Зеления Двор

Това бе мястото на което учениците разпускаха и си почиваха.Бе пълно с различни видове дървета и растения, красиви алеи и малко поточе.Също така в Градината се намираше и изолатора, място на което се пращаха ученици нарушили реда, определено не искате да попадате там, но случи ли се ще опитате от горчивия вкус на мизерията.В него няма ток, вода и не е обзаведен, само четири празни стени, няма дори прозорци.

Азии бе готова да се нахвърли на Бони по пътя, но Лия я спираше. Каза че и преди имало ученици готови да се разбунтуват срещу нея... после никога повече не ги виждала. Бяха принудени да си оставят вещите и само с дрехите си на гърба бяха замъкнати в тъмна стая без прозорци. Само четири стени.
-Оставате тук за цяла седмица! Нямате право да излизате!- Тя се ухили мазно. После пак ги погледна злобно и тръшна толкова силно вратата, че ''миличкия'' изквича уплашено. Чу се прещракване и тежки отдалечаващи се стъпки.
Азии въздъхна. Ами сега? Тази глупачка провали плана им, а на всичко отгоре и ги заключи в тази бездна!
-Къде е Саймън?!?- развика се притеснено Лия. От джоба на палтото което си бе наметнала се подаде малка катеричка.
-О, Лекс! Слава богу, че си тук! Какво ли ще направи сега със останалите?!?- запритеснява се тя.
Найтфол се завъртя в кръг няколко пъти.
-Храна поне ще ни носят, нали?- промърмори Азии под носа си и се тръшна на пода. - Нито светлина... Нито вода? Каква лудост е това? Защо да не можем да се къпем? Ами легла? Тази жена е болна и аз ти казвам Лия ще направя всичко възможно тази жена да изчезне от Фрей-Филт някой ден! Или поне да се промени!- Азии удари с юмрук стената. - Само да дойде...- Тя затвори очи и скръсти крака.

Беше толкова тъмно, че двечките трябваше да се ориентират според гласовете си.Лекс, доверената катерица на Лия стратегически бе заела място в джоба и.Преди време тя го бе намерила още като бебе паднал от хралупата си, от тогава тя му е единственото семейство:
-Спокойно, Азии, Лекс е един малък гении.Ще се промъква в стаята ни и ще ни носи това от което имаме нужда.А относно това къде е Саймън, ти докато беснееше , Бони го завърза за едно дърво точно пред Фрей-Филт.Имаме време да си го върнем.
-Храна поне ще ни носят, нали?-попита притеснено елфата.
-Разбира се, все пак не сме в някакъв карцер.Просто сутрин когато станем , отиваме да хапнем, след това тренировки и пак се връщаме тук.Може да излизаме единствено ако имаме ангажимент към гилдията.
-Ясно, но ще си ходим вмирисани и мръсни.-измрънка Азии.
-Ще измислим нещо относно това, но засега е това.-вдигна рамене Лия в тъмното.-Една седмица е нищо, когато разбраха за една камила, която за малко бях приютила, Бони ме прати тук за месец.Представяш ли си?Цял месец...
Двете замълчаха.Мястото бе потискащо, не можеш да гледаш красивата луна, да усетиш нощния бриз как милва лицето ти.Умореното ти тяло няма да бъде обгърнато от меката прегръдка на дюшека, а ще се мъчи вечер след вечер на каменния под. Влагата караше косата ти да бухва и давеше гърлото ти, Азии се чудеше как ли изглежда това място на дневна светлина.По-добре да не научава, сигурно бе осеяно с хлебарки и други гнусни твари:
-Ще сваля якето си, ти направи същото за да си ги подложим.Няма да има с какво да се завием, но поне сме две и ще се топлим взаимно.
Идеята и звучеше разумно, те постлаха импровизираното си легло и се сгушиха една в друга,Не беше толкова зле когато има още някой с теб:
-Благодаря ти, че ме подкрепяш.-прошепна Лия малко преди да заспи.-Ти си един добър човек.
Елфата не и отвърна, остана загледана в мрака още малко, а мислите и се лутаха ту към родния дом, ту към новите преживявания тук.Не след малко и сънят дойде, неканен гост, който с омайната си милувка те праща на едно по-красиво място от сивата и влажна реалност.

С пропукването на слънцето двете момичета се събудиха. Бяха си облекли якетата набързо и сега Лия се опитваше да успокой Азии която сумтеше.
-ТАЗИ ЖЕНА Е ЛУДА! ЗА МАЛКО ДА НЕ ИЗМРЪЗНЕМ! Унижение е да ходим мръсни а и е нехигиенично! Ставам и раздразнителна когато съм мръсна... АМИ ВОДАТА? ДА ПРЕСЪХНЕМ ЛИ ИСКА??? Само да влезе.......-
-Спокойно Азии.... не е... чак толкова зле....-Лия се зачуди какво да добави.-Хайде.. скоро ще е време за закуска.... Да тръгваме ако искаш? Също така трябва да спасим и Саймън! О, и трябва да се върнем в стаята! Ако не за някой вещи и вода, то да видим дали е влизала тази вещица и дали е изгонила животните! Азии тя ще прецака всичко! О, неее....- Азии хвана новата си приятелка и я разтърси силно за раменете.
-Спокойно! Тази малка женица няма да докосва животните... Иначе....- Очите й проблеснаха зловещо на тъмнината. Единствената светлина която идваше, бе тази която се процеждаше през рамката на светлината.
-Хайде да тръгваме за закуска! Трябва да обмислим и плана си. Този път трябва да сме сериозни ако не искаме окончателно да се нанесем в тази дупка. Междо другото? Как стоят нещата с тренировките? Кога трябва да ходим? Има ли часове? А и задължително ли е да ходим всеки ден? Ела ще ми обясниш по пътя.-

