Градската градина

Намира се по средата на града. Тя е сравнително малка. През нея минава част от малък поток, който се влива в реката. В него вирее тръстика и декоративен бабмук, което е в разрез с метеорологичния климат на териториите. Освен потока в градината има добре поддържани дървени пейки и няколко беседки.

Преминах улицата и навлязох в централният парк на града. Вървях така вглъбена, затворена за заобикалящият свят близо десет минути. И тогава го намерих. Младеж на не повече от 19 години. Стоеше на една пейка, клатеше глава в ритъма на музика, която си тананикаше и отпиваше от бирена кутия. Без нито една грижа на света. Издебнах жертвата си и застанах зад нея безшумно, като сянка, като привидение. Наклоних се леко, прокарах ръката си по гушата му и забих острието. Момчето се изцъкли и извика. С другата си ръка го хванах за устата с такава сила, че сподавените му ридания нямаше как да стигнат до нечии уши. Ръката ми се движеше от ляво надясно и разпорваше бялата му кожа, дълбоко. Кръвта изблика като водопад и изпръска врата ми. Заклах го като прасе. Почувствах се...добре...Звярът в мен бе задоволен, звярът в мен искаше жертва и я намери. Млада, крехка жертва... Подминах го и седнах на пейката срещу него. Бяхме застанали лице в лице. Аз безизразна-той с последният си ужасяващ израз. Аз бледа-той блед. Държах ножа на пейката до мен, бях окървавена и гледах момчето в изпъкналите, влажни очни ябълки. Пълната луна осветяваше зловещо убиецът и невинната му играчка. Стоях така известно време като малко по малко почнах да си припомням, че имам работа за вършене. Станах и измих кръвта от себе си, на чешмата в градината. Отидох до трупа и го повдигнах. Не беше от най-тежките, но не беше и от най-леките. Почнах да го влача по улиците, като завивах по по-пусти такива, за да не се натъкна на случайни "гости". Трябваше да стигнем до този Дрейк.

Казват, че престъпника винаги се връща на местопрестъплението. Явно по тази причина и аз дойдох тук. През деня градината изглеждаше много по-различна. По-спокойна. Повървях така известно време. Накрая седнах на една тревиста алея точно до самия поток. Тръстиката се вееше свободно и придаваше свой собствен звук. Чак беше красиво, макар и в този гаден, мръсен град. Потопих ръка във водата, загребах и я разпръснах около мен. Малките капки се озариха от слънцето. Почти придобиха цвят. За момент ми залипсва цигулката ми. Ако беше с мен времето ми щеше да мине много по-бързо, но тъй като не мислех за това вчера сега просто се облегнах на един издаден камък зад гърба ми и се загледах в ромолящото поточе. Следвах пътя му и замечтано, изпълнена с търпение чаках минутите да изтекат. Никой около мен нямаше значение. Бяхме само аз и тръстиката.

- Красиво е тук.Нали? - дочу се непознат глас около нея.
Младеж на възраст горе-долу колкото нея, стоеше и я наблюдаваше.На външен вид изглеждаше приятно.Даже, доста!Черна тениска с голямо деколте, от което се откриваха различни видове татуировки.По лицето му си личаха ясно пиърсинги, поставени симетрично един от друг.Дългата му руса коса покриваше част от лицето, но това което може би той се опитваше да скрие, е голям белег точно от страни на лявото му око.Имаше красиви маслено-зелени очи, които гледаха с любопитство.

-Понякога, когато сме сред природата или сънуваме, ни се случва да доловим невероятни багри, които после не успяваме да опишем, защото надхвърлят обхвата на “нормалните” ни възприятия, както и езиковите ни изразни средства.За това, когато хората не могат да изразят нещо, пишат.Нека се запознаем - момчето беше доста ентусиазирано, дори може би малко прекаляваше с наивността си - Аз съм Дерек.Дерек Лайт.
Той седна до нея, без да чака покана и подаде ръката си.

