Стая 19

First topic message reminder :

Стаите са за трима и почти винаги са пълни. Разполагат с три легла, съответно три гардероба, голяма баня и малка тераска. Уютни са и достатъчно големи за всички съквартиранти.


В този момент, единственият и обитател е "Дъст". Истинското му име е Чи, но рядко го използва. Сам понякога се нарича "Господарят на пясъка" поради факта, че обича да го използва като прикритие или в битка. Двадесет и пет годишен младеж, с буйно минало. Роден в Сахрид, израснал тук и сигурен че ще умре върху земята, която обича. Труден характер, клептоман, прекалено запален пушач. През повечето време или пуши, или се чуди какво да свие в джоба си. Не е желателно да се закачате с него, ако не искате да ви запише в "Черния Дневник".

Нескопосаният му опит за интимност бе отрязан още в зародиш, така че не му оставаше нищо друго освен да си тръгне с подвита опашка. Няма да лъжа, беше изключително привлекателен и по някакъв негов си начин интересен, но зад тази врата имаше един друг, който бе много по-важен за мен. Знам, че не искаше да има нищо общо с мен и отношенията ни стигаха до там да се наругаем и напсуваме взаимно, но въпреки това не исках друг да ме целува. Не бях готова за подобно нещо.
Открехнах тихо вратата, защото знаех, че спи. През процепа не излизаше никаква светлина и не исках да го будя. Достатъчно го разярих за един ден. Когато затворих вратата след себе си се облегнах на нея и се загледах към заетото легло. Чи лежеше по гръб със затворени очи и дишаше тежко. Гледах тялото му минута, може би две. Изглеждаше толкова спокоен и хубав. Един малък дразнител, който успя да влезе под кожата ми, ако не напълно то поне до някъде. Оттласнах се от хладното дърво и тръгнах към него. Седнах на леглото му внимателно, за да не ме усети и пак се загледах. Една въздишка на отчаяние се процеди от гърлото ми.
-Защо винаги стигаме до тук....
Но нямаше кой да ми отговори. Единственият друг обитател спеше дълбоко. Вдигнах ръка и погалих лицето му нежно. После нещо ми стана. Знам, че може би не трябваше, но се наведох и съвсем леко го целунах. Просто долепих устните си до неговите, задържайки ги известно време. Как исках той да ме изпрати вместо другия. Той да иска да ме целуне, да прекара нощта с мен. Но той не искаше, едва ли някога щеше да поиска.
Отлепих се от него и извърнах поглед в страни. Загледана в собственото си легло знаех едно - щях да спя там, разделена от блондина. Изправих се и тръгнах към него като съблякох дрехите си. Облякох се с бял потник и широки спални панталони и се шмугнах в кревата. Завих се до гърдите. Погледът ми бе устремен право нагоре. Дълго време не можах да заспя. Сънят дойде трудно, след стабилно чакане. Накрая затворих клепачи и се преселих в друго време, на друго място.

Може би Ния си мислеше че съквартиранта и спи, но не бе така. Опитът му да допринесе това нощно удоволствие на тялото си, се бе провалил грандиозно. Сънят бе негов приятел в много редки случай. А тази вечер, те бяха доста сериозно скарани.
Щом младата девойка влезе в стаята, момчето много старателно обмисли идеята дали да се изправи от леглото или да продължи да присъздава състоянието на дълбок сън. Е, той не събра достатъчно смелост за да се изправи, за това стисна леко очи и продължи да се ослушва около себе си.
Щом стъпките на момичето се чуха много близко до него, Чи затаи дъха си. Не смееше да помръдне, дори в момента в който тя се настани на леглото му.
-Защо винаги стигаме до тук.... - прошепнаха устните и.
Дъст веднага я позна. Дори, леко се усмихна в тъмнината за кратко, което остана незабелязано за момичето.
Тогава, тя се надвеси над него и неочаквано го целуна. Устните и се долепиха до неговите, а младежа не знаеше как да реагира. В момента усещаше допир, за който бе мечтал отдавна. Обаче той не се поддаде на изкушението да отвърне. Може би, срамът го бе завладял дори в този момент и не му позволяваше да направи каквото и да е било.
Целувката беше кратка. Може би, твърде кратка за нормална целувка, но достатъчно дълга, че момчето да не я забрави още дълго време. Той остана да лежи в леглото си така още поне петнадесетина минути. Изчака съквартирантката му да се унесе и да започне да си говори тихо на сън, за да стане от леглото си.
Щом се изправи, Чи се скри веднага в банята. Затвори плътно вратата след себе си и светна лампата. Светлината сякаш изгори очите му в този момент, но той много бързо привикна с нея. Дъст се приближи пред огледалото и погледна лицето си. Беше гол до кръста, с разрошена коса и леко подпухнали от недоспиването очи. Той прокара ръка по лицето си, а ако трябва да бъдем по-точни, постави един пръст върху устните си и леко ги раздели една от друга. Усмихна се чаровно сам на себе си и страните на лицето му започнаха леко да поруменяват. Момчето все още усещаше леката влага върху устните си, оставена му от неговата съквартирантка. Той ги прехапа, като още по-осезаемо се усмихна и въздъхна тежко. Остана така може би няколко минути - с вперен поглед в огледалото, гледайки красивото си изражение. Когато спря да се наслаждава на почервенялото си лице, Дъст се върна в леглото си и се зави през глава. Докосна за последен път устните си по начина, по който го направи в банята и затвори очи. Този път, заспа много бързо. Трябваха му само няколко минути и той вече блажено похъркваше под завивките.

Тупор. Стъпки на дървени крака, прокънтяващи в пода. Удар по камъни, вместо по барабани. Викове, съскания, протяжно дране на нокти по повърхност. Брой на овце. Не, не овце....хора. Не, не хора....трупове. Един прескача дървена ограда. Втори по-разложен го следва. Трети още по-разложен от втория. Четвърти, пети. Шести - скелет. Още един скелет. Още един. Тракат с кокалите си по земята, стигат оградата и се хвърлят от другата й страна. Редица от покрусени. Усмихват се. Усмихват се толкова примамливо.
-Заспивай... - шепнат. -Ние ще ти помогнем. Брой и заспивай....
Низът от порутени тела продължава. Всеки по прогнил от предишния. Зъбите в изгнилите ченета се тресат, падат, отваряйки черни дупки.
Събуждам се с глух вик. Оглеждам се, но всичко е нормално. Стаята все така тъмна. Нощта господства над света, какъвто го познаваме. Чи спи блажено на другото легло и не усеща своята несрета.
Ставам бързо от кревата и отивам на терасата, да си поема свеж въздух. Но той не е свеж. Мъглив, тежък, гъст, пропит с миризмата на пясъка. Поглеждам надолу. Нещо се бледнее над почвата и ме подканва. Без да се замисля, се изкачвам на парапета и скачам долу. Приземявам се не в пустинята. О, не. Приземявам се в море. Море от кости. Обхващат глезените ми, стигат до прасците. Въвря, риейки в тях краката си. Тазове, ръце, измъкнати стави, спукани черепи. Навеждам се и хващам една глава, на която почти няма мръвка. Очните й ябълки се превъртат и се забиват право в мен, изпивайки ме. Изпускам я, а от образуваната пролука избликва кръв. Наситено червена, на места почти черна. Бликва и залива морето от кости, смесвайки се с тях. Вълни от кокали и кръв. Като супа за демони. Залива ме цялата, почвам да се давя, а около лицето ми, кръговрат от човешки крайници.
Една разкъсана ръка ме хваща за глезена и ме дърпа надълбоко. Почвам да мятам с ръце, но спасение няма. Различните разядени глави се въртят около мен и ми се смеят подигравателно. Милиони други ръце се включват към тях и ме дърпат все по-надолу и по-надолу, късайки дрехите ми, скубейки косата, докато дробовете ми не се пръскат от погълнатата кръв.

Събудих се на пода в спалнята, крещях с дрезгав и глух глас и непрекъснато удрях главата си в нещо. Колко ли време измина, преди да осъзная, че вече не сънувам, че не се намирам в кървавото море? Колко ли време измина, преди да разбера, че на сън съм паднала от леглото, пълзешком съм прекосила спалнята, а сега стоя на четири крака в ъгъла и непрекъснато блъскам главата си в стената, като душевноболен в лудницата?
Нямах представа, тъй като стенния часовник не се виждаше от тъмнината. Зная, че отначало се страхувах да помръдна, тъй като в ъгъла се чувствах на по-сигурно място, зная още, че дълго след като се събудих, бях подвластна на кошмарния сън. Страхувах се, че ако изпълзя от убежището си в ъгъла, съществата обвити в мъртвешка кожа, с писък ще изскочат от банята, за да довършат започнатото. Треперех от студ, потника ми беше мокър - бях се изпотила.
Клечах в ъгъла, задъхвах се и треперех, взирах се в мрака и се питах възможно ли е един кошмар да отнеме разума ти. През тази августска нощ бях съвсем близо до отговора на този въпрос. Най-накрая се осмелих да напусна безопасното място. Докато пълзях по пода, свалих мокрия потник и загубих ориентация. В продължение на пет или може би по-малко, ужасяващи минути пълзях напред-назад в собствената си стая, като се блъсках в мебелите и надавах стон, когато ръката, която протягах напосоки, се удряше в нещо. При всеки допир ми се струваше, че докосвам отвратителните трупове. Всички предмети ми изглеждаха непознати. Временно бях загубила способността да се ориентирам и спокойно можех да пълзя из някой храм в Летящия град.
Най-сетне се добрах до леглото. Изправих се, смъкнах калъфката на резервната възглавница и с нея избърсах гърдите и корема си. После се пъхнах под завивката и треперейки, се заслушах в потракването на вятъра по стъклата на прозорците.
До разсъмване не можах да заспя, а сънят не избледня, както се случва при събуждането. Занизаха се безкрайни часове, най-накрая мракът се разсея и на мястото му се възцариха сивкави сенки, сред които мебелите приличаха на безмълвни стражи, обгърнати от гъста мъгла. Почувствах се малко по-добре и реших да запаля цигара. Да забравя ужасното преживяване.
Стъпих на пода и понечих да отметна от челото си кичура влажна коса, но когато зърнах ръката си се вцепених. Помислих, че сигурно съм се наранила, докато пълзях в мрака, опитвайки да се добера до леглото. Но колкото и да превъртах ситуацията, реално не помнех да съм се ударила. На опакото на дланта, точно над кокалчетата имаше драскотина и синина по продължение на китката ми, като от силно дърпане....
В този момент на съседното легло, Чи почна да се разбужда, затова побързах да облека потника си и да скрия ръката си под завивката, за да не види синината. Пълна мистерия бе как не се е събудил от нощните ми дрязги. Но бях доволна от този факт. Нямаше как да му обясня и не исках излишни въпроси. Той се надигна и след нормалното му търкане на очи, прозяване и други подобни, погледите ни се срещнаха. Отначало само стояхме и се гледахме. Не знаехме какво да си кажем след вчера. Накрая реших, че трябва да наруша това неловко мълчание.
-Добро утро.
-Добро утро. - отвърна ми той.
-Как спа?
-Добре. Ти?
-Аз....ъххх...да...добре.
Блондинът се изправи от леглото и влезе в банята. През цялото време не мърдах, наблюдавах движенията му, после когато се върна в стаята отново. Облече се доста бързо и се насочи към вратата. Нещо в мен щукна и скочих от леглото си, като направих няколко крачки към него, протегнала ръка.
-Чи...чакай...
Мъжът се обърна към мен.
-Какво има?
-Аз...виж...вчера може би малко прекалих. Не искам да се караме. Чудех се....искаш ли да закусим заедно?
Надявах се да приеме. Отдавна не сме прекарвали никакво време само двамата. Като се замисля, от първия ден, в който се видяхме и това ми липсваше. А и не исках да оставам сама в този момент. Имах нужда от компания и то не случайна.

Чи се обърна леко невярващо, но все пак изслуша думите на съквартирантката си. Хубавото беше, че тя бе искрена с него. Това си личеше от самото и изражение, въпреки недоспалия и вид. Той също нямаше против нея. Дори ако самата Ния знаеше какво му се върти в главата, целувката от тази вечер нямаше да бъде само една, а може би хиляди. Обаче, той нямаше никакво намерение да разкрива чувствата си пред нея, дори това да бе едно то най-съкровените му желания.
- Не...не...аз извинявай - започна русокоското, като започна с бавни крачки да се приближава към леглото на съквартирантката си - всъщност, аз съм виновника за сдърпването ни вчера. Не мислиш ли?
- Е...мисля че и двамата сме.
Младежа се приближи до девойката и нехайно разроши косите и за "добро утро".
- Добре. Имаш десет минути да се оправиш. Ще те чакам в Трапезарията.
Русокоското привидно се държа много добре тази сутрин. Може би беше сънувал нещо приятно? Или това бе поредният номер? Никой не знаеше....
Обаче, той доста бързо се изниза от стаята, което направи дори впечатление на малката асасинка.
Чи затвори вратата след себе си, почти веднага след като разроши косите на съквартирантката си. Постави едната си ръка върху сърцето, въздъхна тежко, а след няколко секунди страните на лицето му поруменяха от вълнение. Той се изстреля от стаята с такова вълнение, че подскочи във въздуха, удряйки го с юмрук право над главата си.
А на синекосата красавица нищо друго не и оставаше, освен да се отърси от кошмарите и да се приготви за закуска.

