Улиците

Широки и спокойни. Града е повече от хубав. Архитектурата е на две нива, като повечето къщи бяха с външни извити стълби. Преобладаваше каменния стил с много фрески. Има купища магазини, заведения, паркове и градини. Изпълнено е с мраморни паметници.

Яздеха близо два часа докато най-накрая не навлезоха в града. Копитата на конете тракаха по каменните улици. Аш оглеждаше новото непознато за него място с голям интерес. Маджестик беше красив, но Илион по нищо не му отстъпваше, даже напротив - превъзхождаше го. Никога не беше виждал толкова подредена инфраструктура. Сякаш всичко си пасваше идеално на мястото. А природата. Цялата местност представляваше един океан от зеленина с гравирани краски по нея. По улиците минаваха приветливи хора и се поздравяваха един друг, деца тичаха и играеха. Елфи се разхождаха и дружаха с човеци различни от тях, които бяха или щяха да бъдат бъдещи бойци.
-Прекрасно е нали? - попита замечтана Роза.
-Не прекрасно - величествено. - поправи я Лаура и Аш за първи път от както я познава я видя усмихната. -Ние сме си у дома.

/Тед опиши реакции, впечатления, реч каквото искаш/

Навлязохме в града, когато усмивкатa на Лаура ни приветства за добре дошли.
-Ние сме си у дома. - възкликна тя доволна, че вижда отново познато място.Може би тук е израснала, а ей там, между онези дървета си е играела на криеница.
Градът ми беше интересен и се оглеждах трескаво около себе си.Сградите бяха подредени като в бакалия - величествено красящи небето една до друга.А небосвода, сякаш придобиваше зелен цвят отразяващ се от растителността която ни заобикаляше.Накъдето и да се обърнеш бликаше от живот.
Хората и те бяха едни такива... живи.Слаби стройни фигури.Повечето мъже които срещнахме по пътя си, бяха въоръжени.Предимно коланите им бяха препасани с дълги саби, стигащи почти до земята.

- Хей. Ащ! чух зад себе си. Малката роза се провикваше от добичето което яздеше, ръкомахайки към мен за да ми привлече вниманието.

- Кажи принцесо? - обърнах се към нея, по възможно най-милият начин.

- Лаура обеща че ще ни заведе ето там, когато свършим с мисията.
Малката и ръчичка сочеше към една къщурка с огромни прозорци.През тял се виждаше мъж, пренасящ някакъв кашон.Забавих хора на моето животн оза да го поогледа, след което то ой извади от кашона куп лакомства.
Разсмях се.Малката наистина можеше да ти оправи настроението.Няма и минута и се провикнах към кака ѝ :

- Ама няма да забравиш.. нали?
Лаура ме погледна заднешком, без да обели и дума.Просто продължи по пътя си, сякаш нищо не се бе случило.

Отдавна не бяхме прекосявали толкова дълго растояние с малката Роза. Всъщност, последният път когато бях в Илион, мисля че бяхме с ... Лаура.
Сякаш нищо не се бе променило. Все същите широки и красиви улици, все същите сгради изградени от огромни камъни. Абе, направо старинна красота, както казваха хората тук. Роза здраво ме стискаше за ръка и ме дърпаше след себе си, все едно бях от онези надути балони, които малките деца влачеха след себе си. Или, пък не! По-скоро бях като малко пале което не знаеше на къде го водят собствениците му.

- Роза, чакай - провикнах се към малкото дете, което ме придърпваше все по-силно и по-силно, въпреки малкият си ръст. - На къде отиваме?

Момиченцето се обърна към мен и с усмивка отвърна :

- Ще видиш!
Да бе! Ще видя аз... така ги обичах тези изненади... нямам думи! За секунда ми се прииска да я дръпна силно за ръката и да се стоваря по дупе на земята, почвайки да хленча. Да заема нейното място на малкото дете и да мрънкам докато не ми каже това "тайно" място към което ме водеше в момента. Ама честно! На косъм бях да го направя...

Стояхме на прага на заведението когато ме осени почти налудниавата мисъл.Почти без да се мислям я изрекох безрасъдно:
-Хайде да посетим сестра ти!-опитах се да го кажа с възможно най-големия си заряд от ентусиазъм, който имах.
-Не!-каза почти строго той, както и очаквах, но смятах да бъда непреклонна.
-Хайде де, не те ли е срам!Да си в същия град и може би близо до нейната улица, без да минеш да посетиш собствената си сестра?!Не държиш ли на семейството си?
-Арадел, прекаляваш!
-А ти се държиш като едно голямо бебе!Не приемам "не" за отговор.Сигурна съм, че дълбоко в себе си и ти го искаш, просто си голям инат.
Запъна се още няколко пъти, но аз реших да му покажа, че съм по-голямо магаре от него и го хванах здраво за лакътя и го замъкнах по улицата:
-Довери ми се!

