Стая II

Стаите са за двама. Добре обзаведени са, с гардероб и шкафове, полица на стената за допълнителен багаж, голяма баня с душ и вана и широк двукрил прозорец, гледащ към планината или по-точно към Края на света.

Веднага щом излязохме от стаята с жената и прасето, поехме по коридорите. Естествено, първата стая от общежитията бе заета. Че как да не е? Сякаш всички задължително трябваше да вземат първата и последната стая в едно общежитие!
В първият момент, когато ни отвориха вратата, леко се разочаровах. Но щом видях красивите очи на съжителката която се подаде отвътре, забравих в мигом всичко, за което се притеснявах в този момент.

- А...здравейте - продумах пртеснено, още щом видях очите и. Малката Алис стоеше до мен и също не знаеше как да реагира в сконфузната ситуация, на срещата с момичето отсреща.
- Няма нищо.
Красавицата се засмя и се подаде леко от вратата, разкривайки полу-голото си тяло, загърнато само с мека хавлиена кърпа. Погледа и прошари по коридора, търсейки нещо.
- Ако ви трябва стая, съседната до нас е свободна.
Последва отново онази блажена усмивка, след което девойчето прикри тялото си зад вратата.
Не продумах и дума. А, даже и не можех в този момент. Бях някак си..запленен, а в душата ми сякаш някой държеше със стоманено въже думите, които исках да изрека и не ги пускаше на бял свят.
Кимнах и отстъпих няколко крачки назад. Потърсих с поглед Алис, хванах я за ръка щом я съзрях да стои до мен и се насочихме право към съседната стая, която ни предложи момичето.
Оказа се, че ключа който ни бе дала жената-праселюбец, се оказа универсален. Стана за първата врата, а сега тази която бе пред нас, също се отключи.
Щом влязохме вътре, останах леко разочарован. Беше като в болнична стая. Чисти стени, без нито един стенен часовник или някаква картина за украса, мебелите бяха изработени от най-евтина дървесина, а красавицата от съседната стая...липсваше.
Въздъхнах недоволен и влязох в стаята, насочвайки се право към двукрилия прозорец. Щом го отворих, останах очарован, като дори забравих за последното си разочарование. Пред очите ми се разкри красивата гледка към Планината и вероятно най-красивите кътчета по тази земя. Усмихнах се леко и стиснах здраво ръце. Завъртях се на оста си, приближих се до едно от леглата и потърсих възглавницата с очи. Фиксирах я, прицелих се и се строполих право върху и, със забито лице в нея.

- Ооооо! - наддадох блажен вой, докато пуха обгръщаше лицето ми. Въпреки че дишането ми се затрудни постепенно, не исках да помръдна от мястото си. Картината която видях все още бе пред очите ми. Красота. Истинска красота!

Алис остана известно време до вратата, докато новият й приятел, ако можем да го наречем такъв, или поне добър и забавен познат, се разположи. Не му отне много време. Аш почти мигновено се просна на леглото, след като не забрави да извади от гърдите си няколко въздишки по хубавата съседка, нито да съзерцава гледката, която предоставяше такива хубави перспективи за приятен сън. Ако стаята не му се нравеше, то изгледът омаловажаваше този факт, свивайки го до една пъпка, на която съвсем скоро преставаш да обръщаш внимание. Макар че, ако питате мен, нищо си им нямаше на стаите, съвсем нормални, съдържащи всичко, от което един човек има нужда, без да е прекалено. Е, да, нямаше стена обрасла с лиани, но не изглеждаше подходящо да обрисува тези тук, имайки предвид, че е на гости и може да си навлече гневът на онази противна жена или на гилдмайстора. И като стана въпрос за него, той се сети, че въпросния господин е доста близък приятел на Ив. Дали да не го посети на сутринта преди да се прибере? Ще го решава утре. Сега бе време за почивка, която младия маг определено си заслужи.
Чак тогава, чаровната собственичка на най-изисканият ресторант в града, се осмели да помръдне и приседна на другото легло, загледана през прозореца право в планината. Въпреки, че слънцето бе залязло, мракът по никакъв начин не прикриваше красотата й. Даже напротив, придаваше й допълнителен магнетизъм и вълшебство, достойни да се мерят с тези от приказките за лека нощ.
-Аш....
-Ммм... - измънка под носа си хубавецът, който неусетно бе почнал да се унася. -Кажи?
-Разкажи ми за Феникс. Как е там?
-Не си ли ходила?
Чернокосата поклати отрицателно глава.
-Още от ранна възраст поехме семейния бизнес.
-Поехме?
-Аз и сестра ми.
-Имаш сестра?
-Да, казва се Мария.
-Приличате ли си?
-Може да се каже. Така и не ми остана време да посетя никоя друга страна. Не съм излизала извън границите на Илион. Винаги съм се чудела какво е там. Ще ми разкажеш ли?
Можеше ли да й откаже? Тя направи толкова много за него. Ако искаше само това за благодарност, то бе нищо и не му костваше никакви усилия.

