Хълмът

На малко разстояние извън пътя се беше образувало възвишение, което всички жители на територията наричаха "Хълма". Той представляваше възвишение от купища срутени камъни, останки от битки, търкалящи се черепи, счупени каруци и други подобни руини. Хората го използваха както за почивка, така и за битак. Тук често можеше да се намери нещо изгубено, но ценно. Но понякога мястото служеше за среща на банди и магьосници и тогава се превръщаше в свърталище, на което не бихте желали да бъдете.

Имах чувството, че тичаме с часове без да спрем и без да се обръщаме назад. Луната почна да отстъпва място на слънцето, а ние чак тогава се озовахме на пътя и спряхме на хълма за малка почивка. Завлачих краката си едвам едвам, изморена, капнала от умора даже и се подпрях на един голям камък. Главата ме болеше зверски, а бузата ми пулсираше бясно. До преди малко течащата кръв сега се бе съсирила и засъхнала върху кожата. Наведох се напред и се закашлях, а от устата ми потече малка стуйка кръв. Избърсах я с ръка, като се запъхтявах. Дишах на пресекулки с полуотворена уста и постоянно се държах за челото. Мозъкът ми биеше като тъпан. Заради удара, заради опиата, а и новата техника, която все още не можех да повярвам, че проработи. Всичко това се отразяваше на тялото ми - както външно, така и вътрешно. Гледах го безизразно. Мълчах известно време след което просто проговорих:
-По принцип бих ти казала, че не ме интересува какво се случи току що. Но няма да го направя заради това - посочих бузата си като леко я докоснах, но веднага след това махнах дланта си, защото ме защипа и заболя.
-Обяснявай! - заповядах студено на Клавдий без изобщо да ми пука, че той е по-висшестоящ от мен.

Блек се просна на земята по гръб и задиша очестено.Погледна към Дориан и отвърна на любопитството и :
- Не му е тук времето... някой може да ни чуе - беше му трудно да говори, тъй като с вързани ръце и приведен напред е доста по-трудно да се движиш. - Като за начало, можеш да ми развържеш ръцете, а след като се приберем ще разбереш.

Намръщих се. Не този отговор очаквах. Не и след като за малко не ми смачкаха главата заради него. Извадих ножа си и бавно, заплашително тръгнах към него. За момент през главата ми мина идеята да му прережа гърлото и да се свърши. Но по пътя се закашлях и отново изплюх кръв. Имах чувството, че челюстта ми е разбита. Отидох зад гърба му и прерязах въжетата.
-Дерзай. - бе единственото, което му казах.
Прибрах ножа и тръгнах едвам едвам към пътя за гилдията. Исках да се прибера колкото се може по-бързо, но физическото ми състояние не ми го позволяваше. Влачих се като гол охлюв и не преставах да се държа за главата. Болката още не минаваше. Клавдий ме настигна без проблем и ме подмина с няколко крачки. Аз вървях зад него без да говоря. Бях му насъбрала много и даже не исках да чувам гласа му в момента.
Минаха няколко минути, в които се мъчех без ефект да се стегна. Все повече отмалявах, тялото ми отказваше, а в организма си все още усещах отровата, с която ме бяха инжектирали. Опитвах се да се изравня с него. Този един метър делящ ни ми се струваше като цяла пропаст, но не му казах нищо, не го накарах да ме почака. Докато накрая пред очите ми причерня и почнах да завалям крачка. Зави ми се свят, погледа ми се замъгли, не виждах ясно.
-Клав... - опитах се да промълвя с изпъната към гърба му ръка.
Твърде късно. Сякаш гигантски камък ме удари в тила и изгубих връзка с реалността. Главата ми клюмна и се строполих първо на колене, а веднага след това по лице. Припаднах най-безпомощно.

Блек погледна съм свлечената си възлюбена, но беше твърде късно.Припаднала на земята, стоеше безжизнена със заровена глава в земята.Скочи рязко към нея и повдигна главата и.

