Улиците

First topic message reminder :

Широки и спокойни. Града е повече от хубав. Архитектурата е на две нива, като повечето къщи бяха с външни извити стълби. Преобладаваше каменния стил с много фрески. Има купища магазини, заведения, паркове и градини. Изпълнено е с мраморни паметници.

Беше се стъмнило когато Азии се прокрадна през коридорите на общежитието и излезе незабелязано. Или поне така си мислеше. Три чифта стъпки бързо се запътиха извън гилдията и нейната топлина и се насочиха към хладната нощ.
Градът беше заглъхнал при пристигането им. Всичко що дишаше спеше. Бе някак странно даже и за това време на нощта да няма никой. Но Елфата се наслаждаваше на това. Имаше време и пространство да помисли. Да поогледа. да разучи. Тя тихо преминаваше покрай заспалите къщи. Незабелязано като сянка. Тя се отправи към една необитавана сграда, лесна за катерене и след няколко минути се озова на покрива. Постройките в този район бяха прилепени едни за други и даже и десет годишно дете нямаше да намери голяма затруднение да се придвижи от покрив на покрив. Азии се придвижва така известно време, прочиствайки ума си. След което се запъти към една извисяваща се арка свързващи две високи сгради от двете страни на улицата. Арката бе широка  около половин метър и Азии бавно се насочи към средата й. Седна там и погледна надолу. От земята я деляха около осем метра.
Отправи погледът си напред. След редиците къщи, на края на улицата се виждаше само голямата луна, сместила се между тях. Елфата стисна юмрук и нещо изшумоля. Тя погледна надолу. Малка жълтеникава хартишка бе сгъната на топка в юмрука й. Тя разгъна листчето бавно и се втренчи в него. Препрочиташе го наново и наново. Въпреки слабата светлина идваща само от луната тя прочиташе написаното без проблем. С червени големи букви бяха написани само седем думи:
'' На края на света, утре по пладне''. Червенокосата откъсна очи от текста и пак се загледа. Какво се случваше? Вид заплаха ли бе това? Азии отново си спомни думите на сянката, в която се блъсна онзи ден:
''Бягай Азии... Бягай на далеч.'' Тя се намръщи при мисълта. А може би беше и от някой познат? Гилдмайстора? Раян? Не. Едва ли. Елрон нямаше за какво да си говори за една ученичка ако не за нещо общо с Тайлър може би? Но едва ли. По-скоро щеше да води тези разговори със самия него. А Раян я мразеше. Нямаше да е и от него. Освен ако не искаше да й навреди? Но едва ли. От краткото си познанство момичето бързо разбра за момчето, че е слабо и лесно за манипулиране ако искаше човек. Но въпреки това тя съжаляваше за това, че го бе наранила. Но той се бе влюбил твърде бързо. А може би писмото бе от самия Тайлър? Поредната изненада ли готвеше? Усмивка се заигра на устните на момичето. Тя не спираше да удивлява себе си как в най-неподходящите моменти пак мислеше за мъжа, на когото бе пленила сърцето. Дали не бе грешка? Азии често се питаше този въпрос. Сигурно, но не можеше да устой на изкушението да бъде с него. Целта бе друга. Тя трябваше да тренира. Непрестанно. До припадък. А не да се прокрадва тайно нощем в спалнята му. Откакто бе пристигнала в Илион момичето бързо се отдалечаваше от целта си. Времето я притискаше. А и имаше лошото чувство в корема си, че нещо ще се случи.
Огън проблясна пред очите й и момичето отново усети как димът изгаря дробовете й. Тя бързо се изправи с и побягна напред, но някой я блъсна в страни. Момичето се претърколи до горящо дърво и погледна нападателя. Стража, яхнал кон с катана в ръка, сега слизаше от животното и с бавни стъпки се приближаваше към нея. Гняв обзе елфата. Тя познаваше тази Катана. Бе получавала безбройни удари и рани от нея. Това бе неговата катана. Но преди да е посегнала към меча си, стражата бе пред нея, хващайки я за косата той клекна и я привдигна леко.
-Ето те и теб Разир! Чичо ти ще се радва да има главата ти като трофей до родителите ти, който скоро ще те чакат на стената!- Той се изсмя злобно и се изхрачи пред нея. Тя стисна зъби толкова силно, че имаше чувството, че ще ги счупи. Не позволяваше да накърняват достойнството й. Тя бръкна в ботуша си и извата камата си от там, забивайки я право в лявото око на мъжа. Той извика силно, и се хвана за кървящата рана. Елфата се изправи бързо на крака грабвайки в другата си ръка катаната и се втурна напред. След минута бе пред една порутена от пожара къща. Тя набързо изкопа с ножа си една продълговата дупка и положи катаната там, заривайки я обратно. Експлозия прокънтя през ушите й, обръщайки се елфата завари имението в пламъци. Трябваше бързо да отиде там. Помисли си тя втурвайки се в пожара.
Азии разтърси червените си къдрици. Поредния спомен, който я обземаше от този ден. Започваха да зачестяват, сякаш да й напомнят истинската й цел. Тя трябваше да се върне. Трябваше да го спаси...
Движение от ляво й отвлече погледа й. Ниска сянка се бе втренчила в нея, очите светещи. Азии се изправи и съществото побягна. Нямаше как да го сбърка даже и на лунна светлина. Това бе създанието което я бе предупредило за опасност или заплашило да се маха далеч от тук. Е, сега щеше да разбере кое от двете. Тя бързо скочи на покрива и се втурна след гърбавото същество, което бе учудващо бързо. Наметалото й се вееше при скоростта която гонитба развиваше. Сянката скочи от покрива и Азии го последва, претъркаляйки се за да не се нарани, но от създанието вече не се виждаше следа. Азии бе попаднала в задънена улица. Стена се издигаше между двете сгради където седеше тя. Пространството бе тясно. Азии се огледа в локвата в краката й, но вида само наполовина отражението си.
-Я виж ти какво си имаме тук!- Глас се обади зад нея и момичето се обърна с готовност да нападне който и да е.
-Не се стряскай толкова малката! Няма да ти навредим.- Проговори същият глас. Пред нея седяха трима мъже. Главният говорител бе с запалена факла в ръцете и позволяваше лицето му да буде огледано. Той бе с криви зъби, мазна усмивка и... абе цялостно грозен. Отвътре и отвън.
-Каква си хубавица само! Като кукличка си! Какво прави невинно момиченце като теб тук, по това време на денонощието?- Обади се мъжът до него натъртвайки на думата ''момиченце'' карайки кръвта на Азии да кипне. Мъжът бе висок, със наметало, което покриваше лицето му и раменете му, но не стигаше до под гръдния кош. Той бе подпрял голяма тояга със извит край на двете си рамена, отпускайки китките от двете й страни. Дали това не бе дело на сянката? Запита се Азии. А може би бе чиста случайност. А може би един от тях бе самата сянка. Примерно онзи с наметалото? Каквото и да бе гордостта на Азии не й даваше да мисли разумно сега. Сякаш всеки път когато някой я възприемеше за просто украшение нещо отвътре прищракваше, като заложен механизъм отключващ се при дадена парола.
Третият мъж не продумваше нищо. Само седеше и я гледаше с празен, но жесток поглед. Бе по-едър от останалите двама които бяха даже слаби в сравнение даже с Азии. Кокалести. Дебелакът пристъпи напред и се доближи на сантиметри от лицето й, оглеждайки я хубаво. Азии рязко се отдръпна назад и мъжът я хвана за косата придърпвайки я обратно. Тя чу смях от лявата си страна.  Де Жа Вю-то връхлетя Елфата като мълния и сега бе неин ред да накърни нечие достойнство. Тя се изплю в лицето му и мъжът яростно блъсна главата й в стената.
-Дръзка е! Харесва ми. Да си я запазим ли?- Възкликна игриво мъжът с тоягата.
Азии започна да пресмята ситуацията. Нямаше меч. Нито лък. Но пък за сметка на това имаше двете любима оръжия в себе си, който даже и бяха скрити. Двамата слабаци не бяха проблем. Изглеждаха лесни за отстраняване. Бяха прости хора. Лек проблем бе само едрия, но и той не изглеждаше нещо невъзможно. Едва ли очакваха от нея да нападне. И тя се възползва. Засили се към дебелия мъж и го прониза право в стомаха, дагерът изскачайки от гривната на дясната й ръка. Мъжът падна на земята, кръвта напускаща тялото му.
-Какво по...- Възкликна мъжът с тоягата и я смъкна от раменете си заемайки бойна позиция. Но мъжът с грозното лице вече бе пред Азии и тя го ритна яростно в капачката на коляното. Мъжът се преви от болка, но след секунди бе пред нея отново, вадейки джобно ножче, прорязвайки ръката й. Ето и че умората за която Катарина говореше бе дошла в най-неподходящият момент. Азии се бе преуморила. И сега нямаше пълната си сила когато й трябваше.
Кръв потече надолу по лакътя на Азии. Ръката й бе безполезна за момента, а тя бе тази с дагера. Нямаше време да сменя гривната на другата ръка. Това бе абсурдно. Затова при следващият замах на мъжа, този път отправен към лицето й, тя клекна и извади камата-нож от ботуша си замахвайки към крака на мъжа. Той падна на земята. Азии отправи погледа си към мъжа с тоягата. Спря на място. Той просто седеше и я гледаше. Когато погледите им се кръстосаха мъжът се наведе и положи тоягата си на пода след което се изправи и отново се загледа в очите на червенокосата.  Но друго привлече вниманието на елфата. Тоягата. Тя се размърда и деформира. Само след секунди пред нея стоеше огромна змия, на жълто-черни раета.
Змията се отправи към Азии бавно и се обви около крака й, продължавайки нагоре обвивайки се около шията и после към дясното рамо. Преди Азии да е разбрала какво се случва влечугото отвори огромната си паст и впи зъби в отворената й рана.
-Не се притеснявай.- проговори мъжът. - Не е отровна. Но пък за това пие кръв.- Подсмихна се той.
Пред нея грозният мъж започваше да се надига, вкопчил ръце в кървящият си крак, той залитна и пламенно започна да размахва ножа си към лицето на Азии. Тя стисна камата си и я заби в главата на змията, внимавайки със себе си. Пълзящото изсъска и се превърна в пепел посипвайки я цялата. Мъжът замахна и поряза бузата на Азии. След което и рамото на лявата й ръка.
Малко създание с размерите на катерица изскочи от качулката на Азии и във въздуха започна да се уголемява приемайки образа на огромна лисица, захапвайки мъжа за гърлото и отдалечавайки го от Азии.
-По-опасна си отколкото изглеждаш, а?- Мъжът с качулката сега я приближаваше. Хвана я за гърлото и я вдигна във въздуха. -Но това е краят ти.- Очите му пробляснаха зловещо в лилаво и светът около елфата се изкриви придобивайки лилаво-черни отенъци. След миг под краката й се появи огромна бездна и мъжът я пусна. Азии полетя надолу с писъци в тъмнината. Единствено виждаше над нея малката светеща точка останала от улицата. Е, явно това бе краят. Не бе успяла да го спаси. Но поне бе загинала отбранявайки се. Себе си, Найтфол и достойнството си. Опитвайки се да не опетнява името на Фрей-Филт. Тя затвори очи. Не си предствлявяше смъртта си такава. Да не може да направи нищо по въпроса. Да не може да се бие със сетни сили докато и последната капка кръв не напусне тялото й. Азии пое дълбоко въздух, но усети тежест на гърлото си, сякаш нещо и пречеше да диша. Сякаш... имаше ръце обвити около нея, душащи я. Азии отвори широко очи и ритна с все сила с крак в тъмнината. Чу се силен вой и всичко отново се размаза пред зрението на младата елфа. Да! Няма да умра! Ще спася Лео... На всяка цена! Илюзията се пречупи и Азии отново стоеше на улицата с тясна хватка около гърлото й сега отпускаща я поради нанесеният удар от Азии. Мъжът бързо се изправи отново на крака и я хвана блъскайки я в стената. Главата й се удари и тя се свлече на пода. Вида как Найтфол пуска гърлото на тялото лежащо на земята и скача право върху нападателя й. Двамата се строполиха и започнаха да се въртят в ожесточена схватка. Мъжът се биеше яростно. Като животно. Беше изключително силен за човек. Азии бързо се надигна и допълзя до факлата която лежеше в локвата кръв образувана от едрият мъж. Грабна я и застана над двамата биещи се. Мъжът изблъска Найтфол от себе си и тогава Азии надигна факлата запращайки я право в лицето му, обгаряйки го леко и избивайки го от съзнание.
Азии се строполи на пода до верния си спътник. Този мъж бе нещо повече от човек.
Найтфол се надигна до нея и се уголеми. Азии се покатери на него, оглеждайки го и после стоварвайки се отгоре му отпускайки цялата си тежест.
Доста си невредим. Закачи се тя.
Трябва да те върна в гилдията и то бързо.
Азии изръмжа. Достойнството й нямаше да понесе да ги видят в такова състояние, но колкото и да отричаше, те се нуждаеха от помощ точно в този момент. Найтфол препусна с бясна скорост през нощта.

