Бушуващ огън

Залата се намира в кулата на сградата. Тя е не много широка, каменна с носещи колони, но затова пък достатъчно висока. Пригодена е идеално за тренирането на огнените стихии. Тук учители са Джейн Куест и Съли. Джейн "Фурията" е типичен представител на пиро маговете - избухлива, сприхава и темпераментна. Не е добре да й се лази по нервите. 
Съли е новопостъпил учител, доста млад, още ненавършил пълнолетие, който заема мястото на покойния вече Хайен Флейм. Момче, на пръв поглед чаровно и добронамерено, но какво крие в себе си, никой не знае или по-скоро никой не иска да види, запленен от чара му.


Джейн Куест



Съли

Бях хванал Роза здраво за ръката, като я влачех след себе си по коридорите. За наша жалост, стаята в която се обучаваше тя, беше чак на последният етаж, помещаваща се в кулата на сградата. "Бушуващ огън" - така пишеше на табелката над нея.
- Много яко! - въкликнах, още когато видях надписа.
- Аши, много си глупав понякога!
- Знам, за това ме харесваш. Нали?
Още преди да ми е отговорила, влязохме през вратата. А когато го направихме, замръзнах на място от изненада. О, не. Не видях някой познат, ами напротив. Видях истински ангел. С красиви коси като златни класове и дрехи, като от красива рисунка. Ама, не такива, които да показват цялата гръд отвън, ами напротив. Само пъпчето и се показваше деликатно, като загатваше за тайнствената красота, която се криеше отдолу. А очите и, бяха като кристали. Почти прозрачни, светещи като на хищник.
Как успях толкова хубаво да я огледам ли? Ами, всъщност...когато отворих вратата, тя тъкмо се бе приготвила да излиза от стаята. Когато застанахме пред нея, жената леко се стресна и отстъпи няколко крачки назад.
- Какво правите тук?
Погледа и първо се спря върху Роза, което бе логично. Но, самата тя не знаеше каква бе идеята ми. Тя поклати невинно глава и повдигна малките си рамене, в знак че не знае абсолютно нищо.
- Aa..всъщност, дойдохме за да ви се извиня. Разбрах че Роза днес е закъсняла за урока си, но всъщност аз съм виновен за това. Сутринта не я събудих, а и самият аз не знаех, че трябва да става толкова рано. Но повярвайте ми, ако имах и малка представа, че трябва да дойде на урок, щях да го направя. Исках да ви се извиня за това лично, а не тя самата да предава думите ми. За това дойдохме.
Все още не спирах да гледам очите и. Продължавах да говоря като на запис, редейки дума след дума. А погледа и, колкото и злобен да беше в момента, ме пленяваше с всяка изминала секунда.

Джейн се намръщи. Извинения? Моля ви се! Тя не търпеше такива жалки опити. Огледа момчето от главата до петите преценявайки го, но единственото заключение, до което достигна е, че той е просто един невеж хлапак.
-А ти кой си? - проряза го с леко злобният си глас.
-Аз...ааа...казвам се Аш. Ученик съм на г-н Бишъп.
-Така ли? И какво трябва да направя аз в случая?
-Ами мислех си, дали не можете да я тренирате въпреки всичко.
-Наближава залез. Мислиш ли, че ми се занимава вече? Ако изобщо можеш да мислиш.
Ауч, тази жена бе огън и жупел в истинският смисъл на думата. Корава, с остър език и непреклонна. Истинска фурия, какъвто е и прякорът й. Но младежът се оказа непреклонен. Чувстваше се гузно, че Роза, която е една от най-кадърните ученици, и на която се възлагаха едни от най-големите надежди, си е спечелила гнева на учителката си, затова почна да я умолява като куче. Куест само се изнервяше допълнително от това и всеки момент щеше да му подпали задника или по-лошо, да го накара да експлодира, но нещо по-хитро и наказателно й дойде на ум.
-Добре. Ще я обучавам.
-Наистина! - възкликнаха двамата, единият от радост, а другата от изненада.
Джейн да направи компромис. Това никога не е било.
-Да. и тъй като приятелят ти, толкова много иска да ти помогне, ще го използваме за опитно зайче.
Тук физиономията на Аш се опъна. Какво имаше предвид с това?
-Ам....
-Няма аз, нали искаше да се учи. или се отмяташ от думата си?
Твърдият й поглед можеше да го премаже. Даже и само с едно налично око, тя всяваше в душата сила, която трудно можеш да пренебрегнеш.
-Добре щом това се изисква, ще го направя. - прие най-накрая той.
-Аши, сигурен ли си? Огнените магии не са шега работа.
-Спокойно малката.
Той разроши косите й и тримата навлязоха в средата на просторната кула. Бе тясна, в сравнение с останалите зали, които се намираха на долните етажи, но доста висока. И за всичко това си имаше причина.
-Добре, принцесо. Днес ще тренираме отнемане на чуждо тяло.
-Отнемане, какво пък е това? - с интерес попита зеленокосият.
Звучеше му на нещо като затваряне в тъмница или пък крадене на джобните му. Но елфата много добре знаеше какво означава. А това, което я притесняваше е, че бе напълно сигурна, чие ще е чуждото тяло.
-Ще видиш. - усмихна се злорадо учителката и протегна ръце към него.
Само след по-малко от секунда, земният маг усети запарване в организмът си, което все повече се увеличаваше. температурата му достигна 39 градуса, после 40, после 41 и преди да успее да реагира или изкрещи усети как външната му обвивка, или с други думи кожата пламва. Буквално се превърна в жив, ходещ факел, който ако не бъде погасен съвсем скоро щеше да изгори, а всички знаем какви са последствията от едно изгаряне.
Момчето почна да търчи и вика във всички посоки. Проклета жена. Красотата й граничеше с жестокостта.
-Хайде, Роза. Угаси го преди да е станал на ръжен. - засмя се Куест и остави ученичката си да си свърши работата. Знаеше как става, но до сега не беше толкова забавно, поне за нея.
Детето забрави уплахът от гледката, защото ако оставеше да я завладее, с Аш бе свършено. Тя протегна ръце към него и се концентрира. тялото и мозъкът й се напрегнаха, магията й се задейства и почна да създава онези малки кълба огън вътре в организма й. Сбърчила вежди от напрежение, тя изкара сноповете си светложълта енергия, които светкавично достигнаха до горящият млад мъж и се забиха право пропорционално под кожата му. Момичето почна да извлича изгарящият го огън, да го абсорбира и поема в себе си, като гъба, която попива вода. Болката почна да намалява и огънят малко по малко се свличаше от Аш. Първо от главата, преди да е наранил важни органи като зрение, слух и възприятия. Колкото повече се напрягаше Илионката, толкова повече пожарът биваше потушен. Справи се по-бързо от очакваното, но когато животът на приятел е застрашен, винаги се втурваш право напред. След няма и минута, Аш лежеше обгорян, с първоначални изгаряния на земята, а от запалването нямаше и искрица. Роза се втурна към него и падна на земята, за да му помогне.
-Аш. Аш, кажи нещо, моля те.
От страни Куест наблюдаваше всичко. Усмивката не слизаше от лицето й. Първо защото малкият си получи наказанието, за това, че накара една от най-добрите й ученички да закъснее и второ защото самата тя се бе справила още по-добре от предните пъти.
-Аши моля те. Излекувай се.
Ушите му трудно възприемаха звуците, но не беше толкова наранен, че да не разбира какво се изисква от него.
-Край на урока. - заяви блондинката и излезе доминиращо от залата. Стигаше им толкова за днес.
Земният маг, почна да мисли трескаво, панически, уплашен за собственото си здраве и впрегна магията си на сто оборота. Трябваше да е благодарен на малкият елф, че се справи толкова бързо иначе сега нямаше да има възможността да се излекува. Лечителската енергия обви тялото му като пашкул, като мазен лек и почна да попива в кожата. малко по малко, почна да си върши работата. колкото повече смазката изчезваше, толкова повече обгарянията отстъпваха място на новопоказалата се, заздравена кожа, докато накрая не остана нищо. Нито болка, нито щипане или парене, нито рани.
Момичето си отдъхна облекчено и го прегърна.
-Съжалявам, съжалявам, много съжалявам, не исках да те нараня. - почти щеше да се разридае в обятията му тя.

Изохках от болка. Опитах се да се изправя, но тялото ми все още бе отслабено от изгарянията. Въпреки че се бях излекувал напълно, все усещах топлината в тялото си. Въздъхнах, утешен от факта че съм добре.
- Спокойно, идеален съм. Като нов! Все едно, Доби ме е опарил. Хах!
- Аши, извинявай, извинявай... - продължи да ми подвиква малката русокоска.
Прегърнах я и я стиснах силно.
- Стига де. Не се лигави, виж ме. Нали съм добре? Добре съм! Важното е, че днес си тренирала. А малко болка, никога не е излишна. Кара те, да се чувстваш...ох!
Изведнъж, усетих силна пареща болка, в задната част на гърба си, което ме накара да извикам.
- Какво ти има? Добре ли си?
- Нещо ме заболя...
Роза погледна мястото и изпищя по детински.
- Какво има?
- Ашиии... още имаш рана. Гадна еее, излекувай се! Моля тее!
Май бях пропуснал едно място? НЕ можех да го оставя така.
- Много ли е зле?
- Дааа. Не мога да я гледам. Моля те, Аши. Давай!
Не знаех точно къде е изгореното място, но трябваше да се оправя, преди да е станала някоя инфекция. Присегнах се с ръка към врата си, опитвайки се да докосна изгореното място. Колкото повече извивах ръката си назад, толкова повече усещах парещата болка. Не можех да достигна мястото с ръка, тъй като бе точно по средата. За това, пуснах отново част от магията си, да се приплъзне по гърба ми. Засмях се, защото ме гъделичкаше. Усетих отново онази приятна студенина. Вълшебният мехлем от ръцете ми, ме излекува доста бързо. Попивайки в кожата ми, заличи мястото и след около минута то вече не съществуваше.
Скочих от земята и се усмихнах. Присегнах се към малката Роза и разроших пухкавите и коси. Тя не дръзна да помръдне, като ме гледаше виновно.
- Стига де, рошло! Трябва ли да се цупиш?
- Ама...
- Хайде, да отиваме да хапем нещо и да се прибираме в стаята. Изморен съм. Днес ми дойде в повече. А пък, да не говорим че тази твоя магия, е наистина изтощителна. Да не дава Елисандра, да се скараме някой ден, че бая бой ще изям.
Двамата се засмяхме, а дребосъчето дръзна да ме ритне по крака, заради това, че се пошегувах с нея.
- Ей! Знаеш ли? Отиди в стаята ми. Аз ще мина да взема нещо за хапване и идвам при теб и Доби.
- Ама...пак ли при теб ще спя?
Всъщност, идеята бе добра. Наведох се към нея и прошепнах тихо в ухото и.
- Можеш да останеш, колкото искаш...съквартирантке.
Усмивката, която видях на лицето и, бе безценна. Ако се съгласеше, можеше да остане при мен колкото си иска. Даже, можеше да ми стане и съквартирантка.

