Стая 3

Стаите са за трима и почти винаги са пълни. Разполагат с три легла, съответно три гардероба, голяма баня и малка тераска. Уютни са и достатъчно големи за всички съквартиранти.

Стая 3... Самата идея, че стаята беше празна и за сега само нейна се равняваше на дар от съдбата. Рен вярваше, че чудеса не се случват, но пък късметът винаги играеше роля във всичко. Заровете се хвърлят, издранчават по масата и хоп съдбата решава дали ще затънеш в кална яма или ще имаш шанс да намериш 100 злато насред улицата. Никога не знаеш.
Момичето огледа стаята и избра възможно най-отдалеченото легло в ъгъла. Връхлитащата мисъл защо няма багаж, който да разопакова я накара да заскърца със зъби и неволно да обиколи стаята няколко пъти. Беше просторна, достатъчно светла без да е дразнещо и предоставяше място и за четирима души ако някога се наложеше.
Без багаш, без идея какво да прави и без желание да се натъква на повече странни хора. Беше й достатъчно да се търпи сама та да се налага и други.
Тялото й се отпусна върху леглото и всеки път, когато обмисляше изминалия ден се обеждаваше, че до сега не беше усетила умора или изощение, но този факт бързо се променяше. Можеше да спи часове наред, ако и се предоставеше възможност и не скачаше на тръни при всеки повей на вятъра. Часове, уроци, ангажименти - можеха да си гледат работата. Сега най-важното беше да се наспи, за да може да помисли трезво възху гъстата каша.

Кап...кап...
Стичаха се по кожата й, попиваха в плътта й и оставяха диря от слабост, която тя проследяваше единствено с мисли.
Кап...Кап...
Кръвта и сълзите й се стичаха да мига когато солта не оповестяваше срещата им. Потрес. Потръпване.
Раните щяха да заздравеят, плътта да се затвори, кръвта й нямаше да изтече, тя нямаше да се предаде, но срама и слабостта...
Виковете й заглъхваха в каменните стени и се полепваха около нея. Никой нямаше да чуе крясъците й и никой нямаше да й помогне. От самата нея и страховете й само тя самата можеше да се спаси. Можеше ли?
Кап..кап...
Раздора в душата й граничеше с лудост, която заглушаваше всяко човешко чувство, което можеше да я спаси от болката. Да я мачкат, тъпчат, да е слаба и беззащитна, да я е страх. Никога отново. Не, никога! Никога...

Райден стоеше в леглото си, едва проесняваща замъглените си очи. Чарашафите овързваха тялото й, което плувнало в студена пот, просължаваше да се тресе несъзнателно. Разбърканите й черни коси се свличаха покрай лицето й и покриваха гърдите и ръцете й, които стискаха завивката. Сърцебиене й отихваше като ураганна буря тръгваща си след разгрома. Туп...туп... Така приличаше на кап-кап. Влудяващо.
Момичето се изстреля от леглото си и инстинктивно намери банята секунди преди да се втренчи в образа си. нямаше сълзи, рани, кръв или слабост. Останали й бяха само страха и паниката. Беше открила, че намаляваха все по-решително, колкото стабилно нарастваше силата и способностите й.
Ръцете й проследиха шията и деколтето й, за да повярват, че кожата й е нодокостната и невредима, все още подвластни на усещанията от съня.
Умората и физическото изтощение подтискаха стаховете й. Сякаш тялото й не можеше да прием повече болка наведнъж и това беше найния антидот срещу кошмарите й.
Врата се тресна след нея оставяйки стаята пълна единствено с трептящия страх и мирисът, който момичето можеше да опише като надежда или вяра. Беше свобода - онова, което я бе довело тук и продължаваше да я крепи.

Нищо не действа по-добре на умората и нервите от успокоителна и непринудена тишина. И в своята същност тя успява да те накара да се почувстваш разглобен на съставни части и ритан насред кална улица дори след един сравнително нормален ден.
Райден се завъртя няколко пъти из стаята, благодарна на всичко и всички, че няма съквартирант или друг дразнител наоколо да я докарва до нервни пристъпи или убийствени намерения. Платнената чанта се изхлузи от раменете й и тупна безшумно на пода, позволявайки директен поглед към наличното съдържание. Секунди по късно въоръжена със сапун и шишенце шампоан Рен имаше чувството, че е готова на всичко да се заключи в банята и да остане там до края на света, а и след това.
Талазите топла вода отмиваха всичката гнусотия, която поредния скапан ден бе налепил по тялото й. Парата запълваше сравнително малкото помещение и създаваше чувство на отнесеност и осамотеност. Едно единстено място, където нямаше да чуе някой да й повтаря колко е безнадеждна, непрофесионална или вбесяваща. Това си го повтаряше достатъчно и сама, ако се наложеше на се порицае.
Струята затопляше постепенно тялото й докато мускилите, които не бе осъзнала, че държи непресттано стегнати, се разпуснаха и напрежнието изчезна заедно с водата в канала. Мислите й се подреждаха винаги най-добре навряла чернокосата си глава под силна и гореща струя, която имаше важната задача да избута от там всяка простотия случила се през деня. Успяваше - често.
Няколко минути по-късно момичето лежеше на леглото обвита от меката памучна кърпа и мокрите кичури коса разпръснати по чистите чаршафи. Онзи проклет момент, когато въпреки убийствента умора няма начин да заспиш дори с най-силната приспивателна помия, която можеш да си забъркаш. Преумората почти стоеше на челно място в списъка с най-умразни неща. Тялото ти се чувства изцедено и напълно непотребно, но умът ти работи с настойчивостта да решава световни загадки.

