Дон Ерик Чосър

Главата на асасините е аристократ от най-висша форма. Той е третия от рода си, който оглавява тази база и се грижи за нея по собствен и индивидуален начин. Кабинетът му е обсипан в разкош. Пие само вино и сорбет. Домашният му любимец и спътник е сребърна лисица, приличаща досущ на стопанина си. Донът свикнал да получава всичко не търпи неподчинение и не прави компромиси.

Този за кой се мисли, по дяволите?!
Райден изпиваше с любопитен поглед, прикрит под развялата се среднощно черна коса, мъжът, който крачеше достолепно пред нея. Начина, по който пристъпваше сякаш вървеше по коприна и гърбът му, изпънат като струна, бяха познати до болка на младата асасинка. Нотката сякаш брадичката му е повдигната по рождения и сребърната лъжица му е още от люлката беше толкова присъща за тези със синя кръв или онези, които се мислеха за такива.
Стаята, в която "любезният домакин" поведе Рен си струваше конското, наказанието и бичуването в мазето, ако мислите й вървяха в правилната посока. Тюл, коприна, сатен, кристал, пух и всичко в нежно сини, бели и прасковено-розови нюанси. Красива захаросана приказка, точно като тези, които мразеше да вижда в собствения си дом. Твърде лъскаво и напудрено, за да няма нещо мръсно скрито под парфюма.
Момичето закова пронизващо сиви очи във въпросния мъж, който явно щеше да стъжни живота й, и спокойно зачака да я упъти към палача. Тея дни страшно й вървеше на мъже. Продават я, бъркат й в здравето, крадат я, а сега явно я приемат за непокорно куче, което трябва да бъде назидано. Може би за пример на останалите. Тая вече я беше играла. О, щеше да се бунтува при всеки развой на ситуацията и на пук можеше да понесе всичко. Не е лесно да живееш, за да дразниш околните. Все се намира някой да трови твоите нерви, а собствените ти постижения често са на твой си гръб. Оставаше само да почака да види колко точно нагазила е в лайната.

-Затвори вратата след себе си. - нареди мъжът и Райден го послуша.
Той премина целият път от не малкият си кабинет и се настани на височайшия си стол, зад красивата маса от сребро. Лицето му бе привидно спокойно. Нито един излишен тик или гримаса. Твърдо, но все пак спокойно. Той постави едната си ръка на облегалката на стола, а другата държеше на масата, като тракаше леко с нокът върху повърхността и гледаше изкъсо момичето пред него.
-Как се казваш?
-Рен.
-Рен..... - повтори той. - Рен, знаеш ли кой съм аз?
-Нямам никаква идея.
-Аз съм Ерик Чосър, гилдмайстор на базата. Твой предводител, така да се каже. Знаеш ли защо те извиках тук?
Стойката й си оставаше все така горда, с високо вирната брадичка, готова да приеме всяко едно наказание. Не му говореше нагло, нито му повишаваше тон, но си личеше, че държи на своето.
-Заради момичето, което забих в стената?
-Точно така. Но най-вече за това, че наруши спокойствието ми с подлудяващите си писъци. Нека ти обясня как стоят нещата тук, Рен. Хората идват, за да се обучават. Получават покрив над главата си, храна, тренират ги най-добрите майстори на света. От тях се иска само едно, да ни върнат услугата когато са достатъчно усъвършенствани.
-Да ви върнат услугата.....? - несигурна дали разбира правилно попита девойката.
-Точно така. Изпълняват мисии, вършат работа за държавата. Биват наемани, за което им се плаща разбира се. Общо взето създават професия. Разбираш ли?
-Така мисля.
-Добре. Сега, аз се смятам за доста щедър човек. Рядко се меся на учениците си. Позволявам да се биете с който и колкото си искате, но..... - тонът му почна да става по-настъпателен, тежък и непреклонен -...когато си почивам не искам никой да ме прекъсва. Никой! Твоите женски крясъци могат да побъркат и най-уравновесения човек. Сама разбираш, че след дълъг и тежък ден не мога да си позволя да се занимавам със сополиво дете. Ясен ли съм?

