Леденото езеро

Така се наричаше малкото езеро, което минава през покрайнините на гората. За разлика от реката в града, неговите води са бистри и чисти като огледало. През лятото е спокойно и пълноводно, но веднъж да свърши сезона и то като омагьосано се заледява от-до, неспособно да се използва за нищо.

Вървях или по-скоро се лутах из гората около петнайсетина минути докато стигна до езерото. Строполих се на ръба му и се загледах в огледалната вода. Виждах ясно лицето си и сенките по него. Какво ли не бих дала за два часа сън. Но не, трябваше да наглеждам Дани днес и да се грижа за него.
''Ти го пазиш", спомних си думите на мъртвата му сестра. Хах, до къде стигнах, да се грижа за човек, който до съвсем скоро мразех. Неведоми са пътищата подземни.
Потопих ръцете си във водата и наплисках лицето си. Даже и през лятото беше ледено студена. Само още няколко месеца и щеше да замръзне чак до другата година по това време. Какви ли сили го държаха в това състояние? Дани сигурно знае, все пак е пазителя. Макар и адски студена имах нужда от тази вода, затова съблякох дрехите си като внимавах, защото раната ме болеше и останах чисто гола, както майка ме е родила. Потопих пръстите на крака си и ги дръпнах рязко. Ама, че беше студено. Няма значение. Потопих ги отново и навлезнах цялата като треперех. Накрая, за да не се бавя сумати време, си поех въздух и се гмурнах цялата. След няколко секунди подадох главата си. Беше ледено, но това съживи малко тялото ми. Почнах да се придвижвам към средата, където е най-дълбоко и да поливам косата си. Силите ми леко се възвърнаха, мозъкът ми се опресни. Можех да си позволя поне половин час стоене тук, затова се отпуснах по гръб и се загледах във вече светлото небе, оставяйки водата да свърши своята задача.

Дориан се наслаждаваше на малката си почивка, от странните преживелици до преди няколко часа. Бе отпуснала тяло върху водата, оставяйки се на течението да я разнася. Ала тук, учудващо защо нямаше такова. Дори лекият ветрец който идваше от планините, не създаваше никакво вълнение.
Нещо погъделичка кожата на До, точно на края на петите и. Стесна се, но не за дълго. Усети че беше нещо безобидно, от което можеше да не се плаши.
След около секунда гъделичкането пак се повтори, пак..пак... и продължаваше все нагоре по крака ѝ. Тя се засмя леко, ала със всяка изминала секунда, гъделичкането ставаше все по-силно и по-силно. Накрая, до толкова се разсмя от гъдел, че повдигна единият си край рязко нагоре. Загуби равновесие и пльосна по лице във водата като започна да потъва. Некромансърката размахваше ръце около себе си в опит да се опази, ала овладя положението много бързо. Задържа дъха си като не изпусна и капчица кислород да изплува на повърхността и се отпусна. Отвори очите си и се огледа под водата. Пред нея стоеше не много голям пасаж от малки риби КОИ, които плуваха на около метър от лицето ѝ. Няколко то тях се бяха отделили от пасажа и до преди малко си играеха с нейните крака.
И ето, че няколко по-смели и любопитни рибки, отново последваха желанието на останалите. Отделиха се в малка групичка и заплуваха към момичето. Подредиха се в идеална линия и заплуваха около нея, описвайки кръг. Дори, твърде идеален кръг бихме казали. Останалите риби не благоволиха да се приближат от страх, но малката отделена групичка определено обичаха да си играят. Въртяха се около нея, минаваха под краката ѝ, около ръцете, шията и най-вече раната която все още не бе заздравяла. Няколко от рибите се приближиха до нараненото място и го докоснаха с устните си. Дориан усещаше присъствието им, докосването им, но от студената вода не изпитваше болка. Някак си, самият студ притъпяваше всяко усещане в нея.
Един път разбрали че върху мястото има мъртва кожа, рибките се захванаха за работа. Групичката се подредиха около раната и с малки подръпвания започнаха да дезинфекцират раната. След минути, по мястото което бе наранено, не останаха никакви следи от засъхнала кръв, кожа или боклучета. Раната бе идеално изчистена до толкова, че от нея си личеше само една тънка линийка от прорез, стоящ върху леко подуто място.
Веднъж свършили работата си, малките кралски риби се отделиха и отново заплуваха сред своята група, търсейки си място на което да се нахранят.

Рибите ме "нападнаха" със своята игра и почнаха да гъделичкат така или иначе голото ми тяло. Въртях се под водата, а косата ми се рееше, като на русалка, само където ми липсваше опашка. Когато докоснаха раната ми помислих, че ще ме захапят, но вместо това те я засмукаха и да не повярваш - почнаха да я лекуват. Дани я бе дезинфекцирал, но това си бе направо професионално. Все едно изсмукваха цялата мръсотия и евентуална гной от мястото. След няколко минути усетих кожата си много по-добре, а болка нямаше. Виж ги ти и рибите. Кой да предположи, че създание на природата би помогнало на човек като мен. Мислено им се отблагодарих докато се отдалечаваха и се върнаха при другарите си, продължавайки пътя си.
Изплувах по повърхността радостна от облекчение. Но естествено късмета ми никога не продължава дълго. Веднъж изплувала пред мен се изпречи един от гномите, онзи по-бърборивия. Извиках заканително и стреснато и веднага, даже светкавично обвих бюста си с ръце. От косата ми се лееха поточета вода, а погледа ми беше намръщен.
-Какво правиш тук, да те вземат мътните???? - извиках на джуджето, което ме наблюдаваше с отворена уста, от която се стичаше една лига. Гнусно!
-Аз...аз.... - почна да се оправдава то - Дани ме прати да проверя къде си, дали не ти се е случило нещо.
-Както виждаш съм добре. Може да кажеш на господаря ти, че се къпя. А сега се разкарайййй.... - му се изкрещях бясно. То подскочи, обърна се и заприпка бързо.
-Чакай!
То пак ме послуша и се обърна предпазливо, но бях отишла до ръба на езерото и само ръцете и главата ми се виждаха.
-Когато му кажеш, направи ми още една услуга. Отиди до града. Сигурна съм, че знаеш къде живее Дрейк Туул. Обясни му какво стана и му кажи, че няма да мога да се прибера и днес, защото трябва да се погрижа за Дани. Ще му предадеш нали?
Гнома кимна бързо няколко пъти с глава.
-Добре. Хайде бягай сега.
И пак затича към къщата, а после ако държеше на думата си и към града. За негово добро бе да изпълни заръката ми, ако не иска той да е основното ядене за утре.
Пак се потопих в езерото и почнах да плувам леко, за да не отворя раната.