Сутринта била по-мъдра от вечерта?!
Дълбокият сън оставяше унес натежаващ върху клепачите й оставяйки Рен с чувството на безтегловност върху собстветото си легло. Махморлукоподобната болка в главата й подсказваше, че вероятно е преспала с минимум два до три часа повече от обичайното и ще трябва отново да се допита до най-верния си приятел: топло, гъсто, ароматно и абсолютно неподправено черно кафе. Тялото й действаше отмаляло, а очите й привикваха към леките отблясъци на слънцето, едва влизащо през завесите в стаята, като към хвърлена в тях сол. Картинката се допълваше с панически празната й глава и вероятността мислите й все още да не са се върнали от света на сънищата.
Седнала и омотана с чаршафи и коса, девойката безпомощно се опитваше да си подреди мислите, които нахлуваха главоломно и напълно хаотични.
Трябваше да си измъкне задника от стаята и да се стегне, защото психически, физически и емоционално нямаше да понесе още един такъв ден. Трябва да иде да трнира или един бог знае какво да прави. И да се постарае да го направи добре, а не да падне по лице, спънала се сама себе си. Точно така се чувстваше след щателното разизскване на изминалия ден. Кого заблуждаваше? Нямаше как да си прави планове и да очаква те да се изптлнят като с магия. Щеше да се хвърли, както винаги, с главата напред при създала се ситуация, да даде всичко от себе си и да направи всичко възможно да постигне това, което иска. Нищо повече и нищо по-малко.
Сега оставаше само да се сети къде трябваше да ходи, защо и изобщо да започне да прави нещичко.

Безцелното запълване на време никога не е било от най-силните или любими черти на Райден. Да убива минути в безсмислени занимания и се струваше толкова влудяващо, колкото да лъска безкраен коридор с четка за зъби - идиотко и без перспектива.
Единственото, което успя да измисли бе наложителното взимане на душ и опитите да изрови всичките си дрехи от голямата кожена чанта и да ги нареди по качакалки в гардероба. Беше същинско чудо как толкова незначителна в размерите си типба бе способна да побере почти цял арсенал оръжия, няколко чифта дрехи и още куп дребни неща. Нямаше никава представа какво се очаква от нея да облече за въпросното събитие. Имайки предвид на чий точно празник щеше да присъства... това изобщо не улесняваше избора й. Можеше да се напъха в нещо сравнително ежедневно и да се оправдае, че не е имала врем да избере нещо по-подходящо или да се изтупа и после да се аутсайдер сред хора по тениски. Всъщност изобщо не й пукаше. Чуденето завърши с някакъв среден вариант между каквото и да е и нещо по-така.
Измъкна любимите си къси кожени панталони с тънък двоен колан и чифт дълги черни чорапи с по тъмен кант в края. Набута се в единствените си ботуши, които стигаха до коляното й и това не беше никак чудно предвид височината й. Къс червен потник и кожено яке отгоре и нямаше какво повече да му миси. Удобството преди всичко!
Хвана дълката си коса, която дигната на опашка стигаше до талията й, и потърси някакво подобие на бижу, кеото да завъши импровизирания тоалет за рожден ден.
Поглеждайки се в мъничкото огледало всичко изглеждаше на мястото си. Може би само... тъмно червено червило и няколко остриета на предвидените им по тоалета места. Имаше толкова пришите вътрешни джобове за толкова малко плат, че си беше същинско чудо. И това беше най-важното, което я интересуваше във външния й вид-колко бързо може да измъкне някое от тях.
Вече беше готова да тръгне и бог й е свидетел започваше да размисля дали да не сложи още някой меч например...

