Градската библиотека

First topic message reminder :

Тя се намира в една сравнително малка каменна сграда, прилепена от двете си страни от други. Мястото е едно от първите създадени в града. Отговарящи са двама приятели, израснали заедно от деца. Миролюбиви, интелигентни и приветливи. Габриел и Степфан се грижат за доброто ви настроение и винаги са готови да помогнат с избора на някоя друга интересна книга.

Габриел(в ляво) и Степфан(в дясно)

Всяко малко нещо може да се превърне в ритуал. И докато празниците на останалите не са истински без гости, то моите ритуали бяха точно обратното. Първата стъпка от всяко тържество е да се разпратят покани, а моите тържества започваха с  изолиране от себеподобните ми. Единственото условие е да няма хора, които да нарушават ритуала. Чувствах се много странно да ям пред други... движенията ми ставаха вдървени, свеждах поглед и избягвах очен контакт с когото и да е на всяка цена, дъвчех пре-пре бавно, за да не падне случайно троха от мен... с две думи: налице бяха симптоми на параноя. Рядко ми се беше случвало да се храня с повече от един човек на масата... дори не помня кога за последно съм бил в "компания". Изведнъж осъзнах колко чужди са ми тези хора с които обядвах.
- Б-благодаря... - смотолевих аз и дадох старт на неадекватното си поведение... дявол да го вземе, все едно станах друг човек: нервен, неуверен, настръхнал...
Много добре знаех защо става така! Много добре помня как всяка вечер храненето ми беше съпроводено от тягостна обстановка, в която се чувствам като източника на всички злини и как всяка хапка ставаше на пепел в устата ми.
От начало бях буфер между плюса и минуса, а след време станах проводник, по който минаваше всеки скандал. Класическото ми наказание беше лишаване от свобода и вечеря. А когато пораснах, доброволно се отстранявах от трапезата защото губех апетит от атмосферата или изобщо не отивах там- нямаше да правя кеф на една гнида да ме гледа как гладно нагъвам яденето, купено с негови пари.... да се чувства възвишен благодетел за бедните сирачета. Как да не ти приседне?! Да му ям от хляба, а същевременно да искам да отрежа ръката, с която ми го е дал- не е доблестно нещо, нали? Пък и липсата ми никак не възпрепятстваше храносмилането на Каскар.
Не исках да ме гледа, мразех очите, впити в мен, защото гладът е слабост- неизбежна биологична слабост, която щом изпитвах нужда да утоля, се чувствах глупаво, първично, уязвимо... Хранех се сам, скрит в някоя малка трапезария или направо на крак в кухнята. И за да не бъда животинче, лишено от приятни емоции, които културните хора сервират наедно с храната, аз поставих основите на моите уединени ритуали, радвайки се на най- обикновени неща.
А сега... сега се правех, че не съм тук. Знаех, че всички са усетили промяната ми. Почти Габриел и Степфан ми се скараха, когато накрая намекнах да си платя, и ми стана гузно, че съм такъв хърльо... но просто... просто това беше травма от миналия ми живот, който свърши едва преди няколко дни и само можех да се надявам да я преодолея скоро.
Опитвах се да мисля само за яденето. Повтарях си колко бях щастлив от неочакваните благинки, колко са мили хората в библиотеката, колко е вкусна кифлата /бях си избрал най- голямата и тя се оказа с колбас/. За да се разсея от напрежението си зададох вътрешно въпроса как ли е запазил доставчика храната суха. Стигнах до извода, че може би е въздушен или воден маг и с някоя техника е отстранил неблагоприятните външни фактори около поръчката. Свитият ми от притеснение стомах сега се отпусна и гладът призова силата на апетита.
Останалите си разменяха някакви думи за времето, предстоящото събиране в Артфол и прочие. Къде от възпитание, къде от смущение, не си взех допълнително кифличка, за което започнах да съжалявам в мига, в който разчистихме масата- още бях гладен.
Здравословен мъжки апетит... какво да го правиш...
И аз реших какво да го правя- Габриел ме накара, ако има оставени от посетителите днес книги, да ги прибера по местата им. И щом обходих всички маси имах няколко томчета за подреждане. Мушнах се между рафтовете с пъкления замисъл да си намеря нещо за четене докато не ми дадат друга задача.

Реших, че трябва да чета нещо, от което да имам полза. Веднага се насочих към научния раздел. Подминах медицина, ботаника, механика... и там някъде след раздел исторически разцъфна един надпис: "Философия на елементалната магия"
Беше лъскаво- трик на издателя, който веднага проработи и ми привлече вниманието.

Отзад пишеше:

Един новаторски поглед към приложната магия, с който Таннаре иска да докаже, че стихиите могат да бъдат овладяни по алтернативен път, достигайки нови висоти на съзнание и познание.
" Енергията се намира във всеки обект, но човекът е единствения обект, в който се намират всички енергии".
Бауро Таннаре


Това ми прозвуча като онези формули за лесно забогатяване, които те карат да си зададеш въпроса защо щом е толкова лесно, не се е възползвал самия автор? Щом е толкова велик иновативния път на изучаване не трябваше ли този Теннаре да е поне .. академик или нещо такова?
Както и да е, шрифтът беше едър и лесно щях да метна едно очо.

Разгърнах на пролога:
Всеки елемент по неминуем природен закон се намира във всеки елементалист маг и въпрос на старание и правилен подход е да се отключат всички от тях. Първият елемент, който се овладява е индивидуален за всеки според личността му.
и по- надолу....
За всеки елемент отговаря една точка, свързана с определен орган, в който е заключена енергията, необходима за неговата манипулация. Затова се срещат магове, които са успели да овладеят повече от една стихия.
За земните сили точката е слънчевия сплит, а енергията произлиза от диафрагмата, която дава твърдост на цялата коремна област и при активиране, както могат да потвърдят земните магове, получават необходимата стабилност и сила за контрол върху най- тежкия елемент.  
За въздушните магове точката е тази в основата на гърлото между ключиците, зараждаща сила, която обхваща водещия орган- белите дробове. Контролът на въздуха вътре в тялото дава основа за манипулация на въздуха вън от тялото.
Водната стихия изисква отключване на слепоочията и няма нищо общо с нито един мускул, а само с контрол чрез силата на органа мозък. От там на подсъзнателно ниво протича всяка енергия, свързана с успешна водна магия.  
За огнените стихии ключова точка е т.нар чи точка, а сърцето е органът, който е огнище на топлината, зараждаща и усвояваща пламъка. Кръвта е проводник и абсорбатор, а пулсът е естествения ритъм, чрез който чи енергията контролира интензивността и силата на магията

Стоях и се пулех както и вие в момента, чудейки се дали има резон в тия твъдрения. Стори ми се доста логично, особено, че аз сам чувствах огъня чрез кръвта си и сърцето беше като помпичка на нагнетяване на магията ми- затова се влияеше от емоциите.

Отгърнах на раздела огън и продължих да чета.
В началото бяха представени легенди и философската теза за огъня като първи елемент при създаване на света (сигурно и в другите раздели започваше така). Определено авторът имаше дар слово и стилът беше увлекателен... но все пак това го може всеки шарлатанин, продаващ всесилни мазила.
По натам пишеше следното:

Една от най- трудните за контрол, но най- лесна за предизвикване стихия от елементите. Затова точката чи е разположена в зоната на равновесието, а в противовес на това, пламък се ражда от най- променливия в ритъма си орган.
и по- надолу:
за начало енергията на слънцето и кислорода са ключови при предизвикване на огън, но за огън по- високо ниво са нужни енергиите на пламъка под земята. С тях трябва да установи връзка магът, защото стабилната земя и коварната лава са аналог на неговата чи точка и сърцето му, но на по- горно ниво.
И както предизвикваш огън, така трябва да можеш да го абсорбираш и разпределяш в тялото си.
Топлината се отдръпва от крайниците, пазейки най- важните органи. Това не е случайна приумица на природата и има по- ключова причина- сърцето е синтезатор и акумулатор на топлината. Ако процесът се обърне и в крайниците се съсредоточи тази енергия в достатъчна интензивност, то ще избие на повърхността като огън. Но не само ще нагорещяваш, а и ще охлаждаш, не само ще изгаряш, но можеш и да топлиш, защото кръвта ти, освен че е носител на изпепеляваща енергия, тя и регулира умерено телесната температурата. Причината е равновесието, родено в точката чи- без контрол и наблягане над нея, температурата би била твърде нестабилна и опасна. Запомни:
ключов при този елемент е балансът и пълният контрол на енергийното равновесие.......

Исках да проверя дали в думите на този Бауро Таннаре има полза и дали неговата гледна точка относно онова, на което трябва да наблегна, ще ми помогне да работя по- добре с енергията си.
Но в този момент погледнах часовника и останах като гръмнат: беше почти 3!
Нататък спрях да чета и реших, че ще пробвам някакво шантаво нещо по- късно. Дойде ми на ум едно... упражнение, с което да опитам баланса и контрола си върху  температурата на огъня.
Прехвърлих дали има някакви конкретни насоки и техники, но авторът се беше задоволил да описва единствено странните си тези, явно мислейки, че всеки може да отключи и четирите елемента. Това ми се стори толкова опасно и всесилно, че надали беше възможно. Хлопнах книгата и се огледах като загубило се насред пазара дете кой къде е и дали навън още вали.

А на вън все още валеше. Не можеше да се определи дали бурята бе стихнала или увеличила, но определено си бе там и скоро нямаше да свърши. По изгледа щеше да продължи чак и през нощта, както казах по-рано, което автоматично изключваше обиколките из града, защото въпреки, че не бе студено, едва ли е много приятно да подгизнеш и да шляпаш с мокрите си обувки, от които се стича вода. Грипът ти е в кърпа вързан, най-малко.
Времето за затваряне на библиотеката дойде, стенният часовник отброй четири следобед, а кукувичката изскочи от него огласявайки часът на всеослушание. Малко по малко персоналът почна да се подготвя за заключване. Последните подредби и приготовления за утрешния ден бяха готови, чекмеджета затворени, лампи изгасени, лични принадлежности взети и ето, че след още десетина минути, всички работници, заедно с шефовете се оказаха пред главната порта, стъпили на най-горните стъпала. Степфан заключи и прибра ключа в един от джобовете си. Обърна се и огледа обстановката. Пороя все така си течеше, а по улеите се стичаше вода, като миниатюрни водопади.
-Майко какъв ден.
-Май ще ни се размине бирата.
-Мислиш ли?
-Друг път.
-Аз лично, мисля да изчезвам. - заяви Джили, разтвори розовият си чадър, който бе доста голям за нейното телосложение, вдигна го над главата си и затича по улицата, пръскайки в локвите. След минута зави в една от пресечките и изчезна от полезрението им.
Но друго привлече вниманието на Тарен. Нещо, което разби представите му от преди малко на пух и прах. А именно, пред библиотеката стоеше едно момче, приблизително на неговите години. Бе яхнал едно колело, за който край бе закачено търговско ремарке. Изградено от тенекия, с две хладилни отделения и едно на стайна температура, а самото момче бе облечено с прозрачен дъждобран.
-А, Бенджи. Какво става?
-Кой е това? - попита с любопитство Мареил.
-Доставчика!
Младежът бе като гръмнат. Значи това бе цялата тайнственост относно запазването на закуските. Някакво скапано ремарке. Никаква магия, никакъв въздушен или воден маг. Бе доста разочарован. Хлапашкия му романтизъм бе убит.
-Какво има?
-Нищо!
-Ам, забравих си шапката, като идвах одеве, затова се върнах.
-Имаш предвид тази ли, душко? - размаха едно смачкано кепе леля Лили пред лицето си и се ухили.
-Точно тя е.
-Дръж! - подхвърли му я възрастната жена и момчето я улови още във въздуха.
-Благодаря. Хареса ли ви обяда?
-Чудесен беше.
-Радвам се. Е, аз трябва да се връщам на работа. Някой да иска да го хвърля до някъде?
Колегите се спогледаха, но на никой не му се искаше да рискува да се качи на ремаркето или на самия велосипед. Е, на почти никой. Лили, толкова жизнерадостна, веднага се провикна като млада булка.
-Аз искам.
Изтича по стълбите и се намести на седалката зад младия господин, като го прегърна през кръста и се засмя.
-Хахаха, уредих се с ескорт.
Двамата потеглиха, а старицата махна за довиждане с неспиращият си кикот.
-Тази жена е пълно чао. - констатира Артоа, като клатеше глава, след което запретна яката на дългото си палто и също се отправи към дома си.
След още няколко любезни сбогувания и останалите се разпръснаха, всеки поел своя път. Тарен имаше избор пред него дали да се прибира веднага, следвайки заръката на дядо си или да поскита под дъждовните капки макар че в това време не знаеше къде може да отиде.

/Теди, реши какво ще правиш. Ако искаш се прибирай, ако искаш отиди някъде. Твоя воля./

Проблемно начало на деня, а?
Мога да кажа, че беше достойно продължение на хаоса от снощи.
Какъв е начинът да спре съзнанието ти да се рови в една такава каша? Да се случи нещо прекрасно? Може би, но това е едно на хиляда. По- често срещаният вариант е някаква друга каша да ти привлече вниманието. Като капризен клиент- забравяш за него и мрънкането му, когато друг не по- малко гаден екземпляр дойде на негово място. Като отклоняващата вниманието болка... казвал съм го и друг път, но сега по- пълно го осъзнавах.
По по- различен начин възприемах и света наоколо- няма в скоро време да ви правя съпричастни на прелестите на природата чрез описания, метафори и поетични дантелени приказки. Утрото беше красиво. Това е. Зад този хубав грим умело се криеше грубото лице на живота, затова и колкото и да ми радваше душата природната красота, все пак аз имах вземане- даване не с нея, а с хората. А те никак не допринасят за красотата наоколо, като дори я обезсмислят.
Някак изгубих прелестното мехурче, в което се затварях, наслаждавайки се на дръвчетата и облачетата... може би и то се пукна от налягането при някое от удавянията ми снощи.
Та... започнах да говоря за кишавите проблеми, които ми отклониха вниманието от психичната ми бъркотия, опитът за самоокуражаване и анализ на умопомрачението ми от кошмара.
Първо- наближавайки към библиотеката забавих крачка, защото спускането към центъра отмина и сега дори имаше леко нагорнище, а аз не исках като се появя на работа да лъхам на пот. Така или иначе дори бях забравил да се среша, дори и в огледалото не се погледнах! Макар да минах покрай него в банята не се видях на какво приличам- надали бях станал неотразим, по- скоро инстинктът ми ме беше накарал да го подмина, за да не се уплаша като се видя... покрай викането на дядо ми даже забравих да си взема пари- бяха ми останали някакви в джоба на панталона, но пък и цигарите ми бяха в елека, който забравих да си облека на тръгване....
Погледнах се тогава във витрината на един магазин, за да знам какво изобщо бях облякъл- бях сменил анцуга си с черен панталон от лен, който много си харесвах, защото без гладене стоеше неглиже и все пак лъхаше на стил (пък онова подмятане на дядо ми за голия ми задник беше много нечестно, понеже като културен човек никога не спях гол, а снощи дори бях заспал с анцуга), нагоре бях навлякъл с риза къс ръкав, която биеше на сиво- синьо.
"Все тая... камилата кон няма да стане"- помислих си аз.

Нахълтах в библиотеката тихо.... ако не вярвате, че е възможно, бързам да кажа, че от звучното ми "Добро утро!" леля Лили се стресна, защото не ме беше усетила.
- Ох! Добро утро, слънце! Ой, днеска не си изподраскан, но изглеждаш уморен, сладкишче....
- Твоята енергичност ще компенсира това.- усмихнах се, но думите ми бяха сериозни, без живец- като разговор между аристократи, на които дори в шегите няма никаква жестикулация.
Вмъкнах се в читалнята, защото знаех, че съм закъснял и нямаше време да се мотая излишно.
- Добро утро!
- Здравей, Тарен- Степфан и Габриел обсъждаха нещо с Артоа, но го прекъснаха с появата ми.
- Днес малко закъсня- Габриел се обърна към мен, изглеждайки ме внимателно. Знаех, че маркира следите ми от умора.
- Извинявам се, но пороят снощи ми отвори малко работа у дома тази сутрин- изказах възпитаното си "извинение", както го наричат във висшите слоеве на обществото, или по друг начин казано- лъжата, - като онези безобидни измишльотини “Моля да ме извините, боли ме главата”, “Налага се да ви оставя- не се чувствам добре” - все неща, които се използваха като омекотител на една истина, която и двете страни знаеха, но бяха проява на любезност, щом единият се “оправдава”.- Ще компенсирам закъснението си с по- старателна работа. Какви са задачите днес?

