Стаята на Ерик

Тя бе разположена на третия етаж на къщата. Просторна, светла и приветлива. Ерик обичаше светлината, затова прозореца му винаги бе широко отворен. Нямаше много покъщнина, но впечатление правеше голямото количество книги, което мъжа притежаваше. Той бе запълнил три рафта с четивата, а в един от ъглите бе образувал куп, поради липсата на пространство.
Ерик Матюс - един от най-ценните членове на братството. Жизнерадостен, свободолюбив, с лично мнение по всяка тема. Предан до дъното на душата си, но винаги изпълнява задача само ако на него му се нрави.

Връхлетях като гръмоносен облак в стаята на Ерик.От мен хвърчаха сълзи, а косата ми бе прогизнала от пот от преживяните емоции.Имах чувството, че съм тичала от тук до пустинята и обратно.Когато влязох, Матюс кротко стоеше на едно червено кресло с разтворена книга в ръце.Спрях се за миг на пантата, олюлях се, тръшнах вратата зад себе си и се свлякох в краката му, като зарових глава в ръката му.Той се надигна притеснено и остави книгата на малката дървена масичка до себе си.Вдигна ме за раменете и ме сложи да седна на леглото, след което и той се присъедени и ме положи в скута си като малко дете.Започна да милва косата ми нежно:
-Какво се е случило, мила?Разкажи ми.-каза той с благ и спокоен тон.
-Т-т-той...-изхлипах аз след което си наложих да се успокоя и да говоря нормално.-Той...той ми показа истината-Лезандър.Истината за майка ми..за, това че ме е оставила като бебе и че не й е пукало изобщо за мен.Той ми показа момента в който тя си тръгва от къщи и ни оставя само двама ни с баща ми...Другите ме излъгаха Ерик....накраха ме да вярвам, че искам да се боря, да отмъстя за нейната смърт..Изкараха я светица, която е бдяла над мен..а тя не е такава!!И тогава...тогава просто не издържах и му признах..признах му Ерик.Казах му, че го обичам...как може да съм толкова глупава..-бе последното, което казах и отново зарових лице в него, хлипайки.

Физиономията на Ерик представляваше нещо от сорта "Ами сега"! Момичето плачеше в прегръдката му като малко дете. Стана му жал за нея, но всъщност не се учуди от думите й. Ако някой можеше да скалъпи такава интрига, то това са колегите му. Ако някой можеше да разруши тази интрига на пух и прах, то това бе Лезандър.
Мъжът въздъхна и избърса сълзите й.
-Хората имаме право да сме глупави понякога. Сигурен съм, че Лезо ще приеме изповедта ти като мъж и няма да ти натяква за нея.
Той стана от леглото и отиде до големият си куп от книги. Разтърси се и след малко извади една доста дебела, с твърди корици. Върна се при нея и й я подаде.
Арадел пое книгата с треперещите си ръце и погледна заглавието. Върху тъмно синьо-сивата корица то бе изписано със сребърни букви.
-"Брулени хълмове" ? - попита замислено тя.
-Няма щастлив край, но може би ще ти помогне да разбереш любовта до някъде.
Той пак седна при нея. Любовта си е едно, но тук проблема беше двоен.
-Колкото до майка ти. Аз не съм от първите създатели на братството. Нямах възможността да опозная и теб преди онзи инцидент. Не познавах добре Клео. Тя бе от жените, които винаги криеха нещо в себе си, никога не показваха плановете и целите си напълно. Но ако наистина искаш да разбереш нещо за нея, не аз съм човекът, с който трябва да говориш. Ако искаш да се освободиш напълно от нея, отиди при Юрик. Той най-добре може да ти разкаже за нея.

Бях сравнително по-спокойна, сълзите ми бяха спрели и сега единствено бе останало неравномерно хлипане.Милувките на Ерик определено помогнаха за това да се почувствам по-добре.Харесвашв ми и ме успокояваше чувството, че някъде там, в този нечестен свят опитващ се да те претисне в менгемето на фалша и лъжите има човек, има рамо на което да се подпреш.Такива хора са една малка истина, която като светулка мъждука над цялата тази кална локва, оставайки неопетнена.

