Хълмът

First topic message reminder :

На малко разстояние извън пътя се беше образувало възвишение, което всички жители на територията наричаха "Хълма". Той представляваше възвишение от купища срутени камъни, останки от битки, търкалящи се черепи, счупени каруци и други подобни руини. Хората го използваха както за почивка, така и за битак. Тук често можеше да се намери нещо изгубено, но ценно. Но понякога мястото служеше за среща на банди и магьосници и тогава се превръщаше в свърталище, на което не бихте желали да бъдете.

Мъжът вдиша от цигарата си и издиша димът към нощта.
-Не точно, но....да кажем.
Имаше ли смисъл да разказва поредната история. Не, както нямаше смисъл да казва името си, нито пък тя, както и да показва лицето си. Просто бяха ненужни елементи, които в момента никой не търсеше и нямаше нужда от тях. Те бяха оставени някъде зад скалата като фон.
-Искаш ли да видиш нещо, като заговорихме за звезди? - каза изведнъж размития силует и Меропа леко недоверчиво или по-скоро в очакване поклати утвърдително глава.
Той захвърли изгасналия си фас и протегна ръка към небето с разтворени пръсти. Небосвода бе обсипан с блещукащите точици, които трепваха и премигваха от време на време. Това треперене обаче почна да се засилва и засилва и засилва, все повече и повече. Звездите почнаха да се тресат около орбитата си и девойката се уплаши, че идва края на света. Чак тогава проследи продължението на ръката на непознатия и видя, че тя следва същия ритъм. Това не я успокои ни най-малко. Беше я страх, но тогава стана нещо друго. Той сви пръстите си и в този миг всичките звезди по небето сякаш изгубиха гравитацията си и почнаха да падат не една след друга, а заедно към земята. Падаха, оставяйки красивата диря след себе си и се стопяваха някъде далеч, а след тях още и още.
Меропа не можеше да повярва на очите си. Беше толкова зашеметена, че всеки момент можеше да падне, затова мъжът просто я хвана и скочи с нея на земята. Момичето почна да се върти около себе си с глава нагоре. Усмивката й говореше достатъчно. От небето се сипеше звезден дъжд, най-красивото нещо, което беше виждала, а тя бе в центъра му. Това магическо явление продължи близо пет минути. Пет минути на еуфория, а после спря. Небето остана празно, но след още един миг се напълни отново с вечерниците си, сякаш никога не го бяха напускали.

Първо радост, после срам. Интересно....
Меропа отмести очи като някоя монахиня, на която са показали голо мъжко тяло и свенливо затърси спасение в пръстта под краката й. За това ли беше всичко? За това ли й показа звездите по начин, по-който никога не бе и предполагала, че може да съществува? Не я упрекна. Всъщност не можеше, нали? Момичето искаше да проговори, но нещо го възпираше, а той нямаше какво повече да й каже. Не и ако тя не желаеше. А явно стеснителността й беше голям порок. Може би пък и плюс в същото време.
Мъжът се обърна с гръб към нея и продума:
-Време е да си вървя.
Морт се стресна от тези думи. Устните й се отвориха без да издават звук, а ръката й леко, но рязко се протегна към него, но твърде късно. Имиджът на това неразгадано лице се разми още повече, докато накрая не се сля с въздуха и се изпари в нощта на пълната луна. Некромансърката остана сама. Само косата й се вееше от лекия бриз.


Зад отсрещния хълм седеше мъж с отворена длан. Бледата вълна, като сгъстена мъгла се пропи в нея и изчезна. Той се обърна, за да я погледне за последен път тази нощ и се усмихна благо, до някъде мистично. Все още не можеше да си отговори сам, защо точно й го беше изпратил. А може би нямаше значение. Вятърът задуха по-силно и бледозелената му, почти бяла коса се разпръсна около порцелановото му лице. Той се изправи и погледна към небето. Подсмихна се сам на себе си и в следващият миг изчезна, така както и размития силует без да оставя нито една следа за присъствието си тук, тази вечер.