Бях стиснала кръста си здраво, гледаща отплеснато пред мен.
- Красиво е тук.Нали?
Чух непознат глас, който наруши уединението ми и се обърнах. От страни на мен стоеше русокос млад мъж с доста интересен външен вид и съзерцаваше водата с цялата й необичайна растителност.
-Понякога, когато сме сред природата или сънуваме, ни се случва да доловим невероятни багри, които после не успяваме да опишем, защото надхвърлят обхвата на “нормалните” ни възприятия, както и езиковите ни изразни средства.За това, когато хората не могат да изразят нещо, пишат.Нека се запознаем.
Той седна и подаде ръката си.
- Аз съм Дерек.Дерек Лайт.
Дани, Дрейк, сега пък Дерек.
Гледах го известно време недоверчиво. После просто въздъхнах и поех ръката му.
-Прав си - красиво е. И спокойно. Кара те да се замислиш за чудесата на света, но после някоя грозна гледка те връща в реалността и се сещаш колко противен всъщност е този град, а заедно с него и ние. Гледка като изоставено сиропиталище или порутен, вмирисан дом. Кой ще реши кое е по-ужасно за погледа — изсушените сърца или празните черепи? Мен не ме бива в писането. Единствената причина един човек да пише история, e защото, чрез нея може да разбере миналото и да се подготви за смъртта си ...Аз изразявам себе си чрез музика.
Направих малка пауза.
-Дориан. Дориан Смит.

Момчето пое ръката ѝ, като я стисна здраво.Докосвайки студената и ръка, той усети заряда енергия който се съдържаше в тялото и.

Докато двамата стояха облегнати, вперили погледи в далечината, на стотина метра зад тях стояха двама мъже.Високи и съсухрени от годините, с изпити лица.По ръцете им личаха пресни белези от мъчения.
Двамата мъже стояха прикрити зад дърветата, вперили погледите си към Дориан и новият и познайник.

- Дали ще се справи?
- Не вярвам.Не знае как се прави..
- Стига бе, не е толкова зле. - извика единият от мъжете, като сръчка другия с лакът в ребрата.
- Отивам да му помогна...
Тъкмо мъжа излезе от прикритието си, когато Дерек се обърна назад за да види познатите си какво правят.Видя как единият се засили към тях и се намръщи.*Не сега, не сега* - премина мисъл през главата му, след което сбръчка веждите си.Двамата мъже се гледаха отдалече, но ясно виждаха погледите си.Високият мъж който се криеше до преди малко не се отказа от намеренията си и продължаваше да приближава.За това, Дерек бръкна в задният си джоб и извади малък меч.Насочи го заднешком към приятеля си, след което го заби в земята.Искаше да му даде знак че сега не му е времето за действия.
Мъжа почти приближи до тях, когато рязко смени посоката и тръгна по пътеката.Спря се до една бутка за царевица и си взе.После, седна на една близка пейка и заговори някакъв старец...

Дерек отпусна хватката от ножа си и се обърна към момичето.Тя все още бе вперила поглед напред, явно мислейки за нещо.
- Дориан Смит, значи.Какво Ви води тук г-це Смит?

Усетих присъствието на две аури на няколко метра зад себе си. Може би десет-двайсет най-много. Наблюдаваха ни. Не знам какво бяха намислили, но определено не умееха да прикриват присъствието си. Не и онези двамата за разлика от този тук. Гледах напред захласната, но усетих, че нещо става. Бях свила колене, а едната ми ръка вече бе на дръжката на ножа ми, който се намираше в задната част на чорапа ми и здраво я стискаше. Едно погрешно движение от красавеца тук и кръв щеше да се лее. Моята или неговата.
- Дориан Смит, значи.Какво Ви води тук г-це Смит?
-Скуката.
Млъкнах за момент и си поех въздух. С едната си ръка, докато другата все още държах на оръжието си, извадих кутията с цигари и запалих една. Издишах пламъка, който се изви като мъгла над потока.
-Не виждам нищо странно в това едно момиче да се излежава в парка и да се наслаждава на една от без това прекалено малко хубавите гледки в града.
Този тип не ми вдъхваше доверие. Никакво.
-Нима Вие.... - имитирах неговото официално обръщение - сте тук по друга причина?

Дерек захапа едната обеца на устната си, като се замисли за миг.Все още не бе сигурен дали трябва да обели дума за причината, заради която е тук.Той постави показалец на устните си, потупвайки леко върху тях.
- Всичко на тази земя, си има своята причина.Дори когато сънуваш кошмари и се стряскаш в съня си, това не е случайно.Мозъкът ни по свой си начин ни подготвя, за евентуални следващи събития, които може би не очакваме.