По дяволите. Вечерта тъкмо вървеше добре и тя трябваше да развали всичко. Без изобщо да се съобрази с желанията му, го помъкна по улиците, а той колкото и да се опитваше да я спре, просто не успяваше.
Вървяха известно време, в което мъжът се беше предал и след малко завиха в една пресечка в дясно. Още малко и Лезандър спря, а с него и блондинката.
-Тук е!
На Арадел й идеше да подскочи от радост, че ще се запознае със сестра му. Очакваше да ги покани, да ги нагости да й разкаже сумати истории и случки от детството им.
-Това не е добра идея. - опита се за последно да се измъкне, но момичето го изгледа строго и му се сопна.
-Вече сме тук. Няма връщане назад.
Д'Арвил въздъхна и потропа на вратата. В къщата светеха няколко свещи, което ясно показваше, че обитателите й все още не спяха. Лицето му беше помръкнало, но Арадел не можеше да види това, зашото стоеше на две крачки странично зад него.
След известно чакане портата се отвори и на прага й се появи жена, малко по-възрастна от самата Арадел. Беше висока, със светло кестенява коса, почти руса, топли кафеви очи и няколко вече появили се бръчици по шията и околоочията. Беше облечена с дълга бежава пола на плисета и жълта блуза с ръкави до лактите.
Когато го видя очите й се разшириха.
-Лезандър? - промълви едва тя.
-Пам!
-Какво правиш тук?
-Аз....бях в града и...
-И реши, че просто така можеш да ме навестиш?
Той не отговори. Беше свел поглед надолу, а бялата му коса покриваше част от челото му.
-Как изобщо не те е срам да ми се мяркаш пред очите?
-Просто исках да те видя.
-Но аз не искам да те виждам. Не искам даже да си спомня за теб. Ти си мъртъв за мен. Махай се от къщата ми.
Арадел седеше и не вярваше на ушите си. Нима това бяха приказки между брат и сестра? Защо тя се държеше така с него? Реши, че трябва да се включи и пристъпи напред.
-Извинете. Лезандър искаше да ме запознае с вас, защото....
-Арадел не се меси.
-Коя сте вие? - попита жената грубо.
-Аз съм му приятелка и...
-Казах, че не искам да го виждам. Нито него, нито приятелите му.
От една стая дотича клатушкайки се малко момиченце, на не повече от две години и се вкопчи в полите на майка си.
-Мамо, кой е този батко?
Пам положи длан върху гърба на детето си и отвърна.
-Един търговец. Изгубил се е по пътя. Бягай при баща си, миличка.
Детенцето изгледа Д'Арвил с усмивка и продума:
-Дано намерите пътя на обратно.
Врътна се и изчезна.
Белокосият я проследи с поглед. Жената обгърна торса си с ръце, все едно да се защити.
-Не знаех, че си се оженила и си родила.
-Много неща не знаеш за мен.
-Тя ми е племеница.
-Тя няма чичо. Що се отнася до нея, знае, че си умрял в пожар.
-Но защо се държите така? - все още с недоумение се извика Арадел.
Жената излезе извън прага и го бутна назад.
-Защото уби баща ни.
Картие застина на място. Няколко сълзи се стекоха по лицето на Пам. Сълзи, които не можа да сдържи.
-Мразя те! Никога няма да ти простя. Искам да се махнеш от къщата ми.
-Пам, аз....
Шум от шамар се разнесе във въздуха, а графа беше обърнал главата си наляво. Леко червено петно се беше отпечатало на бузата му, но той го прие мъжки, защото знаеше, че го заслужава. Сестра му сега държеше устата си и плачеше горчиво. Болката от спомена бе голяма, а идването му тук само отвори незаздравяла рана.
-Просто си върви. Моля те. Ако някога съм значела нещо за теб си отиди и не се връщай.
Мъжът стоеше като препариран. След няколко секунди се обърна. Арадел гледаше ту него, ту нея.
-Лезандър.
-Тръгваме.
Хвана я за ръката и двамата изчезнаха, като не оставиха следа след себе си. Брюнетката остана загледана в нищото. Избърса сълзите си и влезе вътре.
-Какво ти е мамо?
-Нищо, миличка. Нещо ми влезе в окото....

/Арадел пиши как се връщате на Улиците под къщата/

Мъжът вървеше тихо, затворен сам в себе си по каменните улици. Не обръщаше внимание на нищо. Самият той не остана незабелязан. Такъв красив индивид лесно се превръща в мишена на много женски погледи, но те не бяха наградени с ответен поглед. Преминаваше през тълпата с една ясна цел, да стигне до определена къща, в която живее определен човек. Човек от миналото му.
Най-накрая стигна. Миг на колебание и жилестият юмрук почука по вратата. Слънцето озаряваше гарвановите му коси, а червените очи бяха по-скоро сухи. В тях нямаше живец. Не и в момента. Чу се суркане на нещо като стол или голямо дървено кубче, след което вратата се открехна. Зад нея се показа малко момиченце, тъкмо излезло от бебешките години с грейнала усмивка.
Мъжът се стъписа, но бързо събра мислите си и се усмихна лъчезарно.
-Здравей, ангелче.
-Здравейте. - отвърна детето. Никога не беше виждала толкова хубав мъж, след татко си разбира се. Беше като принц на бял кон. Говореше доста добре за крехките си, вече почти три години.
-Майка ти в къщи ли е?
-За какво ви е?
-Аз съм стар приятел.
Момичето скочи от стола и изтича в къщата.
-Мамооо. Маммоооо.....един батко те търси.
Разнесе се шум на трупане на чинии и провикване "Идвам". След няколко минути жената се появи на прагът бършеща ръцете си в престилка, но още недостигнала го, се спря като потресена.
-Здравей Пам. - поздрави я той.
-Влез.
Тя му направи място и той пое по пътя към хола.

Ерик седеше на дивана стиснал дланите си една в друга и разглеждаше не с особено любопитство интериора. Не беше скромен, но някак си необикновен. Напълно несъответстващ с аристократичният род, от който произлизаха Д'Арвил. Пам влезе с поднос с две чаши чай и порцеланова захарница. Сложи едната пред него, другата на известно разстояние и седна в другия край на дивана.
-Още не мога да повярвам, че имаш дете. И този стил на живот. Не е за теб.
-Нещата се променят, Ерик. Хората също.
-Така ли? Не знаех.
-Разбира се, някои винаги си остават същите.
Матюс пое чашата и отпи една глътка.
-Наистина е красавица. Как се казва?
-Джесика.
-А съпругът ти?
-Той е добър човек. Работи като чиновник в кметството. Справяме се добре. Не е животът, който си представях когато бях млада, но съм доволна и от сегашния.
-И все пак.....
Тя се надигна леко и повиши тон, но не до толкова, че дъщеря й да я чуе.
-Ерик, защо си дошъл наистина? Помня, че казах и на теб и на Лезандър, че не искам да виждам никой от вас. Защо дойде?
В тонът й се долавяше трепет, наподобаващ измъчващи нотки на отминали терзания и спомени.
-Сетих се за теб. Всъщност доста често ми се случва.
-Това не е мой проблем.
-Знам. Просто изпитах нужда да те видя.
-Видя ме. Добре съм както виждаш, така че можеш да си вървиш.
Матюс се изправи с гръб към нея.
-Но щастлива ли си?
-Ерик недей....
Той се обърна и рязко се наклони, хващайки я за лактите. Главата му бе на сантиметри от нейната.
-Щастлива ли си, Пам? Тук, на това място, далеч от дома, с този мъж?
Колебанието личеше в очите й, които бяха на прага да се насълзят.
-Искам да го чуя.
-Да! Щастлива съм. Съпругът ми може да не е толкова страстен, нито малко романтичен. Бракът ни е уравновесен, но аз го обичам.
-Истински?
Тя се отскубна от него в уплах.
-Какво искаш от мен?
Земният маг видя страхът й. Страх от това да не изрече нещо, което бе подтискала толкова време, затова се отдръпна с наведена глава.
-Съжалявам, че дойдох.
Той се извърна и тръгна към вратата.
-Не е нужно да ме изпращаш.
Тъкмо когато я отвори и направи първата крачка навън, думите й го спряха:
-Ерик, чакай.
Пам дотича до него и все още несигурна го хвана за рамото.
-Ти винаги ще си любовта на живота ми. Но не мога да ви простя. Просто не мога....
-Знам.
Чернокосият красавец се обърна, хвана я и я целуна по бузата. Погледите им се срещнаха. Далечни, но копнеещи един за друг. Копнеещи от години, но също от толкова години освободили се от оковите си. Устните му се преместиха върху нейните и едвам ги докоснаха. После се отлепиха. Ръката му погали косите й и я пусна.
-Опитай се да бъдеш щастлива, Пам.
Тя не отвърна, но нямаше и нужда. Ерик вече се движеше по улицата, оставяйки жената на живота си в миналото. Там, където й бе мястото. А тя само го наблюдаваше как се отдалечава. Една сълза се отрони от окото й и проби в своя път право надолу, докато не падна в прашната земя....