Дълго време след като непознатият изчезна, Меропа остана загледана в нищото, в напразно търсене на несъществуващите му дири. Леденият дъх на вятъра изстиваше в косата й, а от тъмните дебри на скалите се носеше мистичната песен на щурците.
Девойката погледна нагоре към звездите. Сигурна беше, че ако говореха, щяха да я обвинят, задето го бе оставила да си отиде.
Едно бе сигурно. Никога, никога вече нямаше да може да мисли за небето по същия начин като преди.
Целият този спектакъл, това невиждано чудо ... това могъщо магическо представление ... то се бе състояло само за нея, само и единствено за нея.
Целият Космос щеше да носи завинаги този нейн спомен, с какъвто малцина биха могли да се похвалят... Едва ли друг бе способен да каже, че звездите са танцували за него, че звездите носят неговата история..
За пореден път днес некромансърката се разплака. Но този път бе от щастие, от такова щастие, каквото никога през живота си не бе изпитвала.. и от тъга, защото бе пуснала този прекрасен човек да си върви, без да разбере кой се крие зад маската... липсваше й, искаше да му каже толкова неща, но ... нищо от тях не можеше да бъде изказано с думи. Как да му благодари за това, което бе сторил за нея, как да опише чувствата си? Понякога речта носи твърде нищожна емоция в сравнение със сърцето...
Тогава Меропа спонтанно изпълни едно прекрасно вълшебство. Може би понякога тя срещаше затруднения при уроците си под влиянието на неувереността и нервността, но когато бе задвижена от толкова силни трепети и вълнения, бе в състояние да твори наистина красиви неща. Тя докосна една от сълзите си и в миг мъничката капка, наситена с толкова нежност, топлота, любвеобвилност и сияние, се преобрази в ефирна неоново синя роза, около която блещукаха гальовни перлени светлинки. Цветето бе поело абсолютно целия заряд на душата й.. така че когато той го докоснеше, в миг щеше да изпита всичко онова, което се бе вихрило вътре в сърцето на Меропа тази нощ - по време на спектакъла и след него.
Ето по този начин некромансърката щеше да изповяда на непознатия чувствата си...
Девойката постави растението точно там, където двамата бяха разговаряли, и го омагьоса така, че да бъде видимо само за него. Във въздуха над розата, с красив наклонен шрифт, изписа следните думи: "От Меропа за нейния звезден приятел".
След това се запъти към дома.
През цялото време, в което вървеше към Роузкилл, Меропа не можеше да отблъсне усещането, че познава отнякъде този свой "звезден приятел"...

/
Розата трябва да изглежда по подобен начин, с тази разлика, че е неоново синя. Д: /

Лушиъс седна на земята. Чудеше се как да й поднесе информацията, така че да я смели най-бързо и лесно. Но нямаше нищо лесно в телепортирането. Никога до сега не беше карал ученик на нейното ниво да го прави, но тя трябваше. Просто трябваше да прескочи месеци, може би година. Да не говорим, че е опасно. Ако не успееше рискуваше да се озове на другото място, наполовина, само някой крайник, а останалите изгубени в небитието. Или да заседне във вакума на времето за вечни времена. Рискове много.
-Ела тук.
Тя се приближи и седна до него. Той постави длан на челото й.
-Първо успокой съзнанието си. Трябва да си напълно концентрирана. Забрави за тялото си. Остави магията да го води, вместо самата ти. Забрави всичко. Усети енергията на тялото си, усети връзката между пръстите си, между ръцете си, между всяка отделна физическа част. Не мисли за нищо, само усещай, чувствай се все едно си в безтегловност. Не оставяй на разума да те подведе. Тази вселена не съществува, ти можеш да я пречупваш, да я сгъваш, разглобяваш или разтягаш. Можеш да я подчиниш на себе си. Гравитацията изчезва, правилата ги няма. Освободи ума си.
Меропа стоеше със затворени очи и попиваше всичко. Думите на Пахт пробиваха през обвивката й и стигаха до същината й. Наподобяваше медитация, но не почти.
-Когато се почувстваш готова, си визуализирай мястото, на което искаш да отидеш. Даже и никога да не си го виждала. Името му трябва да се забие в сетивата ти, като нещо познато, сигурно. Усети как трупът ти желае да се принесе. И тогава заповядай на реалността да се измени. Внимавай много. Не бързай, нито забавяй процеса. Намери тънката граница, златната среда.
Той отмести ръката си и я остави да задейства така сложния процес в себе си. Наблюдаваше я изключително внимателно. Ако сбъркаше, щеше да прекъсне опита преди да е станало късно.