Малкият гном се затича със всичка сила или поне толкова, колкото му позволяваха малките крачета. Тичаше безспир, задъхан и изпотен, но нищо не можеше да го спре сега. До сега винаги се е опитвал да се вслушва в съветите на господаря си, но този път искаше да удовлетвори и желанието на приятелката на Дани. Може би магията все още не го бе отпуснала...а?
Дориан продължаваше да лежи необезпокоявана на повърхността на водата. Поклащаше ръцете си във водата и се придвижваше леко като перце върху нея.
Водата вече не и действаше толкова вледеняващо, защото тялото и бе привикнало с температурата.
- Хей, ти! Хей! Алоууу....
Дориан се обърна към посоката от която идваха виковете. Видя че на брега на езерото стоеше другият дребосък който бе награбил дрехите ѝ и ги подмяташе над главата си като крещеше с всичка сила. Тя го изгледа въпросително, а дребосъка продължи да крещи неистово. По едно време хвърли дрехите и на земята и започна да сочи към вътрешността на гората.

- Дани...Дани... - бяха последните думи които чу некромансърката, преди гнома да изчезне. Той се затича по малката пътека която водеше към езерото и след секунди се изгуби от полезрението на момичето.

Тъкмо си мислех, че най-накрая останах сама, когато покоят ми беше нарушен за пореден път. Този път от другия гном. Човек трудно можеше да се отърве от тях. Малкото човече размяташе дрехите ми и отначало си помислих, че се гаври с мен или иска да ми ги скрие. Но после се развика припряно и някак си уплашено:
-Дани, Дани.... - и изчезна.
-По дяволите - извиках и "хукнах" плацикайки се към брега, но малката гадина бе хвърлила дрехите ми прекалено далеч. Това е да искат да ти помогнат, но да си прекалено тъп, че да го направиш качествено. Тъкмо бях изкарала торса си извън езерото и се протягах за каквото ми попадне първо, когато Дани се показа иззад дърветата и ми се наложи бързо да се върна във водата, без да успея да си взема нито един керлив парцал. Единственото, за което имах време бе да покрия гърдите си както при първия гном. Той застана доста близко до мен и застина с мрачния си поглед. Какво ли си мислеше? След известно мълчание и от моя стана се ухили:
-Здрасти....

Дани огледа обстановката внимателно и прецени ситуацията. Видя голата Дориан, после малкият гном който се правеше на луд, като се бе облегнал на едно дърво и си подсвиркваше и се засмя.

- Спокойно бе, не ям хора...
Въпреки че раната все още го болеше вече успяваше да говори. Трудно или не, човек можеше да разбере казва ако се вслушаше внимателно в думите му.
Пазителят се приближи до захвърлените дрехи на момичето и ги вдигна една по една от земята. Бельо, връхни дрехи... всичките ги огледа. Когато накрая вдигна и сутиена на Дориан, той го завъртя на пръста си, за да го огледа внимателно. Платът бе по-мек и от кадифе, което позволяваше на "дрешката" да се върти свободно по оста си.
Дани хвърли един бегъл поглед към своята вече не чак толкова нова ученичка, видя сключените и ръце и разбра колко всъщност е срамежлива. Сви сутиена на топка и с едно рязко движение го запрати към езерото, точно в ръцете на До. Тя инстинктивно се присегна да го хване, като остави гърдите си незащитени от погледите на двамата мъже. Късно... твърде късно осъзна това, едва когато вече държеше своята собственост в ръцете си. От изненада или уплах тя извика, като хвърли сутиена във въздуха и отново скри свенливо гърдите си. Парчето плат падна право във водата, като започна бавно да попива от нея и да потъва към дъното.
Некромансъра се опита да се засмее, но повечето движения с устните, му създаваха големи проблеми. За това той просто махна небрежно с ръка към момичето, показвайки че му е все тая дали ще я види гола или не.
В другия край пък стоеше малкият гном, който коренно бе променил местоположението си. Докато се бе облегнал на едно дърво преди малко, сега се бе излегнал удобно върху един камък и наблюдавайки гледката на разголено момиче пред него, той бе захапал единия си палец, смучейки го като биберон.
А Дориан... тя стоеше все още в езерото, чудейки се как да реагира. Да грабне сутиена с риск да я видят отново гола или даим тегли по една псувня и да им покаже кой е пича в гората...

И псувня тя им тегли.
-Абе аз що не ви еба майката!
Срамежлива ли? Моята До срамежлива? Може би в някой друг живот, но не и в този. По-скоро ме беше гнус да се показвам гола пред гнома, точещ лиги, отколкото пред некрото. Намръщих се и пуснах ръцете си като бюста ми се разкри в пълната си прелест. Надигнах се стъпвайки на дъното, така че тялото ми се виждаше до под пъпа и си взех сутиена. Тръгнах да излизам, като всяка моя стъпка бе бавна и целенасочена. Без изобщо да ме бръсне сливата, извинете за израза излезнах, като впих ходилото си в прясната трева. Така чисто гола голеничка тръгнах към Дани. Стигнах до него и се наведох, за да събера дрехите си. Изправих се и го изгледах. Бяхме лице в лице.
-Та какво казваше?
Той ме гледаше право в очите, несмеещ да ги отмести по-надолу. Вече се нагледа докато пристъпвах без това, но не беше чак толкова нагъл, а и нали трябваше да държи версията си, че не му пука. Щяхме да се изгорим с погледи, когато от страни на нас се чу едно "Мхххмммм".
Двамата се обърнахме и тогава вече наистина се сепнахме. Там седеше Дрейк с буреносно изражение. Кога успя? Как толкова бързо? Едва ли беше минал и час откакто пратих гнома. Явно разказали му случката той се бе отзовал моментално, за да види приятеля си и....и мен.
Дани се опита да каже нещо, да скалъпи каквото и да е, но гърлото го заболя и не можа. Аз бързо се покрих с парцалите, без да ги обличам естествено, просто прикрих интимните си части и гърдите. Идеше ми да потъна в дън земя, още повече, че не го бях виждала откакто се върнахме от Маджестик. Не и като хората и изобщо не знаех какво да мисля за нас.
-Не е това, което си мислиш. - промълвах. -Аз....просто се къпах и Дани дойде и....
И не можах да довърша, защото погледа му направо ни убиваше. Сръчках ментора си в рамото с лакът.
-Кажи му.
Той почна да върти глава ту към мен, ту към него, после пак към мен и накрая пак към Туул и просто кимна потвърдително на думите ми.

Дрейк просто махна с ръка и отсече :
- Не ме интересува!
- Но...
– Казах, НЕ! - извика силно гладиатора и се обърна към посоката от която дойде. Тъкмо щеше да си тръгне, когато в този момент се зададе бъбрещият гном и се спря запъхтян до него.