Алис ме накара да се замисля за нещо, което не бях правил от доста време. За родният си дом. Поне, така го наричах в момента, защото цялото ми съществуване изобщо се свързваше с тази територия. Феникс!
Изправих се леко от леглото и поставих възглавницата си така, че да застане на облегалката. Отпуснах гърба си върху нея с се вгледах в тавана, опитвайки се да си спомня по-голямата част от Феникс, за която исках да говоря в момента.
Пред очите ми се разкри първо, любимата ми местност - Сто слънца. Онзи топъл дом, който прие душата ми и тялото ми в един момент, като свой син. Разказах и за сградата и съпътстващата я територия, като не пропуснах да спомена любимите си места. За маджестик споменах, че е онзи град, в който всички ходят за да търсят късмета си...или просто да търгуват. И наистина, така си беше. С всичките ресторанти, хотели и всевъзможни сгради, където можеш да оставиш всичките си пари, това бе един търговски център, който завладяваше сърцето ти, още щом стъпиш за първи път там. За "Летящият град" не разказах много, защото съм бил само няколко пъти там. Честно да си кажа, добре че бе дядото на Роза, че да знам за съществуването на храмовете там, които така и не бях посещавал до сега. Също така, бях чувал за някаква територия, където били отритнатите магове или нещо подобно. Някаква затънтена къща, която си нямах ни най-малка представа къде се намира и как се стига до там.
Разказа ми не бе дълъг, поради факта че Феникс бе само на ден път от едната му, до другата страна. Но с всяка моя следваща дума, сърцето ми започваше да бие все по-лудо и по-лудо, мечтаейки да се върне в родният си дом. Вярно, тръгнах едва преди два дни, но сърцето си знаеше своето. Туптеше буйно и блъскаше в гърдите ми, всеки път щом назовях някое име или сграда, която бях посещавал и преди.
Когато приключих разказа си, се извърнах назад, опитвайки се да погледна към Алис. Тя стоеше на леглото си кротко и ме наблюдаваше, докато говорех.

- Някой ден, ако искаш можеш да ми дойдеш на гости. Дори, ако искаш, вземи и сестра ти. Ще се разходим и ще ти покажа всички тези места, за които ти говоря. Повярвай ми, ще ти харесат повече, дори когато ги видиш с очите си.

Алис слушаше с охота обясненията на Аш, които й действаха като приспивна приказка. Очите й блестяха, представяйки си всички онези кътчета, преекспонирайки ги в представите си. Знаеше, че няма по-красиво място от Илион и Памуковата планина, но както си и знаеше, Феникс звучеше доста примамливо.
-Някой ден, ако искаш можеш да ми дойдеш на гости. Дори, ако искаш, вземи и сестра ти. Ще се разходим и ще ти покажа всички тези места, за които ти говоря. Повярвай ми, ще ти харесат повече, дори когато ги видиш с очите си.
Хубавицата се усмихна благо и кимна с глава.
-Ще се помъча да намеря място. Едва ли не може да затворим за няколко дена.
-Това се нарича ентусиаст. -ухили се зеленоокия и се излегна в леглото си, което бе меко като пух.
-Ще дойда, обещавам. - затвърди чернокосата и също се намести, така че да й е удобно. Лампите бяха загасени и само светлината от напиращата луна отразяваше лицата им, като им придобиваше сребърен нюанс.
-Радвам се, че се запознахме за втори път, Аш.
-Аз също. Изморена ли си?
-Мхм.
-Да спим тогава?
-Добре. - съгласи се момичето. -Лека нощ.
-Лека нощ, Алис.
А нощта наистина бе лека. Крехкият повей на планински въздух, освежаващ пространството, аромата на вековна зеленина, отруденото тяло, което отпуска мускулите си за заслужена почивка. Всичко това накараха нашият герой да заспи почти моментално и непробудно. На сутринта, мозъкът му не побърза да се събуди. Сигурно спа до десет, може би и малко повече. Когато най-сетне реши да се размърда и клепачите му се открехнаха готови за новия ден, той извърна поглед към съседното легло, но то бе празно. Чаршафът бе прилежно изгладен, възглавницата подредена и изтупана. Но от дружката му нямаше и следа. Красавецът се надигна, чудейки се дали не си е тръгнала преждевременно, когато звукът на течаща вода, идващ от банята, го успокои. След още близо пет минути, сладкото личице на съдържателката на ресторанта, се показа иззад вратата, а косата й бе сплетена на дълга, дебела плитка.
-О, добро утро!
-Добро утро.
-Как спа?
-Като новородено. Тук е страхотно. Да не пръскате с нещо въздуха?
-Хахаха, не....друго си е да спиш в планината, нали?
-А не бе.
След сутришните поздравявания и няколко отправени шеги, двамата бяха напълно готови да напуснат стаята.
-Нали не трябва да й връщаме ключа на оная откачена праселюбка? - леко неспокойно попита магът.
-Ааа не. Няма да ми стигнат нервите за нея.
Но тогава нещо друго хрумна на Алис. Тя взе ключа от ръцете на чужденеца и когато бяха пред вратата на кабинета на Бони, се наведе и го пъхна през пролуката между нея и пода. Потропа няколко пъти върху портата и извика силно:
-Пратка за Гейлорд!
-Не беше ли Гилмор?
Момичето повдигна небрежно рамене.
-Има ли значение? Прасето си е прасе. Такива като него в ресторанта ни ги сервираме с гъбен сос или лимон в устата.
От вътрешната страна на кабинета се разнесе едно високо грухтене, което лесно можеше да се сравни с мучене, но после осъзнаха, че мученето идваше точно от въпросната домакинка, която за пореден път фучеше като крава. Чуваха как малките й крачка тропат по дъсчените подпори, а ругатните й заливаха съкратеното между четири страни пространство, но преди да отвори и да изсипе пумията си върху им, те продължиха надолу в смеха си.

/Тед, реши какво ще правиш от тук нататък./