- Дориан, Дориан.... - крещеше белокосият мъж, но тя не му отговаряше.Плесна и няколко леки шамара в опит да я свести, но не успя.Стоеше и се чудеше какво да прави, но пристъпа на паника го обземаше все повече.Случвало му се е да съживява мъртъвци, да убива магьосници и после да си играе с телата им, но когато се случи нещо подобно на някой твой близък...тогава се побъркваш.
Плесна си два шамара и на себе си, за да се събуди и погледна към момичето.Сложи ръка на лявата и гърда за да усети пулса си, след което се усети че трябва да я държи малко по-нагоре... Биеше, но слабо.Постави ухо до устните и, но не дишаше.

- Трябва да те събудим, дребосък - изрече той след което постави ръце на устните и.Това бе първото нещо за което се сети.Напрегна мисълта си и пусна една сива струйка енергия през ръцете си.Бавно навлизаща в тялото на Дориан, чрез нея той търсеше път към дробовете и.Гледаше я, спяща, красива, нежна.... като кукла. - Хайде, таласъм...отвори очи.
Бавно достигайки чрез силите си до дробовете и, той ги накара да пулсират достатъчно че въздуха от тях да тръгне на където трябва.Отдръпвайки ръце от устните на момичето, тя рязко отвори очи и си пое дъха от който имаше нужда.Повдигна главата и отново, за да може да си поеме въздух по-добре.Усмихна и се, след което и рече :

-Ти, няма да ми умираш! Хайде сега скачай и да тръгваме.

Отворих очи и струята въздух навлезе в дробовете ми болезнено, все едно някой го тласкаше на сила в организма ми. Огледах се, но ми трябваше известно време докато почна да различавам заобикалящите ме предмети. След минута две осъзнах, че Клавдий ме държи в ръцете си.
-Ти, няма да ми умираш! Хайде сега скачай и да тръгваме.
Думите му тътнеха в мозъка ми пулсиращо. Пробвах да се навдигна. Безуспешно. Тялото ми не се подчиняваше на желанията ми. Устата ми беше пресъхнала и не успях да издам и стон. Само повдигнах ръка към него и тя се озова върху лицето му. С усилие промълвих.
-Не мога.

Блек се спря и погледна момичето.Не можеше да се изправи, искаше да и помогне, но единствено честта му на Некромансър не му позволяваше.
Той се приближи към нея и коленичи близко до главата и.Толкова, колкото да може спокойно да я погледне в очите.

- Трябва да се научиш сама! - звучеше сякаш и заповядваше. - Хайде, ставай! Справяла си се с къде по-трудни неща! - Блек все пак и подаде ръката си, но не мислеше да я влачи като чувал или пазарска чанта на рамото си.

- Трябва да се научиш сама! Хайде, ставай! Справяла си се с къде по-трудни неща!
Това вече преля чашата. Не стига, че заради него бях в това състояние, ами си позволяваше да ми се прави на голям мъж.
Бутнах ръката му грубо и пренебрежително. Обърнах се по корем, положих длани на земята и с големи усилия се изправих. Трябваха ми няколко минути да се застопоря на краката си и да запазя равновесие. Направих една крачка, след която паднах на едно коляно, но се подпрях с ръка. Изправих се отново и пак закрачих. Със всяка следваща връщах силата и опората си. Когато усетих, че мога да вървя сама, макар и бавно се обърнах към него и го изгледах с най-студения поглед, на който бях способна.
-Първо - нямаш представа с какви неща съм се справяла, затова не си въобразявай даже и за минута, че ме познаваш, Клавдий Блек.
Някаква омраза се четеше в гласа ми. Вече съжалявах, че не го заклах по-рано докато режех въжето, което ме подсети и за следващите ми думи.
-И второ - да, аз мога сама, което явно не важи за теб. Още не мога да повярвам - големият, лош некромансър беше спасен от малката, слаба новачка.
Говорех подигравателно. Заслужаваше си го.
-Клав, разочарована съм.....Трябва да се научиш сам.
Обърнах се демонстративно и тръгнах към Роузкил без да му обръщам повече внимание. Ако зависеше от мен можеше да се прибере сам или да пукне в пустоща....изобщо не ме интересуваше.