Той пъхна в ръцете ми една дебела книга-"Брулени хълмове", за любовта и нейния злочестен край.Такива проезведения ти напомнят, че щастливият край съществува единствено в приказките и главите на малките деца:
-Колкото до майка ти. Аз не съм от първите създатели на братството. Нямах възможността да опозная и теб преди онзи инцидент. Не познавах добре Клео. Тя бе от жените, които винаги криеха нещо в себе си, никога не показваха плановете и целите си напълно. Но ако наистина искаш да разбереш нещо за нея, не аз съм човекът, с който трябва да говориш. Ако искаш да се освободиш напълно от нея, отиди при Юрик. Той най-добре може да ти разкаже за нея.

Сега стоях до него и бях леко положила глава на онова рамо за което говорех, загледана някъде в нишите между дъските.Прочистих гърло и най-накрая казах нещо различно от оплакване или неразбираем брътвеж:
-Честно да ти кажа...не искам повече да подправям тази рана с горчивия вкус на солта.Но няма да откажа да разбера единствено "Защо".Надявам се Юрик да ми съдейства, но не знам как да съм сигурна, че това което ще чуя ще е правдоподобно.След това, което ми бе разкрито мога с ръка на сърцето да ти кажа, че единствените хора, на които вярвам сте ти и Лезандър.И искам да ти благодаря, ти си истински приятел...

Станах и отидох до големия отворен прозорец и подпрях ръце на перваза, загледах се в едно гнездо на семейство синигери.Малките протягаха неистово гърла към майка си, чиято чофка бе пълна със сочни червей.Ето един плюс на природната конституция-:никога не оставяме своите".Дори кукувицата, бездомната бродница на гората, отглежда доброволно чуждите малки.Но някъде там...дори в този вековен лес, има и изключения.Някъде измежду листата и клоните има една птица, един елен или сърна, които не са родени за тази длъжност.Хрумна ми един смешен факт, който ме накара да се усмихна...сигурно майка ми в миналия си живот е била пингвин.Защото когато измъти яйцето си, мъжкия го отглежда докато тя вее тромавия си задник из ледниците.Примери много, но истински майки-малко.

Потропах на вратата възбудено, дори не изчаках за отговор и нахлух вътре.Бях като хиперактивно куче.Ерик още не бе станал, още се излежаваше полубуден.Погледна ме сепнато, но не му оставих време да прогвори:
-Няма време!Аз тръгвам, с мен ли си или не?Това не може да продължава повече, ще се побъркам накрая...-сновях из стаята напред-назад.-Нощ след нощ...едни и същи хора...сега даже и в стаята ми влязоха...Не мога така!
-Но, Ари...какво е станало...успокой се малко!
-Ерик, ти си ми приятел...викам те за подкрепа...но ако не желаеш тръгвам и сама!
Ерик седна на леглото и тогава видях че е спал с панталоните си:
-Миличка нека първо пием едно ка...-но не го оставих да довърши и излязох като хала от стаята му.