Докато момчето философстваше по своят си начин, по лицето на Дориан си личеше че тя губи интерес.Това не му обягна и той смени веднага темата.Той сви лявата си ръка в лакътя, поставяйки я като параван между него и Дориан.Стисна юмрук и след секунди покрай него започна да се процежда енергия с наситено червен цвят.Ясно се виждаше от червените отенъци, че беше същата каквато използва и Дориан.Призоваваше я да се излива от ръцете му по същият начин, но с много по-голяма лекота.Момчето замахна с ръка напред, изпращайки сноп от енергията си на около два метра от тях.Тя видимо падна на земята и се разтла по нея в малък кръг, който започна да променя цвета си.Колкото по-тъмен ставаше облака от силата му, толкова повче той се пропиваше в земята.На това място където падна енергията почвата изсъхваше, тревата повехна, а след като придоби мръсно-жълтеникавият си цвят, тя се подпали.
Накрая остана само едно черно петно, от което излизаше дим.Но този дим така и не се разсея в пространството, а напротив.Стоеше като покривало над мъртвец.Закривайки черното петно от изгоряла трева, снопът дим се увеличаваше все повече и повече, докато не започна да придобива някаква форма.Формата се видоизменяше за части от секундата, образувайки тялото на голяма котка.Или по-точно - разлагащо се подобие на гепард.Животното се излегна пред тях, като опъна покорно лапите си в краката на своят господар.По тялото на животното се виждаха ясно разкъсани рани, които не кървяха.Просто му придаваха по-злокобен вид, който би стреснал дори корави престъпници в този край.Очите му се открояваха с червеният си цвят, който бе по цялата им основа.Не се виждаха нито ирис, нито зеници, тъй че бе трудно на човек да прецени на къде точно гледа животното.
От него се носеше зловонен аромат, напомнящ на сяра.

- Има някой неща г-це Смит които ни свързват.
Дерек погали по главата своят слуга, след което се облегна на ръката си и се изправи пред момичето.Моментално животното скочи до него, отърквайки тялото си около краката му.Направи полу-кръг около него и застана с лице към Дориан.Впери червените си очи към нея и изръмжа.

- Тихо! - извика заповеднически той, а животното мигновено му се подчини като започна да се оглежда сякаш никой не стоеше пред тях. - До скоро виждане, г-це Смит.
Дерек отметна косата си настрани с ръка и се запъти към другият си познат, който все още се криеше някъде наблизо зад дърветата.Сякаш дойде само за да се докаже пред нея с магията си и да я впечатли като нескопосан сваляч.Дълго време след това, Дориан стоеше и не знаеше как да реагира....

Пустият ми поглед бе устремен към пурпурното, леко кърваво небе.
- Всичко на тази земя, си има своята причина.Дори когато сънуваш кошмари и се стряскаш в съня си, това не е случайно.Мозъкът ни по свой си начин ни подготвя, за евентуални следващи събития, които може би не очакваме.
При думата "кошмар" настръхнах и рязко извърнах черните си очи към него, със сбърчени вежди. Усетих как желязната дръжка на ножа ми се впива болезнено в пръстите ми от прекалено силният захват. Китката ми трепереше от страх. Не, не от него, от това, което имаше в мен и което уж случайно той спомена. Не вярвах в случайностите. Опитах се да си придам небрежен вид и мъжът смени темата. Призова магията си и я трансформира в голям леопард или гепард от тъмен дим.
- Има някой неща г-це Смит които ни свързват.
Той стана, сбогува се като отбеляза, че това няма да е последната ни среща и се отдалечи. Не се обърнах след него. Бях захапала долната си устна, зъбите ми трескаво скърцаха. Намръщена хвърлих фаса си в потока, въпреки нежеланието си да мърся това запазено кътче. Влагах някаква метафора в това да изхвърлиш боклук в бистър, неопетнен поток. Имаше нещо извратено в тази незначителна постъпка.
Още стисках камата. Отпуснах ръката си и я разтворих. Махнах я от острието и я погледнах - беше окървавена. Но нямаше рана. Чак тогава усетих една почти незабележима болка в задната част на бедрото. Докоснах мястото и установих, че от няколко тънки рески текат малки струйки кръв. Толкова силно бях хванала ножа, че той беше раздрал малка част от кожата ми. Избърсах се и станах. Слънцето почваше да залязва. Колко ли време съм стояла в градината преди да се появи непознатият. Бях изгубила представа. Обърнах се в противоположна посока и тръгнах към вътрешността на града. Времето настъпи....

