Горите

First topic message reminder :

Изпълнени с растителен и животински вид. Те се разпростират из цялата планина. Принципно изглеждат безопасни и спокойни и единственото притеснение на минувачите е да не се изгубят. Дали е толкова спокойно обаче никой не може да гарантира.

-Виж, не ти се сърдя за днес.-започна младежа.-Просто ми се иска понякога да мислиш за последствията, разбирам ,че си била уплашена, добре че не си пострадала сериозно.
Той се притеснява!!! Помисли си тя.
Тя не му отвърна нищо, все още стоеше загледана в пламъците:
-Върху какво мислиш?Нещо притеснява ли те?
Той наистина се притеснява!!! Каза си тя и се изчерви силно.
-Да...НЕ...!- Ох... Идеше й да се плесне по челото или да си удари главата в някой дънер, но се въздържа.
-Как така? Хайде кажи ми.- Азии се замисли дали наистина да му каже. Погледна кротко спящата Лия и думите на момичето отново изникнаха в главата й.
''Ами, де да знам.Може и да си въобразявам, но мисля, че ме харесва.Той ми каза, че не се срещате, ако ме разбираш, така, че май имам шанс.Пък и ти нали ми каза, че нямаш май нищо към него, просто приятел.Ох, доста е наивно, но аз съм си такава..''
Защо й беше на Азии да прикрива чувствата си? Не можеше ли просто да й каже? Сега за него ли трябваше да се бие? Не искаше да развалят приятелството си с Лия заради едно момче.
-Аз... Аз... Ти и Лия? Има ли нещо между вас?-
Тя послушно изчака отговора му и не отговори повече. Облегна се на него и заспа дълбоко.

Раян искрено се интересуваше от душевното състояние на Азии, нещо в това момиче докосваше един по- особен фрагмент от душата му, част, която бе отдавна заспала, а сега сънено се протягаше готова за нов живот.Но не искаше да мисли за това, беше прекалено рано и още се колебаеше да не би да си въобразява.И тогава като гръм от ясно небе се появи нейния въпрос:
-Аз... Аз... Ти и Лия? Има ли нещо между вас?-каза тя с полуотворени очи и дори не изчака отговора му, а заспа като дете на рамото му.
Тази гледка го трогна някъде дълбоко, той пое крехкото й тяло и я сложи да легне в скута си.Започна да милва, косата и, която се разливаше по него като копринен водопад.Чувството му харесваше, но любовта бе лукс за него и живота, който води.Как изобщо и бе хрумнало подобно нещо?Тогава се сети, че ги бе оставил сами за момент и вероятно тогава се е завързала някаква интрига с която той не бе запознат.Тогава погледна спящата Лия и се замисли , в главата му се завъртя нещо, той се усмихна сам на себе си и отново впери взора си в Азии:
-И аз нямам отговор на това какво се случва с мен, красавице.-прошепна тихо той.
Реши , че и той има нужда от почивка след дългия ден, придърпа елфата нагоре , така че да му дойде на нивото и тримата заспаха сгушени един в друг.

Сутринта дойде слънчева и прохладна, утрешните песни на птиците започнаха от рано и вече бяха съчинили своите симфонии.Огънят бе отдавна загаснах и сега се надигаше единствено тънка струйка дим.Азии отвори първа очи и това което видя за добро утро не и се понрави.Раян бе заспал по гръб а Лия бе обвила като лиана цялото му тяло.Само Пан беше буден, който я гледаше любопитно.

Азии отвори очи и първото нещо за което се сети бе вчерашният разговор. Тя луда ли беше? Явно умората й бе размътила мозъка и я бе накарала да говори разни глупости. Верни глупости. Тя погледна към Раян и забеляза нещо много неприятно. Лия се бе сгушила, направо вкопчила горкото момче и то си спеше кротко. Забеляза и Пан и му намигна. Животинчето изписука и отлетя на гърба на Саймън който си пасеше кротко трева. Поне един от тях бе нахранен. Инстинктите й я караха да хвана Лия и да я запрати надалеч, но ако Раян имаше чувства към нея, това нямаше да му се понрави. Реши да ги остави да поспат. Зае се да търси храна.
Намери много неща. Ягоди, боровинки, дори ябълки, който явно бяха засадени тук. Тръгна по обратния път и когато се върна си отдъхна. Раян и Лия все още спяха, но сега поне бяха отделени един от друг.
Тя постави храната върху листа и започна да яде.
Чака час. чака два. И накрая реши, че деня ще свърши докато тези двамата се насънуват.
Тя стана и клекна до Раян. Посегна към лицето му, но после се спря. Хвана го нежно за рамото и го побутна леко с думите:
-Раяннн, Раяннн... Хайде ставайте, слънцето ще залезе.- Пошегува се тя. Той ококори очи и се изправи веднага удраяки се в Азии. Те паднаха и Лия се размърда от смеха който предизвикаха, но не се събуди. Колко можеше да спи това момиче още?
Само Раян знаеше как да я разсмее истински. Той я погледна в очите и тя извърна поглед.
-Време е да тръгваме.- Напомни му тя.

Раян се събуди рязко и се изправи като талпа, но в бързината си се сблъска в главата на Азии и двамата паднаха по лице:
-Добро утро и на теб!-усмихна и се той върху й.
Тя само се усмихна смутено и се измъкна от тежкия му захват:
-Мисля ,че трябва да я събудиш.-каза елфата и погледна към спящата.
Мъжът се надвеси над Лия и започна да я бута нежно:
-Хайде, сънчоо.Ела изгрей, от сън спомен няма.
Момичето отвори бавно очи и като го видя над себе си го дари с най-чаровната си усмивка:
-Сънувах най-прекрасния сън.-сподели му тя.
-Значи си сънувала мен.-намигна и той, а тя се изчерви, като ягодите, които бе набрала Азии.
При тази размяна на реплики, не и остана нищо друго освен да изсумти от недоволстване и да се прави, че не ги вижда:
-Хайде, чаках ви да се събудите, сега няма да ви чакам да се налигавите.-измрънка тя.
-Добре, добре...някой май е станал с дупето нагоре, а?-пошегува се Раян.
Приготвиха нещата, взеха малко плодове за изпът и тръгнаха.