Панталонки
Яке

Съмнителната реализация за главобилие с размерите на стадо бесни бизони на шопинг терапия, направо се разбиваше в едва събудилото се момиче. Нуждата от самооправдание за едва няколкото часа сън и разбитото й същество някак изместваше всичко друго от предния план. Нямаше как да обвини други за това, че от затварянето на вратата всичко друго се бе превъзнало в лепкава каша заседнала в главата й. Спомени... Можеха да й послужат перфектно работо, ако ги имаше. Тървото нещо, което наложително напомняше да бъде свършено се състоеше в простия елемент с изправянето и отварянето на очите. Богове как й се спеше! Спомняше си седмици, които бе прекарала в безсъние и купиша шантави задачи, но по прости сметки тя бе избягала именно от такива занимания. Е, хубавата вечер до късно през нощта си носеше своите последици.
Черно? Какво по-дяволите? Оп, да.
Да се усмихва неловко при осъзнаването, че се взира в собствената си коса, не беше от най-често случващите се наща за Рен. Пръстите й невнимателно разделиха водопада пред погледа й, само за да я осени друго откретие, заедно със заплетените в кичурите ръце.
Очите й стояха раздразнително сухи и парещи и леката слънчева светлина не й оравеше голяма услуга в тази насока. Оптитайки се в чаршафи и довличайки се до мивката девойката не си направи голяма услуга. Денят не започваше добре и с това темпо нещата не взимаха нужния хот за промяна. Наплискването с вода само подсили ефекта, че някой й изважда очите с десертна лъжичка и после ги сервира на празненство. Не беше алкоха! И недоспиването не беше! Тя тя бе ветеран в тази област. Попринцип спеше по пет часа и нямаше проблеми с това. Не боледуваше.
Всъщност нямеше смисъл да разисква защо се чувства смазана, премазана и всичко това повторено от тежкотоварен елемент с остри ъгли. Факти.
Стаята й изглеждаше сякаш е ровила през глава в малкия гардероб и едва е измъкнала тениската от рафта си. Имаше следи от облизането на въпросната тениска, бо да се отбележи, след като грижливо е подредила на стола свалените от себе си дрехи. Добре нещата някак се подреждаха в кашавата работа. Сега оставяше да нареди идеята с това, че спи чисто гола под тениската и не помни защо. Майната му.
Момичето се облече възможно най-бързо предвид ситуацията. Шорти, потник и маратонки - най-добрия избор, когато и сам себе си дразниш.
Грабвайки дрехите и притискайки ги към гърдите се мислията беше някак наредена. Щеше да отиде да върне това, защото нямаше да благоволи да ги облече отново или просто от добра воля. Едно на нула за чудесата.
Стаята и бардака в нея щеше да почака. Хубавата страна на това да нямаш съквартирант или съвест за интериора на спалнята си. Малко дрехи по пода... шкафа, лампата нямаше да навредят на никой.

Стаята изглеждаше напълно съвършена с празнотата си и следите от сутрешното пребиваване в нея. Разпръснатите дрехи, които висяха от всевъзможни места сред семплата мебелировка, караха помещението да изглежда повече нейно и съвсем реално. Трябваше да измисли и да направи нещичко, за да внесе намек, че наистина е такава - нейна.
Имаше усещането, че започваше да попива от аромата й и той я посрещаше, когато се върнеше след уморителен или скапващ нервите й ден. Беше хубаво.
Райден набута почти на топка нещата в малкия гардероб и се зае да разпъва плетеницата от чаршав на леглото си. Можеше да използва и другото при положение, че нямаше съквартирант и определено никой нямаше да възрази от това, но другото беше една идея по блозо до вратата. Не, трябваше да се справи с възлите, които нямаше идея как е успяла да заплете предишната нощ.
Няколко минути по късно чернокоската се намесри в леглото и въпреки препарванията в очите й не успя да затвори клепачи. Започваше да мисли, че е твърде хубаво да е истина. Дори кошмарите не можеше да развалят деня й щом отвореше очи и се събудеше. Просто знаеше, че са само кошмари. Твърде хубаво, за да е истина.
Асасинката се изхлузи от леглото заедно с възглавницата си и се намести старателно на пода. Беше й топло и дюшека само влошаваше цялата работа с потта, която почти извиаше по кожата й. Имаше богат опит със спането по подове, земя или не съвсем удобни места. Настилката беше хладна и приятна и действаше отпускащо на мислите й и притесненията й, че все пак е тръде хубаво. Въпреки дразнителите, неприятните ситуации или обезпокоителните мисли. Сивоокото момиче се усмихна сама на себе си и направи последен опит да отпусне клепачи и да заспи.