Илион, ох прекрасен Илион. Да можеше да остана тук завинаги... Как пък не. Нямаше да издържа на чак толкова спокоен живот. Не харесвах толкова много светлите места. Можех да бъда добрата душа долу, но както съм способна да бъда слънчевите лъчи, радостта и усмивката на лицето на Грегъри така можех да се преобразя и в лунната светлина - малко зловеща, но и упорита. Такава беше природата ми. Двойнствеността беше за предпочитане пред скучната едностранна личност. Пред това да си праволинеен, винаги прав или пък да си изключително умен, но да не можеш да използваш тези знания за собствената си защита.
А познахте ли кои трима цитирах малко по-отгоре?

Качена на черното конче гледах града и му се възхищавах. Попивах бавно всяка уличка, всяко лице. Радвах се на това място. Или не толкова на него колкото на кратката си свобода. Може би като се върна няма да ми дадат и носа да си изкарам извън вратата на собствената ми стая. Може би в двореца щяха да считат, че съм защитена и нищо не може да ме нарани. Или на някой да му хрумне да ме изпратят в храм на езичници, които почитат неимоверно бога на смъртта. Да играя ролята на жрица.
Разтърсих главата си от тези мисли. Та то беше абсурдно. Надали ще направят това. Въпреки че е напълно възможно да ме хвърлят в някоя килия. Това е по-вероятно.
По някаква причина тези мисли ме караха да се радвам на цялата тази обстановка. Да си спомня всичките подземия и тайни коридорчета в двореца. Даже имаше един, който водеше към покоите на татенцето, но той така и не разбра, че като бях по-малка слагах гнусни малки създания в спалнята преди да се появи някоя негова приятелка. И така всички си казваха каквото мислят наистина. Така го запазих само за себе си. И да не сте си помислили нещо нередно. Не искам сърцето му да е разбито, това е всичко.

