Градската градина

First topic message reminder :

Намира се по средата на града. Тя е сравнително малка. През нея минава част от малък поток, който се влива в реката. В него вирее тръстика и декоративен бабмук, което е в разрез с метеорологичния климат на териториите. Освен потока в градината има добре поддържани дървени пейки и няколко беседки.

Таня пое цветето и се усмихна напълно искренно.
-Кокиче! - възкликна тя и го помириса. Колко подходящ избор наистина.
Тъкмо докоснал цветето, върху носът й капна една безцветна, стъклена капка.
-О!
Двамата повдигнаха главите си и очите им почнаха да се пълнят с поредицата капки, които скоро почнаха да се стичат по лицата им. Виктор се притесни за дамата си, но когато я погледна видя, че лицето й грее от радост, а косата й сега приличаше на черен водопад. Бе толкова красива, докато водата мокреше порцелановата й кожа. Тя се изправи и пое всичките малки водни светулки, които можеше слабото й тяло да приюти. В този момент мъжът се чувстваше неопределено, необяснимо, поне за нас. Той също стана и я хвана за ръцете, като едната все още стискаше кокичето. Искаше да й каже нещо, но дъждът почна да засилва и скоро се превърна в немилостива буря. Красотата на небето стана по-скоро тежест, от която бе по-добре да се пазиш. По улиците се стичаха локви, а езерцето се бунтуваше и пълнеше.
-Да се махаме от тук. - провикна се Виктор, защото вятърът заглушаваше думите му. Той се затича, като не пускаше Таня, а я водеше бързо след себе си.
Двамата изтичаха под една дървена стряха, която изглеждаше стабилна и се скриха там. Момичето изглеждаше все така щастливо и за пореден път помириса цветето, след което огромните й очи се застопориха върху лицето на придружителя си.
-Благодаря! - пророни тя през плътните си устни.

Таня положи длан на бузата си, точно там където Виктор я беше целунал. Устата й бе леко отворена, изражението захласнато, невярващо. Трябваше й време да се окопити. Когато най-накрая го направи, момичето взе кокичето, което все още стискаше. Всъщност не го бе пуснала даже и за момент. Тя хвана едната ръка на Виктор и разтвори дланта му, така че вътрешната й част да сочи нагоре. После постави цветчето, което се беше скършило на две в шепата му и я затвори, като я стисна нежно с двете си ръце.
-Даваш ли ми го? - попита той.
Бледата красавица кимна сдържано, но в очите й играеха мокри вълни.
-Защо?
-Един спомен. - каза тя с крехкия си глас и се усмихна. Погледна към пълната луна и застопори погледа си в нея за няколко минути. После още без да се обръща към мъжа, попита:
-Ще ме заведеш ли в къщи?

/Бо, знаеш какво да правиш. Ако се прибирате може да пишете направо на коридорите в Роузкилл/

Стигнахме до тук като преди това си бяхме взели нещо за хапване. Имахме нужда, а и след тази татуировка, напълно задължително.
Бях права. Градината не изобилстваше от много представители на човешкия род. Все пак беше късен следобед и повечето хора бяха на работа, или спяха или кой знае какво. Което ни устройваше напълно. И все пак избрахме една пейка до самото езерце и седнахме на нея. Гледайки водата Меропа се беше замислила.
-Мислиш си за него нали?
-Кой?
-Как кой? Него! - наблегнах на тази дума, не беше нужно да казвам името. И двете знаехме, че не говоря за онзи къдрав пудел.
-Тази твоя сила, до къде може да стигне по-точно?
Замълчах за миг. Любопитството си е голямо нещо. Обърнах се към нея и хванах ръката й.
-Първия път, в който те зърнах имах видение за теб. Те не винаги са праволинейни. Повечето пъти са замаскирани като метафори, но винаги намирам смисъла им. Тогава видях червена роза, която падаше от водопад и беше пределно ясно, че това си ти. А сега.
Стиснах дланта й и затворих очи. Не обичах да използвам силата насилствено, но понякога се налагаше. Концентрирах се и заключих мозъка си за заобикалящите ме шумове. Пред очите ми се яви същата тази роза, все така червена и красива. Тя падна на земята, а малките капки роса покриваха листата й. Главата почна да ме наболява, но се търпеше. Изведнъж от един облак се процепи малък пролук, а от пролука се изстреля светлинен лъч, който се заби в цветето и го разполови на две. Отворих рязко очи и съзрях нейните. В погледа й се четеше интерес, леко недоумение. Не знам как си представяше по-точно силата ми, но тя идваше в различни нюанси, както й е кеф. Сега бе по-слаба, болката която изпитвах не беше толкова мощна и освен глухия тъпан в главата си, друго не усещах. Разказах й какво съм видяла. По принцип не го правех. Беше твърдо против принципите ми, но се сетих за Арадел. Тогава не я предупредих и ето какво стана. Нямаше да направя тази грешка втори път.
-Не знам какво точно означава, но знам, че няма да е нещо малко и трябва да се пазиш. Не искам да те плаша. Просто....бъди нащрек.

