че ще се справиш с нея, без допълнителна помощ.
Мисия? Това бе нещо ново. Не я бяха пращали на мисия до сега. Корнелиус отвори чекмеджето на бюрото си и от там извади един кафяв плик. Подаде го на момичето и то побърза да види съдържанието. Изкара от него една снимка. Да, само една единствена снимка.

-Казва се Джим Картър. Живее в пустините, по-точно в град Захрид. там вероятността да попаднеш на асасини е минимална. По-голямата част от ежедневието си прекарват в подземният град. Както и да е. Картър ми дължи пари. Много пари, а явно няма желанието да ги върне. Задачата ти е да ги вземеш от него, ако ли не иска да съдейства убий го. Ще ти бъде предоставен транспорт и сума за харчове. В центъра на града има мотел, ще отседнеш в него докато свършиш работата.
Той я изгледа изпод вежди.
-Ако я приемеш, разбира се.
Но не се съмняваше, че ще се съгласи. Все пак беше чисто бащичко.

Предложението беше интересно. Първо, защото не беше излизала никъде освен ако не броим малката разходка из Илион, но само до там. А от друга страна щеше да се види с някой нов индивид. Имаше и трета хубава страна - нямаше да може да мисли за вътрешните си терзания така, че просто идеално. Но преди да приеме трябваше да попита нещо доста важно.
-Бихте ли ми казал каква раса е?
По оръжията на снимката изглеждаше, че е убиец, но трябваше да се подсигури, е ако директора не и каже нямаше да му иска повече информация.

-Разбира се. Човек е, но от години тренира тялото си. Заклет комарджия, понякога го наемат за по-леки задачи или елиминацията на някоя важна клечка, която обаче си няма хабер от защита и конфиденциалност. Преди четири месеца искаше услуга от нас, ние му помогнахме, а той така и не се изплати. Добър е с ножовете, така че внимавай. Не притежава магия, но това не го прави безопасен. Не сме сигурни коя точно е къщата му, за това ще трябва да се погрижиш сама. Дължи ни пет хиляди злато. Сама разбираш, че това не е малка сума. Е какво решаваш?
Истината е, че предводителя на гилдията можеше да я накара без да я пита. Достатъчно бе само да заповяда. Но тя бе още само новак, а на новаците рядко им се даваше поръчителство за убийство. Но той мислеше, че е готова да пробва нещо по-сложно. Знаеше също, че отнемането на живот не й е едно от любимите неща и точно затова остави избора на нея. Ако откажеше щеше да даде задачата на някой друг, по-безскрупулен и по-опитен, който нямаше да се поколебае да клъцне някое друго гърло.

Мортем изслуша директора все по-внимателно и внимателно и реши, че може да се справи със задачата. Поне това можеше да направи
-Съгласна съм.
Каза тихичко, макар и да не и харесваше идеята за убиване, поне щеше да е добра тренировка за волята.

-Чудесно. - кимна Корнелиус и се изправи от мястото си.
Отключи един от шкафовете зад себе си и изкара от него една кесия пълна наполовина със златни монети. Хвърли я на масата право пред нея.
-Тук има петстотин злато, за излишните разходи. събери си колкото багаж ти е нужен, но не прекалявай. Колкото по-малко, толкова по-добре. Само най-нужното. На гробищата ще те чака оседлан кон. Надявам се можеш да яздиш. Запомни името и лицето му и изгори снимката. Никой да не разбере, че я имаш със себе си. Свободна си, когато си готова тръгваш.
Мортем се изправи и взе нещата, които й бяха предоставени. Всичко беше ясно, нямаше нужда от повече подробности. Тя се обърна и тръгна към изхода.
-А и още нещо. Когато приключиш се отърви от тялото. Запази само главата и ми я донеси.
Това щеше да е доказателство, че тя реално го е убила. Може и да й вярваше, но не до там, че да взема думата й за чиста монета.

/Мо, когато си готова пиши направо в пустинята. Искам да опишеш дълъг пост, в който разказваш как си пътувала две денонощия и нещата, които са ти се случили през тях. Успех с мисията ти/

И ето ни вече при Гробаря или по-точно Корнелиус. След кратката спирка при Дрейк момичето просто нямаше търпение да види директора, за да може да му даде главата и ако и се предостави възможността, да избие зъбките от устата на Джим, нищо че той беше мъртъв. И в смъртта си ще го преследва.
Мортем слезе от коня и го завърза за едно изсъхнало дърво и хвана чувала с главата. Отиде при вратата на кабинета и почука, след което закача да чуе гласа на Корнелиус.