Двамата мъже се спогледаха и въпреки, че се стараеха да прикрият емоциите и мислите си, леките нотки на притеснението, едва забележимо се очертаваха по лицата им. Може да се забележи от съвсем леките линии, които скулите им образуваха, когато потръпваха, почти изгубения блясък в ирисите или онзи полуневидим тик в страни от слепоочието. Да, притесняваха се, защото не бяха глупави и усещаха каква е истинската причина за закъснението му. А това не им се хареса. Не им се хареса хич. До някъде се чувстваха виновни, защото самите те до блъснаха в тази посока. Можеха ли да върнат времето назад? Не, не можеха! Да си вземат книгата обратно? Едва ли щеше да им я даде. Само началото, а вече виждаха открояващите се кръгове под очите, онзи изгубен живец и нов такъв, който се заканваше на всичко, на нея. Който искаше да я покори, но те се съмняваха, че ще успее. За жалост се съмняваха и че ще се откаже.
-Ами...защо не отидеш да си починеш малко? Изглеждаш уморен.
-Не! - поклати твърдо глава Тарен. - Не искам да си почивам. Искам да върша нещо.
Разбира се, че ще иска. Колкото повече занимаваше тялото и съзнанието си с неопределен труд, толкова по-малко щеше да мисли за последствията причинени му от четивото. Сигурно и той като всеки бе подходил с идеята, че това е просто книга, а написаното в нея просто истории. Да, но тези истории не бяха измислени, а напълно реални. Единственото, което ги разграничаваше от реалността бе, че са се случили в миналото. Нищо повече.
-Добре тогава. Днес трябва да се занесе плакатът ти в бара на Майърс. Предлагам ти да го занесеш, имайки предвид, че ти си автора. Но преди това ако желаеш помогни на Джили да окачи своя на главната порта. Момичето е много сръчно, но малко спънато в краката, ако разбираш.
Мъжете се засмяха, дори Мареил, който малко по малко почна да се отърсва от ужаса на нощта. И тъй като, както казахме, искаше да се затрупа с възможно най-много задачи, реши да направи и двете.
-А къде е Джили?
-Мисля, че е в склада. Каза, че искала да постави някакви финални щрихи на афиша. Най-вероятно ще я намериш там.
Момъкът кимна и се запъти към уреченото място. !ак когато се скри зад вратата, приятелите се доближиха един до друг.
-Чел я е!
-Виждам!
-Не изглежда добре.
-Определено!
-Да направим нещо.
-Какво можем да направим?
-Не знам, но ако след всяка глава е такъв, колко време мислиш, че ще издържи, преди да изгасне като свещ?
-Не знам, приятелю. Не знам....но не зависи от нас. Сам трябва да покаже дали е достатъчно силен.
-Това хич не ми харесва. - поклати глава Габриел, но знаеше, че колегата му е прав, затова се извърна и се запъти към читалнята, за да огледа присъстващите вече клиенти и да не мисли за последствията, които можеха да са и фатални за младият магьосник.

Почуках и се вмъкнах в склада без да дочакам отговор.
- Мога ли да помогна?- попитах направо Джили, която наистина изпипваше плаката, но сега се беше обърнала към вратата с тънка четка в ръка.
- Казва се "Добро утро"- беше в усмихнато настроение и изпълнена с енергия за нови пререкания с мен. Имаше сумати поводи, за които да се захванем и да спорим, а тя очевидно беше навита за това. Не знам защо това момиче правеше така... може да има алергия към мен и тя да се проявява в заяждане, а не в кихане като при другите алергии.
- Все тая. Позволи ми да помогна със закачането на плаката- продължих невъзмутимо. Това, че не се впуснах в надприказване като че ли я озадачи.
- Нямам нужда от помощ... особено от теб.
- Не съм доброволец, пратиха ме.
Тя се нацупи, намести очилата си и пак се наведе над масата.
Това да добавяш разни неща, след като веднъж си приключил с картината си, ми се струва много грешно, но щях да запазя това мнение за себе си... както никой път. Просто се подпрях на стената със скръстени ръце и наблюдавах работата. Това не знам дали я изнервяше (аз специално мразя някой да ме гледа), но момичето по едно време взе да търси капачката на една тубичка боя, която стискаше в ръката си и все повече се дразнеше, че не открива проклетото нещо... макар да й беше пред очите. Аз се отлепих от стената и побутнах с показалец капачката към нея.
Джили нито ми благодари, нито й напомних, както тя направи за "Добро утро"-то.
Просто си стояхме и мълчахме. Никак не ми пречеше това. Какво имам да си кажа с хората? Нищо. Замислих се, че повечето ни разговори представляват въпроси, от чиито отговори реално не се интересуваме. Нито въпросът ми щеше да накара Джили да ме чувства по- лицеприятен, нито ако тя ме попита нещо, отговорът ми, колкото и откровен да е той, ще я интересува истински... само най- близките приятели влагаха искрена, безкористна загриженост в някое "Как си?", примерно. Всичко друго беше празнословене и клюкарстване. Интересуваш се как е някой, защото се надяваш и той да те попита, та да си излееш каквото ти тежи. Да го използваш като носна кърпичка, до която се присягаш, само ако ти е задръстен носа от някакви емоции, които те дразнят или някакви досадни сълзи ти развалят грима... После просто ще я захвърлиш, но понеже сме възпитани лицемери, все пак ще попитаме кърпичката "Как си", за да не се чувстваме като използвачи- заради собствения си комфорт, че сме любезни и добри към хората и с чиста съвест можем да се изсекнем върху тях.......
Не ми беше нужно да съм празнословен, не ми трябваше да ме питат как съм. Никой не иска да знае, не искам и да им кажа, така че въпросът е приключен. Стоим си и си мълчим.
- Ти няма ли да отиваш в "Артфол"?- попита внезапно Джили. Това не беше въпрос от любезност- може би просто възпитано ми предлагаше да се разкарам.
- Ще отида- момичето вече разчистваше масата и плакатът, към който бяха добавени по- тъмни контури и по- отчетливи светлосенки, сега беше преместен на един стол да не й пречи.- Да хвана ли плаката?
- Вземи по- добре кабърчета- шетащото девойче се врътна и без да ми казва къде да ги намеря, напусна склада с творбата си.

"Ще се разкашка, ако го завали дъжда" помислих си аз, когато вече приключих издирването на кабърчетата и излезнах пред библиотеката, но при вида на самоуверената девойка, реших само да й намекна за опасността, защото имах чувството, че още й държеше врага от вчерашния спор и каквото и да кажех, щеше да извика "Контра!" :
- Имате ли някакъв найлон тук? Искам да сложа на моя плакат, ако евентуално пак има буря.
- Ъм.... аз... Я, подръж малко! - Джили пъхна под носа ми нейната творба и се втурна в сградата.
Има- няма пет минути и се върна с едно парче прозрачен найлон, взе си плаката и започна да наглася ъгълчетата му да съвпаднат с тези на "щита" му.
- Ъм... това не трябваше ли да е за...
- Отразях два броя.Твоят е в склада- прекъсна ме момичето.
"Ааа, можело значи да се държим и сполучливо!" - помислих си аз, докато тя държеше листа, а аз натисках с палец кабърчетата, където ми казваше. Последваха десет минути в периодично подвикване "не там, по- наляво... още едно сложи в средата.... изпъни малко найлона... не толкова в края" от нейна страна, а от моя- едно след друго потъващи остриенца в меката дървесина на вратата- влажна и студена от напоения с вода дъх на вятъра, който я беше достигнал дори тук, под навеса на входа.

Е, те на това му се вика идилия, не мислите ли? Ама как така не? Та вижте ги само! Двама млади, другари, колеги по служба, приятели, които толкова много се разбират и обичат....опа...май сбърках историята. Ама, чакайте, това не е ли живота на Тарен Мареил? Нека проверя. Само момент да си сложа очилата. "Градската библиотека"...да той е. Какво не е наред тогава? Защо ме гледате всички така? Ааа...сега схванах! Добре, превъртаме!
Под надзора на сутрешното слънце, което е толкова неопетнено, като все още ненабъбнало грахово зърно, седяха двама другари и се опитваха да забият някакъв найлон в централната порта. Шаваха, преплитаха крайници и ругаеха един на друг. Поне това виждаха в далечината преминаващите минувачи, като не пропускаха възможността да погледат малко сеир.
-Казах ти по-надолу бе.
-Давам по-надолу.
-Това не е надолу, това е в ляво.
-Главата ти е в ляво.
-Моля???
Женски викове огласяха околията, но като че ли само двамата виновници за тази суматоха не им обръщаха внимание, считайки, че това е нещо напълно сериозно. Колкото и Тарен да се стараеше да не си изпуска нервите,в тази прелестна компания, бе доста трудно.
-Ух...имам нужда от цигара.
-После! Нали каза, че искаш да помагаш? Помагай!
-Помагам, но ти само ми намираш кусури.
-И с причина.
-Голямо си магаре, знаеш ли?
-Хммм.... - извъртя глава Джили и удари красавецът по лицето с няколко от къдриците си.
-Аз не съм виновна, че не можеш да закачиш един обикновен плакат.
-Мога!
-Добре тогава! - пусна момичето краищата и горната дясна част на афиша увисна във въздуха. -Закачи го.
Ядосан и в същото време доволен, че му се разкара от пътя, брюнета пъхна няколко габърчета между зъбите си, като внимаваше да не ги глътне и продължи с окачането. Ъгъл след ъгъл, картината почваше да придобива завършен вид и след няма и пет минути всичко беше готово.
-Ето, видя ли?
Библиотекарката погледна плаката със скръстени ръце пред гърдите си, и вдигайки демонстративно рамене заяви с най-спокойния глас, на който бе способна:
-Криво е!
-Кри...какво?
-Криво е!
Младежът огледа обстойно афиша, но колкото и да наблюдаваше, не виждаше нищо нередно.
-Това си го измисли.
-Не е вярно.
-Просто не искаш да признаеш, че се справих с нещо толкова елементарно.
-Глупости. Криво е ти казвам. Закачи го отново.
Тук вече магьосникът не издържа, захвърли подръчните материали в краката й и направо се извика:
-Направи си го сама. Аз се махам.
И тръгна към същината на сградата, без да й обръща повече внимание.
-Ама чакай...къде отиваш?
-Да си взема моя и да си го закача на криво в бара. Чао!
Тарен тръшна вратата след себе си, точно под носа й. От удара едно от габърчетата падна и горния край отново увисна. Когато се върна, Джили все още не го беше оправила, все още стъписана от реакцията му, но него това изобщо не го интересуваше. Подмина я като малка гара и продължи по мраморното стълбище, право към улицата. До сега никога не се бе държал така с момиче, но имайки предвид заключенията, до които стигна през нощта, май по-често щеше да тегли майните на заслужилите го, а колежката му определено си го заслужи.

/Теди, пиши направо в бара./

Щях да оставя поредната случка от преди малко да мине покрай мен, отнесена от течението на калните реки на времето. Нека се събират там- във вонливото блато наред с останалите ми преживелици, към които може би щеше да дойде ден да се върна... нищо не се знае. Май осъзнах какво от всичко най- много мразех в обществото- че онези, които са безчестни, смятат, че и ти си такъв спрямо тях. Има места, на които властва свещеното право на по- силния и благородството се счита са чист будалък, а състраданието- за слабост. Какво ли щяха да си кажат двете зародишчета на бандити? "Гледай какъв слабак, даже един пердах не ни хвърли...". Да, това ме дразнеше най- много от всичко, това смазва всеки вроден опит да бъдеш добър към другите, неблагодарността плюе върху добрите дела и обезсмисля намеренията. Кара те да изглеждаш като лаик, защото слабият не е способен на съпричастност- той е жесток, когато му паднеш в лапите и слузест подлец, ако ти за момента си го спипал...
Това не беше моята игра, но животът не е боксов мач, в който противниците ти са хора от твоята категория- не, тук е пълен калабалък и се сблъскваш с всякакви... Това е дуел, в който опонентът избира оръжието, на теб ти остава само правото да не паднеш до нивото му, използвайки безчестни методи, но трябва да приемеш боя, когато те зашлевят с ръкавицата. Изтощително... противно... но нека заповядат. Единственото, което мразех повече от безславната победа беше доблестната загуба- планът, който се раждаше в ума ми за онези Илирас изискваше да газя из доста нечистотии и аз щях да го направя.
Провлачил се бях през останалите две пресечки от мястото на произшествието до библиотеката и бутнах лениво вратата, на която стоеше плакатът на Джили, който тя беше покорила да стои според волята й с два- три криво забити кабърчета в горния ъгъл.

Поех въздух, за да кажа "Здравей!", но не го употребих по предназначение- леля Лили не беше на бюрото си.
В читалнята също не поздравих гласно, защото имахме доста посетители по масите и само кимнах на шефовете си, щъкащи наоколо, както и преди да тръгна. Двамата също само се усмихнаха- заминах с плакат, връщах се без него и това беше само по себе си рапорт, макар че се бях позабавил... доста.
Отидох да оставя не влезлите в употреба кабърчета обратно в склада.
Там многообичната ми колежка Джили беше разпиляла на масата всичко, което можеше да се разпилее, така че да образува купчина от свитъци, кадастрони, папки, канцеларски дреболии и кутии, в които ги сортираше.
Предизвикващите свъсени вежди и сумтене мисли от преди малко сега бяха прередени, както палаво хлапе избутва мрънкащ чичко на опашката. Усмивка се разля по лицето ми, от нахлулите спомени за разговора в "Артфол".
"Не че ми пука, но ако стане някой сеир идната сряда, голямата й уста ще се кротне... пък и нали спомена вчера, че е ходила там веднъж"- цитирам дословно какво си мислех.
Пристигането ми не беше отразено, следователно и усмивката ми остана незабелязана. Тупнах кабърчетата в чекмеджето, от където ги взех и тръгнах навън... това вече беше забелязано:
- Хей, не виждаш ли че съм извадила всичко и подреждам!
- Е, и?- май прозвучах като дядо си повече, отколкото ми се искаше.
- Ами не ги прибирай там!
Върнах се бавно, отворих отново чекмеджето и оставих тържествено кутийката точно на масата пред Джили. След това тръгнах обратно към вратата.
- Ама ти какво!?- прозвуча познатият възмутен нюанс на гласа й.
- Нали съм пречел? Нали искаш сама да се оправяш? Действай- няма да си мръдна и пръста, докато ти сама не ме помолиш за помощ- говорех спокойно и гласните ми струни трептяха в най- ниските тонации, на които бях способен в момент на безкомпромисна грубост и ледена решителност... тях ги усвоих, когато исках да използвам думи, а не физическа сила- така агресията придобива по- възпитан оттенък.

Когато някой отстоява своето, най-често печели симпатиите на отсрещните. Те почват да го уважават заради куража и решителността, с която подхожда. Когато обаче опонента ти е младо момиче, свикнало винаги да получава това, което иска....да речем поне по отношение на работата си, която пък приема твърде на сериозно, то не започва да ти се възхищава. напротив! Факта, че си му натрил носа го раздразва допълнително и омразата пробива първите пукнатини в обвивката на душевността.
Така се случи и тук. Пресилено е да се казва, че Джили го мразеше, но определено влизаше все повече и повече в графата неприятни хора за контакт. И тъй като стисна устни и не отговори на заслужената му забележка, Тарен реши, че е приключил тук и се запъти в общата зала, където можеше да свърши поне нещо полезно и ползотворно. А там, за разлика от вчера кипеше от народ. Имаше поне двайсетина посетители, които разглеждаха, връщаха или взимаха нови книги. Леля Лили записваше заглавията в различните картони, Степфан и Габриел помагаха за различните избори, а Артоа подновяваше печатите на книгите, като удряше с наслоеното със тъмносиньо мастило чукче по вътрешната страна на кориците. Всеки си вършеше работата с една дума и Тарен се чудеше къде да се шмугне, за да помогне или какво ново да захване, пък дано го докара до завършек.
И тъкмо когато се чудеше и маеше, главната врата на библиотеката се отвори, а през нея се разнесе вой на кучета. Лаевете наброяваха поне четири и привлякоха вниманието на почти всички.
-Олеле божичко.... - възкликна бюраджийката, а възгласът й накара и Мареил да се обърне в тази посока.
А там, един господин, облечен доста официално, с черен фрак, задната част на който стигаше до свивките на коленете му, цилиндър в същия цвят, бели ръкавици, завършващи с ръкавели, разбира се, и бастунче от явор, лакиран в черно със сребърно топче на върха му, се опитваше да премине през глутницата си домашни любимци, четири на брой ловни хрътки. Доста бързи, но грозни животни, с гърбове извити като арфи нагоре и издължени като на лисица муцуни.
-Арес, мирно момче. Травис, долу...
Явно човечецът искаше да си вземе някое друго четиво за къщата, имението или замъка като го гледам, но също така бе повел глутницата си, която сега доста му пречеше, а и нямаше как да я вкара в библиотеката, защото не отговаряше на правилата.
Шефовете и Тарен се спогледаха, а те му кимнаха така, че ясно заявяваха да се заеме с този проблем, ако не иска, непознатия богаташ да вдигне цялата сграда с главата надолу. Добре, младежът обичаше животните, щеше да се справи, или поне така си мислеше. Че колко трудно е да озапти едни кучета, докато собственикът им си избира книга? Те не изглеждаха злобни, поне на пръв поглед. По-скоро любопитни да огледат зданието и от вътрешната страна.
Брюнета се приближи до господина и учтиво поздрави.
-Добър ден!
-О, добър ден. - отговори леко запъхтяно непознатия, докато се опитваше да събере каишките им на едно.
-Дали мога да ви окажа съдействие?
-Ще съм ви много благодарен. Много са игриви, все искат да видят и подушат всичко. За жалост няма на кой да ги оставя и се наложи да ги взема със себе си. Ще ми помогнете ли?