Миша въздъхна успокоено.
-Не се безпокой, всеки път ще става по-лесно. Помня моят пръв път. Повръщах цели три часа. Не беше приятна гледка.
Ел се усмихна благо. Това момиче наистина бе много искрено в държанието си. Когато нуксата възвърна силите си се изправи и се огледа. Това място най-леко казано нямаше нищо общо с тяхната държава. Беше светло и слънчево. Времето бе благоприятно, не горещо, напълно достатъчно да ходиш по къси ръкави, без да се притесняваш, че през нощта ще ти стане студено. Да не говорим, че структурата на града бе уникална. Продълговата, хубави сгради, чисти улици, доста паркове, паметници, чешми, поддържани пейки на всяка улица. Красота.
-Къде сме?
-В Илион. - възкликна радостно некромансърката - Страната на елфите и хората с гладиаторско потекло. Най-хубавото място в цял свят. Виж колко красиви, спретнати и усмихнати са хората.
И в действителност минувачите изглеждаха лъчезарни, сякаш нищо не ги тревожи. Сигурно като всяка държава и тук си имаха своите проблеми, но по нищо не можеше да познаеш за наличието на такива.
-Вечерта ще има нощен карнавал. Точно за това сме тук.
Карнавал? Това е нещо ново. Елизабет никога не бе ходила на карнавал преди. Сигурно щеше да е забавно.
-Хайде. - приятелката й я хвана за ръка и двете тръгнаха по белият калдъръм.
Понякога някой друг чифт очи се забиваха в тях. Открояваха се. Уинтър не толкова, но крилата на мъртвородната не оставаха незабелязани.
-Виж, демон.... -прошушна някой.
-Дали ще ни убие?
-Аз не съм демон бе хора. Само приличам на такъв. - засмя се белокосата и продължи по пътя си. Беше преодоляла подигравките от детството си и сега се стараеше подобни думи да не накърняват достойнството или душевността й.
-Имаме доста време до вечерта. Какво ти се прави до тогава?

Наистина подредеността и красотата тук бяха на почит. Толкова спретнато, чисто и слънчево, Ел не бе виждала никога преди. А не е като да не е обикаляла. В далечината се виждаше Памуковата планина, която имаше блед розов отенък. Колко приятно.
-Това чисто и просто е Илион. Тук хората са с чиста кръв. Създадени са от богинята Елисандра, и въпреки, че ние не я почитаме, обичам да идвам тук, когато искам да се разтоваря. Забравям поне за малко за мъглите и тъмнината, която ни обхваща у дома. А и елфите никога не са ми правили проблеми. Хората са малко по-предпазливи, и пак не съм попадала в неприятни ситуации.
Двете момичета вървяха без цел и посока, отдадени единствено на доброто си настроение и оглеждане на забележителности, когато на Миша й хрумна идеалното място.
-Ама разбира се. Ако искаш да видиш нещо хубаво, паркът е нашата дестинация. Чакай да видя на къде беше.
Тя се огледа на всички посоки и най-накрая се ориентира.
-А, да. Хайде.
Хвана я за ръката и я повлече с усмивка на лице. Беше следобед. Оставаха няколко часа до съмването. какво по-хубаво от това да се скриеш под сянката на някое многовековно дърво и да се излежаваш без терзания, без никакъв проблем на света.

/Ел, пиши как стигате до парка и се настанявате някъде там и каквото искаш./

-Градът на мъртвите.... - прошепнах сама на себе си и сърцето ми се сви.
Или по-скоро се разшири, ако тези метафори могат да опишат вътрешното ти състояние. Имаше нещо уникално, което ме привикваше към този така мрачен град, с тази заобикаляща го тъмна река. А даже не бях стъпвала там. И все пак толкова ме завладяваше идеята, че чак ми идеше да припадна от вълнение. Но до него имаше още много път. За сега трябваше да минем през този Илион, който признавам беше доста красиво място. На където и да погледнеш ширини от зеленина. Тук сякаш всичко говореше, шептеше със собствен глас. Хубаво, успокояващо и меко. Макар да беше вечер и нощта стремглаво да наближаваше, красотите на тази държава и на вечната й кремава планина не оставаха скрити от мрака. Напротив. Уличните лампи и светещите къщи озаряваха достатъчно полезрението, че всеки кът да блесне със своята индивидуалност.
-Не знаех, че елфите са способни да създадат нещо толкова изящно.
-О, да. Те са способни на много неща. И са добри клиенти. Обичат конете, почти толкова колкото и варварите. Искаш ли да си починем малко?
-Да!
Скочих от камилата и се поразтъпчих малко. Ако продължавах да седя на една гърбица и да се поклащам от движението на животното, крайниците ми щяха да се сковат. Извадих цигара и запалих. Тук бе толкова чисто, че чак те беше срам да хвърлиш угарката на пътя. Затова на всеки няколко метра имаше поставени кошове, които щях да използвам веднъж след като я изпуша. За храна не мислех. Не бях гладна, не ядях много. Може би затова бях толкова слаба, но нямаше какво да направя, закуските от обяд още ме държаха сита и не се оплаквах от липсата на вечеря. Тръгнах бавно по главната улица, като разглеждах всичко над което падаха очите ми. Животът тук кипеше с всичка сила. Навсякъде имаше минувачи, търговци или обикновени земеделци, които се прибираха от дневната си сеитба, отправящи се може би към домовете си, където ще се насладят на уюта и семействата си. Съвсем обикновени хорица, с нормална професия. Не като моята. И въпреки всичко някак си не им завиждах. Даже за момент не исках да съм на тяхно място. Струваше ми се прекалено монотонно, скучно, безинтересно.
-Какво всъщност те води към тъмните земи? - попитах изведнъж Оар. - Да не продаваш балдахин или птичи пера на някой там? - засмях се след последният си въпрос.
Ако бях разбрала нещо за него, то това бе, че е търговец на дребно и едро, но не можех да измисля, какво може човек като него да предложи на прокълнатите. До колкото видях къщата и складът му, преобладаваше със животни, злато и скъпоценности, и явно алкохол. Но едва ли някое от изброените щяха да грабнат вниманието на тамошните жители.