Когато затвори вратата се усмихнах. Наистина бях щастлива, че ще прекараме време заедно и ненадейно лошото чувство от съня почна да избледнява. Е, не напълно. Дълбоко в сърцето си още усещах пронизващата болка на страха. А този страх не идваше просто от кошмара, а от последствията от него. Беше прекалено реален. Сякаш наистина се давех в кръвта, а синината и одрасканото на китката ми само допълнително ме караха да се замисля защо подобно нещо ми се случва. Колкото и да се опитвах да мисля разумно, нещо ми подсказваше, че това не беше просто сън. Никой сън не оставя телесни следи след себе си.
Опитах се да спра да мисля за това. Затворих се в банята и се измих старателно. Сплетох косата си на рибена кост и почнах да се обличам. Жегата вече бе почнала своя непоносим мор, затова сложих едни къси черни панталони, малко под дупето и бял потник. Черни кецове и най-важното - кожена гривна на наранената китка, за да не се вижда синината. Да, исках да я скрия и за това си имаше причина. Накичих и висулките си като не пропуснах онзи така странен кръст. Винаги когато го погледнех имах чувството, че пропускам нещо важно, но какво, така и не можех да преценя. Взех кутията си с цигари и напуснах стаята. Нямах нужда от пари, защото не възнамерявах да излизам от базата целия ден.
Така тръгнах по коридора за надолу, като не обръщах особено внимание на подминаващите ме. В момента кожата ми леко трепереше от вълнението и надеждата закуската да не се превърне в поредният скандал, който може да доведе до лоши последствия.

Прибрах се и погледнах часовника. Имах близо четири часа докато стане седем. Напълно достатъчно да изпълня всичко необходимо за довечера. А то не бе кой знае колко сложно. Първото нещо бе да прибера саите на мястото им, в шкафа до рисунката на Арманд. За миг погледа ми попадна на нея. Изкарах я, разгърнах листа и се загледах в нея. Неволна усмивка се изписа по устните ми. Наистина беше много хубава. Щях да я пазя като съкровище. След краткото съзерцаване я прибрах обратно и затворих рафта. Взех листа с написаните текст и ноти на песента, която Марк искаше да изпълня тази вечер, взех и цигулката си и излезнах на терасата. Поставих един стол и седнах, загледана към пустинните дюни. Слънцето все така ме жигосваше и дразнеше, но се опитах да не му обръщам внимание, поне до колкото е възможно. Разгърнах листа и почнах да следя всяка нота. Положих цигулката на рамото си и прокарах лъка по нея. Опитвах се да пресъздам мелодията колкото можех само с един инструмент. Не беше напълно вярна, но до някъде ставаше. Почнах да си тананикам, свързвайки думите с музиката. Целият процес ми отне не повече от час. С всяко повторение се получаваше по-добре и по-добре. А текста вече бе запаметен старателно в главата ми. Беше на някакъв чужд странен език, но учудващо лесен за запомняне. Когато свърших с ученето, ако можем да го кажем така се отдадох на малък отдих. Клатех се в стола, дръпвайки го на задните му крака и пушех, наслаждавайки се на тишината. До сега май не бях прекарвал толкова време сама в стаята си и беше някак си приятно и спокойно. Чи не се връщаше, така че цялата бе на мое разположение. Оставаха два часа. Изправих се от мястото си и отидох в банята. Захванах края на рибената си кост с една шнола и влезнах под душа. Изкъпах се, като наблягах по-скоро на разхлаждането, отколкото да търкам така или иначе сравнително чистото ми тяло. След половин час напуснах това малко убежище и почнах да се подсушавам. Измих лицето си, зъбите, дооправих плитката си. Време бе за облеклото. Не смятах да ходя с къси панталони и потник. Не, че им имаше нещо, нито мислех да правя някакво страхотно впечатление на непознатите клиенти, но Дъст щеше да дойде и ми се искаше да изглеждам добре. Знам, че звуча като някаква пълна кифла, но.....явно дори и в мен женското понякога се обажда.
Отворих гардероба като почнах да тършувам. През ръцете ми минаваха най-различни дрехи, които захвърлях незаинтересовано на земята зад гърба ми. Търсех най-подходящото за случая. Нещо неангажиращо и все пак секси и предизвикателно. Най-накрая се спрях върху един дънков гащеризон без презрамки и сини обувки с висок ток. Очите ми светнаха. Беше перфектно. Бързо го облякох, сложих обувките като не махнах кръста от врата си. Другите накити махнах. Махнах и кожената гривна, като забелязах с почуда, че синината е почти избледняла. Може би това вече не трябваше да ме изумява, но някак си не можех да свикна с тези странни случки. Гримирах се с тъмен, но не много натрапчив грим, за последно вкарах немирните кичури в плитката и когато най-накрая бях готова, грабнах цигарите си, ключа и заключвайки, в седем без нещо, тръгнах по коридора към стаята на Арманд.

/Облеклото:

Spoiler:

Затворих вратата след себе си, а Чи побърза да се отскубне от мен и тупна на леглото. Приличаше на сърдито дете, на което са откраднали любимото колело. Гледах го със скръстени ръце. Поглед, който той долови.
-Какво? - опули ми се.
Отпуснах ръце и закрачих.
-Нищо.
Отидох при него и клекнах. Взех да отвързвам обувките му, а той се сепна и дръпна назад.
-Ей...какво си мислиш, че правиш?
-Млъкни, мътните те взели. Глезенът ти е изкълчен. Кървиш. Щом не искаш да ходиш при лекар, поне ме остави да ти помогна.
Изух обувките му и ги оставих от другата страна на леглото. После се заех с плитките му. Разплетох ги една по една и косата му рухна като златен фонтан. Помогнах му да свали якето си, а после и тениската. Беше малко болезнено, защото бе наранил и рамото си, но кучето траеше и стискаше зъби.
Когато приключих с това, отидох в банята и взех аптечката за бърза помощ, която ни бяха оставили. Взех спирт, памук, някакво мазило за натъртвания, няколко лепенки и бинт. Върнах се в основата на стаята и седнах до него. Напоих памука със спирт и го приближих до лицето му. Дръпна се за пореден път, но хванах врата му и го накарах да не шава.
-Стига си мрънкал. Ще пощипе само малко.
Притиснах памука до пукнатата му вежда. От устните му се процеди струйка въздух, но не изохка. Същото последва и със скулата. Забърсвах кръвта и дезинфекцирах раните, като внимателно преминавах през тях. Стараех се да не съм много груба. Дори не го поглеждах в очите. Бях прекалено съсредоточена. Когато промих нараняванията сложих лепенките на цепнатините и спукванията. После се заех да мажа няколкото натъртени места като рамото, лактите и гърдите с крема. Имаше само една по-дълбока, но все пак не опасна рана, малко над корема, в областта на кръста. Нея трябваше да бинтовам. Отвързах парчето плат и почнах да го увивам около тялото му.
-Дъст.... - почнах да говоря докато вършех и това.
-Да.
-Благодаря. За това, че....ми се притече на помощ. Беше мило.
Вече бях минала с бинта покрай кръста му два пъти. Оставаше още малко, докато е напълно готов....

Още малко-то мина и Дъст вече бе бинтован достатъчно, че да не кърви като ранена кошута. Ния прибра лековитите си принадлежности и понечи да стане за да си отиде в леглото, обаче бе спряна от ръката на съквартиранта и. Дъст я хвана леко за китката, като не и позволи да се изправи, а по този начин я накара да остане още няколко секунди на леглото му.

- Не...аз ти благодаря - отвърна русокоското. - Все пак ти ми спаси задника, ако не си спомняш.
Двамта се засмяха, а много скоро дори се разделиха за да може всеки да се настани в леглото си. Щом синекоската се прибра под завивките, Чи направи същото в този момент, въпреки че му бе малко трудно да се шмугне отдолу. Но след минута, Дъст отново се обади.

- Нияя....
- Кажи? - промълви едва-едва девойката, защото тъкмо се бе завила през глава.
- Ще изгасиш ли лампата?
В този момент, завивката на отсрещното легло се повдигна. Отдолу и се появи синята коса на девойката, последвана от доста учудената и физиономия. Чи се бе облегнал на леглото, като леко се бе завъртял така, че да може да я вижда в този момент.
- Ти луд ли си, бе?!
- Моля те...боли ме...
- Ааа! Одеве не те болеше, ама сега взе да охкаш! Изгаси си я сам.
- Моля те, де...
- Оф, гледай си работата! - измънка девойката, след което отново се зави през глава.
Дъст изруга и след секунда хвърли по лампата собствената си възглавница по копчето от където се включва, но не успя да я изгаси. Няколко ругатни по-късно, той измъкна ноктите си изпод леглото и ги хвърли право към висящата лампа. *ПРАС* и след секунда след няколко прехвърчали искри в стаята настъпи тъмнина. От леглото на Ния се чу :
- Какво направи бе, идиот?!
- Изгасих си лампата, сам! Хайде, заспивай!
Скоро никой не посмя да проговори. Дъст се унесе в сладка дрямка, че дори сладко започна да похърква.

// Сладък, приятно събуждане :) :) :)

Имах чувството, че съм спала векове. Е, едва ли съм застинала в съня си и съм се събудила след няколко столетия, но сънят ми бе спокоен, отпочиващ, без кошмари и тревожни неочаквани събуждания, от което бях единствено благодарна и бодра. Не знам колко наближаваше, но когато се изправих, видях, че другото легло е празно. Чаршафите бяха загърнати назад, откриващи точното място, на което се е излежавал Дъст. А самият той липсваше.
-Вярно, днес е на поход. Сигурно е отишъл да се подготвя.
Сетих се за поканата му, някоя вечер да го придружа. Дали наистина бе добра идея? Кой знае! След още малко време и аз се надигнах и се забих в банята, където се измих, сресах и всички онези ненужни и досадни привички на хората. Какво да се прави, не може без тях. Все пак държах на хигиената си, просто ми се виждаше загуба на време, но уви.
Облякох се с една светлосива рокля с тънки презрамки и право деколте, минаващо хоризонтално над бюста. Беше от лен и стигаше до колената, което автоматично ми позволяваше поне лека прохлада през този пореден напичащ ужасно ден. Реших да прекарам малко време на терасата, затова завлачих стола и я сложих вън. Взех кутията с цигари и се отдадох на петнайсет, може би двайсет минутен самостоятелен отдих, по времето на който изпуших две цигари и не мислех за нищо. Нито за снощната свада, нито за предивечерният кошмар, за нищо. Просто стоях и си почивах. Когато усетих, че толкова почивка ми е достатъчна се върнах в стаята и обух едни отворени бели сандали. Взех кесията си с пари и я прибрах в една бяла чанта, където пъхнах и цигарите си. Сложих слънчевите очила на очите си и напуснах стаята. Не знаех какво ще правя, но бях твърдо решена да не оставам в базата. Имах нужда от пространство и то открито такова. За момента горният град ми се видя добра алтернатива. Заключих и тръгнах надолу по коридора, за да видя къде ще ме отвее вятъра.

Влязох в стаята си и се шмугнах направо в банята. Свалих калните дрехи и ги захвърлих в коша за пране. Измих цялата мръсотия от тялото си, след което се подсуших набързо. Чувствах се изморена и единствено исках да легна и да заспя. Нахлузих една дълга до бедрата бяла тениска и се завих. Сънят дойде по-скоро отколкото очаквах, а в него почнаха и страховете.

Вървях на север по Пътеката. Тя бе украсена с разноцветни хартиени фенери, но нито един не светеше, защото беше ден - посред бял ден. Нямаше и следа от влажната, потискаща августска жега - небето имаше онзи тъмносапфирен оттенък, който добива единствено през октомври. Езерото бе индигово на цвят и по гладката му повърхност блещукаха слънчеви зайчета. Листата на дърветата бяха обагрени в ярки цветове и пламтяха като факли. Южният вятър ги вдигаше и току ги посипваше, шумолящи и уханни, в краката ми. Хартиените фенери сякаш кимаха в съгласие. Някъде далеч отекваше музика. Една бреза, наподобяваща зелена жена също беше там, но бе сменила премяната си и се бе превърнала в жълтата жена. Голият елхов клон зад нея продължаваше да ми подсказва: "Върви на север, момиче, върви на север." Недалеч растеше друга бреза, на която се бях подпряла, когато за пореден път бях обзета от ужасяващото усещане, че се давя.
Зачаках да го изпитам - да почувствам в устата и гърлото си металния вкус на езерна вода, но нищо подобно не последва. Погледнах жълтата жена, после се обърнах към къщата. Тя стоеше на мястото си, но бе смалена.
-Къде съм? - попитах жълтата жена и кимащите хартиени фенери. После ми хрумна по-точен въпрос -В какъв период от време съм?
Не последва отговор.
-Сънувам, нали? Намирам се в леглото си и сънувам.
Нейде далеч, в златотъканата мрежа над езерото, изкряска гмурец. После още веднъж. "Веднъж за "Да", два пъти за "Не".", помислих си.
"Това не е сън, Ния. Не зная какво точно е, вероятно нещо като духовно пътуване във времето, но не е сън."
-Това наистина ли се случва? - запитах деня и откъм дърветата зад мен, където минаваше пътека изкряска врана. Само веднъж...
Застанах до брезичката, надвиснала над езерото и обгърнах ствола й. Поех си дълбоко въздух и продължих да следвам музиката, ободрена от хладния въздух и палавия вятър. Вече чувах и гласове, множество хора, които говореха, викаха и се смееха. Над тях като бутало в цилиндър ту се издигаха, ту заглъхваха дрезгавите викове, които подканваха тълпата:
-Хайде, народе, бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай! Побързай, че представлението започва след десет минути! Елате да видите жената змия Анджелина, как танцува шими, как се вие, как окото омагьосва и сърцето запленява, но недей се доближава, че езикът й - о-тров-а! Елате да видите момчето с кучешко лице Хандо! Вижте Скелета и човекът-гущер, останка от отминали епохи! Вижте брадатата жена и извънземните-убийци! Всичко ви очаква вътре, да го'сине, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай!
Чувах калиопата на въртележка и звъна на камбаната на силомера, която известяваше, че някой дървар е спечелил плюшена играчка за любимата си. По възхитените женски възгласи се познаваше, че е улучил десетката. От стрелбището долиташе пукотът на прашки и мученето на крава, спечелила награда на животинската изложба. Започвах да усещам ароматите, които сигурно всеки още от детинство свързва със селските панаири: на сладки понички, печени лук и чушки, захарен памук, тор, сено. Протяжните акорди на китарата и контрабаса вече звучаха по-ясно и аз ускорих крачка. Сърцето ми биеше до пръсване. Щях да видя едновремешното поколение на чуждата страна. И това не беше поредния триизмерен кошмар. Всичко се случваше в момента, тъй че бърр-зай, бърр-зай, бърр-зай.
По стръмния склон на източната страна на Пътеката се виеха широки дървени стъпала. Тук хартиените фенери бяха запалени, въпреки че денят бе ясен и слънчев, а музиката беше оглушителна. Банда чернокожи с червени шапки, пееха някаква песен за царевица.
Изкачих е по стълбите. Бързах към смеха, виковете, музиката на Червените шапки и калиопата, миризмата на пържено и обор. На най-горното стъпало имаше дървена арка, на която пишеше:

"ДОБРЕ ДОШЛИ НА ЕЖЕГОДНИЯ ГРЕЙВСКИ ПАНАИР"

Докато се оглеждах, момченце с къси панталони и жена с дълга блуза и ленена пола, дълга до глезените, минаха под арката и се приближиха към мен. Образите им затрептяха и постепенно избледняха. За миг видях скелетите им. В следващия миг се стопиха.
Двама фермери - единия със сламена шапка, другият ръкомахащ енергично с царевичната си лула, изникнаха от другата страна на арката и изчезнаха по същия начин. Така разбрах, че има бариера, която разделя Пътеката от панаира. Но не ми се вярваше да ми попречи да мина. Аз бях изключение.
-Права ли съм? - попитах. -Мога ли да вляза?
Камбаната на върха на силомера зазвъня силно. Един звън означава "Да", два - "Не". Продължих нагоре по стълбите.
Вече виждах виенското колело, което се издигаше към ясното небе. Рамката бе метална, но шарените гондоли бяха направени от дърво. Широка, посипана с трици алея, водеше към колелото като към олтар. Нарочно бе посипана със стърготини - почти всеки дъвчеше тютюн.
Преди да вляза, спрях за няколко секунди пред арката. Питах се какво ще се случи ако мина през нея. Страхувах се, че мога да изчезна или да умра, но най-вече да не остана там, обречена вечно да бъда посетител на Грейвския панаир преди близо 40 години.
Онова, което ме накара да пристъпя в другия свят бе чернокожата вокалистка. Трябваше да я видя със собствените си очи, да я чуя как пее.
Нещо сякаш ме погъделичка, докато минавах под арката. Отдалеч дочух въздишките на милиони гласове. Дали въздишат от облекчение? Или от ужас? Не можех да разбера. Но знаех със сигурност, че от другата страна на арката е различно - става дума за разликата между това да гледаш през прозорец и да се намираш на конкретното място, между наблюдението и участието.
Цветовете изскачаха насреща ми като нападатели из засада. Миризмите, които преди малко ми се струваха сладки, примамливи и носталгични, сега бяха остри и възбуждащи - поезията отстъпваше място на прозата. Подушвах тежкия дим на печени наденици, цвъртящо говеждо и вездесъщият аромат на врящ шоколад. Покрай мен минаха две хлапета, които носеха захарен памук на клечка. Здраво стискаха дребни монети, вързани в носна кърпичка.
-Ей, деца! - заговори ги глашатай с тъмносиня памучна риза. Усмивката му разкри златен зъб. -Сваляте бутилките и печелите награда! Цял ден всички печелят!
На естрадата в дъното на алеята Червените шапки подхванаха рибарски блус. Негърката пееше за неприлични танци и подозирах, че всички дъвчещи тютюн фермери и магове с мазолести длани, работни гащеризони, сламени шапки и груби обувки мечтаят да ги изтанцуват с нея, да достигнат до онова съкровено място, където пот навлажнява гънката, топлината пари и кожата руменее.
Запътих се към сградата сред мученето на кравите и блеенето на овцете, докарани за продан. Отминах стрелбището, игрището за мятане на пръстени и най-различни шатри, отминах и сцената, където танцьорките на Анджелина с преплетени ръце се виеха в бавен змиеподобен танц около някакъв тип с тюрбан и намазано с вакса лице, който свиреше на флейта. Отминах и входа към алеята на ужасите, продавача на захаросани ябълки, къщата на духовете. Отминах силомера, разграфен чак до пиринчената камбана на върха. По средата на групичката млад, червенокос мъж тъкмо събличаше ризата си, разкривайки мускулестите си гърди. Захапал пура клоун му подаде чук. Последователно подминах магазина за одеяла, шатрата за бинго и спортното игрище. Минавах покрай тях и едва ги забелязвах. В момента бях в страната на големите измислици, само че нищо тук не изглеждаше измислено, а единственото, което ме интересуваше бе естрадата в подножието на виенското колело. На нея бяха покачени осем, може би десет чернокожи. Най-отпред пееше и дрънкаше на китара единствената жена. Млада, в разцвета на силите си. Отметна глава и се засмя на октомврийското небе. От този унес ме извади вик:
-Скачай, Ния, скачай!
Обърнах се и видях малко, максимум шест годишно момиче със сини букли и тъмни като нощта очи. Беше мое малко копие. Първоначално ме побиха тръпки, но после топлота се разля в гърдите ми. Тичаше насреща ми, провивайки се между зяпачите, а пълничките й коленца подскачаха. Беше с бяла моряшка рокличка с червени кантове и сламена шапка с тъмносиня панделка. В ръчичка стискаше плюшено мече и като ме видя, уверено се хвърли напред, знаейки, че ще я грабна на ръце и ще я завъртя. Точно така постъпих и когато шапката й понечи да падне, я улових и й я нахлупих на главата.
-Как се казваш? - попитах я.
-Рая!
-А как се озова тук?
-По стълбите. Имаше много стълби. Трябваше да ме изчакаш и да ме носиш. Искам да чуя музиката.
-И аз, Рая.
-Побързай, ленивец такъв! - скара ми се през смях детето.
Усмихнах се и се запътих към естрадата, предполагайки, че ще трябва да застанем най-отзад, но тълпата се разтваряше пред нас. Пристъпвах с Рая, която досущ изглеждаше на сегашната Ния, на ръце и тежината на това възхитително малко същество с моряшка рокля и разкрасена с панделка сламена шапка ме изпълваше с благоговение. Бе обвила с ръце врата ми, а хората отстъпваха пред нас като Червено море пред Мойсей.
Никой обаче не се обърна да ни погледне. Хората ръкопляскаха, танцуваха и крещяха заедно с певицата, напълно погълнати от музиката. Правеха ни път несъзнателно, сякаш под действието на някакъв странен магнетизъм, все едно ние сме положителния, а те отрицателния полюс.
-Тази жена защо е с твоята рокля? -попита детето и се разтрепери.
-Не зная, съкровище. Не мога да ти кажа.
Не можех и да отрека. Това със сигурност бе сивата ми рокля без ръкави, с която бях облечена днес по време на разходката. С Рая може и да носехме селски дрехи от началото на века, но вокалистката бе издокарана като съвременна жена. Никакви фусти и памучни чорапи. Като, че ли никой не забелязваше, че роклята й стига до коленете и че по критериите на това време е направо гола. Момиченцето трепереше в прегръдките ми.
-Страх ме е. - прошепна. -Тази жена не ми харесва. Тя е страшна, откраднала е роклята ти. Искам вкъщи.
Певицата сякаш я чу, отметна глава и се засмя. Големите й зъби бяха пожълтели. Сякаш гладно животно се бе озъбило насреща ни. Реших, че съм съгласна с Рая - време беше да си вървим.
Извърнах се, поставих длан на тила на детето и притиснах главицата й към гърдите си. Вече бе обвила врата ми с ръце и силно се притискаше към мен, обзета от неописуем страх.
Предположих, че ще се наложи да си пробивам път през тълпата. Лесно ме пуснаха да вляза, но може би далеч няма да са толкова дружелюбни на връщане. "Не се закачайте с мен момчета" - мислено се обърнах към тях -"Иначе не знаете какво ви се пише."
И те ме оставиха на мира. Отново ми направиха път, без нито за миг да престават да пляскат с мазолестите си длани. Някакъв младеж с дълга кестенява коса и родилно петно на лицето отвори уста. Бе на не повече от шестнадесет. Извади цигарата от устните си и изрева:
-Йее....Хоуууу....
Осъзнах, че този мъж адски много прилича на Арманд и тогава ми светна. Това бе най-вероятно баща му. Пет пари не давах, само исках да се махна от тук.
-Извинете! - промърморих като минах край него.
-Тук нямаме градски глупак, нахална кучко - отвърна той, като продължи да пляска и въобще не ме погледна. -Всички се редуваме.
Значи все пак сънувам и това е доказателството. Моите думи, изречени преди седмица в кръчмата на Марк, сега достигаха тук, назад във времето, сякаш да ми напомнят за реалността, в която всъщност съществувах. Но не сънувах тютюневия му дъх, миризмата на пот, която лъхаше от него, тежестта на уплашеното момиче в ръцете ми. Там където бе притиснато лицето му, ленената ми риза бе гореща и влажна. Рая плачеше.
Заобиколих трима магьосници, които си подаваха бутилка от ръка на ръка, и вече бях вън от тълпата. Централната алея се простираше пред мен, а в дъното бяха арката, стълбите, Пътеката, езерото. Ако се добера до Пътеката ще съм в безопасност. Бях сигурна в това.
Забързах обратно по пътя, по който бях дошла, като галех Рая по косата и криех лицето й в ризата си. Сламената шапка падна и като посегнах да я уловя, в пръстите ми остана само панделката. Няма значение. Трябваше да се махнем час по-скоро.
Слънцето се скри зад един облак и денят помръкна. Сенките ни се стопиха. Арката в дъното на алеята се доближаваше влудяващо бавно.
-Вкъщи ли сме вече? - изстена детето -Искам вкъщи, моля те заведи ме у дома при мама.
-Ще те заведа. Всичко ще бъде наред.
Вече бяхме до силомера, където червенокосия младеж отново обличаше ризата си. От шатрата, където изработваха одеяла, излезе една жена и посочи към мен. В същия миг устата й се подви като кучешка брънка. И това лице ми напомняше на някого. На кого? Няма значение, а и дори да има, все едно ми е.
-Не трябваше да идваме тук. - изскимтя Рая.
-Зная какво изпитваш. Но май нямахме избор. Ние...
Появиха се откъм Алеята на призраците на двайсет метра пред нас. Забелязах ги и спрях. Бяха общо седмина, високи мъже, облечени като прокълнати, но четирима от тях не бяха важни. Изглеждаха някак избледнели и призрачни. Бяха болни или може би мъртви. Но другите трима бяха истински, или поне колкото и всичко останало тук. Водеше ги млад мъж, тъкмо минал юношеството, с дълга до раменете черна коса и остри като бръснач очи. Беше облечен в черен кожен панталон, на който весеше една малка кафява чантичка, а блузата от гърба му липсваше. Торсът му не бе много широк, но все пак добре оформен, показващ, че се грижи за физиката си. Измерваше ме от глава до пети.
-Защо спряхме?
-Всичко е наред, Рая. Просто не гледай! Това е сън. Утре ще се събудиш в своето легло.
-Добре!
Юнаците препречиха алеята, опрели рамо до рамо и ботуш до ботуш, отрязвайки пътя ни към арката и Пътеката. Онзи с голия торс седеше в средата. Двама от избледнелите стояха един до друг и се питах не мога ли точно там да пробия редицата.
-Дай ми я, дъще - заповяда чернокосият.
Гласът му беше писклив и неумолим. Протегна ръце напред, но те увиснаха.
-Къде съм аз? - викнах му, натъртвайки на последната дума, а пред шатрата на Анджелина свирачът с тюрбана, остави флейтата и ни зяпна. Танцьорките също спряха и ни загледаха, прегръщайки се, сякаш да си вдъхнат взаимно смелост.
-Къде съм аз?
-Не съм дошъл да отговарям на въпросите ти. Дай ми я!
-Аз ще я взема, Боунс. - каза един от другите мъже. Погледна първия така все едно е някакво божество.
-Няма да правиш нищо. - отсече въпросния Боунс. -Тя ще ми я даде. Ако не пожелае сами ще си я вземем. Дай ми я, момиче. - продължи той. -Последна възможност да размислиш.
-Няма!
Голия, явно некромансър, кимна, като че ли точно това беше очаквал.
-Тогава сами ще я вземем. Хайде, момчета.
Погледнах назад. Червените шапки продължаваха да пеят, певицата се смееше и ръкомахаше, а тълпата препречваше източния край на алеята. Натам и без това нямаше смисъл да вървя. Обърнах се и видях седмината мъже почти пред себе си. Някои изглеждаха по-действително, но до един бяха прокълнати. Погледнах чернокосия и промълвих.
-Какви сте ги вършили? За бога, какви сте ги вършили, момчета?
Той протегна ръце.
-Дай ми я. Теб само това те засяга. Ще се видим години по-късно.
Бях като хипнотизирана и те спокойно щяха да ни заловят ако не беше Рая.
-Какво става? - изписка тя. -Нещо мирише. Мирише толкова ужасно. О, Ния, кажи му да спре!
Дадох си сметка, че и аз долавям вонята. На развалено месо и блатен газ. На разкапана плът и проядени вътрешности. Боунс бе най-жив и излъчваше първичен, мощен магнетизъм.
Те протегнаха почернелите си ръце да докоснат детето, да ми я отнемат. Отстъпих крачка назад, погледнах в дясно и видях други призраци - някои изскачаха от счупените прозорци, други се изплъзваха от порутените комини. Здраво сграбчих Рая и хукнах към къщата на призраците.
-Дръжте я! - извика наричания Боунс. -Дръжте я, момчета. Дръжте тая хаймана, дявол я взел.
Хукнах към дървените стълби, едва забелязвайки, че нещо меко докосва лицето ми - плюшеното мече на Рая, което тя не изпускаше. Исках да се обърна и да видя дали са ни наближили, но не посмях. Ако се спъна...
-Ей... - викна жената на касата.
Косата й бе като рижав облак, гримът й сякаш бе нанасян с градинска лопата и слава богу не приличаше на тукашна. Беше от панаира и сигурно само минаваше през този град. Късметлийка.
-Хей, госпожице, купете си билет!
"Нямам време, госпожо, нямам време".
-Спрете я! - крещеше мъртвородния. - Проклета, крадлива негодница. Това дете не е нейно. Спрете я!
Но никой не препречи пътя ми и аз се втурнах в тъмната къща на призраците с Рая на ръце.
Проходът бе толкова тесен, че трябваше да се извърна настрана, за да се промуша. В тъмнината се блещеха фосфоресциращи очи. В далечината улавях усилващ се тътен, сякаш от търкалящи се дървени трупи, примесен със звън на вериги. Иззад нас долиташе тропотът на тежките дърварски ботуши по стълбите отвън. Червенокосата касиерка се развика и на тях, заплашвайки ги, че ако счупят нещо трябва да го платят.
-Чувате ли какво ви говоря, проклети простаци! - крещеше тя. -Тук е за деца, не за такива като вас!
Грохотът вече бе оглушителен. Бяхме се озовали пред въртящо се буре, обаче отначало не можах да различа какво е.
-Пусни ме долу, Ния! -Рая беше много въодушевена -Искам да мина самичка.
Оставих я на пода и се обърнах. Мъжете се опитваха да влязат едновременно и затулваха светлината от входа.
-Тъпаци! - викаше Боунс. -Не всички на веднъж.
Отекна звучна плесница и някой изрева. Обърнах се тъкмо навреме да видя как Рая преминава през въртящото се буре, разперила ръчички да пази равновесие. За мое изумление се смееше.
-Хооп! - провикна се смеейки се, като ме гледаше как падах и се опитвах да стана. Опитах се да се обърна, за да разбера дали преследвачите ни са се организирали и се приближават. В този миг бурето ме накара да направя поредното салто. Вече знам как се чувстват дрехите в центрофугата.
Изпълзях до края на барабана, изправих се, улових детето за ръка и я поведох навътре в къщата на духовете. Озовахме се в коридор с криви огледала, в които изглеждахме отначало като джуджета, после като кльощави чудовища с бледи вампирски лица. Пак се наложи да подканям Рая, искаше да остане и да прави муцуни пред огледалата. Иззад нас долитаха ругатните на некромансърите, които се опитваха да се справят с бурето. Чувах псувните на полуголия и той вече не ми се струваше толкова...толкова страшен!
После се спуснахме по една пързалка и тупнахме върху голяма брезентова възглавница. Подхванах момичето под мишниците и я изправих. А тя се смееше, страхът й напълно се бе изпарил.
Тръгнахме по друг тесен коридор. Още ухаеше на ароматния чам, от който бе изработена ламперията. Вече не чувах стъпки, Рая уверено ме водеше напред, стиснала дланта ми с мъничката си ръчичка. Като стигнахме до вратата, изрисувана с буйни пламъци и надпис: "ОТ ТУК ЗА АДА", синекоската я отвори без никакво колебание. Тавана на прохода бе покрит с червена слюда, като зарево в нощното небе, и излъчваше розов отблясък, който ми се стори твърде приятен за Ада.
Вървяхме доста отдавна и вече не чувах звука на калиопата, звучното "Бонг" на силомера, Червените шапки. Всъщност това не ме изненада особено, сигурно бяхме изминали около половин километър. Как е възможно панаирджийска къща на духовете да е толкова голяма?
Стигнахме до други три врати: вляво, вдясно и в дъното на коридора. На едната бе нарисуван велосипед с три колела. На срещуположната бе изтипосана моята цигулка. Картината на вратата в дъното беше избеляла и олющена. Изобразен бе стол за мъчения. Косъмчетата на тила ми настръхнаха.
-Е - жизнерадостно обяви Рая -това са нашите играчки.
Вдигна мечо, за да му покаже червеното велосипедче.
-Аха. - съгласих се. -Май си права.
-Благодаря за разходката. - продължи момиченцето -Онези мъже бяха страшни, но в призрачната къща беше забавно. Лека нощ. И мечо ти пожелава лека нощ.
Преди да кажа каквото и да е било, тя избра вратата с колелото, отвори я и влезе. Вратата се хлопна зад гърба й и тогава забелязах панделката от шапката й. Висеше завързана за китката ми. Посегнах към дръжката на вратата с цигулката. Завъртях я с лекота. Зад нея започваше друг тесен коридор, отново дървени стени и аромат на чам. Не исках да влизам, напомняше ми на дълъг ковчег, но нямаше накъде другаде да вървя. Влязох и вратата се трясна зад гърба ми.
-Свети Дантес! -възкликнах -В тъмнината, на затворено място...време е за поредния световноизвестен панически пристъп на Ния.
Но не почувствах никаква тежест върху гърдите си и макар че сърцето ми биеше ускорено и всичките ми мускули бяха напрегнати, напълно се контролирах. Осъзнах, че тунела не е съвсем тъмен. Едва се виждаше, но различавах тавана и дъсчения под.
Вървях дълго, а коридора криволичеше насам-натам. Чувствах се като микроб, минаващ през черво. Най-сетне стигнах до две дървени арки. Застанах пред тях, питайки се кой е правилния избор, когато осъзнах, че едва долавям тиктакането на махалото на стенния часовник в стаята ми. Избрах нея и докато напредвах забелязах, че звънът се увеличаваше. По едно време долових и гръмотевичен тътен. Есенния хлад се стопи и въздухът отново бе горещ, стана задушно. Сведох поглед и установих, че дългата пола и бялата риза са изчезнали. На тяхно място се бяха появили дълги джинси и потник.
Още два пъти се наложи да избирам и всеки път предпочитах онази врата, през която долиташе познатия звън на махалото. Продължавах напред, после спрях и видях, че дънките ги няма, а аз съм с дългата бяла тениска, с която спя.
Огледах се и осъзнах, че се намирам в собствената си стая, пристъпвам край мебелите, както обикновено човек прави на тъмно, като ужасно се старае да не си удари крака. Вече се виждаше по-добре. През прозорците се процеждаше бледа златиста светлина.

