Градската библиотека

First topic message reminder :

Тя се намира в една сравнително малка каменна сграда, прилепена от двете си страни от други. Мястото е едно от първите създадени в града. Отговарящи са двама приятели, израснали заедно от деца. Миролюбиви, интелигентни и приветливи. Габриел и Степфан се грижат за доброто ви настроение и винаги са готови да помогнат с избора на някоя друга интересна книга.

Габриел(в ляво) и Степфан(в дясно)

Замислих се. Невърху нещо отнесено от ежедневието, далеч в пространството на „екзистенциални” разсъждения /какъвто досаден навик имах/, а върху спомените си от месеците, прекарани в библиотеката като момче за всичко.
В началото, разбира се, не бях ориентиран в обстановката- първа работа, пръв контакт с хора, нов град, много неизвестни. Стараех се да попивам информацията, нужна за работата ми- изискванията, детайлите, организацията… беше като в мъгла, из която бродех опипом. Имах търпеливи работодатели, схващах бързо и влагах усилия според заплатата и позицията си- нито повече, нито по- малко. Започнат ли да  ти плащат за нещо, поставят ли ти условия, това е пределът който преминава от „хоби” към „работа”, а всички знаем, че както забраната прави нещата привлекателни, така и задължението действа точно обратното.
Но на мен ми беше приятно. Стараех се, не се скатавах, не роптаех.
Ала проумях, че за всичките тези месеци така и не разбрах кога и къде са изнесли всички онези кашони и сандъци с архиви от мазето.
Голяма част от бъркотията представляваха задължителните екземпляри от официалните вестници на Скайфол и те без свян запълваха до тавана, та чак пръскаха по шевовете склада встрани от читалнята, но количеството томове литература далеч надвишаваше фундаменталната и без това камара изпъстрена с мастило хартия.
Къде се бяха дянали те? Нямаше нито един сандък от онези- дървените с железен обков и рехави процепи между дъските за проветрение, които изпълваха половината от архива…
- Никога не съм подозирал, че има някаква „труднодостъпна” литература….- разсъждавах на глас.- Освен Нея нищо подозрително не се е прокарвало горе…
- Освен кое?- взря се в мен Кайл, секвайки разсъжденията ми.
Вцепених се. Изпаднах в онзи неловък момент, присъщ на неопитен в дадено поприще човек, притиснат в ъгъла поради невнимание. Попрището бе като цяло общуването ми с хората, а невниманието- в следствие на прекалената свобода, която чувствах в присъствието на червенокосия, приспиваща моята осторожност.
И какво правят сгащените хора в такива ситуации? Предвид неопитността им, или се засмиват изкуствено, или заекват, докато ръсят безброй думи, за да прикрият нарушеното равновесие, изпотяват им се дланите, изчевряват се, и изобщо все такива физиологични реакции, които подсказват на отсрещния, че без да иска е напипал нещо интересно.
Аз обаче не реагирах така. Когато не знаех какво да отговоря или просто не исках, продължавах да гледам съсредоточено в една точка, все едно не съм чул въпроса или забележката.
Така избегнах и питането на Кайл. Засмуках бавно от цигарата, докато псувах непредпазливостта си и продължавах да мисля, но този път само на ум.
Не бях усетил нищо по- потискащо или мрачно от самото мазе, предразполагащо към клаустрофобия, припадъци, астма, бронхит от влагата или просто дискомфорт от мрака. Сега явно, когато всичко се бе разчистило, истинският дух на архива бе избил изпод рафтовете като изпарения от разкопана случайно  крипта с древни скелети.
Защо му е изобщо на някого да държи такива книги в градска обществена библиотека? Не стояха ли по лавици в частни библиотеки с двойни стени? Или просто Кайл си внушаваше и сандъците са били изнесени през някой от почивните ми дни в поредното китно мазенце с плъхове…
- Мнее, не съм чувал за такива неща. Всеки от нас имаше свободен достъп до архива, не се е пазел или нещо такова, както си приляга за подобни книги.- без да поглеждам Кайл мачках догорелия си фас с пета, за да придам повече небрежност на така или иначе изкуственото си спокойствие, ала мисълта за подобно скрито знание вече бе пуснала корени в порите ми като парещи лишеи.