О, да пределно ясен си ми!
Райден скръсти бавно и настоятелно ръце пред гърдите си и нацупи сърдито устни за фон на разговора, който смяташе наложителен да започне.
-Разбирам. Мога да размазвам фасона на всеки с всякакви средстава и всевъзможни крайни резултатаи стига да съм тиха, незабелязана и определено необезпокояваща никой?!
Тона й стоеше безумно сух, като стар пеграмент намерен насред пясъците в пустинята. Като отговор получи нещо наподобаващо на кимване и леко надигане на вежди в знак на утвърждени. Ако нещата вървяха така можеше да вземе и да попита дали закопвайки Дъст в двора ще бъде проблем, ако го направи тихичко и примерно. Как беше? Не като сополиво дете побъркващо и най-уравновесения човек. Това последното си го смяташе за личен талант. Да хване една тънка копринена нижка от закачка и да пилиш до дъното на търпението и миг преди голямия срив да се откажеш и тотално да разклатиш основите на всяко търпение. Класика!
- И ако искам да си върна на някой смотан задник няма проблем само да не врякам по целия коридор и да преча на среднощните почивки на горките невинни хора? - Повдигането на изрисуваните й вежди подсказваше, че отчасти това е чиста проба твърдение, а не въпрос, въпреки начина, по който прозвуча.
-Сега остава само да ме пратиш да чистя коридорите за година напред или да ме запокитиш в някое мазе да си създавам социални запознанства с плъхове. О, ако много искаш да ме накажеш за това, че съм сополиво дете може да пробваш да питаш Франсоа. Той обезателно ще ти предложи нещо адски гадничко. Хич не се съмнявам. И съвсем съм сигурна, че ще имам много услуги да си връщам за хиляда живота напред. Без майтап.
Сега оставаше да се взира в каменната физиономия по изрядното му лице и тези езерно сини очи, в които потъваш докато ледове разтрисат тялото ти. Смразяващото усещане се допълваше безпогрешно от безцветно бялата му коса която спокойно падаше покрай безчувствените му черти. Рен опредлено нямаше желение да се занася с хора, като стоящия пред нея мъж, но самата й същност играеше против нея. Какво са малко кръв и няколко счупени ребра, когато скапаното ти его тъпо тържествува в теб. Чиста проба лудост и отчасти липса на чувство за самосъхранение.

Ерик най-безцеремонно се изсмя на последното й изречение.
-Да те наказвам? Това да не е карцер? Или затвор? Къде си мислиш, че се намираш? Не сме приют за деца. Единственото, което искам е да се научиш на професионализъм и да не ми прекъсваш почивката.
-Само това? - повдигна вежди Райден.
-Само това. И да не се повтаря. Сега си свободна.
Момичето все още стоеше на мястото си. Не знаеше да тръгне или да остане. Донът я изгледа изпод вежди и махна с ръка:
-Хайде, разкарай се от тук.
След някоя друга мисъл, малката асасинка врътна сладкото си дупе и напусна шикозният кабинет. Пое право към стаята си. Вече беше късно и тя също имаше нужда от своята почивка. Даже и най-големите пожари, утихваха за малко, за да запламтят още по-силно на другия ден.
Сребристият предводител я отпрати с поглед, после взе чашата си с шампанско и отново отпи.
-Франсоа, Франсоа. Каква ученичка само си си намерил пак. Хъх....Май няма да е зле да прегледам всички нови попълнения.
И докато още бе на тази тема, извади тетрадката с копието от домакинските записи, прелиствайки последно написаните страници, с информацията за новопостъпилите. Така се отпусна в стола си, отпиваше и четеше.
-Райден, рен на 17 години. Млада мръвка. Симсън Оливие, маршъл. Ния, години неизвестни, произход неизвестен. Интересно....Странна смесица се образува. Може да организирам някакъв спектакъл да ги проверя. Да....може.....