/ Нещо не можах да измисля много тук, извинявам се /

Корнелиус, седеше на столът си с облегнат гръб и си почиваше от цялата патаклама, в която взе участие. Макар и силен, властен и оправен, повече от по-голямата част на света, му дойде малко в повече да приеме предателството на един от своите. На един от най-висшестоящите членове на гилдията, на един от учителите. Макар и с Боунс да нямаше приятелски отношения и да не деляха силни чувства, той си бе заслужил почетното място на преподавател през годините и постъпките му, му дойдоха най-малкото неочаквано.
Мислите му бяха прекъснати от настоятелно тропане по външната страна на вратата му. Веднага я усети. Аурата й беше твърде забележима и отличителна, че да остане скрита зад дървена подпора.
-Да, Мортем, влез. - извика изморено предводителят и бравата изскърца под натиска на крехката й ръка.
Момичето престъпи в кабинета и застана на едно място като послушно дете. Беше с изпокъсани дрехи, малко мръсна, явно не се беше къпала, откакто е тръгнала и леко съсухрено лице, но за нейна, а и негова радост беше цяла и като изключим няколкото драскотини по колената и лактите, в цветущо здраве.
-Заповядай дете, седни. Почини си.
Тя го послуша и се настани на онзи стол, на когото седеше преди няколко дена, получаваща инструкции за вече бившата си мисия.
-Какво стана?
Тя не отвърна. Вместо това, извади торбата изпод дисагите си и я хвърли с доза погнуса върху бюрото. Корнелиус наведе поглед скептично.
-Явно не се е съгласил да си плати.
-Не! Отказа.
Мъжът отгърна малка част от плата и видя изцъклените, сухи и набъбнали вече очни ябълки на Джак Картър. Намръщи се и пак закри главата.
-Добра работа. Отърва ли се от тялото.
-Да. Зарових го в пустинята, така че никой да не го намери.
-Браво. Това е първото ти убийство, нали?
Мортем леко наведе глава. Все още й беше трудно да приеме факта, че е отнела човешки живот.
-Да..... - измътолеви тя през тънките си устни.
-Как се справяш със съвестта?
-Справям се....някак си....
-Това не трябва да те притеснява. Няма да е първият, нито последният ти път, в който ще ти се наложи нещо подобно.
-Знам... - все така глухо отвърна тя. -Може ли да запазя главата?
Гилдмайстора я изгледа учудено, но после само повдигна изтощено рамене.
-Прави с нея каквото искаш.
Момичето прибра торбата, доволна, че ще може да се гаври с насилника си и след смъртта и пак погледна към чичо Корни.
-Какво ви е? Изглеждате изморен.
-Така е, изморен съм. Докато те нямаше се случиха някои неща.
-Какви неща?
-Познаваш ли Дориан Смит?
Хелските се замисли. Името й звучеше познато, но не можеше да се сети точно от къде. Прехвърляше спомените си от последните няколко месеца и ето, че накрая мозъкът й заработи в нейна полза. Смит беше онази синекоса некромансърка, която за малко да убие Боунс. Сети се как го довлече в погребалното бюро, търсеща помощ от Пахт, а после обядваха заедно в столовата. Всъщност тя беше първата ученичка, с която се запозна тук, преди да я върнат в подземното царство.
-Срещали сме се.
-Аз самият не съм имал тази чест. Но тя е в центъра на всичко. Или по-скоро Боунс. Оказа се, че е искал да я използва за своя лична изгода. Даже мислехме, че е мъртва. По принцип не ме интересува много ако няколко ученика се простят с живота си по време на тренировки. Баща ти ми е свидетел, че самият аз съм убивал много. Може би прекалено много. Но случаят тук е по-особен. Дойдоха да я търсят двама човека, на които нямаше как да откажа помощ. Единият, Дрейк Туул е важен член на обществото ни. Единственият оръжеен търговец, с когото разполагаме. Ковачите от неговото ниво са двама-трима по цял свят и нямаме възможност да се лишим от услугите му. Другият е мой личен ученик. Най-добрият ми ученик. Вярвам му като на собствен син. До толкова, че му поставих най-важната задача от всички и до сега никога не ме е разочаровал. Оказа се, че след като г-жа Смит е напуснала гилдията подплашена от Боунс, той е поел обучението й. Не ми казаха защо е толкова важна, било тайна. Така и не попитах. Щом Дани го твърди, значи е така. Обвиниха Боунс, че е виновен за изчезването й и всичко това се оказа вярно. Това значи, че той наистина е искал да я използва за лична изгода. Все още не знаем какво точно цели. Щом е толкова специална, значи иска да я използва за прекомерна власт и сила, а кой знае, може би и за безсмъртие. И ти и аз знаем, че обикновените хора като мен, нямат това право. Колкото и велики да са приживе, те рано или късно потъват като всички останали и трябва да се примирят със съдбата си. В моите очи, в очите на държавата ни, това е предателство от най-висока дистанция. Предателство от вътре. Боунс и сега е подложен на разпит. Не знам колко ще можем да изкопчим от него. Знаем само, че Дориан Смит трябва да бъде намерена, преди да е станало късно. А с липсата на Лушиъс и отстраняването на Боунс оставаме и без налични учители. Единствен по ред е Синк, но той ще е твърде зает с разпитите. Обобщено....потъваме надолу, Мо. Потъваме и то стремглаво. Казвам ти всичко това, защото баща ти ми е личен приятел и ти имам доверие.
След дългият си разказ Корнелиус отново се отпусна и въздъхна отчаяно. Трябваше да въдвори ред в домът си, възможно най-бързо, иначе територията щеше да се обрече на още по-голяма анархия. Вампирите и нощните същества взимаха все по-голям прелом над тях. Нямаше да се откажат лесно. А хората, които можеха да държат реда и да подкрепят гърба му, намаляваха с всеки изминал ден. Имаше нужда от силни съюзници, а те малко по малко изчезваха поради една или друга причина. Ако продължаваше така, страната щеше да затъне и да се превърне от най-безпощадната и мощната, в най-слабата и нищожната.