- Аз ти казвам какво чух и какво чувствах долу… само един стон или леден полъх по врата ми трябваше и нямаше да ме видиш на по- близо от километър до тва място!- изсумтя едноокия, хвърляйки своята угарка някъде напред към улицата.- Достатъчно тъмни сили съм виждал из пустините…
Авторитетно натърти той, но не понечи да влезе обратно още. Добре знаех, че Кайл е по- суеверен от моряк и по- внимателен от нормалното що се касаеше за сила, която не може да парира или срази с голи ръце, но в думите му чух собствените си разсъждения: „Нищо не пречи да има повече от една опасни книги сред лавиците”
- Аз пък едно съм научил… - тупнах го по гърба и изпречих показалеца си пред очите му, както офталмолозите те карат да следиш пръста им при преглед – Мракът е просто отсъствие на светлина, празнота, нещо невеществено.
Кайл гледаше ту мен, ту показалеца и когато се уверих, че се фокусира само върху него, си поех дъх и с минимална концентрация накарах по пръста ми да запълзят пламъчета и продължих:
- Мракът не може да бъде по- силен от източника на енергия. Като дъжд, опитващ се да потуши огромен пожар.
- В името на Елисандра….- Червенокосият отстъпи крачка назад, но аз само се усмихнах, докато правех малки кръгчета и серпантини с огнената диря.
- Какво?- засмях се, докато гледах опуленото му око и застиналата отворена уста.-  Не ми казвай, че не знаеш от къде идвам!
- Аз… такова… знам, но…
- Но се чудиш защо си паля цигарите с кибрит ли?
- Ами…
- Хайде стига… почивката, която и без това нямах, отдавна свърши. А ти все пак ме заинтригува и ще сляза в архива… дори нещо по- добро! Ще подпитам колегите какви книги имаме по списък… или такива извън него.
Вече поокопитил се и възприел поредния щрих от личността ми, Кайл на свой ред замълча замислено, докато се изкачвахме по стълбите.
- А може да са пазели книгите, защото са страшно скъпи... – подметна шмекера с болезнено познатия за мен тон, който имах чувството, че ми скъсяваше живота.
- Да сме наясно… Не искам да чувам „пари”, „далавери” и „книги” в едно изречение, докато си тука, ок?!
- Ама ти за какъв ме взе!- престорено нададе обиден вой Кайл.- Аз поне не пазя тайни…
- Моля?
- Като туй… за огъня
- Не е тайна. Просто това не е нещо, с което се фукаш или сваляш мацки. Някои хора мислят маговете за прости фокусници точно заради дузина изтъркани номера, които шепа лентяи поназнайват и сочат насам- натам…
- Споко, де, брат… просто се бъзиках. Ти май го вземаш тва бая навътре.
- Все едно… да се захващаме за работа и не нахалствай за надник още първия ден.
*****
Така и така нормалността на работния ден всеки ден се разклащаше от нещо, поне днес това не бе спор с Джили, доза странни посетители или извънредни задължения, а едно гъделичкащо любопитство във вените ми.
Колкото по- възрастен става човек, толкова по- малко неща грабват вниманието му. Предизвикателствата трябва да са по- сериозни, опасностите по- големи… както се казва, нещо с неговия ръст. Аз, например, бих отказал двубой по надплюване с костилки /не съм от най- добрите/, но пък и нямаше да се заловя с нещо неразумно… с изключение на бой с пиратски главатар… и четене на Мъртвата книга… и приказка на по чашка над пресен труп с Миньон… или добре де, понякога го правя! Но нямаше да питам за книгите в архива повече от необходимото за собственото ми успокоение, че там няма нищо мрачно и с повече магия от средностатистическо злепродавано фентъзи. Но нечия реакция ме жегна….
- Габриел, може ли за момент?
- Разбира се, Тарен.- вдигна очи шефът ми от пристигналата днес нова книга в три екземпляра- два за читалнята и един за архива.
- Може ли да те попитам нещо?
- На твое разположение съм с цялото си желание да ти отговоря.
- Относно всички броеве и томове от архива- струва ми се, че са в пълен безпорядък и някои липсват.
- Ммм, няма такова нещо. В склада са всички.
- И онези от сандъците ли?