Стигнаха до така наречения хълм. Личеше си, че често има хора, което значи, че и на другите жители на града им допада. Гледката беше добра, макар и непълна, но все пак се виждаше част от града, а и небето бе още по-близо. Самият въздух бе по-чист от нормално. На единият край близо до ръба на една полегата скала стоеше Лушиъс и....хвърляше боб?
- Знаех си, че е започнал без мен. - Измъмри Геш недоволно.
След няколко крачки двамата с Меропа се приближиха до учителят й, като домакинът седна до него.
- Ой, Лу, защо си започнал без мен?
- Няма да живея вечно, за да те чакам. Какво прави тя тук?
- Няма да живееш вечно? Колко хилядолетия направихме? А тя... - Геш се усмихна невинно. - Взех я със себе си. Нямаш нищо против, нали?
Некромансъра не отговори на въпростите му, а просто прибра бобчетата, които наброяваха четирдесет и едно, е една мъжка носна кърпичка, сгъна я прилежно и я прибра някъде под сакото си, като се загледа някъде напред.
- Ой, защо ги прибра?
Отново не получи отговор. Зайо въздъхна и се облегна назад, отпускайки се на ръцете си.
- Тук наистина е красиво.
- Аа. - Съгласи се Лушиъс.
-Е, добре тогава, аз ви оставям и почвам да търся.
Той скочи на крака и отиде до голямата купчина от всевъзможни боклуци като почна да рови в нея. Изваждаше предмети един по един като ги захвърляше зад гърба си.
-Не, не, мммм....не....
Намери един череп, явно от животински вид.
-А това? Не, не е съкровище.
Хвърли и него и продължи с търсенето, в очакване да намери нещо наистина изключително.

Геш тършуваше в купа със съкровища, а около него се изсипваше дъжд от захвърлени предмети. Очите и ръцете му шареха в битака.
-Какво се надявате да намерите?
-Ами, ами, ами нещо скъпоценно. Нещо интересно. Не знам какво, но когато го видя ще го позная.
-Ако можеш да намериш и мозъка си някъде там ще е перфектно. - чу се от скалата гласа на Лушиъс.
-Ха-ха, колко си остроумен.
Той се фръцна на думите на приятеля си и продължи със куеста си.
-О! - възкликна -Виж Лу - стъклено око. Аз може и да не си намеря мозък, но ти може и да се оборудваш, хахахаха. - засмя се подигравателно домакина и хвърли окото по посока на некромансъра. Той залегна, а стъклената топка прелетя над главата му.
-Мамка ти! - извика той, скочи на крака и с няколко крачки се озова до тях. Засили се и се строполи върху Геш. Двамата почнаха да се налагат, настана въргал.
Меропа виждаше само едно голямо кълбо от прах и пясък, от което от време на време се показваше нечия ръка, главата на учителя й, крака на Зайо и всевъзможни крайници. Кълбото се местеше заедно с търкалянето на мъжете. При една от стъпките на Лушиъс той се спъна в един камък и залитна надолу като повлече след себе си и Геш. Тупнаха на земята Лу по гръб, а домакина по лице, като ожули брадичката си.
-Аууччч.... - измрънкаха и двамата.
-О! - очите на Геш светнаха и той моментално забрави за болката. Протегна ръката си и набара една инкрустирана кутия, дървена. В единият си край беше леко пукната. Той се изправи и я отвори. От нея прозвуча красива мелодия, а вътре се въртеше една черна роза.
-Ето това вече е съкровище.
Той погледна към Меропа и й я подаде.
-За теб е!
И продължи с търсенето си.
-Лу, тук е красиво нали?
-Аааа..... - потвърди красивия екземпляр на прокълнатите все още лежащ по гръб в прахоляка. Държаха се така все едно никога не се бяха сбили.