Оар се извърна отново в онази любима своя поза, с гръб към пътя към който вървяха. С едно леко навеждане, той отвори капака на единият кош който стоеше до него и то там извади един метален прът който по-скоро приличаше на дъска, от колкото на нещо скъпо, за което би се разкарал, който и да е, на такова далечно разстояние.
- И...? - попита недоумяващо асасинката.
- Ох...деца - въздъхна мъжа. - Това е метал от ново поколение. Изработват го единствено по нашите земи или по-скоро в Сахрид. Подземният град крие своите тайни, които от години ми носят големи печалби. Нося този материал на един търговец, в Найтмер. Той изработва оръжия от най-високо ниво, с малко от моята помощ. От години работим заедно, а аз му нося стоката лично, за да е сигурен че всичко е първо качество.
Това може би не беше най-изчерпателния или задоволителен отговор, който очакваше момичето, но все пак си беше някакво начало.
Нощта вече се беше надвесила над тях и слънцето се бе скрило над небосвода. Въпреки голямата си разходка, двамата пътешественици почти бяха стигнали до края на града, където започваше най-забавното в тази вечер.
Някой може би го имаха за ежедневие, но днес бе точно онази вечер в града, в която всички бяха по улиците. Или по-скоро на една голяма поляна, непосредствено след последните сгради на Илион. Веднъж приближили към тях, Ния и Оар забелязаха светещото като от гръмотевици небе.
- Какво става там? - полюбопитства момичето.
- О, ще видиш. Нека стигнем само до там. Това е вечерта на големият карнавал. Всяка седмица организират това забавление, специално за жителите на града. Напълно безплатно е и абсолютно всеки може да участва. Дори и ти...с непохватното си държание.
- Ей! - сопна му се момичето, а Оар повдигна само виновно ръце през смях.
Оар бръкна в единият кош и от него извади малък кожен камшик. С него перна по задният крак камилата която яздеше и тя бясно затича напред, повличайки другата със себе си. Но, това не продължи дълго. Изминаха двеста метра, след което добичето отново се укроти и затъпка бавно с големите си копита по паважа.
На изхода от града, двамата пътешественици бяха посрещнати от четири тичащи към тях момчета. Две от тях, които държаха факли в ръцете си тичаха бясно напред и подвикваха радостно към новодошлите. А другите две намиращи се по средата започнаха своят номер. Засилвайки се напред, двете момчета се спогледаха и се хвърлиха право на земята с разперени ръце. Едновременно се прехвърлиха в посока към камилите като направиха две кълба напред, после отскочиха и със прекрасен синхрон се приземиха пред камилите с предно салто. В този момент, двете момчета държащи факлите застанаха от двете страни на пътеката, приклекнаха на колене и поставиха едновременно факлите пред лицата си. С рязко поемане на въздух изпръскаха върху огъня някаква течност, която се запали и пред очите на Ния се извиха два огромни огнени облака.
- Добре дошли в градът ни! - извика едното момче.
- Хо-хо-хо, благодаря, мили деца.
Оар изглеждаше щастлив от веселото посрещане. Той бръкна в джоба си и отброи няколко златни монети. Наведе се надолу и извика едното момче. Подаде му монетите в ръце, а то се поклони от благодарност. Изтича при другите, те разделиха монетите си и прегръщайки се, се затичаха към малките палатки, намиращи се по цялата поляна.
Пред очите на двамата новодошли се откри голяма поляна изпълнена с хора. Много хора. Сякаш, целият град се бе събудил вечерта и бе излязъл навън. Оар се извърна за момент, преди да възседне отново камилата. Усмихна се на момичето, без да и казва нищо, което бе достатъчен знак, какво му е хрумнало в този момент. Вярваше че тя няма да възрази за малка почивка.

Азии определено бе сърдита... Малките любовни размени на Лия и Раян й бяха дошли в повече и то още в началото на деня. Добре че Лия се бе сетила да вземе парите й. Тя потупа кесията си и я прибра в чантата си която Лия също бе взела. Те вървяха мълчешком. От време на време Раян и Азии се споглеждаха, но винаги извърташе сърдито глава. Лия водеше отпред.
Когато стигнаха Азии ахна. Не очакваше сградата да е в такова добро състояние. Тя бе в красиво слънчево жълто, но определено се нуждаеше от пребоядисване. Тук-таме имаше по няколко счупени прозореца, но общо взето бе добре. Проблем беше, че бе много мръсна и на първите два етажа нямаше врати. Сградата бе на три етажа. Покривът имаше голяма дупка, но Раян обеща да я поправи. Общо-взето всичко изглеждаше добре.
Влязоха вътре.

Азии се шляеше, шляеше, шляеше... и тя просто се шляеше. Наслаждаваше се на времето и си търсеше подходящ магазин.
Тя се спря пред един лъскав магазин, целия обсипан с красиви рокли на витрината. Влезе вътре и заразглежда.
Роклите наистина бяха красиви, но някак си не бяха по вкуса на Азии. Тя поблагодари на продавачката и излезе.
Азии се шляеше, шляеше, шляеше... и се шляеше. Не можеше да си намери магазин. Или бяха твърде грозни, или твърде разголени или не чак толкова разголени...
Тя забеляза един магазин с перфектните рокли и се втурна вътре.
Започна да разглежда, но нещо не бе наред.
-Съжалявам миличка, но този магазин е само за дами с наднормено тегло...- Каза магазинерката и я пропъди, явно не харесвайки фигурата й.
-Еххх, жалко... Тези рокли бяха толкова красиви... Не можеше ли да ги занеса на шивач просто... О, вярно нямам време.- И тя продължи обиколката си.
Азии се шляеше, шляеше, шляеше... и се шляеше.
За миг нещо хвана окото й. Още един магазин с рокли. Тя влезе и отново заразглежда.
-Ехх, колко са красиви!- възкликна тя.
-Да! Не като теб!- обади се собственичката на магазина.
След кратък спор, Азии си тръгна от магазина. И без това роклите бяха твърде скъпи за по джоба й.
И тя отново тръгна да разглежда магазини.