Сладур, пиши как пристигате в града и как намирате сградата.Давам ти пълна свобода да правиш каквото си пожелаеш :)

Когато излезнах от сградата слънцето беше почнало да се накланя зад планината, която може би най-късно след час, щеше да го закрие. Реших да тръгвам към гилдията, преди да е станало пълен мрак и да се изгубя. Макар все още изтощена, събитията от последният час ми вдъхнаха малко адреналин и ме заредиха с енергия. Точно поради тази причина, предпочетох да мина пътя пеш. Имах нужда свежият въздух да избисти умът ми. Преминавайки през града наблюдавах обитателите му. Те наистина колосално се различаваха от мен, било то по фасон, било по облекло. Някак си стилно и закрито.
Стигайки до билото на планината, почнах да я изкачвам по криволичещите пътеки. Не бяха стръмни и придвижването не бе проблем. Главата ми бе погълната от мисли. Наистина ли бях една мръхла без ясна представа за положението си? В джоба си имах малко пари, едва стигащи за прехрана, дрехите ми бяха като избрани от битак, като на....проститутка както ме нарекоха многократно, а визията ми като извадено от нощта привидение. За къде се бях запътила тогава? При онзи магнетичен мъж, толкова много нива над моето социално, а явно и душевно състояние, че до него направо бледнея. Все едно ловка да застане до звезда и да се надява тя да го отрази. Той беше харесал онази приказна красива рокля, онази плитка, стъкмена прилежно зад ушите и онези стъклени пантофки. Не това подобие на дама, което крачи сега с дълги черни като очите си ботуши. Не тази разчорлена коса, това кльощаво тяло, огъващо се на вечерния вятър. Какво можех да предложа на света? Нищо. Нищо осен една неспираща агресия, блуждаеща от лунатизъм до похотливост усмивка и една протъркана представа за това кое е истинско и кое е фалш. Казах на онова момиче от преди, че вътре е развален плод, но кой бе разваления плод в случая? Аз или тя? Няма смисъл дори да се замислям. Отговора бе толкова ясен, че те удряше в челото. Едно никакво си момиче без минало, без ясна цел, без бъдеще. Крачещо през тази вечна красота, която никога нямаше да повехне. Тази красота отдавна бе увяхнала в душата ми. Не я чувствах, не я усещах. Не можех. А най-лошото е, че не можех дори да се разплача. Поредният лукс, който не можех да си позволя. Колкото и да исках в момента, пред очите ми се отпечатваше само онази жестока усмивка на собственото ми съзнание. И не можех да я променя. Не исках, но дори и да исках знаех, че няма да мога. Защото това бях аз. Един развален плод. Ябълка пълна с червеи в сърцевината си. Хората не се променят, колкото и да се стараят. Нямаше смисъл даже да се опитвам. Може би щях да се залъжа за дни, месеци дори, но в крайна сметка, накрая винаги щях да стигам до истината. А тя бе грозна. По-грозна и от изгнил труп.
И къде се бях запътила питам отново? Към лъча светлина. Колко глупаво само. Колко глупаво. Но въпреки всичко не спирах. Защо? Може би защото имах нужда този лъч светлина да пробие през гърдите ми и да ме докосне поне за една нощ. А после щях да се върна там, където жегата замъгляваше погледа и да се скрия. Да се скрия в един подземен град. В едно подземие на душата.

От какво бягаш, малко момиченце? Дяволът ли те гони или грозно чудовище те застига? Вещица ли е по петите ти или смъртта те дебне? От какво се страхуваш? От него ли или от факта, че ти си същата? Не ти ли се искаше ти да си на негово място? Ти да държиш онзи живот в ръцете си, да усещаш как избледнява, да почувстваш силата, величавата сила, че го контролираш между пръстите си. Стегнеш ги, прекратяваш го, отпуснеш - даваш му избор. Искаше ти се, искаше ти да си властелина, който решава дали да умре, кога да умре, как да умре. Но не ти стиска. Колкото и да повтаряш за своята жестокост, ако имаш тази власт би ли я използвала подобаващо? Не, признай си, не той те плаши, а това, че искаш да си като него, но в същото време не можеш. И това те ужасява, води те до паника. Не можеш да приемеш факта, че имаш сила да раздаваш смърт, но в ако я погледнеш в очите, не такава, по-мръсна, по-гротескова, вътрешно ще изпищиш, ще се разкаеш, ще ти се пригади, ще повърнеш от това, което си създала. Смъртта на онзи беше бърза, не мъчителна и подобаващо красива. Но не всички са такива. Не.... Има и покварени, с нищо не запазващи гордост, чест или дори почит към живота. Такива, които те преследват в кошмарите ти, връщат се в спомените ти, терзаят ума ти. Способна ли си на тях? Не се залъгвай, бягаш не от него, а от себе си. От своята лична заблуда, от своята безпомощност, от своите интимни страхове. Страхове, много по-коварни от които и да е други, защото са твои и ничии други. Бива ли така, малко момиченце? Бива ли да бягаш от този, който признай си, почва да обладава мислите ти, от този, който може да се превърне в твой спасител, а ти го смяташ за страшилище. Нещо лошо ли направи? Не удовлетвори ли собствените ти желания, които не можеш да изпълниш сама? Не му ли завиждаше поне малко? Завиждаше....завиждаше и се радваше на гледката. Тогава защо хукна? Не знаеш, колкото не знаеш колко пагубно изгубена си в тази нищета, която наричаш съществуване. О, не, животът ти не е песен. Никога не е бил, няма и да бъде. Акордите ще се разглобят, мелодията ще заскрибуца и красивата музика ще се превърне в отрова за ушите, както и сърцето. Само почакай, само почакай....
Търкаляйки се по хълма, скоро Разир се озова в подножието на едно било, обградена от безброй дървета и растителности, които точно сега, на тази светлина и подстрекани от емоционалното й състояние, придобиха някакъв апокалиптичен вид. Разчленените им клони сега изглеждаха като протегнати жадно за прошка кокалести ръце с мръсно под ноктите и мехури по пръстите. Дънерите сякаш имаха лица хищно ухилени, готови да я погълнат. Храстите бяха като малки деца, одърпани и ожулени крещящи, хилещи се като побъркани. Животните в хралупите представени като черни таласъми, криещи се в сенките, дебнещи те от всеки ъгъл. По принцип пъстрата и приказна гора сега бе придобила матов, грозноват и застрашителен облик, като от книгите на Едгар По или някой друг представител на майсторския хорър. Обстановката бе неблагоприятна, отблъскваща, зловонна. Нощната тъмнина придаваше допълнително объркване, играеше си със сетивата ти, зрителната измама бе стигнала своя зенит, където въображението работеше на пълни обороти и те караше да се чувстваш в опасност, нежелан злосторник, нахлул в чужда територия.
Въпреки че, девойката се опитваше да запази самообладание тази задача се оказа по-трудна за достигане от очакваното. Изтупвайки дрехите си, усещаше, че не е на точното място, оглеждайки се във всички посоки, шестото й чувство й подсказваше, че някой я наблюдава и това не е Тайлър. Някой недоброжелателен, някой който може и още повече - иска да я нарани. Обикаляйки, стараейки се да намери изход от този лабиринт чу шум зад близкия шубрак и изтръпна. Застинала на място се подготвяше за незнайното. А то не закъсня! Няколко секунди по-късно, видя как големият рицарски меч лети към нея с неистова скорост. Елфата отскочи назад и избегна фронталната атака, но това си бе чист късмет. Пред нея, под осветлението на луната, се откри високата здрава фигура на незнаен войн. Носеше черна блестяща броня, в която спокойно можеш да се огледаш. Каската от същия материал скриваше умело лицето, така че да не видиш нито част от него. Стъпките тежки и силни отекваха в почвата и разпъждаха червеи и насекоми, иначе щяха да бъдат безмилостно смачкани.
-Кой си ти? - трепереше гласът й докато отстъпваше назад, но отговор не получи.
Мълчанието от страна на странника бе толкова загнездващо се, че сякаш казваше много повече от която и да е дума. Оръжието му от друга страна....то пое инициативата вместо устните му, замахвайки отново в близост до главата й. Като че нарочно пропусна само и само да я стъпче колкото се може повече психически. Бе забравила своите собствени, нямаше и лък, да използва магията си в този случай бе немислимо. Нещо сякаш стискаше гърдите й и не й позволяваше да се защитава. Подобно нещо бе изпитвала само няколко пъти в живота си преди това - със срещата с Елрон и при тази с Гилгамеш. Личеше си, че този боец е от техния ранг и като нищо може да се конкурира, но защо я нападна, така и не можеше да разбере. Още преди да е задала поредния си въпрос, острието изсвистя отново, вече сигурно, че ще разцепи черепа й на две. Виждаше живота си пред очите си, как това е края, как всичко, което не е постигнала се изнизва, как изчезва. Не можа дори да отпрати молитва към боговете. Затвори клепачи и....
Звънът от двоен удар оглуши тъпанчетата й и инстинктивно хубавицата премижа. Пред нея бе застанал учителя й, навреме изтеглил своя меч, бързо парирал противниковия. Сега лицето му не беше спокойно и каменно. Бе сбърчено, скулите изпънати, слепоочията обтегнати, нервите изострени. Личеше си, че се напряга. Личеше си, че се въпреки, че устоява на атаката, се затруднява. Костваше му доста усилия да отблъсне гладиаторския меч от своя, а заедно с него и нападателя. На него не му трябваше да пита кой е и от къде е. Сам се сети кой точно стои пред него, но му се искаше да не е така.
-Върви си! Не сме ти направили зло. Тя е просто дете. Просто изгубено дете.
Войнът все така не продумваше, сякаш преценяваше ситуацията и правдивостта на думите му. След една дълга, прекалено дълга и мъчителна минута, прибра оръжието в ризницата си, обърна се демонстративно и изчезна от полезрението им. Чак тогава Сард си отдъхна и прибра своето в кобура. Когато Азии понечи да каже нещо, той я секна още преди да е почнала.
-Какво правиш? Луда ли си? Искаш да умреш ли?
Нападките му бяха напълно оправдани и заслужени. Ако не я беше достигнал, ако не се бе намесил сега нямаше да гледа нея, а нещо, което напомня за едновремешното й състояние. Може би беше малко остър, но истината бе, че се тревожеше за нея и тя го разбираше. Разбираше го и това още повече я объркваше.

