Бушуващ огън

First topic message reminder :

Залата се намира в кулата на сградата. Тя е не много широка, каменна с носещи колони, но затова пък достатъчно висока. Пригодена е идеално за тренирането на огнените стихии. Тук учители са Джейн Куест и Съли. Джейн "Фурията" е типичен представител на пиро маговете - избухлива, сприхава и темпераментна. Не е добре да й се лази по нервите. 
Съли е новопостъпил учител, доста млад, още ненавършил пълнолетие, който заема мястото на покойния вече Хайен Флейм. Момче, на пръв поглед чаровно и добронамерено, но какво крие в себе си, никой не знае или по-скоро никой не иска да види, запленен от чара му.


Джейн Куест



Съли

Когато онзи индивид започна да бръщолеви срещу Ейс той направи едно изключително тъпо изражение. Нямаше намерение да слуша глупостите му или каквото там разправяше. Заключенията му бяха бързи и необмислени. Тъкмо огненият маг каза, че никой не знаеше какви са целите им, а той веднага започна да си измисля някакви небивалици. Когато най-накрая затвори голямата си уста и привика онова малко момиченце към себе си, Ейс изцяло се направи, че не е чул думите на Аш и отново се обърна към Хайен. Въздъхна безнадеждно от думите на онзи и продължи:
- Както казах, едва ли някой би могъл да разбере това, което му казвам, още по-малко ниско интелигентни същества... - визирайки Аш. И тъкмо когато се закани да продължи мисълта си той забеляза приближаващия се Аш с периферията на окото си. Обърна се към него. Съдейки по изражението му, огненият маг знаеше какво щеше да последва. За това се ухили лукаво, пъхайки ръцете си в джобовете и напълно съзнателно отнесе силния удар в лицето си. Да заслужаваше си го, да Ейс беше задник и какво от това. Пукаше ли му на него? Сега май всички предполагаха какво ще последва. ученикът остана на земята за няколко секунди, а след това се изправи плавно изпуквайки врата си. В този момент настъпи изненадата за всички. Въпреки, че най-вероятно всеки в залата очакваше да стане голям бой след това, което направи Аш, нищо подобно не се случи. Ейс отново постави ръцете в джобовете си и се обърна към Хайен с думите:
- Както и да е! Надявайки се, че никой в тази зала не е част от тях, нека да преминем в тренировката ми, ако няма повече проблеми. Както казах имам желанието да подсиля силата на огъня си. Хайен, ще ми помогнеш ли да повиша силата им? - нарочно Ейс говореше по този начин, защото последния път беше скастрен. Не искаше да пропилее деня си в безсмислени битки с някой неспособен да мисли или празни приказки. Това не беше нито спаринг, нито битка, която Ейс трябваше да води, за да се бие с Аш. Това, което беше вчера беше просто тренировка. Дори и да беше нахакан този Аш, това не означаваше, че сега трябва да се бият. И това време щеше да дойде, скоро...

