Стаята на Лезандър

First topic message reminder :

Лезандър Д'Арвил бе един от най-близките приближени до лидерите. Самият той не искаше да става такъв, макар че можеше, но за сметка на това изпълняваше всичките им заръки безпристрастно и стриктно, без значение какви са те. Неговата всеотдайност и лоялност към каузата го доведе до своята кончина, за която мнозина тъжиха. Той бе водач и приятел, какъвто рядко се срещаше. 

Лезандър едвам се контролираше, когато последните й думи го накараха да изригне като дългогодишно спал вулкан. Почна да мята с ръце, да крещи и да беснее. Беше го виждала само няколко пъти така, последно след срещата със сестра му.
-Ти нормална ли си бе? Ти не си в ред. Писна ми вече, чуваш ли, писна ми.
Мъжът буквално беше като разярен бик, доста наподобяващ същата онази мъртвородна, която до преди малко плюеше. Белокосият маг направи няколко крачки към Арадел, като я караше да отстъпва назад и когато стигнаха до масата му, тя се облегна на нея, а Д'Арвил стовари мощната си десница върху дървото.
-Побъркваш ме, разбираш ли. Ти си единствената жена, която може да ме изкара извън нервите ми. И...и....и....
Изведнъж нещо прещрака в главата му. Душата му се предаде, лицето коренно промени. Той хвана момичето за блузата точно над гърдите.
-Мамка му! - бяха последните му думи, след които я дръпна рязко към себе си и впи устните си в нейните грубо, но с цялата скрита страст на съществото си. Арадел стоеше с широко отворени, невярващи очи. От изненада даже не можа да ги затвори. Но аристократът не свърши до тук. Вплете пръстите на свободната си ръка в косата й и леко наклони главата й, за да е по-удобно. С всяка следваща секунда напредваше все повече и повече. Ръцете шареха по изваяното й тяло, като го разсъбличаха необуздано, нетрезво. Всичко за което й беше говорил, всичко от което я беше предпазвал рухна за миг и той се отдаде на желанието, отдавна зародено в съзнанието си. Даде му свобода.
Арадел се окопити. Чувстваше как кожата й настръхва, а електричество минава през власинките на косъмчетата й при всеки негов допир. Тя пое инициативата и в своите ръце и не след дълго двамата стояха голи един срещу друг. Тялото ми беше перфектно - нямаше грам мазнина, всеки мускул беше оформен до съвършенство без да е в повече. Адонис бледнееше в сравнение с него, а каменният му поглед само допринасяше допълнително удоволствие, че този студен по природа мъж може да бъде укротен.
Лезандър я хвана през кръста и я повдигна. Занесе я на леглото и легна върху нея. Не спираше да я обсипва с целувки, повече отколкото крехката на моменти девойка можеше да понесе. Те бяха като ръжен, жигосващ кожата й, показвайки, че тя е негова, а той нейн.

/Гери, продължавай/

Между нас прехвърчаха искри и двамата бяхме бесни и разгорещени от поредния скандал.От цялата тази ситуация имаше два изхода или да се сбием, или да се отдадем на страстта си.Случи се второто от което бях доста изненадана, момента в който протегна ръката си към мен, помислих, че е да ме удари, но вместо това ме дари с милувка.Милувка строга, но откровена като молитва.Страстта му се разля по устните ми и обхвана цялото ми тяло като пожар.Не можех да си позволя да затворя очи, само и само да виждам, че всичко това е реалност.Телата ни се търсеха в нощта и копнееха за онова що не е казано.Целувките му обсипваха тялото ми и всяка една от тях оставаше белег по него, печат, доказателство, че съм била негова и ще остана такава.Косата му милваше тялото ми като коприна и караше кожата ми да настръхва.Дишахме тежко, всеки стараейки се да поеме възможно повече от аромата на другия.Да го затвори в кутия, дълбоко в душата си и да се връща към него в нощите когато е сам.
Пожара на телата обхвана и дрехите ни и те се свлякоха ненужни на пода.Само луната бе свидетел на всичко това, а нощта ни предоставяше своето прикритие.Тялото му бе повече от съвършено, силно и изваяно като от длето.Той ме обгърна с него и ме понесе към леглото, където ме покри с цялата си прелест.Цялата треперех от желание, бях като слепец за утрешния ден, като глупак за последствията..имаше само сега.Потърсих очите му , пердето на сластта бе се спуснало по тях и обвих крака около тялото му.Проникна в мен нежно от което диханията и стенанията ми се разляха в тишината.Вкопчих нокти в гърба му, не исках да го пускам.Понесохме се в ритъм незнаен и за най-изкусния виртуоз, ритъм диктуван от сърцата.