Не бях говорил за Прокълнатата книга с никого от шефовете си от месеци. Явно разкъсвани от желанието да се уверят, че тя е още в мен на сигурно място и притеснението да ми напомнят за нея след видимото /и осезаемото за мен/ мое стабилизиране след една или две кошмарни нощи, вселили ужасите си и в последващите ги дни, те не искаха да ми припомнят за нея… като че ли бе мръсна история- табу. А извън това разговори между нас извън тематиката на работата почти отсъстваха. Сега спокойно се опитвах да прикрия отново под предтекст обикновените задължения глождещото ме съмнение. Отговорът обаче се забави и това разклати непринудената атмосфера край една от масите, на която стоеше Габриел под последните златни струи, процеждащи се от прозореца лъчи на огнения диск, потапящ се в дебрите на земната твърд.

Липсата на ориентация е нещо напълно нормално за всеки един от нас. Нов град, нови места. Никога не можеш да предположиш къде ще е даден магазин, а в случая точно определена библиотека. Лутането из града успя да размъти допълнително мозъка ми, който след тъй „прекрасния” екзорсизъм не си беше много бистър. Може би просто избързвах и не си давах време за почивка, но и не исках. Трябваше просто да стискам зъби, да се напрегна и с всеки мускул на това тяло да достигна лимита си в търсене на желания дом.
След няколко пъти на загубване в еднопосочни улички, улици без изход или каквото ви роди съзнанието реших да се допитам до хората. И ето как моето търсене на библиотеката започна. То не бяха бабки с покупки, то не бяха дечица, които си играеха. Важното, е че накрая успя да стигна до желаното място. Беше странно как долу, където ми е мястото не можех да се затрия, дори с лабиринта, а тук в един малък град бих рекорда си по дезориентация.
Хубавото в цялата картина беше, че по пътя насам влезнах в магазин за цветя. Имам слабост към техните … нежност и крехкост. Купих две внимателно подбрани рози. Едната червена, а другата бяла и продължих по пътя си.
Същественото сега беше, че успях и ако не ме гледаха хората щях да скоча до небето от радост. Даже щях да надуя фанфари за моето идване, но нямаше нито фанфари, нито кой да ми помага. Абе сложна работа си е.

След няколко минути на чудене да влезна ли, да не влезна ли. Връщах се, докосвах бравата на вратата, но после пак се отказвах. Накрая реших да рискувам. Риск печели, риск губи. Ако не ще поне ще видя някое интересно четиво за отбиване на времето. Та с много войни вътре в разбърканите ми мисли се престраших и влезнах в сградата. Поогледах малко мястото. Та тук си беше като рай за книжните червеи. Може би и аз се причислявах към тях тъй като не веднъж бях заспивала над книгите, но може би по-скоро съм любител. И все пак тези рафтове пълни с книги някак ме накараха да се усмихна. Напомняха доста за библиотеката в Роузкил или дори за рафта с книгите в старата ми стая. Имах хубави спомени там, макар и сравнение с другите стаи да приличаше на килер. Малка, но уютна и приветлива. В следващия момент ме удари нещо като гръм от ясно небе. Чиста форма на страх. Енергия, което ме плашеше. Не беше силна като на Себастиян, но беше близка по-скоро подобна на …