/Рен пиши в стаята си/

Животът в Базата си течеше нормално, както всеки един ден. Необезпокояван, разтърсващ и потънал в уроци, обучения или просто приятна разтуха. Кабинетите гъмжаха от ученици, стараещи се да покрият изискванията на учителите си или други такива, които спореха за своите си лични проблеми.
А докато това ставаше, навън от базата се разнесе шум от приближаващи се конски копита. Някъде там, от далечината се зададоха трима конници, които препускаха в тръс към сградата и не обръщаха внимание нито на жегата, нито на хилядите малки песъчинки, които прехвърчаха покрай тях.
Достигайки до пустинната крепост, мъжете спряха конете си в близост до входа. Дори не ги завързаха, ами направо се запътиха към вратата, която щеше да ги отведе към коридорите. 
Тримата непознати изглеждаха доста сериозни. Възмъжалите им лица издаваха някаква тайнствена, височайша красота, която се срещаше рядко у пустинните мъже. 
Предвождани от единият мъж, тримата се запътиха право по коридорите на сградата, търсейки точно определено място - а именно кабинета на Предводителя.
Завариха го в любимата му поза - излегнат на любимият си кожен диван, с поредното питие в ръка. Щом мъжете влязоха в кабинета му, Ерик дори не помръдна, въпреки изненадата си. Само повдигна поглед поглеждайки към мъжете и ги зачака да заговорят първи.
Иззад тях се появи и ниска женица, явно от прислугата в сградата. Тя се промъкна през мъжете и с треперещ глас се опита да обясни на господаря си :
- Извинете, не можахме да ги спрем...
Един малък жест от страна на Дон-а бе достатъчен, жената да замълчи. Той вдигна леко ръката си нагоре, обръщайки ръката си с дланта към нея и нисичката жена замлъкна като статуя. Приведе леко глава към земята и зачака думите на своят шеф.
Ерик продължаваше да бъде безмълвен. Но дори да не издаваше емоциите си, едната му ръка тайно си играеше с крайчеца на сакото му, където той предвидливо бе скрил малка кама, която можеше да използва в случай на опасност.
Единият от мъжете се прокашля и пристъпи няколко крачки напред, приближавайки се към бюрото на Чосър. В ръката си държеше дебел пергамент, чийто краища бяха завързани с червени въженца. Непознатия приближи до бюрото, остави пергамента отгоре и развърза краищата му. Обърна го към Ерик и го разгъна така, че Предводителя да може да прочете написаното в него.
Текстът не можеше да бъде добре разчетен от останалите души в стаята, но той бе доста интригуващ за Ерик, имайки на предвид вече разширилите му се зеници. Въпреки явната новина, която бе научил, Предводителя не коментира написаното.

- Нора...
- Да, господарю! - отвърна веднага ниската женица.
- Съобщи на всички, да се съберат след час на Пясъчника!
Ниската женица се поклони в знак на уважение и след секунда изчезна по коридорите. 
Донът се обърна към тримата мъже и им благодари. Сгъна пергамента и отново завърза краищата му, като го подаде на непознатия, който го донесе преди малко.
- Лично ще се заема със случилото се. Свободни сте!
Тримата мъже изчезнаха така, както се бяха и появили. Обратно по коридорите стъпките им отекнаха така, че почти разтърсиха сградата. Скоро те яхнаха конете си и отново се отправиха към онзи край на пустинята, от където се и появиха.
Донът продължаваше да стои безмълвно в красивото си кресло. Изпод сакото му се подаде малката лисица, която бе и неговият домашен любимец. Тя с неохота подуши въздуха в стаята и изръмжа тихо. После се сгуши в господаря си и се сви на топка. Меката и опашка обви малкото и телце като одеяло, а кристалните и сини очи заблещукаха на леката дневна светлина. 