Жарта е сладко нещо. Опасна, изпепеляваща, оставяща след себе си пепел и мирис на изгоряло. Но толкова сладка. Точно така и Лезандър влизаше в утробата на избраницата си, изгарящ вътрешностите й като най-силният пожар. Целуваше лицето, шията, гърдите, продължението на торса, стигайки чак до пъпа, връщайки се обратно по същият начин - неканен, но приет с широки обятия. Обятия готови да се отдадат до краен предел, където забраните не съществуват. Тласъците му бяха съчетание от грубост и нежност. Толкова по-различни от всички останали. Толкова по-различни от тези на Тес, който бе внимателен, прецизен. Тези тук бяха като тайфун, търсещ мястото си. Достойнството му търсеше своят път, а когато стигаше до края, се чувстваше като у дома си. Стенанията на Арадел бяха обсипвани с милувки, които ги заглушаваха, непозволяващи им да излезнат извън тази стая. Те пробиваха въздуха, карайки го да завижда на сладострастието. Крайниците им се сплитаха в плеада от форми и рисувани картини.
С едно движение Лезандър я обърна и тя се намираше върху него. А той опрял гърбът си в дървената облегалка, хванал дупето й й помагаше да навлезе нацяло. Момичето изпадаше в екстаз, който караше сърцето й да пулсира толкова бясно, че имаше чувството, че ще се пръсне и ще прекрати младият й живот. Но бе готова да умре точно сега. Смъртта никога не бе изглеждала толкова вкусна.
Ханшът й се извиваше назад като арфа. Графът наставнически, с нотка на господство стискаше бюста й. Понякога хващаше гушата й и натискаше леко, което само я подлудяваше допълнително. Галеше гладките й бедра, обсипваше я с дъхът си, шепнеше в ушите й, хапеше пръстите, а своите собствени пъхаше в устата й, където девойката нямаше друг избор освен да ги засмуква. Мачкаше я в ръцете си като неопечена глина, оформящ я до съвършенство. Тласъците му караха тялото й да трепери. Не можеше да си поеме въздух. Той биваше ревниво изпиван от устните му. Тези меки, гладки устни...

Някои биха го нарекли просто секс, но когато са вложени чувства и емоции едно толкова примитивно действие се превръща в симфония на сърцата.Графът ме караше да се чувствам и като подчинена и като кралица властваща над тялото му.Чувствах се жива, а душата ми бе намерила мир.Толкова търсене, толкова нерви и мълчание и ето, че сега крещеше, виеше се под звуците на страстта като изкусен танцьор.Танц чиито стъпки не се забравят, танго на плътта.Силните му ръце обгръщаха талията ми и я извиваха като бреза, после тръгваха в незнайна посока и се разливаха като топъл океан.Тялото ми трепереше като лист понесен от вятъра на удоволствието.
И ето, че в един кратък миг се появи онази цветова експлозия, сетивата ми се свиха а после се отпуснаха от блаженство.Целият този шум в тялото ми се синтезира в стенание.Отпуснах се върху му и започнах да целувам лицето му, да вплитам пръсти в косите му.Тогава той отново ме обърна по гръб и отново се озова над мен, тласъците ставаха все по-бързи и нетърпеливи, беше заровил глава в шията ми и шепнеше похотливи слова или нежни думи:
-Обичам те...-прошепнах тихо и задъхано, без да чакам отговор.
Пореден спазъм и отново се свих под тялото му, удоволствието ме мачкаше в ръцете си.Гледката явно бе неустоима, защото секунди след това, той затегна захвата си и се подчини на сетивната еуфория нахлула в мъжеството му.
Лежахме в тази поза без да помръднем, докато дишането ни не възвърна нормалния си ритъм.Чак тогава той надигна глава и отново ме погледна, това беше истинския Лезандър, раним и човечен...който държеше дълбоко заключен в лабиринта на съзнанието си.Сега не знаех какво следва, не знаех какво да кажа или да направя.Нямах представа дали всичко свършваше тук или едва започваше.