Приближих се до едно момиче, което разнасяше някакви книги и се опитах да я заговоря, но нещо не ми се получиха нещата. Как може такова нещо? Долу можех да говоря с всеки, без значение от темата. Не се притеснявах, не изпитват резервираност и все пак един ден след моето прераждане започвам да се държа като човек. Накрая само си поех дълбоко дъх и погледнах момичето.
-Извинете … ще можете ли да ми помогнете?
Тя само ме изгледа и се усмихна.
-Съжалявам, но съм малко заета, но ей сега ще извикам някой. – тя се поогледа и видя точно Тарен, който си говореше с някой. Отиде при него и го побутна. – Ела и помогни на хората, а после си говори с шефа.
И видях как дори не го остави да каже нещо като ми го домъкна. Тактично се измъкна, че има да реди книги и ни остави сами, а аз само стисках двете рози, които носех и го гледах.
-Искрено се извинявам ако ви притеснявам, но ще може ли да ми покажете карти на … общо взето карта, която да ми помогне да стигна до Найтмер?
Сигурно леко го изненадах, че се държах все едно не го познавам, но просто се опитвах да съм възпитана. Нали все ми казваха „Дръж се като млада дама, която всъщност си.”, „Не говори все едно си хваната от улицата.”, „Не се дръж фамилиарнича дори с баща си.”.
Той само вдигна рамене и ме заведе до един от многото рафтове, но не спря да ме зяпа.
-Да не би да ми има нещо? – попитах и се притесних като започнах да се оглеждам за следи от кръв. Раните още не бяха зараснали и ясно усещах как кръвта може да е избила изпод бинта.
-Не, просто не носи книгата.
Странно, но тази новина някак ме успокои. Направо си отдъхнах. Сложих ръка на сърцето си и се усмихнах.
-Слава на Дантес. Не идвам заради нея. Бих искала просто да видя една карта и да си тръгна мирно и без пострадали. Също да ви помоля за нещо.
Поех си дълбоко въздух и в ума ми започнаха да се въртят думите, но не знаех как да ги формулирам. Междувременно хванах с дясната си ръка бялата роза и впуснах магията си по нея. Щях да я подсиля, но причината щеше да е ясна в молбата ми.
-Слушам.
Огледах се дали някой не ни слуша, но нямаше такъв затова го погледнах твърдо и започнах.
-Спри да четеш „Мъртвата книга”. Тя ще те съсипе. Ще изкорени всичко добро от теб. Има причина дори на демоните да е забранено да говорят за нея. Грегъри не случайно е бил помолен да я напише и хвърли във вашия свят. Моля те Тарен, пробвай се. Мога само да си представя колко магия е използвал, за да я създаде и какво ти причинява.
Видях леко раздразнение в погледа му и побързах да допълня.
-И ако си мислиш, че си нямам и на идея на какво е способна демонската енергия знай, че не отдавна опитното зайче бях аз. Просто не искам душата ти да попада в моя дом. Ето и нещо, което може да помогне. – подадох му бялата роза. Всъщност често бягах от двореца и щом ги видех се успокоявах. Тя бяха чисти и крехки.

- Да, Тарен. Всички книги са точно там, където трябва да бъдат- Габриел се усмихна и преди да понеча да отбележа, че се радвам от факта, Джили дойде с купчина книги в обятията си.
- Имаме гост. Няма да върша всичко сама- допълни тя под носа си, колкото да я чуя само аз, но не и Габриел- колежката ми не си позволяваше да прави подмятания пред шефовете... само в редки случаи, когато я изкарвах от равновесие.
- Летя към съдбата си, мадам! - с театрален жест се завъртях на пети и се огледах кой се нуждае от помощта ми.
Тогава нещо скова дъха в дробовете ми. Като ръбовете на леден кристал стотици иглички прорязаха тялото ми. Принцесата- демон бе дошла. Колко е принцеса не можех да съм сигурен- новинарски бюлетин от Ада не се намираше под път и над път, но за демоничният й произход не се съмнявах.
Видът й беше повече от уморен- прозрачна, бледа кожа, под която като че ли се виждаха малокръвни капиляри, натежали клепачи, отпаднали движения, а в несъмнено ледените на допир ръце- две свежи рози: бяла и червена.
Естествено, стойката й бе изправена, погледът- ясен, а гласът така чист, както и вчера.
Уви, това бяха качества на приемното тяло, а обитаващата го душа сякаш го износваше и протриваше плътта, както гранитна скала дере стъпващия по нея човек. Не считам себе си за благороден и безгрешен, не съм мярка за морал или принципност, защото моралът не се помества в универсална таблица като тази на елементите. Не мога да осъдя неизбежните мерки за защита на собствения живот, но нямаше ли смъртта на тази Хелските да бъде нещо добро?
- Искрено се извинявам. – заговори тя още докато заглъхващите ми в мекия килим стъпки я приближаваха. Пожела да види карта, която да я отведе до Найтмер.
Поради професионалното си изкривяване автоматично я поведох към географския сектор. Та принцесата на Ада не може ли да се ориентира по така любезно прекараните главни пътища и извечните четири посоки на света? Неволно често се обръщах към нея и тя го забеляза.
- Да не би да има нещо?- попита
Аз още тънех в своите си мисли. Вчера бе обнадеждена от това, че Мъртвата книга е на мое разположение, а сега се бе отказала и питаше за карти… защо? Или не искаше да минава директно на темата? А и как изобщо бих могъл да взема книгата, като дори нямах възможност да я докосна в последно време…
- Не нося книгата.- подметнах, когато се спряхме пред атласите на региона и света.
- Слава на Дантес!- реагира тя по начин, който накара по кожата ми да пълзят тръпки. Какво искаше да каже с това възклицание на облекчение?- Не идвам заради нея. Бих искала просто да видя една карта и да си тръгна мирно и без пострадали.
„Мирно и без пострадали”? Падна ми пердето. Не знаех как да разбирам на изпъстрените й с двусмислици думи. Просто изказване за миролюбивите й намерения, или намек за заплаха, че при нужда може и да има пострадали? „Няма ли смъртта на тази Хелските да бъде нещо добро?” се въртеше в главата ми. При всички положения огромно катранено петно щеше да покрие душата ми и да нажежава шиповете на съвестта ми вовеки. В първия случай- ако оставех тази розовокоска /или както й е истинският вид/ да си отиде жива, на моята съвест щеше да тежи всяко зло извършено в последствие от нея. А във втория случай… щях да страдам вътрешно от мига, в който я предам или убия... Трябваше да призная, че колкото и пропити със садизъм мисли за радикални действия да ми минаваха, все пак не бих могъл да направя подобно нещо. Не и ако Хелските не обърне плочата и както вчера да се възползва от най- силния коз, който може да послужи пред мен- заложниците. Неизвестния предел на силите й караше да стана предпазливо- параноичен към средствата, които би използвала за постигане на целта си. Съжалих, че не поисках съвет от Старши…
- …Също да ви помоля за нещо…- продължи демонът, връщайки мислите ми отново върху себе си.