Отворих рязко очи и се надигнах. Огледах се на всички посоки, но застопорих погледа си срещу часовника. Показваше два и пет. Станах от леглото, отидох в банята, застанах пред чешмата и пуснах водата. Когато посегнах за чаша видях, че още нося панделката на Рая, което ме уплаши адски много. Значи наистина не е било сън.
Но това са пълни глупости и то не само заради връзката от шапката. Преживяванията ми нямаха нищо общо със сънища, които на събуждане имат странното свойство да се превръщат от правдоподобни в абсурдни, а цветовете им, и ярките и страшните, да избледняват. Поднесох ръце към носа си и вдишах дълбоко. Чам! Като ги огледах дори забелязах петънце от смола на кутрето си. След всичко това нямаше никакъв шанс да заспя. Тялото ми се тресеше в студена пот от преживяното, което ми се стори като цяла вечност, а бяха минали само два часа. О, не никакъв начин да легна отново.
Почнах да обикалям из стаята, като пушех цигара след цигара. Изпрах дрехите си, драсках и пишех небивалици в тефтера си, наливах се с вода и пак пушех. По времето, когато първите слънчеви лъчи пробиха и небето стана с млечен отенък седях на малката маса, вкопчила пръстите на лявата си длан в бретона. Имах сенки под очите, пространството бе задимено от цигарения дим, а пепелника бе пълен до горе с фасове. Седях и гледах в една точка. Държах вяло поредната цигара, като дори бях забравила да пуша. Пепелта й бе стигнала до средата, но все още се придържаше по някакъв странен закон на гравитацията и не падаше. Дори не чух кога вратата се е отворила и нечии стъпки са изминали разстоянието от прага до мен. Осъзнах, че не съм сама, чак когато усетих допир на нечия длан върху рамото си.
-Ния?
Обърнах се бавно, с изцъклени очи и изпито лице, и съзрях русата коса на съквартиранта си.
-Колко е часът? - попитах едвам едвам.
-Шест и четиридесет и седем.
-Ха....
-Цяла нощ ли не си спала?
-Аха....
-Защо за бога?
Обърнах се и забелязах угарката, която бе почнала да гори и на филтъра. Загасих я в пепелта и се изправих. Вървях развлачено по спалната си тениска, с голи крака и криволичех по посока на гардероба. Без да му отговарям отворих двете разклонения, нахлузих един черен, широк анцуг, една бяла тениска без ръкави, маратонки в същия цвят и се отправих към главната порта.
-Ния...
-Аз...Излизам....
Оставих вратата широко отворена след себе си, а Дъст стоеше и се чудеше какво по дяволите ме е обзело.

След около десетина минути, вратите на "Стая 19" се открехнаха. През тях преминаха двамата съквартиранти с доста окаяни физиономии. Никой не обелваше и дума. Ния, поради факта че все още усещаше изтощението в тялото си, а пък Дъст най-малко заради загрижеността си в момента. Рядко му се отдаваше възможност в която да бъде толкова близо до момичето, което завладя малкият му дом (а и не само ;) ), за това младежа реши просто да си мълчи, докато не се върне с няколко торби храна.
Всичко минаваше според плана му, който си бе сътворил в главата до преди малко. Щом влязоха в стаята, Дъст помогна на съквартирантката си да се настани удобно в леглото си и да отпусне изтощеното си тяло в покой. Щом Ния легна, момчето побърза да се оправи, но преди това отскочи до банята от където и наля една голяма кана със студена вода и и я поднесе на малкото шкафче до леглото.

- Ей сега се връщам... - промълви за първи път от няколко минути, малкият и "слуга".
И досущ като такъв, се обърна с гръб към момичето и бързо изтича през вратата, изчезвайки през коридорите.
Ния успя да си налее чаша вода и да отпие няколко глътки от нея, преди да се строполи отново в леглото си. Погледа и шареше по тавана, докато чакаше Дъст да се върне.
А той, милият...беше доста бърз. Още преди Ния да е усетила липсата му, вратата вече беше широко отворена, а от външният и край стоеше русокоското. Щом тя го погледна, той се ухили доволно и влезе вътре. В ръцете си държеше две големи торби, които явно бе напълнил с провизии.
- Какво... - опита се да промълви момичето, но бе прекъсната на момента.
- Шшшшт! - извика заповеднически младежа, въпреки, че знаеше, че не може да и забрани каквото и да е било.
Щом влезе вътре, Дъст се насочи към шкафчето, което разделяше двете им легла. Седна на своето и остави двете торби на земята, като започна да изважда едно по едно нещата, които бе взел. Ния се извъртя назад, а пред очите и започнаха да се редят всевъзможни полезни продукти. Торбичка пълна с плодове като : банани, праскови, малини, кутийка с ягоди и т.н. После последваха и зеленчуци от всякакви видове, като най-много преобладаваха сочните червени домати, които се набиваха на очи. А десертът...той бе от местно естество. Голямо парче салам, няколко пушени пилешки бутчета, а до тях и две купчинки пресен кашкавал, облегнати грижливо на бутилка прясно мляко.
- От къде...взе...всичко...това...?!?!
Русокоското се засмя отново.
- Ейнджъл имаше да ми връща услуга. Хайде, трябва да хапнеш нещо, преди да си припаднала.
Още преди да е започнала с храната, Дъст стана от мястото си и извади от собственото си шкафче вилица и нож, които понечи да подаде на съквартирантката си.
- Хайде, трябва да дя ядеш...стига си се инатила!
Момчето звучеше сякаш искаше да я накара насила да се храни, но не беше така. Все още в дъното на душата си се притесняваше за нея, най-вече заради факта, че той бе виновен за състоянието и в този момент.