Изгледах я учудено. Цветя?! Как разговорът се обърна за цветя? Но всъщност като се замисля, самата аз й казах, че днес искам да е приятен ден, без излишни драми. Явно тя също беше на това мнение.
-Ъххх...ами...има едно.
Замислих се как да го обясня, но тя бе човек, който се интересуваше от тези неща. Сега ако говорех с Арадел сигурно щеше да ме поправя на всяка дума. Все пак не бях свързана толкова много с природата, но това цвете наистина ме беше пленило, откакто четох за него в една книга, а даже не го бях виждала на живо.
-Казва се Лотос. Знам, че цъфти един единствен път в годината на много малко места. Живее за един ден, а на следващият увяхва, за да изникне ново на негово място чак след дванайсет месеца.
Замълчах за момент.
-Може би историята му ме завладява повече отколкото цветовете му, но това съм си аз. Все гледам да има нещо различно и странно в нещата, които ме заобикалят. - усмихнах се благо и поставих длан на рамото й. Тя ме погледна с онези изпълнени с вечна надежда очи. От къде я взимаше? - Точно като теб. На повърхността нищо особено, но вътре много по-различна от повечето прокълнати, защото по незнайни за мен причини съдържаш доброта, с която малко могат да се похвалят. Точно като розите, които толкова много обичаш.

Тъкмо отпивах глътка вода, която си бях взела от пазара, когато чух.
- Ей, да знаеш, ... въпреки че можеш да късаш глави за сутрешна загрявка ти също имаш добро сърце.
Глътката ми секна и ами и направо си изригна от устата ми. Водата изхвърча и се изсипа в езерото като фонтан. Какво ти, даже се закашлях. Наложи се Меропа да ме тупа по гърба, защото си помисли, че се давех в собствените си течности. Когато това отмина почнах да се хиля с искрен, но истиречен смях от казаното.
-Аз? Добро сърце?
Да, разбирах какво имаше предвид, но не смятах, че е права. Вярно защитавала съм я. Нея, както и Арадел, Дрейк, че даже и онзи зеленокосия. По дяволите, притесних се даже и за Дани, но, не, не можех да приема, че в душата ми се таи нещо подобно. Е, може би малко. Не, не глупости. Ако почнех да вярвам в това, бях погубена во веки.
-Нямаше да мислиш така, ако знаеше какво съм вършила, както и какво ми предстои да върша.
Сега моя тон беше сериозен.
-Ако има нещо, което разбрах от напускането на родния си град, то е, че съм способна да обичам....или нещо такова, но също така и, че съм способна да нараня тези които обичам ако ми дадат повод. Трудно е да израснеш сам и да разбереш човешките чувства, когато е нямало към кой да ги изпиташ. Затова докато растях в онзи празен град се научих да обичам книгите, музиката, нощта, но колкото до хората. Тук нещата стават доста по-сложни. Може да съм превързана към теб и някои други, но това няма значение за мен. Ако не вярвам на някой, ако предаде доверието ми, ще умре. Такава съм си - същество на мрака. Е, явно даже и нощните хора имат чувства, признавам. И все пак ако бях на теб нямаше да залагам на добрата ми същност, защото тя се открива рядко и също толкова бързо може да се замени от жестокост.
Гледах я толкова студено, че ми се стори, че ще се уплаши. Не исках това, затова се усмихнах накрая.
-Но ти не си застрашена, така че спокойно.
Запалих цигара и погледнах към залеза. Небето беше обагрено в розов отенък и скоро щеше да отстъпи място на любимата ми луна.
-Морт, наистина. Какво всъщност значи да обичаш някой? Бях искрена с теб и мисля, че има и такава част от мен, но до скоро не бях обичала, не съм била щастлива или на място. От къде да знам, че това е правилния начин, а не просто някакво втълпяване, че всъщност чувствам? Как мога да разбера, че нещо е истинско, след като никога не съм го познавала?
Тя можеше да ми обясни. Винаги даже и в онези тежки времена е била добра и мила. Трябваше да знае.