/Теди обмисли как ще подходиш иии....после просто го направи :)/

Кучето е най- добрият приятел на човека... Тц! Грешка! Кучето е най- добрият приятел на човека, който му е стопанин.
Да, това е. Онзи, когото признае за стопанин, а не този, който на практика го притежава. Това животно е толкова тясно свързано с човека, че вече не е само домашен любимец, а вид, зависещ пряко от хората. А най- голямата разлика от останалите домашни животни е прекрасна и е в полза на кучето- то умее да обича човека. Не просто да му служи, не да му се подчинява сляпо, да му краси интериора или да му бъде безропотно развлечение. Не- то влага лични чувства към всичко това. Кучето е много подобно на нас- като ни хванат от мънички, започват да ни учат на обноски. И ние учим, и кучето - също. Може да стане добро куче, може да се научи да бъде злобно, може да бъде разглезено и все пак си има свой характер, но той се потиска от навиците и разбиранията ни... също както и нашия. Котката може ли да умре за стопанина си? Не- тя е предана само на паничката и не й пука кой слага ядене в нея. Котката е изящна, но егоистична като лицемерен гражданин А кучето е грубовато, мърляво, но непретенциозно и предано- когато се държиш добре с него или ще те мрази също толкова искрено, ако не го третираш добре- болезнено искрено като недодялано селянче.
И най- силната връзка е тази, че кучето започва да прилича на стопанина си. Така се превръща в неделима част от местообиталищата на хората и съдбите на двата вида се преплитат до толкова, че чак са се слепнали.
Тук, в библиотеката, също се преплитаха разни неща- четири каишки, и също така се слепваха разни неща- четири хрътки за краката на стопанина си.
Човечецът беше над средната възраст. Очевидно запален по лова, но и добродушен, което си личеше от приятелското, а не господарско отношение към кучетата му. Ако някой е надменен по природа, не пропуска удобен момент да си поупражнява авторитета върху най- близкото и безпомощно създание. А този мъж явно много си обичаше животинките, след като не е искал да ги остави сами.... или пък много си обичаше къщата, в която щяха да вършеят всичко, ако ги остави сами...
Да, бяха цели четири парчета. Да, от най- енергичната и издръжлива възможна порода. Да... доста големи при това. Но аз исках да спася спокойствието на библиотеката, да помогна на клиент и.... да се сприятеля с тия хубави, здрави, кафеникави сладури.
Предложих помощта си.
Мъжът, както всеки стопанин казва, когато иска да увери някого, че кучето му няма намерение да закуси с него, потвърди, че са добри и само малко игриви... или на мен ми беше изгодно така да го тълкувам... Само че не бях сигурен дали ще се справя... и по брой на челюстите и по маса тази групичка ме превъзхождаше. Пък и бяха гласовити... Де да имах да ги примамя с някакво лакомство... Реших първо да ги изведа от тук, та ако взема да им изпускам юздите и да ми се качват на главата, поне да няма свидетели.
- Ще ви помогна, господине! Позволете ми само да ги изведа в преддверието.
- О, разбира се, разбира се!- мъжът с отзивчивостта на разумен татко, даващ ръката на щерка си на знатен жених, ми натика каишките още докато успея да мигна.- Благодаря, аз няма да се бавя!
И така... нещата буквално бяха в мои ръце...
Хванах яките плетки на поводите там, където на края им имаше нещо като халка, за да си вкараш ръката за по- здрав захват, но в случая ми се струваше, че четирите могат да ми извадят китката, ако се напънат малко повечко.
Животинките се мотаха едно през друго и душеха ентусиазирано- тук на ден минаваха десетки хора, имаха различни миризми, които явно бяха нещо много привлекателно за кучешкото обоняние.
Тъкмо щях да се усмихна и да се опитам да ги отведа в преддверието преди гишето на леля Лили..... когато...... мъжът каза нещо от сорта "И да слушате младежа!", влезна в читалнята и когато вратата се затвори зад него, любимците му наостриха уши и констатираха липсата на любимия си господар...
Не бях виждал по- силен порив някой да се събере с възлюбения си, няма сърцераздирателна песен, която описва този неудържим стремеж да запълниш липсата и да догониш някого, несравнима и решителна любов, този трогателен юруш и всесилна носталгия, която обзе и изби от телата на осиротелите хрътки. Докато до сега всяка си зяпаше на различни посоки, сега и четирите се втурнаха към вратата, зад която изчезна мъжът. За миг си помислих, че ако имаш до себе си сърце, което да бие за теб така любящо и предано, нищо друго не ти е нужно. Само че нещата не бяха толкова приятни, ако си в другата страна на каишката и се явяваш някой гад, който възпрепятства тази любов.
- Ой! Стой! - изхлипах аз, забих пети в пода и дръпнах с все сила. Взех да навивам поводите около ръцете си и наистина скъсих дистанцията между мен и кучетата.... само че не като ги приближих, а като аз бях принуден да се преместя напред. Бяха непоклатими.
Аз пръхтях и те пръхтяха, опънали вратове към вратата. Лапите им драскаха и превъртаха по пода, учите им мърдаха за допълнителна тяга, а езиците дружно трептяха и пускаха лиги. Само от време на време някое изскимтяваше. Гледах четирите късокосмести нюанса на кафявото и... нали споменах, че са млади и издържливи?- усещах, че губя битката.
- Долу! Мирно! - явно нямах авторитет пред тях и командите не притежаваха никаква тежест.
Леля Лили само се беше надвесила над бюрото си и даваше по едно приглушено от притеснение "Ой!" или "Олеле".
- Лельо Лили, нямаш ли нещо.... нещо... за... ядене?
- Ох, миличък... едни диетични бисквити, слънце, ама папирусът е по- сладък...
- Дай, моля те, каквото и да е!- ситуацията изискваше радикални мерки. Припотявах се за втори път и жената се вербува на момента за мой съучастник. Без да излиза от местенцето си, тя затършува и след минута, притежаваща тягавото усещане за цяла вечност, метна точно към муцунките на кучетата една кръгла пълнозърнеста бисквита...
Едва ли при нормални обстоятелства биха го изяли, но както и при някои хора, в стресови и тъжни моменти, яденето за тази групичка явно беше истинска мания и съблазън.
Бисквитът със съмнителни вкусови качества удари едното куче по главицата и тупна под носа на другарчето му от ляво. Двете се заозъртаха, после ги последваха и другите и лакомството им грабна вниманието. Спряха да се опъват и забучиха глави в пода все едно отбор се съвещава тайно преди решителния момент.
- Дай бързо още малко!- протегнах зачервената си от дърпане ръка към бюрото на моя спасител. Женицата пъхна в дланта ми още два- три бисквита и аз се наведох над душещата група (само един пес го беше огряло и мляскаше).
- Хей, искате ли още? Хайде насам!- наврях бисквитите до тях и веднага влажните им муцунки взеха да душат въздуха. Бързо се отдръпнах преди да локализират лакомството и те, махайки тънките и гладки като камшик опашки, се извъртяха към заветната посока на предверието. Бях навил здраво каишките на ръката си така, че чак от няколко минути насам кръвоносните ми съдове там не бяха подушвали кръв.- Хайде, ето тук...- ехидно и нервно ги подканвах. Всичко беше заложено на една карта... и по- точно на три бисквита, защото ако и те не помогнеха, мисията щеше да се провали. Втори път нямаше да се подмамят, пък знам от личен опит какво значи "набързо ще си избера книга"- имах на разположение да си другарувам с кучетата поне 15 минути.
Треперех, бях приведен и с мускули, готови да реагират на мига. Тогава, веднъж активизирали се, кучетата действаха много бързо- на мига с няколко големи крачки се преместихме към вратата, като внимавах да не се оплета или да ме спънат- все едно играехме лудешко танго с грациозни, дълги крачки.
Пуснах им един бисквит, за да имам време да отворя вратата и продължихме навън. Вече озовали се в преддверието, аз направо си отдъхнах. Облегнах се на стената и развих малко поводите им от ръката си. Отпуснах ги така, че кучетата взеха да си сноват насам- натам и да си душат наоколо. Бяха наистина елегантни животни. Приличаха на сърни, но много- по нервни и... мърдащи. Едно душеше вляво, после се сменяше със второто куче, идваше на неговото място, а трето изследваше това на предното.... така не остана неподушено място и като видяха, че нататък няма да ги пусна, спряха да се опъват и налегнаха мен. Дали сладурите търсеха още бисквити или просто им бях симпатичен (това второто повече би ми се понравило, понеже и аз много им се радвах), не ме интересуваше- важното беше, че не се дърпаха и можеха да ми отпочинат малко ръцете.... и да направя опит да ги погаля.
- Хей, вие сте хубави кучета! Може ли да ви погаля, а? Хубави сте вие за приятелчета...- заговорих тихичко. Не че беше необичайно да се говори на животни- напротив! Те са предани слушатели и човек като им говори, сякаш сам подрежда емоциите си и изтърсва праха от мислите си. Но аз се чувствах така, като да им кажа нещо много съкровено- да им дам ласка, да покажа загриженост, която да облека в действие- нещо, което никога не бях правил за никого...

Вярно е, кучето е най-добрият приятел на човека. То е лоялно, стриктно в привързаността си, ако го пуснеш на непознато място, то ще улови аромата ти и ще стигне обратно до дома, дори да е в друга държава. То те чака да се прибереш от работа, захапало чехлите ти. Носи вестникът ти и изпълнява команди ако го обучиш. То ще си играе с теб, а вечер ще се сгуши в краката ти, за да заспи блажено и да те пази от кошмари. Уникално животно със своите достойни качества, такива, каквито никое друго не притежава.
Но освен всичко останало, кучето умее да разпознава добрите хора. Ако се изправи срещу човек с подмолни замисли, той ще освирепее и ще го нападне. Но ако усети, че носиш добра душа, то тогава не би те наранило. Ще те подуши, ще те опознае, а ако успееш да го грабнеш, е твое во веки веков.
Сега се случи нещо подобно. Хрътките определено харесаха Тарен и вместо да го нападнат или да го узурпират, като две антагонистични страни, го заобиколиха напълно спокойни от неговото присъствие. Той изобщо не им пречеше, а факта, че ги хранеше само увеличи симпатиите им. Дори една проста бисквита запали животинските им инстинкти и те като една бурна тълпа се нахвърлиха върху него като не пропускаха да му пуснат по някой друг език, докато дъвчеха зърнестите бисквити. Истината е, че колкото и тежки да бяха, Мареил им се радваше като малко дете и бе склонен да прекара колкото се може повече време с тях, затова тайно се надяваше собственика им да се позабави малко. Оказа се, че желанията му щяха да се осъществят, защото вече десет минути, господинът с фрака не се връщаше, а къдравите мъжкари кръжаха около героя ни, скачаха върху краката му, дори за малко да го съборят, но бяха толкова сладки, че нямаше как да им се сърдиш.
Не един минувач оглеждаше странната гледка, която предизвикваше усмивки по лицата им, и само големината на кучетата ги спираха да се присъединят към малката им игра.
След още десетина минути, изисканият, но иначе дружелюбен непознат се върна, мушнал две книги под мишница. Видимо бързаше и чак се бе изпотил около слепоочието от притеснение, че домашните му любимци може да са направили някоя беля.
-Ох, благодаря ви. Създаваха ли проблеми?
-Не. Такива душици са.
Мъжът понечи да бръкне в джоба си и да извади няколко монети, които да даде на огнения маг, но той усетил какво цели, го спря.
-Не е нужно. Наистина.
-Ама как така?
-Беше удоволствие да ги наглеждам. Дори ми се иска да не тръгвате още.
-Наистина?
Тарен кимна, а господинът положи показалец на брадичката си и се замисли.
-Като се замисля, може да почета малко и тук и да ви ги оставя, но не бих посмял...
-Би било супер! - ентусиазирано възкликна брюнета от идеята.
После се обърна към широко разтворената врата на читалнята, фиксира Габриел и се провикна въпреки, че в библиотеката трябваше да се пази тишина.
-Шефе! Може ли да ги разходя?
Красавецът погледна към кучетата, после към стената, на която бе окачен кукувичия часовник и се усмихна.
-Защо да не. Ще ти се води като почивка. Но не се отдалечавай кой знае колко. След максимум час да си тук.
-Мерси! Значи е решено. - обърна се отново към аристократа.
-Добре, ще ви чакам тук.
И така, напълно непредвидимо Мареил се сдоби с хайка, която учудващо вместо да възропти, го последва най-спокойно.

/Теди предлагам ти една разходка в парка или нещо подобно. Ако искаш си избери друго място./

Животът според мен е низ от шамари- зашлевява те, значи, съдбата и това или ще ти подейства отрезвително, че да вземеш да се осъзнаеш, или ще те удари, за да се стегнеш, ако си загубил разума си, или ще ти даде едно закачливо, другарско плясване, което да разпали жизнерадостна и весела искра в скучния ти ден. Като едно детинско побутване, придружено с игриво "Ти гониш!", за да те провокира да последваш тайнствената й усмивка, която те мами към поредното забавление.
Аз май днес изядох по един плесник от всеки калибър. И след тях щях да си имам поука относно няколко неща:
първо- никога не казвай "Никога", ако сам се колебаеш, защото всеки може да промени мнението си - пак щях да изглеждам смешно, когато се отметнех от отказа си, но е двойно по- глупаво, че се съгласих, след като преди това скандирах колко съм непреклонен.
второ- нищо не е фатално, винаги има изход от ситуацията, стига да запазиш хладнокръвие- дойде ми на ум, че дори и да бяхме загубили (което, слава на Елисандра, не стана) пак можех да се измъкна, отивайки на бегом за пари да откупя хрътката... важното е да запазиш присъствие на духа и да мислиш комбинативно.
трето- ... не оставйте куче да скача по ленен панталон с мръсни лапи... дяволски трудно излиза това чудо, но за щастие на мен не ми личеше толкова, понеже панталонът беше черен.