Нужно ли е да казвам, че Ейс връхлетя в залата с гръм и трясък? Не! Неговите действия бяха достатъчно колоритни и сладкодумни, че да привлекат вниманието на всички присъстващи. А те не бяха малко. Освен около пет ученика, всеки от който се мъчеше да направи нещо различно, така и двамата учителя, единият от които героят ни вече познаваше. Колкото до другия, висока, руса жена, която няма как да не забележиш заради екстравагантния й външен вид и мощта, която аурата й излъчваше....е да кажем, че тя не бе пленена от появяването му. За тези, които не са запознати с особата й - Джейн Фурията не се славеше с търпение и определено не обичаше хлапашки изцепки, като тази. Ако Хайен се засмя при нахлуването на енергичния младок, то красавицата направо кипна от това своеволие.
-Кой е тоя идиот?
-Новият ми ученик. Мой е, така че не го убивай все още, моля те. -иронизира я мъжа.
-Да го убия? Дори няма да си цапам ръцете с него. Но му кажи да е по-тих ако не иска да му изтръгна езика.
Целият този кратък разговор достигна до ушите на Ейс и въпреки, че той бе смел и трудно се плашеше от когото и да е, тази жена пред него определено го накара да си глътне граматиката. Имаше нещо в нея, нещо, което не бе виждал в никой огнен маг до сега, а той бе виждал доста такива. Един жар, който можеше да се сравни с избухваща лава, една злоба в погледа на единственото й око и така власт, че чак обувките ти да затреперят.
-Хаха, добре, добре, спокойно. Ей Ейс, ела тук.
Момчето достигна до менторът си все с такава жизнерадосност, но този път една идея по-предпазлив.
-Това е Джейн, ако някой ден мен ме няма, тя ще ме замести. Но не я дразни, че е злобна, малка кучка и току виж ти видяла сметката.
Блондинката изгледа новодошлия от главата до петите, прецени, че не си заслужава старанието и най-демонстративно се извърна, отправяйки се към по-напредналите.
-Хууу... - подсвирна Флейм след нея. - Опасна е да знаеш, но е най-добрата. Е, готов ли си да започнем?

Когато нахлу в стаята видя физиономиите на всички в стаята. Точно това искаше - да привлече вниманието на всички. Не че не му се беше случвало така да си изяде пердаха. В стаята имаше петима, които не бяха много по-силни от Ейс. Можеше да усети аурата им. С удоволствие щеше да им покаже колко много не струват, но първо трябваше да покаже колко много той умее. Веднага мерна учителя си, но в следващия момент усети присъствие. Присъствие, много по-силно от това на неговия учител. Огледа се и единственият човек, който беше друг в стаята, беше онази жена. Наистина ли тя беше толкова силна. В следващия момент чу смеха на своя учител. Веднага последва диалог между двамата учителя. Явно Ейс щеше да се наложи да внимава с тая жена. Ако учителят му беше веселяк, то тя изобщо не си по плюваше. На лицето му се появи една самоуверена усмивка. Явно, ако искаше сила, щеше да се наложи да се докаже пред нея. Младежът се приближи до своя учител, след като беше повикан и изслуша това, което той имаше да му казва. Може би някой друг ми се смразил, ако разбере, че онази жена би могла да му замества, но точно това искаше Ейс. Ако успееше пред нея да покаже таланта си, то тогава може би щеше да бъде научен на някоя наистина полезна магия. Момчето вече нямаше търпение да започне. точно заради това, когато чу последния въпрос от своя учител се ухили до уши, но този път не се изкрещя, ами прошепна тихо, но смело, така че само Хайен да го чуе, но да усети решителността му:
- Да го направим!- Вените от тялото на Ейс започнаха да изпъкват. Определено се нагорещяваше. Не знаеше какво щеше да прави днес, но нямаше търпение да започне. Беше уверен в себе си и ако успееше да запази самообладание и да остане спокоен през цялото време на тренировката си, тогава щеше да се е представил перфектно. Беше уверен в своите заложби и талант. Нуждаеше се само от известна доза концентрация. Не трябваше да се разсейва. Ако не позволяваше да бъде разсеян, тогава нищо нямаше да може да застане на пътя му към върха.

Сутринта предвещаваше успех, а атмосферата бе нагорещена като ковано желязо, което още не е потопено в ледена вода, за да се втвърди. Точно така гледаше на своя нов ученик, Хайен - като незавършен меч, обръщах стократно в пещта, но необуздан и все още мек. Имаше нужда от шлифоване и то доста. Но ако имаше нещо, което може да признае то това бе, че отдавна не беше виждал новак с толкова голям хъс и толкова ярък огън в очите. Ирисите му буквално блестяха в леко затъмнената кула като миниатюрни факли, до които ако се докоснеш най-вероятно ще се опариш. Младежът определено имаше големи амбиции и щеше да се труди усърдно за тях, но освен всичко това трябваше да се научи и на търпение. А търпението както знаем е най-големият враг на огнените магьосници.
Но да започнем от начало. Докато останалите се отделиха при Куест, давайки по-голямата част от пространството в ръцете на Флейм, той обикаляше около младежа и го изучаваше. Преценяваше до колко се е развил сам, до колко природата го е дарила и до колко горе долу се разширява капацитета му.
-Виждам, че умееш да контролираш стихията в себе си, така че няма нужда да наблягаме на това. Кажи ми кой те научи?
-Наследил съм много от баща си, с другото съм се справял сам.
-Похвално! И въпреки, че имаш потенциал и то не малък ще го караме стъпка по стъпка. Повторението е майка на знанието, а и искам да затвърдиш вече изпитаните хаотично процеси.
-Какво трябва да направя?
-Лесно! Да се възпламениш! Разбираш ли какво е това?
-Нещо като....да запаля тялото си?
-Точно така. Запалваш тялото си. Първо ще го караме само до половината, да речем от главата до края на таза. За това умение трябва да имаш добър контрол, да си съсредоточен и да внимаваш за две неща - правилното разпределяне на енергията си и, хахха...разбира се да не си прегориш кожата, че тогава ще се налага да те водим при колегите земляни да те лекуват. Разбра ли всичко?
-Мисля, че да.
-Добре. Пробвай тогава. И Ейс....
Младокът се обърна към менторът си в очакване на последните наставления.
-Не бързай. Не се насилвай, остави го да потече от теб.
Когато и те бяха дадени, дойде време за неговият опит. Хайен, който не беше кой знае колко по-възрастен от хлапето, очакваше много от него и бе сигурен, че той ще се справи. Едва ли срещата им на пазара бе случайна, може би причината поради, която се нави да го обучава. Надяваше се само да не е направил грешка.

/Знаеш как става. Всичко под формата на опит, резултата оставяш на мен. Късмет!/

//С този пост се опитвам да кача магията директно на второ ниво, дори да не съм сигурен дали е възможно.. :D