***
Да се откажа от Книгата? Нямах такова намерение по същите причини, заради които посегнах към нея. Тя беше моят опиум, който сам ме намираше и се връщаше при мен, дълбаейки затлачените тунели на силите и съзнанието ми. Сама по себе си Книгата единствено рушеше части от душата ми, но както е казал един велик скулптор за начина, по който създавал идеалните си произведения: „ Статуята просто си седи в камъка. Аз само махам излишното”. От това имах нужда. По пътя, разбира се, можех да се натъкна на всичко, да отприщя нежелани енергии, но малко по малко достигах до някаква топла сърцевина, която бе извор на необуздана мощ. Бариерата от нерешителност и страх се срина, огънят не се съпротивляваше при опитите да го манипулирам, количеството и концентрацията му се увеличаваха неимоверно… Вече не съществуваше „Дали ще мога…” при всяка нова тренировъчна задача. Имаше единствено „А защо не и още?”. Невъзможно бе да се разделя с нея в буквалния смисъл. Нуждаех се от острия скалпел, за да изрежа болните тъкани, независимо от болката и усложненията.
Гледах подарената роза. Усещах нещо… добро… в нея. „Добра” магия? Озадачение и странна радост си поделяха подиума на емоциите.
- И огънят има навика пари, но на мен ми се налага да го ползвам често. Няма да се откажа от книгата и имам причини за това.– отвърнах спокойно след като изслушах младата жена.- Благодаря за розата. Този… необичаен жест ме прави склонен да ти имам доверие и реших да не правя опити да те убия.
Моята прямота видимо я стъписа, затова продължих.
- Щом търсиш карта от обществена библиотека, вероятно нямаш никакви средства, а камо ли да заминеш направо с дирижабъл на север, нали?
Тя не отговори.
- Времето те притиска.- продължих да говоря по- скоро на себе си, свъсил вежди, докато мислех варианти. - Въпреки това не си убила никого, за да се сдобиеш с лесни пари, иначе нямаше да си тук, а това ме прави склонен и да ти помогна. Щом Елисандра не си е направила труда да те порази до сега, значи не е и моя работа да те съдя.
Отново мълчание. Аз също млъкнах, докато една възрастна жена минаваше покрай нас, устремена към медицинската литература.
- Не можеш да вземеш нищо от библиотеката без регистрация, нито мога да съм сигурен, че ще го върнеш скоро. Идвала ли си тук преди?
- Не… едва намерих библиотеката.- призна Мортем
- Може би тялото ти има картон… И все пак ще ти отнеме прекалено много време да се ориентираш като цяло- не спирах да тършувам из рафтовете за най- удобна и детайлна карта, докато говорех тихо. - Ако по- лесно ще се оправиш в Захрид, мога да се опитам да ти уредя телепортация… Но ако успееш да препишеш каквото ти трябва или да я прерисуваш, ще си спестим доста главоболия. Ето. Решавай бързо, защото скоро трябва да затваряме.
Усетих, че я гледам безизразно, а насреща ми бяха две блестящи очи с мека и някак детска светлина. Усмихнах се и смекчих тона при вида на това слабо, студено тяло:
- Опитай се да върнеш момичето жива. –положих ръка на рамото й.- Не се вписваш в легендите за кръвожадни демони. Остани такава, колкото и да е трудно, иначе ще направя всичко по жалките си сили да те намеря.