Геш я изгледа учудено:
-Какво? Не си ли била в града до сега?
Погледа й показваше, че явно за първи път се намира тук.
-Ясно, значи ще направим една обиколка докато не стане време да се прибираме. Да седнем.
Той я поведе към една от свободните беседки и двамата се настаниха. Зайо Байо извади две от кенчетата с бира, отвори ги и подаде едното на Меропа.
-Няма да те питам какво е станало с Лушиъс докато ме е нямало. Не съм сигурен, че искам да знам, а и да поискам ще разбера от него. Но ми кажи поне как си? Добре ли си?
Ако не друго определено не изглеждаше на себе си и мъжът усещаше, че приятелят му е виновен за това й състояние.

- Целуна ме.
Бирената кутия в ръката на Геш падна на земята и се разля. Меропа го погледна и видя, че той е зяпнал с отворена уста. Разширените му очи изпъкваха под голямата му шапка.
-Този глупак.
Той плесна лицето си с широката си длан и я прокара през цялото му продължение.
-Този безумен, неуравновесен, истеричен глупак.
Некромансъра, да той беше некромансър, се опита да запази спокойствие. Разтършува се в торбата, извади последната бира, отвори и нея и изпи повече от половината на един дъх.
-Може би - почна накрая. -Може би ще е по-добре да забравиш за това. А и той не си заслужава - засмя се в опит да избие всичко на майтап - Помисли си, нима можеш да обичаш такъв психически изкривен индивид като него? Не ми-сля, хахах!

-Благодаря ви. Вие сте истински приятел. Искам да знаете, че винаги ще бъда до вас, ако имате нужда от подкрепата ми, макар че съм хиляди пъти по-безпомощна от вас... Така де.
О милата, наивна Меропа Морт. Кой в случая беше безпомощен - тя или...? Дори не осъзнаваше какво му причинява. Едва ли някога щеше да разбере. Но на Геш не му беше работата да се бърка в тези неща, нито да се опитва да я разубеждава. Колкото и да обичаше онзи нехранимайко и да се грижеше за него, знаеше, че има неща като това, които са извън неговия контрол. Единственото, което можеше да направи е да бъде до приятеля си и да се опита да го вразуми. Щеше да го вразуми, трябваше....трябваше на всяка цена за доброто на всички.
- Каква е вашата история, господине?
Думите й го секнаха и прекъснаха мислите му, които в този момент бяха повече от логични и разумни за разлика от другите дни.
Той опти една голяма глътка и шумно преглътна.
-Ххххммммм.... - замисли се над въпроса и за момент. -Моята история? Не мога да кажа, че е кой знае колко фрапираща. Не съм бил затварян в кули, не съм заличил собственото си село, нито съм бил прокуден благородник или подобни. Аз съм шутът в цялата постановка. Да шут, но способен да казва каквото си иска без никой да му държи сметка за това. Такава е ролята ми. Още от дете съм израснал в Роузкилл. Почнах като чирак на предния гилдмайстор. Свестен човечец беше - нищо, че бе шейпшифтър. Толкова се сраснах с това място, че не исках да го напусна тогава когато имах тази възможност. Превърнах се в неразделна част от него като стените или порутения фонтан отпред. Знам всяка една малка подробност, всеки скрит кът на имението, даже и мишите дупки. Приех поста на домакин защото....е няма да те лъжа, защото ме мързи да правя нещо по-сериозно. Не ми се занимава с боеве и преподаване - проблемно е. Предпочитам да се разхождам наоколо следящ развоя на събитията или затворен в малкото си кабинетче, а ако някой иска да ми прави компания няма да го изгоня. Но не мога да отрека, че най-приятен ми е Пахт. От както дойде тук, а от тогава мина много време, повече от колкото мога да си представя се закриляме. Сдушихме се, разбираш ли. Това общо взето е моята история. Нищо крещящо и сърцераздирателно.

Той се засмя силно, почти истерично.
-Скъпа ми Меропа в Роузкил е всичко, но не и спокойно. Трябва да си го забелязала до сега, не? - оплези й се той. Разбира се какво се мъдри в малкото й мозъче. Любопитството уби котката се казва, но все пак реши да й достави това удоволствие. Той се огледа и фокусира едно голямо столетно дърво. Клоните му се разлистваха на всички посоки, а тялото му беше достатъчно дебело да се направи цял топ от него. Геш протегна ръката си към масивното растение и за една секунда момичето видя как листата изсъхват, клоните започват да се ронят, а стъблото се съсухря. Дървото се спаружи и падна мъртво на земята. И това не беше умъртвяването, което правеха земните магове. Некромансъра чисто и просто изцеди всяка една жизнена капка от него, магията му го отрови и извлече соковете му. Все едно да наблюдаваш как грозде се превръща в стафида.
-Това искаше да видиш нали? - самодоволно се подсмихна мъжа и отпи от кенчето си.