/Мацо, свободно РП./

Азии бе потънала дълбоко в мислите си. Седеше стъписана и не помръдваше. С леко притворени устни гледаше право през Тайлър.
Истината бе, че доста пъти вече се бе разминала на прага на смъртта и това й идваше малко в повечко. Но най-дразнещото бе, че все някой се налагаше да я спасява. Тя не го проумяваше. Наистина ли бе толкова глупава? Постоянно мислеше за битки и тренировки, а когато идваше истинската част тя замръзваше и оставяше другите да вършат мръсната работа. Какво слабо създание бе тя. Та имаше поне три оръжия в себе си но нито едно не й бе хрумнало да извади защото бе твърде заета да прекарва последните си моменти в шок. Имаше и меч. И дагер. И кама.
Кой беше този?
Азии все повече и повече си мислеше, че смъртта си я е заплюла отдавна, но просто винаги някой рицар в бели доспехи й пречеше и запазваше момичето живо.
Азии чак сега опознаваше тази своя страна. Все се мислеше за силна и смела но не бе. Когато видя любимият си учител да отнема живот изтрещя. И незнайно защо почна да бяга от него. Добре, че той я бе последвал или страхът й сега щеше да й е направил лоша шега.
-Какво правиш? Луда ли си? Искаш да умреш ли?-
Тя бавно извърна поглед към учителят си.
Защо от онзи момент нататък тя губеше самообладание пред него й бе непонятно. Защо искаше да тръгне да бяга от него й бе непонятно. Много неща й бяха непонятни. Държанието му. Действията му. Всичко в него бе като чисто ново за нея и на път да се преоткрие.
-Сигурно съм луда...-
Азии усети болка в кракът си. Явно падането не бе толкова леко колкото тя бе решила. Тя се свлече на земята и се опря до едно дърво. Наболяваше я силно, но поне болката можеше да загърби днес за да не загуби всякакъв вид достойнство пред себе си след всичките й действия и реакции този час.