- Да обичаш...
Меропа млъкна за миг, за да помисли как точно да отговори, защото задачата не бе никак лесна. Чувствата са трудно нещо и определено много необяснимо. Те просто се случваха и едва ли имаше точно определена формула, по която да се зараждат.
- Любовта се проявява под всякакви форми - започна тя - Някои момичета предследват по цял ден субекта на желанията си, а други са по-дистанцирани. Като например майка ми. Човек не би предположил, че изпитва дори капчица любов към баща ми, но.. тя го обичаше. Виждах го в очите й вечер, когато седнехме да се храним заедно на масата. Докато отчупваше от хляба си, му хвърляше поглед уж случайно, но всъщност искаше да види дали е добре, дали е разтревожен, дали.. разбираш ме. Казвам ти го, за да не си помислиш, че да обичаш някого, означава да го засипваш всекидневно с тонова сантименталности. Обичта е много отвъд това. Тя е онова съкровено чувство в гърдите ти, което пазиш само за себе си. Онова чувство, което те топли през нощта, докато заспиваш. Онова чувство, което ти дава надежда и спокойствие въпреки всички беди на главата ти. То прокарва лъч светлина в чернотата, сред която живеем. Да обичаш някого означава да се интересуваш за него... дори и да не си го признаваш, дори и на подсъзнателно ниво. Когато си далеч от този човек, ще се чудиш дали е наред и от сърце ще му желаеш доброто... При спомена за него вътре в теб ще се зароди красиво, нежно усещане .. като неоновите пеперуди, които в момента танцуват покрай нас. Ако не обичаш, в душата ти ще е пусто, съвсем празно, студено.... като лед. Но ако този лед почне да се разчупва и разтапя при мисълта за даден човек... тогава го обичаш.
По бузите на Меропа се разля руменина. Сигурно бе мислила за някого, докато споделяше тези съкровени неща.

-Да мислиш за другия, казваш. - отвърнах сама на себе си замислено, гледаща напред в....ами в нищото. Така е, понякога нищото е най-добрия другар, който може да те накара да осъзнаеш всичкото. Който те оставя сам да достигнеш до истината, без да те пришпорва, без да бърза, защото винаги ще е там. В нищото се крие смисъла, защото се бориш със зъби и нокти да го намериш, да го направиш част от себе си. Даже една единствена, миниатюрна частица, която ще пречупи леда, отдавна наслоил се върху сърцето.
Какви глупости само говоря! На кой ли са му притрябвали мислите на едно психично разстройство като моето. Ненужни думи, най-добре е да си останат скрити.
-Аз често мисля за теб, за нея, за Дрейк и за Дани.... - нямаше значение, че не знае за кого говоря, защото имената не бяха важни. Не те те правят човек. -Това означава ли, че ви обичам? Означава ли, че....самотата може поне за малко да....да направи мъничко местенце на, не знам, не на щастието, но на....на истината?
Да, сигурно ме мислеше за луда. Нямаше да сбърка. Даже не знам защо й пълнех главата с такива идиотщини. Та сега тя си мислеше за онзи мъж запленена от мистичност и красота. Какво я бъркаше нея, че някакво си зомбирано момичеподобно същество се бори с емоциите в душата си.

Допуснала съм ги, а? Да, май така се беше получило.
- Кажи ми... Как ще се почувстваш, ако се върнеш и разбереш, че Дрейк е умрял? Да чукам на дърво, разбира се. Как ще се почувстваш, ако го загубиш, и изчезне от живота ти.. изчезне от всякъде, сякаш не е съществувал, и никога няма да се върне?
Очите ми се разшириха докато слушах това. Знаех, че го казва като една друга възможна алтернатива, но нещо ме жегна, защото всъщност знаех, че е напълно възможно, при положение, че живея с него. И то не за друго, а заради мен. Да , заради мен можеше много да си изпати.
Скочих на крака и се обърнах към нея припряно, ядно, но не на самата Меропа, а на самата идея.
-Как така ще умре? Няма да умре. Няма да го позволя. Ако някой го нарани, ще им изтръгна червата през гърлото. Ако умре ще прекося целия свят, ще отида чак до небесата или до подземното царство и ще се боря до кръв с Дантес, за да изкопча душата му към светлината.....
Продължавах ли да бърборя спонтанно и енергично, без даже да се замислям какви думи излизат от устата ми.
-Ще преобърна целия Ад наопаки, ще отрежа крилата на Елисандра, ще ще....Как ще умре бе? Та аз го Обичам!!!
И тогава се усетих какво съм изрекла и си ударих един шамар по устните, за да млъкна. Бях опулена, със стисната уста и невярваща, че това чувство дойде толкова изневиделица на повърхността. Без да го мисля, както когато щях да си тръгна от него. Без да умувам дали е правилното, то просто си изби. Сякаш не аз го търсех, а то намери мен.
Меропа се беше усмихнала. Това ли искаше да чуе? Това ли имаше предвид, че изпитвам към него както и към останалите, включително и нея? Когато отпуснах ръката си тя все още се усмихваше невинно.
-Ах ти малка хитрушо! - засмях се и я хванах за ръката. -Благодаря ти!