Времето минаваше бавно. Може би, твърде бавно за самият Предводител. Очите му шареха из стаята, пръстите му си играеха с козината на малката лисица, но минутите не спираха да текат толкова бавно. Когато наближи времето, в което той трябваше да излезе от кабинета си, Ерик стана от креслото и се запъти към един от големите прозорци на кабинета си. Погледна през него и съзря неколцината души, събрали се пред сградата. Време беше! Чосър изтупа сакото си, взе малката лисица от креслото си и я прегърна леко, опитайки я до гръдния си кош. Скоро щеше да дойде времето да напусне кабинета си...



Приемайте края на поста като близкото бъдеще, в което Вие вече трябва да сте на уговореното място. Всеки може да включи в поста си човек, който му е съобщил новината.

Придвижвайки се по коридора се разминах с трима непознати мъже, които толкова се бяха заплеснали с това да бързат, че единият от тях ме блъсна. Но явно това изобщо не го трогна, защото продължи без дори да се извърне и да провери дали не е блъснал някоя колона, улично животно или да не дава Дантес - човек. Обърнах глава след тях, стиснала юмрук. Исках да изсипя целият си гняв върху му, но усетих колко отпаднала, изнемощяла и слаба се чувствам. След всичко, което ми се струпа, едва ли можех да нанеса и един достоен удар. Тялото ми все повече и повече отказваше и като по чудо продължаваше да функционира и придвижва. Нещо като автопилот. Батериите ти са свършили, но ти даваш по инерция, докато и последната капка заряд не изчезне. Три дена! Три дена! Три дена без сън! Продължавах да си го повтарям като не вярвах, че още не съм изпаднала в безсъзнание някъде по пътя. Но всичко в мен бе смазано. До толкова, че бях като пашкул, като смачкана стафида. Грозна картинка. 
Спрях се пред стаята му и замрях с вдигната свита длан. Постоях така известно време, в което се опитвах да си придам поне малко неглижиращ вид. Разговорът с Рен само допълнително ме затормози, но не трябваше да показвам тази слабост пред никого, най-малко пред този човек. Вдишах и издишах няколко пъти и най-накрая потропах. От вътре не се чу нищо, но знаех, че е там. Дори от тук долавях аромата на Шери и на лисича козина. Хванах дръжката и завъртях без да изчакам за позволение. 
Както си и мислех, Чосър бе вътре, излегнат на канапето си и изглеждаше така, сякаш няма никакъв проблем на света. Но очите му бяха някак си замислени.
-Ния? Здравей.
-Здравей.
-Заповядай.
Изпълних машинално заръката и затворих зад себе си. За първи път идвах тук, но не останах очарована. Беше прекалено натруфено и гиздаво, но в момента и това не ме интересуваше. Обзавеждането бе просто една ненужна щриха, за която нямах сили. 
-Моля седни.
Настаних се на един от фотьойлите и сякаш потънах в него. Не само защото бе мек, но и защото тялото ми сякаш крещеше за отдих. Да се отпусне и да не мисли поне за малко. Ако ме оставеше повече от пет минути в това положение, не се съмнявах, че ще заспя въпреки волята си. 
-Добре ли сте след снощи?
-Живи сме.
-Какво те води насам тогава?
-Това! - хвърлих сакът право в краката му, образно казано, или по-точно на милиметър от канапето.
Той го изгледа и извърна поглед към мен.
-Не те разбирам. 
-С Дъст официално сме изгонени от базата за един месец.
-Как така?
-Попитай домакина си. Вече сме бездомни. По принцип не би ме притеснило особено много, но за разлика от съквартиранта си, аз нямам дом, в който да се завърна при нужда. Та бих искала да знам това има ли го в някакъв правилник или наръчник или каквото и да е, или да си търся някоя не много студена градска канавка за през нощта?
Не бях саркастична, дори не бях гневна. Същата пустота, съпровождана от неописуемата умора, която преборваше всяка друга емоция. И все пак стоях и го наблюдавах без да свалям поглед от него.