Изведнъж жребецът се стресна и застана на задните си копита за кратък момент. Стиснах силно юздите и се наведох към главата му. Погалих го близо до ноздрите и му казах да е спокоен. Опитах се да го поуспокоя, но усещах, че нещо го стресна.
Слязох от него и го завързах докато купих от една сергия отсреща някакви плодове. Приближих се до добичето и му подадох една ябълка. То малко се почуди дали да я приеме, но накрая я оставих пред него и внимавах да не ме стъпче. Да си кажа не бях от най-едрия тип жени. Да не кажа, че вече бях дребна.
Отдръпнах се и той я прие. Това ме зарадва и реших да го оставя малко да си почине преди да продължим.

Всеки има нужда от почивка, особено когато пътят ти е осеян с толкова препятствия, че не можеш да ги изброиш и на двете си ръце. Не всяка почивка ни предлага това, от което имаме нужда. Понякога всичко се обръща с главата надолу и ни се струпва. Мортем добре познаваше този сценарии. Така бе свикнала с него, че вече не се учудваше ако нещо лошо я застигне. Това означаваше ли, че трябва да се предаде? Не, разбира се!
Докато добичето отмаряше и се наслаждаваше на скромната си, но напълно задоволителна закуска, задгробната принцеса се наслаждаваше на панорамата. Нищо не се бе променило откакто за последен път бе тук. Все същия красив град, все същите приказни планини, все същите омайни гори. От тук, та където ти стигне погледа - всичко зелен, подредено в тоналност, издаващо харизма, за която биха завидели и най-красивите жени. Трябваше да признае на Елисандра, че добре си бе свършила работата. Ако не в друго, поне в това си я биваше. Колко бе склонно да отдаде заслугите на нея и колко на обитателите бе спорно, но фактите бяха на лице - това несъмнено бе най-прелестното място на планетата. 
Всички знаем, че Хелските имаше навика да се захласва прекалено по нещо хубаво, грабнало погледа й. Отдаваше цялото си внимание, цялата си душа, поемаше от въздуха на мястото, обогатяваше се, приемаше каквото и се предлага. Точно поради тази причина, не осъзна кога един тежкотоварен кон, силен представител на тази порода за малко да я стъпче. Поради ниския й ръст, животното, а и конникът видяха девойка прекалено късно. Едва на два метра от нея, добичето изцвили и се повдигна на задните си крака, което стресна демонът и тя залитна назад, падайки по дупе. 
-Уооу... - се чу от седлото, а една здрава ръка се опита да озапти транспорта си.
Когато това най-накрая се случи, ездачът скочи от коня и се приближи до нея. Излъчваше онзи блясък на слънцето, печащо високо над главата му, или може би то просто се отразяваше в доспехите му. Във всички случаи, изглеждаше почти неземен, почти перфектен. Дългите руси коси наподобяваха на слънчогледов цвят през сеитба, а острите проницателни очи в същия нюанс, направо те пронизваха с първичността си. Да, изглеждаше небесен, но в същото време и прекалено опасен. Сякаш само осанката му бе всевишна, а сърцевината развалена. Мортем се бе нагледала на такива като него - прелестни, привлекателно, но двулични и лукави. Адът бе пълен с тях. 
-Внимавай къде вървиш, момиче! - скастри я непознатият без грам съжаление, че за малко щеше да я смачка.
В неговите представи тя бе виновна, заради несъобразителността си. 
-Аз...съжалявам...
-Съжаляваш, ама това нямаше да те върне от гроба. 
Естествено, забележката му не я притесни. Знаеше добре, че няма да умре от подобно нещо. Най-много да не може да върви добре няколко дена докато трае регенерацията. Но тези мисли запази за себе си. Мъжът я изгледа подробно, сякаш изучаваше стока, изложена на пазара и стигна до едно единствено заключение.
-Не си тукашна, нали? Това обяснява дезориентацията ти. 
Говорът му определено беше сух, недружелюбен, показваш една надменност и не само, но и положение в обществото, което най-вероятно заема челните места. Пред нея като нищо можеше да стои главен генерал на държавната армия или може би дори крал. Другото, което й направи впечатление бе, че мъжът дълбоко в себе си миришеше на смърт. Не, не бе мъртъв, но сякаш е имал близка среща с отвъдното по някое време от съществуването си. Въпросът бе кога и по какъв начин. Едва ли някой друг по-добре от нея можеше да долови тази иначе незабележима истина. Но тя усещаше намесата на баща си и това я озадачи. Трябваше да подбира думите си внимателно ако не искаше да попадне в поредната неприятност. 

/Тери, знаеш си. Свободно РП./

Самочувствие – тази дума преди не фигурираше в речника ми. Знаех какво е да си самоуверен, да си знаеш цената. Да имаш увереност в себе си и собствените си сили. Да знаеш къде ти е мястото, но да не го арогантен. Това беше високо ценено чувство, което караше повечето хора да завиждат на мацката, която седи на бара и излъчваше самоувереност или пък на големеца, който отново показва колко е добър на билярд.
Но този тук биеше рекордите. Тоя беше самоуверен до кожата на костите си. И на всичкото отгоре не излъчваше само това, но и арогантност. Ако ще и Господ да е не ми дремеше, трябваше да си научи на обноски.
Изправих се доста пъргаво и със завидна грация, която никога не бях предполагала, че ще притежавам в такива моменти – явно ситуацията изважда неясния ми потенциал. Отметнах косата си назад и свалих мантията от раменете си и я оставих на коня, който уж беше предназначен за мен.
Огледах го от главата до петите. Щом той щеше да ме преценява поне и аз да го направя. Руса коса – уау колко интересно, ама не. Изящно лице – да ама има и по-хубави. Широки рамене, висок, явно тренираше и все пак пред ония исполини в ада направо бледнееше. Да ми е жив и здрав Себастиян, че ми даваше да се размотавам с разни ми ти демони, уж да свиквам с мъжкото присъствие в своя живот. И цялата тази процедура беше направена без никакво показване на емоции.
-Не си тукашна, нали? Това обяснява дезориентацията ти.
Толкова ли си личеше? Та аз съм само едно момиче, да с розова коса, но все пак момиче, дори аурата на прокълнатите не излъчвах.
-Бъдете малко по-любезен господин Арогантност.
Изсъсках срещу него и сложих едната си ръка на кръста, но преди да съм казала нещо друго той ме изпревари.
-Господин Арогантност? – видях леко учудване в лицето му, а един минувач само хвана по-силно ръката на жената с него и дочух, че казва, че това бил Гилгамеш или Гилдамеш. Пука ми.
-И господин Нужда от обноски става. Кое по ви харесва? – този път ми идеше да му изчуруликам това като комплимент, но едва не се засмях. Сдържах смеха си Мо, сдържай го. Това, че срещна един със самочувствие да удари тавана със задника си, не значи, че не е опасност.
-Господин Нужда от обноски? – тоя пак изсумтя и усетих, че дистанцията между нас леко се смалява, но нямаше да отстъпя. Това си беше като мерене на ония работи. Но след секунда онази натрапчива миризма на смърт се засили около него, а в очите му видях нещо като раздразнение, а може би и дори удивление.
-Момиченце, знаеш ли кой съм?
-Ако ще и самия Себастиян да сте не ми дреме. – е тук вече вътрешно се късах от смях. Ако наистина беше той да ме пребие, че му говоря така.
-Гилгамеш говори ли ти нещо? Или кухата ти глава няма и това име.
И усетих как слага доста болезнено пръст на челото ми. Ама тоя за какво се мислеше. Е поне се позамислих и понеже устата ми винаги бърза пред ума та изръсих поредната простотия. Или не баш, то си е и чистата истина.
-Държанката на кралицата? – той замръзна и ме изгледа на кръв, само дето аз пак не му се дадох. Ще разцелувам скъпия татко като го видя, че ме е дарил с толкова изнервящ характер, а и с имунитет срещу свирепи погледи.
-Ти …. – и стовари ръката си на стената зад мен, което ме накара да се подпря на нея.
-Да не би да засегнах крехкото ви его. Или трябва да ви се моля като на бог за живота си? – май трябваше да спра, но беше твърде забавно, а и вече съм мъртва за всички, които познавам. Какво имам да губя. – О боже на войната моля смилете се над бедната ми душа.
Казано с насмешка и едва ли не подигравка. Всъщност осъзнавах разликата между силите ни. Аз бях като едно … мекотело пред него. Бях чела какво ли не за този човек, ако изобщо беше такова. Знаех за всичките му победи, за подвизите. Дори за интимните му отношения с кралицата, но това беше заради непрестанното мрънкане на скъпия ми брат. Още повече, че имах няколко книги за него в стаята си. Да си кажа .. възхищавах се на този мъж. Нещо като скрита фенка, но без викането или пък плакатите и шоколада за Свети Валентин.