Раян тъкмо бе привършил с работата си и се зае да издирва въпросната Лия.Надникна в Атлетиума, но там я нямаше, след което реши да види в двора.И бинго, точно там още с още няколко момичета стоеше тя.Когато го видяха събеседничките и започнаха да се хихикат засрамено:
-Лия, може ли за момент?-потупа я той по рамото.
Тя се обърна и лицето й грейна:
-Ти си Раяян, разбира се, че може!Ти си този, който ще ни помогне, нашия спасител.
-Не преувеличавай толкова де , нищо особено няма да свърша.
-Щом си се наел, значи си добър човек, Азии има вкус.
-Какво искаш да кажеш с това?
-А, нищо..нищо.-зачерви се девойката но всъщност не бе нищо.
От страната на жена , тя можеше да забележи първите симптоми проявяващо едно влюбено момиче:
-Както и да.Хайде да отидем да освободим въпросния кон и да ходим към гората, там се разбрахме с Азии да се чакаме.
Раян бе помислил за всичко, беше използвал обедната почивка на преподавателите и всички служители на Фрей-Филт за да се промъкне в кабинета на Бони и да открадне ключа за Изолатора, после отиде и го заключи, така че когато малката дама отиде и провери момичетата да остане с впечатлението, че те са си вътре.
Двамата младежи се запътиха към входа на гилдията където бе завързан Саймън.По пътя цареше неловко мълчание и всеки си броеше крачките едва ли не.В главата на Лия се въртяха куп щуротии, но някак си погледа и се спускаше по краката на Раян, катереше се нагоре към лицето му и стигнеше ли до очите му, отново забиваше поглед в земята.Докато в главата на младежа се въртяха въпроси единствено как едни от най-големите каши в които се е забърквал някога са били заради момичета:
-Ии вие сега с Азии...нали се сещаш...излизате ли?
Той се подсмихна на този въпрос:
-Реално погледнато излизаме, но отговора на това, което искаш да знаеш е не...Защо постоянно ме питаш за това?
Лия малко се смути при тази му реакция:
-Ами просто така..няма значение..
Когато стигнаха до въпросното място , животното си пасеше кротко отпред.Никой не го пазеше, пък и наоколо нямаше жива душа в момента.Всичко бе прекалено лесно...опасно лесно.Когато стигнаха почти целта си, забелязаха, че около коня се навърта прасето на Бони, то ги засече с поглед и започна да квичи на умряло:
-Мамка му...-изсъска Раян, но бе късно.
Дребната женица се подаде незнайно от къде, просто беше толкова бърза и се насочи към тях.Нямаше мърдане:
-Знаех си, просто си знаех, че ще предприемете тази крачка!Хайде сега с мен.Точно от теб пък не го очаквах, ученик за пример пък виж какви ги вършиш.
-Бони, дори не ме остави да обясня!-каза спокойно момчето и я хвана приятелски за рамото.-Тайлър ни праща, бил видял коня и иска да го огледа понеже му бил харесал...май спомена, че искал да прави подарък.-излъга най-нагло и майсторки той.
-И между другото...казаха ми да ти предам, че докато не си си била в кабинета някой е тършувал из него, по-добре иди да провериш, може да липсва нещо ценно.
Бони го изгледа безизразно и последваха няколко напрегнати секунди за да се разбере дали ще се върже:
-От теб ще стане добро момче!Отивам да търся улики и да разкрия злосторника осмелил се да прекрачи моя собственост.
След като се отдалечи и двамата си отдъхнаха, сега трябваше да бъдат много бързи.Лия изтича до коня и започна да го гали, след което се наведе да го освободи от въжето.След като го отвърза понечи да тръгне към гората, но Раян я спря:
-Така ще стане много бавно, дай на мен.-той пое въжето, надигна се и го възседна.
Подаде ръка и на Лия да се качи, тя малко несигурно я улови и се осова в обятията му.Беше толкова странно, приятно странно, не беше имала толкова близък контакт с момче досега, но се опитваше да избие тези си мисли от главата.
След десет минутно яздене те стигнаха до уговореното място където трябваше да чакат Азии.
Раян се облегна на едно дърво, а Лия за да се разсее тръгна да бере цветя за да направи венец на приятелката си.

Азии и Лия едвам едвам се довлачиха до това място.
Азии посегна към дръжката, но беше заключено.
-Какво ще правим сега?-
-Не се бой имам ключ.-
Лия извади ключа си не от къде да е другаде ами от бюста си и отвори.
Азии нямаше желания повече да се среща с този ключ. Те легнаха на мръсния под, осеян с буболечки.
-Ех, утре бал а?-
И те заспаха веднага.