Гледайки в  картата, стоях и се усмихвах. Слушах го внимателно, но ме притесняваше едно нещо. Почваше ли да ми се доверя? Не трябваше. Не беше правилно. Елисандровец да се довери на самото изчадие на Императора – просто смехотворно. Но не посмях да кажа нищо, само слушах и треперех под ръката му, която беше на рамото ми. Накрая просто реших да прерисувам картата. Много по-лесно е, а и поне ме биваше малко или много в тази област. Кой да предположи, че влечението към пеене, рисуване, танцува и свирене ще бъде от полза.
И ето, че след 15 минути бях готова със суров вариант на картата, но важното бе, че всичко се виждаше. Поне каквото ми беше нужно, за да се ориентирам. Чак тогава погледнах Тарен и се усмихнах, но тази усмивка не беше нито престорена, нито се насилих да я направя. Рядко бях искрена в показването на чувствата си, но пък всеки път си заслужаваше.
-Благодаря за помощта. – приближих се бавно до него – Ако имаше поне един като теб долу може би щеше да е по-поносимо през годините.
Доближих се още малко до него и го целунах по бузата, но веднага се дръпнах когато усетих друго присъствие зад себе си. Обърнах се рязко и що да видя. Приятелчето на Тарен беше с отворена уста. Аз само се усмихнах и вдигнах едната си ръка до нивото на шията си, разперих пръсти и леко килнах китната на една страна с изказване от сорта на:
-Здравей.
А той направо пребледня, започва да размехва една четка за боядисване.
-Махай се проклето изчадие. Да не си се побъркала, че да идваш тук. Да не вземеш сега да ме омагьосаш да забременея. Сега не е момента. Да не ми сложиш свинска опашка. Тарен ела при мен. Ще те защитя.
Е толкова глупости не бях чувала през живота си. Само стоях и го гледах как се правеше на шут. Накрая просто въздъхнах и се засмях, поне беше изключително забавен.
-Не мога да омагьосам никой. Аз съм по-скоро използвач на магия, не вещица. И може ли да спреш с това. Успокой се. Не съм дошла с лошо.
Само дето той не спря и ми дойде малко в повечко, затова го издебнах и хванах по-силно за китката, а четката я изтръгнах с телекинеза, но не я пуснах на пода, а я подадох тактично на Тарен. Погледнах Кайл, а той за малко да запищи, но побързах да му запуша устата.
-Обещай да си спокоен. Не съм тук да те нараня и имам нещо за теб. Сега ще си махна ръката, а ти ще си спокоен нали?
Кимането ми стигаше и затова се дръпнах. А после му подадох втората, червената роза, която също беше … омагьосана.
-Извинявам се за вчера. Просто ми беше тежък ден, но хей, не те нараних, а сега на къде е … изхода. Нека се махна преди Кайл Безстрашни да почне да ми вика „Къш” с химикалка в ръка.
Виждах лекото учудване в очите на Тарен, но за разлика от него Кайл ме хвана доста грубо за китката на ръката и ме изведе от библиотеката, а там застана пред мен и пак започна да говори.
-Недей да идваш повече. Прокълнатите нямат работа при нас, а още повече демоните. Върви си и никога не се връщай.
И за да ми покаже, че не иска да има нищо общо с такива като мен хвана розата и я накъса на парченца, което ме накара леко да се усмихна и да се поклоня.
-Както кажете, ще изпълня вашето желание.
Така поне скрих факта, че ми стана малко неприятно, но пък .. какво толкова. Поне сега си хванах пътя към дома.

Проява на човечност.
Съпричастност.
Съчувствие.
Радушно отношение.
Милосърдие.
Благородство.
Великодушие.
Търпение.

