Гробаря

First topic message reminder :

Предводителят на Роузкилл е некромансър. Той е изискан, интелигентен и аристократичен мъж, но голям особняк. Кабинетът му е обсипан със злато и червено кадифе. Има доста претенциозен вкус. За него се говори, че никога не се повтаря, затова го слушайте с широко отворени уши. Името му е Корнелиус Дъст, но за много от приближените му той е просто Гробаря.

Е явно трябваше да учи още малко. Но нищо. Ако не греши няма да научи нищо ново. Такъв беше живота. Правиш нещо, което е грешно и то ти е за урок. Точно и този момент се оказа такъв, но като изключим факта, че на сила я пратиха тук, наистина си имаше полза да ходи като нормалните ученици на училище, а не да си стои в стаята и да гледа в една точка.
-Какво ще искаш за това, че се справи успешно със задачата си. Все мога да ти предложа нещо за труда.
Мортем се замисли, какво можеше да иска? Просто не я радваха материалните блага, тя беше повече духовен тип. Затова само поклати глава.
-Само главата на Картър и нещо подобно на бухалка ще ми стигнат.
После погледна Корнелиус и се усмихна по нейния си начин.
-Надявам се да няма проблем да използвам трофея за боксова круша, искам да си му го върна за това, което ми направи?

Корнелиус се усмихна. Отмъстителна и след смъртта. Харесваше му. Не знаеше с какво точно си го е заслужил, нито искаше да знае. Важното е, че работата беше свършена добре, а Мортем е жива и здрава.
Той отиде зад бюрото си и отвори гардероба, който се намираше там. Вътре вместо дрехи или други нормални предмети, бяха наредени на няколко стелажа различни оръжия. Повечето от тях бяха купени именно от оръжейницата на Дрейк Туул и сега блестяха на светлината, идваща от няколкото свещи. Предводителят ги обиколи всичките с поглед докато се спря на едно определено. Представляваше метална бухалка с шипове по нея, достигащи пет сантиметра всяко. Откачи я от стойката й и я вдигна високо във въздуха.
-Това ще ти свърши ли работа?
-Идеално е. - отвърна Хелските, вече предвкусваща насладата, която ще изпита, забивайки това голямо бижу в грозната му бяла главица, сплесквайки я на пихтия. Доста щеше да си поиграе и щеше да се наслади на всеки миг. Без да бърза. Търпеливо щеше да изкоренява всеки признак на човешки образ от отрязаният му крайник.
Мъжът се приближи до нея и й подаде наподобяващият боздуган.
-Забавлявай се.
Демонът пое оръжието, поклони се почтително и се сбогува с гилдмайстора. Излезе от кабинета и се запъти към стаята си, където шоуто щеше да започне. Белокосият я проследи с поглед.
-Деца... - усмихна се той, доволен от това, че вижда искрата на мъст в очите й. Точно така трябваше да се държи един истински некромансър. Жесток до последно.

/Тери може да пишеш как се забавляваш в стаята си. От успешната мисия получаваш 10 ниво опит + 5 единици от всички статистики/

След като беше изхвърлена като мокро коте първото нещо, което направи Мортем бе да отиде и да се почисти. Писна и да е мръсна. А най-смешното, е че и тя подобно на нинджите имаше доста голяма мания за чистота. Но това само спрямо личното си тяло. И точно това я караше да се изчисти колкото се може по-бързо. Така се озова пак в стаята си и вече с поредните нови дрешки.
Мо погледна към оръжието от Корнелиус и реши, че е време да му го върне, все пак два часа и стигаха с това нещо. Така и го хвана и тръгна към кабинета на директора.
Отново се намираше пред вратата му и почука, след като чу нещо подобно на думата "влез" просто влезе и остави оръжието на масата. Беше го почистила и сега беше като чисто ново.
-Благодаря, че ми позволихте да го ползвам за малко, но сега училището има проблем.
Не искаше да притеснява Корнелиус с такива неща, но ако ония тъпаци от столовата знаеха и най-малкото от това в каква опасност е училището щяха да са малко по-смирени от сега. Мортем мина зад стола на директора и внимателно постави ръце върху раменете му като почна да го мачка. Целта и беше да се отпусне и да си почине.
-Проблема, е че има бой с храна в столовата, а лелката и всички момичета пищят като луди.
Не искаше да излезе, че е клюкарка, но още с идването и беше казано, че всичко, което я притеснява можеше да го каже на този човек, макар и да не се доверяваше толкова много на него или на който и да е било друг, наистина мислеше, че той може да въдвори ред в Роузкил.