Улиците на Илион бяха препълнени с какви ли не магазинчета с какви ли не интересни стоки в тях.Но едно момиче на тези улици имаше очи само за определен тия магазини.Всички сме запознати с женската суета и колко време може да ни отнеме в търсене на подходящата рокля.А тя е някъде там, някъде измежду другите, кротко закачена на закачалката си, стои и чака.Това е като любовта от пръв поглед, нужен ти е само един за да разбереш че тя е точно за теб.Азии бе на ръба на отчаянието и си мислеше, че ще се наложи да се яви на празненството по анцуг и тениска, но ако станеше така, че никъде в този град няма рокля по нейн вкус тя по скоро би си останала в гилдията от колкото да иде с някой долнопробен парцал.Така мислеха жените все пак.
И тогава на някой от всичките ъгли в този град, съдбата и се усмихна.Лия излизаше от една баничарница с топла закуска в ръка.Когато видя приятелката си тя се усмихна дружески:
-Азии, радвам се да те видя.Тъкмо дойдох да си взема закуска, това е една от най-добрите баничарници в града.И ти ли си търсиш нещо за хапване?
Елфата поклати глава:
-Не, канена на съм на бал и не мога да си открия проклета подходяща рокля..
При тези думи Лия ококори очи и наддаде щастлив писък:
-Ами така да беше казала!Знам едно перфектно местенце за този повод.Всички млади и красиви момичета ходят там като имат подобен повод.
Надеждата се възвърна в очите на нашата героиня.Без да чака отговор приятелката и я хвана под ръка и я замъкна на някъде.Вървяха около десетина минути през които подминаха поне около пет магазина за рокли и на всеки един Азии питаше "Този ли е".Накрая стигнаха до една глуха улица, а в края и висеше табела с надпис "Роклите на мадам Бувари":
-Ето там!-посочи Лия и с бърза крачка се запътиха към мястото.
Магазинът бе изискан, но не кичозен , още с влизането можеше да се забележи, че цените не са прекалено високи и солени:
-Здравейте момичета, с какво мога да съм ви полезна?-поздрави ги една приветлива женица зад тезгяха.
-Търсим рокля за моята най-добра приятелка!-изчурулика девойката.
-Е, тогава сте попаднали на правилното място!Последвайте ме!-и тя ги поведе към другото помещение.
А там, там дами и господа бе раят за една истинска жена.Там живееха модата и изтънчения вкус и някъде там се криеше роклята на Азии.

Азии пристъпи напред. Имаше толкова много и то красиви рокли. Те заразглеждаха. Всички бяха толкова красиви, че Азии не можеше да си избере.
-Виж тези Азии!- Лия й посочи няколко, но за Азии те бяха твърде претруфени. Тя търсеше съвършената.
Тя поклати глава и каза:
-Не... Трябва ми нещо... по....- И тогава я видя. Точната рокля. Тя бе прекрасна, не твърде претруфена и си пасваше точно за повода.

Spoiler:

Тя грабна роклята и се вмъкна в съблекалнята.
Когато излезе двете момичета ахнаха.
-Прекрасна си!- Възкликна Лия.
-Знам точно какво ти трябва, миличка.- Добави продавачката и изчезна на някъде. След миг се появи отново.
-Ето.- Каза тя и сложи една прекрасна маска на лицето на Азии. След което я завърза и отстъпи, за да оцени това което е създала.

Spoiler:

Прекрасно!
Азии се върна и се преоблече.
-Колко ще ми струва?- Попита тя ентусиазирано.

Азии намери своята рокля и тя и пасна идеално, все едно бе създадена за нея.Приличаше на малка принцеса с нея, на бял лебед излязъл от приказките.Направо не и се искаше да я сваля, но нямаше как, трябваше да бъде търпелива.Тя се върна отново в съблекалнята и я съблече, като я занесе на съдържателката да я опакова.В комплект с нея получи изящна маска, която бе перфектното допълнение:
-Колко ще ми струва?- Попита тя ентусиазирано.
Продавачката направи няколко прости сметки и отвърна вежливо:
-400 злато, скъпа.
Соленичко, но си струваше каузата, красотата бе скъп лукс.Азии направи гримаса, но все пак нали затова бяха парите, да се харчат.Извади кесията си и подаде нужната сума на жената.
Тя и подаде голямата картонена кутия в която бе опакована роклята и ги изпрати със здраве.
Момичетата отново бяха на улиците, а Лия вече знаеше какво е следващото нещо, което трябва да направят:
-Трябва да го отпразнуваме!-хвана тя приятелката си под ръка.-Знам едно идеално място за този повод, да тръгваме.
Тя я повлече със себе си, без да чака отговор.Но Азии бе напълно съгласна за едно малко забавление.

Азии, пиши в Игралната зала.Преди това прочети постовете на Поли, а да влезеш в атмосферата.

"Елисандра, ти си велика!" - бяха първите ми мисли, когато влязох в града. Въпреки че бяха в разрез с това, което си мислех преди малко, нямаше как да отрека че града изглеждаше по-прелестен от който и друг да е.
Да, аз съм родом от покрайнините на Сто Слънца и Маджестик, където съм прекарал по-голямата част от детството си. Къщите бяха невероятни, а самата им архитектура бе повече от великолепна. От двата края на доста широката улица имаше по ред къщи, а на няколко метра зад тях, кокетно се подаваха втори ред такива, които се издигаха по лекият хълм, загатващ за близката Памукова планина.
Яздех своят кон, чието име дори не знаех и се възхищавах на сградите. Дори, тайничко си мечтаех за такава къща някога, която да обитавам сам или с любимата си. Точно в такъв стил. Илионски! Без двор отпред. Широка около петдесет стъпки, изградена от големи речни камъни. С широка входна врата и големи прозорци, стигащи от земята до тавана, за да влиза слънчевата светлина и приветливо да ни събужда рано сутрин. На два етажа, а до вторият, да води точно едно такова извито стълбище, по което да се изкачвам всяка сутрин и да събуждам двете си деца, поднасяйки им топла закуска. Представих си дори и малкият покрив, килнат на една страна. предната да бъде къса, а задната, която върви към малкият двор осеян с цветя и плодове, да бъде почти до земята.