Ето че моментът дойде. Най-накрая Ейс имаше възможността да се покаже. Сега му беше даден шанс. Не биваше да го пропуска. Първото впечатление е най-важно. Ако не се представеше добре, тогава щеше да бъде приет за посредствен ученик и нищо нямаше да постигне. Посоката му на мисли изобщо не тръгна към негативни помисли и чувство за несигурност и неуспех. Напротив – той кипеше от енергия. Беше се настроил супер положително. Нищо не можеше да го отмести от целта, която гонеше сега. Тъкмо щеше да има възможност да остави другата надута пуйка без думи, когато види успеха на момчето. Младежът се обърна към Хайен и каза:
- Това няма да е трудно! – Истината беше, че до сега винаги е правел техниката, когато е под силна емоция, независимо ентусиазъм или гняв, или каквото и да било друго. Никога не се е опитвал, когато е бил в пълно спокойствие. Дори и сега не беше, тъй като се беше надъхал максимално за това. Като за начало момчето реши да се отпусне напълно. Дори спря да мисли за това за минута две. Започна да се оглежда около него. Искаше да разгледа хубаво помещението. Трябваше да се почувства уютно първо, защото от сега нататък тук щяха да му се провеждат тренировките. Имаше отличителни белези навсякъде, че тук са се използвали огнени магии. Ейс само се надяваше някой ден да не разруши тази кула, без да иска, по време на някоя тренировка. Другият учител се занимаваше със своите ученици, които явно провеждаха доста натоварена тренировка, поне за тях де. Въпреки това, от време на време, хвърляше по едно към Ейс, за да го види какво ще направи. Дали щеше да се изложи или пък щеше да блесне като полумесецът в нощта? На лицето му се появи лека усмивка. Почувства топлина от вътре. Явно вече свикна с помещението. Упражнението можеше да започне. Дори и усмивката да му остана на лицето го беше изключително сериозен в момента. Имаше огромна вяра в собствените си умения. Това му даваше куража да си мисли, че ще се представи по-добре, отколкото се изискваше сега от него. Но дали наистина беше способен да го направи? Дали не се надценяваше?  Ейс дори не мислеше това. Смяташе, че в момента би могъл да призове огромен огнен дракон, ако знаеше как става, но за момента щеше да се задоволи само с леко надвишаване на изискването към него за днескашната тренировка. Когато Хайен му каза да запали само половината си тяло, момчето си помисли „Ти ебаваш ли се с мен? Нали не мислиш, че ще се ограничавам?“. Може и само толкова да се иска сега от него, но Ейс щеше да възпламени цялото си тяло. Не го беше правил веднъж или два пъти, така че само щеше да трябва да си спомни как точно го прави. Той затвори очите си и се отпусна. Изпука отново врата си. Опитваше се да си спомни какво е чувството, когато се възпламенява под въздействие на емоциите си. Сега като се замисляше се усещаше, че когато емоцията е силна, тялото му започва да събира магическа енергия и когато Ейс не може да сдържи чувствата си и ги изпусне, заедно с тях се освобождава и магията, която възпламенява тялото му. Е, не беше толкова трудно да си спомни. Сега оставаше и да не е толкова трудно да го направи. Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди, след което издиша и отново повтори това действие. Изчисти всички мисли от главата си. Искаше съзнанието му да не е затормозено, да не го разсейва нищо. Трябваше да е напълно отпуснат. Не трябваше да мисли. Трябваше да остави енергията да го води. Тя щеше да бъде негов водач. С поредното издишане енергията в тялото му се отприщи. Присъствието му в стаята вече лесно можеше да бъде усетено от другите. Магическата му сила започна да тече във вените. Личеше си, че беше дарен със сила. Лошото беше, че все още не знаеше как да я използва. Имаше скрити заложби и точно за това беше тук, за да му помогнат да ги отключи. А после с тях да ги унищожи, но това беше много напред  във времето. Енергията ставаше все по-внушителна. Пламъкът вътре в него се разгорещяваше все повече и повече. Все едно някой наливаше все повече и повече бензин в огъня. На практика това се получаваше. Въпросът беше какво количество енергия щеше да може да събере Ейс. Ако беше прекалено голямо, то тогава щеше да му е много трудно да наложи контрол върху него. Можеше да пострада, въпреки че това нямаше да го притесни особено. Но ако не използваше достатъчно енергия, тогава пламъкът му беше да е мизерен и щеше да изглежда като пълен слабак. Не това искаше Ейс. Затова щеше да даде всичко от себе си, за да открие своя баланс на силите. Щеше да усети кога енергията е достатъчна. Щом събраната енергия в него започнеше да ускорява пулса му рязко, то това щеше да сигнализира на младежът, че не бива да прекалява. От събирането на сила тялото му започна да се нагрява. Кожата му почервеня. Вените му излязоха, челото му се набръчка.  Очевидно вече натоварването ставаше голямо.  Затова реши, че събраната енергия е напълно достатъчна. Все пак щеше да възпламенява себе си, нямаше намерение да изпепели всичко в стаята или поне не сега. Сега предстоеше по-трудната част. До сега просто концентрираше разсейващата му се енергия. Сега трябваше да се съсредоточи още повече, успявайки идеално да разпредели силата си, защото иначе можеше да изгори някой си крайник, а това нямаше да е забавно. Със сигурност щеше да е за другите, гледайки го как тича в кръг и си духа ръката, за да я загаси. Тръгвайки от корема му енергията се раздели, потичайки във всички посоки. Ръцете, краката му се изпълниха, главата му също. Възпламеняването на главата щеше да бъде най-трудната част. Все пак там имаше доста чувствителни места, а и имаше възможността да свари мозъка си и да го направи на пюре. Позволеше ли си да загуби контрол над магията и прекалявайки с силата й можеше да се нарани много лошо. Но това нямаше да го спре. Ейс беше безстрашно копеле. Случвали са му се и по-ужасни неща. В живота си до сега, много пъти е срещал смъртта лице в лице, но всеки път се е разминавал. Нямаше как нещо такова да му направи каквото и да било, беше уверен в себе си той. Когато енергията се раздели и навсякъде по тялото му имаше енергия, започна да се загрява още повече. Кожата му ставаше все по-червена и ярка. Скоро от нея започваше да излизат пари. Наистина беше много по-лесно, когато го прави несъзнателно. Въпреки, че се опитваше и сега да се отпусне изцяло и да се остави изцяло магията да го води, не беше толкова лесно да изключи съзнанието си. Младият огнен магьосник нямаше намерение да отприщи магията си, преди да е сигурен, че ще я разпредели напълно равномерно. Не му пукаше за това колко би се изморил от нея. Все пак едва ли имаше много ентусиасти, които успяваха да се възпламенят целите от първия път. Не се знаеше дали и Ейс щеше да успее, но трябваше да го направи. Даваше всичко от себе си в своя опит. Не би приел поражението. Все пак учителят му възлагаше големи надежди на него. Имаше и възможността да запуши устата на надутата овца, която се правеше на много силна и лесно избухлива. Ейс усещаше, че нещата се получаваха. Почти беше време. Моментът на истината настъпваше. Кулминацията приближаваше все повече и повече. Магическата енергия вече беше разпределена напълно равномерно навсякъде. Младежът продължаваше да стои с затворени очи. Нямаше да позволи нищо да го разсея. Беше се изолирал от всякакви външни фактори  - нито чуваше какво се случва около него, не усещаше нищо друго освен собствената си топлина. Сякаш беше сам в залата,а в нея цари пълна тишина и спокойствие. Ейс усети, че е готов. Пулсът му рязко се ускори, адреналинът му се повиши, вените му изпъкнаха още повече, челюстта му се стегна. Започна леко да ръмжи, като постепенно започна да освобождава силата си едновременно през цялото тяло. Ако освободеше силата си рязко можеше да се изгори, ако беше прекалено слабо нямаше да може изобщо да се запали. Това също не трябваше да бъде допуснато. Освобождавайки събраната сила, започна да чувства облекчение. Сякаш огромен товар от плещите му се освобождаваше с всеки миг. Момчето не знаеше резултата от действията си. Дали беше успял наистина да възпламени цялото си тяло? Момчето си пое дълбоко въздух, като сега вече тялото му вече изобщо не беше в такова напрежение, в каквото беше преди секунда. Нито вените му бяха изскочили, челото му беше отпуснато, челюстта също, а на лицето му имаше така сладката му усмивка. Отвори очите си, продължавайки да контролира отприщването на енергията, но сега без напрежение. Чувстваше се напълно естествено. Чувството беше особено.
- Харесва ли ти резултата?- попита надъхано момчето със своята самоуверена усмивка на лице. Дали наистина се беше справил учителят беше този, който щеше да каже. Огледа се наоколо, за да може да види и израженията на другите в залата. Не търсеше само одобрението на своя учител, искаше да получи одобрение от всички. Другите ученици да му се възхищават, а учителите да се гордеят с него и да дават всичко от себе си да го направят най-силният маг на Феникс. Ейс определено щеше да се опита да стане, каквото и да му костваше това. Спря погледа си върху лицето на другата учителка. Погледите им се сблъскаха. Младежът не отмести погледа си. Остана с вперен поглед в нея, опитвайки се да проникне през очите й и да вникне в ума й. Определено смяташе да й влезе под кожата. Можеше тя да е най-страшната тук, но Ейс беше самоуверен млад маг, който не коленичеше пред никого и не би приел такова поведение към него. Някой, който коленичи пред друг, показва своята нищета. Ако някой се смята за ниш, то тогава младежът с удоволствие би го лишил от живота му.

Да видим какво имаме до тук. Една кула, която е видяла какво ли не. От срутване, до подпалване, от счупени прозорци, до изпепелени мебели. По стените все още стояха някои знаци от опитите на преминалите с годините през нея ученици, като издълбани в кората на дърво имена с джобен нож. Определено са оставили своят знак за поколенията неволно или напълно умишлено. Може би така щяха да си ги спомнят с милост, тези, които живеят след тях или пък щяха да им вдъхват хъс и стимул да продължат подбудите им.
Двама учителя, даващи всичко от себе си, за да обучат следващото такова, всеки с индивидуален, напълно различаващ се от предходния метод и стил. Дали ще бъдат груби, приятелски настроени или просто привидно незаинтересувани, нямаше значение. Всичко се свеждаше до едно - през техните ръце, от техните тактики да излязат достойни за уважение магове.
И накрая - едно момче, по средата на всичко това, навлязло в един напълно нов за негов свят, но свят, който то искаше да изучи, да вземе най-доброто от него, да стане най-добрият, да попие всичките му тайни и да ги използва за личните си цели и мечти. По нищо различаващ се от останалите, дошли тук и в същото време, открояващ се със собствен вътрешен характер. А всеки характер, сам по себе си е незаменим. Вярно е, младокът бе по-самоуверен отколкото трябваше. Вярно, самолюбието и самочувствието му стигаха до изключителни висини, но от друга страна, той не лежеше на стари лаври, искаше да изгради това самочувствие с потта си, и някой ден да стигне до заслужено величие, което ще е неговият открояващ знак, неговата запазена марка, а името му ще достигне безсмъртието, дори след неговата гибел. За кратък, но изпълнен с кураж, приключения и себедоказване, живот, мечтаеше Ейс, и щеше да даде всичко от себе си, последната си капка кръв, последният си дъх, за да го постигне. Незачитащ строго определените закони, цапнат в устата, буен, своенравен, често груб. Но това бе той, единственото, което познаваше и нямаше намерение да се променя заради никого. Воден единствено от вътрешният си огън, той щеше да промени правилата или да се изгуби в тях. Като един истински факел, рискуваше или да гори вечно или да изгасне, но да остави своята следа. А това бе достойно поне малко за уважение, нали?
Сега, застанал в центъра на събитията, той напрягаше цялото си тяло, изключвайки ума, за да превъплъти мечтите си в реалност. Концентрацията му бе впечатляваща, почти нищо не можеше да разклати този баланс. И да, Джейн хвърляше по някой друг поглед от време на време, подсмихвайки се под мустак, както се казва. Но тези бледи усмивки не бяха от възхищение, а защото виждаше какво се опитва да направи той и в същото време предвкусваше провалът му. Или по-скоро една част от него. Напълно пренебрегвайки заръките на учителя си, той се опитваше да се изхвърли, без да мисли, че за всичко си има време и ако го пришпорваш, то ще те изхвърли от кръговрата си.
Но да обясним по-подробно самият процес. Младежът бе разпределил енергията си доста добре, като за новак и почти нямаше пролуки. Добро начало, но всичко те първа започваше. И ако в началото, жарта изби през порите на кожата му равномерно и обля по-голямата част от тялото му, то това не важеше за всяка негова част. На места температурата достигна градуси на възпламеняване и сега целите му ръце, част от торса и част от краката горяха кротко, напълно ръководени от неговите желания. Нямаше ненужни изгаряния, мехури или открояващи се рани. Магът се чувстваше добре в кожата си и чувстваше огъня като част от самия него. Бяха едно неразделно цяло. Но магията имаше и собствен нрав и нямаше намерение да се поддава на чуждо влияние толкова лесно. Точно от там идваше и усмивката на Куест, защото знаеше, че е почти невъзможно за току що започнал да се възпламени напълно. И реално, главата и някои други участъка от трупа му все още не бяха обсипани с пламъците на Великия дракон, първоизточника на техните способности.
-Харесва ли ти резултата?
Учителят отвърна на усмивката му със своята собствена, кимайки доволно с глава.
-Доста. Премина границата на половината, но не напълно. Искаш ли да пробваш да продължиш? Виждам, че го задържаш умело.
Мислите си, че Ейс би бил разочарован? Нищо подобно. Той бе повече от задоволен от този напредък, още повече защото знаеше, че го дели съвсем малко от крайния перфекционизъм. Една финална, завършваща щриха, която щеше да го превърне в ходеща факла. Макар и едно от най-простите умения, то като всяко друго не бе за подценяване и винаги можеше да доведе до затруднения. Един препъни камък бе достатъчен да те провали. Но както казах, нашият герой не се боеше от препятствията, напротив, хвърляше се с главата напред, за да ги преодолее.
-Искам.
-Давай тогава. Един съвет - не си затваряй очите.
Нямаше нужда Флейм да обяснява причината на желанието си. В реална битка никой няма да го чака да потъне в себе си. Ще трябва да действа бързо, инстинктивно и ако дори само за миг си позволи да захлупи клепачи, щеше да срещне смъртта си. Сега му оставаше само да завърши това, което бе започнал толкова бляскаво.

