Чиста кожа

First topic message reminder :

Така се наричаше единствения бутик за дрехи, кожени изделия и аксесоари по тези места. Собственичка е Тони Кеш. Магазина й се слави с добрата си материя, приемливите цени, както и допълнителните услуги като татуиране, пиърсинг на тялото и всякакви подобни процедури свързани с външния вид.

Напротив, Елизабет може и да не го осъзнава, но тя бе силна. И тук не става въпрос за физиката й. Става въпрос за душевността и непреклонния характер, с който тя се откроява и блести. Тя е смела, сърдечна, сигурна в себе и дори, когато съмнението я обзема продължава напред. А това е най-важното, нали? Да продължиш въпреки всичко. Въпреки, че те е страх, въпреки, че отвъд те очаква един бог знае какво. Но да крачиш без да отстъпваш, това е истинската сила и точно това имаше предвид Криста.
Гледайки двете рисунки, тя стигна до едно единствено заключение - щеше да стане добро съчетание.
-Съгласна съм. Лягай на кушетката.
Блондинката се намести на тапицираната маса и свали панталона си. Отпускайки се максимално, стараеща се да не мисли за болката, изчистваше умът си от тази идея. Все пак сама бе помолила, нямаше да се отказва точно преди началото.
И така, процедурата започна. Кожата на бедрото е по-мека, а мускулите не са толкова твърди, поради което болката там е доста по-слаба отколкото на китката, защото няма кокали, на които иглата да дращи. И все пак, нашата героиня стискаше зъби и поемаше всяко боцкане, всяко запълване, а Криста не спираше да говори, за да я отвее от ненужни мисли, които биха попречили на работата й. От време на време й даваше по пет минути почивка, след което продължаваха. Тони вече отдавна се беше върнала и сега наблюдавайки процеса, разправяше колко мазен е онзи Пиърс и как с удоволствие би разбила хубавичкото му лице в масата следващият път, в който обядва с него. Двете момичета се подсмихваха развеселени от шефката си и й се чудеха на акъла как може да е такъв инат.
Всичко вървеше добре, времето течеше, а като изключим още един-двама клиента, явно повече нямаше и да има. Минаваше седем, а девойките твърдо бяха решили да приключат татуса днес, вместо да го продължават утре или други ден. След още половин част творението бе завършено, Крис избърса малкото набъбнали капчици кръв от бедрото на Ел, намаза татуировката с вазелин, като й подари тубата и бършейки машинката си доволно се усмихваше.
-Чудесна е! Виж!
Жената й подаде огледало и Уинтър остана изненадана от резултата. Наистина се бе получило точно това, което искаше и някак си се почувства горда със себе си.
-Благодаря ти много.
-Не го споменавай. Почини си сега, ние ще изчистим.
Старшите захванаха метлите, а нашата героиня все още оглеждаше новата си придобивка с грейнало от щастие лице. Докато нахлузваше отново панталонът си, доста внимателно, за да не разрани в момента подулият се участък, се чу шум от вратата, но тя не му обърна особено внимание, защото предположи, че е някой окъснял клиент. Думите, които се разменяха в същинската част не достигнаха до нея, далечни като ехо, но едно изречение, тя ясно различи.
-Елизабет? Ето там вътре е!
Преди да разбере какво става, пердето на студиото се отмести и момичето видя в срещуположното огледало един силует, който я накара да замръзне на място. Вцепени се от страх, от невярване, от възторг. Сърцето й заблъска от възбуда толкова бясно, че сякаш щеше да изскочи от орбитата си. Гърдите й се свиха, а въздухът буквално се изпари, като изсмукан с вакум. Стоеше като обездвижена статуя и наблюдаваше червените коси в отражението, което все още не бе сигурна дали е реално или плод на болната й фантазия.
-Здравей, Ели!
-Крис.... - едва успя да промълви момичето.