Хубаво е най-накрая да се изповядаш пред самия себе си. Да признаеш пролуките си, грешките, несполуките и слабите места. Да си наясно със себе си. Така поне, дори и недоволен, ще можеш да изградиш нещо ново, нещо чисто. Жалко, че Азии го разбра по трудния начин, но явно имаше нужда да осъзнае какво е да си наистина мизерен, да се почувства безполезна, за да разбере, че горделивостта й често е лъжовна. Не е срамно да признаеш недостатъците си. Повечето хора го смятат за срам, за потъпкване на достойнството, но точно това е достойно, да знаеш, да си наясно какво можеш, какво не, какво искаш да постигнеш, какво не. И ако имаш липси, то не се срамувай, човешко е, идеални хора няма. Никога не е имало, никога няма и да има. Болката? Да, неприятно е да я огласиш на всеослушание, но тя също ни е присъща, та нали това ни прави смъртни. Изпитваме я, всекидневно, душевна или физическа, тя е част от нас, раними сме, кървим, страдаме, позната ни е, до корен позната.
Сядай на земята Разир се опита да я притъпи, но тя бе изписана върху чертите й, които нямаше как да замаже с маската на идилията, нямаше как да ги прикрие или изопачи. И колкото и да не й се щеше помощта пак дойде, и пак в лицето на Сард. Да, този мъж не веднъж я бе измъквал от неприятни ситуации и едва ли скоро това щеше да се промени. Вече казахме за грижата към близките си, особено към учениците си, няма как да стои безпричастен. Затова не беше чудно никому когато той клекна и обхвана глезена й в ръката си. Допирът му бе мек, студенината бе напуснала тялото му, сега се четеше състрадание и грижовност, съчетаваща в едно бащинската и чисто мъжката.
-Не мърдай.
-Нямам нужда...
-Стига и се държала като малко дете. Остави ме да ти помогна.
-Мога и сама.
-Е, добре, хайде, излекувай се тогава.
Речено сторено! Хубавицата отмести дланта му и сложи своята собствена на навехнатото място. Впусна енергията си в употреба и след няколко минути усети облекчение и загряване. След още няколко можеше да движи кракът си свободно, а болежките бяха изчезнали. Практично и полезно умение, няма две мнения по въпроса.
-По-добре ли си?
-Да!
-Ще ми кажеш ли сега какво те прихвана? Защо побегна изведнъж така стремглаво? Ако гледката те е уплашила или погнусила съжалявам, но не се сдържах. Онзи си го заслужаваше. Трябваше доста време да убеждавам Лия да ми каже кой е, но най-накрая се съгласи и го намерихме. Може да беше жестоко и прибързано, но само като си помисля, че я е наранил....изпуснах си нервите. Не за първи път убивам човек, но за първи го правя поради лични причини. Отново съжалявам....

Поне веднъж да може сама да се справи с проблема.
Мислеше си тя докато лекуваше глезена си. Минутите минаваха бавно и мъчително. Азии не знаеше дали да каже нещо или да погледне учителя си. затова просто погледна изнервено настрани и не откъсна поглед докато не почувства глезена си по-добре.
Тя го раздвижи, но остана в седнало положение. Сард бе клекнал до нея. Ръката му все така си стоеше върху твърдата почва където Азии я бе отместила.
Азии се загледа в дърветата. Притесняваше се да не би воинът да се върне. Но поне ако се върнеше този път каквото и да тава нямаше да оставя някой друг да я защитава. Спомни си за думите на Тайлър.
''Върви си! Не сме ти направили зло. Тя е просто дете. Просто изгубено дете.''
Дете. Просто изгубено дете. Така гледаше Тайлър на нея. Като малко дете за което вечно трябваше да се грижи. Това не й харесваше. Не толкова, че я мислеше за генератор на приятности ами че я мислеше за дете. Червенокосата се намръщи. На колко ли бе той? Разликата в годините им не й изглеждаше кой-знае колко голяма, но външният вид на елфите винаги лъжеше.
А може би той я е представял пред воина като дете? Азии не знаеше защо влага толкова много мисъл в тази проста думичка.
Думите на Тайлър я откъснаха от мислите й за пореден път този ден.
-По-добре ли си?-
-Да.-
Какво я бе прихванало? И тя не знаеше. Защо бе побегнала? И това не знаеше.
Защо само се извиняваше? Защо? Та тя просто бе реагирала пресилено водейки се от ужаса, но нямаше да допусне това да се случи повече.
''Не за първи път убивам човек'' Думите като че ли се запечатаха в ума й и се въртяха наново и наново.
Азии не знаеше защо придава толкова смисъл на това. Нямаше как да не го очаква. Но факта, че това бе Тайлър коренно го променяше. Кой знае? може би Азии бе прихванала малко от невинността на Лия.
-За какво се извинявате? Ако бях на ваше място и аз бих го убила. Но мисля, че сега Лия е по-зле след като сте я накарали да ви каже и после го убихте пред нея. Знам. И аз съм бясна.-
Последва минута мълчание.
-А тогава защо избяга Азии?-
Тя леко се подсмихна.
-Кой ли знае? Може би просто бягах от себе си.-
-А може и просто да не съм очаквала да видя как убивате някой и да съм се стъписала. И аз не знам вече. Може би и двете.-
-Кой беше онзи мъж?- Азии се опитваше да избегне темата, но кой знае дали й се получаваше.

Мъжът въздъхна. Търпеливо изслушал обясненията й, е бяха толкова неясни, толкова объркани сами по себе си, че да се зачудиш дали самата тя им вярва или това е поредния параван, изтъкан за прикритие на истината. Тази дълбока истина, която всеки се опитва да запази, да съхрани или да потуши, защото прекалено много се страхува от правотата й. Само че колкото и да я криеш не можеш да избягаш от нея нали? Тя все те застига, но следващия път по-разярена, по-ядосана и жлъчна защото си я пренебрегнал и тогава почва да си отмъщава. Отмъщението на истината! Най-голямото наказание, най-висшето изкупуване на греховете. Само че тогава кръстът е прекалено тежък, а цената прекалено висока.
Тайлър не беше идеален. Не можеше дори да си представи, че подобно изказване би я разколебало. Разбира се, че е убивал и преди. Та вижте с какво се занимаваше. Учителите на дадена гилдия не са само, за да преподават. Те са основата на всяка държавна войскова редица. Именно те се използват при възникнал проблем. Напълно нормално е да е отнемал животи.
-Кой беше онзи мъж?
-Така и не разбрах името му. А и не е важно. Намерихме го по миризмата.
Да, тези остри елфски сетива. Чудо и божествен дар, за който мнозина копнеят. Никога не ти изневеряват, нито предават.
-Тя така и не искаше да го наказвам, но какво можех да сторя? Да оставя съдбата да се оправи с него? Съдбата не винаги се намесва, най-големите боклуци остават ненаказани. Не, понякога ние трябва да действаме вместо да чакаме възмездие от горе. Елисандра е прекалено заета, че да се осланяме на нейната справедливост.
Тишината настана неочаквано. Протяжно се разрасна из клетките, стържеща нервните окончания. Момичето не издържаше тази тишина, защото се опасяваше, че ще я погълне и тя ще се отдаде на мисли, които не искаше да признава сама пред себе си. Но явно Сард имаше друго намерение, на което трудно може да се откаже.
-Каза, че бягаш от себе си. Защо? Какво толкова мразиш, какво толкова не одобряваш, че искаш да избегнеш?
-Това е лично.
-Аз съм ти учител. И много повече. Аз съм ти протектор. Ако не можеш да се разкриеш пред мен, то тогава пред кого? Хайде, Азии, бъди честна поне веднъж в живота си. Заслужаваш го. Говори! Излей всичко, което те притеснява, което те задушава. Аз ще те изслушам.
Тишината се възцари отново. Но този път чакаше да бъде нарушена от женски глас, плътен, но гладък. Чакаше една изповед, за която може би беше дошло време....