Хубаво беше да, права е.
-Спокойно. Имам и други методи за комуникация. Само ако чуеш гласове в главата си, не мисли, че полудяваш. Не забравяй, имам дарба, с която мога да правя каквото си искам. Най-лесното е да влеза в мозъка ти. - намигнах й. -Е, какво ще кажеш да те изпратя поне до края на пътя. Не ми се ще да се прибираш сама, а и малко разходка ще ми се отрази добре. Не се притеснявай, няма да ходя чак до имението.
Меропа се съгласи и двете оставихме градската със своето езеро и зеленина, една от малкото в града, за да тръгнем по прашния път и да се полюбуваме или поне аз на черепа. Наистина не исках да се прибира сама. Вечер пътя на Смъртта можеше да бъде...еми смъртноносен. А тя си бе една такава миличка. Докато за себе си не се страхувах.

/Бо, айде пиши ти на пътя : )/

Двамата седяха на една от пейките, гледаща право към малкият поток, който течеше като ручей по продължението на цялата градина, а в него растеше тръстика и водни лилии. Наистина едно от най-красивите места в цялата околия, но дори прокълнатите заслужаваха такива чудеса. Те бяха затворено общество, несъразмерно с останалите, но вътрешно със собствен блясък, който бе доста по-силен от този на останалите. И без значение кой край на магията им ще се роди в твоята кръв, те придаваха на света някакъв приказен и тайнствен нюанс, който те караше да се хипнотизираш от очите им. Или поне от тези на повечето, чийто енергия пращеше по-силно.
Нашите герои бяха точно от този тип хора. Различни възрастово и силово и все пак се забелязваха от километри. Любувайки се обаче на прииждащата есен, Елизабет попита нещо, което смути и едновременно изненада ментора.
-Какво става, когато отнемат младостта на душата ти?
Погледът му се измести към нея, като обхвана лицето й. Всяка една гънка, тик, мимика или жест, до толкова изчерпателно, че не му бе трудно да разбере, че това не бе просто обикновено любопитство. Зад този въпрос се криеше нещо повече, нещо, което косвено я засяга. И той се подразни. Подразни се на глупостта й, че се е решила на нещо толкова сложно и от части опасно.
-Когато някой отдаде душата си на друг, вторият почва да черпи сили от нея. Да изсмуква жизнените й фактори малко по малко, като по този начин поддържа себе си по-свеж, по-млад и по-стабилен. Онзи орден, за който споменах - Орденът на Вечността....те често са прилагали подобни сделки с наивниците, за да черпят енергия от тях и да увеличават собствените си. Явно Ай не се отличава много от съратниците си от сектата.
Красавицата потръпна, сякаш леден бриз обрули кожата и и тогава Зийк се убеди в първоначалното си мнение.
-Тя е нали? Тя те е накарала да го направиш.
-Да... - отговори с неохота, макар че искаше да се прикрие.
-Тя е много хитра жена. Не й личи по мудността, но умело залъгва хората.
-Мога ли да умра от тази сделка?
-Случвало се е, макар и рядко. Но дори и да не умреш, ще се чувстваш по-изморена, в случаите когато те използва. Понякога ще си като празна кутия, чието съдържание е било извадено. Понякога ще губиш способностите си да използваш магията си. А ако й се отдадеш напълно, ще увехнеш и то скоростно.
-Ще увехна?
-Ще остарееш. Душевно, както и телесно. Какво изобщо те накара да се съгласиш на подобно нещо? Мислех, че си по-разумна от това.