/Ради, честита ви сбирка :Д. Свободно РП/

Идеята да зарови труповете някъде му се нравеше, поне от страна на това, че можеше да направи откриването им като пъзел. Ето, примерно единият можеше да е точно тук, на около стотина метра от бара, някак като предупредителен знак за всеки, който влиза през вратите с лоши намерения. Не че ако някой решеше да изпие нещо в следващия час и тялото му се намереше в помещението, от което Робърт беше излязъл преди малко, нямаше да разбере, че когато Микаел ти каже да внимаваш какво правиш, че иначе хич няма да ти е приятно да изпиташ последиците, той действително имаше предвид, че единствения начин, ако стъпиш малко встрани от установения етикет, да излезеш от това заведение, е през задната врата, с краката напред. Количката, която обикновено изкарва такива тела, в този случай беше нещо допълнително, но при добро желание можеше и да се достави.
В този случай, обаче, имаше торби. Здрави, дълбоки, пропити с червеникава течност торби. Дали не беше по-добра идея да намери месарски магазин някъде или някаква кланица, нещо от този род, и да ги остави там, в замяна на което да получи щедра компенсация, понеже това, което бе останало от тези маймунки със самоубийствени тенденции действително беше много. Определено щеше да получи доста приятно възнаграждение, ала страничния ефект можеше да му докара нежелана репутация. Не че в този район този вид месо не беше желано, просто получаването му ей така, на готово, някак не бе интересно. Съвсем друго си беше да си го намериш сам, да си го разфасоваш по свой собствен вкус, да го осолиш както трябва, да го потопиш в солидно количество мазнина (не че в този случай това бе нужно), и после да си го опечеш на бавен огън, наблюдавайки как парчетата придобиват приятен загар, докато някъде във въздуха се чуват заглушените викове и измъчените изражения по лицата, които вече отдавна не приличаха на нищо. В този живот, а и във всеки друг, в интерес на истината, бяха важни малките неща – да си хванеш сам вечерята беше едно от тях. Да разнасяш торби с човешки остатъци и да се чудиш къде да ги денеш, беше друго, макар и малко необичайно. Но Робърт, за негова жалост както и за жалостта на мнозина други, не беше обичаен човек. Не беше дори и човек, ако трябва да се бъркаме в подробностите. Едно, че неговото минало бе всичко друго, но не и такова, и две... ами той просто не беше човек. Но той имаше време, докато съзнанието му свикнеше с това твърдение. За момента той просто си мислеше, че се намира на място, където може да остави своето минало, където може да забрави всичко, случило му се досега, и някак да започне наново. Осъзнаваше, разбира се, че няма как да изтрие всичко, но щеше да бъде доволен да загърби по-голямата част от товара, тежащ над разума му (не че имаше много и от него). И ако отърваването от ненужни човешки части помагаше за това, той беше готов да го направи.
-Когато си в Рим*...
Робърт се беше отказал от първоначалната си идея, понеже тя означаваше да копае дупки, след което да ги заравя, да скача върху тях, за да заличи, доколкото може, следите, след което пък трябваше да помни къде точно е работил, за да остави поне някакви догадки, относно какво, аджеба, се намира под тази пръст, което пък означаваше овъртайм за мозъка му, което пък щеше да натовари и тялото му, и така нататък, и така нататък. Просто нямаше време за това, а и след като втората част от поръчението му включваше посещение при Тони Кеш, някак в приоритетите му не се включваха игри. Поне не и онези, включващи най-различни органи от тялото. Всъщност приоритетите му някак бяха свързани с това. Но не по онзи начин, който идва първо в съзнанието. Всъщност точно по този. Добре, че поне Микаел му беше дал бутилка с уиски – след като я дадеше на Тони, жената можеше да прояви разбиране и да му предложи да я сподели с нея. Това поне щеше да смъкне напрежението с няколко степени, което щеше да направи цялата ситуация малко по-поносима. И не че Роб не можеше да търпи Тони – дори напротив, той можеше да я слуша, да я наблюдава, да си представя разни неща, докато устните й се движат, по цял ден, но когато му се налагаше да участва в този разговор, да поддържа размяната на думи и мнения, на него му трябваше да изглежда по-различно от разгонен лабрадор с рекички, цедящи се от двата края на устните му. Ако имаше други намерения, също трябваше да изглежда поне в някаква степен адекватен. Поне в началото.
След това вече наставаше лудницата.