-Хайде, трябва да ядеш...стига си се инатила!
Погледнах към храната. Истината е, че не ми се ядеше ни най-малко. Правех го само защото имах нужда от сила и енергия, ако искам да изкарам остатъка от деня, без да се налага да лежа в леглото като някой чумав.
-Да...добре.
Изправих се в седнало положение, а гърбът си опрях на стената. Взех купата с ягоди и почнах да ги пъхам в устата си с доза нежелание. Ако не друго, то поне бяха сочни и сладки.
-Доста си се престарал. Не мога да изям всичко.
-Аз няма да те насилвам. Колкото искаш. Но все пак хапни.
Напънах се да се усмихна, докато лапах поредния плод.
-Благодаря.
-За кое? Че за малко щях да те убия?
-Не! Че се погрижи за мен след това.
-Аз... - виновно наведе глава отново. -Съжалявам.
-Стига вече. Минало е. Не съм умряла както виждаш.
-Това значи ли, че ми прощаваш?
Погледнах го право в сините очи, които все още блуждаеха.
-Имам ли избор?
-Ами...
-Прощавам ти, Чи.
-Наистина?
-Наистина! Сама съм си виновна. Не трябваше да ти се вързвам толкова лесно. И тази проклетница, Блъд. Ще умре!
-Не говори така.
-Защо да не? Може би трябва да я убия!
-Хахаха.... - почна да се смее сконфузно съквартирантът ми. -Голяма си шегаджийка.
Срещна каменният ми израз и усмивката му увехна като цвете.
-Не се шегуваш, а?
Поклатих отрицателно глава.
-Е...ъ....добре.....Имаш ли нужда от още нещо.
-Мисля, че съм добре.
-Ще имаш ли против ако те оставя малко сама? Така и не й се отчетох за похода.
-Отивай.
Русокосия кимна и се изправи от леглото си, насочвайки се към изхода.
-И като се върна да съм видял поне половината храна изядена.
-Обещавам.
-Няма да се бавя.
И така Дъст напусна стаята, оставяйки ме сама. Щях да изпълня обещанието си, затова на бързо изядох още един банан и две праскови. Чувствах как тялото ми възвръща силата си, но знаех точно от какво има нужда - от сън и това ме плашеше адски много. Двоумях се дали да затворя очи или не, и все не стигах до решение.
-Едва ли може да се случи отново. - опитвах се да се убедя сама.
Накрая се предадох и се излегнах в кревата, забила глава нагоре. Не ми трябваше много. Едва няколко минути след като затворих клепачи съм заспала безпомощно. Но за жалост нищо не бе така както го исках. Изведнъж се озовах на непознато, неясно място, което сякаш бе изскочило от призмата на някой луд фантаст. Насред нищото, обградена само от мъгли и сивкави ореоли. Ноктите ми бяха мръсни, очите ми незнайно защо влажни, а дрехите приличаха на скалъпени непрофесионално кръпки. На всичкото отгоре не бях сама. До мен седеше някакъв мъж, който никога до сега не бях виждала, но веднъж видяла го, усетих как сърцето ми ще се пръсне от вълнение, а между гърдите ми се зароди нескрита привързаност и....любов. Беше толкова красив, сигурно най-красивият човек, който някога съм виждала. Черните коси падаха свободно пред лицето му, а очите му бяха сиво-сребристи, и дори искряха на тъмнината. Неусетно, без да успея да се владея или контролирам сълзи пробиха през орбитите ми, а в следващият момент го целунах жарко, страстно. Неистово изпитвах желанието да го усетя, да вкуса устните му. Имах чувството, че душата ми се къса от този допир, че нещо я подтиква да кърви, да страда, че всичко е само плод на илюзиите ми. Като удавник за сламка се вкопчих в него. Не исках да го пусна...никога.
Но сънят се разми и се събудих с тих вик. Очите ми се отвориха, тялото се изправи, а аз усещах заседнала буца в гръдния си кош, която го притискаше болезнено. Главата ми почна да пулсира, а мозъкът да се тресе. Ето затова не исках да заспивам, не исках да виждам подобни неясни неща, които само ме водеха до ексцесии.
С шумна въздишка тупнах по гръб и загледах тавана. От Чи нямаше и следа. Явно още не се бе прибрал. Нима всичко се е случило в рамките на няколко минути?
-Кой си ти?..... - прошепнах сама на себе си, но нямаше кой да ми отговори.

След около десетина минути, вратата на стаята се открехна лекичко. СЪквартиранта на синекоската се връщаше в стаята си и този път внимаваше как влиза, за да не я събуди, в случай че тя е заспала. Но още щом го чу, Ния се навдигна на лакти и погледна към вратата.

- Влизай спокойно. Не спя!
Иззад вратата се показа усмихнатото лице на Дъст. Явно малкият му разговор с Блъд бе минал доста добре, защото той се върна доста по-ведър, отколкото бе преди малко.
- Е, как мина?
- Много добре. Дори, ме попита дали си добре.
- Може ли...
Русокоското се засмя и се приближи до съквартирантката си. Застана от едната и страна и я огледа с поглед, от глава до пети. Обхождайки така игриво тялото и с поглед, сякаш младежа искаше нещо от нея. Но, не и в този момент. По-скоро Дъст се чудеше дали наистина е добре или трябрва да я хукне към Лечителката за поредната доза лекарства.
- Ти какво прави?
- Нищо интересно. Излежавах се.
В този момент, ЧИ се разсея. С полезрението си той забеляза лека промяна във времето навън. Поглеждайки към прозореца, в далечината Дъст забеляза поредната идваща буря, която щеше да връхлети Базата след броени минути. Преди да е станало късно, русокоското се извърна назад и а погледна към момичето.

- Трябва да ги предупредим...
Ния първоначално не разбра за какво става дума, но щом Дъст изчезна през вратата, тя инстинктивно погледна назад. Щом видя големият приближаващ се облак, всичко и просветна.
Забравяйки за възлюбеният, който сънуваше до преди малко тя скочи от леглото си и се запъти след съквартиранта си.
Намери го доста бързо. Дъст стоеше в коридора и се опитваше да намери прозорец, който можеше да отвори. За жалост, повечето бяха здраво залостени и му отне няколко минути, докато накрая намери правилният. Щом успя да отвори крилата му, асасина се провеси през парапета и се провикна на всеослушание :

- Иде буряяяя! Иде буряяя... - викаше с цяло гърло той, докато не привлече вниманието на повечето хора, които е бяха събрали пред сградата.
Тези, които бяха решили да отдъхнат в жегите покрай оазиса, скочиха и веднага събраха багажа си, прикривайки се в сградата. Имаше дори няколко смелчаци, които предпочетоха да си останат по местата за да използват и последните лъчи слънце.
Дъст се огледа. Щом видя Ния до себе си, се усмихна.
- За малко, щеше да стане беля...
Изведнъж, Чи замлъкна. Усмивката му изчезна а очите му се ококориха още повече.
- Мамка му, прозорецаааа... - извика за пореден път, след което се втурна право към стаята си в истерични писъци. Докато тичаше, заради паниката Дъст размахваше ръце около главата си, все едно стадо птици го бяха нападнали. Уви, вместо птици скоро можеше да го връхлети нещо доста по-брутално...

В следващият момент се разнесе силен тътен. Ясно се чуваше звука от удрящите се частици пясък в прозорците. Ния тръгна право към стаята си, а щом застана на входа и, завари клетия Дъст да държи двете крила на отвореният прозорец и със сетни сили да се опитва да го затвори. Вятъра идващ отвън почти не му позволяваше да го направи, като го затрудняваше още повече с безмилостните си удари през лицето му. През лекият процеп на прозореца който бе останал влизаха частици пустинен пясък и на талази се удряха в лицето на мъжа.
- Аааааа! - крещеше неистово русокоското, опитвайки се да затвори прозореца.

// Слънце, опитай се да му помогнеш преди да е станало твърде късно... :D

Признавам си, първоначално не схванах нищо, но мисля, че мога да бъда извинена, защото Чи припкаше толкова бързо, хаотично и пъргаво като малката чихуахуа, която бе, а като включим и накъсаните му изречения, които не носеха особено изчерпателна информация, не ми оставаше нищо друго освен да се пуля и да го следвам. Чак когато видях насъбралите се по няколко групички пред базата ми светна. Само че не разбирах защо ние трябваше да играем ролята на добрите самаряни и да ги предупреждаваме, след като те сами щяха да забележат приближаващият се огромен пясъчен облак. Така де, трябва да си лишен от всякаква мозъчна гънка, за да не видиш прокрадващата се доста отчетливо буря. Но нещата за Дъст стояха по доста различен начин. Явно много държеше на тази база и нейното съхранение. От друга страна се чудех, ако един убиец не може да избегне стихията дали изобщо е подходящ за тази професия.
Както и да е. Тържественото и паническо провикване на русокосия бе отправен, а ето, че и крушката в главата му светна, сещайки се за нашият прозорец. И ето, че се изправихме пред поредното предизвикателство. Честно, тук няма и грам спокойствие. Наблюдавах асасина как се опитва да затвори прозореца, който почти залостил се, пак се отваряше с гръм и трясък. Без да се замислям се втекох на помощ. Сега той придържаше едното крило, аз другото и натискахме с всички сили, или поне тези, които физиката ни позволяваха. Пясъкът се удряше в лицата ни, като дори устата ми се напълни с него, което придаваше доста неприятно усещане. Кашлях и плюех, но никаква файда. Песъчинките жестоко и гневно се блъскаха в нас като пареха очите и жулеха кожата.
-Дръж гоооо.
-Това правя.
Крещяхме един на друг, защото вятърът създаваше доста шумна акустика, която затъпяваше гласовете ни. Трябваше да действаме внимателно, защото ако използваме магия и треснем прозореца много силно, рискувахме стъклата да се счупят. Напредвахме бавно и мъчително, докато в един момент, бурята ни подкоси и се сблъска толкова мощно, че вълната ни изрита назад, падайки на земята, а крилата се хлопнаха в стените и цялата тераса, до която водеха зейна от бежови или жълти частици. Навлизаха в стаята и я правеха трудно проходима и видима.
-Аааа.... - продължаваше да вика съквартиранта ми, а аз бях закрила очи с ръка.
-Мамка му!
Застанах на колена и почнах да лазя, като опипвах предметите. Стигнах го леглото и се хванах за кракът му. Придвижвах се по него крадешком като слепец. Накрая стигнах до остъклената врата и пак почнах да я натискам навън.
-Чиии! Чи? Помогни ми по дяволите!
Някак си, той също успя да се добере до другото крило и походът ни започна наново. Приклекнали на пода, мобилизирахме мускулите и волята си, за да се справим с този проблем.

Дъст се опита да извика нещо, но резултат от това нямаше. Ния нито го чу, нито пък разбра изобщо че се опита да направи каквото и да е било.

- Хайде помагай, деее! - извика отново асасинката, в последен безжизнен опит да затръшне прозореца пред себе си.
Уви, девойката не можеше да направи нищо в този момент. Дори да дръзнеше да се опита да използва магията си, тя дръзнеше да загуби изобщо контрола над ситуацията и двамата да бъдат пометени от висшата форма на природата, която в момента ги обгръщаше.
На свой ред, бурята ставаше все по-силна и стабилна. Тя бе обгърнала цялата сграда, а малкият басейн отвън вече бе покрит с пясък. Дори хората, които се бяха настроили да се изправят срещу пустинните ветрове се бяха предали и се бяха укрили в подножието на Базата.
Дъст се опитваше да овладее ситуацията, като измисли нещо бързо, с което да опази стаята си. Уви, нямаше много възможности. С последни сили младежа се оглеждаше около себе си и докато все още придържаше здраво крилата на прозорците, търсеше начин по който да ги подпре така, че да се застопорят поне за мит.
Въртейки очи наляво-надясно из вече прашната стая, той търсеше нещо с което да си послужи. Накрая, го намери! На около метър от него имаше малко шкафче, което бе достатъчно тежко, че да подпре прозорците с него. Чи нямаше много време, за това не обмисли добре ситуацията и направо се зае с действието. Придържайки с две ръце прозореца от своята страна, асасина се изви така, че да може да докосне долният край на шкафа с крак. Опитвайки се да го подпъхне от долната му страна, Чи се надяваше да го издърпа достатъчно близо по този начин, за да може да го хване добре. Първите няколко опита бяха неуспешни не само заради тежестта на шкафа, ами и заради нахлуващите песъчинки в стаята, които допълнително усложняваха положението.

- Хайде бе, мамка тиии! - изруга за пореден път мъжа, опитвайки се да се докопа до шкафа. - Проклета буря, точно сега ли намери да...
В следващият момент, сякаш самата природа му се ядоса. Една силна струя вятър нахлу през малката цепнатина, образувала се между двете крила на прозореца и го отвори широко. Ако трябва да бъдем точни, първо се отвори крилото на Дъст, което той бе позабравил леко да поддържа, насочвайки цялото си внимание към шкафа и това да го човърка с крака си отдолу. А щом прозореца се открехна силно в страни, дървената му част халоса младежа здраво по главата, като го накара да отскочи леко назад.