Добре, атмосферата определено поемаше по различни контури с всяка изминала секунда. Ту ставаше една, ту се преобръщаше на сто и осемдесет градуса. Всичко се случваше прекалено бързо, прекалено припряно, прекалено необмислено. Изобщо цяла катакомба от емоции и открития. И докато всички бяха сигурни, че Аш ще нанесе удар, предизвикан от еуфорично раздразнение заради обидата към близък човек, то никой не очакваше, че Ейс няма да отвърне. Определено успя да изненада присъстващите. Вместо да буйства, да псува и да бълва огън и жупел, той се представи по възможно най-мъдрия начин - пое юмрука с достойнство, осъзнавайки, че си го е заслужил и реши да приключи спорът тук. Това направи силно впечатление на учителят му. Не вярваше, че малкия запалител ще успее да сдържи емоциите си. Дали го правеше от страх, че иначе ще го изостави или от нещо друго, причината нямаше значение. Само последиците от нея. В този момент, Ейс за първи път се държеше като мъж на място. Хайен единствено се надяваше това да не е моментно чудо, а да го задържи и за в бъдеще.
-Както и да е! Надявайки се, че никой в тази зала не е част от тях, нека да преминем в тренировката ми, ако няма повече проблеми. Както казах имам желанието да подсиля силата на огъня си. Хайен, ще ми помогнеш ли да повиша силата им?
Най-учуден от всички обаче бе зеленокосия красавец, който все още стоеше със свит юмрук, готов да го използва ако се наложи.
-Игнорираш ли ме?
Никакъв отговор.
-Игнорираш ме!
И тъкмо да избухне, нещо доста нетипично за него, Роза го хвана за ръката и го задърпа назад.
-Хайде, стига Аш. Стига, остави го! Не си заслужава.
Определено огнения маг умееше да си "печели приятели", но и за какво са му? Целите му бяха много по-високи от това да става любимец в някой магически кръжок, така че мнението на останалите за него, не го интересуваше.
-Хайде....да се разходим.
Принцесата се опитваше да успокои приятеля си. Поглеждайки към учителката си, тя разбра какво я пита без думи, а по-възрастната поне на вид блондинка й кимна в разбиране и детето задърпа хубавеца към изхода на кулата. Най-накрая съумя да го изведе и да го поведе надолу по коридорите, готова да пропусне дори собствената си тренировка, за да прекара време с него, време от което той имаше нужда. В няколкото дни, в които не я бе виждал, му липсваше толкова много, че ако се наложи да се разделят за повече направо не му се мислеше.
Най-накрая страстите се охладиха и останалите можеха да се върнат към урока. За сега нямаше да обсъждат информацията дадена им от младежа, но Флейм несъмнено щеше да се разрови за тези Пречистватели. И бе почти напълно сигурен, че колежката му щеше да стори същото, въпреки че не харесваше хлапето.
-Добре, сега след като всички се успокоихме да започваме. Както ти казах трябва да усвоиш телекинезата. Може да ти изглежда безполезно, но определено не е така. Ако я перфекционираш ще можеш да правиш с тялото на опонента си каквото си поискаш. Дори да го разкъсаш на две. Но да почнем първо с предметите.
Е залата не разполагаше с такива, освен оставеното в единия й край бюро и двата стола, затова Ейс ще трябва да се задоволи с тях.
-Избери си и го накарай да се счупи или да промени формата си или нещо подобно - каквото въображението ти измисли.
Остана да видят опита му, а по погледа на менторът си личеше, че въпроса не подлежи на обсъждане. Иска или не, Ейс нямаше друг избор.

/Така...време е за опит. Резултата на мен. Колкото до Тед, пиши където си избереш./

