Леденото езеро

First topic message reminder :

Така се наричаше малкото езеро, което минава през покрайнините на гората. За разлика от реката в града, неговите води са бистри и чисти като огледало. През лятото е спокойно и пълноводно, но веднъж да свърши сезона и то като омагьосано се заледява от-до, неспособно да се използва за нищо.

Непознатото момиче се усмихна когато видя, че Елизабет й откъсва ябълката. С два бързи замаха скочи на земята като птиче, което просто каца от дълъг полет - плавно и леко, леко и бавно. Това й действие може би бе и отговорът на въпроса на русокосата красавица.
Малката изтича пъргаво до нея и протегна ръката си. Уинтър постави плодът в дланта й предпазливо.
-Благодаря ти, какичко.
После се обърна към Миша и проследи с поглед опръстените й в черно и сребърно крила.
-Ти ангел ли си?
Некромансърката се сконфузи от това допитване, но се опита да запази самообладание.
-Не съм.
-Тогава демон?
-Това също не съм.
-Какво си тогава?
Белокосата се чудеше как да отговори, но накрая просто каза смирено.
-Аз съм ученичка.
Явно това бе достатъчно за детето, защото просто се усмихна и кимна. Приближи ябълката до устата си и отгриза от нея. Но не, отгриза не е точно това, което стана. Тя извърши процеса, но устните й преминаха през плодът като през вятър. Не отчупи нито парче и зеленото изкушение си стоеше непокътнато. Но въпреки всичко тя дъвчеше нещо, което реално не бе в устната й кухина. Органът й мина през материята, все едно тя не съществуваше. Това изключително много учуди момичетата, но бяха толкова стъписани, че не успяха да произнесат нито стон. Не след малко, ябълката премина през ръката на детето и тупна на земята. Чак тогава се вгледаха и осъзнаха, че кожата й прозира. Нямаше грешка. Това русокосо момиченце, не беше реално. Поне не вече.

Колкото повече Елизабет се убеждаваше, че това дете не бе реално, толкова повече доказателства извираха от него. Сякаш вярата я поддържаше истинска. Ел се наведе и взе ябълката. Огледа я за всеки случай. Нямаше нито драскотина от зъби.

- Ооопс. - каза момиченцето.

Кожата й се изглеждаше толкова прозрачна, че Ли виждаше през нея. Беше плашещо само да си помислиш, че гледаш нещо такова. Да, в този свят не бяха чак такава рядкост призраците например, но те изглеждаха... различно. Изглеждаха по-мъртви. Докато това дете бе жизнено, красиво, усмихнато... в разцвета на силите си. Дали бе просто илюзия? Или нещо по-лошо...?

В същото време се чу дълбок, оглушителен, зловещ крясък на птица. Нещо премина над главите на момичетата и затъмни за секунда и малкото пространство, което оставяха дърветата на леденото езеро.

Елизабет се огледа. Миша беше на лице, уплашена, но тук. Момиченцето от друга страна го нямаше.

- Той дойде. Това е той. - проплака тихо то.

Гласчето му се разнесе като шепот в главата на Ли, някъде от дълбоко се надигна и я смути. Но езерото също чу гласът й, гората, всички нежни рожби и гости... всички се скриха уплашено, подвиха опашки и възможно най-бързо се покриха от погледа на врага си.

Само Елизабет и Миша стояха на заскрежената полянка като треснати и се чудеха какво става тук. Ел се огледа.

Две сини очи ги гледаха от мрака.

- Кой е той? - попита ги тя.

- И да не искаше да разбереш, вече е късно. - отвърна момиченцето и ледените огънчета се затвориха.

Тъмнината ставаше сякаш все по-плътна. Дългите й пръсти се протягаха между дърветата, които сякаш се накланяха, закриляйки създанията си. Клони се вплитаха и стъбла пукаха. Гората ехтеше... крещеше от ужас.

П.П. Ако имаш идеи как да изглежда това нещо(може и да е някой) давай. И ако съм прекъснала някоя тоя идея, кажи ми, ще го променя. :)

Всичко изглеждаше толкова абстрактно. Привидението, обграждащият ги мрак и тези две сиво-сини зеници, проблясващи в тъмнината, като скъпоценни камъни. Стъпки отекоха в ушите на момичетата. Стъпки бавни и спокойни, прочупващи клонките и съчките изпадали по земята. Стъпки наподобяващи туптенето на сърдечен ритъм. Едно, две, три, четири, пет, шест.... и тогава все едно умираш. Глухи, но някак си изпълнени с вътрешен пълнеж. Стъпки, принадлежащи на сините очи.
Силуетът все повече се разкриваше, когато пред ученичките и домашните им любимци, се показа фигурата на мъж, наподобяващ нещо неземно. Не, не неземно, сякаш идваше от самите дълбини на този проклет свят. Очите му наистина светеха, даже сега, когато беше едва на метри от тях. Косата му падаше небрежно, опъстрена в черно. Черно, върху което на места се отразяваше загадъчно сиво и почти се сливаше с него. Самата му кожа също бе в матово сив отенък. Даже устните. Беше изключително красив и в същото време опасността крещеше изписана по лицето му.
За втори пък Елизабет попадна на такова съкровище откакто бе дошла. Първо Алек, а сега и този непознат. И двамата бяха като изписани, като картини или статуи. И в двамата студенината се процеждаше през кожата и все пак и двамата толкова различни. Единият сякаш носеше мистиката на слънцето, макар и от години да не беше седял под него, а другият изобразяваше нощта.
Мъжът седеше изправен, със строго изражение, но не ги нападаше.
-Какво правите в гората ми? - тембърът му отекна между дърветата и се загуби нейде в тях.
-Кой си ти? - попита плахо Миша.
-Това е бате Дани. - извика радостно момиченцето и изтича до него. Опита се да го хване за крачола, но ръцете й преминаха през плата безуспешно.
-Лора, казвал съм ти хиляди пъти да не се явяваш на смъртните.
Некромансърът погледна надолу към явно мъртвата му сестра и се намръщи. Малката се сви и притихна.
-Просто исках да те видя.
Дани не отговори. Обърна се към девойката от същата раса и я огледа обстойно.
-Чувал съм за теб. Един от малкото човеци, притежаващи демонски крила. Наистина впечатляващо.
После премести погледа си към блондинката. Нищо не тръпна в него, нито за миг. Беше му безразлично и все пак те не трябваше да са тук. Усещаше го, идваше. Точно сега, гората не бе готова за посетители.
-Теб от друга страна не те познавам.
Ел се опита да отвори устни, но бе прекъсната преди да има тази възможност.
-Не искам и да се запознавам. Трябва да си вървите. Веднага!