- Абе шефе, много бързо т... - очите му се спряха на некромансърите които стояха един срещу друг. Той съзря едва позакрилата се До и завъртя поглед към другия гном. Изгледа го въпросително, а ония само му се хилеше насреща.

- О-о-о, гълъбчета... май Ви е горещичко, а? - подвикна шеговитият гном като се захили. Сръчка в коляното Дрейк, но след като видя че той не му отвърна, погледна нагоре. Видя посърналата му физиономия и се засмя още повече. - Ха-ха-ха! Спокойно бе ревнивко, ти в тия двамата ли се съмняваш? По-скоро аз и оня дребния да се награбим, от колкото те!

- Ха-Ха–Ха - прихнаха в смях джуджетата. Събраха се на едно място и с леки подскоци тръгнаха към къщата в гората.

- Откачалки ... - заяви по-скромното джудже, обръщайки се към приятеля си.

Зад тях, все още тримата ни герой стояха сконфузно и не знаеха как да реагират. Нито Дориан да се облече, нито Дани да се опита да каже нещо. Въпреки че имаше силен характер, нещо в него се пречупи когато видя очите на приятеля си, които не му вярваха.
Дрейк премина покрай тях, вървейки по стъпките на гномите. Когато премина покрай некромансърите, Дани го хвана за рамото и се опита да го спре.

- Дрейк, виж...
- Заеби братле - прекъсна го гладиатора, като се обърна и му каза в очите - знам че не е станало нищо. Радвам се че сте добре. Сега, отивам да хапна. Разбрах че тези малките готвели вкусно.
Той го потупа по ръката, след което се изниза по пътеката. Дани също реши да го последва, като дори не се обърна към Дориан. Псувните и одеве му дойдоха малко в повече и не искаше да им обръща в момента внимание.
По пътя си към къщата, откъсна един малък клон и докато вървеше драскаше с него по земята.

Останала сама се почувствах по-ниска и от земята. "Заеби братле", каза той и подмина като парен локомотив, малка гара. А малката гара бях аз. Самотна, обсипана с прах по рафтовете във фоайето, с изпочупени седалки, с празна чакалня. Просто оставена сама да се чувства виновно за това, което не бях извършила. Да, и все пак вината се пропи през вените ми и потече по кръвоносните съдове, отравяйки съзнанието. Така беше, за един приятел, авер, БРАТЛЕ, очите винаги се затварят с потупване по рамото. Но за една жена - за нея няма прошка. Тя гордо и мълчаливо носи първородния си грях осъдена даже тук, в този магически свят на покорност. За нея не се намери даже една малка успокоителна усмивка.
Стиснах дрехите си безмълвно. Капките падаха от краищата на мократа ми коса и се разбиваха на дребни пръски върху ходилата ми. Най-накрая излезнала от транса, навлякох дрехите бавно, даже флегматично, една по една, сякаш не исках този процес да свършва, защото тогава трябваше да приема факта, че съм оставена съвсем сама, а единствения ми компаньон е огледалното езеро, чийто води замръзваха през зимата, точно както и дълбините на душата ми, дадеш ли им повод. Но ето, че този момент настъпи и пустият ми поглед прие реалността - бях сама. Игнорирана, пренебрегната заради парче месо и мъжки приказки.
Обърнах се на другата страна. Не исках да се връщам там където щях да наблюдавам как "приятелите ми" глозгат останките на съществото наранило ме. Босите ми крака машинално поеха по незнаен път, оставяйки своя отпечатък в почвата. Потънах в дебрите на гората, чийто шепот ме обгръщаше със зеления си плащ. Минавах през храсти и дървета, листата на които докосваха кожата ми гальовно. Колкото по-навътре навлизах, толкова по-мрачно и тъмно ставаше. Явление само по себе си екстраодинерно. А още по-чудно бе, че това не ми правеше впечатление. Просто продължавах търсейки и аз не знам какво.
Вече не различавах нищо освен клоните. Тази част не беше ли скрита, забранена? Може би няма нищо забранено за човешкото любопитство. Отместих нежно един клон и се озовах на безлюдна поляна. Във въздуха се носеше видим розоват аромат на канела и момина сълза. Няколко сини пеперуди прелетяха през косата ми, докато рояк пчели свиреха с жилото си приспивна песен, а от едно дърво ме наблюдаваше снежно бях прилеп. Протегнах ръка и той литна, направи няколко кръга и кацна на пръстите ми. Погалих го по малката главичка, докато очите му кротко се взираха в моите, откривайки си взаимно, споделяйки си безсловесни тайни.
-И ти ли си сам, приятелю?
Той изписука и политна, криещ се в тъмнината. Розовите вълни ме обливаха хипнотизиращо, опияняващо, забивайки аромата си в мозъка ми като опият. Краката ми се подкосиха и паднах на колене. От нейде се появи приказен благороден елен, потропа два пъти с копито, а после се изпари в атмосферата. В тъмното небе две парцаливи кукли от воал танцуваха балет. Мъж с ножове вместо ръце кастреше и оформяше храсти в най-различни форми. В края черен лебед късаше теменужки с човка.
-В страната на чудесата ли съм? - попитах запленено.
Всички приказни създания се обърнаха към мен и се усмихнаха. После фигурите им се размиха и образуваха още милиони от розовите течения, които се издигнаха и с невиждана скорост се забиха в тялото ми, което ги абсорбира като вакум. От сблъсъка паднах по гръб с разперени ръце. Очите ми бяха широко отворени, но не виждах. Като слепец. Само жуженето на пчелите напомняше за обстоятелствата.
Не знам колко време беше минало когато почнах да усещам крайниците си, а ирисите ми се избистриха. Станах с леко затруднение и се огледах. От страната на чудесата нямаше и помен, само абстрактното усещане в сърцето ми. Обърнах се и тръгнах на обратно, скоро стигайки езерото където небето отново светеше, а слънцето печеше.
Запътих се към града, оставяйки тази гора, тази къща и двамата мъже. Бях ненужна, нежелана. Трябваше да си отида от тук, както трябваше да си отида и от дома на ковача. Знаех, че рано или късно ще стигнем до тук.