Дам, такива рационални мисли ти идват след няколко дръпки от цигарата.
Слънцето доста напичаше, но пък и от някъде се носеше свеж вятър, та макар и в най- топлите часове на този все още топъл месец, прибирането към библиотеката беше приятно.
Мислех си и за довечера.... в какво ли се забърках? В каква ли дивотия този път скочих от воле?
Хрътките пльоскаха морно, но доволно лапи по топлия мрамор на улиците и така стигнахме до стълбите на книжния рай в Скайфол.
И петимата изплезихме езици, но щом кучетата си припомниха, че там би трябвало да е стопанинът им, наостриха уши, ококориха очи и нахълтаха с тихичко скимтене до бюрото на леля Лили.
- Ауу, миличък! Дойдохте ли си? Леле, изпотил си красавците май, а? - усмивката на милата жена ме посрещна както обикновено.
- Направихме голяма разходка. И петимата сме доволни. - отвърнах в движение, поглеждайки към часовника-  два без двайсет минути. Добре! Почти навреме. Открехнах леко вратата на читалнята и подадох глава, докато се опитвах с крака, тяло и ръце да попреча на кучетата да се мушнат вътре- веднъж задърпат ли каишките знаех, че не мога да ги спра.
Плъзнах поглед и видях, че сред многото читатели в дъното на стаята до един от рафтовете стоеше господинът, когото търсех и разговаряше със Степфан, сочейки някаква книга.
Аз застопорих очи в тях. Нали уж човек усеща, когато го наблюдават? Онзи дискомфорт и странно енергийно притискане в областта, в която те наблюдават? Взирах се, пулех се, чак от енергийно напрежение ме полази тръпка по раменете, но надали щеше да ме огрее, ако кучетата не бяха започнали по- силно да скимтят и излайват от време на време. В тези техни пискливи, жални гласове имаше зов, имаше надежда, нетърпение, любов, емоция. Собственикът им веднага реагира- може би разпознаваше лая на животинките си, а може би (по- вероятно) нямаше как да съществува такова съвпадение, че да е дошла друга порция любознателни стопани на кучета.
Мъжът и Степфан се обърнаха към мен. Различиха физиономията ми в рамката на вратата и набързо се разделиха със сърдечно ръкуване.
Елегантният господин взе книгите си, бастунчето, цилиндъра с напъхани вътре ръкавици и напусна читалнята.
Има ли нужда да опиша срещата между любвеобвилно куче и добър стопанин? Краят на кратката (според нас) и тежката (според кучетата) разлъка беше радостен. Но те не скачаха по господаря си- бяха възпитани, че сдържаността е белег на аристократа, пък ако ще той да е на четири лапи. Аз само щастлив накрая подадох връзката каишки, след като господинът маркира книгите и се изправи срещу мен в предишния изпипан вид- с цилиндър, ръкавици, бастунче и благо изражение.
- Благодаря ти, младежо! Наистина съм ти признателен. Извинявам се, ако са ти създавали някакви проблеми.
- Не, господине, за мен беше радост.- сведох поглед към хрътките и усетих как мъжът се опитва да пъхне в ръката ми няколко монети. Скочих като ужилен, вдигайки поглед към дълбоките сиви очи на аристократа.
- Моля ви, недейте! Не мога да ги приема.....
- Младежо, настоявам! - изражението му стана един тон по- сериозно и наистина, повярвайте, аристократите знаят как да настояват убедително с минимално изменение на мимиките.
Ах, как ме атакува съвестта ми- тя също е доста убедителна в безкомпромисните си аргументи... Не стига, че използвах кучето му, ами и мъжът искаше да ми плати за грижите... Почувствах се като пълна гадина, която мизерно злоупотребява с доверието на този човек. Измамил съм го в преценката му за мен, спечелил съм пари на негов гръб, а сега лицемерно се правя на примерно момче. Как да убедя съвестта си в противното? Ето сега всяко неспоменване на истината и премълчаване на събитията в парка щеше да е лъжа. Всеки един ден, в който се опитвах да преглътна и притъпя чувството си за вина, щеше да е ден на лицемерие. Това беше свършен факт. За да живея със себе си и да понасям кожата си (а човек няма друга алтернатива), трябваше да приема всички свои постъпки. Те са личен избор, а явно животът е устроен така, че балансът в душата на всеки един от нас се крепи от най- субективното от всички понятия- личното мнение- ето по тази причина крадци спят спокойно, изнудвачи се радват на живота и прочие вредители допринасят за гниенето в човешкия род, без това да им пречи нито на храносмилането, нито на самомнението.
Всичко зависи от гледната точка... щом съм направил нещо, трябваше да го приема за неделима част от мен- вградена веднъж в зида на живота ни постъпка не може да бъде изтръгната от там. Колкото и да надграждаме, тя ще си седи там и по- щателните разкопки ще я открият. Но тя допринася за издигането на нашата личност. Ние сме такива каквито сме БЛАГОДАРЕНИЕ на грешките и на провалите си. Факт!

- Моите уважения, но задължението ми е да помагам на нашите читатели както мога. За мен е чест да останете доволен от услугите ни и да ни посетите отново- наведох глава с маниер на почитателен поклон, но всъщност просто не понасях чувството да гледам този мъж в очите. Нямаше да издържа на киселината, която неговият благ поглед сякаш още по- силно катализираше в душата ми.
- Всичко това е чудесно, но нямам намерение да споря, младежо. Рискуваш да ме обидиш, в случай, че не възстановя поне разходите ти.
Аз вдигнах ококорен поглед, който с нервното трептене на зениците ми изписваше безмълвно "От къде знаеш!?". Мъжът се усмихна, използвайки вцепенението и почудата ми, за да пъхне една монета в дланта ми:
- Знаех си! Моите са си лакомници, а ти си готов да им угодиш. Не се лъжа, нали?
Без да дочака ответна реакция, господинът подсвирна и бавно, бавно налудувалите се кучета се отправиха кротко към изхода начело със стопанина си.
- А... ама... Уффф! - въздъхнах почти отчаяно, прокарвайки длан по челото и очите си. Леля Лили тактично (като никой път) се преструваше, че не забелязва нищо, макар сцената да се разигра близо до нея.
Чудесна работа спретнах, няма що... Прибрах и честно спечелената монета при другите... Според хората парите не се различават, но за мен не беше така... Дали от алкохолът може на човек да му олекне също толкова, колкото и от самобичуване?

Влезнах в читалнята, където Габриел с жест ме привика:
- Всичко наред ли беше? Добре. Хайде сега да те помоля да прибереш кутиите в склада по рафтовете- Джили ги напълни, но някои са доста тежки, пък трябва да се вдигат високо. Само внимавай с папките, тя ги е сортирала както искам, ако имаш въпроси, питай нея. С друго няма да те занимавам за днес.
- Ясно! - кимнах и.... добросъвестно, като пчеличка при недвусмисления призив на природата, хукнах да си върша работата.
Прегледах каква е логиката на подредбата, но тя си беше свършила работата добре- по масата бяха пръснати на групички и аз просто започнах да ги поставям по празните рафтове. Едва ли имаше значение коя група къде е. Изведнъж сритах някакъв обемист кашон, който стоеше на пода с бележка със ситен почерк върху него:
"Това е за хвърляне."
"... На височина расне, на акъл- изобщо"- за такъв сорт детинско- нацупени прояви ли са го казали? Сигурно. Е, добре, щях и това да свърша. Огледах го без особен интерес- боклукът представляваше изхабени канцеларски материали и непотребни разни-там- работи.
Физическата работа ме разтовари от мрачните мисли и единственото, което караше мозъка ми да праща периодично импулси, беше вълнението от предстоящото излизане.. Тази тръпка от неизвестното можеше да се сравни единствено с чувството, когато за пръв път избягах през оградата на Илирас и отидох на разходка- забранена, непозната, сладка... вълнуваща, въпреки че нищо кой знае какво не стана през нея. Но такъв е човекът- въодушевява се от новите неща. Съжалявам искрено онези, които вече бяха опитали от всичко в този живот и отчаяно търсеха нещо, което да ги развълнува.

Когато работния ден най-после свърши, Тарен стигна до едно заключение - в рамките на седем часа изживя повече емоции отколкото за два месеца в къщата на Илирас и това му хареса. Бяха разнообразни, потискащи или пък радостни. Такива, които те карат да се съмняваш или такива, които ти вдъхват надежда, но все нови и нови и нови. След мудния, потънал в мечти живот във Феникс, който най-много от време на време да се събуди заради някое поредно наказание, оживлението по улиците в Скайфол го бомбардираше с впечатления. Цветове, образи, звуци, сцени и миризми - всичко бе ново и възбуждащо. Всякакви видове хора с непознати лица. В Маджестик се бе нагледал все на същите физиономии - роднини, приятели, близки, съседи, слуги, познати - тук всичко бе ново и невиждано. А сега ходеше, ходеше и всички чудеса, на които ставаше свидетел, сериозно затрудняваха паметта му. Сякаш разглеждаше пищно илюстрирана книга, в която всяко хрумване на художника надминава предишното.
А когато общия часовник в чакалнята удари четири следобед и края на деня бе даден, последните клиенти се разотидоха, а персоналът се събра за привършване на седмицата.
Насядали около кръглата маса, обсъждаха свършената добре работа, през последните четири дена и записваха ангажиментите, на които трябва да наблегнат през следващата, в които се включваше и сбирката в сряда. Всичко това не продължи дълго и след не повече от десет минути, папката бе грижливо прибрана от Габриел, а ключа за склада врътнат и оставен на място. Предстоеше и най-сладката за повечето хора част или с други думи - време за заплата. Шефовете викаха всеки по отделно, като им даваха нужната за всяка длъжност сума, запечатана в хартиен плик. Когато дойде времето на нашият герой той се усмихна и пристъпи. Тези пари вече можеше да вземе без задни мисли и гризене на съвестта. Тези пари си бе изработил, в тях не намираше нищо грешно и срамно, а дори напротив, чувстваше се поласкан и благодарен, че ще му платят за два дена, въпреки, че още не е работил пълна седмица.
-Заповядай, Тарен. Сто и петдесет за вчера и днес.
-Не е ли много?
-Не, точно на половина.
-Да, но аз не свърших кой знае какво.
-Напротив. Свърши достатъчно.
Младокът се подвоуми известно време, но в крайна сметка прибра плика във вътрешния джоб на дрехата си и след като се сбогува с всеки по отделно, дори и с Джили, и им пожела приятен уикент напусна сградата. Погледът му премина през светлия хоризонт, ноздрите му вдишаха от свежия въздух и с бодра крачка премина първото стъпало на заслужената почивка. Какво щеше да прави до девет, никой освен той не знаеше, затова нека оставим останалото на него.

/Така. Имаш си 150 от заплатата + още 50 от чичкото цилиндър. Сега прави каквото ти душа иска :)/

Поредния работен ден, поредните задължения. Задълженията в библиотеката не бяха кой знае какви, не те натоварваха психически, още по-малко физически. Че какви предизвикателства могат да ти предоставят тумба книги, списания идващи от различните земи и свитъци с праистории или разни типични и определени заклинания. Като изключим подреждането и складирането всичко си бе като детска игра. Малко монотонна и праволинейна, но забавна заради различните светове, на които попадаш между изписаните редове.
Когато Тарен пристигна на работа не завари кой знае какво. Бе дошъл последен, но не закъснял. Тукашните работници имаха навика да подранявай, кой знае защо и сега сградата бе изчистена, проветрена, високите до тавана прозорци бяха широко отворени, а през тях навлизаше свежият утринен въздух, който изпълваше дробовете и ги разширяваше. Едно от най-хубавите качества на града - чистият, разреден въздух, сякаш никога не е имало полюция и замърсяване. Малкото фабрики се намираха в покрайнините, построени стратегически така, че да не замърсяват околната среда или морето, а ниските възвишения носеха лек повей с привкус на зеленина.
Посрещането беше както обикновено - с броеница от усмивки, пожелания за "Добро утро" и разменяне на няколко изискани обръщения и разговори. Единствено леля Лили се открояваше с типичен леко хамалски стил на говорене, но бе толкова сладък заради напредналата й възраст, че по-скоро ти бе приятна, отколкото досадна.
-Душко, ти разхубавил ли си се?
-Разхубавил ли? Все същия съм си!
-Аааа не! Има нещо различно. Една пъстрота в очите ти и косата. Ами да, остригал си се. Хаймана! Ще да е за някоя жена.
-Да, лельо Лили, за теб е! - пошегува се младежът, а старицата избухна в кокетен кикот, който изобщо не приличаше на възрастта й.
-Ласкател!
Подминавайки я и съответно навлизайки в общата зала, същото последва и с останалите му колеги. Разбира се, не се размина от сутрешния чай, закуската от топли кифлички, най-вероятно поръчани от същото онова момче с ремаркето и разменянето на бъбриви диалози колкото да влязат в час. Това, което му направи впечатление бе, че този път шефовете му не го разпитваха за Мъртвата книга. Явно изглеждаше добре и не намираха причина за притеснение, но самите те не знаеха през какви ли перипетии премина, за да стигне до тук. Но сега не му се мислеше за това, нямаше време, а и желанието да се задълбочава в проблеми и мрачни мисли. Бе нов ден, нова седмица, слънцето светеше жарко без да напича или задушава, а след снощи се чувстваше повече от добре. Глупаво и наивно е да смята, че тази идилия ще продължи вечно, но поне докато може щеше да й се наслади.
Кратките нападки между него и Джили също му се отразиха отрезвително, стана му някак забавно и дори за момент изпита удоволствие. Няма нищо по-хубаво от това рано сутрин някой да събуди желанието ти за себедоказване, било то и с намеци на дразнене от негова страна. Може да се каже, че това момиче запалваше жарът му без дори да се усеща, а това му помагаше да продължи. Наливаше гориво в поутихналия огън и го разпалваше като клада. Вътрешно й беше благодарен за старанието. Бе толкова мило от нейна страна!
Но и това завърши и всички трябваше да се заемат със задълженията си, които така или иначе вършена на драга ръка. Всеки искаше тези три дена да изминат като секунди, защото най-важното събитие предстоеше в сряда и колектива нямаше търпение да види плодовете от труда си. Затова и всеки гледаше да се намери на работа, като почнеш от писаря та стигнеш до Габриел, за да минава времето по-бързо и неусетно. Нашият герой също можеше да се развихри и сега обикаляше из сградата и се чудеше с какво по-напред да се захване.

/Теди, викам малко да съкратим, така че може спокойно да опишеш какво правиш чак до обедната си почивка и какво правиш и през нея, а аз ще се включа там. Спокойно дори и да не измислиш кой знае какво, не е нужно да се притесняваш за дължината на постовете и прочее./