Ерик се събуди малко след десет. Всъщност той не можа да спи почти през цялото оставащо време от нощта. Пред очите му все още беше блондинката. В мислите си я целуваше отново и отново и й причиняваше всички онези сладки болежки.
Вече се беше облякъл и разтваряше прозорецът си, за да влезе малко чист, ненаситен въздух. На вратата се почука и той се запъти натам, за да отвори. Когато го направи видя, че пред него стои ниският Казаки.
-Чан! Заповядай, влез.
-Така мисля и да направя.
Чернокосият влезе в стаята и я огледа обстойно. Стигна до малката му лична маса и седна на стола, гледайки право срещу него.
-С какво мога да ти бъда полезен?
-Всъщност, ще е точно обратното. Голямо представление направихте с Картие тази нощ.
-Моля? - Матюс се стъписа при тези думи. Нервност изпълни организма му.
-Хайде, Ерик. Знаеш, че дори стените имат уши, а в случая и очи....
Малкият интригант го изгледа самодоволно, с една от онези усмивки, които ти показват, че те притежават.
-Какво искаш?
-Уоу, уоу...не бързай толкова, любовнико. Кого чукаш в свободното си време не ме интересува.
Той положи пръст на брадичката си.
-И все пак ми е интересно как ли ще реагира Д'Арвил, ако разбере, че чукаш точно неговата приятелка.
Земният маг не издържа, протегна скоростно ръка и хвана ризата на Чан, точно под областта на гърлото му.
-Заплашваш ли ме? - очите му горяха. В тях се усещаше прилив на злоба.
Лидерът само се усмихна спокойно.
-Май забравяш с кого разговаряш.
Електричеството му се процеди от кожата и тръгна по ръката на Матюс. Хвана го ток и той я дръпна рязко.
-Така е по-добре. Страстите не ти влияят хубаво, Ерик, знаеш ли?
-Просто ми кажи какво искаш.
Синеокия извади изпод якето си едно писмо и му го връчи.
-Занеси го вместо мен. Направи ми тази услуга, а аз ще забравя какво съм видял. Приеми го като подарък от мен за теб.
Красивият мъж обърна плика и прочете адреса.
-Но това е....
-Точно така.
-Защо?
-Не задавай въпроси. Когато стигнеш намери едно младо момче. Казва се Ричард. Дай му писмото и си върви. Друго не ти трябва да знаеш.
-Останалите знаят ли за това?
-Не им трябва да знаят. Това е лично моя идея и така ще си остане. Е, ще изпълниш ли заръката или да посетя добрият ни приятел, Лезандър?
Ерик се намръщи замислено. Не знаеше какво пише в писмото, нито до кого точно е адресирано, но предчувстваше, че няма да е покана за игра на голф.
-Ще го занеса.
-Така те искам.
Казаки се изправи и се запъти към изхода. Преди да излезе се спря и се обърна в противоположната посока.
-О, и още нещо. Малката явно си я бива щом заби нож в гърба на най-добрият си приятел.
Усмихна се отново подмолно и напусна стаята.
Ерик постоя загледан в коридора, където се скри. Стискаше здраво юмрук. Нямаше да позволи на някой да навреди на Арадел по никакъв начин. Нещо обаче му подсказваше, че Чан ще изпълни думата си. Грабна шлифера си и излезе от стаята, за да изпълни поверената му задача.

Затворих тихо вратата след себе си.По пътя нямаше жива душа и никой не забеляза, че се промъкнах, като крадец в стаята на Ерик.А аз бях крадец, крадец на тайни моменти, тайни целувки и дихания.По добре да бях крадец отколкото просякиня, каквато бях при Лезандър.
Единствената светлина в стаята идваше от една единствена свещ поставена на бюрото.Явно бях доста тиха, защото красавеца дори не повдигна глава за да види кой го е посетил, а продължаваше да си лежи блажено на леглото все още с дрехите на него.Усмихнах се топло и с тиха стъпка се промъкнах до леглото.Плъзнах се по краката му и се излегнах върху него.В първия момент се сепна, но като видя че съм аз усмивката изгря на лицето му.Без да му казвам нищо го целунах нежно като прокарах ръка в косите му:
-Ти си едно лошо момиче, знаеш ли?Какво правиш тук?
Облегнах се на ръката си за да мога да се оглеждам в очите му:
-Това е глупав въпрос..Какво мога да правя тук, дойдох да си поговорим за политика..-изсмях се аз.
-Трябва да си някъде другаде...-отвърна той с лека нотка на тъга.
-Не определям ли аз къде трябва да бъда?Като за начало думата трябва не ми харесва изобщо, какво ще кажеш да я заместим с искам?
Мъжът прокара пръсти през гърба ми и се усмихна доволно:
-Някак си ми допада...въпреки всичко си оставаш лошо момиче..
-Признай си, че такава ти харесвам...Ако искаш ще стана и ще си отида?