Първите лъчи на утрото от няколко часа бяха пробили небесния похлупак и отражението им проблясваше изпод тънката ивица под вратата. Разнесе се чуруликане на славеи и хорска глъч. Съчетание от тренировъчни викове, смях или тук там някоя друга кавга. Лия отвори пъстрите си очи и се протегна звучно, пробуждайки и приятелката си. Е, почти. Азии все още се въртеше върху неудобният под.
-Хайде слънчицееее, време е за ставане.
Розавокосата отключи вратата и силната светлина нахлу в изолатора, дразнейни зениците първоначално.
-Лия.... - измънка Разир. -Много е рано още.
-Рано?! Как рано? Виж всички са станали вече. Хайде, поспаланке.
Тя хвана ръката на приятелката си и почна да я дърпа, докато на момичето не му писна и само се надигна мрънкащо си под носа.
Двете излезнаха на двора и се огледаха на всички посоки. Животът наистина кипеше вече и приемаше новите посетители под крилата си, образно казано. Природата бе разцъфнала кипра и примамлива след утрешната роса и по ширината на цялото място се разнасяше пресният аромат на свежа трева.
Момичетата забелязаха, че до едно дърво е оставен онзи същият кон, на когото Азии вчера се учи да язди. Животното си пасеше спокойно, необезпокоявано от нищо и никой.
-О, колко е сладъъкккк.... - изписка Лия и се затича към него.
Почна да го гали и да му говори с онази еуфория, която само тя притежаваше, отнася ли се до животни.
-Всъщност ние сме стари познайници. - обади се червенокосата. - Е, не много стари. Вчера го яздех.
-Така ли? - ококори очи малката елфа. -Покажи ми.
-Сега?
-Да, да, да...моля те, моля тееее....
-Ех, добре, щом настояваш.
Девойката се покачи на добичето и дръпна юздите му. То се вдигна на задните си крака, а после поде лек ход. Лия вървеше до тях и се радваше на гледката.
Разир седеше сигурно на коня без изобщо да се замисля, че това не е място за животни или състезателна писта.
На една от пейките бяха седнали група гладиатори от четири момчета и две момичета. Веднъж видели я, те почнаха да се смеят подигравателно, а единият се провикна на висок тон:
-Тук си нямаме игрище за поло, малко момиченце. Защо не отидеш на някоя красна полянка, за да напасеш добичето си?
Приятелите му прихнаха в див кикот, а едно от момичетата - хубаво, с дълга кафява коса на вълни, впити дънки, високи токове и потник с изрязан гръб скочи от мястото си.
-Точно така. А ако те мързи може и да му срешеш гривата.
Подигравките продължиха, но елфата ги пренебрегна и само извърнала погледа си към тях:
-Не съм дошла да се правя на принцеса.
-Не ти личи, принцеске.
Бъдещата рейндърка се ядоса и слезе от коня си. Запъти се към младата жена с огън в очите. Искаше й се да я удари по красивото лице, още повече след насъбралият се адреналин от предишния ден. Нямаше да позволи на поредната повлекана да й се прави на важна. Но се спря, сетила се за заръката на Тайлър да не създава неприятности. Затова само я изгледа твърдо:
-Както казах, не съм никаква принцеса. Ученик съм точно като вас.
-Не мисля. - отвърна усмихната девойката.
-Хайде, Саня, не бъди толкова лоша с новачката. Може да се разреве, хахахха.
-Хахаха, може. Да направим така, новачке. Ще престана да ти се подигравам ако успееш да ме надбягаш. Да видим колко са пъргави краката ти, когато не си на кон.
Тя се отдалечи на няколко крачки от нея и разпери ръце, сочейки пистата с препятствия, разположена в спортната площадка.
-Десет обиколки. Която ги свърши първа печели. Само тогава ще те взема на сериозно. Приеми го като предизвикателство. Съгласна ли си или те хвана шубето?
Азии се замисли за малко. Не беше от най-добрите с меча, даже изобщо, но беше ловка и бърза. Нещо, което бе усвоила благодарение на безбройното си скитане, а тези дни и от тренировките си. Бе надбягала вълци. Ако тази тук мислеше, че я плаши много се бъркаше.
-Съгласна съм.
-Да потичаме тогава.
Саня свали обувките си и двете застанаха на старта. На всеки десет метра се издигаха прегради високи метър. Един гладиатор от компанията й се изправи, готов да даде начало на състезанието. Изчака няколко секунди след което извика силно "Старт". Момичетата се пуснаха напред, като красавицата изкласи доста напред, но Разир нямаше да се даде така лесно.


/Азии напиши поста си в темата за Спортната площадка, не тук/

Азии се бе сбогувала с Лия по пътя и сега вървеше към двора.
Имаше предостатъчно време. Тя бе подранила. В това време Найтфол най-накрая се бе появил. Малкото същество го нямаше цял ден. То се превърна в обичайната си лисича форма и се смали в обичайните си размери на катерица, след което си намери нясто, на рамото й сгушено в мантията й. Тя държеше кутията и вървеше напред. Когато стигна до уговореното място, Тяйлър бе там със папагала си на рамо. Явно и той носеше костюма си, като го бе прибрал в торба. Иначе бе с обичайните си дрехи. Той я забеляза и й помаха да се приближи.
-Добър вечер, господин Сард.- Поздрави го тя.
-Каква красива нощ, нали Азии?-
-Да така е.- Каза тя и се усмихна леко. Чудеше се с какво ли ще се придвижват до Сто Слънца. И кога ли ще пристигнат. Тя се замисли. Сякаш Евенстийл Елрон го бе споменал... Тя се загледа в тъмното нощно небе, обсипано със звезди очаквайки и другите. Бе чула, че двете учителки няма а идват и бе повече от радостна за това.

Прохладната нощ обещаваше приятно пътуване, звездите щяха да се техния водач.Но такъв не им трябваше, понеже Елрон, а и останалите знаеха пътя към Сто слънца като пръстите на ръцете си.Все пак двете територии поддържаха повече от приятелски взаимоотношения, пък и една богиня осланяше пътя им.Бяха се събрали една доста стабилна групичка и сега всички пристъпваха от крак на крак нетърпеливи да потеглят към приятните емоции, които ги очакваха.
Раян бе застанал до Тайлър и наблюдаваше с влажен поглед изгората си, а колко бе красива на тази мека светлина...:
-Добре, всички ли се събрахме?-попита на висок глас гилд майстора.
Тълпата потвърди единодушно:
-Добре тогава, дами и господа, нека нашето малко приключение започне - сега!-той плесна с ръце.
Сякаш чули сигнала му, няколко коня се приближиха до тях:
–Ето го и нашия превоз.Двама човека, ще делят един кон, понеже нямаме достатъчно в наличност в момента.
Още от сега бе ясно, че Раян и Азии щяха да пътуват заедно.Момчето и подаде ръка, наклони се леко , след което я хвана през кръста като я качи на коня.Седна зад нея като ръцете му съвсем леко обгръщаха талията и, от такова близко разстояние можеше да усети аромата му:
-Знаеш ли, г-це Разир?-попита той, докато яздеха.
-Какво?
-Аз съм късметлия, че ще имам най-красивата дама на бала...
Момичето се изкиска и се изчерви леко при този комплимент.Яздеха бавно по дългия път и се очакваше някъде при зори да стигнат на уреченото място.

