Стаята на Лезандър

Лезандър Д'Арвил бе един от най-близките приближени до лидерите. Самият той не искаше да става такъв, макар че можеше, но за сметка на това изпълняваше всичките им заръки безпристрастно и стриктно, без значение какви са те. Неговата всеотдайност и лоялност към каузата го доведе до своята кончина, за която мнозина тъжиха. Той бе водач и приятел, какъвто рядко се срещаше. 

Силвия го тласна вътре и заключи вратата след себе си. Облегната на нея го гледаше предизвикателно, еротично, даже леко собственически. Очите й бяха свити като на пантера. Тя се отлепи от масивното дърво и тръгна към него. Движенията й бяха змийски, гласът й наподобяваше съскането на студенокръвното влечуго, придаващ й сексапил, мощ и бушуваща стихия в едно.
-Много си суров с малката. Напоследък прекарваш доста време с нея.
-Налага се. Учител съм й.
-Така ли? И друг път си имал ученички, но не си прекарвал свободното си време с тях.
Куклата стигна до него и го заобиколи, докосваща тялото си до неговото. Прокарваше дългите си нокти през кожата му.
-Кажи ми, има ли причина да ревнувам.
-Тя е никоя.
Силвия се спря зад него и се притисна в гърба му. Положи пръсти на торса и разкъса ризата му.
-Сигурен ли си?
-Да. Но също не съм и твой. Знаеш това.
-О, напротив скъпи. Ти си изцяло и само мой, даже и да не го приемаш.
Обърна го рязко и заби нокти ниско в гърба му. С другата си ръка махна връхната му дреха и остави реска върху гърдите. Приближи устни до неговите и ги облиза.
-Ммм....вкусен си. Знаеш, че винаги съм те желала, нали?
-Силвия, не мога да бъда с теб. - опита се да й обясни той.
-Това не е молба, графче.
-Разбери. Не те обичам.
-Аз също, мили, аз също. Желая едно нещо от теб и ще ми го дадеш....веднага.
Тя впи устата си в него, а езикът й настъпателно проникваше до там, където много биха искали да бъдат, но малцина успяваха.
Но тази жена знаеше как да получава това, което иска, даже и на сила. От много време тормозеше Лезандър. Тя му беше лидер и нямаше как да й откаже. Въпреки това много често го беше правил, но сега усещаше силата й, притискаща тялото му. Да, Куклата беше красива, по-порцеланово красива от почти всяка друга на тази територия, но вътрешно беше като хиена - хитра, ехидна, лицемерна интригантка.
Накрая мъжът се предаде и я хвана за задните части като ги стисна грубо. Щом толкова го желаеше щеше да го получи. А той щеше да е нейн за една единствена нощ, в която щеше да я нарани.
Повдигна я като перце и тя го обкрачи. Тръгна напред, но вместо към леглото се запъти към бюрото и я сложи на него. С едно движение свали всичките й дрехи, оставяща я чисто гола. Положи длан на бюста й и силно я блъсна назад. Тя падна, а той свали дънките си. Хвана я за косата и изви врата й назад болезнено. Захапа шията като остави синя следа след себе си. След секунда проникна в нея - грубо, бързо, дълбоко. Тласъците му бяха силни, невнимателни, целящи само едно. Двамата не правеха любов. Всъщност нямаше и грам от нежност или страст. Само чиста животинска дейност, която обаче опияняваше жената до толкова, че виковете и стенанията й можеха да се чуят чак по коридорите. Болката, която й причиняваше докато проникваше в утробата й я караше да скимти и да моли за още. В един от опитите си да го хване за лицето, за да го целуне, той хвана китките й и ги застопори за масата. Не можеше да мърда нито една част от тялото си. Само рязко се поклащаше от проникването. Виковете й ставаха толкова силни, че се наложи Лезандър да я хване само с едната си ръка, а с другата запуши устата й. Той приближи глава до нейната и прошепна.
-Трябва да си доволна. Най-накрая ме имаш.
И продължи в същия тон, докато накрая не свърши в нея. После се махна и се обърна, оставяйки я все още да лежи и да си поема въздух. Взе една кърпа от шкафа и я уви около таза си.
-Имам нужда от душ.
Белокосата жена се изправи и доволна отиде до него, като захапа ухото му.
-Не предполагах, че си толкова доминиращ в секса.
-Това не беше секс, Сил. Чисто и просто беше изчукана.
Лукава усмивка се прокара по лицето й.
-Нямам нищо против.
Лидера събра дрехите си и се облече, като сутиена си държеше в ръце. Двамата стигнаха до вратата и я отвориха.

Той ме придърпа в стаята и затвори вратата след себе си.Огледах се и ме учуди простотата й.Един стол, една маса..едно легло.Личеше си, че не обича да се застоява в нея.Шейн ревеше жално пред вратата, хвърлих един умолителен поглед на графа, но той остана безкомпромисен.След малко жалното мяучене престана, малкото коте се настани удобно пред вратата, сви се на кълбо и заспа почти веднага.Понеже бях гост не исках да нахалствам и да се разполагам като принцеса, за това взех една възглавница и една тънка завивка от леглото му и я постлях на земята.Пода беше твърд и неудобен, но персииския килим омекотяваше до някъде нещата:
-Аз..няма да ти преча.Това ъгълче тук ми е напълно достатъчно.Можеш спокойно да си легнеш на леглото, дори няма да усетиш, че съм тук.-пелтечех аз.