Когато нямаш какво да правиш единственото нещо, което ти идва на ум е да ходиш. И къде? Ами просто където те отведат крака. След случката в столовата Мо просто искаше да излезе на чист въздух и да си дочете книгата. Стори и се интересна, преди да се появи Джонатан и да се прави на интересен. Затова Мо сега се приближаваше към езерото.
Щом стигна и се стори доста красиво и седна на тревата. Отвори внимателно книгата си и отново се зачете. А и когато четете книги с интересни случки гледате да я прочетете колкото се може по-бързо, за да видите накрая какво става. И сега Мо беше стигнала до момента в който главната героиня и герой се разхождат по тротоара, след като Софи / името на героинята / беше избягала от "мъжа си" Кристиян / името на героя / и той незнайно как я откри сред сума ти народ. Самата книга беше завладяваща, сама по-себе си, но за хора които харесват любовните романчета с прекрасен край. А в този свят изпълнен с омраза и болка, точно това му е нужно.

Мортем оглеждаше този нов свят, в който беше попаднала. Най-накрая тишина и спокойствие. Около езерото нямаше хора. Макар и сега водите му годни за плуване или пиене, наоколо бе пусто като в гробница.
Но нещо друго привлече вниманието й. Нещо или някой напълно различен от другите. Лежащо същество на грубата почва, безжизнено, точно толкова колкото и безформено. Любопитството надделя в девойката и тя с предпазливи крачки остави четивото си на земята и престъпи докато не го достигна. Клекна и грубо разтърси безжизнения труп все едно е парцалива кукла. Но то или може би е по-точно да кажем тя, на такава си и приличаше - мърлява, с чорлава, сплетена коса, мръсна, миришеща на прогнила плът, но облечена в скъсана булченска рокля. Момичето забеляза на врата на съществото да проблясва някаква дрънкулка. Единственият камък на медальона светеше на фона на жаркото слънце и нагло я привличаше. Младата некромансърка се протегна, за да докосне тънката верижка, хипнотизирана от нея. Тъкмо когато я пипна една малка, мършава ръка хвана китката й и девойката залитна стресната от неочакваната реакция назад, но кокалестите пръсти я стискаха здраво без да пускат. Обезобразената глава на момичето се повдигна, но веднага след това врата й изхрущя и тя клюмна назад като счупен часовников механизъм. Очите й светеха в прозрачно бяло. Липсваха зениците, но не както на Таня и погледната отстрани изглеждаше на сляпа.
-Защо ми причиняваш това?.... - прозвуча глас толкова призрачен, все едно идваше от отвъдното. -Защо искаш да ме убиеш?.....Аз....аз....трябваше да се видя с него.....щяхме да избягаме....щяхме да избягаме нейде в пустинята. Ти си лоша....лоша....Не искам да умиирамммм....
Плачевните, несвързани стонове на привидно младата мома раздираха околията. Бъдещата убийца не знаеше какво й се беше случило, не знаеше дали иска да научи, нито какво да прави. Но едно беше сигурно - това създание каквото и да беше, не беше нормално. Уханието на мърша, разпокъсаната кожа, прогнилите нокти наподобяваха тези на останалите мъртвородни, но тя сякаш се разлагаше пред очите на Мортем.




/Опиши реакции, действия, всичко, абе знаеш си/

Докато си четеше книжката Мо забеляза нещо различно. И тъй като беше крайно любопитна, нищо, че и се казваше "Любопитството ще те убие" и много тъпи си е патила от това се приближи внимателно. И тогава я лъхна миризма на разлагаща се плът. Беше направо ужасно. Гнусно. Но след като спря да обръща внимание на това забеляза булченската рокля. Беше доста красива за разлагаща се фигура. Тогава видя и огърлицата.
Сякаш нещо я викаше, защото Мо протегна ръка към нея и едва едва докоснах крайчеца на пръстите си с верижката. И ето че трупа оживя. Беше твърде странно. Вярно, че некромансерите могат да съживят, но беше сигурна, че тя не го е направила, тогава какво чудо туко що се случи?
-Защо ми причиняваш това?.... Защо искаш да ме убиеш?.....Аз....аз....трябваше да се видя с него.....щяхме да избягаме....щяхме да избягаме нейде в пустинята. Ти си лоша....лоша....Не искам да умиирамммм....
Мо не знаеше как да я успокой. Май като за начало трябваше да се опита да и обясни, че тя не би я убила. А след това да и помогне за проблема с главата.
-Чакай, спокойно. - започна тя и сложи ръката си на нейната.. Гледаше да е нежна и внимателна. - Моля те успокой се. Не искам да те убия. Аз дори муха не мога да убия.
Но по-рано уби един плъх. Това още я гризеше от вътре, но такъв беше живота. Ако не беше тя щеше да е лелката. Ако не беше лелката щеше да е някой друг. Слабите умират, силните оцеляват, а Мо? Тя беше по-средата на тази класация. Тя не беше нито силна, нито слаба.
-Моля те. Не ме мисли за лоша.

Студеният допир, тръпките, който пробиваха кожата на Мортем, смразяващият полъх и този призрачен глас. Това прогнило бяло тяло и тази булчинска рокля - всичко лъхаше на смърт. Момичето сякаш бе обрисувано с нюанса на проказа, която гнусеше малката демонка. А в същото време съжалението я обгръщаше. Заслужаваше ли си помощта? Едва ли!
-Ти....ти го направи....отне ми всичко.....
Та Хелските я виждаше за първи път в живота си. Как можеше да говори така? Но в този гротесков свят се случваха неща, по-объркани и от криворазбрана цивилизация. Преди да успее да реагира, преди да може да отрони и една дума, булката мъртвец изкопчи дланите си от нейните и ги постави на нежното й, все още детско лице. Острите нокти се впиха в меките бузи. Девойката се почувства повече от странно, сякаш душата й беше всмукана от незнаен вакум. Духът й малко по малко беше приклещван в стената на съзнанието й, грубо изместен от този на непознатата. Ръцете й паднаха безжизнено надолу, а в следващият момент когато се вдигнаха, движенията им не бяха нейни. Тя се изправи бавно и погледна към грозният труп с едни нови, но празни очи. Те не излъчваха нищо освен пустота и вцепеняваща празнота. Мортем се бе превърнала в кукла, в тяло контейнер на едно друго съзнание - пискливо, жадуващо кой знае какво. Малкият крак срита падналата фигура.
-Нима това съм аз?
Тя се обърна в противоположна посока на залязващото слънце и тръгна с тромави крачки оставящи отпечатъка си в пясъка. Вървеше машинално, без посока, или може би със, но каква беше тя, момичето не знаеше. Единственото, което можеше да направи в момента е ужасено да наблюдава как тялото й бива завладяно, да стърже с пръсти по изградената бариера, без да успее да пробие през нея.