Вратата се тресна силно, забивайки се в стената, от дланта на Клаудия. Човек би си помислил, че е ядосана, но това не си личеше по лицеизраза й. Оставаше си все така спокоен и настойчив.
-Можеш да го пуснеш вече. - каза тя на Виктор и младежът я послуша.
Краката на белокосия тупнаха и учителката пак почна да го влачи като парцалива кукла. Премина разстоянието на кабинета и стига до втората врата. Отвори я, а зад нея се показа нещо като голяма стая. Гробаря не харесваше идеята да спи при останалите в общежитието на горния етаж, затова си построи собствени покои точно тук. Сега жената го повлече точно в тези покои, отиде до банята и буквално хвърли тялото му под душа. Пусна кранчето за студената вода и струята почна да мокри трупа му. Тримата младежи наблюдаваха сцената от далеч без да продумват. Малко по малко Корнелиус почна да се събужда, а почти ледената вода да избистря мозъка му. След още десетина минути бе в състояние да мисли трезво и се огледа неразбиращо. Само тялото му все още отказваше да почувства студа.
-Какво става?
-Натряска се!
-Пак ли?
Мъжът се хвана за челото и го разтърка.
-Главата ме цепи. Толкова ли съм изпил?
Всъщност беше от удара на шифтърката, но тя реши да го остави да вярва на каквото си иска.
-Да, толкова.
Предводителят се изправи трудно и бавно и спря крана. Излезе от банята, с подгизналите си дрехи, а от тях по пода се образуваха дири локви. Върна се в същината на кабинета и изгледа присъстващите.
-Те какво правят тук?
-Помогнаха ми да те донеса.
-Разбирам. Благодаря ви деца, сега сте свободни. - отсече и се запъти към гардероба си, за да смени дрехите си. После Клаудия щеше да му дръпне една продължителна и сериозна реч, а той щеше да стои кротко и да я изслуша внимателно.
Когато Корнелиус казваше, че някой е свободен, това значеше да се разкара от погледа му по най-бързия начин. И тримата добре знаеха това, затова се изнизаха като привидения от стаята. Озовали се на коридора се спогледаха мълчаливо. Ситуацията бе някак си сконфузна.
-Ами... - почна Таня. -Аз предлагам да хапнем нещо, ако искате.
Канеше и двамата. Не искаше да оставя Меропа, все пак двете бяха минали заедно пред това малко фиаско и най-малкото щеше да е невъзпитано да се опита да я натири. Виктор и бившата му изгора се спогледаха. Не се знаеше какво минаваше през главите им в този момент, но демонът не им остави време да се доразбират. Хвана ги за ръцете и ги завлече към гостилницата. Не й се искаше двамата да се мразят или нещо такова, а това бе една добра предпоставка за изглаждане на отношенията или един бог знае какво. Така без да могат да възразят мъртвородните я последваха с леко нежелание и някак си нехайно.

/Бо, пиши в столовата. Каквото прецениш. Ако искаш пък разви по друг начин събитията./