Азии, пиши на Улиците в Корнор, там ще седнете да хапнете.Опиши някакви гледки по пътя и такива неща...

Пътуваха дълго но бе забавно. Гилдмайстора разказваше всякакви истории от предишните и този балове.
Всички се смееха. Азии също, но нещо й тежеше. Тя въздъхна тежко и Раян я погледна скептично, но си замълча. Носеха си провизии и не спираха никъде за да хапнат. Яздеха и цял ден...
И ето че най-накрая стигнаха до дома им. Всички се почувстваха по-добре. Балът беше забавен и се чувстваха като у дома, но... не си бе техния Фрей-Филт. Сега всичко си беше по-добре.
Беше към единадесет преди обяд когато те пристигнаха в двора. Моментално няколко млади елфа изскочиха от храстите и хванаха юздите на конете им отправяйки ги нанякъде играейки си.
Азии се загледа в тръгващите си коне, когато усети погледа на някой върху себе си. Тя обърна глава и забеляза Гилдмайстора да й кима с глава. До него седеше Тайлър и я гледаше замислено. Може би даже притеснено. Какво ставаше? ООО супер... сега щяха да й се карат... О, не! Ами ако я изхвърлеха? Тя преглътна тежко и оправи дрехите си. Тръгна след тях оставяйки Раян в неудомение, гледайки странно Неш. Но той само се подсмихна и си тръгна протягайки ръце в въздуха уморено.
Раян въздъхна и и той също се отправи към някое дърво да се скрие от Тайлър и да си почине.
Гилдмайстора спря когато бяха скрити от погледа на всички и се облегна на едно дърво. Тайлър спря до него скръстил ръце. И двамата бяха вперили погледи в Азии.
Тя можеше да се закълне, че сърцето й прескочи удар.
-Вижте... Преди да сте казали каквото и да е аз искам да се извиня за поведението си и на двамата. Много съжалявам ако съм ви изложили или разочаровала. Незнам какво ми стана. Може би просто бях... развълнувана.- Тя погледна надолу и леко наведе глава.
След секунди само чу смеха на Гилдмайстора. Той й разроши косата и се усмихна.
-Вие какво щяхте да ми казвате?-
Двамата мъже се спогледаха.
-Ъъъм... нищо. Хайде сега тръгвай да си починеш. Пътуването беше дълго и тежко.- Каза й Евенстийл и й намигна.
Не си личеше първоначално, но и той бе уморен. Имаше торбички под очите, но усмивката му си седеше на лицето все така.
Азии присви леко очи. Едва ли беше нищо, но тя нямаше намерения да разпитва. Когато-тогава щяха да си кажат.
Тя погледна за последно към Тайлър и той и кимна в знак, че не му е сега времето. Що за човек?! Бе толкова строг, а в същото време и приятен. Азии никога не бе близка с баща си. А Тайлър го чувстваше толкова близък.
-Да господине.- Поклони се леко тя, несигурна в поклона и бързо изприпка надалеч от двамата ухилени до ушите мъже.
А сега накъде? Помисли си тя. ООО! Точно така! Време е да взема новото си оръжие! О, а после съм на работа... Подсмихна се тя и заприпка по задълженията си.

Да си бъдем честни, Тайлър не очакваше подобна атака от нейна страна.Докато лежеше върху и я притискаше в стегната си хватка , той предвидливо бе извил таза си на една страна понеже мислеше, че атаката и ще бъде стоварена върху мъжеството му.Но в живота се случват обрати и сега следващия бе налице, устните на Азии се извиха в усмивка, която на тази светлина по-скоро наподобяваше лунатична цепка.И после, тъмнина...главата и се стовари с цялата си тежест в челото му, което го накара да залитне, след което да се изправи, като болезнено търкаше удареното място с дланта си.Разир на свой ред се опитваше да стъпи на крака, но приличаше по скоро на зашеметена мушица, а след удара света се бе преобразил в една непрестанна въртележка.Тънка ивица кръв разделяше лицето и на две половини, Сард забеляза това, отиде до скамейката и грабна ризата си, като се приближи до ученичката и я положи върху отворената рана.Очите на елфката се разшириха от учудване:
-Ама..ама ти нали..не искаше да...-започна да пелтечи тя.
-Да я цапам?Да, но за толкова префърцунен ли ме имаш че да те оставя да кървиш само и само да я запазя чиста?
-Е, не..но.
-Тогава ме остави да ти помогна.-с тупкащи движения той попиваше кръвта и след като мястото бе чисто, вля малка чат от магията си в раната и от нея не остана и следа:
-Така май е по-добре, а?
-Да, по-добре е..-отвърна тихо Азии.
-Спи ли ти се?
-Ни най-малко.Дори съм готова за трети рунд.-застана в бойна готовност момичето.
Това развесели Сард:
-Хахаха, не се и съмнявам в теб, но дори да не ти се спи имаш нужда от почивка.
-Ще се прибираме ли?
Мъжът се замисли за момент и му хрумна по-добра идея:
-Не, тази вечер ще спим на открито.Ако искаш да си пазител на природата и всичко живо в нея, трябва да я познаваш, да я усещаш.Хайде, последвай ме.