Очите на Геш се разшириха. Блеснаха при гледката. Мога да се закълня, че почти се бяха насълзили.
-За мен?
Той взе пръстена и веднага го сложи на кокалестият си пръст. Изпъна го и почна да прави чупки в кръста като някоя професионална манекенка.
-Колко си мила. Не е ли мила Лушиъс?
-Аааа.... - отвърна незаинтересовано учителят й.
Слънцето почваше да се скрива малко по малко и сега черепът в небето още повече изпъкваше на фона на бледорозовият залез.
-Хей Лу, разкажи ни някоя история.
-Не!
-Хайде де, искаме да чуем история, нали Меропа? - почна да го подканва приятелят му и да скача около него като заек само и само да го накара да изпълни желанието му.
-Хайде, хайде, хайде. История, история, история....
-Добре, само спри да мрънкаш. - навъси се Лушиъс и застана в седнало положение. - Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло и той си останал беден, та беден. Като видял, че няма спасение, беднякът решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката Е ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине. Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
- Добра стига, побратиме!
- Дал Бог добро!
- Що чакаш тук, при чешмата?
- Уморих се от път, та почивам.
- Е, за къде пътуваш, ако Бог е рекъл?
- Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сиромашия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя - там може да е по-добре.
- Бог да ти е на помощ - казал вторият пътник. - И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да отидем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
- Съгласен съм, приятелю! С другар е по-лесно и по-добре.
- Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
- Какво искаш, приятелю?
- Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно Ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш - нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
- Съгласен съм - казал първият пътник.
- Честна дума?
- Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце - и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
- Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Да отидем у него. Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите. Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници които търсят подслон, още повече като познал приятеля си - много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели случайно на една голяма порта и почукали.
- Кого търсите? - попитал ги един минувач.
- Странници сме, търсим място да преспим - казал първият пътник.
- Зле сте случили, приятели - рекъл минувачът. - Тук живее най- лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство...
- Е, нищо - казал вторият пътник, - каквото намерим, това ще е - и продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито - вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек. Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! - помислил си той. - От добрите краде, на лошите подарява. Не ми харесва тоя човек."
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи. И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, най-после видели край селото един разграден сиромашки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник - мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да не се сгромоляса. Вторият пътник рекъл:
- Да почукаме тук!
- Да почукаме - съгласил се първият. Спрели се и почукали. От къщичката излязла една бабичка - суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
- Какво търсите, синко?
- Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
- Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.
Двамата пътници тръгнали да си ходят. Като излезли из вратата, вторият пътник взел брадвата от дръвника, ударил два-три пъти гнилите подпори - и бабината къщица се преметнала и рухнала.
Първият пътник се учудил още повече.
„Бре, какъв лош човек намерих за другар!" - помислил си той.
Помислил, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И двамата приятели продължили пътя си. Вървели що вървели, замръкнали в едно друго село. Там попаднали в къщата на един добър човек, гостолюбив и харен. Напоил ги той, нагостил ги и им дал стая да преспят. Сутринта им дал ядене за из пътя и ги изпратил чак до пътната врата. Тук вторият пътник му казал:
- Приятелю, ние сме хора от далечни места. Не знаем пътя. Прати твоето момче да ни упъти донякъде.
Човекът се съгласил на драго сърце. Повикал петнадесетгодишния си единствен син. Казал му да покаже пътя на гостите и да ги изпроводи вън от селото.
Момчето тръгнало пред гостите, а те по него. Като стигнали вън от селото, то се спряло на моста на голямата река, която се мятала шумно отдолу, и казало:
- Като вземете оттук надясно, по правия път - не се бойте! Той ще ви изведе там, дето искате.
Като казало това, момчето се поклонило и рекло да се върне. В това време вторият пътник се приближил до него и го бутнал от моста. Момчето паднало в реката и се удавило.
Досега първият пътник гледал какви чудни работи върши неговият другар, чудел се и си мълчал. Но като видял това злодеяние той се обърнал към другаря си с негодувание и викнал:
- Кой си ти, проклети човече, та не можах да те разбера? В същия миг лицето на неговия другар се преобразило - станало чисто, светло и безкрайно хубаво. Една чудна светлина излязла от цялото негово тяло и го обгърнала като светъл облак. Той се усмихнал и казал:
- Поклони ми се, защото аз съм ангелът на справедливостта.
Учуден и уплашен, човекът паднал на колене, поклонил се и казал:
- Прости ми, ако греша, свети Божи пратенико, но през нашето другаруване аз не видях знак на справедливост нито в едно от твоите дела. Напротив, всичко, което ти извърши, беше дело на неблагодарност, несправедливост и зло.
Тогава ангелът го покрил с крилата си и небесният му глас прозвучал и казал:
- Не се чуди, човече. Онова нещо, което ти вземаш за зло, е всъщност добро, а онова, което ти мислиш за злодеяние, е само предпазване от зло. Чашата, която откраднах от добрия човек, бе отровна. Тя му бе подарена от негови завистници, за да го отровят. Аз я оставих в къщата на лошия. Нека се отрови той, защото много хора страдат от него и още много щяха да пострадат.
Под къщата на бабата имаше заровено голямо богатство. Ако аз не бях срутил тая нищо и никаква колиба - бабата нямаше да го намери. Тя щеше да умре бедна и щеше да остави в бедност добрата си внучка. Сега, като чисти развалините, тя ще намери богатството и ще умре доволна, че има какво да остави на внучката си.
Пък дето удавих единствения син на добрия човек, аз го направих, за да спася бащата от срам и позор.
Син му, ако беше живял, щеше да стане най-лош човек, най-голям разбойник - щеше да огорчи сърцето на добрия си баща и сам на себе си щеше да навлече позорна смърт заради позорния си живот.
И тъй, едно добро не се ражда, ако не се погуби едно зло. Така свършил думите си ангелът на справедливостта и хвръкнал на небето.
Некромансъра свърши разказа си и се обърна към Геш:
-Доволен ли си?
-Ууххх...устата ми пресъхна. - оплака се домакина.
Лушиъс го изгледа тъпо:
-Ти дори не каза една дума.
- Какво ще кажете да вземем нещо за пиене, а? - продължи домакина без да обръща внимание на забележката на другарят си.
-Ааааа....
-Добре, след малко се връщам.
И той изчезна като остави Меропа и Лушиъс сами на хълма.