И ето, че всичко свърши. Но останките от това пламенно преживяване нямаше да бъдат забравени. Те щяха да оставят дълготрайна следа както в единият, така и в другият. А за сега, единственото, което можеха да направят е да лежат един до друг отпускайки тяло и ум.
"Обичам те" му беше казала, но той не отвърна. Не можеше точно да формулира чувствата си, но не искаше да й обещава нищо, защото вярваше, че в живота нищо не е сигурно. Даже и идването на утрото. Затова само се усмихна, но тази усмивка не достигна до очите му. Може би някой ден щеше да каже тези две думи, но не сега.
След десетина минути в събиране на сили, Лезандър се надвеси над нея и каза, след като я целуна:
-Може би трябва да се измием.
Грейналото лице на Арадел се съгласи и двамата се отправиха към банята, където белокосият прояви загриженост, помагайки й да се изкъпе. Или пък използваше шансът още малко да се докосне до кожата й. Наистина харесваше тази кожа. Беше мека и гладка на допир. Като първокачествена коприна. Затова не пропусна да я милва под водните струйки.
А после се прибраха обратно и чисто голи се сгушиха един в друг. Никой не ги видя, никой не ги забеляза, никой не разбра какво се беше случило тази нощ. Но щяха. Къщата е малка и тайните не се задържаха за дълго. Въпреки това, графът нямаше против. Нямаше намерение да говори за това, но нямаше и да крие. Твърде дълго беше подтискал поривите си, а сега когато ги беше отприщил нямаше връщане назад. Може да не й беше казал, че я обича, но за него Арадел не беше играчка. Не се отърва от нея по този начин, както от Силвия. Тя беше важна. Може би тези му действия щяха да се обърнат срещу него скоро, даже беше напълно сигурен, но не го интересуваше.
-Това не означава, че няма да бъда строг с теб. Знаеш нали? - опита се да се пошегува, но говореше самата истина. - Още утре продължаваш с обучението си, ако не искаш да миеш тоалетни заедно с мен.

Душът беше идеалния завършек, след него тялото ми се отпусна и чак тогава усетих умората.Върнахме се обратно в стаята и се сгушихме под меките завивки.Беше сложил едната си ръка под главата ми, като ме обгръщаше с нея, а аз лежах върху гърдите му-моята възглавница тази нощ.Беше толкова хубаво, че още не можех да повярвам.Не можеше да ме види, но бях усмихната:
-Това не означава, че няма да бъда строг с теб. Знаеш нали?-каза накрая той в опит за шега, която си звучеше доста сериозно.-Още утре продължаваш с обучението си, ако не искаш да миеш тоалетни заедно с мен.
Типично в негов стил:
-Да , шефе...утре съм изцяло твоя и вдругиден и по-вдругиден и такааа...докато не ме пречука Хелга или умра от естествена смърт.
Той се изсмя на думите ми и ме целуна по челото:
-Много бързаш да се отървеш нещо...
-Мнее...просто съм реалист.-тогава се сетих, че утре сутрин имам малка разходка до Сто Слънца.-М, всъшност утре сутрин съм малко заета, затова към обяд съм на линия, става ли?
-Какво ще правиш?
-Хм...ще разбереш.-казах дяволито.
-Нали знаеш, че мога да разбера още преди да си го направила?
-Знам, знам.Хайде сега да заспиваме, уморена съм.
-Това явно си беше комплимент.-каза доволно той.-Лека нощ, Арадел!-и надигна главата ми за целувка.
-Лека нощ!
Затворих очи и сънят веднага дойде, без излишни мисли и притеснения.Това беше една от малкото вечери в които спах спокойно.

Сутринта дойде с всичките си обичайни звуци и весели птичи песни.Един лъч се заиграваше по лицето ми, което ме разбуди.Отворих очи и видях, че Лезо е буден:
-Ммм...защо не си станал?-попитах сънено.
-Не исках да те будя.-отвърна той и ме дари с целувка за добро утро.Нежна като първата роса.
-Добро утро и на теб!-тогава ми хрумна гениална мисъл.-Какво ще кажеш да отидем в стаята на онези двамата и да им го върнем за онази сутрин?
-Звучи ми като план.Хайде.
Промъкнахме се тихо по коридора и се насочихме към стаята ми.