Нощта течеше бавно и мъчително. Или поне би било така ако някой все още е буден по тези часове. Но нашата Райден не можеше да се похвали със същото. Умората от днешните премеждия си бе казала думата и сега тя спеше кротко и спокойно, без да сънува нищо, освен един непрогледен мрак. Това напълно я устройваше. Но тази нирвана нямаше да продължи дълго. Защото в тази нощ имаше нещо особено, което караше обитателите й да са неспокойни. Нещо именно в тази нощ бе решило да пречи на всеки и всичко и да го тормози по всевъзможни начини.
Момичето се събуди от тряскане на прозорец. Клепачите й рязко се отвориха, а зениците съкратиха ширината си, свивайки се до минимум. Първата й реакция, от професионалното изкривяване бе да скочи бързо от земята и да се озърне на всички страни. Но в стаята нямаше никой. Пълна тишина. Само прозорецът на терасата, незнайно как отворил се, се блъскаше в пантите си и караше вятърът да цвърчи. Девойката се уплаши искрено, но въпреки всичко тръгна по посока на терасата, осланяйки се на вярването, че страхът се преодолява само ако не му се подчиниш. Но докато се взираше в открехнатия прозорец, който продължаваше своя неумолим сблъсък, си спомни за друга, по-песимистична мъдрост, която съветва щом изпиташ страх, да си плюеш на петите. Все пак тя стигна до причинителя на неспокойствието й и го затвори плътно, като не пропусна да сложи и резето.
-Смешно човече. - каза сама на себе си Рен.
Когато сте сами, собственият ви глас може да ви изплаши или да ви подейства успокояващо. В случая ефекта бе успокояващ. После асасинката възнамери да отиде право до началото на стаята и да включи осветлението. Измина пътя до там за секунди, опитвайки се да си втълпи, че това е просто една случайност. Посегна към бутона за осветлението до вратата, в същия момент някъде в мрака заплака дете. Ръката й застина във въздуха, побиха я ледени тръпки. Не изпадна в паника, но престана да разсъждава трезво. Сигурна бе, че ридае дете, но нямаше представа от къде идва звукът.
Сетне плачът почна да заглъхва. Не утихна, а заглъхна, сякаш някой грабна детето под мишница и го понесе по дълъг коридор, какъвто няма в базата. Всички бяха къси и тесни. Звукът постепенно заглъхваше, докато момичето престана да го чува.
Стоеше като вцепенена в мрака и не смееше да включи осветлението. Някакъв вътрешен глас я подканваше да си плюе на петите като човечето-курабийка. Ала друг глас - гласът на разума - постепенно взе превес.
Натисна бутона, а предателският гласец й прошепна: "Откажи се, осветлението няма да се включи, глупачко!". Ала лампата в стаята засия и прогони сенките. Вляво бяха полиците, където Рен беше подредила колекцията си от стъкленици, вдясно се намираше библиотечният шкаф.
Плачът напълно заглъхна, настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник.
-Има ли някой? - извика девойката. Пристъпи към същината, сетне спря.
Нямаше представа от къде се разнасяше плачът....а може би звукът е бил само плод на въображението й.
-Има ли някой? - повтори.
Никой не й отговори, но въпреки това бе убедена, че наистина е чула плача. Райден се обърна и тръгна към изхода, с желанието да напусне сградата и да изчезне колкото се може по-бързо от тук. Хрумна й, че трябва да измисли някаква история, с която да се оправдае ако не пред Франсоа, то пред Ейнджъл при неочакваното си заминаване. Невъзможно бе да му остави бележка, която да гласи: "Като се прибрах, чух детски плач в заключената стая и толкова се изплаших, че побързах да се върна в родния си дом." Барманът положително ще разгласи съдържанието на посланието й и хората ще си кажат: "Нищо чудно, че е побегнала. Май е прекалила с четенето на книги. Мозъкът й се е размекнал от попитите романи. Сега се страхува от собствената си сянка. Няма що, това са рисковете на професията."
Дори и никога да не стъпи в базата, не й се щеше хората да говорят с презрение за нея и подсмихвайки се, да отбелязват, че който много знае, винаги свършва зле.
Реши да пише на Ейджъл, че внезапно се е разболяла. После й хрумна да му съобщи, че някой от родното й място се е разболял. Нейн приятел или дори любовник. "Скъпи Ейджи, приятелят ми се разболя, ето защо...."
Рен спря рязко тъй като факелът по средата на коридора го озари рязко. Беше изминала няколко метра в мрака, без да обръща внимание на шумовете, долитащи от съседните стаи и етажи. Нито веднъж не се обърна, за да види дали не я преследва чудовище или пък призрачно дете, което се залива от плач. Беше прекалено заета да измисля правдоподобна история и да я разкрасява. Съчиняваше я във въображението си вместо на хартия, но се движише по добре познатия й път. Толкова се беше увлякла, че забрави страха си. Сърцето й бе възвърнало нормалния си ритъм, вече не я побиваха ледени тръпки. Ненадейно й хрумна нещо, като че съзнанието й търпеливо беше изчакало да се успокои, за да й напомни важен факт. Водопроводът! Наскоро водопроводчикът беше сменил повечето тръби в базата.
-Имало е въздух в тръбите! - промърмори и погледна назад към стаята си. -Ето какво съм чула.
Зачака здравия разум да я опровергае, да я обвини в глупава лъжа. Но това не се случи защото версията й бе напълно правдоподобна. Чувала бе да казват, че когато във водопроводните тръби има въздух, се чуват най-различни звуци - човешки говор, лаене на куче или детски плач. Ейнджъл й беше споменал сутринта, когато ходиха към пясъчника, че наскоро тръбите били поправяни и сменяни. Може би водопроводчикът си е свършил съвестно работата и онова, което е чула, не е гъргорене на тръба. Но може и да не е бил толкова добър и да не е изкарал въздуха. Въпросът бе дали да премине цялото разстояние до изхода забързано, да изчезне и да потъне нейде в пустините, само защото е чула някакъв странен шум и то в състояние на стрес или да се извърне и да се прибере в стаята си на сигурно и да заспи, забравяйки тази случка.....