Всички тези тънки нюанси могат да се обобщят като толерантност по отношение на онова поведение към трето лице, което не заема особено място в живота ти до там, че да премине в графата на безкористната самоотверженост и добронамереност към него.
Толерантност е термин в медицината, означаваш търпимост към вирус или чуждо тяло в това на приемника.
Налице са две понятия, приложими за конкретната ситуация – търпимост и натрапник.
Моето старание да разкарам бомбата със закъснител в лицето на Мортем се крепеше на тънка кора лед, запечатващ раздразнението ми като цяло от нейното съществуване. Цялото ми същество я отричаше, но системата ми полагаше старание да я търпи.
Убеждавах се, че съм предубеден, че съм злонамерен и не мога да позволя да я заклеймя въпреки предпоставките, които в друг случай биха били достатъчни да й подпаля парцалите. Вероятно също така се боях, но едно неприемливо действие от нейна страна и бих загинал, за да поправя грешката си, че я пуснах вчера невредима.
Обратното броене на петнадесетте минути отмина. Не изпусках от очи розовокосата, залегнала над картата с молив в ръка, докато тя не се изправи и въздишка на облекчение напусна гърдите ми. Щеше да се разкара.
Още само минутка…
-Благодаря за помощта. – приближих се бавно до него – Ако имаше поне един като теб долу може би щеше да е по-поносимо през годините.
Бла- Бла- бла….. та долу е пълно с добри хора, които сте закопали в пъкъла! Само мисълта, че моят баща може би е гнил в Ада ми докарваше уртикарии и крампи.  Идваше ми да й кажа да спре да се прифантосва, играейки си с търпението ми, но тогава тя притеснително скъси разстоянието помежду ни и ме целуна по бузата. Ако бях готов да направя блок или да залегна пред  удар с нож, то това не го очаквах.
Преглътнах и това.Все пак благодарността на един демон струва нещо.  „Просто си върви…”
Тогава дойде Кайл. Беше приключил за деня с работата и излезе от мазето. Неприятен момент.
Май пропуснах да го предупредя, че Мортем може да се отбие… не знам, не помня…
Разигра се неприятна сцена. Исках да накарам и двамата просто да млъкнат и да се разкарат. Бях уморен и изнервен. Държаха се като петгодишни пишлемета- едното експулсивно и дърдорещо, а другото му се връзваше на акъла и направо чаках да чуя след малко „А пък моят батко може да набие твоя батко”или „Ако не направиш едии- какво си, ще пищя”.
Кайл преиграваше. Иронизираше я, подиграваше се, провокираше я. Прикриваше страха и своята ненавист чрез сарказъм и правеше и двама им за посмешище. Това не е нещо укоримо- той е търгаш, безпардонен, хулиган и простее на моменти. Но е мой приятел и в момента постъпваше нормално според положението си. Той е суеверен, мнителен, целия подземен свят в Скайфол иска да му тегли ножа за забавление, а същество от другия подземен свят си упражняваше магията на него. Не мисля, че аз бих могъл да бъда хладнокръвен, ако имах като него толкова малко информация за ситуацията и целите на нещото срещу мен, макар и нелепия начин, по който действаше.
Както казах, разбирам го. Шумен е по досаден момински начин, но го разбирам.Само дето мястото и времето бяха твърде неподходящи... но обикновено такива моменти избира съдбата, когато иска да те свари нагъзен по бели гащи.
Обаче Мортем….. мислех, че като принцеса, безсмъртна, веща в магията, обитателка на Ада и прочие, е над тези неща, че ще се съобрази с мястото и обстановката… Та ние бяхме в библиотека и можеше просто да излезе без сцени! Церемониал, възпитание, надменност, ако щете, биха свършили добра работа за едно елегантно измъкване! Уви, бях я надценил.
Беше устата, неоригинално заядлива, неуместно парадираща с неоправданото си незаслужено преимущество и като цяло…. Незряла.
Когато едно куче лае, а ти считаш, че си над него, просто се усмихваш, наричаш го сладурче и подминаваш. Не заставаш на четири крака, започвайки да лаеш и ти.Сто на сто нито едно от нещата, които казах и направих не бяха разбрани правилно и тази неуместна целувка, подаръците и детинските изблици бяха живото доказателство.
Какво можех да направя? Да падна до нивото на кавга или да застана между двамата и аз да се оцапам с помиите им? Като им е толкова акъла, нека се перчат! Така или иначе аз щях да го отнеса- това нямаше да се размине незабелязано от шефовете, макар и при празна читалня...