Въпреки ранния час, в който по-голямата част от имението още бе потънала в дълбок сън, предводителят отдавна бе отворил очи и сега стоеше на бюрото си, с раздърпани дрехи, измисляйки поредния план или алтернатива за ситуацията в държавата. В последните месеци не спеше добре, почти никак и това му се отразяваше. Будуваше почти по цели нощи, пиеше по-често отколкото трябва, мозъкът му постоянно цъкаше, като до натоварваше до краен предел. От седмици се движеше със сенки под очите и подпухнали устни, но нищо не можеше да измисли. Как да се измъкнат от кашата, която ги грозеше? Корнелиус се славеше с интелект, но всички сочеше против тях. Всички предпоставки. А когато цялото управление е на твоите плещи, подобна ситуация те води до ръба на отчаянието. Сега, Гробаря все още съумяваше да се държи, но чувстваше как губи нишките от пръстите си и бе въпрос на време преди да рухне. Той бе последната надежда, а ако тя изгасне, всичко е обречено.
-Ами ако прибегна до помощта на пустините? - говореше сам на себе си. -Не....дори събратя, те са алчни. Интересува ги парите, няма да им мигне окото ако държавата потъне.
И докато гилдмайсторът бе затънал до гуша в мрачни мисли, на вратата му се почука. Мъжът повдигна поглед към преградата, но не му се занимаваше с никой и нищо.
-Който и да си, върви си! Не съм достъпен в момента.
Но тропането не спря. Пренебрегвайки заповедта, ръката от външната страна продължаваше да настоява. Лидерът се изправи, изпуфтявайки, готов да убие този, който прекъсва времето му и се запъти към портата. Поставяйки длан на дръжката изруга с цялата ненавист, на която бе способен.
-Казах да се разкара.....
Но когато видя лицето на Лушиъс, дъхът му секна, ръката замръзна на отворената врата, а очите му се уголемиха.
-Л....Лу....
-Здравей, приятелю.
-Как? Кога? По дяволите Себастиан, влизай. Влизай.
Зеленокосия прекрачи прага и огледа помещението. Никога до сега не го бе виждал толкова разхвърляно, замъглено и наситено с всевъзможни изпарения.
-Чистачката да не е в отпуска?
-Зарежи тия работи. - почти не получи сърдечен удар от щастие и изненада Корнелиус. -Кажи какво стана? Кога се върна? Къде беше по дяволите? Знаеш ли в каква ситуация сме попаднали....
-Спокойно, човече. Едно по едно.
Няколко секунди по-късно, двамата се бяха настанили около бюрото и лидерът изслушваше обясненията на учителя си, който въпреки всичко, никога не смяташе да подчинен. И как иначе? Нима може да подчиниш ангел, да му се водиш шеф? Дори той не си позволяваше подобно своеволие.
-Мамицата му. Искаш да кажеш, че те е държала толкова време на сила?
-Не мислих да стане така, но тя може да е доста убедителна.
-Представям си. Проклета богиня. Когато дойде тук за първи път ти обещах подслон и подкрепа. Страната е недостижима дори за нейната сила, но курвата пак е успяла да те примами.
-Едва ли някога ще спре. Но не ме мисли, няма да й се дам толкова лесно.
-Лу...знаеш, имаш моята подкрепа.
-Знам.
-Но какво ще правим тук?
-Нищо! - повдигна рамена учителя.
-Нищо? Ти наред ли си? Май престоя горе и разредения въздух са ти размили мозъка. Боунс....
-Боунс не е заплаха все още. Моля те не изперквай. Помисли....той не е готов. Няма нито армия, нито арсенал.
-И да не мислиш, че няма да си ги набави?
-Сигурен съм, че ще ги набави. Но до тогава има време. Достатъчно време, че да сме готови за него.
Чак сега предводителя почна да схваща идеята му.
-Говориш за подготовка ли?
-Точно така. Разполагаме с едни от най-добрите кадри. И когато той направи своя ход, ние ще го чакаме.
-Разбирам....Кога почваме?
-Още днес.
Пахт бе на вратата, готов да напусне, когато Гробаря го спря.
-Лу, има още нещо. Синк...
-Знам. Все ще се сработим някак. Аз също мога да бъда доста убедителен. Имам само една молба.
-Каквото и да е.
-Изкъпи се! Не искаш да отчайваш останалите, нали?
Корнелиус се усмихна на думите му, двамата си кимнаха и некромансъра напусна кабинета, отправяйки се към залата, която някак си му липсваше през всичкото това време, макар че преди дори не можеше да я трае.