Самопорицанието беше едно от нешата, които девойката не правеше толкова добре, колкото ако бе насочена към някой друг. Наречете го его, самочувствие, висока самооценка, но просто не обичаше да се мъмри или да си признава грешките дори сама на себе си. Какво я беше прихванало изобщо? Ако беше пияна или в състояние на нервна криза можеше да си обясни постъпките, за които щеше да си позволи поне веднъж да се смъмри.
Глупачка. Какво те прихвана. От какво те е страх? От кога изобщо те е страх от нещо?
Можеше да го правеше извънредно рядко, но тирадите винаги бяха карествени и дълки и я караха да изпита срам от собственото си конско. Още един съмнителен талант.
Девойката отвори решително вратата и обвзета от яда към себе си запокити дървената плоскост със всичка сила зад себе си. Трясъскът можеше да обезпокои някой, но ръцете и раменете й се тресяка конвулсивно и я караха да губи контрол и в малките неща, които можеше да захване.
Да се изплаши от подобно нещо? Да скочи панически и да потърси убежище в светлината на лампата и да подходи толкова тъпа, че да е лесна мишена, ако нещо се обърка? Защо направо не си тауираше към колекцията си " Аз съм малко плахо зайче - захапи ме отзад". Адски щеше да й отива.
Пръстите й напипаха ключа за освелението и спляха притока на светлина в стаята, с което успокоиха играещите по ръбовете сенки. Тъмнината беше нещото, което винаги успяваше да успокои Райден и да я накара да се мобилизира и съвземе. Беше найния начин да е сигурна, както хората намираха убежище в очите си. Младата асасинка можеше да потвърди, че нощното й зрение е завидно, но не това я караше да се почувства в безопасност. беше мисълта, че дори страшните неща да дебнат в мрака тя можеше да им покаже, че се стреми д абъде едно от тях. Иронично, но истина.
Убийцата подпря гърба си към раклата на леглото й придърпа стъпалата си към дупето. Брадичката й се подпря на коленете й остави отличната възможност да наблюдава стаята в мига щом отвори очи. Нямаше желание да заспива и нещо и подсказваше, че с тази възможност вече беше свършено.
Да се върне удома? Къде, по дяволите? По скоро да се захапе сама, отколкото да предприеме подобно нещо.
Рен се усмихна и изреченията, които се бяха превърнали в нещо подобно на мантра се заизреждаха в мислите й, успокояваха я: Няма нищо по страшно от миналото, а него вече си го преживял и то не може да те догони, докато вървиш напред. Изсмей се на новите страхове, защото те или ще се превърнат в минало или ще те убият. Смъртта не е най-лошото, а мъртъв няма от какво да се боиш.

Сутринта дойде бавно, прекалено бавно. Нищо друго не се случи след като момичето се хвана в ръце. Нито един нетипичен за нощната пустиня шум, нито злокобно тракане на прозорци или счупени стъкла. Но сънят също не дойде, което накара Рен да прекара оставащите часове до зори, свита на земята в собствената си черупка, чакаща слънцето да изгрее. Имаше чувството, че е стола така с дни, дори седмици. Когато не мърдаш и не правиш нищо, минутите се изнизват изключително протяжно, а скуката е толкова наситена, че ти иде да се хванеш за гърлото и да почнеш да се душиш, само и само да изпиташ някаква емоция, която ще насочи умът ти към разсъждения и мисли.
Но за девойката мислите бяха само едни и всички свързани с миналото. Това минало, от което с такова желание избяга, все още я преследваше, а ние дори не знаем какво е то. Може би трябва да я попитаме или да се опитаме да го разнищим, но за всичко си има време. Нищо не остава скрито под повърхността. Нищо.
Сега Райден си спомняше за не толкова приятните изминали дни и се радваше на възможността да ги загърби някъде далеч зад стъпките си, сигурна, че те никога повече няма да се повторят. До някъде изпитваше благодарност към Франсоа, че я откупи и й даде шанс за едно ново начало, но разбира се тя никога нямаше да си го признае. Никога нямаше да застане изправена срещу него, да му се усмихне и да му каже: "Благодаря ти, учителю за помощта, спаси ми живота.", а после да го потупа добронамерено по рамото и да излезе от залата оставяйки го доволен от добре свършената работа. Но такава си беше малката асасинка. Може би малкото години които е прекарала на този свят, все още не са я научили на благодарност или на искреност, или пък прекалено саркастичният начин на мислене й играе лоша шега понякога. Теории много, истини малко.
Най-накрая след купища прехвърлени замисли, планове, спомени и кроежи на бъдещето, първите слънчеви лъчи изгряха на небосвода и разпръснаха пътеките на мозъка й. Беше време да излезе от черупката на сигурността и да посрещне новият ден. От страха и притеснението нямаше и следа. Сякаш никога не се беше появявал. Момичето се изправи от мястото си и огледа сега много по-спокойната и примамлива стая. Какво ще прави днес? Може би трябваше най-после да тренира. Имаше чувството, че последно е използвала магията си преди месеци. Планът беше добър. Дали щеше да го изпълни зависи само от нея.