Мъжът изсумтя и се надвеси над нея. Тя го погледна учудено, но преди да успее да попита какво иска, Лезандър я вдигна като играчка, занесе я до леглото и я тупна на него.
-Ти да не си животно, че ще спиш на земята?
-Ама не, не, не искам да ти отнемам леглото. Предпочитам аз да спя там, отколкото ти.
-Кой е казал, че ще спя на земята?
Д'Арвил бръкна в гардероба си и извади от него една дълга мъжка блуза с къси ръкави и я хвърли на Арадел, като тя я улови ловко.
-Преобличай се.
И за да не я гледа се обърна с гръб към нея. Момичето набързо махна дрехите си и навлече блузата, която й стигаше до бедрата. Той също свали ризата и панталона си, загаси лампата и се настани до нея.
-Хайде успокой се. Нищо лошо няма да ти се случи.
-Обещаваш ли?
-Обещавам! А сега заспивай.
Той се обърна на другата страна и затвори очи.
-Лека нощ, Лезандър.
-Лека нощ.

/Ари пиши там каквото си решиш за през нощта и как се събуждаш сутринта. Подчертавам, че Лезандър го няма/

-Лека нощ, Лезандър.-казах аз, като се премирих с мисълта, че ще спя до него.
-Лека нощ.
Имах чувството, че в момента в който се обърна веднага заспа.Поне можех да съдя за това по дишането му, а то беше равномерно и спокойно.Лесно им беше на мъжете..обръщат се с гръб и сякаш по този начин обръщат и гръб на проблемите си.Докато една жена никога не е способна да затвори очи и веднага да се отдаде на сладка дрямка.Пътят към женския сън бе осеян с толкова размишления и изтъкан от сложни мисли, че си бе почти ритуал да направиш първо разбор на деня, да притеглиш нговите плюсове и минуси, да помечтаеш и чак тогава да заспиш.

А моят ден бе по-цветен и от крилата на най-пъстрата пеперуда.Похищението ми, престоя в онази пещера изправена очи в очи с бялата смърт, срещата ми с Кристиан, която стопли сърцето ми, новото ми оръжие и...да умрлото животно.Щеше да е грехота ако се оплачех, че ми е скучно, нали?Някоъде бях чувала, че животът бил като кутия с бонбони, по-скоро всеки един ден си е една малка бонбониера.Но бонбоните са сладко нещо, къде бе шоколада в цялата тази история?!Според мен шоколада е в този момент, когато си легнеш и отправиш поглед към изминалия ден или седмица и не видиш нито една пропиляна на празно минута.Качественият житейски шоколад е ползотворно запълненото време, а щом е ползотворно запълнено то ражда своите бонбони.

Мечтите.Двигателя на всичко това, те са подложката на понбоните.Представям си я златна с красиви сребърни нишки.Дори бонбона да е горчив, тази красива опаковка смекчава до някъде вкуса му.Мечтаех за това един ден аз да обучавам някой, да предам всичко научено, част от себе си на някой.Мечтах и за този мъж до себе си, колкото и дразнещ да беше на моменти.Сега ароматът му ме атакуваше от всяка една страна и опианяваше съзнанието ми, беше като перфектната приспивна песен.Ритуалът бе извършен и сега клепачите ме тежаха уморено.Сгуших се до него и заспах веднага.

Сутринта дойде със своето еуфорично чуруликане.Отворих едното си око, Лезандър се бе изнизал неусетно, а аз се бях разперила на цялото легло, като морска звезда.Останах така още няколко минути, беше ми прекалено хубаво за да ставам веднага.Но го направих.Оправих леглото, взех дрехите си в една ръка и се изнизах.Шейн все така послушно бе пред вратата и сега се прозя сънено:
-Обещавам, че днес ще прекараме деня заедно, малкия.-и при тези ми думи той размаха весело опашка като някакво куче.
Минах през стята ми, взех си неща за къпане, взех си един бърз душ и като бях готова напълно се запътих отново към общата зала.

На вратата се почука три пъти и Д'Арвил отвори. На прага на стаята му стоеше Клайд.
-Влез. - покани го графа и лидера се настани на единствения стол, а белокосия застана до прозореца.
-Как мина посещението ти в гилдията днес?
-Неуспешно.
Чернокосият повдигна въпросително вежди.
-Имаше чужда намеса. Бишъп и онази малка принцеса се появиха тъкмо на време.
-Разбирам. Усетиха ли се, че не е реална?
-Не мисля.
-Това е добре.
-Но е въпрос на време да се усетят. Некромансърите не стават на пепел когато ги убиеш. И най-простия го знае.
-Да се надяваме, че няма да се усетят на време.
-Ще ни държи в течение за развоя на нещата.
-Разчитаме на това. Този...Аш....не е ли приятел на Арадел?
-Той е враг, който трябва да бъде премахнат. Колкото и да не ми се иска.
-Така е. Добре, че не го помни.
-А ако си върне паметта?
-Арадел е лоялна на идеята. Даже и да си спомни, трябва да разбере, че понякога се налага да правим жертви. Ако някой застрашава плана ни, трябва да се отстрани. Били те и наши близки. Ти най-добре знаеш това.
Лезандър не отговори.
-Защо не отидеш да я видиш? В стаята си е.
-Малко се сдърпахме вчера. Едва ли иска да ме вижда.
-Тук грешиш, графе. Момичето е лудо по теб. Личи си от километри.
-И това е хубаво защото?
-Защото мисля, че ти също не си безразличен.
Клайд се изправи и го потупа по рамото.
-Помисли си.
Напусна стаята като се отправи към своята собствена, за да си почине, а и му се искаше пак да се види в онзи хубав фраг.
След няколко минути белокосия също напусна покоите си. Може би имаше извесна истина в думите на Клайд.