- Ааах... - въздъхнах размечтано, докато си фантазирах за мечтаният дом. Но, още преди да довърша мечтите си, кончето което бях възседнал се спря.
Погледнах над главата му, но не виждах нищо пред себе си. Наведох се от едната страна, но също не видях нищо, за това дръпнах рязко юздите, надявайки се коня да не се подплаши пак и да ме хвърли по гръб. Е, не ме хвърли, но погледа му си остана уплашен, поне още няколко минути.
Щом животното се успокои и на мен ми стана някак си леко. Спрях да му обръщам внимание и го насочих изцяло към статуите украсяващи улиците. Направи ми голямо впечатление една, която бе поставена в близост до малък площад, осеян с пейки явно предназначени за почивка. Статуята изобразяваше висока и стройна жена, която в едната си ръка държеше къс меч, а в другата камшик. Майстора я бе направил с доста солидна гръдна обиколка, което привличаше вниманието на човек отдалече. Да си призная, и аз се загледах. Всъщност, първо видях гърдите и, мислейки си че е някоя пешеходка, поради факта че се намирах на по-високо от хората, които преминаваха около мен, но щом осъзнах че това всъщност е статуя, отърсих глава и се засмях на самият себе си.
Насочих се право към статуята, спирайки коня си близо до нея. Имаше малка табелка пред нея с неясен надпис, който не виждах много добре. Но, статуята определено виждах и в момента старателно оглеждах от всички страни. Надявах се да открия още нещо оставено от човека, който я бе направил, освен огромният и бюст, който бе така явен. Гризеше ме отвътре, да намеря някое тайно послание, което някой обикновен човек не би забелязал ако не се вгледа внимателно...

Да, Илион наистина бе величествен град. По-величествен от който и да е друг. Аритектурната му структура, извисявайки го на нива, чистите бели сгради и обстойната природа, която тук преобладаваше го правеше магнетичен и желан за много хора. Ако Раят можеше да се опише на земята, то това бе именно тази територия. А в съчетание с планината, просто бе като нарисувана картина на най-умелия художник за всички времена.
Колкото до статуите, те бяха доста и често срещани, но колкото и да му се искаше на Аш, конкретно тази не криеше никакви скрити послания или контекст, който трябва да бъде намерен след обстоен оглед. Бе просто част от скулптурното изкуство на града, което също бе на едно високо ниво, ако дадем за пример това в градския парк.
Зеленокосия бе толкова запленен о перфектните форми на статуята, които лесно можеш да сбъркаш с човешки, че скочи от добичето и се взря в извивките. Дори я погали, а каменния материал бе издялкан толкова гладко, че се доближаваше до истинска кожа. Магът не можеше да скрие възхищението си, а на свой ред някой друг забеляза него. Някой, който едва ли би си спомнил, но той, или по-точно тя го помнеше много добре.
Малките й ходила забързаха своя ход, в уплах да не го изпусне от полезрението си. Бе прихванала дългата си, многопластова черно-червена рокля с ръце, за да не й пречи, а очите й се бяха уголемили. Момичето се спря точно пред Аш и се задъха, опитвайки се да си поеме въздух от бързането. Той я погледна и му се стори позната, но първоначално не можеше да се сети от къде. Тъмните й коси падаха на букли право до кръста, а на главата си бе закачила червена диадема. Бе изключително сладка и чаровна, а зачервените й бузи допринасяха допълнително за този видим чар. Скромната й гръд се повдигаше при всяко поемане на въздух, а устните й бяха полуотворени. Чак след минута, тя повдигна лице право към нашия герой и се усмихна.
-Здравейте.
-Здравей.
-Не ме помните, нали?
Земния магьосник малко се смути от този факт, но бе истина. Струваше му се позната, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се сети точно къде и кога я е виждал преди.
-Ахаха.... - почеса се по тила той -Съжалявам...
-Няма нищо. Аз съм Алис, от ресторанта.....Преди време обядвахте при нас с двете принцеси. Колко жалко, че госпожица Лаура се спомина.
Тя наведе жално глава, но носталгията й не продължи дълго. Чак сега Аш се сети. Наистина, когато дойдоха на поход с Лаура и Роза се отбиха в онзи прекрасен, скъп ресторант, а това очарователно девойче ги обслужваше.
-Сега си те спомних. - плесна с ръце той, а момичето се усмихна щастливо.
-Радвам се. Случайно ви видях и не можах да не дойда да ви поздравя, г-н....
-Аш. Казвай ми само Аш.
-Аш! - повтори тя ухилена, със стиснати клепачи. -Какво ви води насам, г-н Аш? Да не би да търсите принцеса Роза? Мисля, че тя не си е идвала скоро.
-О, не. Тя си е във Феникс. Дойдох без нея.
-О....е, ако мога да ви помогна с нещо само кажете. Всеки приятел на принцесата е и приятел на града.
Красавицата изглеждаше искрена и готова да се отзове насреща, ако той има нужда. А имайки предвид, че все пак не познава толкова добре мястото, може би малко информация или напътствие не би било толкова зле.

Наистина се зарадвах от случайната ни среща. Е, девойчето което стоеше срещу ми не ми бе никак близка, но пък щеше да ми помогне, в евентуалното ми търсене на помощник сега. Огледах се около нас и затърсих с поглед място, където можеше да поговорим необезпокоявани. Всъщност, имаше такова. На няколко метра от нас имаше пейка, на която можеше да се настаним удобно.

- Какво ще кажеш, да седнем?
- Добре, съгласна съм - отвърна весело момичето и тръгна подире ми.
Щом седнахме на пейката, се огледах отново по онзи начин, когато все още бях в Сто Слънца. Някак си, ми беше странно да казвам всички тези неща на някой непознат, но не вярвах тя да е някоя злонамерена кучка, която да ми мисли лошото.
- Всъщност, съм тук за да се обучавам.
- Ама, вие не сте...
Още щом чух поредното лигаво обръщение към мен, я хванах за ръката, а момичето замлъкна леко уплашено.
- Моля те...махни го това "вие". Не съм някоя важна особа, че да си говорим по този начин.
- Ами...добре. Значи, ви...тоест ти, не си рейнджър, нали така?!
- Не, разбира се. Маг съм. Но, наскоро...добре де, вчера ни обучаваха да боравим с тежки оръжия и лъкове. Обаче, ми хрумна идеята да дойда до тук и да намеря някой, който да ми помогне. Трябва ми човек, който може да ми обясни дали има начин по който да използвам и магията си и оръжието. Например, стрелбата с лък да я съчетая с енергията си. Ще ми бъде много от полза, ако някой ден успея да го направя. Знам, че няма да достигна професионално ниво на стрелба, но ако можех да използвам поне едно такова оръжие в комбинация с магията си, щеше да ми е от полза. Е, знаеш ли някой, който може да ми помогне?
Всъщност, не знаех дали мога да и се доверя или не. Но пък лицето и бе толкова миловидно, че на човек му идваше отвътре да си излее душата пред нея.