Ерик изгледа не само с удивления появилата се внезапно пред него красавица, но и с леко възхищение, относно невъздържаният и подход. Нахлувайки бясно в стаята му, тя прекъсна мислите в които мъжа бе потънал.
А хвърляйки сака си право в краката му, сякаш тя му заяви, че той е виновен за случилото се. Имаше ли как да я вини? Не разбира се...
Погледът на мъжа се сведе към малкият сак. Той го огледа внимателно, но самият знаеше, че няма какво да прави. Аларкон бе този, който решаваше какво става в общежитията. Дори да искаше да му нареди да отметне наказанието си, не можеше да го направи. Правилата бяха за всички и колкото и да харесваше малката асасинка, не можеше да го направи.

- Виж сега...- започна от далече Дон-а, като погледна синекоската право в очите. -... съжалявам за положението, в което си изпаднала. Предполагам, че не си направила нещо нарочно, но правилата са за всички. Дори да не е месец, не можеш да стоиш в базата. Ако трябва, отиди в Сахрид и идвай само за уроците си тук. Остави Вега да омекне и скоро ще се върнеш тук.
Ния изгледа красавеца видимо раздразнена от отговора му. Уви, не можеше да му противоречи в този момент. Всъщност, можеше...но не искаше да го прави.
Чосър се изправи от мястото си и остави малката лисица върху канапето, където тя си намери удобно място за да се сгуши.
- Сега, ще те помоля да вземеш сака си и да ме последваш. Ако не си разбрала, след десетина минути има събрание пред сградата.
- Събрание?!
- Да. Трябва да съобщя нещо важно. Хайде, последвай ме.
Ерик остави чашата с питието си право на масата и се отправи към изхода. Ния се огледа, като в небрано лозе и след няколко секунди скочи от земята, последвайки белокосия. Но преди това, тя нарами сака си през рамо и хукна право подире му.

Кристална бутилка, пълна до половина с червена течност, по всичко личи вино. Тютюнев дим, с аромат на току що откъснати череши. Бял велур, подчертан изкусно от прозрачен балдахин. Сребърно орнаменти. Всичко тук нашепваше за класа, невиждана до сега. Само в един кабинет, този човек бе събрал повече разкош, отколкото Естен в целият си замък. Талън никога не бе смятал, че пустиняците са бедни и не веднъж бе виждал пустинни лордове, наследници на знатни фамилии, сред които бяха и Чосарови, но едва сега се сблъска за първи път с този ненадминат стил, който сякаш се опитваше да докаже на безграничните пясъци, че могат да бъдат покорени и оформени с много пари и малко добър вкус. За свободолюбив човек като него, луксът не бе от значение, но дори той огледа помещението, опитвайки да прикрие възбудата си зад фасадата на изпълнител, който не търпи своеволия, лишен от време за празни приказки. 
На мекия диван, Донът се излежаваше, галещ питомната си лисица, като току оглеждаше посетителя си изкъсо, досущ като търговец, подбиращ най-добрият материал за шатрата си. Хвърлената на масата кесия не означаваше нищо за него, поредната карфица в хазната, но услугата щеше да му донесе много дивиденти за в бъдеще. 
-Вино? - посочи към стъкленицата лидерът на цялата подземна база.
Гласът му бе мек и така прав, като че бе изписан от четката на велик художник.
-Ще откажа! 
-Направо към работата, а! Достатъчно честно е!
Белокосият се изправи от мястото си, отмествайки животното от скута си и се запъти към един от махагоновите шкафове, полирани също в бяло. Извади от него една кутия и чак тогава асасинът се раздвижи, изоставащ пословичната си поза. Приближи се до гилдмайстора и пое пратката от ръцете му. 
-Искаш да видиш какво има вътре, нали?
Младият мъж не отговори, но Ерик прочете положението в очите му. Усмихна се достатъчно, че да забележи остротата и иронията му и отсече:
-Не може! От тук го носиш направо на Тинрод. Ако го отвориш той ще разбере. И тогава ще се простиш с главата си. Предполагам, не искаш да се разделяш с нея все още. 
Отново тишина!
-Така си и мислех! Трябва да ти кажа, че си направил хитър ход, като си се залепил за него. Може да бъде много удобен...и услужлив...стига да му заплатиш подобаващо.
-Мисля, че в случая той ви плаща!
-Хахаха...момче. Само така си мислиш. Само така си мислиш...Кажи ми...какво му обеща в замяна на обучението му.
Убиецът повдигна едната си вежда, което само допълнително развесели Донът.
-О, да! Знам за теб, Талън от Ноксъс. Присъствието ти не остава незабелязано. Но не отговори на въпроса ми. Какво иска Естен за предоставената услуга?
Неволно очите на брюнета се отместиха върху сребърната лисица, която все така безцеремонно се излежаваше на дивана и за момент му се стори, че тя сякаш му се присмива, ако подобно нещо бе възможно.