Имах чувството, че се нося на някакъв бял и пухкав облак.Беше ми замяно, но не неадекватно...просто се бях разлигавила.Ние жените разпускаме по този начин от време на време.А сега когато и Лезо бе в добро настроение, се възползвах.Коридорите в къщата бяха тъмни и той се препъна в нещо като удари главата ми в една от стените:
-Добре ли си?
-Аууу, това не са обноски на истински рицар.Мисля, че получих сътресение, или не...това си бе направо комоциум.
-Ясно, добре си.
Влязохме в стята му и тогава той ме пусна нежно на земята:
-Хайде принцесо разполагай се!-каза той и отиде до гардероба за да ми намери явно нещо за спане.
Аз обаче се насочих на пръсти към леглото и се излегнах на него като морска звезда, заемайки цялото пространство:
-Но на мен не ми се спии..
-Не си спомням да съм те питал.
Той ме замери с една от неговите ризи и се обърна тактично с гръб за да се облека спокойно.Дадох му знак, когато бях готова, той се обърна и седна на леглото до мен:
-Ами тогава какво ще правим?
-Амии...ще гледаме звездите, от твоя прозорец има прекрасна гледка към тях.Ще си представяме, че ние сме някъде между тях, далеч от всичко това.Хубаво е да избягаш за момент.
Направих му място до мен.Докато бе с гръб той също се бе съблякъл и се настани до мен.Усетих аромата му и го погледнах в тъмното.Не можех да видя дали той също ме гледа, но невъзможността да се сгуша в него малко ме натъжи.Гледах да изгоня от главата си подобни мисли от главата си от сорта аз той гушнати, аз и той...други работи затова просто отново заговорих:
-Приказките не съществуват, както и звездите са прекалено далеч.

Хайде пак с тези меланхолични и романтични изявления. Звезди, далечни планети, извънземни, красиви цветове и мечти. Не, че имаше нещо лошо във всичко това, просто той не го разбираше....чак толкова. И все пак я слушаше без да й противоречи. Точно сега, когато беше наркоманизирана и още по-лошо - разлигавена, не искаше да я ядоса, защото щеше да почне да мрънка чисто по женски.
-Приказките не съществуват, както и звездите са прекалено далеч. - каза накрая тя разочаровано.
Лезандър погледна нагоре към въпросните блещукащи астрономични късчета и се замисли.
-Звездите са далеч, но виж там.
И той й посочи светлините на не толкова далечният град, които искряха като истински небесни прожектори.
-Това са нашите лични звезди. Те са близо, толкова близо, че можеш лесно да стигнеш до тях. Това трябва да означава нещо, нали?
Д'Арвил се обърна към нея, положи длан на гръдният й кош и я бутна леко, но достатъчно силно, че тя да падне по гръб на леглото. После се излегна странично, но главата му беше точно над нейната и я изгледа в сивите очи.
-А приказките. Да кажем, че самият ни живот е една огромна приказка без начало и без край. И ако тя бъде записана като пътепис или хроника, кой знае колко хора ще я четат след време. Не си ли се замисляла, че трябва да спреш да гониш недостижимото, а да обръщаш повече внимание на това, което е тук, което е реално, което можеш да докоснеш? Знам, че жените си падате по такива розови романи, но те само замъгляват съзнанието.
Той се отлепяше очи от нея. Незнайно защо, но прояви голяма доза интимност и близост.

Той положи длан на гърдите ми и леко ме побутна назад за да легна на леглото.Надвеси се над мен и почти можех да усетя как дъхът му се блъска в лицето ми, топъл и кадифен, като последният дъх на морето преди сън.Беше ми трудно да се съсредоточа какво ми говори в тази поза, затова премережих леко поглед и се съсредоточих:
-А приказките. Да кажем, че самият ни живот е една огромна приказка без начало и без край. И ако тя бъде записана като пътепис или хроника, кой знае колко хора ще я четат след време. Не си ли се замисляла, че трябва да спреш да гониш недостижимото, а да обръщаш повече внимание на това, което е тук, което е реално, което можеш да докоснеш? Знам, че жените си падате по такива розови романи, но те само замъгляват съзнанието.
Колко истина имаше в думите му:
-Прав си.Но живеем в такъв свят в който е трудно просто да спреш за момент , сивото ежедневие е хванало в тясната си примка толкова много хора и улисани да гонят недостижимото, те губят шанса си да оставят следа.А какво е един живот без да оставиш белег върху несправедливото му лице.Аз не преследвам звезди, нито живея в приказка, аз преследвам достижимото, но протегна ли ръце към него..то бяга от мен.-в този момент протегнах ръка към лицето му и махнах един кичур от лицето му, като го запретнах зад ухото му.
Той не помръдна, а за части от секундата продължи да се взира в мен, като само с един поглед очестяваше дъхът ми.