Двамата тръгнаха по посока на зеления двор, а по това време на денонощието той бе съвсем притихнал, всеки един храст или растение бе изпаднало в дълбока дрямка, а само мързеливото скърцане на брезите от повея на вятъра подсказваше, че всичко тук кипи от живот.Въздуха бе наситен с аромата на засъхнала роса, трева и сладникавия мирис на момината сълза.Тайлър се настани на близката поляна и направо се излегна върху зеления килим, като впери поглед в звездите.Девойката последва примера му и легна до него:
-Красиви са, нали?
-По-красиво нещо не съм виждала.
-Знаеш ли , че всъщност не ги виждаме в сегашната им светлина?Това е енергията им отдадена откъм преди сто години, сигурно, ако не и повече.Някой може да са мъртви, но за нас са все още живи..Ха, небе осеяно от трупове на мъртви звезди, как звучи само.Сигурно някой наш пра пра дядо е гледал същите тези съзвездия и си е мислел същите глупости.
-Възможно е..
-Запозната ли си с историята на Илион?
-Много бегло бих казала.
-Добре, тогава това ще е моята приказка за лека нощ.- и започна да разказва, а всяка една дума в съзнанието на Азии се илюстрираше като че гледаше филм.А той бе следния:

Кормак се събуди. Наоколо му се стелеше пустош, осеяна с голи като скелети дървета и прашни кратери. До него лежеше мечът му, а зад него започваше тунел, издигащ се нагоре през някаква планина. Той седна и погледна в тунела. В другия му край, високо в сърцето на планината, съзря трептящо сияние и го обзе силен копнеж да тръгне към него и да се окъпе в светлика му.
Но в същия миг осъзна, че не е сам и се обърна с меч в ръка. На плосък камък седеше възрастен мъж с бяла брада и дълга сива роба.
-Кой си ти? - попита Кормак.
-Никой. - отвърна човекът с печална усмивка -Макар да имаше време, когато бях някой и носех име.
-Какво е това място?
Старецът сви рамене.
-За разлика от мен то има много имена и още повече тайни. Но пък, и то като мен, също е никъде. Ти как се озова тук?
-Аз....имаше битка.....не си спомням ясно...
-Понякога това е дар, за който трябва да си благодарен. Има толкова много,което аз искам да не помня.
-Пронизаха ме. - каза Кормак - Много пъти. -Вдигна ризата си и опипа бледата кожа на гърдите и гърба си. -Но няма белези.
-Белезите са другаде. - каза старецът. -Добре ли се би?
-Не. Бях сляп...Андюин. Трябва да я намеря!
Стана и тръгна към тунела.
-Там няма да я намериш, защото натам са кръвта, огънят и животът.
-Какви ги говориш, старче?
-Само отбелязвам очевидното Кормак, син на Утер. Твоята любима мина преди теб по този дълъг сив път. Имаш ли смелостта да я последваш?
-Смелост? От приказките ти ми се завива свят. Къде е тя?
Старият човек се изправи и посочи далечна планинска верига отвъд черната река, която се виеше през долината в подножието й.
-Тя е там, Кормак, където се събират всички нови души. В планината на прокълнатите.
-Пак те питам, старче. какво е това място?
-Това, млади принце, е мястото на кошмарните сънища. Тук бродят само мъртвите. Това е Бездната и тук владее хаосът.
-Значи аз....
-Ти си мъртъв, принц Кормак.
-Не!
-Огледай се. - каза старецът. -Да виждаш живот? Трева или живо дърво. Животно или птица? къде са звездите красящи небето?
-Да, но аз все още мога да мисля и да чувствам, и меча си да въртя. Това е сън и той не ме плаши.
Мъжът стана и приглади робата си.
-Тръгнал съм към онази планина. Искаш ли да предам нещо на любимата ти?
Кормак погледна назад към тунела и зовящата светлинка. Всяка частица от него крещеше да хукне към нея, да избяга от немилостивата сивота на земята около него. Но Андюин не беше там. Той погледна към планината.
-Казваш, че е там, но защо трябва да ти вярвам?
-Защото не бих те излъгал, принце. Служих на баща ти и на неговия баща и на дядо му. Бях техен чародей.
-Медлин?
-Да, такова бе едно от имената ми под светлината. Сега съм никой.
-Значи също си мъртъв.
-Толкова мъртъв, колкото си и ти, принц Кормак. Ще тръгнеш ли с мен по сивия път?
-Наистина ли ще намеря Андюин?
-Не знам, но ще минеш по стъпките й.
-Тогава ще тръгна с теб.
Медлин се усмихна и се запъти надолу по склона към черната река. Вдигна ръце, извика и една черна лодка се появи сякаш от нищото, насочвана от чудовищно създание с глава на вълк и очи, които грееха червени в бледата светлина на вечния полумрак. Кормак вдигна меча си.
-Няма да ти трябва. Той е само лодкаря и няма да ти стори зло.
-Как може да стори зло на умрял човек? - попита момчето.
-Само тялото ти е мъртво. Духът ти все още може да познае болката и, което е още по-лошо да угасне. А тук има и много взерове, както и нявгашни човеци, които ще се опитат да ти навредят. Дръж меча си в готовност, Кормак. Ще ти потрябва.
Качиха се в лодката и тя се вряза в реката, насочвана от веслото в умелите ръце на мълчаливия лодкар. Малко по-късно спряха край каменен пристан. Медлин слезе на брега и махна на младежа да го последва. Лодкарят седеше неподвижно, червените му очи бяха приковани в принца, ръката му-протегната напред.
-Какво иска?
-Черната монета. Всички пътници трябва да платят на лодкаря.
-Нямам никаква монета.