/Йордане, получаваш Възпламеняване Iво ниво. На крачка си и от второто. Давай в същия дух. Очаквам опита ти./

Ейс усещаше, че баланса му е добър. Успяваше да обуздае огньовете под волята си, но все още не беше достатъчно. Явно вложената от него сила не достигаше. Трябваше да вложи още по-голяма част от себе си в това умение, успявайки едновременно с това да запази постигнатия до тук баланс.
-Доста. Премина границата на половината, но не напълно. Искаш ли да пробваш да продължиш? Виждам, че го задържаш умело. – Това беше коментара на Хайен. Ейс беше наясно, че резултата му не беше пълен. За жалост не успя да махне самодоволната усмивка от лицето на онази жена, но нямаше да се откаже. Просто щеше да се напъне още малко, за да успее да постигне пълното възпламеняване и тогава щеше да премине към следващата стъпка.
- Искам!- отговори надъхано момчето. Хъсът му се усети в пламъците, които пламнаха за секунда по силно, за да покаже, че владее нещата идеално под контрол.
-Давай тогава. Един съвет - не си затваряй очите. – Ейс веднага осъзна какво му казваше неговия учител. Той кимна с глава в знак, че разбира съвета му. Той беше много правилен, защото наистина момчето не можеше да си позволи да затваря очите си по време на битка. Това щеше да доведе до неговата гибел, а на младежът изобщо не му се умираше. Всички можеха да видят, че от него кипи живот повече, отколкото във всеки друг. Магът живееше своя живот, опитвайки се да изживее всяка емоция максимално и от всичко да му остава незабравими спомени. За него не съществуваше такова понятия като добро или зло. Всичко беше относително, всичко зависеше от гледната точка. Затова Ейс следваше своя собствена идеалогия, в която всеки трябва да е свободен и да следва сърцето си до края на света, нескланяйки глава пред никого. Този път, без да отпуска клепачите си, напрегна тялото си, за да успее да събере още по-голямо количество енергия. Започна много бавно движение с ръцете, вдигайки ги плавно нагоре и изпъвайки ги над главата си. В този продължителен процес момчето събираше своята сила. Щом ръцете му стигнаха крайното положение той трябваше да бъде готов с техниката. Не можеше да си позволи да губи повече време с това просто умение. Имаше намерение днес да се напрегне доста и да си навакса поне за една от изминалите години. Той искаше баща му да го научи на тайните на огненото магьосничество, но нямаше тази възможност. Това забави и неговото развитие. Ето, че сега имаше възможност да започне и нямаше намерение да се бави. Смяташе да отрицателно време да настигне и дори да задмине своя учител. Все пак той не беше много по-голям от Ейс. Младежът приемаше това като нещо недопостимо. Състезателният му характер си лечеше от километри. Нямаше как дори учителят му да не го е забелязал – желанието, желанието да го надмине и победи в битка. Това беше единствения начин да докаже силата си, а когато това станеше веднага щеше да тръгне отново по извисяващата се стълба към успеха, опитвайки се да срази следващия си опонент, а именно онази жена. Една голяма сфера от енергия се сформира в стомаха на момчето. Ръцете му вече бяха дигнати над главата.Пое си дълбоко въздух, разпределяйки енергия в останалите, негорящи части от тялото си и с самото издишане той освободи своята енергия. Издаде боен рев:
-Аааааа! – В момента на освобождаването той приклекна, а високо вдигнатите му ръце сви надолу в лактите, които застанаха на нивото на таза му. Сега цялото му тяло трябваше да пламне и то в огън, по ярък от преди малко. Стискаше здраво възпламенените си юмруци, както и челюстта си. Малко или много, не му харесваше, че не успя да го направи без проблем от първия път. Точно заради това беше и този рев. Опитваше се да повдигне бойния си дух и характер, с което да усили магията и пламъците да запламнят силно, колкото бяха чувствата в него в момента.

И...воала! С малко повече усърдие се постига всичко. Дори най-високата планина не е препятствие, веднъж помъчиш ли се. така и Ейс постигна своето съкровено в момента желание. След минута тялото му пламна, без нито една изпусната част. Жарък, буен, първокачествен огън. Истинско изкуство!
-Хахаааа..... - пренесе се доволният смях на Хайен, който сякаш искаше да натрие носа на колежката си.
Сега не се бъркайте, те двамата бяха в добри отношения, но винаги в едно малко съревнование кой ще обучи по-добре някой нов, а тъй като тя винаги бе скептично настроена, Флейм не пропускаше възможност да й го навири право под брадичката.
-Виждаш ли? Виждаш ли, красива? Не е ли чудесен?
За негово учудване обаче, а и за това на Ейс, жената продължаваше да се усмихва. Всъщност, усмивката й се разширяваше все повече и повече с всяка изминала секунда.
-О, да, чудесен! Нека проверим колко точно е стабилен огънят му, а?
И без да казва нищо повече, блондинката се врътна и напусна залата оставяйки вратата широко отворена. Всички се спогледаха, притеснени от това, какво ли е измислила този път, когато след няма и пет минути, хубавицата се завърна, но не беше сама. В ръката си бе стиснала метална тънка дръжка, която водеше към.....о, да.... тенекиена кофа пълна с бистра вода. Водата - най-големият враг на всеки огнен маг. Още когато младокът я видя как се клатушка между тенекията, отразяваща лицето на учителката, сърцето му се сви. Нещо в него претръпна, а адреналинът се увеличи стократно. Това не беше на добре.... Без изобщо да се съобразява с никой, и преди Хайен да успее да възрази, тя заля тялото на момчето и то почти веднага изгасна, оставяйки след себе си диря пушек и мирис на опърлено.
-Ахахахаха......май не е толкова силен, колкото се надяваш.
Ако трябва да опишем какво се случваше в душата и мозъка на Ейс в момента, то всичко би се свело до една единствена дума - Бяс! Така се разгорещи вътрешно, че му идеше да й скочи на бой, без да се замисля, че ще загуби и че като цяло изобщо не е подобаващо. та тя му се подиграваше буквално в лицето и това леко казано го дразнеше. И тъкмо да се изправи и да й каже какво мисли по въпроса, през вратата премина едно младо момиче, по нищо открояващо се от всички останали и замръзна при гледката на двамата учителя и момчето между им, което приличаше на мокро коте.
-Аммм...извинете....
Менторите се обърнаха към нея и тя буквално си глътна граматиката.
-Какво има?
-Господин Скай пита дали има някой новобранец, който да отиде в нашата зала за специална тренировка.
-Господин Скай? - спогледаха се менторите и за малко да прихнат в див кикот за кой ли път днес.
-Дали знае, че го нарича така?
-Сигурно и сигурно му се повръща от това.
-Хаха, Ейс, ти искаш ли да отидеш?
Малко поуспокоен от появата на непознатата момчето се изправи, изцеди ръкавът си, от който потече вадичка и се насили да запази самообладание.
-Естествено.
-Бягай тогава!
Младежът се сбогува с учителя си за сега, подмина жената, хвърляйки й един злобен поглед и последва малката сладурана, която щеше да го отведе до заветната му цел.

/Така. Получаваш Възпламеняване и двете нива. Опит-13, Сила-9, Ловкост-7, Воля -7. Сега пиши в тема Торнадото/

Сега, когато силите на момчето отново се бяха възвърнали той беше готов да продължи с тренировката си. Вървеше устремено със спокойна крачка към вратата, на която пишеше "Бушуващ огън". Застана пред нея и понечи да отвори врата, но се спря, защото му дойде една идея на ум, а на лицето му усмивката стана още по-широка и лукава. Двамата учители вътре, които обучаваха учениците си изведнъж чуха силен трясък при отварянето на вратата. Със сигурност знаеха кой ще да е това, но другите ученици дали знаеха. В стаята влезе момчето със съвсем спокойна и бавна крачка, а тялото му отново беше възпламенено. Огънят беше изцяло контролиран. През изминалите битка Ейс използваше тази магия през цялото време и беше съумял да я овладее до съвършенство. Сега всичко беше под негов контрол. Нещата не можеха да се случат, както сутринта. И двамата учителя можеха да забележат това, както и увереността на момчето. Хайен знаеше защо Ейс идва. Искаше още сила и той трябваше да му я даде.
-Върнах се да продължим тренировката си, Хайен! - извика момчето.
- Оооо радвам се да те видя! Как мина "специалната тренировка"? - отвърна му учителя.
-Все още ли не си разбрал? Тогава най-вероятно съвсем скоро ще разбереш. А сега.... помогни ми да стана по-силен!- извика момчето със своя решителен глас - Кажи ми как да направя огъня си по-силен! - Въпреки, че огънят на Ейс бушуваше необуздано около него, той знаеше, че това не е достатъчно и можеше още много по-силни да станат. Само му трябваше някой, който да му даде тези напътствия.