/Тери опиши чувствата си, емоциите и мислите си вътре в тялото си, което е обладано от девойката. Не можеш да пробиеш през нея, все още. От там нататък съм аз/

Както искаше да помогне на момичето изведнъж беше затворник на собственото си тяло. Беше до някъде смешно ако го погледнеш от една страна. Но и иронично. Цял живот да е затворник и когато най-накрая се освободи ето отново. Явно съдбата и беше да бъде кукла на конци в този смешен цирк наречен "Свят".
Чак сега забеляза каква е обстановката вътре. Мрачна. Зловеща. Отвратителна. Беше приклещена в единия ъгъл на огромна стая с под, който беше сякаш черно езеро. А около нея? Нямаше нищо. Напълно нищо. Сякаш тя бе просто една натрапница в собствения си ум. Но ето че започна да вижда нещо. Да беше част скъсано парче от завеса. Сигурно това е нейната представа за идеалното място. Знаеше ли преди някой ми беше казвал, че това което виждаш в съня си е твоето съзнание. Но момичето от както се помни сънуваше точно това място. Страхуваше се от него. Чувстваше се самотна в него. И го мразеше до дъното на душата си. Тогава Мо сведе поглед и там можеше да вижда сякаш през своите очи какво става. Но тя беше тук. Как беше възможно това? Да не би онова момиче от по-рано да го е направила?
Мо беше просто ужасена от това, което виждаше. Тялото и се движи въпреки, че тя не искаше. Виждаше ръцете си, но не ги чувстваше свои. Крака си, но сякаш бяха чужди. И най-ужасното - беше приемник на някаква ненормална булка мъртвец. Това просто не беше истина. Духа и се хвана за главата и се сви в ъгъла. Може би така щеше да е по-добре. Друг да управлява тялото и. А тя просто да гледа. Накрая сигурно щеше да се побърка, но всеки е малко луд. Нали така? Не греша нали?
"Никой не би доближил създание като теб. Ти ще останеш завинаги затворена в ума си. Това ще е твоя урок. Вече никога няма да любопитствам. Вече няма да ходя при непознати. Няма да се опитвам да го успокоявам. Няма да се пробвам да се сприятелявам. Всяко добро завършва с зло." - малко по малко мислите и станаха негативни спрямо нея си. Като цяло Мо е доста проблемна личност. Тя можеше да е избухлива, но в същото време да се мрази до дъното на душата.

Мортем или по-скоро тялото й вървеше наляво надясно безцелно. Да, наистина в крайна сметка се оказа, че е безцелно. Трупът й просто се шляеше. Непознатата, взела контрола разглеждаше всичко, скачаше, играеше си с падналите листа и се чувстваше като преродена. Точно така си и беше. Реално, историята беше такава, че тя бе убита и превърната в зомби, но доста мърляво. Явно някой неопитен некромансър не е свършил работата както трябва и девойката не си беше отишла от този свят напълно. Да върнеш някой от мъртвите, когато не е напълно умрял по начало, може да доведе до усложнения и проблеми. Проблеми като този. Тялото остава неизползваемо, разлагащо се, но душата не е готова да го напусне и търси страничен приемник.
Точно затова потенциалната булка сега се радваше на откритието, което дойде при нея и се възползваше от възможността да се почувства отново жива и здрава. Беше като дете, на което са му дали още един шанс.
-Къде ли е Саймън? - говореше сама на себе си. -Трябва да го намеря. Може би ще запазя това тяло, не е лошо.
Имаше само един недостатък. Това тяло не беше нейно и вътре в него все още стоеше Мортем, грубо изтласкана в края на миша дупка. Не можеше да направи нищо освен да се надява да види светлина в тунела, пролука, за да възвърне контрола над собствения си организъм.

На стотици километри под земната обвивка, видима за очите, един мъж запали фенера си и зачете книга. Отнасяше се за хазарта. Доста на място, имайки предвид с какво се занимаваше. Дългата му кестенява коса падаше свободно по раменете, а дългата ръка от време на време се протягаше, за да поеме порцелановата чаша с чай и да отпие поредната пареща глътка от него. Тъкмо беше стигнал до главата, в която се обясняваше на колко процента хората могат да разчитат на математическите изчисления при играта на рулетка.
-Ама, че глупости.
Той затвори четивото и го остави до чашата. Вечерта му беше спокойна. Нямаше посетители от няколко дена и честно казано се радваше на възможността да се отдаде на тишина и спокойствие. Понякога стенанията и виковете от съседните ями достигаха ушите му, но той се стараеше да не им обръща внимание. Векове наред, те се бяха превърнали като жуженето на пчелите, отколкото на гротескови изляния.
Изведнъж Всевиждащия съзря със скритата си сила случващото се горе на повърхността, в частност безтегловното тяло на Мортем, което бе поругано и завладяно. Мъжът въздъхна и се изправи. Време беше да върви.

-Колко е хубаво! Това момиче е толкова здраво, изобщо не е болнаво като мен.
Натрапницата подскачаше като пеперуда, докато търсеше изхода от гората. Изведнъж пред нея се появи мъж, скръстил ръце, красив, много красив, по-хубав от нейния Саймън и я наблюдаваше небрежно.
-За къде си се запътила малката?
Тя прискляпа няколко пъти с мигли.
-Аз...търся Саймън.
-Наистина ли? Това е много хубаво, но мисля, че имаш нещо, което не ти принадлежи.
Момичето заотстъпи няколко крачки назад сконфузено и уплашено.
-Препоръчвам ти да го върнеш сама.
-Н..не. То е мое.
Девойката се обърна и хукна колкото я държат краката. Грегъри въздъхна отегчено и се изпари. "Мортем" се спря на няколко метра в гората и почна да диша тежко от умора. В същият момент Грей се материализира пред нея и тя изпищя.
-О, моля те. Няма нужда от това!
С едва забележимо движение на пръстите изтласка червеникава енергия и я блъсна централно в гърдите. Тя полетя и се стовари на земята по гръб. Беше й трудно да си поеме въздух. Хриптеше и трепереше. Мъжът се надвеси над нея и продължи да я наблюдава с отегчение. Прониза главата й с още една доза енергиен поток и момичето завика болезнено.
-Мортем, би ли се върнала, ако обичаш, за да отида и да си дочета скучната книга?