Всичко беше толкова приятно и простичко- като красива пеперуда, кацнала върху цвете.
Онзи момент, когато перфектната хармония и покой карат всичко друго да изчезне. Пъстрите крила спират полета си, а ти не смееш дори да дишаш, за да не събориш с дъха си тази къщичка от карти, наречена щастие. Наслаждаваш й се, но знаеш, че ще отлети рано или късно.
Ние сме просто песъчинки край морето на живота- вълните неминуемо се стоварват върху нас. Отдръпват се и се връщат пак. Глътка въздух и отново сблъсък. Защото всичко е баланс и колкото по- яростно се стоварят върху теб, толкова по- дълго след това ще се отдръпват за поредната засилка.
Но ако се боиш от това, дори краткият миг щастие ще бъде помрачен от черногледството ти.
Аз бях преживял достатъчно страх и притеснения, че да треперя пред неизвестното- когато му дойде времето, ще се сблъскаш с онова, което ти е забъркала съдбата- защо от сега да се кахъриш?
И за мен денят си започна съвсем добре- чувствах се много добре в кожата си- като никой път. Истински щастливец.
След като читалнята беше проветрена и почистена, затворих прозорците, спирайки притока на хладен въздух и единствено слънчевите лъчи проникваха предпазливо през стъклата, нагрявайки всяко кътче, до което се докосваха.
Закуската ме накара да се чувствам съвестно- нима ми плащаха за това?! Това бяха нереални условия за работно място! Работата и без друго беше лесна и приятна, че на всичкото отгоре и тези глезотийки... Наистина се стеснявах, давайки си сметка, че стотици хора копнееха за една четвъртинка от тези условия...
Незаслужени? Може и да бяха такива, но тази мисъл ме караше да дам всичко от себе си- и без това предстоящото събитие в сряда караше всички да са нервни, исках да направя и невъзможното, за да оправдая мястото си тук.
Степфан и Габриел се бяха разположили да една от масите в читалнята и нахвърляха идеи именно за сряда- не биха позволили всичко да се случва на прима виста, набелязваха встъпителните думи, избираха няколко цитата от не особено популярни книги, които си заслужаваха да бъдат прочетени, обръщаха внимание на обещаващи млади автори за тяхното представяне пред широката публика, с две думи поставяха основата на цялото събитие, която да се запълни от гостите, но и да ги предразположи и да подтикне развитието.
Аз правех едно любимо нещо- обикалях рафтовете и си харесвах книги. Търсех, разбира се, предимно такива с насоченост към огнената магия... Но бях прекъснат- дойдоха първите посетители за деня и аз, вече опознал разположението на книгите, им помагах да намерят желаното четиво. А онези, които нямаха избрано четиво, се допитваха до шефовете да им препоръчат нещо.
И така, в сезонът, който най- много предразполага за прекарване на деня вкъщи с книга под топлото одеяло, работата вървеше спокойно.
До един момент.
Наближаваше обедната почивка.
Аз подреждах върнатите преди минута книги, когато вратата на склада се отвори с трясък... и писък.
Джили беше изпратена като най- тясно запозната след шефовете със систематизирането на книгите да почисти и подреди архива на всички списания и вестници, но ето, че тя излетя от там с пухкава палка в ръка и тръшна вратата след себе си, като че ли някой я гони.
Ние, визирам себе си, библиотекарите и двамата гости в читалнята, скочихме и вперихме очи в момичето.
- Там има нещо- почти проплака тя, дишайки на пресекулки.
Защо всички впериха очи в мен? То беше ясно- "Тарен, отивай да се биеш с дракони и молци!"
В отговор на ироничната ми усмивка Джили си придаде едно от онези изражения, които копнеят нещо ужасно да ти се стовари на главата, за да се увериш, че тя ти казва истината.
Дори се поокопити и дойде с мен.
- Сега ще видиш! Там наистина има нещо!- започна да ме хока тя, сякаш четейки мислите ми.
- Добре, нищо не съм казал!- отвърнах помирително и влязохме в архива.
Той беше разположен на две нива, изпълнени с рафтове по цялото им протежение.
- Надолу- каза Джили, която вървеше плътно зад мен, колкото и да не й се искаше, но явно доста се беше стреснала и страхът надвиваше враждебността й.
Така, слизайки по метална стълба, се озовахме на долното ниво.
Лампата беше достатъчно силна, но високите шкафове хвърляха черни сенки и половината помещение тънеше почти в мрак.
Въздухът беше задушен, но не и влажен, което подсказваше, че някъде в каменните стени има много добра вентилация.
Ясно се виждаше къде бе местопроизшествието- не подредените кашони с вестници, разпилените списания и захвърлените парцали за почистване се търкаляха точно в дъното на помещението в сянката на последния рафт срещу нас.
- И какво точно видя?- попитах съвсем сериозно, защото молците и мишлетата не са шега работа...
- Не знам.- тросна ми се Джили.- Събори онези книги почти върху мен!
Погледнах натам и започнахме с търсене на улики. Тоест, аз започнах, а Джили стоеше с палка в ръка и ме гледаше.
- Може да е мишка... - предположих аз, промъквайки се между рафтовете и размествайки списания и книги. Момичето вървеше зад мен и се ослушваше.
- Мишка не може да събори тези книги!- прошепна тя.
Тишината надвисваше над нас и ни притискаше, звукът от бавните ни стъпки по каменния под потъваше в пожълтялата, прашна хартия.
И тогава го видяхме....
Движеше се, впивайки ноктите си в кориците на книгите, драпайки нагоре към върха на рафта.
Приличаше на черна сянка, на призрак с прокъсана черна пелерина... само дето беше с големината на книга.
Джили се изпищя и хукна назад.
То също скочи, криволичейки на зигзаг във въздуха, блъскайки се в рафтовете. Беше доста едър, очевидно объркан и уплашен прилеп.
Как и от къде се е промъкнал никой не може да каже, но сега, заслепяван от лампата, търсеше сянка, в която да се свре.
- Махни го! Махни го! - викаше Джили, а прилепът се щураше наоколо, удряйки крилата си ту в тавана, ту в книгите, ту впивайки нокти в някой том, който не успяваше да го задържи и се измъкваше от лавиците, падайки на земята. Хаосът беше пълен. Май колежката ми създаваше повечето шум.
- Това е просто прилеп!- викнах аз, но това изобщо не я успокои- напротив. Явно не понасяше тези животинки.
Джили се опита да хукне към изхода, но съществото й препречваше пътя, летейки точно там.
- Махни гоооо! Направи нещооо! Нали си маг!
- Аз съм огнен маг, момиче! Повярвай, не искаш да правя нищо!
Отвърнах със смях. Беше много забавно да гледам как двете животинки се щурат хаотично, пискайки едно на друго и плашейки се взаимно.
Накрая реших да се заема по- сериозно, защото всичко щеше да се обърне с краката нагоре, ако ги оставех да върлуват из архива още малко.
Тръгнах към прилепа, но той се оказа твърде ловък, избягвайки засадите на ръцете ми, измъкваше се и прелиташе между рафтовете, които аз трябваше да заобикалям, но когато отивах там, той вече беше отвъд следващия и започна едно комично преследване, огласявано от писъците на Джили... те поне ме насочваха къде се намира мишката.
"Ето гоооо, махни гооо!" и прочие... Свалих елека си и имах намерение да го използвам за мрежа, за да го уловя. Все едно гонех пеперуда... Подскачах насам- натам, размахвах се, но неканеният гост в последният момент политаше към тавана или се снишаваше и не можех да го достигна.
След петминутно преследване и събаряне на книги, от гоненица преминахме на криеница... Прилепът потъна някъде в сенките и аз взех да го търся.
Настана напрегната тишина. Чувах само разтрепераното дишане на Джили.
Девойката най- накрая видя, че пътят към изхода е чист, и хукна натам... За жалост или за щастие така откри летящия мишок, който се беше спотаил над стълбите- висеше в тъмния ъгъл и когато Джили тръгна натам, той се видя сгащен на тясно и полетя право към нея, залепяйки се на главата й.
Нужно ли е да казвам, че сигурно и в кметството чуха последвалия писък?
Момичето се вцепени и само махаше хаотично ръце, а прилепът, видял се в чудо, впиваше ноктите си в къдравата й коса. Аз се спуснах и нахлупих елека върху него, завивайки го внимателно в опит да го откопча от Джили.
Тя и пет пари не даваше, че ще я оскубе, просто щом видя, че го държа, хукна нагоре, препъвайки се по стълбите.
Чух затръшване на вратата, с което разбрах, че теренът за кротко изнасяне на животното е чист.
Погледнах вързопчето в ръцете си- съществото трепереше, дори не се опитваше да хапе. Сигурно след това приключение козината му щеше да побелее преждевременно и никога повече нямаше и през ум да му дойде да се прави на книжен плъх тук.
Изкачих стълбите бавно, внимавайки прилепът да не се измъкне, но и да не го притисна много силно.
Отворих вратата към читалнята и там всички вече бяха уведомени за случилото се от Джили, която, обаче, никъде не се виждаше. Габриел държеше големия прозорец отворен, за да го пуснем навън, а останалите следяха внимателно всяко мое движение.
Животинчето с охота се стрелна на свобода, макар да беше светло, но съм сигурен, че всяка светлина беше за предпочитане пред данданията, която свръхчувствителните уши на прилепа преживяха по- рано.

Това определено си заслужава овациите и смеховете от където и да го погледнеш. До сега вървялата монотонно работа, само в рамките на няколко минути се превърна в битка за оцеляване и то не на присъстващите, а на едно малко, земно същество, виновно единствено с това, че се е оказало на неподходящото място, в неподходящото време.
Докато най-младите представители на бранша все още бяха в склада, малкото посетители недоумяваха какво се случва и единствено оглушителните писъци на девойката им подсказваха, че там вътре се случва нещо, което не са сигурни, че искат да видят. Представяха си какви ли не апокалиптични картини, коя от коя по-плашещи, дори тръгнаха да се изнизват бавно и плахо, но когато къдрокосата се появи, прилична на обезумяла вещица, заради разпръснатата й спластена коса, и им обясни кой всъщност е вредителя, те по-скоро се спогледаха глупаво, отколкото стреснато. Прилеп!? Просто един прилеп! Не е болка за умиране. Единственото, което може да ти направи е да те захапе, а горкият бе толкова изплашен, че дори не се сети за малките си, но остри зъбки.
Когато и Тарен се появи, държащ го в дрехата си, спокойно можеше да усети бясното туптене на миниатюрното му сърчице. За него светът бе свършил такъв какъвто го познаваше или поне така смяташе. Каква бе изненадата му само когато прозорецът се отвори и той бе пуснат на свобода. С каква бързина и радост излетя навън, обричайки се на замъгление и слепота. Как жарко и гръмко пляскаше с крила през чистия, широк хоризонт. Мареил се почувства горд със себе си. Като нищо можеше да го убие, унищожи и изпепели. Но избра пътя на състраданието към по-малките и слаби от нас и така грабна уважението на читателите, които явно споделяха неговото морално мнение. Вярно досадно си беше, но не достатъчно, че да се прави от мухата слон.
-Ама защо го пусна? - изцвирика Джили и за момент напомни за писукането на лошият торбалан, който я бе докарал до нервен срив.
-Че да го убия ли искаш?
-Ами....не..... - усети се навреме девойката.
-Спокойно, няма да се върне повече. Ти го травматизира достатъчно, че да не иска дори да доближи библиотеката.
Сякаш от тази забележка, момичето се почувства тъпо и за да прикрие това се нацупи така, както вече той, а явно и всички останали й бяха свикнали.
-Съжалявам, ако съм ти причинила безпокойство, господин експерт.
Очилатката се врътна и потъна някъде из рафтовете, които прикриваха ниското й тяло. След нея остана единствено усмивката на брюнета и клатенето на главите на работодателите.
-Това момиче...
-Какво беше? - чу се от фоайето гласът на леля Лили.
-Прилеп!
-Аааааа.....изяде ли Джили?
-Размина й се.
-Жалко!
Намесата на възрастната библиотекарка разсмя шефовете, а с тях и нашият герой. Добре, че въпросната не го чу, че не му се мислеше как ще реагира и какъв ли скандал ще вдигне.
-Ам....
Чак сега вниманието бе върнато върху клиентите, които до сега стояха статично на почтително разстояние и само наблюдаваха.
-О, извинете! - намеси се с бърза реакция Тарен. -Беше малко лудо! Та, какво казахте, че търсите?
-Някакъв приключенски роман. За синът ни е. Той е на единадесет. - отвърна мъжът, вместо съпругата си, която все още бе със зареян поглед към огромния прозорец. Сигурно се опитваше да разбере къде ли е отишла летящата мишка.
-Приключенски казвате.
-Да, нещо по за деца. Пирати или пък каубои. Може и мечки и индианци, нещо такова. Преди месец прочете "Питър Пан" и от тогава иска нещо подобно. Можете ли да ни помогнете?
-Разбира се! Последвайте ме!
Младежът ги поведе след себе си, обикаляйки етажерките, в търсене на нещо интересно и епично. При един от завоите се сблъскаха с колежката му, но тя само се извъртя и тръгна в обратната посока, за да не се занимава отново с неговата безстрашна персона!

/Теди, намери им книжка и излизай в обедна почивка. Прави каквото и където искаш през нея./

Разведрен от малкото спречкване преди малко, аз вървях с ведра крачка- забавно беше също така, че Джили щеше да помни тази случка не откъм веселата й страна. Държеше се така, сякаш прилепът и всички наоколо сме се наговорили с цел да й тровим нервите... Ах, тези човеци... винаги пречупват събитията през една емоционална, субективна призма...
Както и да е... Едното животинче беше добре и на свобода, другото се цупеше, но щеше да му мине.
В контекста на малкото приключение, аз започнах да ровичкам в паметта си за приключенски романи, подходящи за момченца...
Разбира се, тук се налагаше да използвам въпросната емоционална, субективна призма, изхождайки от личния си вкус и впечатления, за да препоръчам някоя книга.
Запретнах ръкави, навих крачоли и се потопих в ледената, лепкава тиня на спомени от детството.
Родителите на това момченце търсеха книжка за сина си- мила картинка.
В съзнанието ми изплуваха романи... десетки романи... забранявани, препоръчани, скришом вземани, тайно четени... общо взето нямаше кой да осъществява такъв надзор какво чета и дали е подходящо за възрастта ми- просто не позволявах. И в следствие на това бях разтърсван из основи от тежки книги.... поне вече от личен опит знаех кое кога трябва да се чете..... Но пък някои бяха твърде наивни с еднотипни идеализирани герои, които дори на единадесет ми изглеждаха твърде нереални и прозаични...
- Така... Трябва да се подхранва любовта му към книгите с някой наистина добър роман, който да го грабне... Щом синът ви е харесал "Питър пан", ще му търсим нещо такова...
"Не прекалено детско, но вълшебно... децата обичат да се отнасяш с тях като зрели хора..." - продължавах да изчислявам на ум трескаво, защото както нещо (мекушаво, може би?) в мен трептеше да бъда внимателен дори с твари като прилепа, така и сега ме караше да се раздавам от душа и сърце за децата... в момента бях от позицията на възрастен, но и добре помнех какво е да си от другата страна на барикадата.
- "Островът на съкровищата".- отсякох без колебание, взирайки се в лицата на родителите. Разбрах, че не само синът им не я е чел, но и те самите не са. Е, кой съм аз, че да ги съдя? И аз не съм чел стотици книги... Но явно трябваше да направя кратко резюме. На страници беше колкото "Питър Пан", така че нямаше да затрудни момчето, ако му хареса. А аз знаех, че ще му хареса....
- Героят се забърква в търсене на съкровище- морски приключения, пирати.. възпитава те, учи те на морал и принципи без да се усетиш. И още повече, че живеем на брега на морето! Много е вълнуващо за малки момчета- от самото начало е написано със сериозен тон- така, че да те кара да вярваш, че всичко е истина.... Аз самият съм готов да копая из пясъците до ден днешен след тази книга! Ето, вижте....
Аз се плъзнах бързо към рафта, прокарах пръст по книгите и извадих желаната. Отворих още на първата страница, защото търсех един определен абзац:
- Ето, вижте как е написано: "...помолиха ме да опиша подробно всичко, каквото зная за Острова на съкровищата, от начало до край, без да скривам нищо освен местонахождението му, и то само поради това, че там и до днес се намира заровено съкровище...". Как ви се струва, а?
Усмихнах се самодоволно, а мъжът и жената гледаха с едно такова родителско умиление на ентусиазма ми, че ми стана неловко.
- Ще я вземем, благодаря много!- каза мило жената и я пое от ръцете ми.
- Може и ние да я прочетем!- подметна съпругът й и се засмя.
- Струва си!- кимнах напълно сериозно аз.- Дано синът ви я хареса. Следващият път го доведете сам да си избере някоя!

С това изпълних задачата си- да помогна на гостите както мога и да приобщя още читатели в изумителният свят на книгите- където, помислих си с известна завист, всичко накрая завършва щастливо...
Време ми беше за обедна почивка. Обаче аз бях ял вече... не че ми пречеше да го направя пак, но не изпитвах такова искрено желание и нужда като тази да изляза за малко на въздух и да изпуша цигара- две.
Не знаех къде са и какво ще правят другите, но за всеки случай се обадих на Степфан:
- Шефе, отивам навън. Ако ви трябвам, сигурно ще съм пред библиотеката.
- Спокойно, сега си в почивка- никой няма да те търси... освен в краен случай или нашествие на прилепи- отговори усмихнат чернокосия.
Това звучеше добре откъдето и да го погледнеш.
Запътих се надолу, минавайки покрай леля Лили, когато ми просветна нещо.
- Лельо Лили... да знаеш къде продават грамофони?
- Грамофони ли, душко? В музикалния магазин! Собственикът ми е съсед- голям сладур е това момче!- възкликна възрастната жена и ме упъти как да стигна до магазина, а и покрай това- на шега ми обясни и тя къде живее...

Внезапно в ума ми се беше върнала песента от снощи- не я помнех дори добре- конкретните спомени се бяха размили, оставяйки само онова силно впечатление, което ме караше в първата ми свободна минута да се сетя именно за това...
Почивката ми щеше да е достатъчна да отскоча до там, да разгледам и да се върна... поне исках да знам как варират цените, когато отивам да го купувам... Или просто не можех да понеса подсъзнателно това да стоя и нищо да не правя по въпроса да чуя онзи глас отново колкото се може по- скоро ...
Каквито и да бяха причините, просто не ме свърташе на едно място в този приятен есенен ден и исках да се раздвижа...

Когато пристигнахме до входа на библиотеката, Айлийн стана плаха, несигурна, но аз се спрях пред вратата, погалих я, побутнах я лекичко с думите:
- Хайде, ти ще си моя гостенка тук!
Бавно влязохме, минахме преддверието, отворих вратата на фоайето, където леля Лили в момента записваше взетите книги от някакъв господин. Тя вдигна очи за миг, само да отбележи кой влиза и сигурно пак щеше да ги върне към работата си, но, виждайки това малко бледо момиченце с червени от плач очи, което върви пред мен, тя замръзна за момент.
- Здравей, лельо Лили!- подех аз ведро, но погледът ми говореше за голямата сериозност на ситуацията, която изисква подобно ведро поведение.- Това е Айлийн.
- Здравей, миличка...- усмихна се жената, разбрала намека ми.- Влезте вътре, душички. В читалнята няма май никого. Джили е в склада, за другите - не знам.
На свой ред ме информира леля Лили, за да преценя какво да правя.
Аз поведох момиченцето навътре и отворих дървената врата, оставяйки Айлийн да се огледа преди да влезе. Явно беше респектирана от големината на пространството, от височината на рафтовете, които от нейния ръст сигурно изглеждаха още по- огромни. Тя въртеше очички и едва- едва пристъпваше, държайки ме още по- здраво за ръката.
- Ето това е библиотеката- подех аз, докато търсех с поглед Степфан или Габриел.- Тук има всякакви книги, които хората идват да четат, а аз им помагам да си открият, каквото харесват. А специално и само за теб, ако искаш, ще направим даже и чай.
Степфан, явно чул гласа ми, се показа иззад един рафт. Аз му представих малката, която щом видя новия човек се притисна до мен, а той се усмихна благо, навеждайки се към нея.
- Добре дошла!- каза той след което се представи и ми каза да седнем където пожелаем.
- Джили заета ли е?- попитах го, намеквайки, че сам не знам какво да правя и как да подходя. Все пак бях малко скован, напрегнат и може би недодялан, докато една жена би трябвало да се справи по- добре със ситуацията.
- Ще я повикам.- кимна Степфан, взирайки се в мен в опит да разбере отговорите на въпроси, които иска да ми зададе. Моите очи бяха безизразни- знаех, че детето усеща подсъзнателно напрежението, затова не си направих никакъв труд да отвръщам на погледа му, а бързо поведох Айлийн към близката маса, положил ръка на чернокосата й главица, говорейки спокойно:
- Сега ще видиш Джили- тя се уплаши от прилепчето. Тя е много мила какичка и рисува много добре.