Мъжът се озъби насреща й в нещо като смесица между злорада усмивка, удоволствие и гняв, съчетани в едно. Никое не вземаше предел, трите се бореха настървено за почетното място, но нито едно не изкласяваше над останалите.
-Някой си е научил урока! И все пак си твърде дръзка или твърде глупава да ми говориш така. Или може би си самоубиец, а...кажи, момиче...писнало ти е от живота ли? Искаш да се разделиш с него, но си твърде страхлива, чеда натиснеш острието сама, затова използваш някой като мен да удовлетвори нагона ти? Или пък просто си мислиш, че можеш да излезеш победител от играта? Кое от всичките е?
-Може би нито едно.
-Може би...
Богът на войната, както го наричаха, хвана брадичката й и обърна главата й на една страна, после на друга, вглеждайки се внимателно в очите й.
-И все пак ми се струва, че си същество, което няма какво да губи, но в същото време е сигурно, че няма и да пострада.
Не случайно използва думата същество. Да, вече бе пробил през защитата й. Видя извън материята или по-скоро вътре в нея. Все пак и той бе прекарал години в пъкъла. Цели столетия. Бе научил едно-друго. 
-Хъх... - подсмихна се войнът -Интересно...
-Какво?
Сграбчи я рязко, почти болезнено и я запрати напред. От инерцията Мортем се затича напред и й бяха нужни няколко метра, за да спре.
-Че за всички тези години, Принцесата на подземното царство нито веднъж не ме е посещавала. 
Момичето изтръпна при тези думи. Значи бе разбрал! Защо си мислеше, че може да го залъже? Ако бе някой случаен, да, сигурно, но не и човек, велик още приживе, а станал още по-велик след смъртта си. Митове и легенди се носеха и продължаваха да се носят за него. Никой не знаеше как се бе върнал от мъртвите, никой и не питаше, но тя трябваше да го предвиди, нали? Престоя долу му се е отразил. Направил го е по-внимателен, по-прецизен, по-сетивен. Както за нея, така и сигурно за него не бе трудно да надушат себеподобен, макар че се различаваха коренно. 
-Кога успя да се измъкнеш от долу? - най-накрая отрони Хелските, несигурна, че трябва да задава подобни въпроси.
-Скоро! 
-В замяна на какво?
-Това не те интересува! Знаеш ли, колкото и пъти да съм се срещал с баща ти, а те бяха често, този човек имаше странно развит интерес към мен, казваше, че компанията ми му допада, той никога не говореше за теб. Дори не те споменаваше, все едно не беше важна. Може би не си била. Защо тогава да ти разкривам тайни, които малкият ти мозък, не могат да поберат. Твърде неопитна си за това. Нямаш си представа от реалния свят. Аз го обитавам повече от двеста години. А ти? Колко? Петнадесет, шестнадесет? Моля те, щом не си важна за баща си, не си важна и за мен.
Макар че мислеше, че изкласява, макар че мислеше, че го е заклещила със своя непукизъм и тотален отказ на уважение към него, Мортем се излъга. Подходът, който използва изобщо не отговаряше на очакванията й. Смяташе, че ще я удари, ще я убие, но той натисна истинското й слабо място - татенцето. Същото, заради което бе всичкото това старание. Желанието да види Грей бе огромно, но колкото и да не си го признаваше, колкото и да не го осъзнаваше Себастиан бе най-важният човек в живота й. Единствено неговото одобрение искаше, единствено за него съществуваше, а Гилгамеш, този гении, този исполин успя да накара краката й да треперят и то не от страх, а от яд, от отрицание. Не я нарани, той я принизи до размерите на ненужна мравка, без свян, без притеснение, без страх от наказание. Просто така я смачка...