/Тери, сега е момента да се завърнеш и да изтласкаш чуждият дух от тялото си. Начина оставам на теб/

Мо гледаше как натрапницата се насочваше незнайно къде и от страх бавно настроението и се превърна в бясно. Още от дете мразеше когато Себастиян се опитваше да я контролира, а сега някаква си пикла - изоставена булка, убита и накрая станала пълна лунатичка, че да вземе чуждо тяло се опитваше да и вземе това, което по-право беше отгледала и пазеше от другите. А това няма да го бъде.
Но трябваше да изчака удобния момент. Не можеше все още да излезе. Няма как да го направи. И ето, че нейния спасител се появи. С тази перфектна кафява коса. Карираната ризата с навитите ръкави. Червеното елече, и вратовръзка. Всичко с Грегъри беше просто като излято. Той беше перфектен в целия смисъл на думата.
Мо го видя как изстрелва червената светлинка първо в тялото и, но не я заболя изобщо. И след това я накара да излезе. Това беше нейния шанс. Сега бариерата беше отслабена. Така щеше да е най-лесно. Сега Духа на Мортем започна да блъска по бариерата, която бавно започна да пука. Това щеше да свърши работа. Натрапницата беше разфокусирана и това щеше да даде предимство на Мортем. Духът и започна все по-силно да блъска по бариерата. Не искаше да е затворница на собственото си тяло и да гледа как някой се гаври с нея. Не искаше да е просто някаква си фигура. Момичето блъскаше и крещеше с все сила. Искаше да стигне по-скоро до Грегъри. Беше и интересно коя книга чете сега. Само с него можеше да общува на тази тема. А сега той беше излязъл на земята. Не го правеше често.

П.П:Друго не ми хрумна, а и майка ми не спря да ми гледа какво пиша. Според нея това е загуба на време.

Зейналата дупка бе достатъчно голяма, че с миниатюрно усилие демонът да пробие през него и ето, че, само след мунута отвори очи, но този път със собственият си блясък. Духът беше изтласкан и изгонен от тялото на Мортем и тя се изправи. Аурата на почти мъртвата се носеше в нощният въздух, като чертите му се открояваха, но някак си размазано. изглеждаше тъжна и се озърташе, за да пробва да влезе отново. Грей вдигна ръка и сякаш смука привидението.
-Ще се видим скоро, скъпа. Може би....
И просто така я прати в пустошта. Нека се помъчи малко. Той се обърна към момичето, което десетки пъти бе прекарвало време при него в опити за измъкване.
-Как си могла да позволиш нещо подобно да се случи?
В говорът му не се долавяше осъдителен тон, но всъщност си беше така. Това направо си е срами позор за дъщерята на Себастиан и добре, че нямаше свидетели. А Грегъри винаги беше строг с Мортем, не я щадеше, без да я наранява като Лушиъс разбира се, но се държеше като нещо подобно на по-голям брат, на чиято глава не можеш да се качиш, за разлика от тази на Корнелиус да речем.

-Не... бях... виновна.....
Започна да заеква и да се опитва да си поеме въздух. Чак сега усети болката в гърба си от падането и с гърдите. Но вдиша дълбоко въздух и скоро болката изчезна. Момичето погледна Грегъри и леко се намръщи. Думите болят повече от физическите наранявания. Те режеха по-дълбоко от всеки нож и пробиваха път и в най-здравия камък. Но сякаш в гласа му не се четеше да иска да я нарани.
-Наистина. Не бях.
Мо се застана на коленете си и го прегърна свивайки главата си в шията му. Мо просто искаше да го прегърне, нищо повече. Не искаше да го кара да я вози на конче, нито да го дразни. Момичето усети миризмата му и както винаги и се струваше приятна. Но и странно различна от всичко, което беше усещала като мирис.
-Мразя това място. Мразя тези същества. Искам да се върна при вас.
Преди да се отдели от него той усети как няколко сълзи падат по шията му. Мо се изправи и го погледна сякаш нищо и няма. Тя се усмихна миловидно и си пое въздух.
-Обещавам, че повече няма да се повтори. Ако пак стане, моля ела и ме убий.

Красивият мъж въздъхна. Мразеше когато плаче. Отношението й към нея беше доста неопределено. От една страна както казахме имаше онова неоспоримо право като по-големите братя, но все пак тя беше и жена, дъщеря на господарят му, макар че никога не се е чувствал нискостоящ и потискан от Себастиан. Беше дразнеща и в същото време приятна компания. Израстна и се промени физически буквално пред очите му. Беше интелигентна, но не използваше тази си дарба. Имаше здраво тяло, но не използваше и него. Беше хубава, кокетна, детска, в същото време се опитваше да се прави на жена. А той. Той бе ту осъдителен, ту суров, ту й говореше с часове за книги и литература, ту не й даваше храна и вода с дни, ту й отстъпваше леглото си понякога, за да не спи на твърдата земя. Понякога му идеше да я удари, а понякога приемаше прегръдките й с отворени обятия. Беше някаква смесица между Лушиъс, Дантес, Корнелиус. И това може би имаше своите обяснения. Докато Пахт бе създаден от самите богове, Грегъри беше напълно различен случай. Преди три столетия, на толкова бе Всевиждащият, Принцът на смъртта обиколи целият свят и събра частици от характера на различни хора или пък от самите природни ресурси, съедини ги в едно цяло и от тях се появи този също толкова съвършен мъж, който бе събрал най-идеалното от земята и така го направи свой съветник и най-верен приближен.
А сега за пореден път Мортем му се гушеше и плачеше върху шията му.
-Мразя това място. Мразя тези същества. Искам да се върна при вас. Обещавам, че повече няма да се повтори. Ако пак стане, моля ела и ме убий.
Той положи длан върху главата й:
-Мразиш ги, защото не ги разбираш. Не забравяй, че са създадени по наш облик.
Той пъхна едната си ръка под колената й, а с другата държеше гърба й и я повдигна като кукла. С тънките си пръсти тя го беше обвила около врата.
-Хайде. Тази нощ ще останеш при мен. Но утре ще те върна. Тук ще се научиш на много. Най-вече как да пораснеш.
-Ами ако татко се нацупи, че ме водиш долу?
-Не е нужно да разбира.
И двамата се изпариха в нощта.