Изтласкването от позата на сгушен в какавида можеше без проблем да се патентова за нов музикален инструмент особено, ако си прекарал часове наред в подобна сгъвка. При изправянето звуците, които тялото й възпроизведе започваха от коленете, които яростно протестираха да понасят скованото й тяло и заръшваха нагоре до врата, който "схванат" не определяше достатъчно добре. Опитите за раздвиждане и разтягане на мускулите и сухужилията само допълниха неприятното усешане на минал през турнадо и замразен в айсберг. Да, това беше доста точно определение за сутрешното й чувство.
Огледалното отражение в банята я гледаше с някак по-големи и очертани от обикновено очи и това нямаше нищо общо с безсънието, на което се подложи изминалата нощ. Нямаше ги издайническите сенки на долните клепачи или червеникавите линии през бялото на ретината. Нищо. Безсънието й беше специалитет и си го практикуваше редовно. С времето човек свиква да спи, колкото се може по-малко и да кара на нещо подобно на спестовен режим в крайни случаи. Практика и практичност. Притеснението и стресът се бе изписал на лицето и сега я гледаше от огледалото с огромни, ококорени очи и се надсмиваше над самоконтрола й. Започваше да се размеква като малко ледено кубче насред Захрид.
Райден разтръска глава с намерението това да премахне всички мисли и опасения от нея и погледна отново стъклената повърхност пред себе си. Мимиките и емоциите се отцеждаха по лицето докато и последната искра не напусна очите на момичето. Празен, резервирано далечен и чужд поглед, който абстахираше, както безпокойството и нервността, така и хуманноста и състраданието. Нищо. Всичко за сметка на останалото. Да, няма голяма логика - отново!
Късите шорти и потника вървяха на всичко и ставаха за всяка възложена це, а сега тя беше да си намери някакво занимание, което да я разсее дори от нищото. За разлика от логиката планът, който го нямаше можеше да проработи. Споменах ли, че Рен и логическото лислене се караха жестоко тия дни?

Мъжделивата слънчева светлина, която едва се пропускаше през тежките, плътни завеси над леглото, сега старателно се бе позиционирала точна върху затворените клепачи на асассинката. Очите й доста упорито се бяха опитали да не забележат наличието на проблясъци и да оставят съзнанието, мозъка й или там каквото беше да си спят спокойно и необезпокоявани, но...
Какво, по дяволите?
Мислите й започнаха да се редят внимателно и образуваха стегната редица от събития и спомени до момента, когата се върна в Базата. След това? Да кажем, че си плащаше ако някой можеше да й предложи добро обяснение как се е натъпкала в стаята си, леглото си и под чершафа си. Това сега май нямаше значение.
Чернокоската се надигна от вертикалното положение с разко движение и това не доведе до световъртеж, разтърсващи болки в глвата или убийствено желание да си изповръща вътрешностите. Ами, явно не беше решила да вдигне градуса предишната вечер и с това да оправдае черната дупка. Чудеше се този факт трябваше ли да я радва или повече се налагаше да я притесни?!
Разтърсването на рошавата й глава не подобряваше ситуацията, но поне й позволи да спре да си рови в собствената кратуна. Следващото блестящо откритие се състоеше във факта, че поне не спеше гола, както спомениет й напомниха, че често й се случваше - преди. Какво му беше блестящото ли?
Това улесни светкавичното й изтрелвани, разритвайки чарфава по пода и размятайки крайници крайно некординирано, от стаята. Поне имаше благоприличието да набута крака в чифта чехли до варата и да проката пръсти през кичурите коса с надеждата да ги подреди. Сега оставаше да реши дали да изплаши лечителката с това, че иска крайно съмнителни билки или сладкия барман с истеричното си желние за горещо кафе.