Арадел понечи като че ли нарочно да се вдигне от него, но той я стисна здраво за гърба, пристискайки я към себе си и не й позволи.
-Не....недей...
Как само искаше да я пусне. Да се отърве от това мъчение, да разчупи тези окови на любовта и да се почувства свободен от тяхната хватка. Но не, не го искаше реално. Или по-скоро искаше, защото знаеше, че така е правилно. Но както казахме по рано сърцето и мозъкът не говорят на един и същ език. Малцина са късметлиите, които намират синхрона между двете. За останалите смъртни като нас, те винаги ще са разделени, всяко дърпащо към собствените си прищявки и желания. Колкото и силен да се опитваше да бъде Ерик, не можеше. По дяволите, този мъж можеше да срине цяла планина само с едно движение, да издигне от мъртва почва райска градина, да вкамени всеки враг и да образува дупка с размерите на цяла държава. Но пред тази жена бе толкова безпомощен, толкова слаб и податлив на чувствата си.
-Не си отивай.... - прегръщаше я, като попиваше аромата й, запечатвайки го в носната си кухина, извличайки го от собствената й кожа.
-Остани при мен....само при мен...моля те....
-Ерик? - погледна го учудено, леко носталгично девойката. -Тук съм.
Тя прокара ръка по лицето му, а после го целуна нежно.
-Това ми стига. Да деля едно легло с теб. Нищо друго не искам, нищо друго не ми е нужно. Само да те усещам.
Арадел се надигна за момент, колкото да съблече дрехите си и се излегна странично, положила глава на гърдите му. Пръстите му шареха по голият й гръб, рисувайки милиони измислени рисунки, без ясни очертания или граници. Беше му толкова приятно, спокойно, хубаво....
-Тази любов ще ме погуби. Знам го. - каза чернокосия и сякаш се пресели в друг свят.
-Съжалявам, Ерик. - виновно отвърна момичето.
-Недей. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от много дълго време. Ти...как да го кажа, не ме бива в тези неща, не искам да съм поредния лигльо, който ти обещава звездите и луната.
-Аз не искам да си такъв. Обещай ми само тази нощ. Поне за сега. И все пак...
Тя вдигна лице и го погледна право в очите.
-Какво искаше да кажеш?
Матюс замлъкна за миг, подбирайки думите си, но всъщност така и не намери подходящите.
-Може ли да направя нещо друго?
-Какво?
-Да ти го изпея.
-Наистина?
-Не ме гледай така. Все пак ти ме върна към този отдавна забравен навик.
Арадел се усмихна чаровно и малките трапчинки се появиха кокетно вдлъбнати в двете й бузи.
-Тогава ми го изпей.
Без дори да прави знаци, от тялото на магът се процеди онази магия, която караше по изкуствен начин да се появява музика във въздуха. Бе тиха, така че да не излиза извън преградите на тази врата и тези стени, но достатъчно силна, че тя да я чува ясно. А после остана само гласът му, който се разнесе топъл и лежерен, както онази нощ, в който го сля с нейния. Думите от песента бяха напълно достатъчни. Много по-подходящи и праведни от който и да е сух монолог.

/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=iAnBIGiHM_0 Опиши реакции, чувства и тем подобни по време на песента, плюс как свършва и добавяй каквото искаш след това./

Стоях седнала на леглото и го слушах внимателно, всяка дума, всеки фрагмент от тази песен, замесваща хилядите думи, защото излизаше от сърцето му.А колко бе прекрасен гласа му...За първи път мъж правеше нещо подобно за мен.Та това си бе нещо като серенада, нали?Да, и аз така си помислих и тази мелодия ме направи най-щастливата жена на света, проби сърцето ми и се загнезди в него нашепвайки ми, че вечно ще остане там и ще го направи глухо за чужди песни и вопли.
Толкова бе красив на тази светлина, меката светлина се отразяваше в очите му и ги караха да изгарят в жарта на личната му страст.Страст към нещо толкова близо, но и толкова далеч, но достатъчно негово.
Песента му свърши и тишината отново се разля в стаята, а аз все още стоях на леглото със скръстени крака и в очите ми светеха сълзи, сълзи от чиста и неподправена радост.Бях трогната, до толкова, че дори не можех да споделя впечатленията си.Щеше да е някак си клиширано ако му бях измънкала нещо от сорта на "Красиво е" или формално "Благодаря".Това което чувствах бе на по високо ниво, бе благословия.Придърпах го към себе си и хванах лицето му в ръце, кратък поглед, но достатъчно дълъг за да прочете излиянието на една душа и го целунах...Целунах го така както може да те целуне само пеперуда, само вятъра или топлия бриз...Целувката на зората, обещаваща ново начало..:
-Искаш само тази нощ?-попитах с тих глас.-Имаш я...но след нея, получаваш мен..завинаги.
В момента емоциите давеха гърлата ни, затова не си казахме нищо повече.Аз се изправих и застанах по средата на стаята, хвърлих му последен поглед преди да направя това което се канех:
-И щом ще е тази нощ..то нека е специална.Нека и аз ти се изповядам чрез песен....
Бях научила вече трика с музиката и сега моята мелодия се разнесе из стаята, глуха за останалите обитатели.В тембъра ми имаше мъка и жал намерили пътя си навън чрез нотите.
Магията ми се разля по пода и около мен бавно започна да пониква тучна, зелена трева, мека като плътта на невинно дете.Покри целия под, като от бездушните дъски не остана и следа, енергията ми започна да пъпли по стените като след оставяше червени рози, които разцъфваха в ритъм с песента и освобождаваха последното си дихание, което се разнесе наоколо.
Прозореца бе отворен и през него влизаше светлината на луната, която не слаба и немощна.Нощния бриз сялаш по моя заповед загаси свеща и тогава дойде ред на светулките, които започнаха да се вият около мен на рояци, като предадоха златист отенък на цялата тази приказна картина.
Сега не се намирахме в неговата стая, а на едно нашо място, някъде където никой не можеше да ни открие, а само светулките ни бяха свидетели, както и нощта, закрилница на нашата любов.А какво се пееше в песента, ще попитате вие.Ето какво:
Дай ми любов като нея,
Защото напоследък се събуждам сам
Сълзите капят по блузата ми
Казах ти,че ще ги оставя да капят
И щя се боря за моето
Може би тази вечер ще ти се обадя
След като кръвта ми се превърне в алкохол
Не, аз просто искам да те прегърна.