/Бо опиши опита си. Резултата знаеш, оставяш на мен/

Процесът определено беше бавен, в крайна сметка се изискваше огромна прецизност, поне в началото, докато тялото и съзнанието свикнат с трансплантацията, да го наречем така. Но в крайна сметка, за учуда на Лушиъс и Меропа, тя се телепортира, точно на върха на хълма. Трупът й се изпари в онези малки, бодливи частици и се появи точно там. Нестабилна, поради което залитна и за малко да падне, но се застопори и се огледа. От тук се виждаха фасадите на сградите на града, както и тази на имението. Момичето изпитваше смесени чувства на радост и натрапчивост. Но избраната дестинация бе сравнително близка, затова учителят й реши да я пробва и на по-сложното.
Той застана в билото на хълма и се провикна.
-Добре. Но сега си избери по-далечно място. Някое, което е извън нашите територии. Отиди там и се върни. Аз ще те чакам тук.

/Бо, позволявам ти да опишеш успешен опит, схвана как се прави. Един пост тук, после на мястото, на което се телепортираш и после как се връщаш отново тук. Яко писане ще падне./

Лушиъс седеше на земята и рисуваше картинки по пясъка с пръст като малко дете. Мислеше за нея. Трябваше да се отдалечи. Да ограничи отношенията си, само до учител-ученик. Така щеше да бъде най-добре. Не беше правил нищо особено с нея и въпреки това, точно тук, той я целуна. От тогава мина месец и за случката не се спомена нито един път. Но ангелът усещаше, че тази дързост от негова страна е оставила дълбок отпечатък в Меропа. Усещаше с цялото си тяло, че тя вече е лудо влюбена, а точно това не биваше да се случва. Не и тя. Не искаше да я дава. Ако беше някоя друга едва ли би му пукало толкова много. Но с нея не беше готов да се раздели. Предпочиташе никога да не я има за себе си, колкото и трудно да му бе, но да живее. Да изживее един пълноценен, изпълнен с щастие живот. Какво можеше да й предложи реално? Десет, двайсет, петдесет години и после? После тя щеше да остарее, да се огорчи, че не може да притежава времето и накрая да умре, а той ще остане все така вечен и млад. Беше изпитвал истински чувства само към една жена до сега и му беше адски трудно да се откъсне от нея. Не искаше да погребва втора. Нямаше да го понесе. Затова реши, че е по-добре всичко да спре, докато все още е в зародиш. А дали не беше твърде късно за това?
Измина половин час. Ето, че я усети. Върна се. Долови аромата на кестен в косата й. Изправи се и тръгна в определената посока. Меропа стоеше в билото на хълма, от задната му страна и наблюдаваше едно красиво цвете. Но веднага щом усети присъствието на ментора си, вдигна глава, игнорирайки растението защото смяташе, че никой не може да го види и му се усмихна радостна от успеха си. Той също беше доволен. Успя да усвои едно далечно все още за нея умение и той се гордееше. Не си казаха нищо известно време. Само се наблюдаваха. Накрая Пахт отвори устните си и кратко каза:
-Хубава роза!

/Бо получаваш Телепортация. Интелект-8, Воля-5, Ловкост-4. Опит-10/

Мъжът я изгледа учудено. Да я вземе? Това пък защо?
-Не мисля, че...
Но Меропа беше толкова въодушевена, че направо откъсна розата и я натика в ръцете му. Не можеше да повярва, какъв огромен подарък й бе направил Лу, а тя нито за миг не се усъмни в него. В момента, в който цветето докосна дланите му, в главата му сякаш настъпи водовъртеж от емоции и спомени. Блясъкът от въпросната нощ гръмна в съзнанието му. Той си я спомняше много добре, но сега виждаше всичко през очите на Морт. Нейните чувства, нейните трепети, нейните сакрални преживявания, нейната благодарност и удоволствието, което изпита от звездният дъжд. Усети обичта й към него в най-близък план. И това го уплаши. Той без да иска отпусна ръце и розата падна в краката му. Тогава в онази нощ не й се разкри с причина, а сега тя разбра, че именно той бе виновникът за тази приказка.
Не трябваше да става така. Това откритие още повече щеше да засили любовта й към него. Не, не, не трябваше....
-Цветето наистина е хубаво, но не е за мен... - каза глухо некромансъра. Не знаеше какво да мисли, нито какво да изпитва в момента. В душата му беше пълна каша.