Право в десетката както някой би се изразил. Можеше да му се признае, знаеше как да върне "услугата", но това не ме смути. Да яд ме беше. На мен самата, че изобщо някога мога да смятам, че ще бъда нещо за Дантес. Все пак когато имах възможността я пропилях от какво ... самостоятелно мислене. Несломима воля, а сега тези думи просто ме накараха да се вглъбя дълбоко в себе си и да забравя, че изобщо някой съм можела да знача нещо.
Просто въздъхнах след всичко това и прокарах едната си ръка през тила си. Имах нужда да се успокоя, но не се получаваше. Усещах наплива на енергия, който чакаше като тиктакаща бомба да избухне. Тик так, тик так. Трябваше да се преборя с това ми желание, но не се получаваше. И не разбирах защо. Единствения път когато изгубих така контрол беше когато за пръв път ми казаха, че съм едно нищо. А тогава бях на седем. Но разликата от тогава и сега, е че тогава имаше една плюшена играчка, която да ме спира. Да това липсваше сега. Моята упора в измисления ми приятел.
Усещах погледа на Гилгамеш върху себе си, но не ме смущаваше този факт. Просто направих една крачка с неистова трудност. Това тяло още не беше приела цялата ми магия, а сега още от нея го връхлетя на талази. Усещах, че всяка клетка се бори с това притискане, но не се даваше. Как може цялата да съм толкова упорита, дори спрямо себе си.
-Радвам се, че ми го казвате Гилгамеш.
Казах през толкова насилена усмивка, че накрая направо си стана истинска. Погледнах го с онзи мой типичен поглед на непреклонно дете, един бунтовник.
-Знаете ли колкото сме еднакви, толкова сме и различни. И двамата сме умрели и сме по-ценни след смъртта си. Вие се прославихте и станахте велик след като се върнахте от мъртвите, но не мога да разбера едно. Можете да имате света в краката си. Можете да изберете всяка, тогава защо сте държанка на кралицата?..
-Принцесо ..
-Моля наричайте ме Мортем. Или по-добре Мо. Мразя това название, дори не знам, защо го получих, всъщност за малко да не разруша двореца с пристъпите си и от тогава се започна всичко. Но да се върнем на темата.
Поех си дъх и направих отново опит да притисна тиктакащата бомба в себе си.
-Вие сте най-силния мъж на земята и все пак се прекланяте пред кралицата. Знаете много повече за живота от нея.
-До тук говориш само за мен, а какво ще кажеш за себе си Мо.
-Разликата между нас, е че аз не съм силна, не съм надарена със способности като вашите, но волята ми е това, което ме кара да се изправям. Докато си приличаме по-това, че и двамата сме усетили смъртта.
Най-накрая спрях и се подпрях на стената до него. Затворих очи и стиснах силно ръцете си. Вътрешно си повтарях да се овладея. Да не позволявам на енергията да ме превземе и бавно, много бавно усетих, че тялото я приела в себе си.
-Демоните не могат да умират. Поне не и ако не им се забие нож в сърцето.
Чух да идва от него и отворих очи.
-Умирала съм хиляди пъти. Отсечена глава. Недостиг на кръв. Разсичане на две. Списъкът е дълъг, но преди месец ме довършиха напълно.
-Сигурно в някоя затънтена стая на двореца?
Това ме накара да се засмя.
-Пред очите на така скъпия ни Себастиян.
-И защо ми казваш това?
Обърнах се към него и вече стоях на сантиметри от това чудовище.
-Защото точно сълзите, последното нещо, което видях от него доказват, че малко или много съм значела нещо за него.

След няколко минути на мълчание и взиране един в друг накрая той проговори първи.
-Щом си мъртва какво прави душата ти тук?
Свих рамене и леко ги надигнах.
-Нямам си и на представа. Успях да надвия собствената си съдба предполагам, а има нещо, което бих искала да ви помоля. Можете ли да се свържете с Императора?
-Искаш да се лишиш от свободата си?
-Бих го направила дори и след сто живота. Подземното царство не е добре. Душите не спират да викат, притеснявам се. Не знам как да го обясня, но чувствам, че нещо не е наред. Но не това е причината. Просто дори той има нужда от приятелски разговор от време на време. Без никой да иска нещо от него. Би трябвало да знаеш това по-добре от всеки.

-Нека видя дали съм разбрал правилно...
Колкото повече "Богът на войната" наблюдаваше подземната принцеса, толкова повече се убеждаваше, че тя изобщо не заслужава тази титла...или каквато и да е друга, издигаща властта й над повече от четири човека. Не само, че не изглеждаше като демон, нещо, което можеше да разбере, имайки предвид преживяванията й, но не се и държеше като такъв. Липсваше доминиращото излъчване, надменната харизма, която ги отличаваше толкова, сигурността и самоувереността. Нейното достойнство не бе на дъщеря на бог, а по-скоро на дете, което някой негов връстник обижда. 
-Искаш аз да привикам Дантес, за да можеш ти да се върнеш у дома?
-Точно така. Сигурна съм, че господарят ще те възнагради.
-Няма нещо, което Себастиан да може да ми предложи повече от колкото вече ми е предоставил. 
-Но ако след време разбере, че си ми отказал може да те накаже.
Една самодоволна усмивка се разля по красивото лице на мъжа, показваща, че подобни номера не му минават.
-Съмнявам се...
Мортем се намираше в безизходица. Не знаеше как да постъпи, какво да предложи на този човек. Та той си имаше всичко - пълна свобода да се разпорежда както намери за добре, богатства, цял замък, младост, непобедима сила. 
-Какво да направя, за да ми помогнеш?
-Ще ти кажа...
Илионецът извади мечът от лявата си ножница и го хвърли в ръцете й. Тялото й бе отвикнало да се бие и първоначално едва не го изпусна. След това издърпа и своя и го насочи право към нея.
-Ако успееш да отбиеш оръжието от ръцете ми, ще ти помогна. 
-Не обичам битките.
-Ще ти се наложи, ако не искаш да залепяш хубавата си главица обратно за вратния прешлен. Докажи ми, че заслужаваш помощта ми. Тя не се дава току така. 
Хелските нямаше голям избор. Трябваше да забрави възгледите си и моралните си мисли и да се захваща за работа. Задачата бе повече от трудна. Вероятно най-трудната, срещу която се бе изправяла. Гилгамеш не чака дълго, а бързо хукна към нея замахвайки тежкия меч право към гръкляна й. Скоростта му бе убийствена, а малкото разстояние, което ги делеше още повече. Мо трябваше да си припомни всичко научено от Лушиъс, от Синк, от Боунс, от баща си, от Грегъри, от всеки някога обучавал я. Трябваше да си го припомни и да го използва по най-подходящия начин ако не искаше да остане без глава.

/Тери, описваш опит за защита, нагласяш зара на 2 и хвърляш. Ако сбора е над 10 успяваш да се защитиш, ако не е, ще видим./

Гледах го със зяпнала уста. Мечът, който ми подхвърли не ми вдъхваше доверие. Гледах го докато казваше последното си изречение и се опитвах да преборя неистовото желание да му забия един право в лицето. Аз не бях боец. Това и най-нисшия член на Ада го знаеше. Тогава защо искаше от мен да се защитавам. Не го умеех. Никой не ми беше показвал, какво е защита, какво е нападение. Просто никой не ме е карал да се бия досега.
И за миг от секундата се сетих, че един ме накара. Лушиъс срещу онова момче, което се мислеше за великата работа. Да тогава ме накара да се бия за живота си, но тогава и двамата знаехме, че нямаше да умра от това. Нямаше да ме убие онази коса дори и да ме разсече, а сега .. сега не бях сигурна дали ще оживея.
Пак погледнах в Гилгамеш и отстъпих назад няколко крачки. Не от съображение, а от чист страх. Да изпитвах страх от оръжията. Изпитвах страх от смъртта. Страх ме беше да се върна на онова тъмно и гадно място. Не искам, не искам, не искам. И преди да се усетя вече треперих от очевидното.
КАК СИ МИСЛЕШЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗБИЯ МЕЧА ОТ РЪКАТА НА БОГА НА ВОЙНАТА.
Исках да извикам и да избягам, но не можех. Само се взирах в очите му и не можех да помръдна, а тракането на меча в ръката ми само отекваше в ушите ми. Скоро започнаха да бучат, усещах кръвта си в мозъка, усещах нейното циркулиране, също когато ... видях очите на Силиус докато умирах. Така секундите станаха часове. Припомнях си тази сцена отново и отново. Изживявах я пак и пак, и пак. Страдах отново и пак. Безкраен кръг на смърт и болка. Всеки път чувах писъците, капките кръв по пода. Всеки път виждах едно и също - едно дете, което не може да се защити.
Не се бях усетила кога от очите ми потекоха сълзи, а тялото ми се задвижи от само себе си. Отново магията ми властваше над мен. Мразех това. Мразех когато ставаше така, но това беше единствения момент когато не мислих за другите. И все повече разбирах, че мразя себе си. Отвращавам се от себе си. Ненавиждах се и тази бездна никога нямаше да я прескоча. Това беше белега в сърцето ми, който сега трябваше да преборя. Не ме плашеше толкова битката, колкото самия факт, че я водя. И още повече ... дали щях да стана след поражението? Какво бях сега? Демон? Човек? Или нещо по-лошо от това?
Погледнах към него и той започна да се движи. Беше бърз. Твърде бърз. Малкото разстояние не значеше нищо в момента. Това ли наистина беше онзи Гилгамеш за който бях чела през всичките години? Гледах го и не знам защо, може би мозъкът си играеше игри с мен, но вместо образа на русокосия красавец излезе най-плашещия, който можеше да ми даде съдбата. Демона, заради който сега бродех из земята. А къде е сега братът, който някога имах. Нали беше казал, че ще ме пази?
Усещах как гневът ме изпълва. Как се предавам на тъмната страна. Без усмивка на лице и отчаянието ме съсипваха. Преглътнах тежко и просто замахнах с меча, защото исках да изчезне, да го няма. Да не съществува. Да се отърва от него.