Реката не се намираше далеч от бара, но все пак имаше известно разстояние между двете, което шифтъра взе за отрицателно време. Когато „у дома“ те чака „вечеря“, а „стомахът“ ти е празен, ти правиш всичко възможно, за да се „прибереш“ колкото е възможно по-бързо, и да „заситиш глада си“. Образно казано, разбира се – Кар все още нямаше никаква идея какво предстоеше да му се случи, понеже досега само няколко пъти бе имал удоволствието да се вижда с жената, държаща ателието за дрехи. През всички тези пъти той бе съжалявал, че бе имал само толкова време, което да прекара с нея, понеже деветдесет процента от него минаваше в чертаене на неприлични картини в съзнанието си, които – той се надяваше – тя щеше да довърши в бъдеще.
След минутите, които мъжът прекара в бързане, реката започна да се приближава към него (или той беше по-близо до нея – когато в съзнанието летят подобни мисли, всяка мисъл за реалността се размива) и не след дълго торбите вече се спускаха към нейното дъно, издавайки някакъв странен звук. В една обикновена ситуация, Робърт щеше да се заслуша и да се опита поне да установи причината, поради която над водата се извисяваше скърцаща симфония, но в този случай в главата му се въртяха други мисли.
(Няма да уточняваме в коя точно и какви точно.)
Още преди торбите да бяха пробили водната повърхност, тялото на мъжа се извъртя и пое в обратно посока – покрай бара, малко по-нататък, право към ателието на Тони. Гърбът му беше единственото нещо, което посрещна цопването на компилацията от човешки меса, а тяхното съществуване съвсем скоро щеше да бъде забравено.
След известно време, което премина твърде бавно, за да бъде игнорирано, и твърде бързо, за да бъде описвано по какъвто и да е начин, Робърт се озова пред вратата на мястото, към което бе вървял (поправка – тичал) през последните десетина минути. Ръката му бавно обхвана бравата, натискайки я смело надолу, след което я бутна навътре, пристъпвайки с леки крачки навътре и затваряйки вратата след себе си. Лицето на жената беше първото нещо, на което той се спря, след като се обърна към вътрешността на ателието. Ненужно е да се казва, че в момента, в който очите й се спряха на неговите, всяка нишка на електрическата инсталация в централната система на Робърт спря на момента. Ала моторните му функции все още бяха непокътнати, което все пак му даде някакъв шанс да се държи адекватно.
-Тони. - Приближавайки се към нея, мъжът протегна ръката, държаща бутилката със скоч. - Микаел ти изпраща поздрави и искаше да ти кажа, че една от старите му татуировки скоро трябва да се мине наново.
Усмихна се. Сега беше неин ред.

Отварянето на вратата с издрънчаването на онова малко звънче прикачено на касата, за да известява за нови посетители, накара ушите й да се наострят, досущ като на дива котка. Ама от най-дивите. Очите й се стрелнаха в посока на входа, присвити инстинктивно. Тъмния им цвят можеше да прониже по-болезнено от кинжал и по-точно от стрела. Като че дори самите й татуировки се раздвижиха, станали такава неизменна част от нея, че вече никой не можеше да си спомни как изглежда без тях. Ако не сте наясно, нека ви кажа, че г-ца Кеш се славеше като една от най-привлекателните жени в Найтмер. Не, не беше от типичните красавици, които сме свикнали да виждаме, но за тези земи бе повече от изкусителна, макар и без изкусни маниери. И макар че не се съмняваше, че ще е поредния клиент реакциите й бяха изострени първично, както само един прекарал живота си тук човек, е свикнал. 
Не може да се каже, че беше изненадана от визитата точно на Робърт. О, не, никак даже! Веднъж разпознала го, в очите й се появи една малка, но достатъчно видима искрица, предвещаваща кой знае какво. Истината е, че обичаше да я посещава. В него имаше някаква особена смесица между нескрит непукизъм и в същото време дълбока тайна, жегваща интереса на подобни екземпляри. Прокълнатите обичаха мистерията и биха дали мило и драго, за да имат поне една такава в живота си. Самата Тони изобщо не излизаше извън догмите на тези територии. Типичността й я поставяше на едно високо равнище, стъпила стабилно на едно от последните стъпала към прогреса. Досието й едва ли бе от най-чистите, но жената някак си успяваше да го скрие. Не бе в нейн плюс да плаши евентуалните си бъдещи клиенти с това, че ако я ядосат, вместо с татуировка ще си тръгнат с машинка забита в очната ябълка или с изтръгнат език. 