Човешката несрета винаги е сурова, от където и да я погледнеш. Дори на пръв поглед обикновените проблеми съдържат в себе си болка, а какво остава за истински важните, които разкъсват органите ти на парчета, които изострят струните на умът ти до толкова, че се превръщат в тънък конец, който съвсем скоро се къса. Но веднъж скъсан конец не може да се зашие, колкото и да се опитваш. Болката се потушава, отслабва и потулва. Шпаклова се с мазилката на живота, но никога, никога не изчезва напълно. Ставаме по-силни, по-смели, по-амбициозни дори, но и по-самотни. Толкова по-самотни. Добре дошли в черния парад, където всеки е с изкривено лице, в следствие на изкривеното му сърце. Ето, вземете черната далия, чиято отровна миризма ще ви опияни и ще извади най-грозните, стъкани чувства, които сте искали да превъзмогнете, да заровите.
Какъв е стереотипа за болка? Някой лишен ли е, защото по принцип не е честно? Убиецът също я изпитва, птицата, червея, детето. Всички подлежим на нея, а тя обръща внимание на всички. Но ние продължаваме, излизаме от пепелта, защото светът не може да сломи главата ни. Не може да среже нервните окончания, държащи вратът ни изправен. Клюмналата глава е до време.
Така беше и с Айлиин. Най-жестоката болка се бе стоварила върху малкото й, крехко телце, но тя щеше да порасне и един ден да гледа с горд и бистър поглед. Сега тя имаше нужда от помощ, а Тарен бе човек, който можеше да й я предостави. По най-обикновения начин, но пък напълно достатъчен, че да я изведе поне за миг от съкрушителните емоции на отчаянието. С блага дума, с добро държание и топлина пъплеща от всяка една негова клетка. Колегите му също бяха добри хора и нямаше да обърнат гръб на това болно същество, страдащо от най-страшната болест. Докато брюнета търсеше Джили, леля Лили дойде и поднесе на момиченцето чаша с благоухаен чай, чийто аромат подразни приятно ноздрите й.
-Ето, моето дете. Пийни си. Ще те успокои.
Чернокоската не искаше нищо, нищо не й бе нужно, но все пак взе порцеланът и отпи една голяма глътка. После още една и още една.
-Какво й сипа? - попита Степфан, познаващ много добре подчинената си.
-Разтворим валериан. Ще я отпусне.
-Не е ли малка?
-Не й сложих много. Няма да й навреди.
В това време Мареил съзря къдравелката, която подреждаше някакви папки според годината на издаването им. Приближи се до нея, първата реакция естествено бе да се намуси, но какво ли се учудва.
-Кажи!
-Имаш ли малко време?
-За какво?
Младежът й обясни каква е ситуацията без големи подробности. Докато говореше, погледът й се заби в стоящото покорно момиченце и сякаш я преценяваше. Някак си като музеен експонат или артикул на пазара, който се чудиш дали да закупиш.
-И мен какво ме засяга? Умрели са, жалко е, но аз какво да направя?
Този път Тарен се намръщи. Не само, че се намръщи, но му идеше да й забие един силен и напълно заслужен шамар. Вместо това обаче, я грабна за лакътя, стискайки го болезнено, дръпна я напред и процеди със злоба в очите.
-Можеш да се държиш като човек и поне веднъж да забравиш за себе си. Ти си жена, нали? Бъди такава!
Младата дама за малко се стресна от реакцията му, но после се отскубна от захвата му и врътна глава уж обидена. После се смекчи и заяви.
-Добре, де! Добре!
Библиотекарката го подмина и се запъти към детето, а Тарен закрачи бързо след нея. Някак си не искаше да я оставя без надзор. Не й имаше особена вяра, а и като знаеше каква е сприхава, по-скоро да разреве момичето отколкото да му вдъхне кураж.
Вече озовали се пред нея, Джили почеса косата си, нагласи очилата и седна на стола срещу нея.
-Здравей!
Никакъв отговор. Айлиин сякаш искаше да потъне в себе си. Тази какичка, макар и симпатична и приличаше на разрошено животно, чийто род не можеше все още да определи.
-Аз съм Джили.
-Като цветето?
-Като цветето. Разбрах, че преминаваш през труден период.
До нея зеленоокия се прокашля, за да й направи намек да е по-мила. Тя го погледна смръщено, после въздъхна.
-Знаеш ли, нещата никога не са толкова зле колкото изглеждат. Сега трябва да бъдеш силна за твоите родители. Те не биха искали да страдаш. Имаш ли роднини?
-Имам леля. - най-накрая реши да признае сладураната.
-Тя къде е?
-На погребението.
-Трябва да я викнем да си те прибере. Сама си за никъде.
В този момент Степфан, който се навърташе около тях, дочул предложението се намеси с готовност да помогне.
-Ще пратя Артоа да я доведе. Сигурно много се притеснява. Как се казва?
-Симона Саймънс.
Шефът кимна и тръгна да търси подчинения си, който само след пет минути напусна загражденията на библиотеката, запътвайки се право към централните, а и единствени градски гробища. А докато се върне Тарен нямаше да я изпуска от поглед. Изглеждаше малко по-спокойна, ефект от чая. Разбира се, все така мълчеше, но поне вече не плачеше. Трябваше да реши с какво да я занимава, да не мисли за страданието и дори позабавлява. Дали да й почете нещо или да продължи да й говори. Джили от време на време проронваше по някоя друга дума, но ясно си личеше, че не я бива в тези неща и противно на очакванията му, не се справяше много подобаващо. Не, че той бе спец, но поне бе искрен в намеренията си. А от тук нататък всичко бе в техните ръце.

Думите. Те понякога са толкова силни... способни са да ни въздействат по- дълбоко от всичко друго, карат ни да вярваме в лица, събития, мечти- така реални, че дори едно студено сърце трепва. Отричай ги, противи се, те пак ще те достигнат, ще те докоснат, ще те жегнат- Скептичният ум ще си припомни топлината на незрелите емоции и ще разтвори каменната си обвивка, за да полети в един последен, вихрен танц на сляпата вяра в нещо неосъществимо, но самите мисли за което са по- опияняващи от всичко. Защото са думи. А на думи всичко е възможно.
И все пак същите тези думи са понякога толкова празни и кухи... като порцеланова кутийка, която иска да помести в себе си нашите чувства и мисли. Но са толкова крехки...И се пропукват. Пропукват се, защото не могат да удържат онова, с което се опитваме да ги изпълним. Евтин порцелан. Красиви, бледи и студени... когато не са истински, те се трошат на парчета, разрязват кожата и острите им отломки се обагрят с кръв, защото неискрените слова по- скоро ще те наранят, отколкото да ти помогнат. Разтопен и изстинал пясък, излят в нужната форма- просто клиширан калъп.
А онези думи, които идват от душата ти са като дървена кутийка. В нея също не можеш да побереш всичко, което се опитваш, но и малкото, което нашата неумела мисъл облича в реч, е някак топло. Недодяланата форма, която полагаме в дланта на отсрещния, е много по- истинска и от най- красивия порцелан. Изсичани бавно, несъвършени, може би груби, те нямат финес, но имат сила. Захвърли ги настрани, опитай се да ги разбиеш в стената- те няма да се разпаднат, запрати ги в ъгъла като ненужна вещ, те няма да поддадат- ще са готови да ти служат вярно, защото в тях са облечени преданите чувства на едно сърце. Изгори ги- те ще се радват да те стоплят, остави ти настрана, игнорирай ги- те няма да изчезнат, няма да се променят, защото не притежават изкуствени порцеланови шарки, които да избледнеят.
Онова, което говореше Джили беше заучено, отработено- като порцеланови статуйки, правени с партиди, изложени на витрината без значение за кого са и кой ще ги купи и в които майсторът не е вложил нищо специално - наистина добре изглеждащи, но универсални и безлични. Дори банални.
Не че моите не бяха... не съм умел в това, но аз влагах цялата си енергия, стараех се, вълнувах се за едно малко дете... за едно сираче. Как звучи само... зловещо, грозно... Но да му подхвърлиш първата ти попаднала мисъл, колкото да отбиеш номера, е още по- грозно. Вярно, невъзможно е всеки да е съпричастен на всичко (аз съм пример за това), но има неща, в които, ако не се раздаваш напълно, не си напълно искрен и не чувстваш онова, за което говориш, по- добре изобщо да не започваш.
Джили се стараеше може би защото я уплаших или засрамих, но след няколко минути реших пак да поема инициативата. Страхувах се, бях неуверен какво ще е добре да направя, но не можех просто да стоя отстрани и да гледам как Айлийн се затваря зад вратите на мисли за трагедията поради това, че нямаше нещо, което да държи мозъчето й далеч. Започнах да нервнича все повече с всяка една секунда. Не можех да стоя мирно, исках да кажа, да направя нещо... знаех, че няма как да се появи живец и пламък в отпуснатите й, тъжни очи- дори е невъзможно да кажа как това малко същество се справя с тежестта на черния траурен плащ, но исках поне сега да не се чувства сама и изгубена.
Но какво да предприема...
Джили беше дала на малката своята кърпичка, в която тя сега духаше запушеното си от плач носле.
Седнах на стола до Айлийн и преместих празната чаша чай настрани, чудейки се как да започна.
- Вече не ти е студено, нали?- попитах, за да се уверя, че поне в това отношение е по- добре.
Момиченцето само кимна, но сякаш с въпроса си я подсетих да свали елека, който й бях дал.
- Не, не не! Стой си с него...- опитах да се възпротивя, но тя вече беше смъкнала дрехата от гърба си, оставяйки я да си виси между нея и облегалката на стола.
Въздъхнах, прокарвайки поглед наоколо. На масата имаше оставени няколко книги, които чакаха да ги подредя, но реших, че ще е добре да почета нещо на момиченцето. Но какво? Всички приказки докосваха познати и въздействащи за децата теми, герои и сюжети, за да бъдат поучителни, разбрани и увлекателни. В това число и за семейството... трябваше ми приказка, в която не се споменават никакви родители... твърде лошо щеше да е, ако засегна тази струна. Зарових се в ума си за нещо увлекателно. Пред мен книгите, оставени на масата, изобщо не бяха с приказки- имаше някакви научни трудове по ботаника, няколко романа и тям подобни, но аз щях да й разказвам каквото си преценя, преструвайки се, че чета. Колежката ми постоя още малко, след което просто стана и си тръгна. Аз я проследих с поглед. "Така е по- добре!"- отсякох безмилостно на ум и подех с усмивка, когато останахме само двамата:
- Искащ ли да чуеш някоя вълшебна приказка?
При вида на безразличие в детските очи сърцето ми се късаше и сякаш някой изцеждаше дробовете ми от въздуха им... Айлийн така приличаше на залиняло цвете... "Нещо друго... Бързо! Нещо друго..."- А обичаш ли разни истории за приключения?- прошепнах заговорнически към момиченцето.
Тогава малката обърна глава към мен и ме прониза с искрящи ириси- там, някъде зад умората, мъката и апатията, при децата винаги оставаха да тлеят две пламъчета, таящи дяволито любопитство и очакване, утвърждаващи живота, който тепърва им предстои независимо от всичко. Отпуснатите устнички потрепнаха:
- Да, много!- прошепна също тя, гледайки ме като че ли бях капитан, готвещ се да разкрие курса към някое съкровище.
- А можеш ли да четеш?
- Не..- призна си Айлийн след кратко колебание малко нацупена и това допълнително ме улесни- не исках невинната ми преструвка да бъде разкрита.
- Добрее, сега ще видим къде ще ни отнесе късмета. Отварям ей тази книга съвсем случайно, като истински авантюрист... ииии...
Аз се протегнах към най- горния том.
- Искаш ли да отидем ето там, за да не ни чуват какво си говорим?- попитах и се приведох към момиченцето, сочейки  между архива и изхода на читалнята, а именно стаята за почивка, от която така и не се бях възползвал до сега, пък и надали щях да го направя, ако не беше заради малката. Все пак в читалнята почти постоянно сновяха хора, а аз не исках тя да се чувства като самотно речно камъче покрай непознати, постоянно променящи се води. Момиченцето се съгласи да дойде с мен или по- скоро се покори на предложението ми като не му възрази от възпитание.
Наметнах се с елека си, направих знак на Степфан, че отиваме в стаята и той изглеждаше, че като цяло няма нищо против, а аз- че не ми пука дали като цяло има нещо против... приоритет номер едно ми беше удобството и грижата за малката.
Влязохме в стаята, която си спомням, че май се водеше и кабинет на шефовете ми.. поне формално, защото те непрекъснато бяха след читателите.
Беше малко помещение- имаше нещо като гардероб, на едната стена- прозорец с плътни завеси, които сега бяха дръпнати настрани, а останалото пространство по стените беше с рафтове, карти на света, плакати на отминали събирания, организирани от библиотеката, две екзотични ветрила, разпънати като големи картини. В дъното- бюро и шкафче, където имаше всичко нужно за приготвянето на топли напитки, два фотьойла от единия край на бюрото и два от другия, а почти зад вратата- малко диванче и масичка, украсена с букет сухи цветя.
Тук беше много по- комфортно за Айлийн, отколкото в огромната читалня, чиято тишина и пространство притесняваха видимо момиченцето. Тук беше някак скътано, защитено и уютно.
Моята гостенка се разположи на дивана и по рефлекс като всяко дете подскочи и се тръсна с дупе няколко пъти, за да опита дали пружинира добре. Аз се настаних до нея и се облегнахме назад. Отворих книгата някъде към средата, покашлях се и започнах бавно да разказвам онова, което си бях наумил... Храбрият шивач.... приказката, която няма край. Можеш да продължаваш приключенията му едно след друго, чак докато детето порасне... знам го от личен опит- майка ми винаги разказваше по някое приключение, което сама измисляше, напасваше от други книги и непознати за мен истории, като така и не стигна края...
Не мога да скрия, че нещо трепереше в мен- на повърхността изплуваха мили спомени или копнежи за някакви неизпитвани, не преживени или просто забравени картинки от детството- баща ми да ми чете, да си играем, да чувам дълбокия му глас, който ми се кара, който ме насочва... чувствах се едновременно като предател, че не помня малкото време, в което е бил до мен, и като ограбен, че личните ми спомени са заличени... Но ето, че сега вродените у почти всички хора инстинкти потискаха негативните мисли- въпреки, че малкото същество до мен ме караше да се чувствам неловко, притеснен и объркан, скоро потънах в удоволствието на възрастните да виждам чуждата радост- да загубя на някоя игра нарочно, да загърбя себе си и околните само за да чуя детски смях, а в случая- да усетя, че Айлийн е погълната от историята... в началото разказвах малко вдървено, но се отпуснах и се вживявах в разказа си, разнообразих интонацията, засилих експресивността...
и продължих да разказвам как шивачът извезал своя колан, каращ всеки да си мисли най- страховити неща. Айлийн се беше извъртяла и гледаше ту в страниците, ту към мен. Устничките й бяха леко разтворени и изпод тях се виждаха млечните й зъби, лицето й все по- често започна да потрепва в гримаси на вълнение.

История след история, герои след герои... настъпи моментът, когато си позволяваме да повярваме в доброто, в това че всичко е възможно, че съдбата ни закриля и със собствени сили можем да постигнем всичко... защото все пак животът е една приказка- история без перипетии е безинтересна, войн без зъл противник не се превръща в герой... както са казали древните- нещастието е повод за мъжество и именно приказките идват да ни напомнят, че без трудности, срещу които да се борим и любов, която да извоюваме, разказът няма да е хубав. А животът е приказка- гротескна, дълга, объркана, но наистина много вълнуваща...

Малката слушаше, но вратлето й омаля да наднича в книгата, в която така или иначе нямаше нищо, но все пак искаше да ме вижда, затова вместо да се облегне назад на дивана, тя се облегна на мен. Потрепнах. Съвсем скоро качи и крачетата си на дивана- свити под сивата рокличка и така слушаше мълчаливо. Ръчичките й лежаха в скута й, а мъничкото й рамо ме ръбеше, но аз продължавах да разгръщам страниците, чието съдържание така и не удостоих с внимание, а замених по свой избор.
Накрая двете стиснати ръчички на сивата рокличка се отпуснаха. Телцето беше застинало неподвижно, дишането на Айлийн стана равномерно и плитко. След минута се чу и мъничка въздишка в просъница. Сниших гласа си, докато накрая настана пълна тишина и обърнах глава- беше заспала.
Аз я гледах, не знаейки как да реагирам... тя.... тя ми се беше доверила и не я беше страх да се сгуши в мен... аз... тя... Нали бях онзи- мрачният, самотният, който не е получавал милувка, топлина и обич като малък... не знаех какво точно е това и какво се иска от мен, как да постъпя.. Защо едно дете не се дистанцира от такъв несретник като мен? Как така... Не изпитвах онова лигаво умиление, нито натрапчиво състрадание, което те кара да се чувстваш неловко и чак жалък. Беше нещо друго... онова, мъжкото, първичният порив да защитиш слабите, да премахнеш неправдата... някакви отживелици на рицарството, ще речете вие, но аз, явно, още вярвах в него- може би далеч по- сдържано и зряло, но все така силно. Без да съм готов да покажа емоциите си, чувствах, че за сметка на това съм готов да направя всичко безразсъдно, опасно и дръзко, ако то ще бъде добро за нея. Не знам как се нарича. Може би лудост или умопомрачение, при което искаш да компенсираш цялото зло на света.
Може би също така момиченцето имаше късмет, ще кажете вие, че попадна именно на мен... а може би аз съм късметлията, че това същество ми напомни къде е онова кътче на сърцето ми- най- ранимото и най- крехкото, което крием от страх, с риск да пропуснем най- красивите чувства в този живот... тези на привързаността.