-Ахахаххахаахахаа - засмя се искрено Геш. За първи път му се покланяха. Ако трябваше да си признае честно не му беше зле, хич даже.
-Хайде, хайде, ставай. - хвана я за раменете и я повдигна, като я положи отново да седне до него на пейката.
Двамата си говореха за врели некипели и пиеха охлаждащата си напитка. Когато и последната капка свърши Зайо смачка кутиите и ги хвърли зад рамото си без да се обръща. Те паднаха централно в един кош като баскетболни топки. Той скочи на крака и се ухили.
-Да тръгваме зайче. Нощта още не е свършила.
И заподскача по вече познатия й начин.

/Пиши на улиците/

Времето беше все още хладно.Утринната роса отдавна се бе изпарила и нямаше следа от нея.В градината нямаше много хора.Тук-там се виждаха сутрешни спортисти които подтичваха покрай потока.

- Какво хубаво утро-о! - провикна се Дрейк, доволен от хубавото време.Ухилен до ушите си той се обърна към Дориан, която все още се опитваше да прикрие малкият си празник, носейки умело своята маска. - Ей, госпожицата с тайните! Къде си? Ехооо - размаха ръката си пред лицето на момичето, което бе потънало в мисли.
- А...извинявай.Тук съм.
- Да бе, виждам! Ама душата ти избяга...

В този момент двамата преминаваха покрай една пейка,Тя беше износена, точно като стареца който стоеше на нея.Toй бе стар, закален от времето и опита си.Кожата му бе набръчкана в дълбоки бръчки по малкото му лице.Тъмно кафяви петна, като звезди, наредени по тънкото му чело и бузите.Очите му бяха пронизително зелени и привидно бяха изгубили погледа си в реалността.Устата му беше суха и тънка, отваряйки се само да издиша.Дрехите му подхождаха.Тъмно сив цвят риза и окъсани панталони обхванали кривото му тяло.Краката му бяха украсени с красиви черни обувки, които бяха напълно не на място.Стареца носеше шапка, прегъната в средата, прикриваща по-голямата част от бялата му коса.Ръцете му бяха скръстени деликатно през скута му, докато прекарваше времето си да гледа в земята, оставайки се реалността да го бута във времето.Мислите му препускаха през хиляди мисли, спомени и стари вещи които сега са изгубени.Там той стоеше, все още жив...
Стареца протегна сухата си ръка към Дрейк и приятелката му, които бяха на няколко сантиметра от него.

- Моля ви... моля ви за малко хляб... - помоли дядото, гледайки изпод шапката с тъжните си очи.

Той ме водеше нанякъде и не след дълго се озовахме в парка. Загледах се в реката или по-точно в тръстиката. Люлееше се толкова безгрижно от лекия вятър, че за момент и завидях. И тогава ни заговори стоящия на пейката.
-Моля ви...моля ви за малко хляб....
Добре, на мен ли ми се струва или в този старец имаше нещо нередно. Не в това, че искаше хляб, а по-скоро заради облеклото му. Щом проси значи няма пари, но пък лъскавите му обувки те подвеждаха на мисълта, че явно има, иначе щеше да е с някакви извехтяли, скъсани чепици. Просто нещо не се връзваше. Но дали защото имах рожден ден и бях по-благосклонна от обикновено или заради спомена от онази нощ на кея, в която още един подобен старец искаше да ми помогне, вместо да го изругая, казах на Дрейк да ме изчака тук и се запътих към една будка, на която продаваха топли закуски. Купих един симит хляб и се върнах. Приближих дядката на пейката и му го подадох. Не знаех какво да кажа, не бях свикнала да помагам на хората, нито те на мен и изразните ми средства в случаи като този зацикляха напълно. Даже и когато дадох парите на Дрейк на онези сираци го направих безмълвно.
-Заповядай... - бе единственото, което умът ми можа да измисли, а малките ми устни да пресъздадат под формата на звукове.