Недостижимото за Арадел беше самият той, нали? Знаеше и много добре разбираше какво се крие зад думите й, но защо не можеше да й отвърне? Какво толкова го спираше и сам не знаеше. Не веднъж си беше задавал този въпрос. Харесваше я. Дразнеше го непосредствеността и завеяността й, но в същото време й се възхищаваше за всичките й качества. А кусурите! Бог му е свидетел, че и той ги има и то много. Много пъти е искал да я докосва както сега и даже много повече, но стигне ли се до такъв момент просто не можеше да прекрачи границата. Защо? Поредната вечер, в която нямаше да може да даде отговор на въпросителната си.
Лезандър усети, че се е застоял прекалено дълго загледан в нея, затова се повдигна и се обърна с гръб към нея.
-Да лягаме.
Девойката се разочарова. Не, че не очакваше подобна реакция, но това не й пречеше да се натъжи. Усещаше близостта му, но тя винаги оставаше незапълнена. Единствено надеждата все още я крепеше затова просто въздъхна и отмаляло отговори:
-Добре.
Д'Арвил се намести в леглото до нея и я зави. Лежеше по гръб. Не се обръщаше нито към нея, нито на срещуположната страна. По средата. Точно по средата. По кой ли път щеше да избере да продължи?...
-Лека нощ, Арадел.

Има едни играчки измайсторени от една друга култура, наричат се матрошки.В по-голямата кукла се крие по-малка и по-малка и така докато не стигнеш до една съвсем миниатюрна криеща се в сърцевината на останалите.Да общуваш с Лезандър бе същото все едно да разтваряш една по една тези кукли, но точно когато мислиш, че си достигнал до най-малката се оказва, че си все още в началото.И така докато не полудееш съвсем или не се откажеш.Досега не ми е минавала тази мисъл през главата да се откажа, да стана от удобното сепаре на чакалнята в, която ме бе настанил и да си изляза.Повечето момичета биха го направили сигурно, но не и душевен мазохист като мен.Но имаше и друга страна, която също не ми бе минавала през главата.Жените винаги гонят недостижимото, но веднъж достигнат ли го имаше вариант то да им омръзне, просто защото тръпката от гоненицата е изчезнала:
-Лека нощ, Арадел.-бе последното, което каза, слагайки точката на разговора ни.
Въздъхнах едва чуто:
-Лека нощ, Лезандър!-отвърнах му докато и аз се обръщах с гръб към него.
Незнам колко време съм била жертва на мислите ми и кога е дошъл съня, но поне той бе спокоен.

Първите лъчи погъделичкаха клепачите ми, разтворих ги едва и установих, че не се събуждам в позата, която бях заспала, а бях прегърнала едната ръка на белокосия като плюшено мече.Взрях се в лицето му, все още спеше.Не ми се искаше да развалям този момент, затова затворих отново очи, отдавайки се на последни минути дрямка.

Нямах си ни най-малка представа коя е стаята на Лезо, но за всеки проблем си има решение. Нужно ми бе само да освободя малка част от аурата си, която да насадя удобно в ноздрите ми и така сетивото мирис да се задейства на по-високо ниво. Така с Дрейк почнахме да обикаляме из единственият коридор, а аз като някакво куче забивах нос във вратите и душех. Търсех аромата на Арадел.
-Сигурна ли си, че така ще я откриеш?
-Ти шегуваш ли се? Тя цялата е пропита с аромата на цветя и дървесина. Ще е детска игра.
И ето, че не след дълго го засякох зад една махагонова врата. Усмихнах се и му намигнах:
-Тази е. Сега само следвай моя пример.
Той кимна, аз изпуках пръстите и вратът си и вече бях готова да вкарам плана в действие. Блъснах силно вратата, която се отвори рязко и залепи за стената, а ние нахлухме като хали вътре. Приятелката ми подскочи като опарена.
-Пожарррр. Пожаррр. Къщата гориии. Ставайте, къщата гориииии. - крещях твърде вживяна, а Туул също търчеше из стаята. Д'Арвил вече се беше събудил от виковете и трескаво се оглеждаше за евентуалният огън. Дрейк тичешком отиде до него, хвана дюшека под тялото му и с такава сила го повдигна, че двамата с Арадел се озоваха на земята, в калабалъка от смесицата на крайниците си.
-Къде е пожара? Къде е пожара? - притеснено попита графа, стана и изтича в коридора, когато се огледа и разбра, че такова нещо изобщо няма. Обърна се с неразбиране към нас, а ние двамата седяхме по средата на стаята и се заливахме от смях като две малки, гадни дечица.
-Пожарът е в главите ви, драги. - не преставаше да се хили ковачът като се обръщаше ту към ошашавения илюзионист, ту към блондинката паднала по дупе.