Не можех да откъсна очи от личицето, което сега беше притихнало и спокойно... само от време на време устните промълвяваха нещо неразбираемо, веждичките й потрепваха, а под подпухналите клепачи очите мръдваха за миг- като лек трепет на мушица. После отново паяжината на съня, която ги беше оплела, ставаше неподвижна.
Дълго се колебаех дали да помръдна от страх да не събудя това създание, но накрая внимателно оставих книгата на масичката, леко се просегнах за елека и до колкото успях с една ръка, завих момиченцето. То само се размърда, за да се намести и се сви на кълбо под елека. Сигурно беше изцедена от мъка и не е мигнала цяла нощ...

Не знам колко време мина- в стаята нямаше часовник, който да отмерва секундите забрава, които бяха отредени на изтерзаното момиче.
Тогава вратата се отвори. Влезе Степфан, но думите застинаха на езика му, когато му дадох знак да мълчи и той видя заспалата Айлин.
- Леля й е тук. Мисля, че е добре ти да говориш с нея.- поде той съвсем тихо, но пълната тишина, към която бях привикнал и малката стая ми позволиха да чуя ясно всеки звук.
- Защо точно аз?- попитах с недоумение.
- Така мисля, че трябва.- отсече шефа ми.
Поколебах се, но си казах, че има основание- все пак аз доведох момиченцето тук... а и задължително исках да видя тази жена, която беше допуснала Айлин да се отскубне от опеката й и да скита съкрушена из града сама. Исках също така и тя да ме види. Да види добре кой е човекът, който ще я държи под око, ако се наложи.

А по средата на голямата читалня, която сега изглеждаше още по-обширна, заради пустотата си, седеше примряла една женица, не по-висока от раменете на Тарен, облечена в черна дълга рокля, с висока яка, закриваща плътно гушата й, ръкавици и шапка с воал от същия цвят. Скръстила ръце една в друга, сякаш се моли богу, почти трепереше от вълнение и притеснение, а кожата й бе побеляла до толкова, че лесно можеш да я сбъркаш със самите покойници, от чиято панихида си бе тръгнала, за да намери племенницата си. Дори Мареил да бе тръгнал с готова крачка и подготвена лекция за грешката й, когато видя посинелите устни и навлажнените очи, всичкия яд в него изчезна и на негово място се появи съжалението. За миг осъзна, че тази странница не е незаинтересована от потомъка си, а от мъка просто не е забелязала как се е откъснала от полата й. Подобно поведение не я оправдаваше, но поне смекчаваше положението в нейна полза. Личеше си, че госпожата със сигурност е прекарала много време из гробищата и улиците в търсене на Айлиин, и още повече такова да си скуби косите от страх, че нещо може да й се случи. Сега, макар и облекчена, не спираше да се озърта нервно с малките си очички като мишка, приклещена на тясно и не смееше да мръдне от мястото си, към което сякаш се бе прилепила. Сякаш й даваше стабилност и опора, които в последните два дни й липсваха.
-Г-жа, Саймънс? - продума брюнета, приближавайки се до немощната женица, а тя само енергично като по команда заклати главата си нагоре-надолу.
-Да! Да! Аз съм! Къде е Айли? Къде е момичето ми? При вас е, нали? Добре ли е? Как е?
-Всичко е наред. - опита се да я успокои магът. -В момента спи в стаята за почивка. Уверявам ви, че се погрижихме добре за нея.
-Благодаря ви, толкова ви благодаря. Изкарах си акъла от притеснение.
-Има защо. Не е трябвало да я изпускате от очи.
Представителката на нежния пол, която определено минаваше четиридесетте, с опъната кожа, наведе глава и сведе виновно поглед надолу, забивайки го в пода. Пръстите й почнаха да се кършат един друг, скрити зад маската на черното кадифе, а няколко бръчки се появиха около очите й, пулсиращи в дразнещ тик.
-Знам, знам. Не исках да стане така.
-Спокойно, г-жо, аз нямам право да ви съдя. Просто....
Но не можа да довърши, защото в този момент Симон Саймънс се отлепи от стойката си на статуя и се хвърли в обятията му, ридаейки на рамото му. Сълзите падаха върху блузата, като оставяха тъмни петна, а младежът стоеше като изтъкан, изпънат като струна. За него това бе ново преживяване и не знаеше точно как да реагира. Да я потупа ли по гърба? Да я прегърне ли? Преди да се реши обаче, жената някак се съвзе и сама го пусна, бършейки влагата от скулите си.
-Съжалявам. Просто не знам как да ви се отблагодаря.
-Грижете се добре за нея. Това е достатъчно. Тя е чудесно дете. И ако може....ако може я водете от време на време тук.
-Разбира се.
За първи път страдалката си позволи да се усмихне, макар и усмивката й да бе студена, изгубила чарът си от тревога и скръб, но все пак някак си искрена.
-Нека ви заведа при нея.
Тарен я поведе след себе си, вкарвайки я в малката стая, където жената видя как малкото момиченце привидно спокойно лежи на дивана, а съвсем леки възгласи от тежкото й дишане оглушават пространството, придавайки му някаква тревожна сънливост, която е ту сладка, ту тежка за приемане. Тя се приближи до нея и клекна, като погали челото й, отмествайки един немирен кичур.
-Изглежда спокойна. Как го постигнахте?
-Няма нищо, което една добра история с приключения не може да оправи.
-Приключения....да, прав сте.
-Моля, на Ти.
-Да...ох...дори не попитах за името ви...ти.
-Тарен.
-Тарен. - повтори го жената, за да го запамети. -Благозвучно е.
-Благодаря.
-Мисля, че е време да тръгваме.
Симона пъхна ръце под малкото телце и го повдигна с известни усилия, но все пак успешно. Обърна се за последно към Мареил, благодари му още веднъж и тръгна към вратата. В този момент обаче, Айлийн се пробуди от съня си и когато видя лицето на леля си, някак си, не знам, не се стресна. До някъде го очакваше. Това, което обаче направи бе да се отскубне от него, стъпвайки на крачка и се втурна към нашия герой, който, за да я улесни, клекна на едно коляно. Тя го гушна силно, колкото детските й години го позволяваха и отърка лицето си в гърдите му.
-Ще ми липсваш.
-И ти на мен, съкровище.
-Обещаваш ли, че ще ми разкажеш още за шивача?
-Винаги когато пожелаеш.
-Хайде, мила. Време е.... - усети момичето дланта на леля си върху рамото си и се изправи.
Знаеше, че не може да остане тук вечно. Обичаше я, знаеше, че ще се грижи за нея, просто не й се искаше да се връща към реалността, но да бяга от нея също не бе опция. Дори нейния зелен и невинен ум разбираше това. Ръчичката й пусна тази на зеленоокия красавец и двете изчезнаха от полезрението му, връщайки се обратно към живота си, които от тук нататък щеше да е много по-празен. Тарен дълго стоя на коляно гледайки към отвора, замислен, безмълвен. Никой не го потърси, никой не го закачи или притесни. Даваха му време и вътрешно той бе благодарен за този жест. Но и тъжен. Тъжен, че съдбата понякога е прекалено сурова, дори към тези, които не го заслужават. И все пак благосклонна. Сурова и благосклонна в същото време....

В началото беше страхът и страхът бе у хората и хората не познаваха нищо.

И те се бояха. Бояха се от Нищо и Всичко, защото умовете им не можеха да се докоснат до тях и рисуваха едно пространство отвъд възприятията, която.... дори не съществуваше. Всичко беше в умовете човешки, а умът раждаше емоции, а емоциите- хаос.
На този хаос, роден от илюзия, само с друга илюзия можеше да се противостои.
А истината беше плитка, прозрачна, тривиална... прекалено тривиална, че хората бяха по- склонни в невероятното да вярват, отколкото на такава проста истина

Истина като тази, че .............

- Тарен, има нови читатели. – почти извинително каза Степфан, когато ме видя там- коленичил, замрял, изтръгнат от света насред стаята за отдих.
Че за какво има да ми се извинява?! Това ми е работата... случката с Айлийн остана в миналото. Да, това ми е работата... на всеки един от нас- да продължи напред. Като послушно добиче, което животът ту гощава с пресен зоб, ту товари непосилно с танталови камъни. Но защо са тези категории? „Добиче”, „Танталов”... нима не сме изпитвали щастие, че сме живи, че усещаме болка, че осмисляме мъката и радостта? Сиво.... не, животът не е сив! Не е едноцветен! Той е черен и бял едновременно, но никога слети в едно скучно, еднотипно сиво! Контраст... баланс...
Противоречие и сред него хармония! Вечно въртящи се черна и бяла половина, но никога сливащи се в едно! Светло- сенките, които придават не само обем, но и смисъл на нещата...
- Да, веднага се заемам!- казах и го сторих... защото какво друго ми остава?
Гледах света и го виждах разполовен- черен и бял. Без категория за „добро” и „зло”- просто болка и радост... понеже никога не знаеш кое от двете е за добро и кое води след себе си повече мъка.
А и кой съм аз, че да мисля за това? Поредният празнодумец, който да вижда през лещите на страха и съмнението онуй, що никога не е било и няма да бъде? Онуй, що нивга няма да се появи, освен в илюзиите на човека като враг, срещу когото да изправи другите си илюзии? Не съм от тях. Аз не тълкувам. Аз осмислям. И... надживявам. Защото... какво друго ни остава?
Нека другите говорят и тълкуват. Аз ще живея, както сметна за добре.

Когато се опитах да не мисля за малкото момиченце, да не давам воля на страха да рисува чрез въображението ми опасностите, с които ще бъде осеян пътят на малката, учудващо взех че успях. Нещо в мен се изключи. Всичко покрай мен минаваше насън. Механично. Притъпено. Ситуацията вече не зависеше от мен. Бях сторил онова, което беше по силите ми. Разтворих и сърцето, и емоциите, и ума си за стипчивата тръпка на състраданието и... /не знам как се казва онова топло, неопределено чувство/, а сега беше време да ги затворя отново.
Тогава някой ме потупа по рамото- беше Габриел.
- Виждам, че си уморен... защо не се прибереш по- рано днес? Пак ще ти броим пълен надник...
Не знам как съм го изгледал в момента, когато започнах да проумявам какво ми намеква, но той замлъкна.
- Какво значи това? Да не сбърках някъде? Не върша ли както трябва нещата?- опитах се да звуча смирено, но гласът ми беше насечен... задъхан. Нима апатията и пълната ми емоционална летаргия изглеждаха като наченки на депресия?! Колко жалко би било, ако е така... Може би бяха свикнали от първия ден на по- жизнен поглед, а сега зениците ми /аз го съзнавах/ бяха пусти, но не празни или самовглъбени, а застинали и спокойни... поне допреди малко
- Не, не в този смисъл... – поде отново шефът ми, като че ли търсеше подходящите думи да обясни на първокласник някое сложно понятие.- Искам да кажа, че днес просто можеш да се прибереш по- рано...
- Защото Ви се струвам уморен?- тръпка мина по тялото ми и неволно стиснах челюсти, но ето, че летаргията се възвърна с лозунга: „Нека си мислят каквото си искат!”. – Много мило от Ваша страна... чувствам се напълно работоспособен и желая да оправдая надника си, но ако наистина ме освобождавате по- рано... кой би изпуснал подобна възможност!
Казах вече спокойно Дори се усмихнах и почувствах как въздуха някак омекна, Габриел също се отпусна и кимна помирително.

Набързо подредих останалите книги по масите, наметнах се и без да отправям повече от общоприетите и задължителни любезности, напуснах библиотеката. Не ми олекна... не ми е и тежало нещо, като се замисля. Или просто се залъгвах... може би някъде, дълбоко в мен, болката от една чужда трагедия ме жигосваше и пулсираше. Някъде... дълбоко... редом с моите тревоги... там, залостени зад вратите на самоконтрола, накъдето не обръщам взор и се преструвам, че няма нищо.
И все пак денят носеше стипчивото ухание на рохка, мокра пръст. Пръст, в която се сеят житата и се полагат пожънатите от смъртта тела.
Но до тук бях усетил само аромата, носещ се от поредната порция загадъчно питие, което поднася животът под формата на поредния ден... вкусът тепърва трябваше да опитам.

Огледах небето... забавното е, че не обръщах внимание на онова, което виждам. Дори не се оглеждах по улицата! Дали защото имах прекалено голяма вяра в интуицията си, дали защото ми беше все едно какво става там- фактът си е факт. Дори на втория път не обърнах внимание на въпроса на високият, завит с нещо като захридски тюрбан мъж, изравнил се с мен, докато крачех по тротоара.
- Каза ли нещо?- попитах най- спокойно, защото като цяло отговорът ми беше, метафорично казано, през някои части на тялото.
- Имате ли огънче?- поклати той захапаната цигара като доказателство, че нуждата му от огънче е съвсем оправдана и неотлагаема.
И тогава.... не знам как, не знам защо, не знам от къде... просто подадох напред палеца си, докосвайки лекичко цигарата. Усетих се, чак когато димът от тютюна беше забулил лицето на въпросния мъж.
Нещо ме жегна- никога не го бях правил преди! А и... не е ли по- добре да си стоиш кротко без да даваш да се разбере какъв и що си? "Не, не... просто нервите ми са изопнати на тази тема заради Книгата..."- тръснах глава, за да пропъдя смешно-нелепото чувство за опасност и без да губя време, продължих с твърда крачка напред... но определено си казах, че трябва да бъда по- внимателен занапред с тези показни изяви...

Душата ми бе като затворник- зазидана от всички страни, пристегната с железни окови, ограена от ледени решетки. Нито една тухла на моя затвор не бе ментална или емоционална. Не, те бяха чистите физически ограничения, които обстоятелстава ми поставяха, лишавайки енергията ми от възможност за действие, изолирана, забранена, сложена под карантина. Бях далеч от събитията, които едва мярвах през прозореца на килията и само шепотът от слуховете ми донасяше вести, които само като сол в раната още повече ме караха да беснея. Знаете за кои събития оворя... и до вас са достигнали слуховете. И може би ще кажете, че стените, които ме деляха от тях не бяха на затвор, а крепостния зид на замък, в който малцина имаха привилегията да продължат спокойно дните си, дочувайки само тътен от бурята. Можех да отида на работа, да се прибера спокоен, да се радвам на дребните неща, които на някои други им бяха отнети. Но този тътен ми действаше като посвиркване за ловно куче... като зова на рог за бойния кон. Закрилата на Скайфол ми се виждаше плен. Бях възспиран, но не и безсилен- всички инстинкти /взети незнайно от къде/ лумваха и не можех да стоя на едно място. За мое учудване щом тръгнах през влажните пътеки към града, вече нямаше унилост и меланхолия, а нервно потрепване на всеки мускул, изопнати сетива и резки движения. Знаех, че целият работен ден ще бъде посветен на тресква подготовка и че обстановката ще бъде нажежена, и поне бях сигурен, че аз нямаше да бъда причина за това- личните ми проблеми щяха да стоят настрана, а цялата ми агресия щеше да се превърне в хъс за работа- само това можеше да ме държи ангажиран в нещо конструктивно. Това е моментът, когато затворникът влага всичките си усилия в ронене на мазилката, в бясно дълбаене на дупка и фантастични планове, защото няма нищо, което да убива по- бавно и сигурно мъжката сила от бездействието и отчаянието. Трябваше да се вгледам по- добре в дядо си- той сякаш имаше отговор и решение за всичко. За пореден път доказа, че неведението и незаинтересоваността му са само привидни- беше информиран и предугаждаше тревогата ми. А и, трябва да призная, успя да я притъпи със странния си магнетизъм, който суровата му същност излъчваше, но който сигурно малцина долавяха...