Начинът, по който нещата ненадейно се озоваха в мъничкия непромокаем сак, скърпен леко в единия край въпреки здравата му материя, можеше да накара всеки да се разтрепери или учуди от видяното. От  месеци той винаги беше стоял като страж или верен другар, или по-точно като напомняне, че никога не знаеш кога ще трябва да тръгнеш оставяйки всичко ненужно след себе си и взимайки само най-важното. За Рен нямаше особена разлика между двете неща, а в платнената торба вече бяха стояли разнообразни неща и се бе наложило само да го допълни с по-подходящи за целта предмети. По начало вътре сред многото отделения и джобове лежаха: малки стъкленици и бурканчета с различни почти гадни на вид вещества, комплетк различни по форма и размер остриета, макара с тел и таква с корда, въже, карти на градове и местности в околността, хартия и печати и мъничка висулка с формата на бял лотус. Малка нейна тайна, която щеше да гарантира неприятности или помощ при среща със стар познат, а това зависеше не от човека, а от случая и обстоятелствата.
Сега вътре се помещаваше още парче найлон с прилични размери, бутилка с вода, няколкото кинжала, които нямаше начин да накачи още по себе си, превързочни материали в богат асортимент за всеки случай и останалото от дрехите й, което включваше нещо подона на памучна роба с дълъг ръкав и парчета текстил в разни форми.
Под наметката й без ръкави, която с нейния ръст беше цяло чудо, че стигаше точно до глезените й , Рен беше наредила къс потник, къси панталони и толкова каиши и колани, колкото можеха свободно да стоят по кожата й без да затрудняват нито подвижността, нито бързината й. На ръцете й имаше леки протектори на предлакатниците, които играеха ролята на кунури за кунаи, а на подбедреците имаше сходен комплект. Около врата й свободно завързаната черна кърпа можеше да се счете за необходима сред ветровитите пустинни нощи, но за сега играеше ролята да покрива част от деколтето й и татуировните там.
Със сака на рамо и ръка на дръждата, Райден почти щеше да се изтреля от спалното помещение без да закачи посления й приятел от арсенала с оръжия. Асасинката предпочиташе мечовете, които се бе наложило да остави при заминаването си, но поне това беше успяла да задържи.
Красиво орнаментиран и прилежно потдържан едва двадесет и пет сантиметровия чакрам беше като част от нея. Наточеното колело с S-образна дръжка в средата се делеше както на два полукръка така и на две напасващи се едва в друга окръжности. Нямаше шанс да го извади до сега, но нямаше как такова съкровище да стои заключено и да трупа прах дълго време.
Затръшвайки вратата след себе си деойката тръгваше с ясната представа, че наистина не оставя нищо след себе си, но сега знаеше, че го прави по собствено желение и с определено по такова щеше й да се върне. Може би...

Празният таван, обграден от на по-запълнение стени, се посипваше със силуети сякаш полепнали в паметта й предходната нощ. Объркани изрязъчни парчета се гънеха пред погледа й, който сляпо се взираше нагоре, отпусната на леглото в почти безжизнено състияние. Откъслечните моменти започваха от нищо и никакви секунди, преминаваха през цели действия и завършваха с почти реални усещания, а единственото, което наистина ги свързваше беше факта, че точно те бягаха от спомениете й цялата нощ. Избистрянето на случилото се не помагаше особено много на настроението й, но поне решаваще проблема с главни букви. Хиляди пъти ядно се порица наум за несъобразителността и още толкова пъти се попита защо изобщо си е позволила да не забележи, да не запомни. О, размекваше се! Доверяваше се на разни хора! О-о-о! Щеше да е наистина сладко, ако така не започваха всички разкази от типа: "Той беше супер добър и страшен пич, но... И умря!"
Развеселениете й усмивки и се сменяха мигновено последвани от изтъняване в края на устните, които ги правеше някак зловещи на фона на празнината в стаята и погледа й. Е, лудостта все някъде се проявява, ако не си избие грандиозно от другаде. Всъщност дори и тогава. Тя е неизчерпаем източник - колкото повече си проличава, толкова повече запасите се регенерират и допълват. Щастлив затворен кръг.
Чернокоската се надигна от малката идилия между нея, леглото и тавана и въздишката й прокънтя смешно в ушите й. След малко можеше да започне да пъшка, да се подпира по постната мебелировка и да говори за добрите стари времена.
След няколко етапа на размятане на дрехи, наплискване с вода и спомени за хубавото кафе, което й се привиждаше като мираж, стоеше пред вратата и се чудеше на ръката на дръжката. Кой я накара да става толкова рано сутринта. Или поне рано според изминалите събития. Съвестта? Да бе! Нетърпеливостта. Едва ли... Ината! Хмх, почти. Нямаше значение. Имаше единствено трясък на врата зад гърба й.