Дай ми малко време или го изгори
Ще играем на криеница и ще се въртим наоколо
Всичко което искам е позволение за да опитам устните ти
Моя,моя,моя,моя о, дай ми любов
Моя,моя,моя,моя о, дай ми любов
Моя,моя,моя,моя о, дай ми любов
Моя,моя,моя,моя о, дай ми любов
Моя,моя,моя,моя о, дай ми любов

Дай ми любов,като никога преди
Защото напоследък съм ненаситен
И е за малко,но още чувствам същото
Може би трябва да те пусна да си отидеш
Защото знаеш ще се боря за своето
Тази вечер ще ти се обадя
След като кръвта ми се превърне в алкохол
Не, аз просто искам да те прегърна.

Доближих се до него и го хванах за ръка и го придърпах на меката трева като седнахме на нея един срещу друг:
-Ти си моята тайна песен, моята сила да продължавам да пея и да се усмихвам...Благодаря ти..Не искам много, искам просто да си щастлив, да виждам себе си в усмивката ти, да се оглеждам в очите ти...да се откривам в песните ти...защото те обичам и ще те обичам до сетния си дъх...

Ерик постави показалец върху устните й, карайки я да замлъкне. Поклащайки глава, гласът му излезе глух.
-Не казвай нищо....няма смисъл. Не искам да го чувам.
-Но... - изненада се тя и малко се стресна, че може би е направила грешка, но тогава той продължи.
-Защото го знам и вярвам. Вярвам ти, Ари. Не искам да ми го казваш често. То е тук. - посочи сърцето си той -Запечатано за винаги.
А когато Ерик обичаше, той обичаше до гроб, истински или метафоричен. Само лошата приумица на съдбата можеше да го раздели с някой, не и самия той. Той бе верен, предан на любовта си и никога не я оставяше, никога не се изморяваше от нея. Може би затова се бе влюбвал само два пъти, като броим и този. Точно тази малка бройка, правеха обичта му толкова истинска, а не поредното хлътване, залъгване за нещо, което не е такова, каквото му се струва.
Мъжът откъсна една от пъплещите рози около краката му и я постави зад ухото на Арадел, украсяваща я по този начин като горска нимфа или старинна богиня. Той се усмихна.
-Ето това е истинско изкуство. Подвластно на времето, но не и на чувствата. Кажи ми, толкова ли ще си хубава когато остарееш и се сбръчкаш.
Момичето се разсмя от думите му.
-Не мисля, че това е възможно.
-Аз мисля. Красотата не е само външна. Тя е вътре в теб, трябва да си много заблудена ако не я виждаш. Тя винаги ще те прави хубава в моите очи. Даже когато ръцете ти са опръстени със старчески петна, а косите ти посивеят. Това ще те направи още по-елегантна. Истинска дама, блестяща с това, което е.
-А дали в това далечно бъдеще ще присъстваш и ти?
-Не знам. Мога само да се надявам.
В мислите си той си представяше как някой ден й пада на коляно и й предлага брак. Как я прави щастлива, как живеят в бяла къща с голяма градина и може би няколко дечурлига, които тичат непокорно по нея. Но дали съдбата щеше да ги дари с този благодат бе въпрос единствено на време и късмет. А късмета не е често срещан в нашия свят.
Но нека се върнем към тази приказна стая. Голото тяло на Картие блестеше от лунната светлина и Матюс протегна длан към нея. От пръстите му се процеди жълтеникава енергия и се удари нежно в кожата й. С всяка следваща секунда, около гръдта й се появяваха розови цветчета, закривайки го като ароматен шал. Не искаше да я кара да се чувства като перфектен предмет, на когото трябва да се любуваш само външно. Сега още повече приличаше на нимфа, едно с природата, която представляваше. От шкафа се чу лекото чуруликане на птичето, което видяло живият храст полетя, премина цялото разстояние до тях и кацна на една от розите върху бюста на Арадел. Ерик се засмя благо.
-Хаха, май и той те харесва. Да не се наложи да те деля с него или да се борим за вниманието ти. Той е силен противник, виж го колко е велик. - пошегува се чернокосия. Не искаше да прекарат цялата вечер в мъка и терзания. Имаха нужда от малко смях. Че то кой няма....