-А Вие какво бихте поискали от мен?
Мъжът се обърна към нея и сякаш се усмихна. Не широко, нито явно, съвсем съвсем бегло, като човек на панихида, който благодари за даденият шанс за ново начало. Извърна глава към ясното небе и се облегна на пейката, разпускайки тялото си.
-Бях забравил това усещане от детството – да гледаш света, легнал под клоните на стария ясен. По-нисък от тревата, чиито връхчетата се извисяват от тази перспектива почти до върховете на дърветата. По-тих от пръстта. Сред зеленото просветва небето, близко и далечно едновременно. Сега обаче детето не съм аз. Наташа често ме следва по петите, избълвайки безброй въпроси от сорта на "Каква е тази птица, татко?", или "Хората могат ли да летят?". Децата са по-голяма напаст от мравките.
Учителя се разсмя сякаш сам на себе си, без да поглежда към Елизабет, но тя продължаваше мълчаливо да го слуша, сякаш в тези думи се криеха много задгробни смисъли и ако си достатъчно интелигентен, току виж ги разбереш.
-Но винаги успява да ме умилостиви. Когато тича към мен и усещам топуркането на пухкавите й крачета, още преди да чуя вика й. Или когато къдриците й облизват въздуха, който затрептява около нея и се разпуква в прозрачни цветя.
-Тя е чудесно дете.
-Не е в това въпроса.
Ел повдигна въпросително едната си вежда и въпреки, че зеленокосия не я видя, знаеше, че го е направила.
-Въпроса е, че е дете. Също като теб. А аз вярвам в новото поколение, Елизабет. Вярвам, че трябва да го научим на всичко, което можем, защото именно то ще ни замени някой ден, когато ни дойде времето. Не приемам опитите на обикновените смъртни да удължат живота си, взимайки този на младите. Какво искам от теб? Нищо. Абсолютно нищо! Не....Това не е точно така....
Зийк зарея поглед нагоре. В небето една птица с неясен за него вид прелетя и той си спомни отново въпросите на дъщеря му.
-Искам да бъдеш силна, оправна, но най-вече да вярваш в себе си. Човек като теб, който крие толкова неща, които все още не сме разбрали, не трябва да се поддава на манипулации. Не позволявай никой да замъгли преценката ти. Независимо дали съм аз, Ай или някой близък. Това е всичко.

Смъртта често е предшественик на новото начало, за което всеки копнее. Заслужена или не, тя идва, сполита те като нашествие от божествени скакалци и оставя след себе си единствено тракащи кокали или разложена плът.
Нямам представа кой е мъжът в парка. Нито какво е сторил, за да спечели такава участ. Знам едно. Няма деяние, от което Микаел да не излезе чист. Никой не му държи сметка, защото той държи целият град в ръцете си. Разиграва го по собствено желание, а в страна без инфраструктура, без правителство и власт, анархията не е грях, нито проблем. Точно затова, никои и не му обърна внимание, а тези, които забелязаха деянието му, се извърнаха и продължиха по пътя си. Не искаха да рискуват, да жертват най-скъпото си - собственото си съществуване, заради някакъв злочест индивид. Като знаеха Микаел, въпросния най-много да му е дължал пари или услуга, която не си е върнал. Горкия нещастник. Дори Зийк не се намеси и не от страх, а от интелект. Много добре разбираше как стоят нещата тук. Гилдията не се бъркаше в работите на града, а той на свой ред не си пъхаше носа в управлението на гилдията. Единствено гората бе неутрална зона, където всеки можеше да прави каквото си поиска. Останалите две следваха неписаните закони на двамата главни - Микаел и Корнелиус.
Така че, Елизабет можеше да е спокойна. Въображението не си играеше с нея, но не значеше, че трябва и да се намесва. А и вече нямаше за кога. Белокосия се шмугна в заведението си, оставяйки след себе си дирята на въпроси без отговори, съвсем скоро забравени от присъстващите.
-Отивай на работа, Елизабет.
Гласът на учителя й я секна от тези мисли и я върна в реалността, която бе по-грозна от която и да е заблуда.
-Време е!
Зеленокосия се изправи от мястото си и се обърна към девойката, която все така стоеше като препарирана.
-Отивай на работа и не мисли за нищо и никой. Само за себе си.
Думите му звучаха повече като заповед, но тя знаеше, усещаше, че в тях има смисъл и се крие много повече.
-А вие?
-Аз се връщам. Имам работа за вършене. До скоро виждане.
Без да каже нищо повече, той се извърна и пое по пътеката, от която бяха дошли. Премина през размекнатата кожа на мъртвия. Спря се само за момент, загледан в нея, а после я подмина, все едно тя не съществува. Трябваше да се върне в имението и да рови в библиотеката. Да изрови всичко, което може и да чете. Да чете цял ден ако трябва, но да намери това, което търси. За пореден път, след години щеше да възроди остарелите легенди, които така или иначе оставяха своя отпечатък във времето и се възвръщаха наново с опустошителна сила.