-За какво сте се замислили?
Думите й се забиха в гърба му като горещи въглени в ходилата на нестинари.
-За нищо.
Лъжа....За какво му беше на Геш да я довежда тук? Толкова ли не можеше да разбере, че Меропа не трябваше да бъде виждана с него? Да той й преподаваше, учеше нея и онзи нейн противен приятел, но ако ги видеха заедно някъде другаде извън факултета можеше да стане проблемно. Така е. С Геш са най-добри приятели. Обожаваше го, харесваше да прекарва малко време с него, а и той винаги говореше много. Въпреки всичко беше като звездите, дори да не го виждаше всеки ден, Лушиъс знаеше, че е там и че може да се разчита на него.
Меропа! Тя не трябваше да се забърква с него, а толкова много искаше. Не можеше, не искаше или искаше? Но не можеше да си го позволи. Какво ставаше после? Нямаше да може да я научи на нищо и щеше да умре по-бързо. А и годините... годините бяха огромна пречка. Колко беше живяла тя? Деветнадесет - двадесет години, а той? Не можеше дори да ги преброи, както не можеше да преброи и враговете си.

Първите звезди се показаха на небосвода и ако развинтиш въображението си достатъчно можеше да ги свържеш в различни форми като сърце или....черпак.
Момичето отвори уста и думи заизлизаха от нея - необуздани, безразсъдни, искрени.
- Добре тогава. Аз пък ще ви кажа за какво мислех аз. Мислех си за вас! Имате много красив цвят на косата, знаете ли? Наистина е вълшебен! Все едно, че не сте човек, а някакво лунно създание!
Лушиъс изтръпна и сви инстинктивно око, сякаш се опитваше да свие душата си. Мозъкът го заболя. "Не трябваше да го казваш" помисли си той. Не издържа и скочи на крака. За секунда се озова централно пред нея. Пропадна в топлият кафен цвят на ирисите й и изгуби обладанието си. Ръката му се протегна и я хвана за красивата кестенява коса, издърпвайки я към себе си. Устните му се впиха в нейните.
След миг клепача му се отвори и той избута Меропа настрани. Какво беше направил? Защо беше загубил самообладание? Не можеше... Не трябваше... Защо? Окото му изразяваше ужас, а сърцето му го проклинаше.
Лушиъс се разпадна в бели червей, които веднага започнаха да изчезват, оставяйки след себе си лек дим с неприятен аромат.
Още преди Морт да осъзнае какво се е случило се появи Геш.
- Хора, нося би... - секна думите си домакина. - Къде е Лу?