-Аз съм ти учител. И много повече. Аз съм ти протектор. Ако не можеш да се разкриеш пред мен, то тогава пред кого? Хайде, Азии, бъди честна поне веднъж в живота си. Заслужаваш го. Говори! Излей всичко, което те притеснява, което те задушава. Аз ще те изслушам.-
Защо толкова настояваше да знае? На Азии не й бе приятно да говори за себе си, но отдавна бе открила, че Тайлър се оказваше единственият човек който можеше да я накара да каже истината и да не се крие зад оправданията. Този факт я дразнеше, но не виждаше какво толкова може да направи.
Какво като й бе учител? Това не го засягаше според нея. Но ето ментор... протектор вече го оправдаваше да иска да знае. Но защо искаше? Та те не се познаваха от кой знае колко време и той се наричаше неин протектор. Това някак стопляше студеното сърце на Разир поне малко.
Тя се намести неудобно срещу дървото и го загледа право в очите. Бяха изпълнени с разбиране и топлота. Но тази бащинска нотка все оставаше там. И това караше елфата да се дразни. Не искаше протектор. Може би й бе нужен, но тя не искаше.
Тя не бе сигурна дали да му каже.
Но накрая се осмели да започне несигурно.
-Аз... Бягам от себе си...-
Тя спря да говори. Не искаше да му казва. Но трябваше. Иначе щеше да си остане във въображаемия капан от мисли в който бе сега.
-Винаги съм мечтала за свобода... И я получих... Аз... Израснах с дракони. Винаги съм искала нещо такова. Но тогава в мен се зароди нещо... Едно усещане, че не съм постигнала всичко. Затова дойдох тук. С цел да стана силна и самостоятелна. Но все още нещо не ми се струва както трябва. Имам усещането че... Пропускам нещо, а то е пред очите ми. Сякаш е последното парче от огромен пъзел, а то липсва... А аз просто съм твърде некадърна да го намеря. Дойдох тук за да постигна силата която желаех и сигурно тайно съм искала да открия липсващото парче...или себе си. а вместо да тренирам упорито аз имам аматьорски познания в борбата и магията, но съм експерт в разбиването на сърца и самоубийството, защото откакто съм дошла все съм на прага на смъртта. Но Вие все сте тук. Или някой друг.-
Настъпи дълго мълчание. Азии се чувстваше все по-глупаво и по-глупаво.
-Но ще се оправя...-
Каза тя след дългата пауза. Мълчанието стана неловко и Азии извърна поглед настрани.
дали я мислеше за глупава? Или за нелепо дете? Азии не бе изгубена. Много добре знаеше коя е. Бе сигурна, че се случва нещо друго. Но пред Тайлър просто се показа като пълна излагация.

Какво ще кажете да си поговорим малко за лова? Не искам позволение, така или иначе ще се изкажа. Та ловуването е поставило своите корени още от праисторическо време като най-удачен начин за набавяне на храна. По това време всичко е било на първобитно ниво. Тогава, не толкова интелигентните хора са късали по-дебели клони, дялкали са ги оформяйки що годе остър ръб и са почвали своето преследване. Дълго дебнене на плячка, внимание да не я подплашат, притихнали между шубраци или зад високи камъни, скриващи телата им, подражавайки на самите животни (най-добрите ловци тогава, както и сега) и в подходящия момент - хоп! Втурваш се към жертвата и се надяваш да си по-бърз. Достигнеш ли я, забиваш бутафорното оръжие в слабо място и после дереш, а накрая ядеш.
Още в тези години този вид оцеляване се е смятал не само за нужен, но и за забавен. Не можете да отречете тръпката, която ви преследва така както вие преследвате набелязаното подвижно меню. Знам и точно къде ви гъделичка - под пищяла, в жлъчката, в точката зад тила. Какво голямо удоволствие е само да знаеш, че можеш да пребориш природата, да уловиш в ръцете си, а после да държиш живота й в тях. Малко по малко ловът избягва от границите на нуждата и се превръща в игра, в доказване на надмощие. Звярът срещу човека! Кой ще пребъде? Ако успееш, после вкусът е по-сладък, нали? Има привкус на победа! През годините тази гонитба се е развивала, докато в наши дни тя се е превърнала в спорт. Лична предпоставка за сила, власт и умения. Преследването става все по-сложно, трудностите все по-стръмни, трофеите все по-опасни. И тук вече не става въпрос за физическо задоволяване, а психическа, извратена представа, че ти си по-добър, по-подготвен. Убиеш ли животно, това те прави майстор. Ненадминат факир, разпореждащ се с околната среда. Вдига самолюбието, вдига адреналина, доказва ти, че все още си жив и о да - величав! Цял исполин, напълно изключващ идеята, че може да е на същото място, смятайки се за недосегаем, в устрем да задоволи собственото си себично его. Забравящ да цени живота, смятайки го като топка, която може да подмята когато му е угодно. Плячката губи своя истински лик и приема образа на опонент, враг един вид, който ти задължително трябва да умъртвиш. Играта загрубява, придобива извратени нюанси и някъде по пътя шевовете на същината се късат, залъгвайки те. Миризмата на кръв утолява жаждата ти, а жилавото, сурово месо запълва празнината в стомаха, но не тази от глад, а тази от глад за първобитни достижения.
Защо разказвам всичко това? Защото подобно мислене не е изгубено и до сега и то винаги повдига настроението ти. Себедоказването! Това, към което всички ние се стремим. Да се почувстваме значими, можещи, безсмъртни! Заложено е в гените ни. Човек е бил и винаги ще бъде ловец.
Нощта на ловецът! Тази нощ е по-примамлива, по-омагьосваща знаейки, че съвсем скоро дланите ти ще са опръскани с алено червено, напоени с аромата на метал, а отсреща ще те "гледа" чифт мъртви очи, последно запомнили лицето на палача си. А това ни харесва нали? Харесва ни да виждаме страхът, който сме успели да запечатаме в нечия памет. Треперещите очни ябълки, тресящите се крайници, гърлените звуци на агония. Даааа...... какво неописуемо удоволствие. Сладко като мед, тръпчиво като пенливо вино, горещо като нажежено желязо, жигосващо кожата ти. Ммм...благодат, надминаващ всяка друга физическа, еротична гаранция за добро прекарване.
И тук стигаме до нашето момиче, потънало дълбоко в разбърканите си мисли. Тя имаше нужда нещо да я прободе. Да я върне към това, което беше или по-скоро към това, което се стреми да стане. Онзи хищник, онзи елиминирал емоциите великан, онзи....ловец. Трябваше да докаже на околните, но най-вече на себе си, че не е слабачка, изгубеното дете, че може повече, че иска повече. И Тайлър знаеше как да й помогне. Познаваше я по-добре отколкото тя самата предполагаше. За краткото време на познанството им, бе успял да дешифрира доста голяма част от характеристиките и амбициите й.
Мъжът се изправи и й подаде ръка, която тя с неохота прие.
-Добре! Тогава нека ловуваме!
-Да ловуваме?
Определено не очакваше такъв развой на ситуацията, дойде й изневиделица и най-вече, не разбираше какво има предвид.
-Да, ще ловуваме. Не си ли ловувала до сега?
-Ловувала съм....но дребни хищници, нищо по-сериозно.
-Е, този път ще е сериозно.
-Не виждам какъв е смисъла...
-Ще го видиш, в процеса.
И просто така без да й дава право да възрази, а и честно казано, не че тя се дърпаше много, двамата тръгнаха навътре в гората, в търсене на нещо....е на нещо, каквото и да е будно по това време на денонощието. Единственото изискване беше да е голямо и опасно, иначе какъв е смисъла от един хванат пор, да речем. Не мога да кажа, че елфите нямаха определено предимство. Добре развитите им очи улавяха всичко в тъмното, забелязвайки и най-малкото движение, но за сега попадаха само на дребни вредители, незаслужаващи тяхното внимание. Така или иначе имаха цяла нощ на разположение, сънят бе далеч от ума, а настървеността се увеличаваше с всяка изминала крачка. Нощта на ловеца започна! Внимавайте да не попаднете под ножа му!