Докато чашата на търпението ми не просто да прелее, а да се пръсне, слава на небесата вече бяха извън библиотеката. Захвърлих четката заедно с бялата роза някъде на пода и се опитах да ги последвам, но Габриел застана на пътя ми с кръстосани ръце и намръщено изражение.
- Какво си позволявате.- тонът му не бе никак търпелив и спокоен.
- Това момиче се опита да изнесе книга без да има картон.- на момента сложих каменна маска върху лицето си, изобразяваща възмущение от псевдо- крадлата.
Стъписването на шефа ми ми спечели малко време и аз продължих:
- Кайл я видя преди да успее да излезе. Извинявам се за простоватите му методи и олелията, но без негова помощ нямаше да се усетя… не подозирах, че едно момиче с добро поведение на пръв поглед може да постъпи така… съжалявам, шефе…
- О… значи е искала да изнесе книга?
- Карта по- точно… аз лично й я дадох да я прерисува, защото нямаше картон… извинявам се за невниманието ми. Наистина. Не подозирах…- сега беше ред на маска от типа „съкрушен съм и ще се самобичувам”
Настъпи кратко мълчание.
- А…. да… разбирам. И сега картата е тук, нали?- аз кимнах, а Габриел отправи поглед по посока на вратата, където шмекерът изведе розовокосата.
- Позволете ми да видя какво става навън… мисля, че Кайл направи достатъчно. Не е хубаво да се разчува шумотевицата, но той е малко импулсивен..
- Да, върви. После ела да оправиш тази бъркотия и за днес си свободен. Утре ела малко по- рано.
- Добре, шефе. Благодаря- смирено казах аз и излетях навън.
Колко нелепо… Не беше наблзо да чуе врявата отблизо, та се надявах да излезем чисти, че дори и герои! От къде се бях научил на тия неща...

Пред стълбите беше само Кайл. Вбесен, пушещ, нервен, псуващ.
- @%$^#*$  да #$*@*$# аз на тая !@E_$#+
- Млъкни!- викнах аз- какъв беше тоя панаир вътре?!
- Какво @$% искаш ти!? И какво %$*%# правеше  тая  @)#$% тука???
- Дадох й карта да се разкара от Скайфол! А ти разигра такъв цирк, че просто нямам думи!
- Въртиш далавери с демони, брат! С демони!
- Не ми дръж такъв тон! Опитвам се да я разкарам, а ти постъпи като посмешище за занаята си! Такава врясла ли си, когато имаш кофти клиент?
Продължихме да спорим зад ъгъла на библиотеката още няколко минути. После гневът му се насочи срещу нея, а аз изчаках да му мине и като ми писна да го слешам, отсякох:
- Не смятам да й отделям повече внимание и време. Ти прекали, тя ти отвърна, аз замалко не го изядох голия, затова млъкни!
- Хубаво!- нацупи се той. Неочаквано се обърна и пое нанякъде.
- Къде отиваш?- вдигнах ръце с недоумение
- Да си пропия надника. И не си поканен, брат! – тй се обърна към мен за малко, но не спря да се отдалечава на заден ход.- Неприятностите, които си навличаш ми идват в повече дори за моя начин на живот!
След това отново видях приведения му гръб. Имаше боя по врата и дланите, но бе облякъл отново цивилни дрехи /някои от които мои/и и набиваше крак по Северния булевард. Оставих го да прави каквото си иска. Знаех, че не е прав и просто е ядосан, но нямах намерение да го разубеждавам или да го гоня. Да се спасява! Нямах нищо против да се насладя на завърналата се от ваканция самота.
Спокойно влязох в библиотеката. Почистих, подредих останалите книги и се спрях пред бялата роза, търкулната на пода. Не ми беше до нея. След последните главоболия този жест не означаваше нищо за мен. И все пак не я хвърлих, а я оставих в една чашка на бюрото на леля Лили. След това предстоеше не особено дълъг път към дома и не особено приятна терапия по лечение на главоболието ми. Като за начало исках да строша нещо, а после можех да премина към вечерята…. Съжалих, че до края на медения месец на треньора ми има още две седмици, през които нямаше да посещавам Спортния център.