-Не, разбира се. Маг съм. Но, наскоро...добре де, вчера ни обучаваха да боравим с тежки оръжия и лъкове. Обаче, ми хрумна идеята да дойда до тук и да намеря някой, който да ми помогне. Трябва ми човек, който може да ми обясни дали има начин по който да използвам и магията си и оръжието. Например, стрелбата с лък да я съчетая с енергията си. Ще ми бъде много от полза, ако някой ден успея да го направя. Знам, че няма да достигна професионално ниво на стрелба, но ако можех да използвам поне едно такова оръжие в комбинация с магията си, щеше да ми е от полза. Е, знаеш ли някой, който може да ми помогне?
Момичето се замисли за момент. Мозъчето й се напрегна, при което тя правеше едни такива муцунки, при които стискаш устните си плътно една до друга, от което лицето й придоби още по-сладък вид.
Всъщност почти всеки елф по тези земи бе идеален стрелец. Дори за обикновен човек като нея, това бе всеизвестно. Но не можеха просто да почнат да обикалят из града и да молят всеки срещнат дългоух да го обучи, нали? Би било смешно и позорно. Но все пак, Алис нямаше намерение да му отказва помощ. В крайна сметка му обеща. Може би дълга я задължаваше, но истината е, че щеше да го направи на драго сърце. След още малко размисъл, тя се усмихна, като човек, на когото му е светнала крушката в главата и се изправи.
-Всъщност има едно място, на което можем да отидем.
-Така ли? Къде?
-Запознат ли си с планината?
-Може да се каже. По-скоро бегло, но съм прекарвал известно време там.
-Значи точно на там сме се запътили. - повдигна показалеца си тя и посочи бежовия отенък на облаците, които обвиваха висините на тази природна забележителност. Първоначално Аш си помисли, че ще го заведе при Шао Кхан, което може би бе и едно от най-правилните решения, и не пропусна да сподели мнението си. За негово учудване обаче, чернокосата поклати глава.
-Не, не при предишния гилдмайстор. Но си на прав път.
Така без повече обяснения, магът се качи на добичето си, като протегна ръка, за да й помогне да се настани зад гърба му. Впрегна коня и двамата потеглиха нагоре към висините. Щяха да преминат низините върху жребеца, а после пеш, когато пътеките почваха да се стесняват и обсипват с растителност.

/Аш, първо изчакваш моя пост в памуковата планина и после се включваш./

Пристигнахме доста бързо в Илион. Имайки на предвид, че Роза използваше магически трикове за да постигне това, нямаше смисъл да се чудя, как мигновенно телата ни се озоваха в една от малките улички на града.
Инстинктивно погледнах зад себе си, където в момента нямаше абсолютно никой. Някак си, това ме успокои. Сега, трябваше да намерим Скай, който се покриваше някак.
Но, как да го направим?! Още преди да съм се допитал до другите, махнах с ръка към тях и избутах Тес, който стоеше точно пред мен.

- Чакайте ме тук!
Какво ми бе хрумнало? И аз не знаех. Тръгнах направо към края на уличката, озовавайки се в самият център на града. Малък площад, окичен с дървета, храсти и пейки за хората, които искаха да си отпочинат малко.
Очите ми шареха навсякъде. Сградите, които две нива просто ме караха да умирам от кеф като ги гледам. Да, някак си това, че зад всяка една къща кокетно се подаваше втора такава, която бе дваж пъти по-красива от предната, някак си ме караше да се усмихвам.
Хората, които като те погледнеха в очите, сякаш приветливо те поздравяваха без думи.
Лутах се в продължение на десетина минути, оглеждайки почти всеки мъж, който преминаваше покрай мен, но така и не виждах никъде въздушният учител. Накрая се отказах и се обърнах назад, от където бях дошъл. Но, къде ли бе малката уличка, в която се бяха скрили Роза и Тес?
Мисля, че се бях загубил. Улиците тук ми се струваха толкова еднакви.Къщите, също. Почувствах в себе си някаква тежест, която ме плашеше. Започнах да се въртя като пумпал притеснен, докато изведнъж, не чух името си.

- Ашиии!
Извърнах се в посоката, от която идваше гласа. Там видях Роза. На двадесетина метра от мен, тя размахваше ръце над главата си.
- Хайде, идвай! Ще го изпуснем!
В следващият момент, видях как тя и Тес се затичаха напред, последвани от малкият Доби. Какво направих ли? Хукнах след тях, надявайки се да ги стигна и да разбера час по-скоро, къде са видели русокосия маг.

Слънцето упорито дълбаеше по натежалите й клепачи и още веднъж доказваше, че е нещото, което младата девойка би заменила с лекота дори за купчина тор. Ама какво по-приятно от това нещо лъчисто и ярко да пробива нагорещени дупки в черепа през очите ти? Нищо, разбира се!
Светлината проблесваше по настилката на улиците, които изпълваха гръдния й кош със съмнително трептене. Бяха толкова, различни. Толкова чужди. И всичко това бе толкова истинско и реално. Нямаше идея дали адреналина или липсата на града, към който се бе привързала последните дни, предизвикваше сърцебиенето.
Малкото изтупанко магазинче не се различаваше с нищо от сигурно десетките, които се помещаваха в близост. Семпъл, чист, обикновен. Не, по-скоро непретенциозен и безопасен. Кой щеше да се запита защо едно младо момиче купува парцали от битака или се зазяпва по семплата витрина? Никой. Както някога й бе казал един изключително мъдър човек: "Не е нужно да допуснеш грешка, за да търсиш решение. Не можеш да предотвратиш грешка, която не си допуснал, че ще допуснеш. Затова намери решения дори за грешките, които не подозираш, че си достатъчно глупав да сториш. Такъв си. Всеки е!"
Цялото нещо звучеше като запелтачен начин да креснеш на някой, че е тъпанар, лентяй и може само да се моли да е в състояние и подготвен да си оправя кашите. Да кажем, че за човек с невъобразим талант да си навлича не просто каши, а направо буламачи на главата, това бе девиз.
Ако я видеха? Ако някой заподозреше нещо? Ако прикритието й се пропукаше?
Това обясняваше нежеланието й да пазарува в луксозни бутици, а и ги мразеше попринцип.
Вратата изтропа при влизането и малко вятърно звънче посрещна може би първия клиент за деня.
-Добър ден! - Гласът долетя далечен и приглушен зад щанда с палтове.
Надигналата се жена впери топли майчини очи към чернокосата девойка и изражението й помръкна едва доловимо. Професионалната й етика не допусна да се сгърчи недоверчиво. Само мъничко.
-Добър ден, госпожо. Пътувах цяла нощ, а в бързането забравих повечето си дрехи. Ще можете ли да ме облечете с нещо ежедневно и удобно? Също и нещо по-традиционно за високата прослойка на обществото?
Проклетата подкупна и лъчезарна усмивка се разтегна по устните й и игривите трапчинки затънцуваха щастливо по бузите й.
-Не сте от тук? - Съвсем безобиден въпрос, който предполагаше първия момент, в който да създаде достоверна история.
-Идвам да намеря баща си. Той е тукашен. Смятам да поживея с него, но нямам никаква представа как да се впиша в обществото.
-От горната прослойка казвате? Защо чак сега идвате да навестите баща си?
Ама, че любопитна овца. Да я пита дали не са дантелени бикините й? Или как си обича овесената каша?
-Никой не се радва на извънбрачните си деца. - О, ето я й прсторено щастливата усмивка. Можеше да пусне толквоа болка в погледа си, че любителкат на драмите зад тезгяха да заподсмърча.
Момичето се обърна с гръб преди старата отново да зададе поредния въпрос и посочи с ръка красива златиста рокля от нежен и лек плат, който светеше при досег със слънцето.
-Нещо такова? Дали ще му направи добро впечатление? нещо, което да не крещо "Аз съм копеле и едва се вмествам в друга представа".
О, майстор на драматичните бози! Понякога просто трябваше. Беше си добра история. Бе твърде различна, за да се впише с лекота. Пък и трябваше да се добере до много влиятелен човек, а това не ставаше с дрешки за езда. Стигаш до такъв мъж по един или друг начин. Разбираш всичко и действаш. Само, че първо стигаш до него.