The member 'Mortem' has done the following action : Зар

'Късмет' : 5

The member 'Mortem' has done the following action : Зар

'Късмет' : 5

Начинът, по който Мортем повдигна меча беше направо нелеп. Неравномерно, краят му се клатушкаше във въздуха от огромната възбуда и страх, бушуващи в гърдите й. Не го държеше стабилно, по-скоро бе впила пръстите си в него, сякаш те искаха да го пробият. Стискаше очите си, като че не искаше да става свидетел на последствията. Държанието й далеч не бе подобаващо за ученичка от Роузкилл. Ако Пахт я видеше сега сигурно щеше да се засрами, но това бе пътя, който бе избрала и трябваше да събере каквото бе посяла. 
Оръжието на Гилгамеш се удари в нейното и буквално го изхвърли от ръцете й. Момичето дори не разбра кога се случи. В един момент продължаваше да стиска стоманата, а в следващия силен, свистящ шум прониза тъпанчетата й. Следващото, което усети бе как мечът издрънчава на земята, а тя се казва не само невъоръжена, но и незащитена. Противникът й не си прави труда да я разсейва, да й се подиграва, не отрони дори дума. Бе повече от това! Продължаваше да настъпва, отблъсквайки я с далечни замахвания, разцепващи въздуха на две. Лекотата, с която се придвижваше, точността на попаденията, дори и тези в пространството, тактиката му, всичко показваше огромния дългогодишен опит, натрупал се през поколенията. Този човек бе взел всичко, което знае и го използваше блестящо. Никога преди Хелските не бе виждала такъв войн, дори долу. Съчетаваше в едно прецизност, перфектност, умопомрачителни рефлекси, изящество и в същото време смъртоносен професионализъм. Доспехите! Все едно нямаше такива, изобщо не го забавяха, нито осакатяваха движенията му. Размахваше тежкото оръжие все едно бе сламена клечка. Само един удар, само една секунда бяха достатъчни, че да отнеме живот. Мортем знаеше, че това, което се случва не е случайност или чист късмет. Знаеше, че нарочно не я уби в онзи пръв удар. Умишлено я тласкаше към падналия си меч и тя се възползва от това, иначе нямаше да я остави намира. Металът пак се удари един в друг, но този път по-леко. Това щеше да е единственият шанс, който Гил й дава. Втори нямаше да има. "Богът" се чудеше няма ли да нападне, няма ли да направи нещо, каквото и да е, за да се спаси. И дали това бе причината, поради която Себастиан никога не я споменаваше - не отговаряше на очакванията му? Не отговаряше на неговите със сигурност. Ако бе негова дъщеря никога нямаше да я остави в това състояние, неспособна да се защитава, неспособна да върти оръжие, оставила се да бъде убита дори. За него това бе позор за подземното царство и единствено благодарността към Дантес го спираше да й прониже сърцето. Надяваше се, че все пак Адът ще защити името си, макар и чрез това глупаво момиче...

/Предлагам ти опит за атака, но това е моя гледна точка, не си длъжна да я следваш. Ако все пак я последваш, остави решението дали си успяла да му направиш нещо на мен./

страхът е най-силното оръжие срещу, което можеш да се изправиш. Той те поглъща, той те кара да се самоунищожаваш. Той те съсипва и бавно депресира. Страхът не е нито добро, нито зло. Той не избира. За него няма силни или слаби, всички се изправят пред него рано или късно и само от нас зависи дали ще паднем в неговата схватка или ще се спасим. Страхът е противник, през който винаги има спасение, но е много по-трудно. Дори и боговете са нищо пред един такъв събеседник. Той е войн срещу който трябва да се изправим. Да извоюваме победата си, да вдигнем оръжието си и да се бием с всички сили, защото само така ще можем да го превъзмогнем. От отделния човек зависи дали ще се опълчи на този ужасен противник или просто ще се остави роб на неговото тиранично господство над душата ни. Страхът е онова, от което всеки страда. Той ни ограбва, депресира ни, разочарова ни, а отделните хора му помагат и така той расте в нас, смуче нашата енергия като пиявица. Убива ни бавно и без да му пука, а после контролира цялото ни тяло.
Точно това ставаше и с мен в момента, но още не бях напълно победена.
Това, което сега се случваше навън нямаше нищо общо с това вътре в мен. Вътре моя противник не беше нито Гилгамеш, нито който и да било друг. В момента не водех битка, за главата си, а по-скоро за това да превъзмогна собствения си страх. И то не от оръжия или от смъртта, а от това, че сама ковах нови и нови страхове, за да се чувствам повече човек и по-малко демон. Само, че сега това трябваше да спра, всичко. Години и години на себеотрицание, на самоунищожение ме доведоха до това, че сега не можех дори да вдигна едно парче метал без да се разтреперя или разрева. Колко ли жалка бях отвън? Наистина мизерна гледка.
Битката ми с вътрешните страхове продължаваше една по една. Първо, страхът ми от Силиус - щях да стана по-силна и да се изправя някой ден лице в лице с него. Нямаше да се дам без бой. Второ, страхът ми от околните - те бяха само хора. Нищо повече. Можех да се справя с това. Себеотрицанието, маловажността ми. Всичко беше поправимо. Един по-един страховете изчезваха и ме освобождаваха. Острието в ръцете ми ставаше все по-леко и лесно за понасяне, но остана последния ми страх. Най-големия и най-важния от всички. Само той. Онази бездна, която не мога да прескоча, защото беше твърде голяма за мен. Може би ако крилата ми още бяха на гърба да, но сега не можех. Или така си помислих.
Вътрешното ми аз просто си пое въздух и реши да се пробва. Този страх. Отричането на Себастиян Дантес от мен беше това, което ме плашеше най-много. Неговата обич беше това, което търсех, но сега .. не знам защо, но не исках това. Не исках да се доказвам, не исках да страдам вече, защото не можех да се конкурирам с повечето демони. Исках да бъда себе си. Онова дете, което преди 10 години се опълчи за пръв път на баща си и му беше отнето свободата. Исках да съм същата като онзи ден. Да не мисля за никой освен за себе си. Да съм онова създание, което срещнаха в пещерата, което не го беше страх да каже собственото си мнение. Да бъда истински демон.
И може би желанието ми беше толкова силно, че вече не ми пукаше особено за другите. Върнах се в настоящето и просто отстъпвах назад от замахванията на Гилгамеш. Признавах му го беше добър, дори повече от това, но след толкова години на битки .. сигурно не му е лесно. Просто отскачах назад и не го изпусках от поглед докато не ме забута там, където беше паднал меча. Бързо го хванах и преди да се усетя собствената ми магия го обви правейки го по-лек. По-лесен за използване, дори цвета му леко се промени. Хванах го по-силно, но не както преди малко. Сега просто го нямаше онзи страх от оръжията, нямаше го и това ме накара само да се усмихна и да се забавлявам на случващото се. Ако не поне да понеса поражението с усмивка и наистина да се бия, защото е забавно, а не защото ми е казано.
При поредния сблъсък на остриетата усетих, че е по-леко. По-лесно за пробиване. Погледнах го в очите и като, че ли видях малки пламъчета. Дали и той се забавляваше от това? Сигурно не. Е голяма работа. Използвах този момент и натиснах по-силно меча, който беше в ръцете ми. Така, че цялата тежест да падне на него. Магията ми пък обгради още по-настойчиво метала, а дори въздуха малко се промени. Сега се долавяше миризма на сяра и това, което по-рано открих, че се е пропило в този мъж - смърт.
Отстрани погледнато, просто всичко изглеждаше като игра на шах. Досега Гилгамеш взимаше мои фигури. Пешките вече ги нямаше, топовете отдавна си отидоха. Един кон и царицата, но вместо да се пробвам с това, което ми остана направо го атакувах с царя.
След като усетих, че малко отслабва хватката на меча си се дръпнах и атакува това, което преди никога не бих - сърцето му. Замахнах с меча, колкото ми сила имат хилавите ръчички и се надявах поне сега да успея да направя нещо.