/Маги, намерете някакво животно по твой избор и започни цялата хава, аз ще я довърша. Успех!/

Адреналинът. Когато той те погълне забравяш всеки страх, всяко съмнение, всяко чувство за разум. А когато се смесеше с чувството за надмощие ставаше една малка каша от хаос. Все пак бе безценно чувството да държиш живота в ръцете си нали така? А тази малка каша образуваше едно чувство което можеше да се опише само като чувство за живот. Да се чувстваш жив и да си знаеш мястото в тази верига. А мястото - високо.
Така се чувстваше Азии сега. Съзнанието й бе чисто. Бе добре, че си бе взела оръжията. Имаше меча си, камата си в ботуша и скрития дагер на ръката си. Чувстваше се мощна.
Разхождаха се вече от доста време, но плячка не намираха. Повечето животни явно се бяха оттеглили в скривалищата си да спят или бяха в безопасни райони за тях.
Предимството бе голямо според червенокосата. Двамата елфа се придвижваха без проблем, даже не се стараеха да са малко по-бавни. Бяха майстори в това да са безшумни.
На Азии й бе приятно, че имаше цяла нощ с Тайлър на разположение. Може би даже щеше да опознае някоя негова страна.
Азии бе нащрек и при всеки малък шум се извърташе натам готова за атака, но Тайлър не придаваше значение на един един от тях. Просто всеки път когато това се случеше той се подхилкваше и казваше ''Малко е'' или ''Просто гризач'' както и ''Спокойно Азии''.
Времето течеше, а предизвикателство все още нямаше. Елфата започваше да се изнервя. Не че се оплакваше да върви в тази компания или изобщо, но искаше нещо да я разсейва. Да не я кара да се връща там.
Пропукване на клонка. После пак. И пак. Тайлър застана нащрек. За Азии това бе знак, че е време. Тя се наведе леко и започна бавно да върви оглеждайки се на всички страни.
След няколко метра Сард застана зад едно дърво и й направи знак да дойде до него и тя. След което й показа целта.
Един млад елен. Бе едър и здрав. Не бе нещо опасно, но и двамата не обърнаха внимание на тази малка подробност. Имаха цяла нощ. Нямаше нужда да спират само на едно.
-Азии тръгни към него и се опитай да му преградиш пътя. А аз ще нападна.-
Тя кимна. Но преди да е успяла да направи и крачка нещо до тях изшумоля, вероятно някоя катерица и еленът се втурна да бяга.
Колкото и бързи да бяха, нямаше да го догонят. Но въпреки, че го знаеха много добре и двата елфа се втурнаха след него. Азии обичаше това. Обичаше скоростта. Усмивката бавно изгря на лицето й.
Преминаваха бързо сред дърветата и след само няколко секунди се озоваха на поляна огряна цялата от звезди.
Бе много красиво и Азии вдигна поглед нагоре. Въпреки времето в този ден, сега небето бе чисто и като че ли обсипано с диаманти. Не гледаше пътя и се препъна. Залитна, но се претърколи и ловко изправи.
Погледна напред. Еленът вече бе на другия край на поляната, но си заслужаваше. Адреналинът й се бе повдигнал.
-Азии...- Чу тя гласът на Тайлър в близост до себе си.
В следващият момент се обърна и на не повече от два метра до себе си забеляза мечка. Бе голяма и оголила кървавите си зъби към нея. Момичето бързо отскочи назад и посегна за камата в ботуша си.
И тук се връщаме към момента допреди малко... Как беше? А да... Жива.
Така се чувстваше Азии сега. Съзнанието й бе чисто. Бе добре, че си бе взела оръжията. Чувстваше се мощна.
Тайлър застана до нея с меч в ръка. Създадоха безопасна дистанция от животното, но то не изглеждаше и капка изплашено. Бе едро и жадно за кръв.
Но такава бе и Азии. Страх не се четеше в очите й. Само жажда и тази малка самоуверена усмивка както винаги на лицето й.
Тайлър бе застанал леко по-напред от нея. Инстинктите му активирани с меч насочен право срещу звяра.
Азии нямаше намерение да си вади меча. Щеше да използва камата в едната си ръка и дагера закачен на другата.