Стъпките на Кар бяха привидно спокойни, дори леко самонадеяни, но тя чудесно осъзнаваше, че реалността доста се различаваше от играната роля. Не веднъж бе виждала онзи раждащ се живец когато пристъпи прага на малкото й царство, а ако трябва да сме искрени, той бе много по-приятна компания от снобарските парвенюта, които са я ухажвали през годините. Не може да се каже точно какви бяха отношенията им, чисто професионални или делови, но помежду им имаше някакво привличане, никога изречено до сега на глас. 
Брюнетката остави листа и молива, с който чертаеше поредната си скица и се изправи извивайки гръб като горски хищник. Крачките й бяха бавни, плавни, като ловец, оглеждащ плячката си. Усмивка липсваше, но не бе и необходима, походката й говореше достатъчно красноречиво. Още преди да е проговорил, тя протегна машинално и някак си достолепно ръка и обхвана дулото на предоставеният й подарък. 
-Тони. Микаел ти изпраща поздрави и искаше да ти кажа, че една от старите му татуировки скоро трябва да се мине наново.
Хубавицата огледа лъскавата бутилка секунда, две, докато най-накрая я остави на близката маса, ей така както си гледаше в него, без да се обръща или губи пряк контакт. 
-Много мило от негова страна да прати точно теб.
-Разочарована ли си?
-Ни най-малко. Мисля, че изборът е напълно подходящ.
Думите й бяха представени с такава многозначителност, че шифтърът се зачуди дали говори за него или за отлежалия, доста възрастен скоч. 
-Е... - започна несигурно младежът, за да не навлиза в опасна територия, породена от несигурността му. -Надявам се да го използваш подобаващо.
-О, несъмнено. Криста (помощничката й) заминава утре, така че мисля, че това е една чудесна почерпка за довиждане.
-А, да, вярно. Ще се справиш ли без нея?
-Ще се справя. Вече наех заместник. Неопитна е, но се учи бързо.
-Ако имаш нужда от помощ, само кажи.
Тук устните на Кеш се свиха една в друга, изпъвайки се странично като описан сърп. Усмивката бе някак си лукава, предизвикваща, надменна и дори жадуваща. Тя се приближи до мъжът и постави длан на рамото му. При допира кожата му настръхна, като през нея да е преминала вълна електричество, но съумя да запази баланс.
-И с какво по-точно можеш да ми помогнеш ти, Робърт Кар? 
Дългокосия усети как зоната на тила му се нагорещява, още малко и топли капки щяха да избият на повърхността.
-Имам доста качества.
-Така ли? - престорено учудено попита тя? - Изброй ми някои. Много съм любопитна.
Да, на това му се викаше истинска прокълната жена. От тези, които знаят как да те разколебаят, как да те накарат да се чувстваш по-низш, а малко след това като най-големия господар. Талант, който никой друг народ не притежаваше.

О, да, Робърт определено се намираше над или под сравнително големичък, доста горещ, тиган, който (ин)директно повишаваше температурата на тялото му до такава степен, че му трябваше още съвсем малко, докато дрехите му нямаше да се нуждаят от неговата помощ, за да се озоват на земята – те самички щяха да се стопят и мъжа щеше да остане само по своето достойнство. Определено изглеждаше и че Тони разбираше това, понеже нейното тяло не оказваше никаква съпротива на метафоричната искра, намираща се между двамата и противно на логиката, която диктуваше на мозъка да се отдалечи от първоизточника на „светкавици“, тя не изглеждаше да има такова намерение, отстоявайки своята позиция близо до Робърт. Очите й се бяха фокусирали върху неговите, като от време на време тя преместваше погледа си – за секунда-две – разучавайки детайлите по лицето му. И някак в случая беше добре, че около тях нямаше нещо лесно запалимо, понеже щеше да е нужна само секунда, която щеше да доведе до неконтролируеми пламъци, поглъщащи всичко в радиус от сто-двеста метра.
-Искаш... искаш да ти изброя качествата си? - Колкото и дълбоко в себе си Робърт да чувстваше приятното погъделичкване, той все още имаше своите проблеми и те нямаше да му позволят да се чувства спокойно. Поне не и за известно време.