Всъщност никой не очакваше завръщането на Ейс. Вече минаваше пет следобед и дори най-окъснелите ученици си тръгваха, така че когато той нахлу, непознатите за него го изгледаха странно, докато се изнизваха от кулата. Явно за разлика от тях, той смяташе да се изцеди до краен предел.
-А сега.... помогни ми да стана по-силен! Кажи ми как да направя огъня си по-силен!
Желанието му бе по-скоро заповед, което накара Хайен и Джейн да се спогледат. Жената се подсмихна подигравателно и се надигна от стола, на който стоеше. Преминавайки покрай младокът, хвърли един поглед на колегата си с все същата иронична усмивка.
-Май позволяваме да ни се качват на главата, а? Оправяй се, аз изчезвам.
Мъжът продължи да я гледа с навъсени вежди чак докато тялото й не се скри в коридора, а токчетата й не оглушиха стълбите за надолу. Чак тогава се обърна към ученикът си и въздъхна.
-Колкото и да се радвам на ентусиазмът ти, и колкото и да не ми се иска, този път трябва да се съглася с нея. Тук си, за да се развиваш, а не да ми държиш тон. Тренировките за днес приключиха!
Сега бе негов ред да се отправи към изхода, оставяйки Ейс със зяпнала уста. Момчето трябваше да се научи на уважение и търпение, иначе до никъде нямаше да го докара. Но уважението бе приоритет, който много му липсваше.
-Чакай....аз искам да тренирам.
Флейм се обърна към него и огледа помещението.
-Залата е свободна. Тренирай сам.
-Но не знам на какво да наблегна.
Мъжът само повдигна рамене, твърдо решен да не угажда на детски прищявки.
-Прави силови!
И с това се изгуби от полезрението на младежа. Втория изруга недоволно, но сам си беше виновен. Докато не се научеше как да се държи нямаше да стане на неговото. Човек получава това, което си заслужи, или с други думи - каквото почукало, такова се обадило. И все пак, имаше светлина в тунела, а тя се изразяваше във факта, че кулата не се заключваше и можеше да се възползва от предложението на ментора си. Дали щеше да го направи, зависеше само от него.

/Кънев, ако ще тренираш, без магии. Само физическо натоварване. После се отправи на където искаш./

  

Огънят на момчето изгасна, а тялото му се вледени, наподобявайки горе показаните картинки или поне така се почувства момчето в първия момент. След като видя как учителят му напуска залата Ейс се изнерви до безкрайност. Сви ръцете си в юмрук, а погледът му... щеше да убие това копеле, ако можеше. Нима това не му беше работата. Как реши, че Ейс му държи тон. Та това беше единственият човек, който огненият маг уважаваше на това място. Нямаше намерение да прави силови тренировки сега. Нямаше желанието, а без желание - нямаше и резултати. Какво щеше да прави? До утрешния ден имаше часове, туко що се беше наспал, дори и да не кипеше от енергия, все пак трябваше на прави нещо. Нямаше никакво желание да се шляе из града сега. Можеше пак да му се случи да срещне някой там и този път му се искаше да е по-подготвен, а в сегашното му състояние нямаше да има голяма разлика от тогава. Затова отиде в отсрещния край на залата, опря гърба си до стената, седна на земята, като кръстоса крака в поза лотус и наклони намръщената си физиономия надолу. Нямаше намерение да мърда от тука. Кръстоса ръце на гърдите си и затвори очите си. Щеше да изчака утрото тук. Можеше да има много време до тогава, но тъкмо щеше да има възможност да размисли върху всичко, което се беше случило днес. Да осъзнае къде бяха допуснатите му грешки по време на тренировката и какво можеше да подобри на този етап, за да не ги повтаря. Така щеше да мине и цялата нощ, докато не заспи. Мина се около два-три часа, докато тялото му се отпусна и негативните му емоции преминаха. Напрежението върху лицето му изчезна, а самото то се отпусна. Явно се унасяше в сън, дори и да беше спал преди малко. Едва ли обаче той щеше да продължи дълго. Хора като Ейс бързо си възвръщаха енергията и за това и още по-бързо се наспиваха. Не се мина много време, когато очите му се отвориха. Не знаеше колко е часа, но глухо се чуваше камбанен звън. Най-вероятно беше полунощ. Момчето не издържаше повече. Явно тази двойна дрямка го изпълни с енергия. Той стана и тръгна с енергичен ход към изхода на залата. За минута напусна сградата и се запъти към града с подходящо темпо за тичане. Пътят, огряван от луната светлина беше ясен и Ейс имаше възможността да изхаби част от енергията си по този начин. Тъкмо щеше все пак да извърши някакво физическо натоварване. Бутна шапката си назад, връвта й се опъна по врата му и увисна. Краката му започнаха да се движат по-бързо и така сякаш ходът му се освободи. Беше свил ръцете си в лактите, които бяха прибрани до кръста и движеше напред-назад с всяка крачка. Главата му се проветряваше и не изпитваше никакво натоварване. Все пак слизаше надолу по хълма. Красивата гледка, разкриваща се под ярката светлина на луната го изпълваше със свежест и бодрост. Така, без да мисли за каквото и да било, просто наслаждавайки се на красивия пейзаж той слезе до началото на града. Когато стигна се огледа. Остана прав на едно място, вдишвайки през носа и издишвайки през остана, за да стабилизира дишането си. След по-малко от минута, когато всичко беше както трябва той се обърна назад, като с поглед измина целия път на обратно и тръгна отново нагоре. Беше се минало около половин час, за да стигне до града. Дали щеше да успее за същото време да се качи и до горе? Това щеше да се опита да изпълни младежа. Беше си поставил този ултиматум и въпреки, че нямаше часовник, който да гледа смяташе да го направи. Точно поради тази причина щеше да се наложи просто да го направи по възможно най-бързия начин. Помисли си, че може да използва магията си, но нямаше смисъл. Това щеше да бъде тест за неговата физическа издръжливост. Най-накрая му дойда желанието да потренира сериозно и веднага състезателният му дух се възвърна. Тръгна нагоре, като сега крачката му беше доста по-бърза от тази на слизане. Ръцете му се движеха по-свободно, а главата му непрекъснато гледаше нагоре към сградата, която трябваше да достигне до следващия половин час. Въпреки това, все пак внимаваше да не се препъне от невнимание в някой камък. Така крачка след крачка момчето се доближаваше до сградата. Първите капки под избиха през челото му. Стекоха се надолу по тялото му, а той само забърса челото и очите си с ръка и продължи нагоре. Въпреки, че би трябвало да се изморява колкото повече тичаше, той все повече и повече ускоряваше. Трябваше да даде максимума от себе си, за да успее в уреченото от него време. Нямаше време за мотаене и лигавене. Така, когато вече сградата беше на около сто метра пред него той се напъна и на спринт излетя нагоре, за да изкачи хълма и да влезе в Сто слънца. Когато премина прага се спря, като се наведе и опря дланите си върху коленете и наведе глава надолу, поемайки си въздух учестено. Остана така за няколко секунди, след което на бегом продължи напред и влезе в залата, от която беше тръгнал. Бутна вратата и се спря. Започна да диша бавно, движейки се с бавна крачка, за да може отново да успокои пулса си, за да може да продължи тренировката си както подобава. Докато успя да прекоси помещението от вратата до далечната стена вече беше способен да диша нормално. Изпука врата си, след което се наведе и опря дланите си на пода. Прехвърли краката си във въздуха и ги опъна, като опря петите си в стената. Сега беше застанал на челна стойка и без да се бави започна с усилие да свива ръцете си в лактите, като тялото му слизаше надолу, опитвайки се да пази равновесие, а с още по-голямо усилие ги изпъваше, като отново заставаше в началната позиция. Така той правеше упражнение, което имаше ефект подобен на лицевата упора, но доста по-трудно и ефективно. Беше се минало доста време, откакто за последно беше изпълнявал силови упражнения, но това му беше едно от любимите, заради трудността, която представляваше. За разлика от стандартната лъцева упора, сега поставяше цялата тежест на тялото върху бицепсите и предмишниците си. Правеше серии от по десет, като след всяка една серия заставаше в стартова позиция и почиваше около тридесет секунди. Потта му се стичаше по главата му като капеше под него на едно място, образувайки малка локвичка с времето. Наистина беше нещо много изморително, но Ейс нямаше да се откаже. Все пак учителят му беше казал да наблегне на силови упражнения и само, за да му докажеше, че това не е проблем за него, огненият маг щеше да даде всичко от себе си в тази тренировка, смяташе да се изцеди до край. Направи около десет серии или по друг начин казано общо сто такива лицеви опори и се изправи на крака. Определено ръцете му се бяха схванали от всичкото това седене в това положение. Беше време да напрегне коремните си мускули. Това беше нещо много необходимо, ако Ейс искаше да задържи хубавите си плочки, с които се правеше на плейбой, когато беше подпийнал. Легна на земята, като сви краката си в коленете и ги вдигна под ъгъл деветдесет градуса. В това положение най-долната група коремни мускули бяха в постоянно „стресово” положение. Преплете пръсти зад тила си и започна са се надига, но без да използва гръбните мускули за това, а само коремните. Това се наричаше качествено коремна преса. Наистина оказваше голямо натоварване. При всяко сгъване на тялото си Ейс издишаше, а при всяко отпускане издишаше. Така упражнението даваше най-голям резултат. Подходящата бройка, която беше определил за серия беше петдесет. Така всяка серия щеше да е достатъчна дълга, за да отнеме енергията на момчето, но не прекалено дълга, за да прави последните бройки некачествени и безполезни, с които само щеше да натовари кръста си и да го боли след това. Отново смяташе да направи общо десет серии, но този път почивките между тях беше около една минута. Коремните мускули бяха група, която се стяга все повече и повече с продължение на тренировката и им трябваше повече време, за да се отпуснат. Само тогава следващата серия можеше да продължи качествено. През една серия момчето вкарваше и въртеливи движения от таза, като така натоварваше и страничните си коремни мускули, не само плочките. Когато упражнението приключи момчето се отпусна на земята трупясано от умората. Наистина тренировката, която си направи го изтощи доволно. Можеше да не упражнява магия, но това също не беше никак лесно, особено като не беше правено от известно време. Преди правеше подобни тренировки всеки ден на лягане и на ставане, за да може сутрин да изпълни деня си с енергия, а вечер да се измори достатъчно, за да може да спи като бебе. Почина около две-три минути и се изправи. Все още имаше енергия, която да изхаби. След като сега почти всички мускули в тялото му бяха натоварени достатъчно и умората го беше налегнала беше време за издръжливост. Най-гадното упражнение, която някога е било измисляно, а особено, когато се изпълнява при уморено тяло беше ужасяващо. Това беше именно „китайско столче”. Ейс опря гърба си до стената, като се свлече надолу, свивайки краката си в ъгъл деветдесет градуса. Гърба му беше изправен плътно до стената, а ръцете му бяха изпънати напред, също сключвайки ъгъл деветдесет градуса с тялото му. Целта на това упражнение беше да се остане възможно най-дълго време в това положение. Колкото и елементарно да изглеждаше, нямаше по-гадно нещо от това. Натоварваше всяка една група мускули в тялото и колкото по-дълго се оставаше в това положение, толкова по-непоносима ставаше болката. Колко ли дълго щеше да издържи Ейс на това упражнение? При напълно релаксирало тяло рекорда му беше десет часа. Това, което обаче не се знаеше беше, че след това около една седмица не можеше да се помръдне от леглото. В един момент тялото изтръпваше от болката и спираше да се усеща, но колкото по-дълго останеш състоянието се влошаваше в пъти. Накрая се губеше съзнание и се достигаше до състоянието на момчето. Този път нямаше никакъв шанс да остане в това положение толкова дълго. Все пак ако се опиташе може би щеше да издържи около час-два, но последствията щяха да са същите като последния път. За това този път нямаше да си причинява подобно нещо. След като зае позата, болката веднага започна да нахлува в тялото му. Още след първата минута му се искаше да спре, но нямаше. Щеше да издържи, докато не започнеха да му текат сълзи, което също беше един напълно нормален етап от това упражнение. Времето, което Ейс успя да издържи беше около половин час, който беше съпроводен с известна доза викове и най-накрая сълзи. Тялото му се просна безсилно на земята и малко след, което очите му се затвориха и отново се унесе в сън. През последните двадесет и четири часа огненият маг беше натрупал доста часа сън и сега продължаваше. Но когато първите лъчи на заранта се показаха, очите му се отвориха. Имаше известна мускулна треска, която беше съпроводена с известна болка в цялото тяло, но Ейс беше свикнал на болка и я игнорира изцяло. Все пак и днес беше ден за тренировки и нямаше място за почивка. Той се изправи бавно, като премрежи очите си, заради лъчите, които нараняваха очите му. Напусна залата отивайки до стаята си, за да си хвърли един душ. Все още нямаше никой в залата, за това имаше време да го направи. Щеше да се освежи и да се върне готов за тренировката си. Смяташе да се държи доста учтиво днес, за да не му развалят тренировката отново. Влезе в стаята си и без да се омотава или оглежда влезе в банята. Хвърли дрехите си в единия ъгъл и хвъртна кранчетата, като водата потече, стичайки се по цялото му тяло. Хладката вода, сякаш отнемаше остатъчната умора от тялото му и го разсънваше, и изпълваше с енергия и готовност за предстоящия ден. Усмивката отново цъфна на лицето му. Спря душа и изсъхвайки за секунди, през своите пламъци се облече. Точно преди да излезе забеляза нещо с периферното си зрение, което не му хареса. Обърна се и когато видя какво е сторено с леглото му се усмихна лукаво и злобно, все едно е самият дявол. Допря дланите си до леглото на Зед и като съсредоточи силата в тях изпепели цялото му легло за секунди, оставяйки само сажди от него. След това с бодра усмивка напусна стаята и се отправи обратно към залата. В този момент коремът му изкъркори. Наистина не беше ял от доста време. Тогава се сети, че в джоба си имаше останало парченце хляб от деня, в който срещна Хайен. Той бръкна в страничния джоб на късите си панталонки и извади едно парче хляб, което налапа бързо, изпълвайки бузите си. Когато и последният залък беше преглътнат Ейс се намираше пред вратата на залата. Той е отвори и влезе в залата. Все още нямаше никого. Не знаеше кога започват тренировките, но явно щеше да има време да си почака имайки се в предвид, че преди малко изгряха първите утрешни лъчи. За това отново седна в земята, опирайки гърба си в стената, кръстоса краката си и ръцете си, захлупи лицето си с шапката си и закача, докато някой не се появеше в залата.