Поредната нощ, която отбелязваше изпълнен със събия ден. Поредната нощ, която едва бе докоснала умореното й тяло със сън или безъл намек за почивка и релакс. Още една нощ, в която се благодареше, че спеше без кошмари, без непренудени събуждания и с лекия унес, който винаги казваше "Издай най-малкия звук и вече няма да спя, но все пак за сега го правя".
Остваше само да годаде дали това ще се превърна и в поредната сутрин довеждаща до още една такава нощ. Омагьосан кръг, от който нямаше измъкване и чертаеше червени резки в мислите й. Направо човек да полудее. как още не се беше умопобъркала тотално с този нейн талант да си навлича проблеми на главата с размерите на цялата база. Нищо чудно след някой ден да изперка и да пожелае да превземе света и в него безгрижно да плуват гумени патенца! Или това или да започне да си разчиства сметките от миналото и собствените психични проблеми. Което от двете звучеше по-умопобъркано в дадения момент.
Първите следи вече бяха на лице, защото още от събуждането си настроените й, почти както винаги, лъкатушеше между пълно мъртвило и лудешко веселие. Различното беше, че в този случай й личеше. О, доста ли личеше.
Както стоеше тихичко пред огледалото, така някакви мисли профучаваха пред главата й и накрая се хилеше истерично пред отражението си. На вски му избиваше по един или по-друг начин. С малко късмет за Рен това включваше да не убие никого, за да си го изкара. Е, с малко късмет.
Цялото фиаско направи събуждането й още по-продължителна процедура от обичайните петнайсетина минути, за да е напълно готова и във форма за предстоящия ден. Обличането между пристъпите на кикот и превиването по пода си беше същинско изкуство. Само, ако някой можеше да я види така. О, нямаше да му се размине.
Половин час по-късно Райден стореше на леглото си и опитваше безрезултатно да озъпти странното състояние, която я бе прихванало от сутринта. Нямаше нужда да събира смелост, за да се натресе в тренировачната зала, но малко или много трябваше да се държи по, ами по-нормално. Колкото това изобщо беше възможно. Пробва с броене, с дишане, с ругаене, което имаше най-голем резултата поне а мъничко, но до кога.
Краченето й през тясната стя само я подлудяваше. Трябваха й сямо няколко минути да се съвсеме. Нямаше начин да е толкова трудно. Нямаше!

Тънкият слой прах посипан като фин вълшебен прашец се стелеше леко и едва доловимо по семплото и непретенциозно обзавеждане. Потъналата в тишина стая напомняше нещо средно между гробница и пустееща килия - бездушен спомен за някогашни терзания и разиграващи се партии карти с залог нечий невинен животец на нищонеподозиращ обитател. Мазилката по стените, голите каменни редици или тапетите сложени от хора вярващи сляпо, че ще се задържат задълго, стояха единствен безмълвен свидетел на всяка партия шах разиграна, от всевъзможни герои с разнородни истори, по коридорите или зад заключените еднотипни и безлични врати.
Всеки камък, всяко парче дърво, късче хартия, отрязък от плат и прашинка прах се превръщаха в част от нечий малък свят и като такъв те си бяха негови, макар и чужди по своята същност. Колко ли истории бяха запълнили с присъствието си тези коридори, тези стаи - тази стая? Колко ли следи по тях маркираха повратни моменти, когато заровете все още трополят по масата, или ознаменуваха падения и възходи на резултатите изписа върху малките кубчета.
Животът по свой странен начин си бе игра, а тя от своя страна нямаше строго определени правила, залози, печалби или дори участници, метафорично или не. Разказвач, декор или участник едно нещо можеше да смени принадлежността и целта си милиони пъти.
Една стая- дом, слушател, събеседник, затвор, убежище, съдник или просто четири стени, в които да освободиш или приковеш заключени мислите и чувствата си. Един малък свят, в който за скатък отрязък от време той можеше да бъде нечий, само негов и ничий друг. Докато резето в ключалката създаваше бариера между живота и мига.
Малката асасинка напълно бе изключила сякаш времето бе спряло и стрелките на часовника не отброяваха в малката й вселена и упорито и вглъбено се трудеше над дейността си. Под натиска на порцеланово белите й ръце и острието въртящо се чевръсто в тях се гънеха тънки дървени стружки оставяйки след себе си бразди, които постепенно оформяха символът. Хората обичаха да слагат точки в края на всичко. Краят сам по себе си ги караше да искат да го затворят и обковат. Караше ги да повярват, че сложат ли точката тя ще спре дещото да пробие извън тези нищо незнчещи окови. Точка, затворена последна страница, трясната врата или подмината пътека. Краят би бил толкова чудесно начало, ако страхът от миналото и грешките не задушаваше здравия разум и авантюристичния дух.
Райден се отдалечи и внимателно отгледа творението си. Доволна от резултата изтупа ръце и избърса оснаналия тънък прашец в късите си панталони. Вратата хлопна зад нея, за да затвори един етап в живота й. Глупости! Тя беше отворена и чернокоската прекрачи през нея, за да влезе в следващ такъв. Просто не беше нужно нещо да свърши, за да започне друго. Най-прекрасните неща се градят върху стари и злокобни основи от миналото, но израстват чисти и светли дори черпещи отговорите сред тъмнината. Твърде романтично за Рен, която остави след себе си малкия издълбан в дървото лотус, който се бе превърнал в подпис, символ и емблема за нея и на нея самата. Тя отдавна бе прекрачила тинята и сега оставаше само да израсте, но точно тук цветето може да се справи единствено само. Ще вижда слънцето, ще се храни от тинята, ще се бори да пробиее, но не го ли направи самичко никога няма да издържи щом се откъсне и срещне светлината. Да твърде романтично...
Тя щеше да стане най-добрата. Без извинения, без компримиси. Беше време за работа - истинска и нещадяща нищо в човека. Самата истина!