-Хаха, май и той те харесва. Да не се наложи да те деля с него или да се борим за вниманието ти. Той е силен противник, виж го колко е велик-радваше се Ерик на новия ни малък приятел.
Птичката се бе настанила безцеремонно върху гърдите ми, сгушена в розовите листа обгърнали ги.
Засмях се искрено и погалих малкото животинче:
-Не знам, изборът е много труден..Обмислям бягство, ще емигрираме заедно на юг, ще си направим бизнес със семенца и храна за папагали и ще заживеем щастливо.Ще ми простиш нали?
Той въздъхна артистично:
-Както казах, силен противник е, но ако ще си по-щастлива с него....
Положих длан на лицето му и се усмихнах, това бе достатъчен отговор.Главата на малката птичка бе рошава със силно оперение, перца които стърчаха във всички посоки.Погледнах го замислено, след което погледнах към Ерик и се усмихнах злодейски:
-Какво да ти кажа...има само един вариант да остана при теб...
-И какъв е той, ако не е тайна?
-Ами трябва да приличаш по някакъв начин на него, за да мога да го преживея...
-Ако смяташ, че ще ми поникнат клюн и крила, жестоко се лъжеш.
-Има и друг вариант да постигнем ефекта на неговата изящна прическа.-станах и вдигнах роклята си от леглото, като от единия и джоб извадих пакетче с малки ластичета.
Размахах ги ухилена във въздуха и се настаних в скута му:
-Не си и го помисляй, косата ми е неприкосновена!
-Хайде де, един добър вариант на прическа за бала...Много подходяща за един принц.
Започнах да ги изваждам едно по едно и да вързвам отделни кичури от косата му, които щръкваха смешно.А Ерик седеше послушно в ръцете ми, а аз искрено се забавлявах.От време на време се прегъвах на две от смях, а той правеше смешни физиономии.Когато беше готов, взех едно малко огледало и го насочих срещу него.Ефекта бе...избухлив, всеки кичур стърчеше в различна посока, приличаше на таралеж:
-Е, какво ще кажеш?-и положих птичката на рамото му.-Има известна прилика, а?

Така. Няма какво да ви обяснявам, достатъчно сте умни и сами да прецените, че това си беше пълна гавра. Не с лоши помисли, напротив, беше сладко и игриво, просто, за да се посмеят и Ерик се стараеше да помогне на този смях, но когато се видя в огледалото, ченето му щеше да падне. Той е добър и мил човек, но даже милите и добрите си имат граници. Това се оказа неговата. И не защото прическата му беше развалена, а защото без даже да разбере се превърна в личната й плюшена играчка. Нямаше как да го позволи, нали? Но нямаше да се държи студено като Лезандър и да й се кара за нужното уважение. О, не. Той просто щеше да й го върне по същия забавен начин.
-Е, какво ще кажеш? Има известна прилика, нали?
-О, да. Потресаваща. Ари нека те питам нещо. Кое е любимото ти животно?
Момичето не очакваше точно това, но все пак щеше да отговори. Даже не й бе нужно да се замисля.
-А ми котките. Не, тигрите. Не, не, лъвовете, не аххх всичко от този род.
-Така ли? - усмихна се съзаклятнически Матюс.
Точно това искаше да чуе. За стотна от секундата той освободи магията си, която се изстреля право към девойката, но вместо да я нарани или повали, тя се заби в косата й и само след миг, русият водопад не беше бляскав и гладък, а бухнал като истинска грива.
-А?
Сега мъжът взе огледалото и го сложи пред нея, така че да се огледа добре.
-Хахаха, сега май между теб и Шейн има известна прилика. Не мислиш ли?