Сутринта дойде като всяка друга - прохладна, свежа и росна като след дъжд. И въпреки, че живущите тук не се славеха с раннобудност, Ейс нямаше против да изчака. Човек би си казал, че социалният му живот е доста беден, но...различни хора, различни идеали.
Минаха още два часа, през които температурите вън почнаха да се навдигат и да придобиват онзи перфектен интервал пословичен за ранната есен, която още не е нахлула с пълна пара. За сега загатваше за себе си с лекият ветрец, отминаването на горещите дни и падането тук там на някое друго пожълтяло листо.
Та, да се върнем към тренировъчната зала. Сигурно наближаваше девет сутринта и все още никой не идваше. Май тук обичат да си поспиват, до това заключение стигна магът, вземайки предвид липсата на живи същества тук, освен себе си и някоя муха, залъгала се да нахлуе в чужда територия. И тъкмо когато бе на ръба да се отчая, каменната врата се открехна малко бавно, явно на отсрещния му трябваха доста усилия за тази цел и през нея премина едно момиченце. Да момиченце, изглеждащо на не повече от девет. Русата му, като прочистено злато коса, бе вчесана в дебела плитка, за да не й пречи, а тъмните му очи бяха толкова сънени. То се прозя и ги разтърка, след което се огледа и чак тогава забеляза другия присъстващ в залата. Ейс я наблюдаваше сдържано изпод периферията на шапката си и се чудеше какво прави това мъниче тук.
-Ей, малката....да не си сбъркала залата?
Детето го изгледа с големите си ириси и се усмихна топло.
-Не и ако не я бъркам всеки ден през последните три години.
-Искаш да кажеш, че си огнен маг?
-Да!
Чак тогава младежът си позволи да я огледа по-обстойно. Беше една такава сладка, но не това бе важното. Най-накрая забеляза ушите й, които трябваше първи да му направят впечатление. Те бяха съвсем малко издължени и въпреки, че не бяха дълги като на останалите от рода й, нямаше грешка - тя беше елф!
Нека ви кажа нещо за елфите. Някои от тях се раждат като всички останали, носещи своите особености за този величествен народ. Най-често те покоряват горите, развиват се в лечителство и стрелба с лък. Но има някои от тях, които освен всичко, са докоснати от боговете и се раждат с един елемент в организма им. Дали ще е вятър, вода, огън или пък земен, няма значение, важното е, че го притежават и тогава повечето, ако са умни, се отправят към Феникс, където развиват и тази специализация. Въпросния персонаж бе един такъв екземпляр, съдържащ в себе си всички нюанси на рода си, плюс огънят, който гореше в сърчицето й. А имайки предвид произхода й, брюнета стигна и до едно друго заключение - тя сто процента бе по-възрастна от него. Привидно младите им тела, остаряваха много по-бавно и нищо чудно малката да е на двадесет, че дори двадесет и нещо.
Момичето се приближи до него и тупна на земята, следвайки примера му, защото познаваше добре нравът на учителите си и пак се вайкаше, че е подранила.
-Как се казваш?
Детското любопитство граница няма. Може да бе и по-голяма, но за себе си все още бе с детски акъл и това едва ли скоро щеше да се промени.
-Ейс!
-Аз съм Роза! - ухили се русокоската жизнерадостно като майско цвете и сякаш забрави сънеността си.

/Кънев свободно РП. От среднощната тренировка получаваш Опит-5. Сила-6, Воля-6/

-Роза казваш? Готино име! А сега ми направи една услуга - можеш да стоиш до мен и да чакаме заедно, но моля те, не ми пречи да си почивам! Доста съм кисел в момента...- предупреди момчето, намествайки шапката си и отново потъна в гробна тишина. Нямаше намерение да разговаря с едно малко момиченце, което нямаше да му бъде от полза. Нито можеше да получи удоволствие от нея, нито сила, нито каквото и да било друго. На кратко това момиче щеше да бъде безполезно за него, така че защо да си губеше времето в празни приказки. Човек с житейска мисия като Ейс не се нуждаеха от хора, които нямаше как да им помогнат по какъвто и да било начин. Когато чу, че това момиче е тук от три години се учуди, но така като я гледаше не му се струваше, че е кой знае колко силна. Дори нямаше да бъде достоен противник най-вероятно. Разбира се, ако проявяваше желание, младежът можеше да и строши кокалите за загрявка. За него нямаше значение кой или какво е негов противник. Беше важно само удоволствието, което щеше да изпита по време на битката и умението, което щеше да развие от нея. Но срещу такъв противник най-вероятно всичко щеше да свърши за секунди.
-Добре...- каза сдухано момиченцето, притеснено от грубия глас за младежа. Така двамата потънаха в мълчание. Ейс не знаеше кога щеше да се върне учителят му, но трябваше да запази самообладание, защото ако си изпуснеше нервите пред Хайен можеше още дълго време да пропусне тренировките си. Това нямаше да е добре за него. По дяволите хората на това място. Защо им беше толкова трудно да дадат силата, която Ейс желаеше толкова много, достатъчно беше само да му кажат как да я постигне. След това щеше да изчезне от това тъпо място. Веднъж получеше ли достатъчно сила, щеше да премине във вражеския лагер и сам да увеличава силите си, така както той знаеше. Това място вонеше, трябваше да се съобразява с толкова много неща. Човек като Ейс, който цял живот е живял сам не е свикнал на това и нямаше намерение да свиква тепърва. Не искаше други хора около него. Искаше просто да бъде оставен да следва своя път, така както той искаше и нямаше да се остави да бъде разиграван от някакви си тъпаци.