Лезо отвори вратата на стаята си и старателно заключи след себе си. Нямаше някаква определена причина, просто не искаше някой да ги буди сутринта без позволение. Сложи Арадел на леглото си и внимателно я съблече. Остави роклята й на един от столовете и свали собствените си дрехи, оставайки напълно гол. Когато спеше сам, обичаше да няма никаква материя по себе си, която да го дразни. Преди време не би му минало и през акъла да споделя тези си своеволия с Картие, но сега, когато картите бяха свалени на масата, нищо не му пречеше.
Той легна до нея и я зави. Известно време я гледаше как тихо надига гръдният си кош, при дишането си, а клепачите й пърхат като крилата на пеперуда от време на време. Мъжът се усмихна по някакъв неопределено искрен начин. Спомни си първата им среща, когато пеперудите му я бяха привлекли в кръчмата. Дали ги беше пуснал нарочно? Да! Но не очакваше, че точно тя ще се отзове на вопълът им. Каква случайност само, или може би съдба. Да, сигурно съдбата ги беше събрала, още преди Клео да реши да я повика при себе си. Чиста съдба.
Белокосият изпъна пръстите си и през тях излезе една пурпурна пеперуда като онези онези от онзи съдбоносен ден. Тя направи няколко кръга във въздуха и после леко и нежно кацна на косата на Арадел. Там магията се видоизмени и животното се препарира. Стана идеален аксесоар, запълващ красотата и характерът й.
Д'Арвил се наведе и я целуна по бузата. После се сгуши до нея и я прегърна в топлите си обятия.
-Лека нощ, Ари....

Синята и коса се вееше на вятъра, нямаше нужда да предполагам кой е това.Усмихнах се насън, радвах се да я видя.Тръгнах с бавни крачки към нея, исках да я прегърна.Но точно тогава се случи неочакваното, видях как стрела пронизва нежното и тяло.Дориан се сгърчи за момент и падна агонизирайки на земята.Можех да видя алената и кръв да избива по дрехите и:
-Нееее, не неее, нееееееееее-крещях истерично.
Опитах се да се приближа до нея и да й помогна, но още преди да докосна тялото и, то се превърна в сребърен прах:
-Дориан..не...Доо..неее.-говорех в просъница.
Лезандър се събуди от стенанията ми притеснен:
-Ари, събуди се...-тресеше ме той.-Събуди се, Ари.Това е само кошмар.
Отворих рязко очи и го видях надвесен над мен, първосигналната ми реакция бе да го прегърна здраво:
-Беше отвратително...не мога..-говорех задъхано.
-Сигурен съм, сигурен съм.-успокояваше ме той, като ме галеше по косата.-Искаш ли да ти донеса вода?
-Не, благодаря ти, искам да се разтъпча...ще ида самичка.-целунах го по челото и скочих от леглото.-Ей сега се връщам.

Арманд блъсна силно вратата на стаята и връхлетя вътре обезумял, незнайно дали защото бе секнат от сестра си или защото тези две жени можеха да извършат някоя глупост.Лезандър лежеше кротко в леглото си и чакаше Арадел да се върне, но когато вратата се отвори, той вече знаеше, че нещо става:
-Ставай, бързо!Арадел и Силвия...-каза задъхано той.
На графа му бе достатъчно само да се изрекат тези две имена за да бъде наясно със създалата се ситуация.Той стана рязко от леглото и навлече първите панталони, които напипа:
-Знаех си, че няма да е само чаша с вода....-каза мрачно той.-Трябваше аз да отида.
Двамата мъже излязоха от стаята, надявайки се да не са закъснели прекалено много.

-Е, давай...виновна съм, но ми писна да си трая и да и гледам своеволията.
Той затвори вратата след себе си и я подмина.
-Сериозно, не ми е до това. Уморен съм, искам да си почина, а ми писна да те разтървавам и да ти спасявам задника. Щом искаш да пребиеш всяка жена, която бара личната ти собственост давай. Но това не е проява на боец. Това е проява на дете. Твоя работа, нямам намерение да се караме.
Мъжът се отправи към леглото си и най-демонстративно легна в него. Не му беше до скандали, нито до цупения. Просто искаше да си почине, нищо повече. Животът му без това си беше прекалено бурен и неподреден, че всеки ден да си създава допълнителни проблеми и то породени от завист или женска тъпа ревност.

Лезандър си бе в правото...трябваше да се вслушам в думите му и да спра да съм толкова импулсивна.Трябва да опитам да съм над нещата, колкото и трудно да е понякога.Съблякох дрехите си и се сгуших под завивките до него.Обърнах му гръб, а той обви ръцете си около тялото ми.Караше да се чувствам толкова сигурна и толкова малка:
-Лека нощ!-казах тихо.
-Лека!-отвърна ми той.
Не исках да мисля за глупостите случили се през тази вечер, бе изпълнена с емоции и ако трябваше да правя разбор за всяка една...нямаше да заспа до сутринта.Не след дълго се отпуснах и заспах.