Лицето на Лушиъс се смекчи. Защо плачеше сега? Знаеше защо, но трябваше ли да го прави пред него? Не, че не я е виждал в такива ситуации и преди. Тя си беше доста емоционална и крехка. Мъжът се приближи до нея и сложи дланите си на раменете й.
-Не казвам, че това, което твърдиш не е вярно. Но не мисля, че трябва да го даваш на мен. Може би трябва да намериш някой друг, който ще успее да я види. Или пък...Виктор...
Сам не знаеше какво говори. Опитваше се да я убеди в нещо, но в какво и той не беше сигурен. Просто искаше да я накара да охлади чувствата си, затова се държеше и студено, отблъсквайки я.
-Аз, не те обичам, Меропа. Никога няма да те обичам. Разбери го и престани да се държиш като дете.
Точно това трябваше да направи. Да я отблъсне. Да я нарани, така че да страда. Да страда много, но в крайна сметка да го преодолее и след време даже да не си спомня, че някога е имала чувства към такъв психопат като него.

Той не вярваше на окото си. Това неговата Меропа ли беше? Това изтрещяло същество? Гледаше я с разширена зеница. Приличаше на него, когато полудяваше. Ето до къде я доведе - до психичен дизбаланс. Това само затвърди идеята му да я накара да го забрави.
- Давайте, ваш ред е! Стъпчете я вие! Нека го направи нейният любим! И после я пипнете! Колкото и да я убивате, чувствата й няма да се заличат! Дори ще се засилят, засилят, за-си-лят!
Думите й пробиваха през черепа му и човъркаха мозъка, като пиявици изсмукващи кръвта ти. Тя просто не разбираше. Какво трябваше да направи, за да я накара да го мрази. Да, тя трябваше да го мрази. Накрая не издържа. Лушиъс вдигна ръката си и докато Меропа крещеше й зашлеви силна плесница. Звука от удара изкънтя в пространството, главата й се изкриви, разрошената й коса покриваше силно зачервената буза.
-Ти нормална ли си? - почна да вика Пахт. - Не си с всичкия си. Почваш да полудяваш. Какво искаш - да станеш като Дориан ли, или като Геш или още по-лошо - като мен?
Лу беше бесен. Това малко, глупаво момиче. Толкова глупаво и инатливо, вкопчило се в тази нейна любов като кърлеж за месо. Идеше му да си отскубне косата или по-скоро нейната. Не, направо му идеше да я набие едно хубаво, за да й дойде акъла в главата.

Изглежда цялото човешко съществуване се крепеше върху двойствеността, върху противоречието. Човек е мъж или жена, странник или филистер, емоционален или рационален. Никога не може едновременно да преживее вдишване и издишване, свобода и ред, инстинкт и дух. Едновременно да бъде мъж и жена, винаги едното трябваше да се заплаща със загубата на другото и винаги едното бе толкова важно и толкова желано, колкото и другото! В това отношение на жените може би им е по-леко. Природата ги е сътворила така, че самата наслада им носи плод-от любовното щастие произлиза дете. При мъжа вместо тази проста плодовитост съществува вечният копнеж. Дали Бог, създал всичко това така, е зъл или враждебен, смее ли се злорадо над собственото си творение? Не, той не може да бъде зъл, щом е създал кошутите и елените, рибите и птиците, гората и цветята, годишните времена. Но пукнатината минава през неговото творение, все едно дали то е несполучливо и несъвършено, все едно дали Бог е имал особено намерение тъкмо с тази празнота и копнеж в човешкото битие, може би това да е семето на врага, на първородния грях? Но защо все пак този копнеж и неудовлетвореност да са грях? Нима чрез тях не възниква всичко красиво и свято, което човекът е създал и го връща на Бога като благодарствена жертва?
Веднъж Лушиъс й беше говорил колко извратени и подли са техните богове, как те им се присмиват. Игра. Всичко бе една грозна игра. Той въздъхна. Не можеше да кара така. Но не можеше и да я изгони от имението. Нямаше златна среда. Или трябваше да я приеме с цялата топлина, на която беше способен или да я прокуди завинаги. Но така и не се решаваше на нито едно от двете. Чувстваше се слаб за първи път от близо тридесет години.
Той я изгледа.
-Глупаво момиче....
Обърна се и тръгна в неясна посока. Просто си тръгна. Не знаеше какво друго да направи.