Поех огледалото все още с усмивка на лицето си, но образа в него не бе толкова смешен.В него ме наблюдаваше едно отмъщение на бръснаря, косата ми бе толкова бухнала, че съвсем спокойна птичката можеше да си свие гнездо в нея.Огледах я от всичките страни, определено си бе като лъвска грива.Сега и двамата стояхме в стаята с тези нелепи прически и когато свалих огледалото и се погледнахме прихнахме да се смеем.Беше толкова освобождаващо и весело...никога не бих могла да се смея така с Лезандър:
-Хахаха, сега май между теб и Шейн има известна прилика. Не мислиш ли?-попита през смях Матюс.
-Арррр...-замахнах с ръката си като имитирах рева на лъв.-Хайде сега я оправи както си беше..
-Нее, не мисля...харесваш ми така, изглеждаш ми някак си първична.Истинска тигрица.
-А ти си като паун в главата.
Хвърлих се върху него и започнах да го гъделичкам, той се гърчеше като се смееше и не можеше да си поеме дъх.Набра сила и ме избута от себе си, като застана над мен и от там последва едно продължително и забавно боричкане, като огласяхме стаята със смеха си.
След като се уморихме, легнахме на меката трева зареяни в тавана и дишащи тежко.След като пулса ни се нормализира, отново се сгуших в него и положих глава на гърдите му:
-Нали помниш, че ми бе дал да прочета онази книга Брулени хълмове?
-Да, и какво за нея?Помня, че ти хареса..
-Определено ми хареса, но имаше един цитат, който се наби в главата ми и сега искам да ти го кажа за лека нощ и да го посветя на теб.
-Поласкан съм.Слушам те.
-Ами той гласеше:" Великият смисъл на живота ми е ТОЙ! Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих съществувала. Ако пък всичко друго остане, а той загине, Вселената би станала страхотно пуста за мен. " Точно като за ..нас...за теб.-надигнах се и го целунах по челото.
Той ми отвърна със същата нежност и отново се сгуших в аромата му и незнайно как съм заспала...
Събудих се по едно време, все още бе тъмно, някъде към пет часа.Идеалния момент да се изнижа без никой да ме види.
Прибрах се в стаята ми където си легнах доволна и си проспах оставащите ми часове сън.