Сутринта дойде, слънцето изгря, птиците запяха...всичко бе толкова обичайно.Отворих очи, с Лезандър лежахме лице в лице, останахме така за няколко минути, просто се гледахме:
-Добро утро!-каза той с прекрасния си сънен глас, беше толкова секси.
-Кафее.-бе отговора ми и се протегнах в обятията му.-Не искам да ходя никъде, днес ще тренирам точно тук!-усмихнах му се аз.

-Така ли?
-Мдам....
Лезандър се усмихна и се качи върху нея.
-Тогава кафето може да почака малко.
Той я целуна страстно. Кикотът им се разнесе из стаята и двамата се отдадоха на сутришно събуждане, от най-приятния вид. Вплетени един в друг, докосващи всяка част на телата си, целувайки ги, милвайки, галейки. А после и по-надълбоко. Телата им се сляха един в друг, а утринните стенания, въздишки и стонове, можеха да накарат и най-пъстрият синигер да завиди, че той никога няма да издава такива звуци на екстаз и нескрита страст.

Отдадохме се на сутрешни ласки, нещо което ти действа по-силно и разбуждащо от сутрешното кафе.Този път не бе като миналия, нямаше го това господство от негова страна, ласките му бяха по-нежни, но настоятелни типични за него.Стенех както никога досега, а стенанията ми потъваха в силното му тяло.Целувките ни бяха жадни и продължителни.Когато се наситихме един на друг, поне засега, лежахме зареяни в тавана:
-Официално обичам сутрините с теб!-прошепнах в ухото му сластно.
-Тогава ще се постарая да ти набавям повече от тях.-усмихна се той.
-Днес искам да си почина..не ми се тренира.Ще прекарам деня си с теб и Арманд...Е, по-скоро по-голямата част от деня ще е с Арманд, а с теб ще споделя нощта, ако ме разбираш.-надвесих се над него и кичурите ми покриха гърдите му, целунах го страстно и станах от леглото.
От миналата вече бях оставила някакви дънки и потник в стаята му, докато се обличах той ме наблюдаваше от леглото:
-Знаеш ли, трябва да направя една забрана важеща единствено за теб.
-Каква ще е тя?
-Без дрехи в стаята ми.-каза той сериозно.
Усмихнах се на шегата му, отидох и го целунах за пореден път:
-Отивам да го събудя!Ще се видим после.
-И без глупости.-бе последното, което ми каза.
-Не смятам да се задържам тук днес, спокойно-казах докато излизах.

Почуках на вратата, предполагах, че си я в стаята и зачаках да отвори.Чух тежките му стъпки по дървения под и ето, че се показа.Усмихнах се широко:
-Готова съм!Ще тръгваме ли?

Лезандър също се беше преоблякъл, спретнато, но изискано.
-хаха, веднъж да реша да те изведа в града и ще сложих джинси, а в обикновените дни се разхождаш с рокли.
-Да ги сменя ли?
-Не, идеална си и така.
Той я подхвана под ръка и двамата тръгнаха по коридора.
-Къде ще ходим?
-Стига, Ари. Знаеш, че не съм от най-романтичните, но поне ми позволи да те изненадам.
-Добре, добре. - усмихна се момичето и се запътиха към въжените стълби.
Магьосницата беше щастлива, че ще прекара нощта само с илюзиониста и още повече, че ще й е приготвил изненада, но нещо в душата й я притесняваше. Усещаше някакво странно, леко притискане в гърдите, което не знаеше както какво да определи, нищо защо е там. Отдаде го на притеснението или някаква умора и престана да му обръща внимание, поне за сега.

/Ари пиши в града/

След обстойно премисляне на ситуацията, реших, че нямам кой знае какво право да се цупя толкова.Постоях около още десетина минути така и станах.Спрях се пред вратата на Лезандър и почуках, отвътре се чу едно глухо "влез" , открехнах я леко и показах само главата си:
-Удобно ли е?-попитах.
-Така като ме гледаш...-отвърна той, вече излегнал се в леглото си.
Влязох и седнах до него на матрака, около минутка не казах нищо:
-Сега няма смисъл да се държим все едно сме имали някакъв грандиозен скандал...знаеш ме, че понякога се цупя повече от необходимото.Сигурно и на мен умората ми е дошла в повече...но не омаловажавам факта, че ти също имаш нужда от почивка.
Той стоеше все така без да промени изражението си, тогава реших, че с приказки само няма да стане.Долазих до него и се сгуших:
-Хайде деее, усмихни се малко..не вярно това, което казват за бръчките и усмивките , мъжете и без това остаряват по-бавно от жените.
Почаках някаква ответна реакция и се изправих на колена, хванах го нежно от двете страни на устните му и ги извих в усмивка:
-Ето, виж колко си красив така!Сега ще кажеш ли нещо или да се събличам?-изсмях се на собствената си шега аз.