Говорехме за нападението над друго живо същество и какъв запас от адреналин подобна гонитба докарва в имунната ни система. Кали я до толкова, че сигурно никой витамин, ако ще да бъде и в промишлени количества не може да надмине. Забравяш болка, болест или умора. Втурваш се напред с двата ножа и се надяваш да сполучиш. Само че, живото същество отвръща на удара. То никога не стои мирно и кротко, чакайки острието да го достигне и да пробие черепа му. За него не е важна вашата нужда и няма намерение да уйдисва на акъла ви, само защото аджеба искате да се почувствате живи. То също иска да остане такова и ще даде всичко, за да пребъде, дори това да означава собствената ви загуба. Още по-изострен е случая при животните, особено зверовете като вълци и мечки. Водени единствено от инстинктите, те не мислят за чувства, емоции или копнежи. Единствено примката на оцеляването е захванала гръкляните им и те я влачат по прашния път докато все още имат въздух в дробовете и нокти по лапите.
Една мечка, въпреки тромаво създание разполагаше с доста налична физическа сила да помете не един, а няколко човека скупчени един до друг. Ръстът й, надвишаващ човешкия, ширината и теглото бяха белег за надмощие в дадени ситуации. Да, знам какво ще си кажете - "Тя е силна, но бавна, а аз съм пъргав." Това е добър признак, но само един удар по важно стратегическо място от нейна страна е достатъчен да смачка главата или да счупи прешлени. Така че изобщо не я подценявайте и приемайте за маловажен противник, защото може да ви изненада. От друга страна, натрупаната през сезоните мас я прави по-податлива на атаки, били те дори и оръжейни, което прави повалянето й още по-сложно. И ако изброеното до тук не е достатъчно, за да ви накара да се обърнете и избягате, то нека добавим и хищническите приумици, които се обаждат в съзнанието й когато се почувства в опасност.
А случая бе точно такъв. Застаналите елфи, барикадирали пътя й пращаха импулси до мозъка й за врагове, врагове, с които трябваше да се справи, за да продължи спокойния си когато е възможно, живот. Затова не беше изненада за никой, когато бозайникът се изправи на задни лапи, изрева мощно, хвърляйки слюнки наоколо, стъпи отново стабилно и се затича колкото анатомията й позволява право към Азии. Тежките крайници се забиваха в почвата, стъпквайки всяка растителност, а ревът й оглушаваше околията, карайки заспалите вече птици да излетят от гнездата си и страхливо да пърхат с крила като вестители на скорошна трагедия. Точно това и очакваше червенокосата. С вдигнат дагер и кама, близко до тазът, тя очакваше с нетърпение и нескрит интерес моментът, в който ще се изравнят. Като два компонента приближаващи се взаимно, тя вдигна оръжие напред и точно когато мечката замахна към главата й, поряза вътрешната страна на лапата й. Тънка ивица кръв изби върху месото, мирисът от което подлуди животното и бързо окопитило се, се хвърли стремглаво напред в желание да събори тялото й, а после най-вероятно да го разкъса на малки парчета.

/Маги опиши защита и почни да развиваш боя. Спри където прецениш, за да се включа аз./

Азии се претърколи ловко настрани. Изправи се на крака и отметна кичур от косата си от лицето си.
Погледът й говореше много. Решителност. Жажда. Забавление.
Но не биваше да подценява протъвника си. Въпреки едростта си мечката бе бърза и силна.
Нападението на мечката не спря. Звярът се обърна и отново се засили към елфата. Челюстта й щракаше зловещо, а очите й бяха чисто черни. Страшна гледка, а?
Вместо да предстой следващ сблъсък на тези две ожесточени сили, Тайлър реши да поеме нещата в ръцете си, застанал пред ученичката си, той посрещна звяра уверено, с едно ловко движение на меча, той остави кървав белег на дясното й око. Животното изрева и се изправи на задните си лапи, размахвайки хоктите си към тях.
Ловците бързо отстъпиха на безопастна дистанция, но това не спря мечката.
Животното бе разярено. Имаше жажда за мъст.
Засили се към тях, разнасяйки оглушетелният си рев навсякъде.
Едно споглеждане бе нужно на двамата елфа за да се разберат. И двамата бързо се преместиха в страни, проправяйки път на мечката. Но животното зави към Сард и се втърна след него. Азии направи същото.
Човек едва ли имаше шанс да надбяга мечка, но елф имаше. Особенно ако бепе опитен боец като Сард.
Но той не бягаше от страх или защото незнаеше какъв ход да предприеме, нещо повече, Тайлър просто си играеше с нея. Или очакваше и Азии да се включи в играта?
Азии трябваше да мисли бързо как да отдели съществото от ментора си, след като ги настигаше бързо.
Тайлър навлезе сред дърветата повеждайки мечката. Скри се зад едно дърво и звярът застана объркано, оглеждайки се на всички страни.
Азии бе близо до тях. Тя отскочи от земята и се покатери на едно от дърветата.
Тайлър бе на няколко дървета от нея, а мечката посредата. Той й даде знак да нападне.
Азии не се бе чувствала по-жива. Тя скочи от дървото и се приземи право върху гърба на животното. Посегна с две ръце да забие дагера в черепа му, но четирикракото се изправи и тя изхвърча, забивайки се в близкото дърво от което бе скочила.
Тя бързо се изправи и се скри зад него. Един замах й бе нужен на мечката за да прекърши дървото достатъчно, че след секунди да се стовари върху Азии.
Тайлър бързо я изблъска настрани преди да е станала на пир за враните.
Вярно, дървото бе малко и мечката бе свръх едра, но тази сила си бе впечатляваща.
И двамата бързо се изправиха и тя му кимна в знак на благодарност.