Тъкмо бях настроила съзнанието си за нова доза дрямка, когато през вратата профучаха До и Дрейк крещейки за някакъв пожар.В една подобна НО реална ситуация бих реагирала адекватно, но на тези двамата не биваше да се вярва рано сутрин, само докато не видиш самия огън.Бях твърде сънена и реакциите ми не бяха в кондиция още, затова просто се изправих в седнало положение и се озъртах смутено.Но преди да съм казала каквото и да е, Дрейк хвана дюшека и го изтърбуши на земята,Е добре, сега вече знаеш, че всичко е шега и не бях особено развеселена от наивната шега:
-Пожарът е в главите ви, драги.-каза накрая ковачът, на Лезандър, който явно бе приел всичко това за чиста монета.
Белокосия хвърли един тъп поглед на двамата ми приятели, а аз стоях все още на пода със скръстени ръце:
-Много забавно!-казах троснато.-Страхотно направо, великолепно!Но някак си не беше хич смешно.Ако това се окаже истина един ден, никой няма да ви повярва и така ще станат големи поразии.
Не съжалявах за езика си, всички бяха наясно какво представлявам когато се събудя, пък и особено тази сутрин в която имах възможността да се излежавам до Лезандър...това ме подразни допълнително.Станах от пода и се запътих към вратата, имах намерение да отида до кухнята и да си направя едно силно кафе преди да съм обидила някой наистина.

Добре, събитията се развиха така както най-малко очаквах и въобще не изглеждаха така в главата ми.Представях си как аз симулирам повторната си загуба на паметта, всички откачат и започват да се вайкат и когато ми стане прекалено смешно, изпадам в бурен смях и изкрещявам "Та-дааа, хванахте се тъпации".Но вместо това Дориан откачи в буквалния смисъл, нахвърли се върху ми, като подивяло животно и започна да крещи така все едно е тежко ранена.Но не от някое оръжие, от нещо много по-страшно, да те рани мисълта, че има вероятност отново да загубиш близкия си човек.Съзнанието й до толкова отказваше да го приеме, че тя наистина реагира животински и отприщи лудостта в себе си.Започна да ме блъска и тресе с ръце, но след като освободи и магията си, нещата загрубяха.Обичта и връхлетя върху мен като буреносен облак и се стовари върху гърдите ми с цялата си мощ.Заболя ме, но не душевно...и докато все още бях в състояние да мисля, знаех че не й се сърдя.След това явно съм изпаднала в нещо като шок или безсъзнание.
Свестих се в стаята на Лезандър, бях положена на леглото му в полу легнало положение, гледаща недоумяващо:
-Добре ли си?-промълви той седнал до мен на леглото.
Огледах стаята така все едно я виждах за първи път, все едно търсех нещо...или някой.Търсех нея, но не я виждах, което ме уплаши и се изправих рязко.От това главата ми ме прободе и отново легнах:
-Къде е тя?-попитах докато се държах за слепоочието.Цялата бях в кал и кръв и леглото бе изцапано.
-Коя, Арадел?Кажи името й.-каза сериозно мъжът, тестващ паметта ми.
След случката бях забравила за наивната шега и се развиках:
-Как коя, Лезандър!Дориан!Къде е Дориан?-бях изпаднала в паника, знаех че се чувства виновна и ме беше страх да не се нарани.
Той ме изгледа с недоумение.Сълзи започнаха да парят в очите ми:
-Аз...аз просто исках да се пошегувам с вас.-казах хлипайки.-Не мислех, че ще стане така...исках да е просто шега.Трябва да е намеря, аз съм виновна!-направих опит да стана от леглото, но белокосия мъж ме тръшна отново на него, разбира се не с груба сила:
-Никъде няма да ходиш!Не виждаш ли в какво състояние си?!
-Но...но аз..аз трябва да я намеря.Аз съм виновна.-отвърнах вече ридаейки.

-Мисля, че направи достатъчно. Спокойно, Дрейк тръгна след нея.
Лезандър се изправи и отиде до прозореца. Отвори го, за да влиза свеж въздух, който да подейства ободряващо на Арадел и се замисли. Но мислите му не останаха скрити, сподели ги с най-голямата сигурност, на която бе способен.
-Тя е доста проблемна. Знам, че я обичаш, но виж какво ти причини. Това момиче е опасно както за себе си, така и за околните. Не мислиш ли, че след всичко, което преживя трябва да стоиш настрани от нея. Ще ти донесе само главоболия и страдание.
Преди красавицата да може да отвърне на съветът му, вратата се отвори рязко и тя се повдигна в надеждата да е приятелката й. Но не беше тя. В стаята влезе Ерик с грейнало от щастие лице. Беше в добро настроение.
-Какво правите, дружки! - поздрави ги весело той, но после забеляза печалните им изражения.
-Какво е станало? Защо си в това състояние? - попита притеснено.
Д'Арвил само се обърна и го погледна в очите.
-Дориан....
-Какво е направила? Къде е? Знаех си. - почна да се вайка земният маг - Знаех си, че е напаст. Казах ви. Не ви ли казах, че носи само неприятности? Беше грешка да я водим тук. Ако те е наранила ще я убия.
Докато говореше, Матюс седна на леглото до Арадел и почна да оглежда раните й.