Първоначално лицето му си оставаше каменно, съвсем леко студено, точно както в първият ден, в който ви запознахме с неговата персона. Помните ли го? Онзи слънчев следобед, в пълната кръчма, две лилави очи, наблюдаващи всичко, прихлупени в тъмния ъгъл и една чаша вино. Да, времето се изнизваше неусетно, но нищо в него не се беше променило. Почти нищо. Всъщност имаше една малка нова искра, която го караше от време на време да показва и друга същност, иначе потайно скрита в главата и сърцето му.
Същата тази искра сега дърпаше устните му, като на клоун и Лезандър не можа да се сдържи. Започна да се смее и да се опитва да я махне от себе си.
-Добре, де, добре. Успя, доволна ли си сега?
-Напълно. - оплези се Арадел и грейна от щастие, че няма да прекарат вечерта в поредния скандал, което беше доста срещано явление за тях. Какво да се прави - два остри камъка брашно не мелеха. Но успееха ли, пък сместа ставаше по-сладка и вкусна, от която и да е друга.
-Голяма си напаст понякога. - каза с усмивка, макар че да не се шегуваше. Той бе твърдо убеден в правотата на думите си.
-Знам, но такава ме обичаш, нали? - засмя се момичето и Д'Арвил замлъкна.
Тя спомена думата с О, онази, която не бе използвал от...всъщност никога. Не и когато се отнасяше до жена, която не е член на семейството му.
-Да.... - измънка накрая той, стараещ се да не отделя много време и внимание на това.
Затова побърза да смени темата:
-Утре трябва да замина. Ще прекараш деня без мен.
-Да, разбрах. Ерик ми каза.
-Клюкарка.
-Каква е тази работа?
-Трябва да залича едни следи.
Нямаше намерение да й казва повече. Истината бе, че щеше да се върне в гората, на мястото където се проведе битката между Аш и Лаура и да прегледа дали нещо не е останало незакрито.
-Следи?
-Да, може да се каже. Не е кой знае какво.
Не искаше да й споделя историята, защото знаеше, че малкият цветен маг й е приятел и това ще е нарани. Но тогава той даже почти не я познаваше. А и да бяха близки, пак нямаше да отстъпи. Не, че имаше нещо кой знае колко против принцесата на Илион, но ако ги беше оставил щяха да намерят едно заровено тяло, което не трябваше да бъде изровено.
-Добре. - съгласи се красавицата и се сгуши в него.
-Сигурен съм, че Ерик ще те забавлява, докато отсъствам.

Добре, справих се и вечерта щеше да протече гладко без скандал:
-Сигурен съм, че Ерик ще те забавлява, докато отсъствам.-каза той.
-Аз пък съм сигурна, че никой не може да те замести и вечерта като се върнеш, ще те чака изненада!-целунах го аз по врата.
-Мм, това възбуди интереса ми..
-Сигурна съм, че и не само него.-ухилих се дяволито, след което той ме обърна по гръб и се надвеси над мен.-Аа, не драги!Тази вечер просто ще спим и двамата сме изморени, пък теб и път те чака.
-На мен причува ли ми се или ти току що отказа секс?
-Много смешно, хайде сега обърни се и ме гушни.-наместих се с гръб към него както винаги ми е било удобно.
-За твоя ръст си много зла.-бе последното което каза и ме целуна нежно зад ухото.-Лека нощ!
-Лека нощ.
Мисля че заспах почти веднага и през цялата вечер не сънувах нищо.Така ставаше като съм много уморена, но бях напълно съгласна с факта.Рано сутринта усетих една нежна като пеперуда целувка по устните си и тихо хлопване на врата, усмихнах се в просъница и така си останах чак до обяд.
Отворих очи едва и забелязах , че е станало един и половина...боже.От кога не бях спала до толкова късно.Станах и отидох до стаята си за да се преоблека и да изпия едно хубаво ароматно кафе в залата след това.