Когато съдбата ти поднася лимони, направи си лимонада. Когато тика в ръцете ти меч, използвай го. Използвай го точно по предназначение, изпълни свещения му дълг. Именно затова съществува, затова е създаден, не го лишавай от правото му да посече, да пролее кръв. И той, макар и предмет, има своя път, който трябва да измине. Замахни, разцепи въздуха, профучи край ухото на противника, разрежи кожата му, опръскай се с аления му живот. Усети тръпката, нека тя премине като електричество през вените ти. Усети силата, каква мощ само - възможността да отнемеш душа. Усети адреналина разливащ се по кръвоносните ти съдове, страхът галещ небцето, смразяващ гласните струни. Желанието за живот. Искаш да живееш, нали? Въпреки всичко, въпреки всички, искаш да живееш и да се бориш. 
Можеше да чуе как сърцето му тупти забързано от очакване и нараснало напрежение. Можеше да долови дъхът му, излизащ равномерно, почти без затруднения от гърдите му. Можеше да види как пръстите му се въртят около металната дръжка, намествайки се за по-голямо удобство. Такава сигурност и непоколебимост пърхаше от този човек, този мъж, това...същество. Нима не допускаше идеята за падение? Нима не мислеше, че може да се провали? Поне малко? Не можеше да не се запита какво му вдъхва такова самочувствие и не можеше ли и тя да вземе малко от извора. Ако беше като него колко по-различни щяха да бъдат нещата. Нямаше да има болка, нямаше да има неуважение, тъпчене. Но нямаше да има и разкаяние. Подобни хора не съжаляваха за действията или взетите решения, независимо как се отразяват на останалите. А тя не искаше да е такава. Да, щеше да е силна и недостижима, но в същото време безчувствена, а точно чувствата искаше да запази на всяка цена. Точно за тях се биеше, точно заради тях не искаше да умре - за да ги съхрани. 
Сега това сърце изглеждаше толкова близо и в същото време толкова отдалечено, че сякаш ги разделяше не метър, а цяла земя разстояние. От една страна се молеше да улучи, за да докаже, че я бива поне малко, от друга се молеше да пропусне, за да не го убие. Случайността обаче не играеше никаква роля тук, само чистата способност, а тази на гладиаторът бе прекалено висока. Осъзнал намерението й на време, се мръдна едва с няколко милиметра назад, точно в най-подходящият момент, така че да се размине с върха на острието и да не й даде допълнително време, в което да замахне отново назад. Бе подготвен, затова когато Принцесата все пак се опита да обърне параболата и да го посече някъде в областта на кръста, войнът просто парира оръжието й със собствената си ръка. Стоманата се заби в металната ръкавица на дланта му и спря ходът си. Гилгамеш стисна острието и не позволи на момичето да продължи напред. Измежду пролуките на бронята потекоха кървави вадички, но войнът все така стискаше оръжието, изтърпявайки безгласно болката, която можехме само да предвиждаме, че изпитва, защото лицето му не показваше нищо подобно. Свитите вежди, намръщените черти показваха единствено, че не можеш да се справиш толкова лесно с него и той никога няма да се предаде, пред никого, дори и пред Принцесата на подземното царство...

/Тери, продължавай. Само не му избивай меча без аз да реша. Всичко друго - атака, защита или каквото и да е можеш да пробваш, но резултата оставаш на мен./

/Доста емоционална съм напоследък та затова е такъв поста. Съжалявам. /


Тялото и душата често са в хармония, но какво наистина се случва когато те са разделени? Дали могат пак да се намерят? Чували ли сте израза "тялом е тук, но духом не"? Сигурно сте. Та кой не е.
Точно в момента тялото и душата ми бяха толкова далеч едно от друго. Чувах сърцебиенето му, чувах и своето. Бяха в унисон. Чувах дишането му, а моето беше спряло преди много време. Истината беше, че аз бях един използвач. Използвах това тяло, а бях си заръчала да го пазя, но ако успеят да ме измъкнат какво гарантира, че ще съм жива след процедурата? Нищо.
Бях просто един страничен наблюдател на цялата сцена, а моето подсъзнание само ми се присмиваше отстрани. Смееше се оглушително, дразнещо, досадно. Исках да се махне. Да не съм на това място. Да не чувам повече. Да не усещам. И все пак исках да запазя тези качества. Истината е толкова проста. Аз съм един мазохист. Наранявам се, самозалъгвам се, че мога нещо. Мразя се. Ненавиждам се и все пак продължавам. А това, че съм демон само влошаваше нещата. Емоциите ми бяха по-силни. Изострения слух, силното зрение, силата, бързината, ловкостта. Те не значеха нищо за мен, само ме нараняваха. Ако ги нямаше щях да съм по-добре. Може би ако бях сама щеше да е по-лесно за всеки. Нямаше да има болка, унижение. Нямаше да го има Пахт, Синк, Себастиян. Нямаше да го има и Грегъри. Роузкил нямаше да е в тази позиция. Нищо нямаше да е такова. Всичко щеше да е по-добре без мен, а аз си позволих да мисля, че съм едва ли не добра. Кого заблуждавам. Аз съм просто едно адско изчадие.
В този момент погледа ми се промени. Очите изгубиха своя блясък. Движенията, които изпълняваше тялото станаха хаотични. Напълно различни всяко само по себе си. Ту замахваше към него със свободната си ръка, ту с единия крак пристъпваше назад и се опитваше да се завърти. А аз просто бях зрител, и моето подсъзнание ми се смееше. Смееше ми се нагло и не спираше да говори ли говори.