/Мо пиши в къщата на Грег/

Миша се усмихваше меланхолично. Обичаше това езеро.
-През деня ледът се разтапя, а нощем незнайно как замръзва отново. Докато не дойде зимата. Тогава то винаги е ледено. Понякога имам чувството, че незнайни сили го поддържат такова каквото е. - обясни тя на приятелката си, но сякаш говореше сама на себе си. Белокосата млада жена седна до ръба му и зарови пръсти в малкото скрижец, който се беше образувал. Взе част в шепата си и го поръси, така че да може снежинките да падат пред лицето й. Наистина й отиваше. Сигурно щеше да изглежда божествено когато настъпи зимата и косата й почне да се слива с цвета на снега. Но до тогава имаше още време.
Момичетата и Даймънд се наслаждаваха на заобикалящата ги мистична и тайнствена природа. Всичко беше обагрено с такава мистерия тук, сякаш имаше тайни, които не трябва да откриеш никога, защото ако го направиш, те ще изгубят блясъка си. И ето, че колкото повече време минаваше толкова по-различно се чувстваха те. И друг път се беше случвало, нали? И преди това наши герои са усещали дневните или нощни вълнения на гората, която сякаш от време на време се съживява, за да ти покаже или да те научи на нещо. И ето, че и сега Елизабет и Миша забелязаха бели вълни прелитащи хаотично около телата им. Отначало блондинката се уплаши, но приятелката й я хвана силно за ръката и погледна в очите й.
-Не се страхувай. Това исках да видиш. Остави ги да те завладеят.
Нуксата се опита да се успокои, което не беше едно от най-лесните неща, но малко по малко успяваше.
Вълните прокарваха пътя си през устните, носните и очните им кухини и навлизаха в душите им. Опияняваха ги, премрежваха погледите им, само и само да открият пред тях един нов мироглед. Девойките, както и елегантната черна пантера изпаднаха в нещо като унес, транс и изведнъж езерото се издължи и изчезна от полезрението им. Дърветата, храстите, нощните шумове, всичко просто изчезна. Пред тях се откри нова гледка, напълно различна и непозната от всичко. Сякаш времето се беше пречупило и сега те наблюдаваха една различна от тяхната реалност.
Беше студена декемврийска сутрин. В зимата на 1942г. Берлин напълно бе изгубил някогашният си блясък. Едновремешната могъща държава, приличаща на великата римска империя, насилствено отстъпи място на опустошена, жалка гротеска, в която страхът и мизерията тежко надвесваха кривите си клони над изнурения народ. Смъртта бе положила отпечатък по затворените клепачи на погубените. Безнадеждността се четеше по порутените сгради. Опръсканите с кръв порти - признак за безвременна пустота. Все още живите много скоро щяха да споделят един общ гроб със своите събратя, струпани един върху друг, без последно причастие, без вечен похлупак. Обречени на милостта на уличните животни и катранените гарвани. Просто една плячка отдавна изгубила възможността да се защити.
Капакът на шахтата едвам се отдели от напуканата калдъръмена улица и две големи, тъмнокафяви очи плахо се огледаха на всички посоки. Веднъж уверила се, че е в безопасност, крехката ръчичка отмести металния диск, а след нея се показа и цялото тяло на малко момче, жигосано с несгодата на еврейството. Слабите крайници бяха показност за глад. Ожулените колена и лакти се откриваха през разкъсаният от изморително тичане плат. Кестенявите, начупени кичури се спускаха прашни изпод смачканият велурен каскет. Детето се опитваше да раздели косите си с пръсти, но усещайки полъха на студения вятър бързо шмугваше ръце в ръкавите. Слънцето смело се опитваше да си пробие път през гъстите облаци. Малчугана вървеше из пустия град, търсейки поне един оцелял, но мисията му не беше увенчана с успех. Изплашен си намери що годе удобно място, свит зад една голяма гума от камион. Повдигна погледа си към изгряващото светило и примижавайки с очи се опита да погледне централно в него. Лъчите огряваха калното детско личице галейки нежно белезите по кожата му. Момчето все по-трудно успяваше да задържи погледа си. Едва свел го, то забеляза една пръчка наполовина потънала в снега. Присегна се и я хвана с кокалестите си пръсти. Изтупа я няколко пъти в дрехите си докато снежинките не паднаха от кората й, а после я огледа внимателно. Ирисите му си играеха по дървото, обхождайки зорко всяка цепнатина. Невръстната ръка прокара пръчката по снежната пелерина, оставяйки дирята на невинното си въображение. Не красивият изгрев или памуковите облаци кокетно играещи си в небето, а спомени. Спомени за последният допир на майчината милувка преди затворническите врати да застанат помежду им като непроходима планина. Няколко кристални сълзи се отрониха по бузите му миг преди то да захвърли пръчката встрани. Тя грубо се скърши в каменната стена зад гърба му, напомняща толкова силно за пречупеното детско сърце. А след нея един жалък опит да прикрие изгубената си душа в шепите на материалното.
Слаби стъпки отекваха в тихото пространство. Снежното покривало шумеше под натиска на четири лапи. Четири лапи, които предпазливо приближаваха свитата фигура. Детето усети влажен допир по дланта си. Стреснато надигна глава и съзря пред себе си муцуна на високо, бежово куче, което го гледаше с дълбоките си очи. Ушите му бяха клепнали, които от време на време се повдигаха.
-Какво искаш?
Но отговор не последва. Животното само въртеше глава наляво-надясно. Момчето избърса сълзите си и плахо подаде ръка към него. Копоят в отговор подаде нос напред и подуши човешката кожа.После плахо отвори уста и топлият език облиза побелелите детски пръсти. Кучето се приближи още повече като седна в непосредствена близост до малчугана и кротко се сгуши в скута му. Малко по малко телцето почна да усеща как температурата му се увеличава от допира на меката козина. В този миг без причина, без обещания се възроди едно ново нетипично приятелство създадено от обстоятелствата. Сякаш две самотни души се откриха в потока на времето.Постояха така недълго време, ала детето усети глад. Не беше хапвало нищо от няколко дни и стомаха му започна да издава странни звуци. Едвам измъквайки се изпод тежестта на бежовото куче, хлапето се изправи, изтупа дрехите си и продължи напред. Направи няколко крачки, а след това се спря и извърна глава назад. Големият му другар все още стоеше сгушен на земята и го гледаше внимателно. За миг през детската главичка премина мисъл, която го караше да вярва, че отново ще остане сам.
- Хайде... ела - извика към него, потупвайки с ръка отстрани на коляното си. - Хайде момче, ела... ела тук...
Четириногото го гледаше с интерес, извъртайки няколко пъти главата си ту наляво, ту надясно, показвайки любопитство. Между тях се зароди една невръстна игра, която започнаха след броени секунди. Хлапакът се затича надолу по улицата продължавайки да потупва крака си привиквайки своя приятел, а той игриво притичваше покрай него като с подскоци се опитваше да го събори на земята. Из пустите улици около тях се разнесе детският смях, подгонен от кучешкият лай който го следваше неотлъчно. Сякаш дори звуците които издаваха двете създания, се бяха заиграли в пространството.
И така, дните се нижеха един след друг в този град, който изглеждаше по-празен и от пустиня. Но самотата не беше дефицит. Не и за двамата ни другари. Те имаха своята неписана връзка. Преживяха, макар и трудно от ден за ден. Тук ще намерят някой изгнил плод, там комат хляб от поредната разбита бакалия. През студените нощи ще се скрият в някоя пролука топлейки се взаимно. Труден живот, но все пак поносим. Момчето прекарваше всяка възможна минута в игри и говорене на животното и въпреки, че то не го разбираше, на него му се струваше, че контактуват на някакво подсъзнателно ниво. Тази вяра му даваше сили сутрин да се събуди с поне някаква минимална надежда, колкото и малка да бе тя.
Но времето минаваше и ето, че скоро войските се върнаха, за да довършат това, което бяха започнали. Няколко души успели да се скрият бяха заловени, къщи опустошени. Нашият герой ловко, но плашливо пристъпваше от скривалище в скривалище, за да не бъде открит. Но късмета никога не е на страната на слабите. Един войник го забеляза точно когато се шмугваше в една пресечка на централната улица и хукна след него. Не му беше нужно много да го настигне и ето, че физическото преимущество се изправи лице в лице срещу невинността, искащо да я смачка.
-Стой, момче! - изрева мъжът. Вкочаненото от страх дете не можеше да помръдне от мястото си. Знаеше само едно - не искаше да последва съдбата на останалите. Ужасът се изписваше в очите му. Верният му другар бе обелил зъбите си и заплашително ръмжеше по посока на непознатия. Малчугана започна леко да отстъпва назад. Крясъкът на отчаяние се забиваше в мозъка му като ударна вълна, неспособна да пробие стената на съзнанието му.
-Казах ти стой!
Войникът вдигна пушката си и се прицели в малкото тяло. Цевта сякаш просмукваше душата на малкия като вакуум. Чувстваше се неспособен да се бори, но все така стремглаво отстъпваше назад. Пръстите все повече напредваща на спусъка. В този момент кучето скочи разярено върху униформеният младеж, който заплашваше живота им. Шум от изстрел се разнесе из въздуха, каращ птиците да полетят във всички посоки. То захапа здраво ръката на войника, който залитна назад, ала някак си успя да се измъкне от захвата на здравата захапка и удари животното по главата с дръжката на оръжието си. То падна в несвяст на земята. Момчето гледаше от другата страна като потресено с влажните си очи. Нито звук, ни стон се процеждаше през тънките устни. Алено петно се образуваше странично от корема му. След секунда организма не издържа и крехкото тяло безжизнено се свлече на земята като паднал лист от скършен клон. Зениците на детските очи се свиха бързо. Кръвта обагряше снега под него, като го правеше бледо розов, а нов такъв почна да се сипе на парцали. Сякаш бяха небесни сълзи падащи да покрият тази земя и да я пречистят. Мъжът стана и погледна поваленият. Изражението му не показваше нищо. Само една вътрешна суровост. Той се обърна и продължи наобратно, губейки се във виелицата като привидение.
Минутите течеха, превръщайки се в часове. Под един пласт бяло покривало се размърда тяло. Кучето свестено се повдигна и разтърси козината си, за да махне снежинките. Огледа се и забеляза поваленият му приятел. Отиде до него и подуши почти вкочаненото лице. Животът си бе заминал отдавна от това безпомощно създание. Сега то приличаше на стъклена кукла. Скимтене се разнесе из околията. Буташе с муцуна краката и ръцете му, но колкото и да го правеше промяна не идваше. Животното положи жално глава на гръдният му кош. Дойде нощта, после деня, но то все още беше там, непомръднало дори и за секунда.