-Тя е доста проблемна. Знам, че я обичаш, но виж какво ти причини. Това момиче е опасно както за себе си, така и за околните. Не мислиш ли, че след всичко, което преживя трябва да стоиш настрани от нея. Ще ти донесе само главоболия и страдание.-каза той бе никаква тактика и съобразяване.
Тъкмо отворих уста да избухна, защитавайки приятелката си и Ерик влезе в стаята, носейки доброто си настроение под мишница.Ако по принцип усмивката му винаги ме заразяваше и караше да се развеселя, то сега тя не повлия по никакъв начин на настроението ми.След като разбра причината за вида ми и той стовари тежкото си негативо мнение относно До.Разбирах, че ми мислят доброто, но в случая не разбираха:
-Вижте какво, нямате право да изказвате мнение!Тя е моя приятелка и можете само да го приемете или да замълчите.-казах аз оскърбена.-Не искам да ви обидя или нараня с думите си, но аз я познавам по-добре от вас и не ми е хич приятно да говорите за нея, като за някакво чудовище.Дориан е живо същество като всички нас, тя чувства и мисли...обича и също така плаче.Да, тя плаче!И съм сигурна, че никога няма да ме нарани..-тук млъкнах и огледах външния си вид който бе в разрез с думите ми.-Дори да го е сторила, няма да стигне до крайност...а направи ли го...съм почти убедена, че ще умре заедно с мен.Тя е истински приятел и аз е обичам!
Мъжете мълчаха, Лезандър отново се обърна към прозореца явно замислен върху думите ми, само Ерик се осмели да каже нещо:
-Разбирам, но това приятелство не е здравословно.Виждаш сама в какви кризи изпада, представи си, че се влоши и един ден просто й падне пердето и те погуби?!Мислиш ли, че тогава на нас ще ни е приятно?Казваме ти всичко това за твое добро и да те предпази, Ари.
-Благодаря ви, оценявам го!Но мисля, че ако се стигне до там тя да загуби разсъдъка си, със сетни сили ще ми връчи ножа си да й прережа гърлото.А и мога да ви кажа, че за днешната случка вината е изцяло моя, ако не се бях пошегувала така дебелашки, нямаше да стане така.
Не можех да си стоя кротко в леглото и да чакам немислимото.Чакането ме убиваше, затова стана и се втурнах повторно към вратата, но отново опитът ми бе осуетен и двамата мъже ме върнаха на мястото ми:
-Мразя ви!-казах аз по детски, давайки им да разберат, че не го мисля наистина.

-Сигурни сме. - отвърна от името и на двамата Ерик. - А сега да се заемем със състоянието си.
При тези думи той хвана китката й с два пръста, точно там където се намираше вената. Смяташе да я излекува и то напълно. Знаеше, че вече го умее, можеше да усети до къде се простират познанията й относно специфичната им материя, и точно затова знаеше, че и колкото и да го е усвоила, то не е напълно. Затова той щеше да свърши това вместо нея. Енергията му се преля в нея, по кръвоносните съдове и се разнесе из целият организъм. Арадел усети загряване в мускулите и тъканите. Малко по малко раните почнаха да се затварят, кръвта да се съсирва, а синините да намаляват, до толкова, че след малко изчезнаха напълно, така все едно никога не са били там. Само неприятното усещане от събитията остана.
Докато магът вършеше тази медицинска манипулация, Лезандър беше излезнал от стаята и когато се върна в ръцете си държеше кана пълна с вода и поднос с храна. Подаде й ги, като все още не й позволяваше да става.
-Яж. Имаш нужда от сили. Не си се хранила цял ден.
-Не мога да ям. Дори....
-Вече ти казах, че Дрейк тръгна след нея. На нея може и да не вярвам, но на него да. Той ще я върне. Сега се оправи, ако не искаш да те завари в немощно състояние.
Ерик се изправи все още ядосан на некромансърката, която стигна доста далеч.
-Ако питаш мен, не трябва да я води тук, а в лудница.
Арадел го изгледа злобно. Той се намръщи и млъкна. Понякога изобщо не мислеше. Макар че ако беше на нейното място сигурно щеше да постъпи по същия начин. Колкото и пъти да се е карал с Д'Арвил и да са се сбивали, все пак той стоеше с него. Но това така или иначе не я оправдаваше в неговите очи.

Матюс ме хвана за китката и вля магията си в тялото ми, като по тази начин раните започнаха да се затварят и да избледняват.Това отпусна тялото ми от което разбрах, че съм наистина слаба, за щастие Лезо бе предвидлив и в стаята с поднос храна.Бях му толкова благодарна, като изключим коментарите му относно приятелката ми.И въпреки всичко при всяка една негова проява на загриженост, вниманието и грижите с които ме засипваше, караха сърцето ми да трепти като пеперуда.
След като хапнах се почувствах по-добре, почувствах се здрава и....незнайно защо готова за дрямка.И въпреки всичко си беше нормално, имайки предвид какво преживях през изминалите часове.Опитах се отново да противореча на двамата приятели, но го намерих за излишно понеже те не отстъпваха.Отпуснах глава на възглавницата взирайки се мълчаливо в Лезандър, клепачите ми започнаха да се притварят и последното нещо което видях бе неговият поглед.
Сънят ме хвана в омайната си примка и не искаше да ме пусне.Опитах се да му противореча, но тялото ми бе на друго мнение, затова просто се предадох.

Открехнах леко вратата и погледнах вътре. Арадел спеше завита до гърдите, кротка и покорна. Навлязох вътре и се приближих плахо. Изглеждаше спокойна, нямаше следа от рани. Явно се беше излекувала. Приседнах до нея и се усмихнах някак топло. Погалих челото й, като премахнах няколко немирни кичура зад ухото. От допирът ми тя се събуди и тромаво отвори клепачи. Личеше си, че е изморена. Знам, че казах, че няма да мога да я погледна в очите, но не можех да оставя нещата така. Не можех да си тръгна по този начин. А и....
Гледахме се без да си казваме нищо докато накрая не продумах с гърлен, несигурен глас.
-Съжалявам.....
И забих поглед надолу. Все още се чувствах виновно и това усещане едва ли скоро щеше да изчезне.