С лукава усмивка и подмолни очи, Ейс изпрати Аш до вратата, надсмивайки му се, без да издава нито звук. До сега беше показал на всички таланта си и своите възможности, както и капацитет, който може да развие. Но не му беше дадена възможност да покаже и на какво е способен, когато иска. Всеки играеше някаква роля. Можеше огненият ученик да изглежда като просто талантлив избухлив хлапак без акъл, но ако някой си мислеше това, то тогава той много бъркаше. Колкото и да беше силен и въпреки огромния му капацитет, истинската сила на Ейс беше именно неговата способност да разсъждава и преценява всяка ситуация до последния детайл. Той не беше просто хлапак. Ако беше, сега нямаше да е тук, нито щеше да е жив. Благодарение на неговата досетливост и умение да се справя във всяка ситуация е успял да достигне до тук. Забавното беше, че любимецът на всички, курвата на онази Ив или така да се каже – Аш си изпусна нервите, след което дори продължи. Огненият ученик определено знаеше как да къса нечии нерви, когато иска. Знаеше как да се държи като задник или как да се държи като пълен олигофрен и хлапак. О да, той можеше да играе много роли, но никога не разкриваше истинската си самоличност. Но когато искаше можеше да бъде състрадателен, чувствителен, добродетелен, но в други ситуации – груб, избухлив, яростен, безмилостен, страшен, дори кръвожаден. Ейс искаше да получи този удар в лицето. Това му даде възможност да обърка всички – кой всъщност е Ейс? Какъв е той? Перфектният самоконтрол, който момчето беше развило му позволяваше да прави тези неща. Да – ако искаше щеше да размаже физиономията на онзи, но нямаше смисъл да го прави сега. Само щеше да изглежда жалък. Това сега не беше негова битка или поне не физическа. Това не беше тренировка, битка или спаринг. Видя възможност да накара някой друг да изглежда така, да се изгаври с него и го направи. Младежът държеше още доста козове в ръкава си и смяташе много скоро да ги използва. Този Аш, наистина не харесваше Ейс. Изглежда, че и онази блондинка не го дишаше, но дали му пукаше, а и това много скоро щеше да се промени. Всичко вървеше точно както той го беше планирал. Беше станал сред популярните хора в Сто слънца само за два дни. Не го интересуваше с каква слава. Защото можеше да промени това по всяко време. Сега всичко беше въпрос на време, правилни ходове и търпение от страна на момчето и да дебне правилния момент да направи това, което иска.
-Добре, сега след като всички се успокоихме да започваме. Както ти казах трябва да усвоиш телекинезата. Може да ти изглежда безполезно, но определено не е така. Ако я перфекционираш ще можеш да правиш с тялото на опонента си каквото си поискаш. Дори да го разкъсаш на две. Но да почнем първо с предметите. – Това бяха думите на Хайен към момчето. Той се замисли за секунда. За него изобщо не беше проблем да отдели няколко минути от времето си, за да научи това умение. Не смяташе, че ще му отнеме повече, а и никога няма да му попречи, ако знае нещо подобно. Спря погледа си на първия предмет, който срещнаха очите му или просто някакъв си стол. Вече дори знаеше какво щеше да направи с него. Една едва доловима самодоволна усмивка се появи на лицето му, която единствено Хайен забеляза и той май се досети за какво става въпрос, проследявайки траекторията на очите на Ейс. На неговото лице също се появи една ехидна усмивка. Сега вече беше време огненият маг да остави разсейващите го работи настрана и да съсредоточи цялото си внимание върху този обект. При това умение се изискваше единствено много добра концентрация. Стига да не се разсейваше нищо нямаше да му попречи да изпълни това упражнение. Остави очите си отворени, следвайки съвета на учителя си. Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и издиша плавно, освобождавайки цялото напрежение в тялото му, като повтори това действие няколко пъти. Погледът му стана много концентриран. Окото му не трепваше. Беше се втренчило в този стол. Изолира се от всички останали в стаята, спирайки да им обръща внимание. Дори се стараеше да не чува какво си говорят в стаята. Дори звукът можеше да го разсее в кулминационния момент и да се провали. За това нямаше да прави такива грешки. Остави магията си свободно да потече из цялото му тяло. Фокусът беше единствено върху този предмет. Всичко около него бяха просто цветове и нюанси. Нищо друго не различаваше Ейс. Това означаваше, че е успял да се концентрира достатъчно добре върху това, което прави и сега можеше да започне. Съсредоточи магията си в очите и използвайки своята зрителна сила се опита да предаде силата си през пространството, обгръщайки стола. Така магията му пое контрол върху този предмет. Използвайки силата си той се опита да повдигне стола нагоре във въздуха, издигайки го на около метър и половина от земята. Веднъж това станеше ли, идваше и забавната част. Както си беше проличало, Ейс обичаше да показва себе в всяко нещо, което правеше и не можеше да извърши това само и единствено като просто упражнение. Липсваше му финалната щриха. За това, веднъж успееше ли да повдигне стола във въздуха той завъртя очите си с плавно действие, опитвайки се да насочи стола, засилвайки го с голяма скорост право към онази жена – блондинката в стаята. Щеше да се поучи наистина забавна ситуация. Така и Ейс й го връщаше за кофата с вода от вчера.