След философското й завръщане в живота, Меропа не беше сигурна точно накъде. В гробищата беше пусто... и не й се влизаше в имението. Обърна се надясно. Светеше. Прозорците излъчваха живо светлина от лампите, може би за първи път от години. Или поне на нея така й се стори. За първи път усети, че не е била само тя и... да речем, преживяванията й, докато се беше случило това, което се беше случило.
Не чуваше шум, но го долавяше. Вътре кипеше от живот. Учениците бяха там. И учителите също. Да влезе?... Не. Не й беше до тях сега. Да се чуди какво да им каже. След цялото това време. Когато втрещени, тези, които си я спомняха поне, щяха да приковат погледите си в нея изпитателно. Всъщност те може би знаеха.
Да, най-вероятно. Тя е била глупачката през цялото време. Внезапно Меропа си пое дълбоко въздух, по онзи автоматичен начин, в който белите дробове реагират сами. Приятно, ободряващо чувство, повдигащо духа. Тя вече имаше самочувстие и не се самообвиняваше.
Тя бе стигнала дъното за него. Достоен подвиг. Бе преодоляла ужасно много.
Не си спомняше ТОЧНО какво се беше случило отвъд самите й видения, в реалния свят, но смътната й представа знаеше всичко под мъглата от забрава.
Знаеше, че беше се преструвала, че всичко е наред. Ами да. Тя сядаше в столовата, смееше се. Общуваше с този-онзи, сякаш нищо нямаше. Учеше. И даваше много от себе си.
Всъщност беше задобряла с магията. Както вече утвърди пред себе си, не се предаде.
Нищо че вити рози изсушаваха душата й. Въпреки всичко онова, невидимо за околния свят.
Може би собственикът на имението... как му беше името? Да, може би той виждаше с потайната си усмивчица. Както и да е. За какво говореше...?
Да, тя вече можеше. Беше минала успешно изпитите си и другите се учудиха от това. Как изведнъж почна да прави по-силни заклинания и да повеждава често в двубоите си.
И въпреки че едва чуваше мислите си, залягаше над теорията. Мисълта й циклеше, разсейваше й, тестът отдолу беше чуждо тяло, което не можеше да се докосне до нейната мисъл. Защото макар плътта й да бе в същото измерение, духът й не бе. Отвлякоха съзнанието й... може би другите са забелязвали, помисли си. Как бавно губи живец. Че е неадекватна. А после сигурно са спрели да й обръщат внимание, защото не са намирали общ език с нея. И е изглеждала нещастна. Въпреки успехите си.
Да, след определено време дори не й се налагаше да общува с другите..
Точно там й се губеше.
Защо за определен период от време сякаш нямаше абсолютно никой друг в имението освен нея и Лушиъс..
А после.. си спомняше само една непрогледна тъма, гъста и вехта. Като в забравата на дрямката.
Носела се е.. по черна река. Реката на забравата.
Какво й се беше случило точно тогава?
След времето на учение... нима е било преди шест години? Поне така й се струваше. Какво й се беше случило?
Може би ако го видеше, щеше да й се изясни. Или поне щеше да й подскаже.
Затова я плашеше да пристъпи прага на Роузкилл.
Не знаеше какво е пропуснала и какво я очаква вътре.

Меропа се телепортира на Хълма.
Пусто и някак грозно, въпреки романтиката, която бе изпитала тук. Дали заради самата голота на скалата? Или заради нещо друго?
Тя погледна към звездите. Трепереха отдалечени, на неизброимо разстояние от нея. И все пак.. на мястото си. Здрави като Светия Дух. И ... не падаха.

Звездопад й подарил. Било жест на любов.
Така ли,... Лу?

ДА... наистина.
Твоите извратени жестове на любов, обсипани от искрящите ти сълзи на разкаяние.