-Просто приеми факта. НЕ-СТА-ВАШ. Никога не те е бивало в нищо.
-Замълчи.
-Хей, аз съм ти, и ти съм аз. Не аз определях правилата. Сама имаш ниска оценка за себе си. И с право.
-Моля те, стига.
-Защо? Помниш ли когато те хвърлиха в кръговете. Тогава всички ти се смяха.
-Стига.
-А помниш ли когато възлюбения Грегъри те изхвърли пред вратата като куче, даже ти и плати за услугите.
-Престани.
-А когато освободи Боунс, когато обрече Роузкил.
Кратката тишина още повече ми пречеше.
-Помниш ли какво е чувството, когато всеки път виждаше любимия си. Всеки ден щом влизаше в залата дъхът ти спираше. Ти го познаваш най-добре от всички, но познай. Той не мисли по същия начин. Никога никой не мисли така. Никога няма да изпиташ какво е щастие, защото не го заслужаваш. Мразиш се, мразиш всички около себе си. Задържаш писъците си. Криеш болката на всички в себе си. Не споделяш, винаги, винаги единственото, което правиш е да събираш всичко в себе си. Мислиш си, че можеш да намериш сродната си душа? Мислиш си, че това е Грегъри. Мислиш, че ще те чака. Погледни, няма го. Няма никой, който да ти помогне. Приеми го ... по-добре да си мъртва. Така няма да пречиш на никой. Така няма да чуваш никой. Няма да чуваш писъците на мъртвите в ада, мен, теб, никой. Ще бъдеш свободна.
-ПРЕСТАНИ.

И в този момент душата и тялото се сляха. Онова, което е толкова трудно да се постигне, колкото и да ги разделиш. Дръпнах се пускайки меча и паднах на колене слагайки ръцете си на ушите. Не виках, не издавах звук. Просто стоях и гледах земята. След секунда се изправих и хванах ръката, която кървеше. Бавно хванах острието и порязах и себе си. Кръвта бликна без никаква съпротива. Погледнах го в очите, а моите говореха следното:
-"Това беше обречено още от самото начало. Няма значение дали ще успея или не. Всъщност нямаше шанс да успея. Нямаше да ми позволиш заради егото си, но от една страна съм победена, от друга съм победител, а сега избери. Атака или отстъпление? Нека се свърши по-бързо."
Сега просто исках да видя дали ще ме довърши или просто ще остави нещата така.

Мъжът наблюдаваше падналата с острия си жълт като млада жарава поглед. Изпиваше тялото й като пясъка в пустинята водата. Стоеше над нея, доминиращ и жив, все така жив, може би до края на света и продължаваше да я наблюдава. Очите му не говореха нищо, сякаш бяха безмълвни или не искаха да се занимават с това. Но мислите му препускаха по-бързо и по-бясно и от разярено стадо мустанги. Имаше чувството, че момичето пред него му напомня жертвено агне, но не съвсем. Като вещица, завързана на клада, но не съвсем. Все още имаше следа от борба в нея. Борба и себеотрицание. Като че не само тя, но целият й организъм плачеше...вътрешно. Винаги бе смятал, че боговете са същества, които би трябвало да са щастливи и неприкосновени, именно заради имунитета си към всичко земно, но тя разбиваше тази представа на пух и прах. Кръвта се стичаше по лявата страна на бузата й, пълнеше се дори в ухото, което дланта прикриваше, а после се свличаше по пътя и се наслояваше на гъсто. Мечът все така стоеше в ръката му, като неделящо се от стопанина си куче. Той бе победил, тя бе загубила, но войнът виждаше над това. Дългите години на земята, както и под нея го бяха научили да прозира чак в истината. Виждаше болката й. Тя не бе причинена от загубата, а от нещо много по-важно, много по-значимо. Всеки имаше своя цел, всеки имаше за какво да живее, всеки имаше собствени мечти...дори и той. 
Веждите му се сключиха над очите, изостряйки ги още повече като тънко, но смъртоносно острие, като слънчев сърп режещ с лекота житата в нивите. Пръстите стиснаха по-здраво дръжката, впивайки кожата си в метала, който бе негов най-добър приятел, негов най-верен спътник, единственият, който нямаше да го предаде. Надигна оръжието, отразяващо сутришните слънчеви лъчи, които заслепиха очите на Мортем.
-Ти се провали, дъще на Дантес...
В ушите й изсвистя сечящ звук и всичко потъна в мрак...
 
В тъмнината плачеше. Струваше й се толкова тясно, макар че не виждаше края й. Огромно и все пак сплескващо я. Гравитацията борбено се удряше в нея и я поваляше. Не й даваше време, не й даваше място. Притискаше я като в невидим затвор. 
Чувството за загуба на ориентация бе влудяващо, дори параноично. Сигурно лесно можеше да полудее, ако не бе сигурна, че вече е мъртва, за пореден път и този път измъкване няма. Може би това е истинският Ад, такъв, какъвто никога не го е виждала. Беше много по-страшен от който и да е кръг. Беше направо умопомрачителен и то само и единствено защото бе сама. Сама в космоса и все пак не в него. Сама в небитието, само тя и една вечна, безкрайна тъмнина. Опитваше се да запази самообладание, да мисли за това кое я доведе до тук. Седемнадесетте години, които бе живяла се изредиха пред погледа й, толкова пресни, толкова свежи, миришещи все още на кръв и нерви. Всичко водеше до този момент, до този ден. Видя отново тази сламено руса коса, отново тези нереални очи, тази сигурна ръка. Гледаше я строго и осъдително и все пак като че ли точно тогава...точно преди да замахне, само за секунда...имаше и нещо друго. Милост...
Последното, което помнеше е зашеметяващият звук на стоманата, която копнееше да я разпори, после всичко изчезна...

Когато отвори очи се намери на съвсем различно място. Какво бе това? Къде изчезна черното? Огледа се, но единственото, което видя бе зеленината, която малко по малко оставаше назад. Не разбираше нищо. Трябваше й време, за да осъзнае, че се движи, но не на собствените си крака, а върху конят, който бе взела от Скайфол. Животното вървеше с умерен ход, внимавайки да не изтрополи ценния си багаж, а именно нея. Повдигна срязаната ръка и видя, че е привързана. Други поражения липсваха, което я накара отново да си припомни отминалите събития. Какво се случи след като Гилгамеш повдигна меча? Не се ли опита да я убие? Нямаше как да пропусне, бе невъзможно. Или някой я бе спасил? Не, това също бе невъзможно. Тогава как... изведнъж си спомни за тази скрита, едва показана милост и очните й ябълки се навлажниха. Нима той я бе...пощадил...
И как странно е да очакваш подобна проява от някого, от когото изобщо не очакваш. Сега богатата растителност на Илион отстъпваше, а на нейн ред започваха стръмните голи склонове и високите ледени върхове, но колкото и да се придвижваше към дестинацията си, колкото и да наближаваше целта, не можеше да престане да мисли за този човек и загадката, която криеше душата му. 

/Продължаваш напред. Пиши или в Корнор или във Феникс, ти си преценяваш. От битката с Гил, получаваш опит 8, Сила-4, Воля-9/