Да, вярно е, че Ейс разполагаше с налични дози интелект, които знаеше кога и как да използва. Да, вярно е, бе съобразителен, хитър дори, човек, който знае как да оцелява, който знае как да се приспособява според ситуацията, опитвайки се да извлече най-голяма полза от нея. Да, не бе само буйния хлапак, когото показваше и в моменти като този разгръщаше и другата страна от същността си, която за добро или лошо рядко излизаше на повърхността. Но дори в това наглед обикновено занимание, той реши да покаже собствените си идеи, да го завърши с индивидуалния си почерк, така да кажем и да се разпише подобаващо в книгата на живота.
Именно поради силната му мисловна дейност, младежът не се затрудни да повдигне стола. Първоначално дървото отказваше да му се подчини, все пак до сега бе тренирал само вътрешната си магия, оставяйки на страна всички други допълнителни, но с малко повече търпение и концентрация, нишките на енергията му се свързаха с мебела и скоро той затрепери около оста си. Хайен не се и съмняваше, че ще успее, но също така разбираше и какво ще се опита да направи. Уви, не бе единствения подготвен за "изненадата". Столът се повдигна и почна да се рее из въздуха като лист хартия подухнат от лек вятър. На един-два пъти се случи да изгуби контрол, но бързо съумяваше да го възвърне, поради което не позволи на стола да падне на пода. Когато най-накрая усети, че балансът му е безпогрешен и държи нещата в свои ръце, младия маг включи в действие своя пъклен план.
Столът изхвърча право по посока на учителката с желанието да се стовари върху тялото й. Но тази жена бе по-хитра и досетлива дори и от лисица. Осъзнала какво се опитва да направи малкия глупак (за нея) тя протегна ръка с разперени пръсти и дървото замръзна във въздуха. Магията й се сблъска с тази на Ейс и я обви като цитоплазма. Мощта им не можеше да се сравнява и тя бързо пое контрол. Можеше да прави със стола каквото си поиска. А какво по-добро от "С твоите камъни по твоята глава"? Подсмихна се подмолно, наслаждаваше се на тази игра, едва ли някога щеше да й омръзне, и очите й блеснаха като миниатюрни факли. С едно бързо и рязко движение го запрати право към младежа. Изхвърча толкова бързо, само за едно мигновение, че на Ейс му бе трудно да разбере кога точно нещата се обърнаха. Деляха го само секунди от фронтален сблъсък и дори нямаше време да отскочи. Имаше само един единствен шанс - да използва току що наученото, за да се опита да го спре, преди да го е достигнал и цапардосал по главата. Така не само щеше да му се размине, но и щеше да затвърди умението, което в крайна сметка се оказа доста по-полезно, отколкото предполагаше.

/Йордане, опиши опит за спиране на стола чрез телекинезата. Резултата оставаш на мен./

Онази проклетия успя да се усети навреме, но и Ейс не се съмняваше в това. Сега трябваше да се оправя с тия простотии. Столът летеше много бързо към него. Нямаше да има време да отбегне атаката, нито пък да събере магията си и да насочи огъня си към стола, за да го изпепели. Имаше само един вариант и той беше да използва това, което тъкмо научи. Това всъщност щеше да е едно много добро упражнение. Въпросът беше, че потребителят, който използваше своята телекинеза беше на много по-високо ниво от момчето. Нямаше как да поеме отново контрол над предмета. Трябваше да направи нещо друго и да го измисли много бързо. Нямаше време за размисъл. Имаше само един вариант. Не знаеше дали щеше да се поучи, но трябваше да се опита. Обгърнатият с магия стол връхлиташе върху момчето. Тогава той насочи максимално силата си и използвайки своята телекинеза, той се опита да сблъска двете магии, като приложната точка беше самият стол. Ако магията на блондинката предаваше такава енергия на стола и изведнъж той срещнеше съпротива от другата страна, напрежението, което щеше да се създаде от нейната магия щеше да бъде пагубно за това предмет, разбивайки го на парченца, наподобявайки случващото се, когато кола с висока скорост се забие в стена. Същото щеше да се случи и сега. Само трябваше Ейс да направи нежното и да насочи голямо количество магия към стола през силата на мисълта си. Концентрацията, която беше постигнал по време на тренировката още не беше изчезнала, за това огненият маг нямаше никакъв проблем с насочването и пълното контролиране на магията си. Само трябваше да събере максимално количество за оставащите му стотни от секундата, за да може да се противопостави да нейната магия. Ако неговата енергия не беше достатъчно, то тогава столът щеше да премине през нея и щеше да цапардоса Ейс доста болезнено, а той не искаше това да стане, така че нямаше да го позволи. Когато столът вече беше на метър от него той освободи магията си, запращайки я право към предмета, надявайки се да е достатъчно, за да се противопостави, дори и за част от секундата, която щеше да е достатъчно столът да се разбие на парченца от силата, която блондинката му предаваше.