Какво, по дяволите, беше направил Лушиъс? Геш не можеше да си обясни? Меропа изглеждаше смутена, уплашена, разочарована, хипнотизирана и какво ли още не в едно. Да не би да й беше показал някой от онези методи, с които се крадеше живот? Миришеше странно и неприятно. Ясно. Беше се изпарил под формата на червеите си. И все пак, какво толкова беше направил? Очите и думите й не говореха достатъчно ясно.
"Знаех си, че не трябва да ги оставям двамата" помисли си Геш, взе кутийята й и подаде ръка на Меропа.
- Хващай се.

/Бояна опиши как се телепортирате в Градската градина в Найтмер/

Меропа плака дълго. Плака за това, че е оцеляла, плака за това, че я болеше, плака за това, че се справи и за това, че се нарани. Плака за това, че се чувстваше Жива!
Откакто беше пристигнала тук времето летеше неусетно и вече, все още светло първите звезди се показваха, а луната едвам едвам очертаваше елипсата си. Тя се облегна на скалата и погледна небето. Нямаше нито едно облаче и звездите блестяха като рояк пчели накацали на поле от цветя. Толкова много звезди! Меропа обичаше да ги съзерцава. Представяше си как всяка една от тях има собствена история. Как докато блещукат сякаш танцуват сами, всяка се върти и прави пируети, така че останалите да я видят и да й завидят. А когато умират и падат ние виждаме синкавите им опашки чак след милиони години и тогава си представяме, че изсипват над земята безбройните мечти, които си пожелаваме като ги видим. Сега тя си представяше абсолютно същото и докато ги наблюдаваше очите й грееха. Сигурно това е много глупаво за повечето хора, но за нея бе невероятна гледка. Една падаща звезда полетя надолу и само за миг успя да я съзре. Затвори бързо очи, а когато след минута ги отвори от нея нямаше и следа, а девойката бе изпратила своето желание към нея...
Над мястото, на което седеше Морт имаше разклонение. Един чифт очи я наблюдаваха, леко незаинтересовани.
- Звездите не изпълняват желания. - Чу мъжки глас над себе си. - Впрочем те са доста безполезни и лесно заменими. Не си заслужават желанието.
Меропа надигна погледа си нагоре и видя мъж с бяла коса и сребристи очи. Беше облечен в черно, но чертите на лицето му сякаш се размиваха пред очите й.

/+5 Опит за тренировката/

Интересен отговор. Всъщност не очакваше точно такъв. Той се надвеси надолу и протегна ръцете си към Меропа. Момичето се уплаши. В главата й преминаха какви ли не мисли, всичките свързани с насилие и причинена й болка. Но не. Хвана я за китките и със завидна лекота Морт се озова на скалата до него. Все още не виждаше ясно лицето му, сякаш се размазваше пред очите й и това определено не беше от светлината.
- Права си. Чудесата не съществуват. Глупаво е да вярваш в тях.
Мъжът погледна към небето, бръкна под коженото си сако и извади един пакет цигари. Той запали една и си отдръпна с блаженство или поне така излеждаше, като беше толкова замазан в очите на некромансърката.
- Всичко е здрава логика и красива магия. За това вече не съществуват чудесата. Отдавна сме се научили да ги предизвикваме и контролираме, и вече ги приемаме за даденост. Няма нещо ново, няма нещо което да не можеш да видиш, няма нещо, което да се нарече чудо. Изтрити са...

-Никой не прави нищо безкористно. Всеки има нещо на ум, не позволявай на никой да те обеди в противното. Даже и ти правиш нещо за някой с някаква цел, дори когато не го осъзнаваш. Не съм ли прав?
Непознатия мъж се обърна към нея и ако можеше да разграничи мимиките му, може би щеше да долови въпросителна физиономия, а може пък изражението му да бе и каменно. Зависи от интерпретацията. Този разговор с човек, който не можеш да видиш ясно освободи Меропа. Не се представяха, не се питаха за живота и историята си. Само някаква банална на пръв поглед философска тема, от която обаче момичето явно имаше нужда.

/Сори за краткия пост, нещо не ми е до спамене/