Нов ден, ново начало, нов град, чак нова държава. И толкова по-красива от собствената ти. Най-красивата от всички, най-старата от всички, но и най-поддържана. Държава, която крещи на героизъм, природа, водопади и една незаменима планина, която дори през зимата блести със своята омайна зеленина и хубост.
Всичко тук бе различно. От религията, през историята, обхващаща елфически и гладиаторски приключения, през двуетажната архитектурата, дори визията. Всичко бе някак непознато, една идея по-лигаво, но толкова успокояващо и приятно, че дори най-жестоките прокълнати са се чувствали блажено тук или пък са се изкушавали да я превърнат своя. Но Илион никога не се е поддавал на външни нападки. Стратегията, местонахождението и уникалните пълководци, с които тази страна разполага през поколенията, не само са я спасявали от беда, но и са я направили най-съвършеното място за живот. Когато обикаляш улиците на града, когато се любуваш на природата или се взираш в бледия розов ореол обгръщащ планината, вятърът ти нашепва за мелодия, листата трептят в такт, а хората маршируват достолепно, като излязли от приказките. Какво благородство и миролюбие се криеше във всеки един от тях. От ратая до господаря, от чистача до придворните дами. Звучи ви преувеличено, но илионци много държаха на домът си и се грижеха за него по най-добрия начин.
Дори в най-обикновения магазин, Рен можеше да забележи специфичните за този район орнаменти, украшения и елементи на подбор и интериор. Докато оглеждаше роклите и изливаше своето измислено минало на продавачката, самата тя тихо хриптеше зад тезгяха. Очите й се пълнеха с бистри сълзи, до толкова се трогна, че напусна работното си място и преди убийцата да се усети, жената се озова зад нея и я гушна досущ като далечна леля, която идва веднъж годишно на гости и те прегръща и целува като за десет години напред.
-О, ти, малко, мило, сиротно, самотно, горко дете.....
Лелката я задушаваше в обятията си и клатеше глава. Сълзливия й глас наподобяваше този на оплаквачка на погребение и сигурно ако й плащаха нямаше да е толкова искрена.
-Този твой баща е лош, лош човек....
Излишно е да казвам, че тези гальовности хич не се нравеха на нашата героиня, но пък едно стана сигурно от тях - жената клъвна на въдицата. Когато най-накрая успя да се измъкне и да обеди, че е добре и не е нужно да се притесняват за нея, продавачката избърса сълзи и грейна ентусиазирано.
-Е, щом ще го изненадваш, поне нека те облечем красиво. С това хубаво лице едва ли ще е трудно. Златната ти харесва? Твоя е! Може да я мериш ей там. - тя показа с показалец съблекалнята и след като свали тоалета, сахритката се оттегли. През това време, леличката подбра още няколко типични за тези земи рокли. Една дълга до глезените от тъмно зелено кадифе, с отворени рамена и деколте, което стигаше току до бюста без да го разкрива много, и една в топъл, кремав нюанс от коприна, до колената, с малки бухнали ръкавчета и бял колан. Определено не бяха нейн стил, но трябваше да се задоволи и приеме тази маловажна жертва в името на общото благо или в случая за благото на нейната мисия.
-Стават ли ти, миличка?
-И трите. Ще ги взема.
Чернокосата дръпна завесата и се показа облякла зелената рокля, която бе смесица между официалното и ежедневното, напълно подходяща за оставащият й път, а и за началния престой в Корнор. Но златната, тя щеше да е нейния скрит коз.
-Ах...ама си ми хубавка!
-Благодаря!
Трябваше да изглежда колкото се може по-миловидна, нали? Престорените усмивки щяха да се раздават като топъл хляб тези дни. Досадно и в същото време забавно начинание.
-Колко ви дължа?
Женицата пресметна на бързо общата сума, че дори й направи малка отстъпка. Явно наистина я беше трогнала доста силно.
-Общо двеста и седемдесет.
Доста приемливо, нямаше да й олекне кесията, а и пари имаше бол. Момичето извади дължимата сума, взе торбите с покупките си, сбогува се с продавачката, която й пожела късмет и наслуки в семейното щастие и напусна магазина.
Вървейки по улицата не спираше да се подсмихва на цялата тази тирада. Колко лесно можеха да бъдат заблудени някои хора. Наистина забавно. Фантом я очакваше до едно дърво. Дори не го бе завързала, не се страхуваше, че ще избяга, макар че нямаше да се изненада имайки предвид кой е собственика му. Животното пъхна муцуната си в кесиените торби и изпухтя недоволно.
-Не ме гледай така? И на мен не ми харесва, но работата си е работа.
Жребецът само извърна демонстративно незаинтересовано глава и плесна Рен по лицето с гривата си.
-Ама че сииии.... - закани му се тя, но се сдържа.
И ако можем да си представим, че животните се усмихват, то сега сивокосместия красавец си умираше от подигравателен смях. Девойката се метна на гърба му, завърза торбите и го подкара, като си мрънкаше под носа, че няма такъв късметлия като нея. Не стига, че се налагаше да гледа мутрата на Миньон всеки ден, ами дори когато не е с него, той пак е там, за да я дразни. Само че под формата на добичето си. Е гати каръка.....

/Дили продължаваш напред. В Корнор пристигаш в късните часове на нощта. Някъде след два. Пишеш в темата Извън града, а после реши къде ще пренощуваш - в странноприемницата, в гората или на улицата ако щеш :Д. От покупката ти се отнемат 270 злато./