Не веднъж съм казвала, че думата Физика е от изключително значени за постигане на нечии цели. Всичко в света е физика, затова всичко се осланя на нейните закони, знайни или незнайни такива. Тук случая не бе по-различен. Няма значение дали арсеналът ти е по-пълен и мощен, ако можеш поне за момент да създадеш контрапункт на ответната сила, да сблъскаш двата атома и да се надяваш да сполучиш до толкова, колкото да се измъкнеш. За подобна цел естествено се изискваше умствен капацитет, но нашия герой разполагаше с такъв, затова идеята му дойде почти веднага.
Контролирайки магията си, той я запрати към стола за пореден път и се заби в него като ударна вълна. Леко оранжево сияние се отпуши от сблъсъка на двете енергии, но докато тази на Ейс се стабилизира, предметът измина още половин метър. Застопори се в последния момент, на няколко милиметра от главата му. Младежът си отдъхна и побърза да отстъпи няколко крачки назад, за по сигурно. До тук добре, но Джейн нямаше намерение да се отказва. Знаеше много добре какво ще се случи с дървото, а последствията смяташе за повече от приемливи, защото столът щеше да се пръсне близо до тялото на надутия пуяк, станал техен ученик през последните няколко дни. Тя натисна още малко, дървеният материал почна да пулсира и да се тресе около себе си, и след няколко секунди експлодира. Малки или по-големи парчета дървесина се разхвърчаха на всички посоки, застрашавайки да цапнат някой. В случая, Фурията бе на безопасно разстояние, но същото не важеше за мъжете. На Хайен му се наложи да отскочи странично, за да се размине с един от краката на стола, а Ейс....той също отскочи, но едно по-голямо парче го перна по челото. За негово щастие не бе много болезнено и най-много да му причини някоя двудневна джонга. Нищо повече! След първоначалното търкане на удареното място, той се намръщи, но предпочиташе този развой, отколкото предишния. В това време жената си съдираше задника от смях, като дори от време на време се превиваше на две, държейки се за корема. Беше й изключително забавно.
Всъщност мога да кажа, че урока бе успешен. Ту хлапака научи нещо ново, ту красавицата му даде да се разбере, и то без да се налага да го убива. Всички бяха доволни....май.... След като ситуацията утихна и всички се успокоиха, разбира се ентусиазмът на огнения новак не се изпари и искаше да продължи. И тъй като днес явно щяха да се занимават с менталните му способности, за Флейм нямаше по-добро продължение от това да затвърдят пустата й телекинеза. Сега обаче идваше по-трудната част - над живи организми. И тъй като мъжът не искаше да рискува и да го кара да използва за манекен колежката му, защото току виж се стигнало до кръвопролитие, престъпи напред и предложи себе си за опитно зайче с условието малкия да не се опитва да го разчлени.

/Ейс, опит за второ ниво на умението. Опиши го, после настрой зара на късмет и на едно. Ако се падне четно успяваш, ако е нечетно не./