-Точно така. Какво можеш да правиш, Робърт Кар? - Гласът, с който тези думи погъделичкаха слуха му, изражението на лицето, отправено към него, езика на тялото, намиращо се опасно близко до неговото, тези очи, в които тъмнината сякаш се разтваряше и говореше с такива думи, които можеха да значат толкова много неща, но в същото време някак изтънчено индикираха само едно. И това предизвикателство, което някак се четеше в цялото пространство около нея – всичко, което беше свързано, вързано или отвързано от нея, всяка малка подробност, всеки детайл, всичко това черпеше своята енергия от нейните жестове. То се развинтваше в пространството, събираше се в едно за части от секундата и моментално се насочваше към Робърт, спирайки на милиметър от лицето му, задавайки му само един въпрос. Само едно-едничко колебание, което той трябваше да превъзмогне, само една дребна стъпчица, след която всичко просто оставаше на инерцията, на емоцията, на радостта.
На лъстта.
Не можеше да се каже, че той не беше готов за това. О, Светии, той беше готов на това още откакто беше престъпил прага на своя „бивш“ дом, но всеки път, когато се беше стигало до това, всеки път, когато изглеждаше, че единственото нужно нещо, за да се завърши оралния договор между двете страни, беше неговия „подпис“, в главата му изникваше нейното лице. Нейната усмивка, нейните думи, нейните жестове, нейното всичко. Онази топлина, излъчваща се от нейното тяло, приличаща подозрително много на тази, която Робърт изпитваше в този момент. И това го плашеше – съмненията се трупаха в душата му по-бързо и по-рязко от повишаването на температурата в самото му тяло, желанието му променяше своите стойности толкова често, че сякаш тийнейджърските му години все още не го бяха пуснали, мислите му препускаха толкова често в двата края, че съвсем скоро мозъкът му щеше да обяви обедна почивка и щеше да остави разумните решения на резервния мозък. И нека поясним, без да изпадаме в големи подробности – този резервен мозък не беше заплануван за решения, от които последиците можеха да бъдат катастрофални. Дори още повече – решенията, взимани от тази „централна“ система, доста често водеха до катастрофалните последици.
И, о, радост – едно предстоеше да бъде взето точно в този момент.
-Ами... - Стратегическо забавяне. От опита, който беше придобил досега, Робърт знаеше, че колкото повече издължава изреченията в такива моменти, толкова повече нараства напрежението. А колкото е по-високо напрежението, толкова по-силно е привличането. А привличането води със себе си някои други неща. - Чувал съм, че ръцете ми могат да достигат иначе трудно достъпни места. Места, които други ръце не биха могли да намерят, да достигнат... - Погледът му слезе надолу, спирайки за момент точно на онова място, за което и двамата знаеха, че говори. Малко след това той отново се спря в очите й. - ...да натиснат.
-О, нима? - В гласът й имаше някаква прикрита ирония, но очите й разказваха съвсем различна приказка.
-Точно така. Чувал съм, че само с едно докосване, с един нежен допир, ръцете ми биха могли да постигнат чудеса, които се случват само един или два пъти в живота. - Дори за нормалните хора, това щеше да бъде преувеличение, но когато това го казваше един прокълнат, където живота беше едно доста разтегателно твърдение, този израз беше или откровена лъжа, или обещание за нещо, което действително беше уникално.
Но Робърт нямаше време да мисли или по-точно – не искаше да го прави. Все още имаше време преди „лицето“ в съзнанието му се появеше.
-Значи можеш да си служиш с ръцете? Това е хубаво. - Отново, ако този глас имаше силата да разтапя, пред нея в този момент щеше да лежи локвичка, съставена от нещото, което допреки секунда щеше да е било Робърт Кар. - А някакви други способности имаш ли, Робърт? - Този път фамилията му не беше спомената.
Топлината започваше да става непоносима. Беше някак толкова горещо, че дори и тънкия плат, от който бяха направени всички тези дрехи, предизвикваше непоносима жега. Някак като че ли беше прекалено топло за дрехи, като че ли всички те изглеждаха допълнителни, твърде зимни, твърде...
Излишни.
-Чувал съм от доверени източници, че оръжието, с което си служа, когато работя, е много... - Още една пауза. Една доста дълга пауза, всъщност. Очите му не се отместваха от нейните, тялото му беше спряло да трепери толкова силно, но все пак от време на време се усещаше прищракването на някой мускул. В такова положение беше истински късмет, че едно друго оръжие не беше решило да възпроизведе изстрел. -... здраво.