- Ауууч! - извика той.
Ния извърна поглед в страни, но нищо не виждаше заради силно влизащите частички. Дори да се опитваше, единственото което виждаше, бе силуета на съквартиранта си.
- Чиии...Чииии... - направи тя жалък опит да го намери дори с думите си, както направи преди около месец в пустинята. Уви, този път не получи отговор от него.
Секунда по-късно, прозорецът отново хлопна силно, но този път с двете си крила. Първоначално се затвори почти до край, а след това с такава сила се стовари върху телата на клетите младежи, че ги изхвърли на около два метра назад. Нито Ния, нито Дъст имаха време да отреагират. Двамата бяха изхвърлени като ненужни вещи, които никой не искаше в дома си. Телата им се стовариха право върху отсрещната стена, където се намираше гардероба им. Прозореца зейна още по-широко, като безспирно пропускаше пясък и боклуци през себе си. В момента единствено чудо би опазила стаята от всичката нечистотия, която влизаше в нея, ала чудесата в момента бяха свършили.
Дъст бе притворил очите си и почти бе изпаднал в безсъзнание, от силният удар. Лицето му бе изкривено в странна гримаса, а очите му постепенно се затваряха. Скоро можеше да загуби съзнание, а и още по-лошо, ако нямаше кой да му помогне. За жалост, от Ния нямаше и следа, а пък пясъка нахлуващ вътре, старателно се опитваше да затрупа тялото му като в предсмъртна прегръдка...

Мамка му, положението ставаше от лошо, все по-лошо. Що за скапан ден бе това? Първо онзи ужасен, прекалено реален сън, после натравянето, което изпи всичките ми припаси на сили, а сега и това. Още повече яд ме хващаше, че заради загрижеността на Чи за другите, сега ние щяхме да се превърнем в жертва на природната стихия, която неумолимо блъскаше стаята ни с могъществото си. Искаше да превърне малката кутия в гробница, а ние да сме телата, положени в саркофаг и скоро нямаше изблици да привърши. Гаднярка, нямаше да спре докато не свърши работата до край. Трескаво се чудех какво да направя. Опитах се дори да привикам онази странна синя магия, която спря тайфуна преди месец, но колкото и да се напъвах не се получаваше. Какво, да не би да си излизаше когато й скимне? Ама, че наглост. Когато имах нужда от нея ме изоставяше най-предателски. Това направо не си е честно.
Захласната в тези мисли, не усетих кога сме изпуснали нишката, в резултат на което бурята ни изтласка толкова силно назад, че забихме телата си в срещуположната стена. Стоварих се на пода по лице и ми трябваше известно време докато се осъзная. Гърбът ме болеше от удара, очите ми щипеха от пясъка, поради което не виждах напълно ясно. Но това, което най-много ме притесни бе, че не чувах гласът на Дъст. Веднъж извикал, сега заглъхна като вливащ се в някоя пещера водопад. Чувствах се като кукла на конци, с която пясъкът и вятърът си играят, надпреварвайки се кой първи ще й вдигне ръката или ще счупи кракът. Но трябваше да скъсам тези въжета и да се предвижа сама, ако не исках да бъдем посипани до толкова, че да се задушим.
Пипнешком почнах да лазя на всички посоки, като се надявах да достигна до някой крайник на блондина. Сигурно минаха близо пет минути, когато най-накрая усетих ръката му. Вкопчих се здраво в нея и се изтеглих напред към останалата част на тялото му. Чак сега го виждах ясно.
-Чи....Чииии.... - хванах го за раменете и почнах да го треса.
Но той малко по малко губеше съзнание, което определено не бе добре. Даже изобщо. Трябваше да го изкарам от тук, иначе рискувахме много. Събрах мозъка и силите си и понечих да се изправя, като не го пусках. Първият ми опит бе увенчан със сгромолясващ се неуспех, но не се отказах. Въпреки, че тялото ми бе като гранитна колона, нямаше да се предам. Нито сега, нито никога. Забих здраво пети в килима и за пореден път се изправих. Застопорих се, като се опитвах да издържам на жилещите песъчинки и го повлякох както си бе на земята. Целта бе ясна - вратата на стаята. С доста усилия го дотътрих до нея и рязко я отворих. За жалост не можах да я удържа и тя се тресна от вятъра шумно в стената, а пясъкът почна да избуява и в коридора. Но това не ме интересуваше сега, важно беше само да го махна от тук. С триста зора минахме прага, след което го изтласках странично, там, където пясъка все още не бе взел власт.
Паднах до него и почнах да оглеждам лицето му.
-Дъст, събуди се, Дъст...Събуди сеее.... - крещях, надявайки се да ме чуе, но нямаше никаква полза от опитите ми. Всички стаи бяха залостени, сякаш цялата база бе примряла, чакаща търпеливо бурята да утихне. По коридора крачеше настървено и нервно единствено Ерик Чосър, който оглеждаше положението. Изражението му определено бе изпито и притеснено за благоденствието на учениците му. Когато ни видя, той се затече панически към нас и клекна, оглеждайки ту единия, ту другия.
-Ния, какво стана?
-Урагана... - говорех запъхтявайки се.
Не можех да кажа нищо друго, затова просто посочих към стаята и навлизащият във вътрешността на имението пясък.
-Той жив ли е?
-Да! Но е зле.
-Погрижи се за него.
И без да дава повече обяснения, Донът се изправи и бързо се шмугна в стаята ни.
-Чакай, Ерик. Полудя ли? - виках след него, но той нито се спря, нито ми отговори.
Чудех се дали да го последвам, но русокосия на земята ме спря. Обърнах се отново към него и положих длани, леко присвити в юмрук малко под сърцето му. Почнах да натискам надолу, в стремеж да възвърна нормалният му сърдечен ритъм.
-Хайде, глупако, хайде. Мамка ти, събуди се!
Спрях с натиска, отворих устните му, прилепих моите до него и споделих дъхът си с него. Два пъти, след което още пет процедури върху сърцето. Така ги сменях с изкуственото дишане, в очакване съвсем скоро той да отвори очи и да се ухили по онзи дебилен начин, който толкова много обича.

В момент на отчаяние, човек можеше да стигне до много важни решения и действия. Точно това бе направила и малката ни синекоса героиня, която се бе хвърлила на земята и със сетни сили се опитваше да съживи съквартиранта си. Рискувайки дори собственият си живот, тя се жертва заради това, което имаше помежду им. Дори да изнемогваше в този момент, Ния продължаваше да се опитва да възвърне живота в русокоското, който в момента лежеше до краката и.

А от стаята им, се разнесе силен шум. Подобен на този, когато някой затръшне вратата точно под носа ти. Точно това силно блъсване отвлече вниманието на асасинката за момент, в който тя погледна напред, сещайки се за красивият мъж, който се намираше там. По очите и прибягна изражение, по което бе изписан лъч надежда, поне той да е добре.
Ала, как можеше да не бъде? Дори за повечето хора той да бе човек, който не дръзнеше да излезе от кабинета си дори с разрошена коса, Ерик бе изпитал на гърба си хиляди бури като тази. Знаеше какво трябва да направи във всеки един момент и точно за това бе тръгнал да обикаля из сградата, за да се увери, че всичко е наред с учениците му.
Вратата на злополучната "Стая 19" се отвори леко. През нея този път не излетя облак прахоляк, а се появи самият главатар на Асасините от плът и...пясък. Целите му дрехи бяха посипани с фин прашец, който скоро нямаше да се махне. А за да бъде пълна картинката, косата на Дон-а бе толкова разчорлена, че красивите му сини очи изобщо не се забелязваха. Ния погледна неволно нагоре, виждайки предводителя си. В този момент Ерик отметна коси назад и се опита да издуха прашеца, който току що се изсипа от косите му. Щом мъжа си отдъхна поне за миг, погледна към двамата си ученици. Веднага се спусна надолу и застана от едната страна на асасинката, като застана в подготвена позиция за сърдечен масаж.
- Нека ти помогна!
Ния се извърна леко в страни и погледна към белокосия.
- Но...
Достатъчно бе Ерик да я погледне със строгият си поглед, за да разбере, че нямаха време за губене. Щом очите им се срещнаха, Ния веднага разбра, че трябва да изпълнява. Точно тук и сега не бе момента, в който трябваше да се опитва да поеме властта над положението, а да остави това на по-опитните.
Чосър сключи ръцете си така, че да положи по-голям натиск върху сърцето на младежа. Постави ги на правилното място на гръдният му кош и натисна рязко няколко пъти, след което се обърна към Ния, като и даде знак да се заеме със своята част. Ния това и направи. Докато все още държеше внимателно главата на Дъст, тя се наведе, положи устни върху неговите и издиша силно всичкият си насъбран въздух от своите дробове, право в устната му кухина. Последваха още няколко сърдечни удара, след което момичето отново повтори упражнението.
Минутите течаха една след друга, а по лицата на присъстващите започна да се изписва лекото притеснение, което изпитваха в момента. Колкото и да се опитваха, живота в това момче така и не се връщаше...до следващият момент.
Точно като появилата се буря преди малко, Дъст отвори очи рязко и пое поредната глътка въздух в дробовете си, още докато Ния бе сключила устни върху неговите. Русокосия се повдигна рязко нагоре, избутвайки дори асасинката със себе си. Ния отмести устни веднага, щом усети, че съквартиранта и се е върнал към живота.

- Чии... - извика сякаш през радост момичето.
Но, той все още не можеше да реагира. Единственото което искаше в момента, бе да диша..отново и отново. Русокоското се приви на две, като сви колене и опря тялото си на тях. Дишаше тежко и учестено, сякаш бе тичал няколко километра без да спира. Погледът му бе безплътен и празен. Устните му се движеха рязко, а гърдите му биеха учестено в ритъма на сърцето му.
Ерик плъзна ръка по рамото на момичето, опитвайки се да я успокои.
- Всичко е наред. Остави го да си поеме въздух, поне няколко минути.
Ръката му се задържа само няколко секунди върху тялото на момичето, след което Ерик я отдръпна рязко. Направи една стъпка назад, изправи се и се обърна назад, запътвайки се право към близкото стълбище. Дори не остави шанс на момичето да му благодари за помощта. Може би, някой друг път...
Дъст продължаваше да диша все така учестено. Щом дробовете му възвърнаха нормалното си състояние и започнаха да функционират както трябва, момичето възвърна и усещанията си. Слуха му се изостри, очите му започнаха да се движат наляво-надясно, но той все още не даваше признаци на успокоение. В един момент, той извърна глава в страни и погледа му се стовари към прозореца на стаята му. От мястото на което лежеше той се виждаше наполовина, ала открехнатата врата на стаята му даваше достатъчно пространство, за да огледа обстановката. Двете крила на прозореца бяха затворени, а резето което ги заключваше бе пуснато надолу. Цялата стая бе покрита с пясък и боклуци, долетели от пустинята, а навън, нямаше и следа от бурята. Всичко бе утихнало така, както започна.

- Какво стана... - прошепнаха за първи път мъжките устни, след десетина минути мълчание.