Всички се разотидоха по стаите, само Силвия и Ейвъл останаха в общата зала на по чашка уиски.По коридорите погледнах към Ерик с нотка на тъга, искаше ми се тази нощ неговото рамо да подпира главата ми, но уви...задължения.В стаята на Лезандър бе тъмно, когато влязохме той запали няколко свещи, а аз стоях изправена срещу прозореца като свалях накитите си.Бях вперила поглед в луната, като бях сигурна, че няколко стени през мен едни червени очи също я наблюдават.
Изведнъж силните му ръце обвиха кръста ми, като започна да ме целува по рамото, а целувките му бяха парещи, тромави, сухи.Пиян ли беше?Не, той просто си бе такъв, опитах се да се изнижа от обятията му и да скалъпя някакво оправдание:
-Уморена съм...
Но настойчивите му ласки ми подсказаха, че няма да приеме "Не" за отговор:
-Тази вечер ще си моя...и следващата и ...по-следващата и така докато не те имам изцяло...
Всяка негова дума бе съпроводена от целувка, започна да разкопчава корсета на роклята ми, нетърпеливо и по онзи негов животински начин.А аз стоях облегната на масата с двете си ръце, все още вперила поглед в луната.и ето, че вече бях гола, той също се бе отървал от неговите дрехи и проникна в мен.Душата ми се свиваше при всяко негово проникване, една сълза се спусна по страните ми и потъна безименна в нощта.Мразех се заради това което правя...Чувствах се някак си мръсна, опетнена, а члена му с всеки тласък сриваше достойнството ми.
След като получи своето ме целуна формално и отиде да легне в леглото си, каква романтика само:
-Там ли ще стоиш?-попита.
За последен път вперих поглед в кръглата месечина, кратка молба за прошка на ум и се запътих към постелята.
Легнах с гръб към него и той ме обви в обятията си, единствено тогава усещах някаква нежност от негова страна.Молех се съня да дойде бързо, за да ме избави от угризенията и ето, че не закъсня.
Не сънувах нищо, просто една черно пространство запълваше оставащите часове до утрото.
А когато то дойде и отворих очи, отново бях сама, каква романтика....Станах, минах през банята за да се изкъпя, а лед това и през стаята си за да облека нещо, след което се запътих към залата за доза кафе.