-О, така ли? - Една полу-усмивка се появи на устните й. Долната й устна се прибра малко назад, ала Робърт не забеляза това.
-Точно така. Също така ми е било доверявано, че работоспособността му е невероятна и че може да разбива... да разкъртва... да пробива... по цели... часове. - Мъжът поставяше ударение на всяка дума, като при последната той посмя да се доближи до нея, а ръцете му бавно се обгърнаха около кръстта й. За една секунда той беше направил първата крачка.
Оставаше само да изчака и да види какъв щеше да бъде нейният отговор.

Нека ви обясня дами и господа, че тази игра може да се играе само от изкусни представители на лъстта. Шахматната дъска е наредена, но на нея няма пешки или топове, всичко е в ръцете само на две фигури - царят и царицата. Още от началото, та чак до края те са своята армия, те измислят стратегията, траекторията, по която ще минат, за да достигнат до центъра на другия и да го победят, с други думи бутнат на земята, метафорично казано...или не....
Ситуацията бе толкова напечена, че Роб можеше да усети аромата на дим, без да има пожар. Липсваше само една цигара между устните му и картинката щеше да е пълна. Представяше си как духва сивкавата вълна към устните й, а тя ги разтваря и я поема в гърлото си. Очите на мъжът преминаваха през тялото й, докато ръцете му все така стискаха кръста без да са прекалено груби, но в никакъв случай и прекалено свободни. Бе улучил златната среда, която сега ускоряваше пулса й, туптене, което шифтърът ясно усещаше. Дори пламтящото сърце между бюстът й току се повдигаше и спадаше, издаващ нарастващата възбуда. Първоначално невинната визита придоби доста различни от очакваното форми и Кар само се надяваше някой да не ги прекъсне. Сериозно, ако в този момент някой влезеше, преспокойно можеше да го убие от яд. 
Но да се върнем към жената. Игривата й усмивка несъмнено съчетаваше в себе си удоволствие, желание и може би малко тъмнина, толкова чаровна за представителите на Прокълнатите територии. 
-Значи....казваш.... - Кеш се притисна плътно до него, като дългокосия усети гърдите й върху своите.
Стегнатият й, среден ръст от 170см напълно залепна за торсът му, от което достойнството му се затопли, а ликът на майка му все повече се размиваше пред погледа, сякаш му даваше свобода поне в този момент. Като че не искаше да разваля това за него, с ясната представа и обещание, че рано или късно ще му го върне тъпкано. По-скоро рано. 
-Че инструментът издържа с часове....
Дъхът й го удряше в лицето и гъделичкаше ноздрите му, самият той имаше мирис на теменужки, като да е яла такива бонбони само до преди малко. 
-Честна шейпшифтърска. 
Тони се усмихна още по-заканително и доближи устни до неговите. Деляха ги едва няколко милиметра и дистанцията все повече се съкращаваше.
-Знаеш ли, Роб Кар....винаги съм се чудела какъв ли е инструментът ти....
-Изцяло на твое разположение е....
В този миг кафявите очи на нашарената хубавица светнаха лукаво. Точно това й чакаше, точно това искаше да чуе и ето, че го получи. Доста лесно, но не и безинтересно. Хвана брадичката му и почти докосна устните му.
-Ще се възползвам..... - миг на затишие за по-голямо напрежение -...но някой друг път! 
Тъшшшш!!! Мъжът направо се почувства като гилотина да му е паднала на главата. Кеш се изсмя тихичко, без подигравка и се отскубна от него, връщайки се на бюрото си.
-Предай на Мик, че може да дойде когато поиска. 
Красавецът все още стоеше като залят с ледена вода, замръзнал в мястото си, с оронено достойнство буквално и преносно. Тази мръсница му бе изиграла номер, доста подъл при това, но мамка му, трябваше да признае, че доста я биваше и някак си вместо да я намрази изпита още по-голямо желание да я има. Може би...някой ден....За сега, царицата бутна царя, превземайки дома и съзнанието му. Каква блестяща и впечатляваща победа....

СТОП НА ИГРАТА НА РОБЪРТ!