Макар и ранено, животното беше далеч от отказване. Подобни същества винаги стояха на върха на хранителната верига, което им даваше достатъчен стимул да показват превъзходството си, да го използват по най-добрия начин и да лежат на тези заслужени ларви. Мечка! Цяла мечка! Колко клиширана, но и типична за тези гори гледка. Тук вълците преобладаваха, но нападаха само на глутници, елените бяха миролюбиви, лъвове и подобни зверове липсваха, но мечките, те пребиваваха тук от поколения и се разхождаха спокойно сами, което често привличаше ловджийските очи и ги превръщаше в плячки или убийци на хора и елфи.
Беше напрегната ситуация. Мечката бе огромна и разярена от наглото нахлуване в територията и. Според нея, двукраките нямаха никакво уважение. Просто абсолютна липса на каквото и да е зачитане на правата й над земята, по която тя ловуваше от години. Животното бе ядосано, разярено от тази арогантност. Двукраките убиваха нейния дивеч. За какви се мислеха те?
Съществото бе решило да им даде суров урок. Щеше да вземе поне един от тях, като дан за тяхното навлизане в Нейната земя. Бе притиснала по-дребното и го бе накарала да отстъпи. Но високия, веднага я спаси. Тръгнаха да бягат. Бяха бързи, по-бързи от всичко което обитаваше гората, но животното нямаше намерение да им дава шанс за бягство и се впусна в преследване. Тръпката бе невероятна. Бе убивала всичко което живееше в нейната земя, и отвъд. Беше се хранила с всичко, беше смачквала всичко. Може да се каже, че ролите се обърнаха, нали?
Но тези две същества, вървящи на два крака... те бяха опасни и трябваше да бъдат наказани за наглостта си. Не можеха да се измъкнат безнаказано! НЕ МОЖЕХА!
Макар да и бяха нанесли рана, това само повиши яростта, която се таеше в нея с години. Избухнала, тя не можеше да се уталожи с нищо друго освен с кръв. Изпаднала в бяс, бе като стена от кожа и мускули, от ярост и жажда за алено червено.
Азии и Тайлър имаха проблеми, които се изразяваха в няколко тона чиста ярост. Мечката бе ядосана. Това че я бяха ранили, вероятно не правеше ситуацията по-малко опасна. Избягвайки смъртта приела формата на няколко метрова лапа, с десет сантиметрови нокти, героите ни решиха да я атакуват от две страни.
С няколко знака, Сард каза на ученичката си да се прицели в очите на звяра. Те бяха най-уязвимите места, в твърдия й череп. Естествено, елфа знаеше че ако иска може да я победи дори и с голи ръце. Но уви, не беше сам...
Секунди преди да стрелят, се чу друг разярен рев, идващ зад Азии. Тя се обърна, и лицето й стана бяло като платно. Друга мечка, също толкова гигантска бягаше на четири лапи към нея. В очите й се четеше същия гняв, като в тези на побратима й. Замръзнала, рейнджъра не можеше да направи и една крачка, дори не можеше да мисли.
Колелата в главата на Тайлър се завъртяха. Решението бе лесно. Спусна се към своята ученичка, бягайки като светкавица. Годините го бяха направили бърз, но дали бе достатъчно?
Да, беше. Успя да стигне до нея, секунди преди мечката. Безцеремонно я блъсна от пътя на разбеснелия се бехемот и се изправи срещу него. А той бе прекрасен звяр. Ядосан, ревящ и жаден за кръв, той бе невероятен. Още един трофей за...
- Тайлър, зад теб! – чу се уплашения глас на червенокосата.
Звяра зад него, сякаш бе чакал това. Спусна се и елфът се озова между два гиганта. За секунда, като че ли живота му премина пред очите му, но бе прекалено дълъг за времето което имаше, и затова той просто извади един от кинжалите и се подготви за защита. Мечката пред него, бе по-близо, затова тя бе първата цел. Той скочи и с грация, на невероятно умение, успя да го забие дълбоко в окото й. Парчето метал потъна и с отвратително хрущене премина през костта и порази мозъка. Бързо завъртане и звяра бе мъртъв.
Проблема, се появи няколко мига след това. Тя започна да пада... върху него. Тайлър скочи назад, но закъсня със секунда. Измъкна почти цялото си тяло, но главата на звяра, падна върху глезена му. Болката го прониза, но нямаше време да й обърне внимание. Другата мечка се бе насочила към него със страшна сила.
Елфа погледна в очите й. Съсредоточи се и изпрати само една мисъл към нея. Само една команда. „Махни се! Не сме твои врагове!”
Силата на заповедта бе огромна. Дори и гигантския бехемот, не можеше да й се противопостави. Тя погледна за последен път към двете двукраки същества които й се измъкнаха, и тръгна да тича в противоположна посока.
Сард си отдъхна. Сега бе време да разгледа пораженията по крака си...

/Азии свободно РП. От боя получаваш Опит - 5/

На Азии не й отне и по-малко от секунда да тръгне към Тайлър. Още преди втората мечка да бе избягала тя се бе втурнала да помогне на учителят си, но явно не се налагаше.
Тайлър я погледна право в очите и завладя ума й. Миг по-късно звярът бързо се отдалечаваше.
Мощта на менторът й бе огромна. Не спираше да я изненадва. Какви ли други умения криеше той? Азии искаше да узнае. Сърбеше я.
Чу стон зад себе си и се обърна. Тайлър отместваше огромната глава на чудовището, кракът му под нея. /беше изкривен настрани. Изкълчен? Счупен? Тя веднага приклекна към него.
-Ооо...- Тя седна срещу него.
-Нека ти помогна.-
-Нее... Азии не се притеснявай. Мога и сам...-
-Искам поне това да направя.-
Той не каза нищо повече. Само се усмихна и кимна отпускайки се назад.
Кракът бе само изкълчен. Нищо много сериозно, но за ниското лечебно ниво на Азии щеше да й отнеме малко време.
-Може да отнеме време...-
-Знам.- Каза той сакяш уверявайки я, подготвен за това.
Тя започна лечението, нежно докосвайки глезана му.
Беше притеснена, но някак си усмивката на лицето на Тайлър я поуспокояваше.
Времете минаваше бавно. Азии незнаеше дали да започне тема или не. Тайлър явно бе решил да го направи вместо нея.
-Ти добре ли си?-
Тя леко отскочи, неочаквайки звук. Тишината я бе завзела и погълнала.
-А... да. Всичко си е по мястото му.-
-Добре.-
След време Азии се почивства по-уверена и даде знак на Тайлър да пробва.
Той го раздвижи леко и не усети болка.
Тя знаеше, че той сигурно щеше да се излекува десет пъти по-бързо и по-добре, но очевидно искаше да я остави тя да го направи както бе пожелала.
-Така добре ли е?-
-Да. Благодаря ти.-
Тя му кимна и му помогна да се изправи.
Не бе минало много време откакто бяха тръгнали на лов. Може би час, два. Нощта все още бе млада.
Азии стъпи здраво на два крака, Тайлър леко подпирайки се на нея. Изведнъж почувства умора. Лечението бе изцедило силите й.
Тръгнаха към гилдията. Движеха се бавно. Не бързаха за никъде. Просто се наслаждаваха на моментите и нощта.
Стигнаха до Зеления Двор. Азии си припомни онази нощ в което лежаха на меката трева и гледаха звездното небе. А менторът й разказваше история.
Гилдията бе тъмна. Всички си бяха легнали. Само прозорецът на гилдмайстора все още блещукаше.
Азии се обърна по посока на шумолене на трева. Вцепени се.
Раян премина покрай тях като сянка, гледайки я право в очите. Четеше се разочарование и лека нотка на гняв.
Как така беше навсякъде? Особенно в тези моменти.
Той ги подмина бързо преди тя да успее да каже нещо, но честно казано тя незнаеше и какво.
Тя се пльосна на меката трева и въздъхна. Тайлър също седна за кратка почивка.
-Какво беше това?-
-МММммм... Нищо.- Отговори кратко тя.
Момичето незнаеше какво да прави с елфа. Толкова бързо го бе наранила, чак не осъзнаваше какво се случва и кога. Тя просто бе сложила пауза, нали така?