Горката Роза. Не беше свикнала някой да й говори така. По принцип не беше свикнала на грубото отношение на хората. Повечето тук бяха някак си слънчеви хора, вярно темпераментни, но все пак готини. А този момък направо я скастри. Момичето се повъртя около себе си, намествайки се, но сякаш самият под й ръбеше, а и тази тягостна тишина хич не й се нравеше. На няколко пъти погледа й се устреми към Ейс, но той така и не я заговори. И тъй като не можеше да стои на едно място и да си кротува се изправи и въпреки всичко се усмихна.
-Еми...аз тогава ще загрея.
Момчето изобщо не я отрази, все едно не съществуваше, твърдо решен, че субект като нея не заслужава дори грам от вниманието му. Колко се лъжеше само.
Русокосата застана по средата на кулата и се огледа. Като каза загрявка, тя имаше предвид буквално. Плесна с ръце, разтърка длани една в друга, пое си дълбоко въздух, който издиша след три секунди на задържане и разпери ръце странично. Изведнъж въздухът около нея се сгъсти и затопли до толкова, че само за миг от пръстите й излезнаха огнени вълни, които се забиха в земята и за две-три секунди, момичето направи кръг около продължението на стените, като внимаваше да не запали и облегналия се Ейс. Оставяйки му един метър безопасно разстояние, огънят пламна жарко, стигайки почти до върха на кулата, която се извисяваше на поне десет метра. Отначало дупката около пламъците беше празна, но Роза не очакваше да остане такава вечно. Самата тя премина през огнената бариера без да се нарани. По кожата й не се видя нито едно обгорено място, просто премина все едно през въздуха. Застанала в центъра, прибра ръце към гърдите си и дупката се запълни напълно. Пламъците я обвиха цялата, като вещица на жертвена клада, но тя си стоеше преспокойно и сякаш не изпитваше абсолютно никакъв дизкомфорт. Все едно те просто я галеха, като перо или коприна.
Докато нашия герой не я отразяваше с идеята, че е нищожна буболечка, която може да смаже на бърза ръка, сега очите направо щяха да изскочат от орбитите му. Това не го очакваше. Изобщо! Дойде му като удар с мокър парцал. Това малко същество да направи подобно нещо. Да обхване цялото пространство и в същото време да се хвърли в паста му, без грам притеснение. И в същото време да не се нарани от това. Гледката беше впечатляваща. Не само...направо влудяваща. Май очакванията на младежа се разбиха на пух и прах. Поредния урок, който трябваше да научи - нищо не е такова, каквото изглежда.
Бушуващата стихия продължи близо пет минути, след което Роза реши, че е по-добре да я загаси, ако случайно някой се появи. И така, пак само за едно мигновение, погълна всяка една част от огъня в себе си. Той навлезе в организма й през устата, като поет въздух и се потуши някъде дълбоко в недрата на тялото й. Беше все така здрава, без нито една драскотина, без нищо изгорено. И тогава очите й срещнаха тези на Ейс, който се бе опулил в невярване насреща й.
-Какво? - учуди се момичето от изражението му. -Не те докоснах нали?
Сладката Роза, мислеше, че причината за неразбирането му е, че е прекалила. А се стараеше да бъде толкова стриктна и да не го наранява.

Когато пламъците пламнаха, Ейс веднага усети магическата сила, която се освободи около него. Наистина ли излизаше от това момиченце. Той надигна шапката си, за да открие очите си. Наистина в първия момент се изуми. Не вярваше, че това малко пале беше способно на това. След като минаха около тридесет секунди, в които стоеше в недоумение как това е възможно, най-накрая възвърна нормалното си състояние, а усмивката на лицето му се възвърна. Въпреки това не отпусна отново шапката си надолу, а реши да изгледа цялото шоу до края. Но малко или много не се впечатли повече от това. Като цяло единственото впечатляващо в цялата картинка беше големината на магическата сила, която това момиченце притежава и успява да контролира такова количество на веднъж. Наистина, ако беше тук от два дена, както Ейс щеше да е направо гениално, но за три години... това не можеше да го впечатли. Огненият маг знаеше, че за това време той ще успее да надмине дори учителя си. Когато представлението свърши, момиченцето се обърна към него и го попита:
-Какво? Не те докоснах, нали? - Ейс замълча за няколко секунди, а след това се подхилкна и отново захлупи очите си с шапката, измърморайки:
-Не...просто, ако това е всичко, което си научила за три години, то тогава бих казал, че си позор за това място. - думите на момчето направо й пронизаха сърцето. Изстреляха се бързо от устата му, студени като малки парченца лед, отчупени от най-студените места на света. Човек би се запитал как може да е толкова груб, но това, което казваше беше искрено. Би се срамувал от себе си, ако след три години все още беше нечии ученик и не беше унищожил това място.

Позор! Тази дума се заби в тила на русокосата и остана там като гранитен камък, който се е вплел в косите й и не може да отскубне. Тя позор? Това бе възможно най-нелепото нещо, което някой можеше да чуе за някой друг. Имаше няколко сигурни неща на този свят - безсмъртните не могат да се убият, боговете са създали света, а Роза К'хал е един от най-великите млади магове. Млада дама, която един ден ще промени съдбата на цяла една територия. Но персонажи като Ейс не виждаха по-далеч от носа си. Гледаха на нещата повърхностно и никога не търсеха причините защо, какво, кога, по какъв начин. Може би не го интересуваше, това си е негово право, но ако не го интересуваше, не можеше да прави каквито и да е анализи, нито да критикува, без да е запознат с подробностите.
Момичето се напъна да се усмихне макар и изкуствено. Може би очакваше да се разплаче, да побегне от залата, но за крехките за нейната раса двадесет и нещо години, тя бе по-смела от хиляди хора, бе преминала през толкова много изпитания, че нямаше да позволи на един обикновен смъртен да разстрои психиката й и да изгуби вярата в себе си.
Но преди някой от тях да е казал нещо ново, вратата се отвори и през нея преминаха и двамата учители, които чакаха толкова време.
-Я виж ти! Принцесата и шута на едно място. Интересно! - заяви Джейн и се отправи към детето, което стоеше статично, с една крива, изкуствена усмивка и съвсем леко пулсиращи скули около очите. Жената веднага забеляза тези промени, не беше свикнала да я вижда такава, дори след смъртта на сестра й.
-Какво ти има?
Това загриженост от страна на учителката ли беше? Нима тя можеше да изпитва нещо подобно към някой? С какво това хлапе предизвикваше такива емоции в нея? Едва ли е факта, че е малка.
-Нищо! - поклати глава Роза и се усмихна още по-широко, за да го докаже.
-Сигурна ли си?
-Да!
Хайен също забеляза промяната в държанието й и погледа му проследи траекторията водеща към Ейс. Той се отдели от представителките на нежния пол и се отправи към ученикът си, който веднага щом го видя се изправи готов за поредната доза сила, за която толкова много копнееше.
-Какво си и направил?
-Нищо! - сопна се младежът.
-Напротив! Казал си й нещо, нали? Нещо грубо! Принцесата не се държи така, никога!
-Казах й, че за три години прекарани тук е позор.
Флейм не знаеше какво преобладава в него. Желанието да се плесне сам по челото или да удари устатия новак, пък току виж си глътнал езика.
-Идиот!
-Какво? И защо всички я наричате принцеса, по дяволите? - намръщи се брюнета. Защо всички го правиха на такъв проблем.
-Защото тя е такава - Принцеса! По дяволите Ейс, знам, че си нов и не си наясно, но се дръж поне малко джентълменски.
-Как така принцеса?
-Ей така. Тя е принцесата на Илион, единственият останал наследник от елфския период. Макар и в момента семейството й да не е на власт, тя винаги може да претендира за престола ако пожелае и е възможно най-милия и добър човек на света. Позор? Няма магия която Роза да не умее. Да не говорим, че е невероятен стрелец, един от най-добрите в света. Всъщност е толкова добра, че понякога я молим да води уроци, когато ние не можем. Единствената причина, че е още тук, след три години е, че не ги е изразходвала напълно, защото й се налага много често да пътува до дома си за управленчески дела. И ти наричаш нея ПОЗОР!
Флейм беше бесен! Повече от бесен, направо щеше да избухне. Отне му доста време да успокои нервите си и да върне балансът си, така че да не го цапардоса. И докато Куест и Роза за пореден път тренираха едно от поредните умения, ей така просто за повторението, мъжът просто махна с ръка и заяви:
-Почваме с телекинеза. Знаеш ли какво е това или пак ще кажеш, че е позорно и ненужно за един магьосник?

//малка част от края на поста ти предполагам, че няма да се състои заради репликата на моя герой перди частта за телекинезата.

Ейс изслуша частта с самоличността на принцесата. Вече се беше изправил, а тялото му предаваше видимо нагрегнат вид. Виждаше, че и Хайен не е като да е напълно спокоен. Въпреки това, погледът на момчето беше студен като лед. Сякаш нямаше сърце и изобщо не съжаляваше за казанато. Това наистина беше така, защото вече беше в миналото и нямаше смисъл да съжалява или да се извинява. Когато Хайен млъкна, за да се успокои Ейс продума нещо, което определено не беше хубаво:
- И защо мен трябва да ме е грижа? - тонът му беше равен, студен и мина през Хайен като вихрушка, която го смрази. В този момент дойде ред на Ейс да се разговещи и той беше този, който викаше. Наистина се опита да се държи мило и да не държи тон на учителя си, но не можеше да се сдържи. Характерът му изби - Има такава сила, тогава защо не се бори за родината си! Губи време тук, играеки си на магьосник. - Момичето чуваше това, което Ейс говореше, заради високия му глас - Да не мислиш, че аз искам да съм тук? Да не мислиш, че нямам сметки за уреждане, но сега, когато съм слаб трябва да изтърпя болката в сърцето си, за да мога утре, когато съм силен да се бия! Тя трябва да се бори за престола си? АЗ ТРЯБВА ДА СЕ БОРЯ С ГИЛДИЯ МНОГО ПО-СИЛНА ОТ ТАЗИ! - извика Ейс. Болката в гърдите му се усети. Пролича в гласа му. В този момент се спря. Не биваше да разкрива това кой е той и защо беше тук. Обърна главата си настрани, забивайки ядосан поглед в земята, опитвайки се да пренасочи гнева си. Защо по дяволите се случи това. Всичко можеше да се обърка сега.