И докато някои от членовете на братството послушаха съвета на Клайд и се пръснаха в различни посоки на света, за да се сбогуват с близките, да посетят любимо място, да изядат любимото си ястие или просто да останат сами, малцина останаха в къщата и я спасиха от усещането, че се е превърнала в преждевременна гробница. Не стига, че във въздуха се носеше зловонен аромат на приближаваща смърт, тръпки те побиваха от всеки затъмнен коридор, ами и самите клони на дървото бяха придобили някакъв скелетов лик, с който допълнително те караха да избягаш на далеч или да се затвориш в стаята си и да не излезеш от нея до заветния момент.
Но ако по прашния път минаваха деца и се плашеха от тази сега зловеща фасада, то зрителната и психическата измама не влияеха на всеки. Имаше и хора, които бяха лишени и не познаваха що е то лабилна психика и спокойно обикаляха из домът си, все едно нищо не очакват и няма за какво да се притесняват. Малцината отритнати, които нямаха с кого да се сбогуват, нямаше с кого да се простят, които имаха единствено това братство и само тук намираха спокойствие и покой. Звучи самотно, но те не го приемаха така или поне смело се бяха постарали през годините да не им личи.
Те бяха трима - Лезандър Д'Арвил, Ейвъл Смит и Силвия Вонд. Великата троица, най-безпощадните от всички, най-целеустремените, най-сигурните в себе си. Сега графът седеше небрежно на канапето в общата зала и допиваше второто си кафе, като четеше някаква книга, чието заглавие се бе изтъркало от годините, а краищата на кориците бяха пожълтели и избледнели. На няколко пъти се връщаше към разговорът си с Ерик и винаги стигаше до все едно и също заключение: нямаше как да отиде до Илион, нямаше как да целуне сестра си по челото, да й каже, че съжалява. Нямаше начин да й причини болка отново. По-добре да не знае нищо. Така щеше да й спести много огорчение, много страдание и мъка. Да, беше за добро. Ако му е писано да падне в битка, то нека занесе тази тайна заедно със себе си в гроба. Ако пък оцелее, все едно никога не се е случвало.
В това време, в стаята влезе Смит, чието внимание бе насочено право към открехнатия прозорец, от който навлизаха въздушни вълни, под формата на силен и мрачен вятър. Удряше се в стъклата, които трепереха под тънтежите му и пак замираше за няколко секунди. Двамата мъже се поздравиха, но преди да подемат някакъв разговор от коридора се чу звънливия глас на Силвия, която тичаше към колегата си.
-Ейвъл, чакай.
Тя го достигна, облечена в бяла, памучна рокля до колената, без да се притеснява от силния вятър, който достигаше чак до нея и повдигаше игриво краищата й. Лидерите се заговориха за нещо, което не достигаше до ушите на белокосия, но в този момент, той не можеше да откъсне поглед от блондинката. Изглеждаше уравновесена, дори щастлива. Усмихваше се и бе адски красива с цялата си екстравагантна, но чиста визия. Смехът й се разнасяше из пространството като звън на кристали, а сините й ириси светеха на фона на сивото небе. Колкото повече илюзионистът я наблюдаваше, толкова повече в сърцето и гърдите му се зараждаше порив и желание. Странно, нали, каква ирония? Само преди месеци тя го преследваше, командваше и притискаше до тирания, за да го има, а сега, след като преживя толкова много, след като получи безброй удари от съдбата изведнъж, съвсем неочаквано се върна пак към нея и този път, без някой да го кара на сила, без дори да му дават причина. Неусетно пожела да я докосне, да притежава поне педя от това снажно, крехко и гъвкаво тяло, чиито форми изпъкваха нежно под тънкия плат. Сякаш чак сега се събуждаше от дълъг сън или опиянение. Чак сега съзря, че през всичкото това време се е заблуждавал. Като отрезвен истината го лъхна мощно и болезнено. Била е пред очите му през цялото това време. Винаги като сянка спътник, винаги когато е имал нужда от подкрепа, макар и косвено е била там. А той никога не го разбра, запленен от красиви, илюзорни лъжи. Чувстваше се като слепец, прогледнал след години на тъмнина. Без изобщо да се замисля или съмнява, че постъпва правилно, той остави книгата на кушетката и се изправи. Със сигурна и бърза крачка стигна до тях, хвана жената за лакътя и я задърпа след себе си с думите: "Ела с мен".
Тя го последва в недоумение, което бе изписано и на лицето на колегата й, но не отказа. Стъпките й отекваха през тесния коридор, докато не стигнаха личната стая на Лезандър и с един замах, той блъсна вратата и я вкара вътре. Чак когато я затвори и врътна два пъти ключа, Куклата се обади:
-Какво ти става, бе човек? Каква е тази ненадейна намеса?
Без да отговаря лилавоокия я достигна, хвана я за тила и я придърпа към себе си, впивайки устните си жадно в нейните. Тази целувка дойде изневиделица и жената се отскубна от него стъписана. Почти бялата й коса се вееше от въздушните течения, нахлуващи от процепите на прозореца.
-Какво в името на Елисандра.....Да не си пиян?
Мъжът пак се долепи за нея, като я обгърна в обятията си и не й позволи да избяга или да го отблъсне.
-Точно обратното. Никога не съм се чувствал по-събуден. През цялото време си мислех, че ме дърпаш назад, че искаш просто играчка, с която да си играеш. Нали все пак си кукла? А сега виждам ясно, че съм бил пълен идиот. Осъзнах го толкова късно и съжалявам. Съжалявам, че направих ненужен завой, само, за да разбера, че отговорът е бил точно пред мен.
-И какъв е той?
-Ти! Ти си отговорът! Ти си тази, която никога не ме е лъгала, никога не си ме разигравала. Винаги си била искрена, дори когато си подла. Открита и честна. И искам да прекарам остатъка от живота си с теб.
-Животите ни могат да свършат още утре.
-Тогава.... - доближи лице до нейното, Д'Арвил. -....нека имаме този ден...и тази нощ....
Устните му отново намериха брод към нейните и езикът му проби бариерата на съмнението, за да докосне нейния и да го облее с цялата сила на емоциите си. Ръцете му шареха по гърба й, освобождавайки я от ненужния товар на дрехата. Презрамките падаха една по една, докато роклята не се свлече по изваяната й фигура, както кубче лед се стича по топла кожа, за да остане чисто гола, перфектна в своята хубост. Лезандър я подхвана здраво и я вдигна, занасяйки я до леглото, където я положи в разрез с първия път, в който я облада. Сега бе нежен, страстен и горещ. Обливаше я със закъснели милувки, милваше я със забравени копнежи, припомняше си заглушени стенания и я даряваше със заслужени почести. Усещаше силата й, интелекта, хитростта и животинската природа и й се възхищаваше. Достойнството му се тласкаше в утробата й галантно и в същото време провокативно, а устните поемаха приглушените стонове, излизащи от гласните й струни. Двамата се отдадоха на неизбежната нужда един от друг, след толкова пропиляно време. Щяха да си наваксат за изпуснатото, за неизказаното, за непреживяното.
Не напуснаха тази стая чак до сутринта, криейки се от всичко и всички, отдадени само на отсрещния, преплетени тяло в тяло, ум в ум....