В просъница чух стъпки, първоначално си помислих, че е някой от мъжете, но след като стъпките поеха към леглото ми нямаше как да не отворя очи и да не погледна.Когато го сторих една ръка вече галеше косата ми, една нежна женска, но силна ръка сега трепереше в знак на покаяние.Гледах я кротко, без да казвам дума, а диханията ни се преплитаха във въздуха, губейки се някъде във вечността.Думите, те са просто звук, докато очите...там е историята, там са чувствата, там са усмивките и сълзите.Нейните бяха черни, черни като перата на гарван, дръзки като вятъра, дълбоки като бездните на майката земя.Казват, че очите били прозорец, но в повечето случай са врата..врата към нейния свят.Свят коварен, като среднощен писък, но нежен като крилете на пеперуда.Дориан, не име, а стон..стон на старо пиано изливащо мелодията на нечие сърце, в случая моето.
Обичах я, обичах я повече от всичко и всеки..без етикети, без имена, само поглед и усмивка, усмивка майка на хиляди думи.Защото сърцето е музикална кутия с недовършена мелодия, а тя бе последния фрагмент, последната нота.Слагаща край, но всъщност бе цяло едно начало.Обичах я, защото тя бе моята мелодия в до мажор, моята съвест в прозрачните дни, моят глас, когато тишината мълчеше.Обичах я...без глаголни времена, без часове и време.Тук, сега и завинаги!
Тя зарови глава в завивките ми, вдигнах ръка и я вплетох в косите й, цял един син океан:
-Съжалявам...-каза едва.
Мушнах ръка под главата й, търсейки брадичката и я вдигнах така, че да ме погледне:
-Шшшт.-бе единствения звук, който издадоха устните ми, след което я накарах да се повдигне и я сложих да легне до мен на леглото.
Сгушихме се така както само ние можехме, което бе повече от прошка.


Посветен на Паулина Гегова.С обич!

Шмугнах се под завивките, а косите ни като че ли се вплетоха. Цветовете на тъмно синьо и златно си пасваха толкова много. Все едно нощта и слънцето се бяха слели в едно. едно съвършенство, неподлежащо на никакъв закон, ничие място и време. Просто съвършенство. Вярно е, обичах малко неща на този свят. Твърде малко. Даже не обичах себе си. Но това лежащо създание тук. Това не важеше за него. Тя ме допълваше, караше ме поне по някога да съм малко по-мила, малко по-човечна и за това й бях благодарна. Макар и да не го казвах често.
Погледът ми се премести на китката й, на която седеше онази връвчица с черната роза на нея, която й дадох когато се разделихме за първи път. Усмихнах се, хванах я и леко я вдигнах.
-Хъх....все още я носиш. Радвам се....
Тя не отвърна. Очите й казаха всичко, което ми беше нужно. След няколко минути събрах смелост и продължих:
-Ари. Днес попаднах на Скай.
Тя се изправи рязко.
-Сериозно?
-Да. Дрейк беше с мен. Стана неловко, но нямаше проблеми.
-Това е добре.
-Да, но....има и още нещо.
Аз също се надигнах и сега двете бяхме облегнати на дървената облегалка на леглото.
-Шейн е с него. - казах твърдо и решително. Нямаше какво да му протаквам. Не можах да го взема за нея, но поне й казах къде е.

Беше хубаво, аз тя и удобното легло.Чувствах се някак на мястото си, с нея бях себе си...без да скътавам в някой тъмен ъгъл на личността ми дългата ми многоцветна черга от кусури.Тя повдигна китката ми на която висеше гривната, която ми подари не много отдавна:
-Обещах ти, че винаги ще е с мен.По този начин...не знам..чувствам те по-близо.
След това приятелката ми ме шокира с неочакваната новина, че е видяла Скай и след това немислимото:
-Шейн е с него.-каза тя твърдо и решително, сякаш вече знаеше действията ми след тази новина.
-Нееее!-отвърнах невярващо.-Все пак това е една много ценна информация.Благодаря ти, още утре ще ида и ще си върна косматия приятел.Откакто имам спомените си той ми липсва толкова много.Но утре ще сложа край на всичко това.
-Така те искам момиче!-усмихна се До и разроши косата ми.-И сега какво?-облегна се тя назад и ме погледна.
По лицето ми се заигра заговорническа усмивка:
-Какво пак си намислила лудетино?-изправи се отново До, слагайки ръце на кръста си.
-Ммм...нищоо.-казах с тънък глас и се изкисках, което показваше , че лъжа.
-Казвааай!-сръчка ме тя.
-Амии...ух...много е..незнам, спонтанно...но мисля, че е време да предприема нещо.Нищо не ми струва да опитам.Странно но се събудих с тази мисъл, сънувах нещо с него.-говорех докато гледах замечтано през прозореца без да се съобразя с това, че приятелката ми не вдява и дума от казаното.
-За какво говориш?Няма да ти вадя думите с ченгел.-сопна се тя от нетърпение.
Минутка мълчание от моя страна и го казах:
-За Лезандър!-и бузите ми пламнаха.-Смятам да го целуна.Не ме интересува дали ще ме отблъсне, ще ми се разсърди или каквото и да е там.Веднъж и аз ще съм спонтанна!Няма да съм страхливка...да го духа този който е казал, че мъжете трябва да направят първата крачка.
До ме гледаше замислено, като попиваше всяка моя дума и накрая каза:
-Ами...давай.Какво друго да ти кажа, така или иначе след това веднага ще дойдеш при мен или да се изфукаш или да ми плачеш на рамото нали така?
-Така е...но няма да плача, защото съм наясно с , това че той...има голяма вероятност да ме отблъсне и да не реагира по никакъв начин.-казах и наведох глава.
Но след това отново и вирнах и станах развълнувано от леглото:
-Е, аз отивам!-затропах с крачета и се ухилих.
До само поклати глава и измърмори:
-Ъххх има две положения в тази ситуация...или ще му стисна ръката или...мъжеството докато го кастрирам.
-Ейй, чухте!!
-Изчезвай гимназистке!
Без да й отвръщам хлопнах вратата след себе си, оставяйки До да ме чака.