Старецът, изглежда се разтревожи.
-Виж в джобовете си. - нареди той. -Трябва да е там.
Кормак направи каквото му беше казано, после разпери ръце.
-Нямам нищо освен мечът си.
Раменете на Медлин се прегърбиха.
-Боя се, че ти навлякох голяма беда.
После се обърна към лодкаря и заговори на език, който младежът никога не беше чувал. Звярът, изглежда се усмихна, след което се изправи и обърна лодката към реката.
-Каква беда?
-Изглежда все пак не си мъртъв, макар че как си се озовал тук е цяла загадка. Всички души имат черна монета.
-Няма страшно. нали ни прекара през реката.
-Да, но няма да те прекара обратно, а това вече е трагедия.
-Не е чак толкова широка. Ако се наложи ще я преплувам.
-Не! Не трябва дори да я докосваш. тя е есенция на самия ад. Изгаря всичко,което се допре до нея и болката трае цяла вечност.
Кормак се приближи до стареца и сложи ръка на рамото му.
-Не е трагедия. Не искам да живея без Андюин, а тя вече е прекосила реката. Да тръгваме. Ще ми се да стигнем планината преди да се стъмни.
-Преди да се стъмни? Тук не се стъмва. Бездната е такава през цялото време. Тук няма нито слънце, нито луна, а звездите са само далечен спомен.
-Хайде да тръгваме все пак. - сопна му се Кормак.
Дълги часове вървяха по пътя, докато накрая умората не надви принца.
-Никога ли не се уморяваш? - попита той чародея.
-Откакто съм тук, не. Това е още един знак за връзката ти с живота. Утер би се гордял с теб, но ти си твърде скромен, принц Кормак. Предполагам,че това до голяма степен се дължи на трудното ти детство. Много пъти си показвал смелост и сила. И да, накрая си се провалил, защото си бил изправен пред сили с непосилна за теб мощ. Но запомни едно сине на Утер - да се провалиш не е толкова страшно. Истинските страхливци изобщо не се опитват.
-По-добре да бях успял, пък дори и не толкова героично. Но вече няма смисъл да се тревожа за това. Няма да имам възможност да изкупя грешката си.
-Не бъди толкова сигурен в това. - тихо каза чародея. - Този свят, колкото и прокълнат да е, има много прилики с онзи, който си напуснал.
-Назови ги.
-Този свят се управлява от Молох, който някога беше човек, но сега е демон. Ти го знаеш под името Вотан. Близо две столетия Бездната беше негово владение.
-Вотан? Как е възможно това?
-Възможно е заради глупостта на един човек. Моята. Мислех, че Утер и Мечът на Силата ще са достатъчни, но Вотан и в това надхитри. Кървавият крал вече е негов.
-Убил ли го е?
-Не, Де да беше.
-Не разбирам.
-Утер е тук, принц Кормак, в Бездната. Окован във вериги от душеплам.
-Само за Андюин ме е грижа. Макар да се възхищавам от силата и уменията на мъжа, който ме е заченал, знам, че е тормозил майка ми и накрая я е тласнал към смъртта, и само това е важно за мен. Страданията му не ме засягат. Достатъчно си починах, Медлин.
-Добре. Чака ни дълъг и опасен път. Придържай се към пътя. Каквото и да става не излизай от него.
Тръгнаха по широкия път. От всички страни тъжният пейзаж се простираше до сив хоризонт - еднообразие, нарушено само от осакатени дървета и стърчащи черни скали, назъбени и голи. Прах се закълбяваше около краката им и при всяка крачка полепваше по сухото гърло на Кормак и смъдеше в очите му.
-Какво бездушно място. - каза той и думите му извикаха крива усмивка върху лицето на Медлин.
-Тъкмо обратното, младежо. Единствените живи неща тук са душите на покойниците. Проблемът е, че повечето души, прокълнати да бродят тук са зли. А онова,което се вижда в очите е истинската природа на всеки човек, въплътена в образ. Вземи лодкаря. Някога е бил човек, но сега се е превърнал в звяра, който се е криел в него приживе.
-Андюин няма място тук. Тя е добра и милостива. На никому не е сторила зло.
-Тогава ще продължи по пътя. Не се тревожи за нея, Кормак. И тук владее равновесие, което дори Молох не може да нарушава за дълго.
Вървяха и вървяха сякаш цяла вечност. Без звезди и луна, по които да съди за изминалите часове, Кормак загуби представа за времето, но все пак накрая стигнаха до подножието на планината и продължиха по пътя до широка пещера със запалени факли.
-Бъди нащрек, защото тук нищо не ни предпазва. - предупреди го Медлин.
В пещерата имаше множество хора - спяха, говореха си тихо или просто седяха мълчаливо. Никой не обърна внимание на новодошлите и Медлин поведе принца по осветени с факли и претъпкани с души тунели, докато не стигнаха до централната кухина, където гореше огромен огън.
Застарял мъж в избеляло кафяво расо се поклони на чародея и каза:
-Бог да е с теб, братко.
-И с теб, Албейн. Водя един млад приятел, който има нужда от добрина.
Албейн се усмихна и подаде ръка на Кормак. Беше слаб дребен мъж с оредяла бяла коса, която обграждаше на кичурчета олисялото му теме като корона над ушите.
-Добре дошъл, момко. Това, дето го търсиш, тук не се намира често. Как мога да ти помогна?
-Диря жена си. Казва се Андюин.
И я описа на стария монах, който го изслуша внимателно.
-Тук беше, но се боя, че я отведоха. Съжалявам.
-Отвели са я? Кой?
-Верните дойдоха за нея. Не остана време да я скрием.