-Сериозно ли гледаме това? Това е цирк или някаква подигравка. Чия идея изобщо беше?
Измина повече от месец, откакто свърши гражданския бунт, който отне едва една нощ, но за тази една нощ създаде повече неприятности и щети отколкото някой е очаквал. След един месец, сградата на Сто Слънца все още не бе напълно реставрирана. Ученици, редом до учители и главнокомандващи издигаха имението от пепелта, заедно, помагайки си, разчитайки както на магия, така и на собствените си ръце. Дори в момента някои членове бяха на вън и издигаха някой друг стълб, изграждаха някоя стена или посаждаха дървета. Много по-болезнени обаче бяха загубите на хората, отколкото на материалната страна. Умряха едни от най-блестящите кадри на страната и замяната им изглеждаше ако не невъзможна, то поне трудна. 
Сега, учителския екип, наставляван от Ив Севентийл, се бяха настанили в кулата, носеща звучното име "Бушуващ огън" и отхвърляха поредния кандидат за ментор на огнения клас. Ако попълненията на воден и земен преподавател бяха по-лесни, то тук удряха на греда. Изредиха се какви ли не ентусиасти, желаещи и опитни магове, но никой не бе достатъчно опитен, или достатъчно умел. 
-Съжалявам, но не разполагате с това, което ни е нужно. 
Кейтлин, държаща един лист с имената на записалите се, отпрати поредния новодошъл и изморено премина с пръсти през косата си. Това мъчение продължаваше вече повече от три часа, а светлина в тунела така и не се появяваше. Трябваше им някой стабилен, истински майстор, но и достатъчно интелигентен, че да не разчита единствено на енергийна сила.
-Имам чувството, че никога няма да намерим заместник.
-Това е защото никой не може да смени Хайен! - обади се Джейн Куест, която макар и да не си признаваше, приемаше трудно загубата на колегата си. Откакто се помнеше работеше с него и въпреки, че често се дразнеха и обиждаха, се бяха превързали един към друг.
-Никой не е казал, че може да го сменят, но трябва да наемем някой.
"Фурията" се изпъна като струна и се изправи пред обадилия се, който бе именно Аш Сайръс, самият той постъпил на тази позиция съвсем скоро.
-Я не се прави на разбирач, зелен. Току що седна на преподавателския стол и смяташ, че ти пораснаха крила?
-Аз...аз нямах това предвид.
-Стига, Джейн. Тъжна си и това те прави изнервена. Аш не искаше да те обиди, нито теб, нито Флейм. Но е прав, не можем да те оставим да се грижиш за всички. Ще се преумориш. 
Красавицата навъси вежди и седна обратно на стола си със скръстени пред гърдите от яд ръце. 
Времето течеше, а надежда така и не се появяваше. Менторите имаха чувството, че са ударили в греда, толкова дебела и твърда, че без значение колко търпеливи са, няма да успеят да извадят гвоздея от дъските й. Непоносимостта постепенно се засилваше, заедно с разочарованието от прииждащите, когато по едно време влезе едно на пръв поглед нищо и никакво хлапе. Оглеждайки го, едва ли можеше да му дадеш повече от четиринадесет години. С до някъде развити мускули, издължено и явно гъвкаво тяло, то бе прикрепило за гърба си един самурайски меч, а върху лицето си една двадесет и четири каратова усмивка, която плуваше между ехидна и злорада, като на малък дявол от детските книги, до искрена и лъчезарна. 

При появата му, Фурията се плесна по челото и почна да клати глава, напълно погълната от идеята, че няма да сполучат.
-Чудесно, поредния шут.
Момчето застана по средата на залата, изпънато като струна със скръстени отзад ръце като някой първолак и се ухили. 
-Как се казваш, съкровище? - започна Лайт, стараеща се да е колкото се може по-мила.
-Съли!
-Само Съли?
-Само Съли! - кимна момчето, напълно уверено в твърдението си.
-Добре, Съли, какво умееш, какво можеш да ни покажеш?
-Каквото искате. Аз съм най-великия огнен маг на всички времена.
-О, света Елисандра - изпуфтя Джейн и се изправи. - Най-великия ли? Я, стига, хлапе. Не се занасяй.
-Не ми ли вярвате? - попита с престорено тъжна физиономия детето. - Нека ви докажа.
-Хубаво, докажи ми.
Жената се приготви за каквато и да е атака от негова страна, а той, разтваряйки горният си плащ, за да не му пречи се усмихна ехидно, лукаво, без никой да го забележи. Още щом отметна плата, без никакво предупреждение, рязко изпъна ръка и запрати по жената цял сърп от огнени пламъци. Това нападение определено бе неочаквано, но все пак тя успя да отскочи в задно салто и да го избегне на косъм. Приземявайки се, го погледна злобно и видя злорадото му изражение. Веднага разбра какво се крие в душата му. На пръв поглед покорен и добричък, а в същност цяло бедствие.
-Ах ти копеленце.... 
-Ама защо ме обиждате така? - отново плачебно изстена младият маг. - Аз само искам да ви помогна.
Блондинката се затича към него и отправи един от своите запазени марки - огромен огнен юмрук, който се заби в тялото на младежа и го отблъсна няколко метра назад. Но той го бе стиснал така здраво, че не се отделяше от него, а за изумление на всички вместо да изгори, поглъщаше жарта в собствения си организъм и не след дълго го абсорбира, изпарявайки го. Никой не можеше да повярва, най-малко Куест. Никой до сега не бе прекратявал атаките й толкова лесно. А момчето, продължаваше да се усмихва, имитирайки света вода ненапита и се радваше на успехите си. Колкото до учителката, тя се пукаше по шевовете от гняв. Всеки момент щеше да избухне като вулкан и всички виждаха това. 
-Какво смяташ? - обърна се Ив към Аш, който гледаше цялата ситуация с нескрит интерес и в същото време като нещо ново, с което за в бъдеще щеше да му се наложи да свикне.