Остави ме да я чакам, но нещо в мен ми подсказваше, че не това е правилното решение. Да я чакам имам предвид. Не знам, наречете го интуиция, предчувствие или просто онази скътана в мен сила пак се обади, но вместо да лежа на леглото се изправих, отидох до прозореца, загледах се в звездите и въздъхнах. Лека усмивка се четеше по лицето ми.
-Наистина си израснала.
И без да се бавя повече напуснах стаята, като се отправих към тази на приятелката си. Както казах интуицията ми ми подсказваше, че тази стая трябва да е празна, когато Лезо и Ари се върнат. И все пак докато вървях по коридора се надявах да не ми се налага да му стискам достойнството. Или пък се надявах хахахха....

Всичко това дойде на Лезандър изневиделица. Изобщо не го очакваше. Беше като да го зашлевят с мокър парцал. Мокър, но топъл, от онези от които кожата ти не се изприщва, а омеква. Целувката беше толкова изненадваща, но и толкова нежна, семпла и страстна, че даже студеният мъж потрепера. И все мак мислите за невъзможното заблъскаха в главата му като стоманени чукове.
Арадел се отлепи от него и измънка едно тихо "извинявай" като виновно дете. Той се намръщи, хвана я за ръката и почна да я влачи след себе си. Стигна до стаята си и я отвори, а тя беше празна. Това озадачи момичето. Нали Дориан трябваше да е там? Да, но я нямаше. Веднъж влезнали, той я блъсна грубо навътре и затръшна вратата след себе си. Девойката се обърна очаквайки най-лошото.
-Какво по дяволите, Арадел? - развика се той. Какво те прихваща пак? Държиш е необичайно.
Напротив, държеше се точно като себе си. Д'Арвил го знаеше много добре, но не позволяваше това за заблуди разсъдъкът му. Цялото му тяло бе настръхнало, наелектризирано. Изглеждаше бесен. Идеше му да й зашлеви шамар, но вместо това стоеше строго като господар, чийто слуга е прекрачил границата.

Замъкна ме в стаята си, като парче месо, бях в пълно недоумение.Но усещането от целувката ни все още ме държеше, устните му бяха меки и топли.Някаква пълна противоположност с душевността му.
Той влезе навътре в стаята, а аз стоях на прага й като неканен гост:
-Какво по дяволите, Арадел? - развика се той. Какво те прихваща пак? Държиш е необичайно
Отново наведох глава, готова за пореден път да бъда навикана за това, че пуснах на свобода чувствата си.Какво лошо има в това?Да бъдеш откровен, да даваш криле на онова което трябва да лети.Докато стоях там и понасях поредната доза отрицание изведнъж ми кипна.Ако До бе на моето място, никога нямаше да позволи такова отношение.А тя искаше от мен да отстоявам позициите си и да бъда смела.Ако щях да върша нещо, то поне да го довърша докрай.Вдигнах глава и го погледнах, но не със злоба или като примадона готова всеки момент да се разциври, а като жена наясно със себе си и с чувствата си и готова да ги отстоява.Докато го гледах се приближих, беше го страх.Знаех го, беше объркан и това го правеше язвителен.Не исках да го пришпорвам, просто..просто исках малко нежност и разбиране.Толкова ли много исках?!:
-Необичайно?Това ти се струва необичайно?!Ха!-усмихнах му се аз.-Какво необичайно има в това да проява нежност?Това плаши ли те?Бях ти се заклела да не говоря повече по тази тема, но с всеки изминал ден имам чувството, че ще се пръсна на хиляди парченца...напрежението ме убива.-извърнах глава, не бях разстроена, но ме болеше.-Какво?Не съм ти приятна?Не те привличам?Да не би случайно Силвия да е повече стока от мен?-с всяка изречена дума повишавах тон.Щом той можеше да вика и аз можех.
Приближих се по-близо, на по-малко от метър и го погледнах дръзко:
-Ако ще ти е по-приятно мога да я извикам тя да спи при теб тази вечер...поне ще си имаш лъскава играчка под постелята.Голям мъж, а си играе с кукли!
Ръцете му бяха стиснати в юмруци:
-Какво?Ще ме удариш ли?Е, давай...направи го!-делеше ни една стъпка, а аз бях извърнала главата си демонстративно.-Какво чакаш?Ако това ще те успокои, хайде!
Дишах тежко, като ранено животно, а гласът ми вече трепереше.