Хората често сочеха или се втренчваха в бедният старец без живот.Някой от минувачите в парка сядаха до него да четат сутрешния си вестник, а стареца загледан в тревата винаги се съобразяваше с тяхното присъствие.Въпреки, че човекът до него щеше да си тръгне и старецът отново щеше да остане сам.
Но, не и този път.Младото момиче благоволи да се отнесе с уважение към стареца, като изпълни желанието му.В очите му се прочете искрено щастие, но то бе покрито от тъга.Тъгата един старец да проси за насъщния, за да преживее още един ден.

- Благодаря...благодаря... - редеше думите той, като целуваше ръцете на Дориан от благодарност.Стареца покани двамата младежи да седнат до него, а те не можеха да му откажат.Настаниха се удобно до него и се заслушаха в думите на стареца, който със треперещият си глас се опита да им разкаже историята си.Той им разказа как преди години семейството му, съпругата, децата му дори са си заминали без него, оставяйки черупката му от живот да се скита завинаги в несигурност.През всичките тези години, той не е намерил логичен отговор на това защо е останал жив.Разбира се, средностатистическият човек разхождащ се в парка никога нямаше да разбере това...

Що се отнасяше до името му, той дори нямаше такова или поне така твърдеше.Никой не го познаваше и никой не искаше.Той беше никой, самотник, не искаше да прави нищо с никой, така че и никой не искаше да има нищо общо с него.Това бе порочният кръг, който продължаваше около него в реалността.
Денят им можеше да продължи така дълго в сладкодумни приказки със стареца, ала след като той се нахрани, пое по своят път.Благодари на двамата и най-вече на момичето като отново целуна ръката ѝ.После продължи надолу по пътеката.След около двеста метра, той отново седна на една пейка, протягащ ръце към минувачите, ала никой не му обръщаше внимание...докато не се появи една жена.Стара почти колкото него, но все още можеща да се движи.Застана пред краката му и протегна ръце към него.Пооправи схлупената му шапка, помогна му да се изправи и го хвана под ръка като го поведе по пътеката.

- Виж - възкликна Дрейк - май твоят добродушен дядо не е сам...

И просто така той намери своята Дулсинея, която го подхвана и малко по малко се изгубиха в недрата на парка, който сега ми изглеждаше толкова пуст. Дали сега беше щастлив? не знам. Знам само, че аз трябваше да съм - тук, сега, до този мъж, от който имах крещяща нужда. Но не бях, защото знаех, че никога тази нужда няма да се запълни. Самотата е грозна смърт. Най-грозната от всички. Да бъде толкова близко и в същото време толкова далеч.
- Виж....май твоят добродушен дядо не е сам...
-Да... - тихо отвърнах. Поне на края не беше. Щастливец. -Радвам се, че си с мен.... - все така глухо, но думите ми го изненадаха и той се усмихна благо. Не исках това. нямах нужда от благи усмивки, които ми изглеждаха един пълен фалш. Всъщност знаех ли какво искам реално? Може би затова запълвах времето си в тренировки, водена толкова силно от желанието за отмъщение. Защото нямаше с какво друго да го запълня. Смисъла все още не беше открит. А всъщност сега имах нужда от него. Не, не само от него. Имах нужда от нея. И то голяма. Но беше толкова далеч. Само ако можех да се телепортирам колко лесно щеше да бъде. Но дали ако го попитам?....
-Дрейк....може ли да направиш нещо за мен? Може ли да ме отведеш на едно място? Само за днес, а вечерта да се прибера.

Дрейк все още се бе загледал в стареца който си тръгна, когато момичето разсея мислите му.

-Дрейк....може ли да направиш нещо за мен? Може ли да ме отведеш на едно място? Само за днес, а вечерта да се прибера.

Какво пък и хрумна сега?Явно искаше отново да изчезне нанякъде.Първоначално когато тя го помоли за това, нещо в него трепна.Все едно някаква защитна функция на тялото му се отключи, която искаше да я предпази.

- Стига да ме вземеш със теб.Само кажи къде отиваме...

Да го взема със себе си? И таз добра! Нямах нужда от бавачка, не го ли беше разбрал до сега? Не, че не исках да прикарам време с него, напротив. Особено на рождения ми ден, нищо, че той не знаеше за това. Но все пак не исках да го отделям и от работата му. Вече с дни живеех при него и всячески се опитвах да не му преча. Не успявах особено с всичките глупости които вършех и все пак се стараех. Е добре щом иска да дойде. Тъкмо ще го запозная с Арадел. А и така нямаше да ми се налага да моля отново Скай да ме прибере. Всъщност не ми се искаше да го срещам точно сега.
-Маджестик! - кратко отвърнах като се усмихнах.