Най-накрая, нямаше да се разделя със съквартиранта си, въпреки, че на моменти бе адски дразнещ и не веднъж съм обмисляла елиминирането му докато спи например. Но знаех, че не мога да го нараня, не и истински и затова когато отвори очи си отдъхнах успокоена. Колко смешна може да е съдбата, само преди няколко часа аз бях на неговото място, а сега той се давеше в собствените си сокове или липсата на такива. Нещата се въртяха и променяха като колело на велосипед, което не може да спре защото спирачката се е счупила, единствено главните герои се сменяха, надпреварвайки се кой ще попадне първи в по-затруднено и опасно положение.
Оставих го да се съвземе и събере мислите си. Давах му колкото време му е нужно, докато той сам не реши да проговори.
-Какво стана....
-Не помниш ли бурята?
-Помня я, но после всичко ми се губи. - разтърка чело Дъст, опитвайки се да си спомни последните петнайсет-двадесет минути от живота си.
-Отървахме се на косъм. Изпадна в несвяст.
-Ти ли ме върна обратно?
Замлъкнах. Не исках да се изкарвам като някаква спасителка, не ми беше в стила и не умеех да изразявам чувствата си, което е доста голяма пречка.
-Аз...и....Ерик.
-Кой?
-Чосър! Помогна ни.
-Ясно.
Чи стоеше с наведена надолу глава и поглед забит в земята, сякаш не искаше да ме погледне в очите. Аз от друга страна не спирах да го наблюдавам, като следях за по-големи травми, но такива нямаше.
-Благодаря ти.
-А....
Сепнах се и отворих инстинктивно уста. Не бях свикнала да чувам подобни думи, затова не бях подготвена за ответна логична реакция.
-Няма проблем. - благоволих да отговоря накрая. -Но нека не ти става навик.
-Хах...да....
Изправих се от пода и отидох до него, като му подадох ръка. Дръпнах го внимателно и го изправих на крака. Дадох му още малко време, след което двамата се върнахме в стаята си, която ако мога да опиша, едва ли би ми стигнал речника. Приличаше на огромна боклукчийска кофа, цял контейнер, септична яма. Мирисът на пустиня се бе загнездил по стените, а пясъкът покриваше мебелите, леглата, даже полилея. Пълна кочина. Кочина, която сами трябваше да оправим и то веднага, ако искахме да имаме покрив над главите си и да не се налага да прекарваме нощта в някоя от залите.
-Ама, че бъркотия. - възкликна отчаяно блондина с доза раздразнение и отегчение.
-Да се залавяме. - дадох наставление с каменен поглед и навлязох вътре.
В банята разполагахме с метла, парцали и различни препарати за чистене, както кофи и лопатка. До тук добре. Взех метлата и почнах да мета пясъкът, донесените от вятъра сухи клонки и камъчета, а Чи се зае да тупа чаршафите. Вече спокойно можеше да излезе на терасата, защото стихията бе отминала и сега само бледата луна, като сребърен сърп ни се усмихваше заканително. Колко приятно само в девет вечерта да трябва да чистиш и то такъв набор от мръсотия.
Когато оправи леглата и ги застла с нови чаршафи, започна да се грижи и за останалата покъщнина, а аз все още старателно метях пода, изсипвайки прахоляка в една от кофите, която изпразвах също през прозореца. Това бе най-трудното, защото песъчинките се бяха загнездили в нишките на килима, който обхващаше целия под и затрудняваше изчистването му. След може би повече от половин час и последния участък бе изметен. Но това далеч не означаваше, че е чист. Следващата фаза бе с вода. Напълнихме друга кофа, изсипахме препарат за тъкани и грабнахме всеки по един парцал. Клекнахме и почнахме да търкаме червения персийски плат, който тук таме ни се опъваше, но ние бяхме непреклонни. От време на време докосвахме ръцете си, когато бъркахме едновременно в легена. Тогава се споглеждахме, но не си казвахме нищо. Сякаш не смеехме, смачкани от някакво притеснение. Отмествахме погледи и продължавахме с работата си.
Когато най-накрая бяхме готови, седнах по дупе и издишах изморено, бършейки челото си, което бе напоено с пот.
-Това си беше цяло наказание. Точно на нас ли трябваше да се случи.
-Да не предпочиташ да се беше случило на някой друг?
Погледнах го скептично и изкривих уста.
-Естествено. Ако мислиш все за другите, ще се погубиш. Днес си бе чисто доказателство.
-Може би си права. Но тогава за никой ли да не мисля?
-Не съм казала това.
-Теб не те ли е грижа поне за някой?
Сепнах се при тези думи. Как изобщо може да ме попита подобно нещо.
-Грижа ме е. - отвърнах сопнато, дори леко заканително.
-Нима? За кого?
-За теб, глупако! - леко извиках без дори да се усетя.
Но веднъж направила го, млъкнах светкавично. Дъст също затвори устни и остана да ме гледа втренчено, като че ли не вярваше на ушите си. Почнах да се чувствам неудобно и не на място, затова се изправих и тръгнах да нося кофите в банята.
-Аз...аз мисля да се изкъпя. Ще ти оставя вода, да направиш същото после. Воним.
И се затворих в малкото помещение, където се усамотявах, когато исках да скрия нещо от него. Често ми се случваше, но явно то се превърна в едно малко мое убежище, където чужди очи не можеха да съзрат под обвивката. Свалих дрехите си, като ги хвърлих в коша за пране, стъпих във ваната и пуснах водата, която почна да отмива пясъка от тялото ми. Старателно насапунисах косата и кожата си, като търках всеки един кът от трупа си. Когато бях готова, се завих с една хавлия и излязох. Подминах синеокия, като му подхвърлих само едно небрежно "Твой ред е" и тупнах на леглото. Чак сега си позволих да се отпусна. Чувствах се адски изморена, денят бе труден и за двамата и това си личеше по лицата ни. Отне доста време на мускулите ми, докато се освободят от натрупаното напрежение. До толкова, че чак се усещах неестествено, но и това щеше да отмине, както всичко останало.

Време беше за нещо, което Дъст обожаваше. А и след всичката работа и патардия, която бе настанала до преди малко, никой не би отказал една прохладна вана. В случая, ваната липсваше но и душа не бе за изхвърляне.
Русокоското скочи от леглото си и преметна една хавлиена кърпа през рамо, която специално си бе приготвил докато Ния бе в банята.

- Оревоар, мадам...
Ния го изгледа с доста странно изражение, но не получи отговор, защо аджеба Дъст бе решил да използва думи, които може би и той смият не знаеше какво означават.
А щом асасина влезе в малкото задимено помещение, сякаш света за него изчезна. Нямаше ги проблемите, нямаше ги бурите, които го връхлитаха през няколко дни, нямаше ги и натровените девойки (от собствените му ръце), които трябваше той да спасява. Само той и гъстата пара!
Хубавеца настрои водата си на такива градуси, че когато е под нея, хем да му е приятно, хем да му е леко горещо. Пъхна се под струята и намокри добре тялото си, като го разтърка навсякъде. Дори, с весел тон започна да си тананика някаква измислена мелодия, за да се разсее от ситуацията и да създаде в този момент един малък свят.
Ала щом дойде момента в който трябваше да се отърка с шампоан, удари на греда. Черната тубичка, която използваше през последните няколко месеца и всеки път изстискваше и последните капки от нея, с надеждата, че вътре са се скрили поне още две шепи шампоан, се бе изпарила.
- Ами сега... - запита се русокоското, но веднага му просветна, щом съзря по-горното рафтче, на което Ния държеше своите принадлежности.
Игрива усмивка се разходи по лицето му, докато русокоското обхождаше с поглед шишенцата. Не знаеше какво да си избере в този момент. Повечето имена и марки не му бяха познати, а пък и той си използваше схемата "3 в 1" - използваше една тубичка, за цялото тяло. Където се вика, ако можеше да си измие зъбите с шампоан, и това щеше да прави!
Още преди да бъде хванат в крачка, Дъст грабна произволно едно шишенце на което пишеше "за буйна и гъста коса" или нещо подобно и изстиска в шепата си толкова количество от течността, колкото можеше да се побере в нея. Тубичката върна на мястото и, а пльоскайки върху темето си шампоана го разнесе хубаво по цялата си коса, лицето, ръцете, гърдите, корема, рамената...понамокри малко ръце и каквото остана, омаза с него и краката си. Готов и насапунисан, Дъст реши да застане пред огледалото и да се огледа. Вярно, с насапунисаното си тяло изглеждаше забавно. А и русата му коса бе така бухнала, че изглеждаше като голяма сламена шапка.
С помощта на ръцете си, Чи намокри леко косите си и направи солидно количество пяна, което метна право върху лицето си. Оформи си голяма и дълга брада, застана пред огледалото и започна да се перчи, като стягаше ту мускулите на ръцете си, ту тези на корема и гърдите, като понякога издаваше нечленоразделни звуци или си говореше тихичко на самият себе си.

- Хъъъ! Колко си як! А, бейби?! Ти си най-великияя! Даа! Великият Оар! Хах!
Последва едно леко завъртане назад, при което Дъст вдигна ръце в страни, стегна мускулите на гърба си и ги оформи така, че да изпъкнат силно напред.
- Хоо! Каква нацепена батка си!...Бейби, искаш ли да те повозя на конче? Хаха!
Чи повдигна няколко пъти закачливо веждите си, след което с едната ръка погали дългата си "брада" направена от мехурчета, като част от нея остана върху дланта му.

А навън, Ния си нямаше на представа какво се случва в банята. Тя спокойно си търкаше косите, като ги подсушаваше старателно. Още преди да е довършила, с косите си, шум идващ от вратата привлече вниманието и. Щом асасинката повдигна глава, вратата се открехна леко и на прага се появи младият червенокос отговорник за стаите - Аларкон. Усмихнат както винаги, той се поклони леко и поздрави момичето.

- Удобно ли е?
- Да,да ...влизай. Не се притеснявай.
Момчето послуша съвета и, като затвори вратата след себе си. Приближи се към Ния, но застана на няколко метра, старейки се да не прекрачва границата на личното и пространство.
- Изпраща ме г-н Чосър. Искаше да знае дали сте добре.
Ния тъкмо бе наклонила глава на една страна за да довърши и последните кичури неизсъхнала коса, когато неочаквано се чу силен мъжки писък идващ от банята.

- Майкоуууу...
Вега подскочи изненадано, тъй като не очакваше да има някой друг в стаята. Когато видя Ния, сметна че съквартиранта и е излезнал навън.
- Да не прекъсвам нещо? - запита неловко момчето.
- А...
Но, виковете на Дъст отново прекъснаха асасинката.
- Ниьооо! Ще те пребияяя!
Секунда по-късно, вратата на банята се отвори широко, а от там изскочи русокосият и съквартирант. Тялото му все още бе обилно насапунисано, като по интимните му части и дупето имаше толкова много пяна, че те почти не се виждаха. С бърза крачка асасина се приближи до нея, надвеси се буквално над лицето и, като започна да крещи истерично :
- Как може да си толкова проста! Нали каза, че ще ми оставиш вода?! Оставила си ми...дрънци! Няма! Свърши! Сега с какво ще се изкъпя? А? Можеш ли да ми кажеш?! Довечера пак ще обхождам тази скапана пустиня. Да не би да искаш, като отида при Блъд да смърдя на пот? Или не! По-добре така да отида. А? Какво мислиш? Добре ще е...нали? Ще и кажа, че това ми е новата униформа - маскировъчна. Ще бъда маскиран, като селският идиот! Мерси! За едно нещо не мога да те помоля! Всъщност, дори не съм те молил...ти ми го предложи. Сама...а накрая, поне дам и беше оставила малко да се измия. Ужасна си...
Страничният наблюдател на случката (именно младият Вега) стоеше и се чудеше :
"Абе, на това момче, как не му пресъхна устата да говори?!"
Но, Дъст така и не спря да ръси обида след обида по адреса на младата госпожица. От една страна - имаше право. Но от друга - само си бе виновен за ситуацията, в която изпадна и не можеше да се сърди на никого, освен на себе си. За жалост, единствено той знаеше за изгубените си минути пред огледалото, докато топлата вода се стичаше бавно по тръбите на канала...

Виж ти, г-н Донът взел, че се притеснил за нас. Колко мило, чак мед да ти покапе по небцето. Примерно... Е, наистина от една страна бях благодарна на лидера, защото все пак ни помогна, от друга обаче нямаше как да не се запитам дали зад загрижеността му не се крият скрити мисли и козове, имайки предвид начинът по който ме гледаше и се държеше на рождения му ден. Спомняте ли си? Онова, че съм му подаръка. Това нямаше как да се случи.
Така или иначе мислите, а и отговорите ми бяха прекъснати от истеричните викове на Дъст, който си излезе от банята само по скрити от пяна прелести и за миг устната ми кухина щеше да се напълни със слюнка, ако не почна да ръси поредната доза глупости. За пореден път си позволяваше да ми се кара за нещо, за което не бях виновна и то пред страничен човек и в съзнанието ми пак се върна онова чувство, че на моменти, доста чести при това е много дразнещ. До толкова, че ти иде да му откъснеш главата.
-Довечера пак ще обхождам тази скапана пустиня. Да не би да искаш, като отида при Блъд да смърдя на пот? Или не! По-добре така да отида. А? Какво мислиш? Добре ще е...нали? Ще и кажа, че това ми е новата униформа - маскировъчна. Ще бъда маскиран като селският идиот! Мерси! За едно нещо не мога да те помоля! Всъщност, дори не съм те молил...ти ми го предложи. Сама...а накрая, поне да ми беше оставила малко да се измия. Ужасна си...
Бля, бля, бля, дрън, дрън, дрън....
Погледът ми се срещна с този на Вега и сякаш му казваше: "Видя ли, а ти си мислеше, че ще е добра идея да ни сложиш под един покрив. Сега смяташ ли така?". Той сякаш разбра несловесния ми намек, но никой не можа да реагира, защото русия продължаваше да бръщолеви като някоя квачка. Едната ми вежда вече беше почнала да трепери от досада и раздразнение и ето, че чашата преля след поредната обида.
Както си стоях на леглото, устремена към Аларкон, стиснах юмрук и го изтласках мощно нагоре, право към главата на съквартиранта си. Той се заби мощно под брадичката му, а аз само извиках достатъчно силно, че да го заглуша.
-Няма ли да млъкнеш, мамка ти?
Той излетя назад и просна по гръб, като малко пяна изхвърча от тялото му, оголвайки го още повече.
-Извини ме за момент. - обърнах се към домакина и станах от кревата.
Отидох до Чи, хванах го за косата и го завлачих право към ваната, докато той ругаеше и недоволстваше. Вдигнах го на крака и го наврях във ваната, точно под душа, от който все още течеше студената вода.
-Нали обичаше да се разхлаждаш? Каквото почукало, такова се обадило.
Той не преставаше да буйства, но го държах здраво, като му го връщах за онзи път, когато ме заля с ледената струя. Държах го докато целият сапун не падна от тялото му. Чак тогава успях да видя достойнството му, но не му обърнах много внимание защото бях ядосана. След известно време го пуснах, отидох до вратата, взех една от кърпите и му я хвърлих в лицето.
-Готово, измит си.
Врътнах се и влязох в стаята, като се върнах при червенокосия.
-Та, до къде бяхме стигнали? А, да....Предай на Ерик, че сме добре. Сам виждаш.
И се усмихнах нагло и иронично, за доказателство, че с блондина се разбираме така добре, като по мед и масло.

В този случай Ния се оказа доста по-силна от съквартиранта си. Но навирайки го под душа против собствената му воля, щеше да си докара единствено проблеми и то доста големи.
Докато двамата цветнокоси обсъждаха създалата се ситуация извън банята, Дъст имаше достатъчно време да измисли малкият си пъклен план, докато все още стоеше кротко във ваната, прегърнал хавлиената си кърпа.
Време за мислене - имаше доста. Обаче, нещата които се въртяха в главата му бяха толкова много, че дори се чудеше кое да избере първо от тях.
- Ей сега ще видиш ти, Ния...ей сега... - прошепна сам на себе си русокоското, след което се изхлузи от порцелановото си легло. Избърсвайки набързо тялото си, той подсуши всяко важно място, а после уви парчето плат около кръста си и се запъти към огледалото.