Вратата рязко се отвори под натиска ми. На бюрото нямаше никого, когото да поздравя с „Добро утро“, затова се запътих към читалнята. На вратата се засякох с така добре известната ни персона, синоним на нескончаема енергия. Сега тя беше прегърнала някакъв кашон, но ме забеляза и се спря:
- Здравей, моето момче!- викна леля Лили с тържествена интонация, подходяща за честитане на Нова Година- Ойй, изглеждаш...
- Ужасно? – довърших с усмивка, защото си представях какво ли си мислят за мен след поредното появяване в синини и рани.
- Неее, миличък, напротив! Изглеждаш чудесно. Ти си си хубавец, ама с това панталонче... мммм, вече си представям как ми рецитираш Пушкин на ушенце.- възрастната дама прихна в смях и мина през вратата, която задържах за нея.
Някъде зад себе си чух още суетене- вратата на склада беше отворена и съдейки по шума, всички бяха там. Не исках и аз да се бутам в теснотията като сардиня, затова само надникнах през вратата. Шефовете ми това и чакаха:
- А, Тарен! Идеално. Стана едно объркване с архива от вестници- насочи се към мен Габриел.- Не можем да открием броевете от миналия месец, намери ги, че тук e пълен хаос заради довечера...
Отместих очи от него към вътрешността на склада. Надали всички там търсеха въпросните броеве, но определено правеха нещо трескаво. Само след миг Джили също с кашонче в обятия започна да се провира или по- скоро да разбутва шефовете, за да мине. Дойде и моят ред - тя се спря, за да се отместя, но това не й попречи пак да ме изгледа като най- голямата пречка на вселенските процеси.
Появи се и Степфан със списък, в който отлебязваше разни неща.
- Пълен хаос, наистина... мразя когато останат неща за последния момент... така го мразя.- по спокойният му тон не моеше да се прочете раздразнение, но видимо беше напрегнат, а чертите на лицето му- изострени.
Изобщо последните часове от всяко предстоящо голямо събитие, за което си се готвил дълго време са най- тежки. Тогава сякаш те връхлитат наведнъж всички опасения, предчувствия и видения за катаклизми, които да опропастят целия ти труд- като моментът, когато поставяш последните две карти на върха на кулата и осъзнаваш колко работа си вложил и как най- трудното тепърва предстои...
Но идва и последният миг преди началото... онази секунда преди да стъпиш на сцената. Тогава кратът ти прекрачва границата на непосилното напрежение, навлиза в реалното действие, но- учудващо!- сенките на твоите опасения не те следват под пожекторите- те просто се изпаряват. Като ръка, която до сега те е дърпала назад за ревера и в този миг той просто се е откъснал, за да те освободи и да продължиш устремено напред. И в този момент знаеш, че жребият е хвърлен и всичко ще бъде идеално. Длъжно е да бъде такова. И често наистина е точно така, само че още беше утро и до довечера можеха да станат много неща. Много часове напрежение трябваше да бъдат прекосени преди да стигнем отвъд неведението и очакването.

Денят напредваше сравнително бързо. В такива дни, важните, имаше два варианта - или часовете да се нижат по-бавно и от цял сезон или светкавично бързо. Първото бе практика, за да вгорчат вкуса в устата ти преди великия момент, другото е, за да те объркат. Така беше и днес. Имаше още толкова неща за дооправяне, изглаждане, пренасяне, подготвяне. Из цялата библиотека щъкаха шестте служителя всеки зает с различни задачи за заветното литературно четене. Артоа бе оставен да се грижи за клиентите, докато останалите мъкнеха кашони пълни с книги, които подреждаха внимателно и грижливо от двете страни на централните стълбища пред сградата. Образуваха се две бежови редици пълни с всевъзможно четиво. Ако не друго, поне се бяха постарали да има разнообразие и богат избор за посетителите. Дори самата леля Лили бе изоставила пункта си и сега пъхаше нови и нови книги в кашоните, като от време на време дебнеше дали някой не я наблюдава и когато случая бе такъв мушкаше незабелязано някой еротичен роман, като се подсмихваше под мустак. "Какво пък?" - казваше си -"Може някой да иска нещо по-страстно". Шефовете продължаваха да обикалят с големите листове и да зачеркват завършените задачи, с надеждата скоро отметките да свършат. Колкото до Тарен, той отдавна бе приключил с намирането на вестниците, подредил ги бе на видно място, така че по смъртно няма как да се изгубят отново и сега мъкнеше сортираните кашони. Вече бе направил поне десет обиколки от вън до вътре и обратно. А поне още толкова му оставаха. И това ако не си е тренировка здраве му кажи. В едно от връщанията, нарамен с поредната кутия, която за жалост се бе скъсала и трябваше да подмени, се сблъска с Джили и двамата паднаха на земята, а заедно с тях и кашоните им. Причината бе, че им пречеха да виждат и сега няколко дузини книги се разпиляха по пода, а писарят видял картината от читалнята само поклати неодобрително глава и отново се обърна към клиента си.
-Какво правиш бе?
Разбира се пронизващия, тънък гласец на момичето бе първия, който се обади, както винаги доста грубо и осъдително.
-Вървях! - сопна й се Мареил, повтаряйки си на ум, че тя е жена и трябва да се държи подобаващо.
-Аз също вървях!
-Да си гледала къде вървиш.
-А? Моляяя!!
Девойката вече се бе изправила на колене с изпънат торс и се бе накокошинила досущ като проскубана кокошка, караща се на петел. Но преди да избухне поредния спор, нещо, което работещите тук почнаха вече да приемат за ежедневие, Габриел застана доминиращо между тях със скръстени ръце и лош поглед. Брей и той имал такъв. И двамата не го бяха виждали до сега, но не можеха да отрекат, че бе доста респектиращ.
-Не днес, деца!
Спокойствието, но и твърдостта на гласът му ги накара да посърнат и да приберат всичките си бебешки нотки.
-Ама той...
-Не днес!
Повторението напълно секна нагонът им и двамата се изправиха като послушно почнаха да събират разпилените книги. Брюнета смени своя кашон с нов, който също се озова прилежно подреден при другите, в права колона като козируващи оловни войничета. След още половин час всичко беше приготвено или поне така мислеха, което не пречеше на Стефан да върви в кръг наоколо и да повтаря като навита играчка:
-Дали не забравих нещо? Дали не забравих нещо?
-Нищо не си забравил. - успокояваше го приятеля му.
-Взехме ли достатъчно книги?
-Предостатъчни са. Опасявам се, Майкъл няма да намери място за всички.
-А музика за фон?
-Да, плочите са готови.
-Изгасихме ли всички лампи в килерите?
-Всичко е готово, Степф. Остана да затворим и сме готови.
Трябва да уточня, че покрай всичката тази работа бе дошъл обяд или по-точно времето за обедната почивка, а днес точно тогава библиотеката щеше да затвори заради вечерното мероприятие. Трябваше да отидат в бара по-рано, за да подготвят обстановката и редовните им клиенти щяха да ги извинят за половин ден. И докато изпушат по една цигара, тези които пушат де, дойдоха няколко по-големи и широки файтони, поръчка от кметството, за да натоварят багажа. Отне не повече от десет минути и всички кашони изчезнаха. Изпаряваха се един по един, разваляйки приятните редици.
-Сега! - обади се Габриел на висок тон, така че подчинените му да го чуят. -В момента наближава един! Отивайте да обядвате, заситете се добре, дълга нощ ни чака. Най-късно в два и половина ви искам в "Артфол". Ясно ли е?
-Няма проблем, шефе! - извика ентусиазирано леля Лили, грабна Тарен под лакът и го завлече към центъра.
-Хайде, сладък. Нека обядваме заедно!
Младежът изви врат назад уж търсейки помощ от някой от колегите си, но Артоа просто повдигна рамене с една миловидна усмивка и с това въпросът приключи.

/Теди, пиши къде отивате да обядвате и си развий ситуацията до където искаш./

И наистина така си беше.
-Да… да изчакам ли тук?
-Какво? Хаха, не знаех, че си толкова стреснат на чужда територия!
Не съм- изсумтя Кайл, почесвайки се където не го сърби.
Отворих вратата и влязох в предверието, очаквайки червенокосият да направи същото.
-Добро утро, захарче! – поздрави леля Лили. След събирането в Артфол само тя и шефовете ми се отнасяха по същия начин с мен. Джили, пронизвана от собствената си съвест, че преспа с Майкъл, всеки път виждайки лицето ми, си спомняше прегрешението си и ме дереше с очи, задето се отдадох на авантюра за една нощ. Е, и Артоа си беше все същия- малко дръпнат, надменен, затворен и все пак за предпочитане пред сприхавата къдравокоска. Та, леля Лили поздрави без да вдига очи, познавайки ме по стъпките, но след като вратата не се затвори в обичайния интервал след като отвърнах на поздрава, а с мен влезе още един, тя погледна към мен… към нас по- точно.
-Оооо, кого водиш? Лелеее, човек ще рече, че имам рожден ден!
След безцеремонно оглеждане на Кайл, тя се ухили одобрително и попита кой е красавецът.
-Мой приятел. Ще видим дали можем да му намерим място за работата в склада.- метнах едно око към червенокосия. Той по навик автоматично се разпъпи като цветенце под първия благосклонен поглед, ухаещ на флирт, и влезе в роля. Не ми се искаше да го оставя да вилнее дори и само на шега, затова го дръпнах към читалнята, където бяха шефовете ми.
-Какво си ме задърпал? Да не ревнуваш, че ще ти изстине местенцето в мое присъствие?- засмя се Кайл, когато вратите към леля Лили останаха зад нас.
-Не се вдетинявай…
-Добро утро… господа. –поздрави малко въпросително Габриел, който по навик изскачаше иззад някой рафт с книги.
-Добро утро. Във връзка с ремонта и това, че се набират хора, доведох един мой приятел.
-Ммм… добре, можеш да започнеш с почистването, а аз ще заведа младежът да говори с Джейк. Той вече започна долу.
Кимнах на Габриел и Кайл, последният от които ме изпрати с такъв поглед, сякаш отивах на фронта… или по- точно той отиваше на фронта без оръжие и зарязан от подкреплението си.
Заех се с ежедневното приготвяне на библиотеката за посетителите, гледах с периферното зрение как с наведена глава червенокосият слиза бавно по стълбите надолу към другото помещение и очаквах всеки миг да се качи бързо и да си тръгне ненает.
Не знам колко време мина, Габриел отдавна се беше върнал при Степфан в очакване на гостите ни, Джили влетя запъхтяна и закъсняла, а аз механично забърсвах праха от лавиците.
Ремонтът щеше да представлява реконструкция на долния етаж, където веднъж, ако все още в ума ви има местенце за мимолетните ми историйки и помните, ловях злощастен прилеп. Искаха сега да превърнат това мазе в просторен и чист архив за нарастващите томове литература. Имаше мухъл по мазилката над каменните варовикови стени, попиващи влага, имаше пукнатини в тавана, изкривени рамки на прозорците, а сега никак не бе добър сезон за замазване и къртене, но… какво да се прави- бюрокрация! Сега бяха отпуснали средства, нямаше толкова летуващи туристи, отегчени и прибягващи до библиотеката, нямаше смели хора над средната възраст, които да идват всеки ден, а редовните посетители се запасяваха с четива за седмици напред предвид неприятното време.
Не исках да се съмнявам, че Кайл ще се справи с просто мъкнене на книги от купчинка на купчинка, къртене и въртене на метлата, но не знаех дали ще го иска… Аз лично не можех да издържа с неговите нормални ежедневни занимания, нямаше да извървя и километър в  неговите обувки без  да пречукам някой „клиент” тип дебеловрат отворко с претенции.
И все пак  до броени минути ще се разбере… дали Кайл щеше да прекара деня с работен гащеризон, или с цветущи сбогувания щеше да се раздели с чорбаджията си? Любопитството насмалко не ме накара да слухтя около вратата на склада, но някак си все ми намираха работа и не можех да хвърля око какво става долу.

Човек винаги се чуди дали ще успее в дадено начинание и няма ли старанията да му изневерят, разпръсквайки се на всички посоки, отразяващи загубата, личната, както и чуждата. Провалът рядко тласкаше хората да продължат напред. Израждането от пепелта, изтръскването й и започването на чисто бе достояние единствено за най-смелите. Но в този свят смелостта бе фалшива, а приказките парадни, неподплатени с пряко доказателство. И все пак, въпреки различието в същността, Кайл нямаше намерение да се отказва просто така. Изменяйки на собственият си стил, той щеше да даде всичко от себе си, защото желаеше да е близко до Тарен. Това желание се подсилваше от ред причини, останали неизказани, но все така силни и реални. Имаше нужда да е част от живота му, а за това се изискваше темперамент и твърда ръка. Точно тя сега му помагаше, вършейки дадената му задача, с която щяха да проверят дали наистина става за тази работа и ще имат ли нужда от помощта му. 
Колкото и да се занимаваше със собствените си задължения, Мареил слухтеше около вратата водеща към мазето, опитвайки се да долови някой шум, по-различен от къртене. Въртейки се като любопитна мишка около парче сирене, изостряше слухът си и се надяваше да не е направил грешка, водейки приятелят си тук. Истината е, че бе загрижен за неговото бъдеще. Бе далеч от идеята да го измъкне от нестандартния и престъпен начин на съществуването му, но се надяваше с този жест да му покаже и другата страна на света. А той сам щеше да прецени дали тя му допада и да се промени или щеше да се върне към добре познатата му. 
По време на захласът му, Джили премина през него, бутайки го, без да се извини, едва хвърлила един срамен и до някъде язвителен поглед и слезе надолу по стълбите. През последния месец не само го отбягваше, но бе намалила разговорите им до минимум, сякаш в неговите очи съзираше осъдителност и ирония, показваща й, че и тя не е стоката, за която се представя и не й отива да раздава проповеди или команди, щом толкова лесно попада в паяжините на един изкусителен мъж. Срамът й избиваше по възможно най-неподходящият начин и според брюнетът, това бе достатъчно наказание и нямаше нужда да й пили на главата. Тя сама го правеше всеки ден. Разбира се, грубостта й не му бе никак приятна и проследявайки я, гласът му я достигна:
-Казва се извинявай!
Момичето не отговори на забележката, а продължи надолу, скривайки се от полезрението му, където само след няколко минути се показа контрабандистът, свалил връхните си дрехи, останал само по тениска, която вече бе украсена с няколко петна от бяла боя. Ухилен до уши, държащ четка в едната ръка и вестникарска шапка в другата, той се провикна на другаря си:
-Ей, брат! Евала! Харесаха ме.
-Виж се само. Целият един такъв трудолюбив. Ще кажеш, че ти харесва.
-Ба! Става! Поне в тежкия труд ме бива.
-Какво ти възложиха? Боядисването?
-Не ми ли личи? Виж само как ми тича това шапе!
Червенокосият постави шапката върху косата си и я килна странично.
-Липсва ми само една цигара и картинката е завършена. 
-Е, добре. Какво сега?
-Имам десет минути почивка. Нали ти казах, че само цигарата ми липсва!
Кайл извади от джобът си кутия с цигари, взе една и почна да я върти около пръстите си, докато се отдалечаваше към изхода. 
-Хайде бе, какво чакаш?
-Аз нямам почивка.
-Имаш, имаш. Идвай!
Двамата другари се оказаха на първото стъпало на входните стълбища, пушещи, поемайки в лицата си последните слънчеви лъчи на този месец. Времето се променяше настъпателно и праволинейно и всеки можеше да усети промяната.
-Зимата идва, брат. 
-И какво?
-Не знам, става ми едно такова студено...на душата, затваря се. Разбираш ли?
-Предполагам!
-Обиколил съм много места и зимата навсякъде си е същата - мрачна. Дори Скайфол не прави изключение.
-Това са природните закони.
-Абе природни закони! Това си е вътрешна нагласа. Обичам нощта, човече, но не и мракът й.
-Едва ли трябва да се притесняваш за това. И от къде изобщо ти хрумнаха подобни мисли?
-От мазето, брат.
-От мазето?
-Имало е нещо там. Има остатъчна негативна енергия в това подземие. Нищо чудно, че искат да го ремонтират.
-Как така?
-Не знам, бе! Усещам го, някаква чернилка, като че самите стени са пропити с нещо развалено. Бригадирът каза, че преди там са складирали някакви книги, които не трябвало да попадат в чужди ръце, преди да ги преместят. По принцип не вярвам на бабини девитини, ама на това съм склонен да повярвам. 
Тарен се замисли. Единствената такава книга, лежеше под леглото му, а преди това намери в архива. Къде обаче е стояла преди това, нямаше никаква идея.
-Ти чувал ли си нещо? Някакви легенди или ? Честно, тръпки ме побиват.
Шмекерът дръпна от цигарата си и издиша гъст облак дим. Дори неговата веселяшка натура можеше да долови разликата в атмосферата. Дали от разговора им, или напълно случайно, небето се сгъсти и потъмня, като пред буря.