Картината изчезна и момичетата бяха всмукани като във вакум. След секунди се озоваха отново в Шеридан, а заледеният поток им пърхаше кокетно и спокойно с белите си клепачи. На това ли бе способна гората?

/Ел, ти си. Само уточнение, знаеш в нашата игра този свят не съществува, затова е като отделна реалност/

Защо гората им показваше това? Едва ли някой можеше да отговори на този въпрос. В реалност, Шеридан бе един напълно отделен организъм, където всичко, даже най-малкият камък, бе живо, движещо се, забрулено от вековни тайни, които още повече щяха да се трупат с времето. Не случайно тук се е намирал скрития град на маговете, едно време. Не случайно руините му все още се пазеха стриктно от чужди очи. И не, защото тези очи щяха да видят или намерят нещо, а просто и единствено, за да се брани магията излизаща от средата, разпръсваща се по продължението и дълбочината на цялата гора. В кръговрата с тъмната енергия на териториите, смесицата образуваше тази мистерия, която те кара да се питаш как и защо.
-Красиво е, нали?
Двате момичета чуха непознат детски глас. Инстинктивно се обърнаха по посоката, от която идваше, но там нямаше нищо. Последва кикот в същия тон и те повдигнаха глави. На едно близко зад тях дърво, на един от по-високите клони беше седнало малко момиченце с бледо лице и руси, леко къдрави коси и клатеше малките си крачета. Беше сладка, но в същото време някак си чужда.
Дамйънд се наежи и почна да ръмжи заплашително. Не го притесняваше факта, че срещу тях стои дете, а това, че изобщо не успя да го усети. И не само това, ами не го усещаше и сега. Имаше лик, издаваше шум, но нямаше нито мирис, нито аура, нищо. Все едно не съществуваше, а определено не бе една от поредните халюцинации на гората.
Миша пристъпи предпазливо. Знаеше по-добре.
-Да, красиво е. Коя си ти?
Момиченцето се засмя лъчезарно, но не отговори на въпроса.
-Преди няколко седмици една какичка ми откъсна една круша.
Малката се огледа, но точно тук нямаше круши. За сметка на това видя едно ябълково дърво в близост до Елизабет.
-Какичке, ти ще ми откъснеш ли една ябълка. Моля те, много съм гладна? - попита тя нуксата.

Елизабет повдигна глава. Пред нея се озова нещо прекалено познато за да е истина. Момиченце с бледа кожа и руси, леко къдрави коси. Бе облечена с бяла рокличка с дантелена якичка и малки светлосини кантове по ръбовете, които отиваха на ледено сините й очи. Клатеше босите си крачета и се усмихваше с устни в странно бледочервен цвят и искрящо бели зъби. Примига един път... после още един път. Но то не изчезна. Познаваше това момиченце... това бе самата Елизабет на 5. Е, не бяха точно копия, но си приличаха плашещо много.

-Да, красиво е. Коя си ти? - каза Миша, защото ченето на Ел бе до земята и нямаше как да отрони и стон.

-Преди няколко седмици една какичка ми откъсна една круша. - отвърна тя, отклонявайки се от темата. - Какичке, ти ще ми откъснеш ли една ябълка. Моля те, много съм гладна? - обърна се тя към Ел.

Нуксата преглътна удивлението си и я попита:

- А ти защо не слезеш? Не можеш ли?

И в същото време отиде до ябълката и откъсна един от плодовете му. Бе изключително трудно началото, но Ел се справи и се обърна към групичката.

П.П. Закъснях, но бях мнооого болна последните дни. Няма да се повтори... надявам се.