-Личните стражи на Молох. - обясни Медлин - Служат му тук, така както са му служили и приживе. Сигурно е в кулата. не можеш да отидеш там, Кормак.
-И какво ще ме спре? - попита той. Сивите му очи светеха.
-Наистина си син на Утер. - каза Медлин разкъсван между гордостта и тъгата.
Няколко силуета се приближиха откъм сенките.
-Синът на Утер? - повтори единият. -А, Медлин, това ти ли си?
-Да. Принц Кормак, запознай се с Викторин, най-способният пълководец на баща ти.
-Ще ми се да можех да кажа "Добра среща", принце - рече Викторин и се обърна отново към чародея - Албейн ни каза, че държат душата на Утер в кулата....че го измъчват. Вярно ли е това?
-Съжалявам, Викторин. Знам, че бяхте приятели.
-Бяхме? Смъртта не влияе на моите приятелства. Тук сме тринайсет мъже и смятаме да намерим краля.
-Откритият терен пред кулата се охранява от исполонски кучета - поде Медлин - Имат зъби като кинжали и кожа като стомана. Никой меч не може да ги убие. Зад първата стена пък живеят Верните, най-малко двеста на брой, и всички са били силни войни приживе. Не знам какво има зад втората стена, но знам, че дори Верните не смеят да престъпят там.
-Кралят е там. - каза Викторин решително.
-И Андюин. - допълни Кормак.
-Това е истинска лудост! Как ще се приближите до кулата? Или мислите,че тринайсетте ви меча ще ви изсекат просека дотам?
-Нямам представа Медлин. Аз съм обикновен войник. Но преди време ти беше най-великият мислител на света, или поне сам твърдеше така.
-Адът не е място за ласкателства. - каза чародеят. - Но ще помисля по въпроса.
-Молох няма ли врагове? - попита Кормак.
-Има, естествено, но повечето са същите като него - обладани от зло.
-Това е без значение. Силни ли са?
-Повярвай ми, Кормак, това не е решение.
-Отговори ми, проклет да си.!
-Да, силни са. - сопна му се старецът. - Освен това са смъртно опасни и рискуваш душата си дори само ако се приближиш до тях. И по-лошо. Може да свършиш като баща си, окован във вериги от огън и измъчван, докато от теб не остане само счупена черупка, скимтящо подобие на човек.
-И защо ще ми го причиняват?
-Защото си син на баща си. А най-големия враг на Молох тук е Моргана, кралицата вещица, която Утер победи, и нейният син и любовник Гилгамеш, убит от меча на Кулайн. Сега разбираш ли?
-Разбирам само, че трябва да се срещна с нея. Можеш лид а го уредиш?
-Тя ще те унищожи, Кормак.
-Само ако омразата й към мен е по-силна от тази към Вотан.
-Но какво можеш да й предложиш ти? Тя има собствена армия и роби чудовища, които й се подчиняват.
-Ще й предложа кулата....и душата на Вотан.
-Нашият крал е затворник тук. - подкрепи го Викторин - Имаме дълг към него.
-Дългът ви е бил да дадете животът си за него и вие сте го изпълнили. Но не и душите си.
-Няма да говоря от името на другите, само от моето. Не мога да продължа пътя си докато кралят има нужда от мен, дори ако в края на пътя ме чака обещания рай. Разбираш ли, раят няма да струва и пукната пара за мен, ако ще трябва да нося бремето на срама.
-Ние си имаме задължения. - включи се отново Кормак. - Аз не съм философ, Албейн, но любимата ми е тук. Трябва да сложа край на това. Както Викторин, и аз не бих могъл да се радвам на рая с подобен товар върху съвестта си.
-Любовта е хубаво чувство, принце, особено тук,където се среща много рядко. Но нека погледнем нещата от друга страна. За да победиш Молох, ти искаш да потърсиш помощ от Моргана, която също е била толкова зла, като онзи, който искаш да унищожиш. Може ли човек да се венчае за силата на злото и да остане недокоснат от него? какво ще стане когато огънят на твоята чистота се докосне до нейната злост?
-Това не знам, Но знам, че враговете на Молох, трябва да са мои приятели.
-Приятели? Какво знаеш за Моргана?
-Само това, което Медлин ми каза. Че с Утер са били врагове.
-Била е безсмъртна и е подхранвала вечната си красота, принасяйки в жертва хиляди млади жени. Гледала е как кръвта им изтича върху магическият си камък. Върнала мъртвият си син сред живите и го направила свой любовник. Неговото име били, и все още е Гилгамеш, Господарят на Немъртвите. Ето, с какво искаш да се съюзиш.
Кормак поклати глава и се усмихна.
-Ти не разбираш, Албейн. Говориш за моята чистота? Цял свят бих жертвал, за да спася Андюин. Бих обрекъл милиони души на агония, ако това ще я освободи от лапите на Вотан.
-А тя би ли искала това, млади принце?
-Не, не би го поискала. И може би именно затова я обичам толкова много. И все пак ще потърся Моргана.
Викторин вдигна ръка и всички погледи се насочиха към него.
-Двамата с принца ще излезем от пътя, за да търсим кралицата вещица.
Той се обърна към помощника си Марк.
-Ще дойдеш ли с мен?
-Ние загинахме заедно с вас, сър. Няма да ви оставим и сега.
-Значи е решено. А ти Медлин?
-Вещицата ме мрази повече от всички вас, но да, ще дойда. Какво друго ми остава?
Албейн стана и тъжно огледа петнайсетте мъже.
-Елисандра да е с вас. Повече няма какво да се каже.
Кормак проследи с поглед дребния човек, докато той се отдалечаваше към пещерата.
-Как се е озовал той тук, Медлин?
-Следвал е истинската богиня по време, когато Илион е почитал неистински. Да тръгваме.