Ерик проследи младежа докато не напусна кабинета му с доволна усмивка и свити ехидно очи. Талън беше прав - Донът бе хитър, дори подмолен, не пестеше средства и търпение, за да постигне това, което желае. А той искаше всичко и го имаше. Съдбите на хората, хазната на държавата, стоят й, всичко му бе поднесено на пиедестал, на сребърен поднос, защото си го бе заслужил, както с физическа, така и с интелектуална сила. Той беше мъж, който вярваше изключително в мощта на интелекта и използваше своя подобаващо, за да заблуди или присламчи тези, които му бяха от полза. Ласкателства, залъгвания, подкуп или чиста манипулация, всички тези качества се криеха в арсеналът му, представляващ един дълбок джоб и когато искаше само изваждаше поредното зрънце на раздора. Колко умно само, нали?
Младият асасин вървеше по този тесен коридор, който имаше чувството, че го задушава, че стените се приближават една към друга и всеки момент ще го смачкат в кървавите си обятия. Даваше си сметка, че ако може да избира никога не би избрал това място за живот. Знаеше, че това е основната база, от която излизаха най-добрите от най-добрите. Взимаше ли се поръчка, всички се осланяха на тукашните кадри, но истината е, че той предпочиташе своята дупка в Захрид, която макар малка и тъмна, си бе лично негова, а тук тъмнината трябваше да се споделя със стотици хора, повечето от които дори не познаваш. Той я делеше едва с дузина и то близки. 
По пътя подминаваше убийци - млади, възрастни, новаци и по-опитни, такива като него и такива, коренно различни от него. Всеки се открояваше със своя специфична индивидуалност, но всички имаха нещо общо - лоши очи. Закоравели и безкористни. Сякаш бяха потъпкали принципите си в името на професията. Убиец с чест бе смешно твърдение, но той бе съумял да запази поне част от своята не заради занаята, а заради самия себе си. 
Напускайки сградата усети как камък му пада от плещите. Дори въздуха, така задушен, му се стори прохладен и чист, стига да не съдържаше в себе си аромата на тази повече от сто годишна постройка. Конят бе на същото място, на което бе оставен, непокътнат, дори недокоснат. Никой не го бе преместил, нито наранил. Добичето търпеливо чакаше своя временен господар, като от време на време ровеше с копито в пясъка и хвърляше песъчинки високо в пространството. Когато го видя, тръсна грива, сякаш доволен, че ще си ходят, като че и той не искаше да прекара повече време тук. 
В разрез с очакванията си, цялото посещение не се превърна в клопка, нито в капан, застрашаващ живота му. Никой не му попречи, никой не се изправи на пътя му с желанието да го секне. Това не означава, че се успокой. Нямаше да изпита тази сладост докато не напусне пределите на базата. Чак когато се изкачи на хълма на почтително разстояние от нея, си въздъхна, напипа отново пликът, напъхан под блузата му и продължи без да спира по пътя, за да достави това, за което бе пратен. 

/Ми може да пишеш как се връщаш/