Прахът от прииждащия вятър се вдигаше чак до главата, разрошвайки що коса сварят на пътя си, пълнейки очите с песъчинки, а устата с вкуса на суха, неплодородна почва. Туй що трябва да бъде, ще бъде! И то се знае -  в града, реката върши своята работа и тика водните течения, наподобяващи невидими камшици, които шибат гърба ти, а по главния път, пуст и неблагоприятен се виеха върволици от малки пясъчни тайфунчета, сякаш теглени нагоре с щипки от самия небесен череп. И макар слънцето силно да печеше, казвам силно, защото нито един облак не го закриваше, неговата топлина едва едва близваше кожата, без дори да повишава температурата. 
Но в момента природните явления и климатични резонанси не го интересуваха. Стоеше на един стол, като наказано дете пред кабинета на училищния директор и кършеше нервно пръсти, премятайки цигара от едната ръка в другата, после я пъхаше в устата, после преценяваше, че не е удобно и пак я махаше, до следващия път, в който я лапне. Отне му повече от два часа да стигне до тук - един час път и час и нещо в размишления дали изобщо да дойде, тръгване и отказване, и пак тръгване. Все още държеше писмото в задния джоб на дънките си. Сега като се замисли, по-добре никога да не го бе получавал. Ама защото слуша! Някой му казва: "Чакай ме еди къде си, еди кога си, имам пратка за теб" и той като изпълнителен войник хукваше. Пустия му акъл и пустото му любопитство. А колко по-лесно щеше да бъде просто да се бе прибрал или отишъл в кръчмата за някое друго питие. 
Така или иначе, вече бе станало. И да се мусеше на себе си, и да се обвиняваше, нищо нямаше да се промени, освен.... Дали не можеше? А защо пък не?
Мъжът се изправи, обърна се на срещуположната посока и с бавни, тихи крачки, почна да се изнизва, досущ като някой крадец, който знае, че стопаните са в къщата и не иска да го хванат на местопрестъплението. Точно в този миг обаче, вратата на кабинета зад него се отвори и шейпшифтъра замръзна на място.
-Г-н Кар!
Гласът го накара да изтръпне. Усети как целият му гръбнак се наелектризира и с нежелание обърна глава.
-Може да влезете!
Лицето му до толкова се опъна, че можеше да забележиш всяка една гънка, всяко очертание на татуировката. Иска или не, вече бе късно, не можеше да избяга, след като го бяха видели. С въздишка, прокълнатия последва повиквателя си и влезе в кабинета, затваряйки вратата след себе си.
-Седнете моля!
Имаше точно един свободен стол срещу бюрото и красавецът се настани на него. Чувстваше се неловко и това си личеше. Нямаше представа какво търси тук и защо самият Гробар го е извикал. Той от своя страна се намести на почетното си място, златистата показалка лежеше прилежно върху дървения плот, сякаш бе готова да услужи на господаря си по всяко време на денонощието. Роб не си правеше труда да оглежда помещението, единствено показалката привличаше вниманието му и очите му бяха забити към нея като с карфици. 
-Сигурно се чудите защо ви повиках.
-Да.... - машинално отвърна мъжа, все така неотлепящ поглед от дългия, тънък и сигурно много жилещ предмет. 
-Всъщност, няма за какво да се притеснявате. Отпуснете се!
Бе лесно да се каже, но не и изпълни. Да стоиш пред Корнелиус Дъст, лидерът и управникът на гилдията, служеща за военна и всякаква сила на държавата, не бе едно от най-обикновените преживявания и едва ли някой можеше да запази самообладание в неговата компания. Поне не и такъв като Роб, който само бе чувал за него, знаеше как изглежда, но не го познаваше лично, а още по-малко предполагаше, че неговата скромна персона ще направи такова силно впечатление. Той бе утайката на обществото, бунтар, наемник, събирач на подкупи и задължения. Какво изобщо можеше да иска един толкова високопоставен човек от него?
-Причината да ви повикам е, за да поговорим за личното ви развитие.
-Моето развитие? - повдигна вежди неразбиращо чернокосия.
-Именно!
-Какво за него?
-Предлагам ви го. Мисля, че сте прекалено талантлив, за да прекарате живота си като поръчков изпълнител.
Думите му почти не разсмяха мъжът, но като по чудо успя да се сдържи.
-Май ме бъркате с някого.
-Напротив! Много добре знам историята на семейството ви, чак до нейния край. Дядо ви също носеше магията в себе си и бе един от най-добрите ни кадри. Наследили сте го от него, Робърт. Предлагам ви да дойдете тук и да се обучавате, а ако напреднете, в което съм обеден, ще се издигнете още по-нагоре. 
-Чакайте! Правилно ли разбрах? Искате да изоставя Валарис и да дойда тук?
-Точно така. Знам, че Микаел се грижи добре за хората си, но не достатъчно. Виждаш ли Роб...може ли на Ти?
-Моля!
-Знаеш, че страната имаше малко затруднения напоследък. Това ме накара да се огледам и да набележа всеки, който според мен има потенциал. А аз никога не бъркам в преценката си. Ти си такъв и искам да ти дам шанс. 
-На каква цена?
-Казах ти, след време ще се издигнеш. Нямаш представа до къде можеш да стигнеш. Помощник, учител, дори политик или военен. Всичко е възможно, излезеш ли от Роузкилл с нужните умения. 
Сега тръпките се засилиха десеторно. Знаеше много добре, че работата му при Микаел не е една от най-почтените, нито от най-бляскавите, но някак си му допадаше. Харесваше му тази свобода, това, че не му държаха сметка, а сега този човек, изтъкан от пороци и в същия момент от удивителни възможности, искаше да го изведе от тази черна бездна, добре позната му и да я замени с друга. Така е тук, в тази държава, на тези земи. Няма значение къде си и с какво се занимаваш, ти винаги си в дупка, в твоята лична бездна, граничеща с Ада. Една е по-обширна, друга по-тясна, но всички те носят едно и също - съвкупност от разкашкани представи за морал, аромат на пъкъл и разложена плът и много, много кръв, обагрена в тъмните цветове на небитието. О, как само обичаха живота си прокълнатите. Как не биха го заменили с нищо друго. А дали той би заменил своят?.....