Когато преминах покрай Бушуващ огън, чух някакви викове отвътре. Това определено привлече вниманието ми.
Доближих се до вратата, положих ухо върху и, като след това дочух познат глас. Глас, който бях чул преди няколко часа, да се навърта около ушите ми. Определено знаех, кой беснее в този момент, но не реших да го прекъсвам. Исках да си излее всичко, че тогава да се настаня и аз най-безцеремонно и непоканено.
Щом думите му спряха, реших да отворя вратата. Натиснах леко дръжката, а тя се отвори пред очите ми, сякаш самите учители ме бяха поканили на драго сърце.
Станах свидетел на интересна гледка. Пред очите ми, от единият край стояха учителите, между тях Роза, а срещу им онзи шапкар, който преди около час почти натупах. Щом се появих на вратата, всички погледи се насочиха към мен. Това леко ме накара да се стъписам, ала бързо излязох от ситуацията, като помахах с ръка и се усмихнах приветливо:
- Здравейтее...
Явно наистина имаше някакъв проблем, защото никой не ми отговори, нито пък Роза ми се хвърли в обятията, по своят си начин, с който обичаше да ме посреща. За това, реших да се присъединя тихомълком, без да създавам излишни интриги. Щом погледите се отдръпнаха от тялото ми, влязох вътре и се приближих зад учителите. Застанах зад рамото на онзи странен огнен маг, който бе учител тук и погледнах към Роза, привиквайки я леко към себе си.

- Псст...ехо... Роза...
Тя се извърна леко към мен и ми направи знак, да изчакам. Добре де...не исках да чакам! Ала, явно нямах друг избор. Направих няколко крачки назад и се облегнах на стената, която се намираше най-близко. Така реших, че ще бъде най-добре да стоя, докато всичко поутихне...

Ситуацията се нажежаваше все повече и повече. От един и нищо урок се превърна в сблъсък на поколения, възгледи, минало и бъдещи съдби. От диалог, стана цяла сцена, в която всеки играеше ролята си. Дори Аш, който за сега играеше безмълвен декор. Стоящ, наблюдаващ цялата сцена, чудейки се на този новак, с който се тупаха преди неколцина часове. Не му харесваше това хлапе.
И тъкмо когато Ейс престана да крещи, горчиво съжаляващ за думите си, Джейн се обади вместо всички останали.
-Като не те е грижа си дръж езика зад зъбите, ако не искаш да го изтръгна.
О, тази жена не си поплюваше и ако някой не й допадаше не се церемонеше, казваше си всичко, което мисли, дори да излезе като пълна кучка. В това отношение тя и младокът си приличаха. Може би и затова не се понасяха - два остри камъка брашно не мелят са казали хората.
От цялата работа Аш разбра едно - явно огнения шапкар е казал нещо не на място, а по погледа на приятелката му, можеше да предположи, че е свързано с нея. Кипна му, ако този глупак дори е посмял да погледне неговата мила Роза на криво, щеше да му види сметката. Милия, дори не се замисли, че тя може да направи същото много по-безупречно от него, но в случая приятелството се обади в него и не му пукаше кой е малкия, колко е темпераментен и колко развит е огъня му. За сега обаче не можеше да реагира, заради забраната на елфата.
От друга страна, Хайен хвана момчето за лакътя, изтласка го малко назад и му хвърли възможно най-сериозния поглед.
-Какво значи това?
Ейс замлъкна, твърдо решен, че няма да разкрие нищо повече от живота си, о явно учителят му бе на друго мнение. -Ако не ми вярваш, никога няма да се развиеш повече от едно посредствено ниво. Кажи какво в името на Елисандра имаше предвид с това, че трябва да се бориш с цяла гилдия и то по-силна от тази?
Дали Ейс беше притиснат на тясно, дали щеше да изплюе камъчето или щеше да продължи да мълчи като пукел, ще разберем само след секунда.

/Кънев ти си. Според отговорът ти ще видя кой ще е следващия/

//Значи тая гилдия е обвързана с историята на героя ми - за справка чети нея :D

Когато онази жена му се изрепчи, Ейс извърна глава към нея, поглеждайки я с кръвожаден поглед. Искаше му се да й откъсне главата. И това време щеше да дойде. Въпреки, че се беше разпалил и кръвта му кипеше, успя да забележи влизащия Аш. Все още не си беше изградил мнение за това момче. Определено на този етап беше по-силен от Ейс и беше един от хората, които огненият маг искаше да победи най-много. Въпреки това, не го познаваше като личност. Не знаеше дали ще бъде подходящ за целта му. О да, Ейс определено имаше планове за това място. Преди мисълта му да продължи Хайен го хвана и изтласка назад, като така младежът беше притиснат в ъгъла. Определено не хареса въпроса на учителя му. Не можеше да разкрие тайната си, особено пред толкова много хора. Най - вече пред Роза. Като малък Ейс беше чувал истории как баща му е изпепелявал градове в онази територия. Други членове на "Пречиствателите" са вършели много по-ужасни неща. Обаче, ако си замълчеше гилдията щеше да изгуби доверието си към него като член, а това учещият се маг искаше най-малко. За да можеше да изпълни целите си му трябваше доверие от страна на гилдията.
- Ако ви кажа...ще забъркам цялата гилдия в тази каша, а повярвайте ми не искате това. Дори и онази жена - Ив няма да бъде способна да ги победи. - Хайен гледаше Ейс сериозно, изпитвайки го с поглед. Никой в залата не говореше, всички мълчаха.
- Затова сме от една гилдия, за да си помагаме! - отвърна учителят му. Тогава на Ейс му дойде гениална идея.
- Чували ли сте някога за "Пречиствателите"? Гилдия, която не приема чужди поръчки, никой не знае къде се намира, кой са членовете й, нито пък целите. Малцина знаят за съществуването й. Когато се появяват свършват работата си за секунди, непозволявайки на никой, който ги е видял да оживее. Те не са просто сборище от магьосници или от някаква друга раса. Те са обединения с определена цел, в гилдията са едни от най-силните магове, нукси, асасини, маршъли, некромансъри, шейпшифтъри - те са навсякъде. Възможно е дори някой от Сто слънца да е член на тяхната гилдия. Сега, когато ви казах животите на всички вас са застрашени също, знаейки за тяхното съществуване. Причината да дойда тук е, за да стана достатъчно силен и да събера отряд от опитни магове и да тръгна да война с тях. Знам, че още силата ми е мизерна, но щом съществува гилдия като тяхната, определено планират нещо голямо, много по-голямо, отколкото може и да си представим. - След тези думи, всички в залата бяха в шок. Никой не очакваше да чуе това от него. Един надут пуяк, имащ се за много голям на пръв поглед се оказа човек с истински принципи и почти невъзможна за постигане цел. Какво щеше да стане от тук нататък, дори и Ейс не знаеше.

Още преди някой да е направил нещо или реагирал по някакъв начин, пристъпих напред. Направих няколко крачки и заобиколих учителите си, заставайки между тях и Роза. Поставих двете си ръце на раменете и, придърпвайки я леко към тялото си. Тогава, погледнах огненият маг в очите.
Какво, в името на Елисандра бръщолевеше този? "Пречиствателите"?! Тези за първи път ги чувах. Вярно, първоначално ми стана интересно, за какво иде реч, но след като чух историята, почти прехапах устни, само и само за да не се разсмея.
- Не ми ли вярвате?! - извика момчето, гледайки учудените ни или по-скоро неразбиращи физиономии.
Моята най-вече беше такава. Не знаех от къде да подхвана разговора, за това започнах направо :
- Чакай малко...искаш да ни обясниш, че там някъде има някаква гилдия, говорим гилдия, а не сбирщина пияници, които вършеят из градовете, изпепеляват, убиват и така нататък?
Не получих отговор след въпроса си, защото не му дадох шанс. Още щом момчето разтвори устните си, подех следващите си няколко въпроса, като ги изстрелях право към него:
- И искаш да ни кажеш, че има магове, които ще съжителствуват и кроят пъклени планове в името на... Дантес?! Ти разбираш ли какво говориш, момче? Дантес! Не някой друг, ами онзи, който се намира там - долу! Това е като...като...да отидеш на църква и вместо свещ, да запалиш пердетата!
Някъде зад себе си, чух тих смях, породен от думите ми. Не му обърнах внимание.
Преди да продължа, Роза привлече вниманието ми, като вдигна глава нагоре и ме погледна в очите, давайки ми знак, че иска да ми каже нещо. Разбира се, нямах против това и реших да оставя огненият да изчака поне минутка, преди да започне да бръщолеви глупости. Направих крачка в страни и застанах от дясната страна на Роза и приклекнах към нея, допирайки почти ухо до лицето и. Тя ми прошепна няколко думи, които се загнездиха в съзнанието ми. Изричайки ги една след друга, те започнаха да се въртят в мислите ми. Толкова бързо, че сякаш от това започна да ме боли главата. Усетих, че пулса ми се засилва, кръвта ми започна да кипи право във вените ми, а в главата си чувах онова силно туптене, идващо от сърцето ми. Извърнах се в страни и положих едната си ръка върху лицето на Роза. Прокарах я през косите и, като ги отметнах в страни и открих челото и. Целунах я нежно и се отдръпнах назад, изправяйки се. Щом застанах на крака, се запътих право към огненият маг. Той в това време започна да говори нещо, като ме гледаше в очите, дори и ръкомахаше около себе си, явно изнервен или...не знам какво си...но, не го отразих особено много. Дори не чувах думите му. Те преминаваха покрай ушите ми, но не разбирах нито думичка от тях. Чувах единствено шума, който преминаваше покрай мен. С всяка измината крачка яростта ми нарастваше все повече и повече. До толкова, че когато стигнах на по-малко от метър до него, вече юмрука ми пареше, сякаш усещах собствената му магия.
Като казах магия, не използвах своя в този случай. Всичко ми дойде толкова изневиделица и стана толкова набързо, че реших да не предприемам каквито и да е фриволни действия. За това, дори без да изпъвам ръката си назад за да се засилвам, стоварих юмрука си право в лицето му. Ударът който нанесох бе достатъчно силен и нанесен право между носа и скулата му, което бе достатъчно той да залитне и да се стовари право по гръб върху пода.
Не направих нищо повече. Стоях срещу него със свити юмруци и стисках здраво зъби. Ако се изправеше или дръзнеше да направи, каквото и да е било, щеше да последва още един тупаник в красивото му огнено личице.
Не му го връщах заради боя, преди малко с дружката му. Нито за това, че е малък лигльо, който дори не знае какво прави тук. Яростта ми бе породена от това, което ми каза Роза. А именно, начина по който я е обидил. Всичко бих преглътнал, дори собствената си болка, но когато някой наранява мой близък, дори психически, това ме подлудява...