Гледах хлапето с недоумение. Наистина не очаквах това. Все пак Джейн бе от доста време тук и се бе доказала пред всички, че бе една от най-можещите огнени магьосници.
Стоях с вперен поглед в Ив и се чудех какво да и кажа. А в главата ми се прехвърляха всички моменти от изминалият месец. Всичко стана толкова бързо, че дори не усетих, как се бях издигнал до нивото на учител. Нима това бе моята съдба? Е, с радост щях да я приема!
Колкото до хлапето, можеше да заложим на него. Въпреки, че бе на една много крехка възраст, в него се виждаше заряд, който буквално всеки един момент можеше да избухне. Имайки се на предвид последните ни загуби в Сто Слънца, това щеше да ни е от полза.
Вместо да отговоря на Ив с думи, кимнах с глава в знак на съгласие. Никога човек не трябваше да си мисли, че е най-великият. Дори най-добрите бойци падат в битка, колкото и кураж да носят в сърцата си.
Този път се обърнах към малкият Съли. Очите ни се срещнаха поне за миг, когато се приближих до него. Той все още стискаше ръката на Джейн, в чиято душа се набираше все повече и повече злоба към новият и колега. Щом момчето ме видя само на няколко стъпки от него, то пусна ръката на учителката и се обърна към мен.
Тогава, направих нещо, което, може би щеше да го накара да се усмихне. Изпънах ръката си напред, показвайки му дланта си. Първоначално дребосъка ме изгледа с недоумение, но много скоро щеше да разбере, какво имах в предвид.
Може би, ми отне само секунда за да активирам магията си. Усетих в тялото си онази жилава сила, която обичах да използвам в напечени ситуации. Тя циркулираше в кръвта ми така, както змията пълзеше по стръмните горски пътеки. Търсеше под "дърво и камък" пролуката, през която можеше да се измъкне, а аз много скоро щях да и я дам. Напрегнах мислите си и много скоро ръката ми започна да позеленява. По върха на пръстите ми се появи мъх, който бързо израстна. А в центъра му, едно малко стебълце започна да извива върха си нагоре. А на върха му, малка пъпчица. Тя бързо се разпука под светлината на лъчите в стаята и от нея излязоха четири листенца. Те се завъртяха около самият си център и после заеха местата си. бяха точно четири, приличащи на малки сърчица, съединени в долният си край.
- Ч-четирилистна детелина? - изчурулика гласа на младежа.
Засмях му се насреща.
- Вземи я, ще имаш нужда от нея - отсякох с благ и приятелски тон, като го оставих да се справи сам.
За мое учудване, младежа бързо откъсна малкото растение и го прибра в ръката си. На свой ред аз освободих енергията си и ръката ми си върна предишният облик от кожа и вени. Щом малката ми закачка приключи се обърнах назад и се запътих отново към Ив, с която трябваше да си поговоря. Приближих се до нея и се наведох от едната и страна, като тихо и прошепнах в ухото:
- Мисля, че трябва да ми обясниш, какви са ми задълженията от тук нататък. А за хлапето, не се притеснявай. Вярвам, че ще се справи сам.
След последните си думи се обърнах назад, поглеждайки към Съли. Той все още държеше детелината в ръка и я разглеждаше с интерес. Силно хлапе, харесва ми!
Изчаках спокойно развитието на събитията, без да си отварям устата повече. Мисля, че не трябваше а и по-скоро исках Ив да ми разкаже повече за новата ми длъжност и бъдещето, което ме очаква.