- Така...да видим, какво имаме на разположение.
Очите на красавеца шареха по шкафчетата, а той внимателно избираше нещата, които искаше да използва. С малко повече търсене, той се добра до кутийка с гумени ръкавици, предназначени за чистене. От онези, които си слага човек, когато почиства дома си...примерно. Бегла усмивка се прокрадна по лицето му.
Бързите и схватливи ръце на асасина набързо измайсториха смесица от вода, шампоан, няколко вида лосиони за тяло и крем за лице, примесени с вода. Всичката тази смесица бе изсипана внимателно във четири гумени ръкавици, чийто краища после бяха пристегнати внимателно.
Хващайки ги всичките в едната си ръка и леко подпирайки ги към тялото си, Дъст се запъти към изхода на банята, подготвяйки своето сладко отмъщение. На излизане, асасина първо се огледа във всички посоки, да не би отново да го чака някоя неприятна изненада. За късмет, Ния продължаваше да си чурулика с Аларкон, който все още не си бе тръгнал. Щом Дъст фиксира съквартирантката си, се засили към нея без много да го мисли и стискайки здраво едната гумена ръкавица в ръка я запрати право към лицето и, като малко преди това се изкрещя:

- Ела ми, кучееее....
Гуменото подобие на водна бомба полетя напред, право към красивото лице на асасинката. Щом тя дочу гласа на съквартиранта си, извърна глава в страни и върху и...Дъст пропусна. С ловко помръдване в страни, Ния успя да избегне първата му атака и хукна да бяга в обратна посока, забравяйки изобщо за Домакина, който продължи да ги гледа невярващо. Асасинката се опитваше да се измъкне като подскачаше наляво-надясно, върху каквото и падне. На леглото си, от него на шкафчето с принадлежностите си, бутайки част от тях, после на другото легло и така...до безкрай. А Чи тичаше подире и, размахвайки пред себе си поредната водна бомба с която искаше да я халоса.
След няколко минути в преследване, русокоското най-накрая се реши да атакува. Издебна удобен момент, в който Ния прескачаше рамката на едно от леглата и замахна към нея. Прицелвайки се, той запрати водната бомба право към гърба и, който бе обърнат в този момент към него. Много скоро, ръкавицата се удари в гърба и, разкъсвайки се след миг. Смесицата от студена вода и шампоани се разля по гърба и, оставяйки огромно мокро петно, което се стече рязко надолу към апетитните и задни части.

- Хахаааа! - извика Дъст, веднага щом чу женският писък от изненада.
Чи подготви и следващата си "водна бомба" за атака, като я хвана здраво в ръка. Скоро Ния щеше да усети още една доза хладнина по тялото си, ако не се измъкнеше на време. Пречеха и само няколко легла, а спасител наблизо не се виждаше, който щеше да я избави от това, косите и да бъдат посипани с пяна, шампоан и студена вода.
Ръката на русокоското се изпъна рязко напред и поредната ръкавица пълна с вода полетя стремглаво насочвайки се, този път към косата на синекосата красавица. Дали Дъст щеше да си изпати пак или ще успее да накаже малката злосторница заради делата и? Време беше да разберем...

Мислех, че след ледения душ ще се кротне, но Дъст умееше да ме изненадва, даже когато смятах, че са му свършили идеите. Само, че те се сипеха като рояк пчели върху венчелисчета и никога не стихваха. Чак му се чудих от къде ги измъдря. И ето, че следващата не закъсня. Вместо да реши да се държи подобаващо, особено в компанията на домакина, взе, че връхлетя запасен с набор от импровизирани водни бомби. Ако беше само вода иде дойде, но идиота бе сложил и допълнителни вещества, както щях да разбера само след минути.
Почнах да скачам от място на място като някакъв пуяк, а той ме дебнеше в желание да ме улучи. Самият Аларкон навеждаше глава от време на време, за да не бъде нацелен, но чудно не си тръгваше. Може би бе доста стъписан от цялата ситуация и се чудеше и маеше на акъла ни. За жалост не можех да избягвам ръкавицата вечно и втората се разля право по гърба ми. Няма да крия, наддадох писклив вик от студенината и лепкавата пяна, която се бе образувала вътре. Кипна ми, но преди да успея да реагирам, той зареди трети снаряд. Проклет да е, не ми даваше никаква възможност за защита. Цялата игра бе някак си забавна, но в същото време и дразнеща. Може би защото именно аз бях жертвата. Щеше да ми е много по-приятно ако ролите бяха обърнати.
Вече виждах как се засилва и гумената ръкавица полетя право към мен. Отначало си мислех, че можех да я уловя и да я запратя по обратния път, право в неговото лице. Но реших, че това е риск, който не мога да поема, защото гумата може да се пръсне между пръстите ми и пак окъпаната да бъда аз. Оставаше ми само едно. Нещо доста гадничко и незаслужено за потърпевшия, но предпочитах той пред мен.
Работата беше там, че червенокосия симпатяга бе само на крачка-две от мен и смятах да го използвам за щит. Така че, когато бомбата изхвърча към мен, без изобщо да се интересувам дали е правилно или не, протегнах ръка и грабнах Вега за блузата. Дръпнах го рязко пред себе си и ръкавицата се разби в здравият му торс. Пръски на вода, сапун и кой знае още какво, се разнесоха на всички посоки, като някои дори намокриха тялото ми, а Дъст зяпна от изненада. Едва ли очакваше нещо такова. Всъщност никой не го очакваше, най-малко домакинът, който в момента стоеше подгизнал, с ококорени очи и полуотворена уста.
-А....а..... - мънкаше той, докато накрая не събра достатъчно смелост и бяс. - Вие....луди ли сте бееееееее?????? -Извика се синеокия, размятайки крайници наляво надясно. -Напълно сте се побъркали. Никога не съм виждал подобно съжителство до сега. Нехранимайковци! Що за чудовища сте?
Напушваше ме на смях, но се стараех да сдържа кикота си, придавайки си възможно най-сериозното изражение, на което бях способна по принуда. Настаняващият продължаваше да врещи, но никой не му отговаряше, Чи все още не вярващ на случилото се, а аз...е вече казах.
-Махам се от тук, неандерталци такива. Оправяйте се както можете, побърканяци.
И троснато напусна стаята ни, като заканително свиваше и отпускаше юмруци. Сигурно вече съжаляваше, че ни е сложил под един покрив, но ако предложеше да ни раздели, съм почти сигурна, че и двамата щяхме да откажем.
Блондинът го проследи с поглед, докато не тръшна вратата след себе си и чак тогава се обърна към мен. Вече спокойно се усмихвах, готова всеки момент да се захиля.
-Смешно ли ти е?
-Много. Без това ти си виновен.
-Аз? Аз? Я повтори!
-Ти си виновен. Ако не се държеше като животно, нищо от това нямаше да се случи.
-А??? Глупачка. Ти ме бутна под студената вода.
-Ти дойде да се заяждаш.
И ето отново. Двамата само по хавлии, все още мокри се бяхме изправили един пред друг и сипехме обиди по адреса на отсрещния. Определителни от сорта на "куче, кучка, смотаняк, тъпанар, простакеса, курва, педераст, етс., етс......

Етц, Етц... и без малко двамата да се избият. Но преди на някой да му е шурнала кръв от носа, вратата на стаята отново се отвори. На входа и застана самият Вега, държащ дебела книга в ръка. Ния и Дъст се извърнаха към него, оглеждайки го изпитателно.
Видимо момчето не бе ядосано в момента, а по-скоро имаше студен и суров вид, показващ длъжността му.
А книгата която държеше...тя бе от онези дебели четива, в които домакина записваше присъстващите в Базата и кой в коя стая е. Червенокосия влезе в стаята и за миг погледна към двамата съквартиранти, преди да забие погледа си отново в книгата и да заговори с монотонен глас.

- Стая деветнадесет... Чи Дъст и Ния...Ния...
Червенокоското повдигна очи и погледна към момичето с въпросителен поглед.
- Ничия...собствена!
- Щом казваш... Поради стеклите се обстоятелства, съм длъжен да предприема мерки, които да опазят доброто име на базата ни. Дъст, поради сериозното ти провинение преди малко, те наказвам да спиш извън базата. Нямаш право да влизаш в която и да е било стая, освен в "Димна завеса", където да се обучаваш. Забрави за Фитнесът, Трапезарията, Калните бани и т.н. ДОри при Лечителката нямаш право да стъпваш през следващият месец.
Колкото повече говореше Домакинът, толкова повече очите на Дъст се разширяваха.

- Каквоооо?!? - изкрещя невярващо русокоското, чувайки дългият срок на наказанието си.
Вега повдигна вежди.
- Нещо против ли имаш? Може да ги направим два...
- А, не...не...не... - започна да се оправдава асасина - ...месец ми стига. Идеално е. Ще спя на палатка!
- Добре...
Тъкмо момчето тръгна да се обръща назад, когато в този момент Дъст се присегна на страни и сграбчи Ния за дрехата. Дръпна я рязко към себе си, а със свободната си ръка я посочи право в лицето, почти забивайки и показалец в бузата.
- Ама, тя е виновна!
Аларкон се засмя.
- Чудесно, значи може да ти прави компания. Очаквам ключовете ви за стаята да бъдат при мен, до края на вечерта. Ако не ги предадете, ще се постарая г-н Чосър да узнае за това, а повярвайте ми, хич няма да му се хареса...
И най-безцеремонно Аларкон се обърна и остави двамата младежи да си стоят с отворени усти...

Първоначално, когато Вега се върна и отвори огромната книга, си помислих, че ще ни раздели. Че ще ме прати в някоя друга стая, която ще трябва да деля с някоя лигава маршълка или асасинка, а недей си дори със самата Рен. И сърцето ми се сви болезнено. Но когато изказа "наказанието си", всичко ми дойде като гръм от ясно небе. Един месец без да спим в базата? Какво по дяволите? Това бе доста екстремно, не мислите ли? Малко прекаляваше и всичко това само заради една водна бомбичка. Не е ли бил дете някога? Нямал ли е брат или сестра, с която да се дразни? А дори да е нямал, приятели или нещо такова? Вярно, че понякога прекаляваме, но.....
И най-безцеремонно си напусна, казвайки последната си дума. Идеше ми да го последвам и да го убия, или да отида при Чосър и да му вдигна такъв скандал, че ще се помни и след години. Всъщност като се замисля, няма да е лошо да поговоря с напудрения дон, но не сега. Трябваше да се успокоя и да не го тормозя толкова късно. Утре, може би.
Останали сами, пак забихме чело в чело и ни идеше да се избием. Всеки търсеше вината в отсрещния и никой нямаше да признае своята собствена, а такава имаше и в двамата, но бяхме твърде големи инати, че да я приемем.
-Видя ли? Видя ли какво направи?
-Аз ли? Скочубра, за всичко си виновна ти!
-Аз? Ще ти се. Сега къде ще спим? На пясъчника отпред? Или може би трябва да се натреса на Марк? Ти поне си от тук, а аз дори нямам дом. Проклет перхидрол.
-Я стига си квачила!
-Я не ми се репчи!
Отблъснах се от него и си поех дълбоко въздух, в опит да се успокоя. Този ден не можеше да стане по-проблемен. Сега пък трябваше да мисля и къде да прекарам нощта. Можех да се шмугна при Арманд, но ако онзи червен пудел ме хване, лошо ми се пише.
-Ти още ли си тук? - продумах по едно време. -Нямаше ли да ходиш на поход или на майната си, или където и да беше?
Ама че глупост. Без да чакам да ми отговори, извадих някакви дрехи, без да им обръщам внимание и почнах да се обличам. Не стига, че трябваше да скиторя, нямаше да го правя по хавлия я....

Някак си Дъст се чувстваше виновен заради това което се случи. Докато Ния си оправяше дрхеите, той я гледаше леко гузно, но без тя да го забелязва. Асасина дори не смееше да помръдне и сантиметър, докато най-накрая не се реши, да се подготви за нощният си поход.

- Ще ходя...имам ли избор...
В следващият момент, Дъст отиде до гардероба където беше Ния и отвори другата му вратичка. От там извади платнена чанта за през рамо и изсипа всичко което имаше в нея. Всъщност, вътре имаше точно две тениски и няколко сандвича, останали му от последният поход. Сандвичите той изхвърли, а тениските метна на страна, отделяйки ги от чистите си дрехи.
А в празната чанта, мъжа нахвърли няколко чифта чисти дрехи, сандали и любимите си "нокти", които скоро не бе използвал по предназначение. Щом приготви багажа си, Дъст отиде за кратко до банята за да измие лицето си. Връщайки се, той видя, че Ния все още не бе тръгнала. Този път халата и липсваше, а върху си бе нахлузила произволно някакви дрехи, които грабнаха вниманието му. С бърз поглед той обходи тялото и, ала щом тя извърна глава назад, той се зазяпа произволно из стаята.
- Аз ще тръгвам...
- Добре. - отвърна нехайно Ния, без да му обръща повече внимание.
Дъст си взе торбата, преметна я през рамо и тръгна към вратата. На излизане погледна бегло към асасинката, чудейки се дали да я покани с него, като извинение за грешката си. Отне му точно няколко секунди и няколко спирания на дъха, да събере смелост, преди да отвори устните си.

- Ако искаш, ела довечера с мен. Тръгвам в десет...
Това бяха последните му думи преди да излезе през вратата на стаята. За последно ключовете му издрънчаха в джоба, а скоро щеше да ги върне на червенокосият Аларкон, който така безмилостно ги изрита от стаята им.