/Няма проблем, даже ми се връзва общо взето. Дани можеш да видиш ТУК/

-Чувал съм за теб. Един от малкото човеци, притежаващи демонски крила. Наистина впечатляващо.
Това накара Миша да потръпне. Вярно, че заради необичайният й външен вид бе позната, а и семейството й бе от заможните и все пак да чуе нещо такова, на място като това. Не го очакваше.
Ел я погледна въпросително и тя бързо стигна до нея, като я хвана за лакътя.
-По-добре да си върви.
Даймънд поклати съгласително глава. Не искаше да говори пред непознатия. Не му вярваше.
-Но... - опита се да възрази Ел.
-Не наистина. Трябва да си вървим.
Нуксата видя в очите на приятелката си притеснение. Думите му закънтяха в главата й. Те не бяха заплаха. Те бяха предупреждение. Двете момичета се обърнаха и тръгнаха към пътя за смъртта, когато некромансърката се спря и отново се обърна към Дани. Несигурно и на пресекулки тя попита.
-Вие сте...пазителя на...изгубеният град...нали?
Това много заинтригува русокосата красавица. Какъв е този град? Как така изгубен? Мъртвородният не отговори.
-Вървете си. - повтори само той.
Нямаше нужда да признава. Миша вече бе сигурна. Значи така изглеждаше мистичният пазител, за когото се носеха от време на време слухове, но малко хора го бяха виждали или по-точно не знаеха кой всъщност е. Тези като Дрейк и Дориян бяха изключение. Явно съдбата ги бе събрала поради неразгадаеми причини и затова за тях Дани не бе нищо особено освен техен приятел. Но за останалите той бе легенда, както бе легенда и градът, който пазеше.
-Да тръгваме. - поде белокосата и двете бързо се изгубиха от погледа му.
-Бате....
-Ти също трябва да си ходиш, Лора. Душата ти няма ли най-накрая да отиде долу и да почива в мир?
Момичето се усмихна по детски.
-Знаеш, че не мога да те оставя.
-Защо им се яви? Защо се яви и на Дориан? С какво са специални?
-Защото са мили. Дадоха ми ябълка.
-Това не е причина.
Малката не обърна внимание на забележката му. Харесваше двете девойки. Усещаше голяма сила и в двете. Различна, но все пак голяма.
-За синята какичка знаеш и сам. - продължи тя.
-Не знам.
Това я учуди. Наистина ли, не го бе разбрал до сега?
-Тя е....бог. - бавно, но сигурно отговори сестра му и се изпари.
Зениците на Дани се разшириха. Привиденията никога не бъркаха. Може и да не са били кой знае какво като живи, но веднъж умрели, те долавяха неща, които останалите не можеха. Виждаха през материята. Виждаха какво се крие вътре във всеки един от нас.
Некромансърът нямаше много време да асимилира чутото. Усети го отново. Беше много близо.
-Покажи се, страхливецо. Няма да те чакам цяла нощ.
Иззад дърветата се показа размазан силует. Беше тъмен и неясен. Аурата му бе наситена, гъста и пронизваща. Дани се усмихна лукаво.
-Ето те.
Двамата се впуснаха един към друг.

Момичетата вече бяха в началото на гората, когато чуха силен шум от сблъсък. Животинските инстинкти на пантерата се отключиха и тя рязко извърна глава.
-Това не ми харесва. Да се махаме от тук.
Миша напълно се съгласи и задърпа Уинтър към пътя. Колкото по-далеч от тук, толкова по-добре.

След десет дълги минути, Дани седеше с крак върху един черен труп. Този беше от трудните. От главата му се стичаше кръв, но той не й обръщаше внимание. Обърна с подметката си тялото, за да види лицето му. То бе изпито. Ако го оставеше тук, на сутринта, когато слънцето изгрее, просто щеше да изгори без да оставя следи.
-Проклети вампири.
Махна кракът си от него и се обърна. Искаше да се прибере, да легне и да не мисли за нищо. Най-вече за разбраното за Смит, защото просто не можеше да си го обясни. Какво имаше предвид сестра му с това? Няма значение. Важното бе, че този път нямаше излишни жертви и онези две непознати бяха далеч и на сигурно.

Елизабет така и не разбра, но в тази нощ Дани им спаси живота.

/Ел, пиши как се прибирате на пътя на смъртта или направо в стаята ви, ако искаш./