Ситуацията можеше да се определи като напечена и никой нямаше да възрази. Учителите наблюдаваха със захлас образувалата се "битка" от началото, чак до края, стигайки до този момент, когато едно невръстно момче, все още не станало мъж, държеше детелината в ръка и въртеше крехкото стъбло, оглеждайки я от всички страни, сякаш я изучаваше до най-малката подробност. 
-Мисля, че трябва да ми обясниш, какви са ми задълженията от тук нататък. А за хлапето, не се притеснявай. Вярвам, че ще се справи сам.
Ив кимна и се обърна към колегите си. 
-Добре, време е за решение. Кой е съгласен да наемем Съли?
-Аз! - викна бързо Скай и всички погледи се обърнаха към него. -Какво? Нека дадем шанс на хлапака. Харесва ми стила му.
Русокосия разроши косите си и намигна на момчето. Беше същия като него, даже по-нагъл и той много добре го осъзнаваше. Нямаше да мине много време, преди да почне да показва магарите си, а той щеше да е там,д а ги наблюдава и да им се смееше.
-Някой друг?
-Детето е много талантливо, а и е най-добрия който дойде до сега. Щом успя да се измъкне от Джейн, аз гласувам за него.
И така, до последния, освен самата Куест, която запротестира жарко.
-Вие нормални ли сте бе? Няма да работя с това леке! Дума да не става.
-Защо си толкова лоша с мен? - почти не се просълзи Съли. - Винаги съм мечтал да стана преподавател тук. Исках да влезна като ученик още преди десет години, но семейството ми е прекалено закостеняло и не ми позволиха. Започнах да развивам дарбите си сам, тайно и ето, че най-накрая открих шанс да дойда. Ти нямала ли си мечти?
Огромните му, ококорени, влажни очи се бяха впили в нея, цяла щяха да я изпият. Тя от свой ред оставаше непоколебима, скръстила ръце пред гърдите си, като бариера, която да не разчупи решението й. За жалост, то бе единственото такова, и след десетминутен спор, в който всеки се надвикваше, а само най-мъдрите като Кастиел и Хейз си мълчаха, бе изявено официално:
-Съли е новият учител на огнените магове!
Ужас и потрес! Красивата блондинка за малко щеше да припадне от негодувание. Да споделя професия, кабинет и време с този малък пикльо за нея бе равноправно на самобичуване и обществено унижение. Незнайно защо бе твърдо убедена, че младежът не заслужава да е един от тях. Изглежда мнението й нямаше да се промени и изморени да я разубеждават, останалите напуснаха кабинета, а Кейт залости главната порта за останалите кандидати, които бяха отпратени с благодарности. Самата Фурия, стоеше все така като зашлевена с мокър парцал, докато момчето радостно от успеха и новата си длъжност, се хилеше насреща й. То протегна ръка и още повече показа зъбите си.
-Надявам се да сме приятели.
Жената го изгледа от горе до долу, извърна се и тръгна към изхода.
-Пукни някъде!
Вратата се тресна след нея, оставяйки магьосника сам. Той огледа залата, която щеше да играе ролята на бъдещия му дом, погледна към детелината и се подсмихна.
-Хах....какви идиоти само.
Пръстите му пламнаха и изгориха малкото цветче като клечка кибрит, от което не остана нищо освен тънка ивица пепел. 
-Това ще е забавно.....
Бяха последните думи на момчето, преди и то да напусне кулата......