След дългия разказ на Корнелиус, Мортем сложи ръцете си свити с юмрук под брадичката, а лактите и на колената. За пръв щеше да си впрегне мозъка малко повечко, от колкото всичките моменти преди. Значи онова синекосо момиче е изчезнало. Боунс се е оказал предател. Лушиъс още го няма, а Синк ще е зает. Ставаше все по-забавно в тази страна.
Момичето затвори очи и продължи да мисли над ситуацията. И това с нощните същества и дойде малко в повечко. Тя самата се водеше една от тях, но беше по-скоро не към нощните, а към адските. Още разликата и беше не толкова лесна за различаване. И тогава я удари като мокър парцал.
-За въпросната госпожица Смит може лесно да се погрижите.
Тя видя как Корнелиус я поглежда и се усмихна.
-Ако е призовавала вече своя демон ще я намерите за нула време.
Явно още не я разбираше.
-На прост език. Всеки човек има свой демон. В момента, в който въпросния човек сключи сделка с този демон, тоест първия, който се появи, когато го призове ... те ще са обвързани до края на живота на човек. Тази връзка е неразрушима, и не само това, но демона знае къде се намира собственика му.
Момичето си пое въздух и продължи да обяснява.
-В много редки случай демон и човек са съчетани в едно тяло, тогава енергията му е лесно проследима за другите от Ада. Но не вярвам да е толкова глупава да си даде тялото. Едно че това ще е чисто самоубийство, друго, че никога няма да може да се върне. Отделно, разбере кой е нейния демон, ако е призовавала такъв, а аз ще ви помогна да говорите с него.
Най-накрая се облегна на стола и погледна тавана.
-А за преподавателите, можете да използвате елексир върху Боунс или пък някаква магия върху него, за да може да преподава учениците, но да не им стори нищо лошо. За Синк, той може да преподава с него и да го държи под око.
В книгата която беше свила от баща си беше прочела за елексир за пълно подчинение, но се изискваше доста билки и неща, който нямаше да се намерят в този свят.
-Ако все пак има нещо, с което да помогна ми кажете.

Корнелиус се усмихваше на обясненията й. Наивно дете, да му обяснява неща, които самият той много добре знае.
-Ти си умна, Мортем, но в идеите ти има няколко пролуки. Първо, демонът на един некромансър може да бъде призован само и единствено от господаря му. Не знам колко ти е обяснявал Себастиан, но даже той не може да ги накара да се подчинят на някой друг. С други думи, ако Дориан Смит я няма, за да го призове, то никой друг няма да може. Колкото до еликсира, знам за какво ми говориш. Използвали сме подобни и преди над врагове. Но и тук има един проблем. Те действат само на слаби индивиди. Боунс, макар и перко, е прекалено силен психически, че подобно нещо да му повлияе. Едвам го накарахме да признае, че тя е жива и то с много мъки и старание. Издържлив е, много издържлив. Магия няма да помогне срещу него, не и в този случай.
Мъжът се изправи, отиде до нея и положи длани на раменете й.
-Все пак благодаря. За сега единственото, което можеш да направиш е да продължиш с нормалният си начин на живот. Не се меси. Ако имаме нужда от помощ ще се обърна към теб. До тогава си гледай работата и не се забърквай в неприятности, ако това ти е възможно. Оставил съм всичко останало на Туул и Дани. Те ще я намерят. Сигурен съм в това. Единият я обича прекалено много, че да я остави на произвола на съдбата, а другият й е приятел. Също няма да се откаже. Ще преровят целият свят ако трябва, но няма да се спрат.
Той се усмихна. Не само за това трябваше да мисли. Това младо момиче, само извървя целият този път и сега върнала се, имаше нужда от почивка или награда. Знаеше, че е безсмислено да й предлага пари, като на останалите, завърнали се след мисия. За тях е заплата, за нея нищо и никакви метални късчета.
-Какво ще искаш за това, че се справи успешно със задачата си. Все мога да ти предложа нещо за труда.