Къщата бе притихнала от всякаква глъч, сгушила се като гълъб измежду клоните тя изглеждаше досущ като необитаема.Вървяхме из криволичещата пътека, осветявана единствено от луната, а крачките ни се преплитаха в сладък алкохолен делириум.Не ни пукаше кого ще събудим или уплашим, бяхме волни като двойка птици и ни се искаше да го изкрещим на света.В такива моменти на спонтанен порим ми се приискваше да се отърва от всичките си дрехи, да се гмурна в някоя ливада пълна с лавандули и да тичам..да тичам докъдето дъхът ми секне, след което да потъна в този виолетов океан и да заспя.
Качихме се по стълбата и за малко да се препъна и да падна, като повлека и Ерик след себе си, той имаше късмет и се размина единствено с удар по главата от падналата ми обувка.
Коридора бе тъмен и ако се заслушаш много внимателно,ще можеш да чуеш равномерното дишане на останалите обитатели.Бе достатъчно късно и всички спяха, да си бъдем честни си бе станало направо рано.
С тихи хихикания и ръчкания се предвижихме, като двойка нинджи, като се препъвахме тук-там от което ни напушваше още по-голям смях:
-Шшшт бе, депресирания Граф ще се събуди и ще ни се скара!!!-скастрих го аз.
-Да бе, той е достатъчно упоен от антидепресантите си...
Запуших си устата за да не избухна, но вече бяхме стигнали до стаята и можех да се отпусна поне малко.Тръшнахме се на леглото и поне няколко минути стояхме и се смеехме на тавана, един на друг, на вечерта, на Лезандър, на останалите...на целия свят.
В един момент, когато коремните ни мускули вече се бяха отпуснали, реших да поема инициативата и да направя нещо дръзко.Изправих се със замислен вид, който премина в дяволите усмивка:
-Какво се сети?-попита Матюс.
-Нищо!Възнамерявам да правим див и неприличен секс.Навит ли си?
-Какво чакаме тогава?-протегна ръцете си към мен, като се опита да ме придърпа към себе си.
-Аааа, не!Много бързаш, драги, смятам първо да ти потанцувам, така че се настани добре.
Мъжът изглеждаше доволен, придърпа една от възглавниците и се облегна на нея.
Щракнах с пръсти и пространството се изпълни с музика , разбира се толкова силна, че да не събуди останалите.
Станах и започнах да се раздвижвам, малко по малко извивах тялото си в бавния, но съблазнителен ритъм.Ръцете, галеха плътта, като караха очите да я желаят, разкопчавах бавно копчетата на бюстието ми, като останах само по дантелен сутиен и дънки.
Приближих се до Матюс и седнах в скута му, като се отърквах в четала му и извивах гърба си.Позволих на ръцете му да обходят тялото, но не и да си изпросят нещо повече.
Когато отново се изправих бе ред не дънките да бъдат свалени.И ето ме само по бельо, кършейки се на един стол.
Разтварях краката си и плъзгах пръстите си между тях , но съвсем за кратко.Отново отидох и седнах в него, като допрях устни в ухото му:
-Защо не отидеш до кухнята и да вземеш флакона със сметаната за да си поиграем?-предложих аз уж съвсем невинно.
-Мммм, харесва ми как мислиш!-отвърна той и се изправи, като ме отмести нежно от себе си.-След секунда съм тук.
Кимнах, като облизах перверзно устни, за да му покажа колко съм нетърпелива.Нагласих се в удобна поза на леглото, излегнах се като поставих главата си на удобната възглавница от гъши пух.Тялото ми се отпусна, стана ми едно хубаво...а и главата доста ме въртеше от всичкия този алкохол и се казах че мога да сремна за една минута докато той се върне.
И така си заспах сладко..сладко.

Истината е, че Арадел успя да изненада Ерик и да го сгащи по долни гащи, както се казва. Очакваше тя да реагира, но мислеше, че ще е по-скоро нещо от сорта на яростни тропания по вратата или остри псувни, които ще разбудят останалите. Но не бе подготвен за това, особено като се има предвид, че бе заключил, и му отне известно време докато се сети, че самият той я научи да минава през дървени повърхности.
-Ааа....да! - отбеляза на себе си, щом остана сам и вдигна показалец нагоре, сякаш съобщаваше някое важно събитие пред църковния комитет.
Засмя се на пиянската си глупост и се изправи. Реши, че въпреки че не му пречеше, все пак ще е по-добре да свали мокрите дрехи, ако не иска на сутринта да подсмърча като настинал мамут, а като познаваше колегите си, те най-вероятно нямаше да пропуснат възможността да го изгаврят. Вече чуваше как Джей го пита дали не е направил масово подмокряне през нощта, а Силвия замразява течащите му марсоли и чупи създалите се висулки. Само като си го помислеше изтръпваше.
-Ббрррр..... - разтърси рамене, сякаш предусещаше вкуса още преди да се е случило.
Мъжът смъкна дрехите и ги нареди на фотьойла си, за да изсъхнат, а самият той се върна в леглото и пак зае онази достолепна и удобна поза. От лицето му не слизаше доволната, лъчезарна, леко хлапашка усмивка. Харесваха му тези игри с Картие, и въпреки че предполагаше, но, дори бе сигурен, че тя му е сърдита, същото изобщо не можеше да се каже за него. Дори когато я видя заспала, след доволния тормоз от страна на любимеца й, той не се обиди. Да, ядоса се, но не и обиди. Затова сега се изтегна, изпъна, а после отпусна мускулите си и задряма блажено, представяйки се омацаното й със сметана лице. Сто процента е много сладко...