Тук Тайлър млъкна и се обърна към ученичката си:
-Интересно ли ти е?Ако искаш да спра.

Азии слушаше невероятната история в захлас. Не можеше да повярва, че това е самата история. Тя се бе сгушила по-близо до Тайлър. Бе късно и затова и студено.
Тук Тайлър млъкна и се обърна към ученичката си:
-Интересно ли ти е?Ако искаш да спра.
Устните й се разтегнаха в лека усмивка и тя заговори тихо, само колкото той да я чува. Гласа й се смесваше с нощните звуци.
-Знаете ли г-н Сард. Кормак доста ми напомня на самата мен. И двамата бихме заложили всичко само и само да спасим тези който обичаме без да ни пука за последствията.- В главата й изникнаха образите на гилдмайстора, Найтфол и учителя й.-Това може и да е лошо, но...- Усмивката й не угасна от лицето.
-Моля Ви продължете нататък, ако нямате нищо против, разбира се.-

Тайлър се усмихна, обичаше да разказва тази история, чувстваше се толкова близко до предците си, а сега заразяваше с патриотизма си и Азии.Интереса и го зарадва искрено:
-Знаете ли г-н Сард. Кормак доста ми напомня на самата мен. И двамата бихме заложили всичко само и само да спасим тези който обичаме без да ни пука за последствията.
-Надявам се да е така, г-це Разир, но тези неща се показват, чрез дела, а твоите тепърва предстоят.Та....

Когато дружината прехвърли билото на един нисък, прашен хълм, Медлин каза:
-Тук ще излезем от пътя. А там е царството на Моргана. - посочи далечните върхове на мрачна планина.
Пейзажът беше надупчен и начупен, множество секни се стрелкаха крадешком между мъртвите дървета и напуканите скали. Някои се промъкваха на четири крака, други прелитаха, носени от черни криле, повечето лазеха или тичаха с шеметна скорост.
-Да тръгваме. - обади се принцът и извади меча си.
Петнайсетте мъже, всички с извадени оръжия, излязоха от пътя под здрачната светлина и сенките веднага се стълпиха около тях. Имаше зверове с разлигавени муцуни, мъже с кухи зъби и кръвясали очи, вълци, чиито муцуни се меняха като мъгла, ту човешки, ту скотски. над главите им прелитаха гигантски прилепи, кръжаха и се спускаха, кожените им криле разсичаха въздуха като бръсначи. Но нито един не навлезе в обсега на мечовете.
-Колко има дотам? - попита Кормак, който вървеше начело с Медлин.
-Кой ли може да прецени времето тук? Но ще е достатъчно дълго.
Сивкав прах се кълбеше около нозете им, докато вървяха напред с ескорта си от сенки, които все повече скъсяваха делящото ги разстояние.
-Ще ни нападнат ли? - прошепна Викторин.
Медлин разпери ръце. Мъжът в края на колоната изкрещя - остри нокти бяха сграбчили плаща му и го теглеха безмилостно. Векторин се обърна и извика:
-Мечове в кръг!
И с високо вдигнати оръжия, войните се хвърлиха сред редовете на чудовищата и заобиколиха поваления си другар. Създанието, което го задържаше изчезна, пронизано в сърцето от острието на гладиус.
-Походен строй. - заповяда военачалника, малобройната група се подреди в две редици и сенките отстъпиха.
И войните продължиха напред и все по-напред, докато пътят не се скри от очите им и прахта не увисна наоколо им като буреносен облак, премрежващ очите и скриващ далечната планина. Още два пъти сенките връхлитаха, но всеки път мечовете на илионците ги принуждаваха да отстъпят.
Най-накрая теренът почна да се издига и дружината стигна до древен каменен кръг, почернял и полуразрушен. Сенките обградиха подножието на височината, а уморените воини насядаха облекчено сред камъните.
-Защо не се приближават? - попита Викторин.
-Аз да не съм ти изворът на цялото човешко знание? - тросна му се Медлин.
-Поне винаги си го твърдял.
-Трябва да ти кажа, Викторин, че от всички последователи на Утер ти беше онзи, чиято компания ми беше най-малко приятна.
-Силни думи, чародею - усмихна се лукаво мъжа - Може би сега ще разполагаш с цялата вечност да се наслаждаваш на компанията ми.
-Истински ад. - отбеляза старецът.
Кормак седеше заслушан в разговора. Някаква бавна, прогаряща ярост започна да го поглъща. През целият си живот бе живял в страх. Страх от наказание, от унижение, от отхвърляне. Тези окови го бяха държали в плен още от ранните му спомени, но пламъците на гнева му ги прогориха. Само двама души бяха обичали Корман Демонсон и сега и двамата бяха мъртви. Някъде дълбоко в него, един нов Кормак надигна снага и го накара да погледне на живота си от нов ъгъл. Кормак Демонсон не беше провалил се слабак. Той беше мъж и принц - по право и по кръв. Силата се вля в сърцето му и очите му грейнаха с опиянителната й мощ.
-Стига! - изрева той и скочи -Тези приказки са като вятър в листата. Не раждат нищо и са само шум. Ние сме тук и това място е истинско. Да тръгваме.
-От него щеше да излезе добър крал. - прошепна Викторин, когато двамата с Медлин го последваха надолу по хълма.
-А това е подходящо място да се научиш на високомерие. - подчерта стареца.
В подножието на височината, Кормак тръгна право към ордата сенки.
-Назад! - ревна той и те се разцепиха пред него, отваряйки му тъмна пътека. Той тръгна по нея без да поглежда нито наляво, нито надясно, сякаш не чуваше ядното съскане и не виждаше святкащите нокти. Прибра меча си в ножницата и продължи да крачи напред, вперил поглед в планината.
Висока фигура с черен нагръдник застана на пътя му. Мъжът носеше крилат шлем, който скриваше лицето му. Виждаха се само очите, горящи със студена светлина. В ръцете си държеше два къси меча, около бедрата му имаше плочки от тъмна кожа, а прасците му бяха защитени с черни брони. Стойката му издаваше съвършено равновесие - тежестта изнесена върху пръстите, тялото леко приведено за атака.
Кормак продължи напред докато не стигна на крачка от непознатия.
-извади меча си. - каза мъжът. Гласът му бе като металическо ехо иззад шлема. Кормак се усмихна и внимателно обмисли думите му. Когато най-сетне проговори, думите му прозвучаха със сурова отмереност.
-Ако го направя, то ще е само, за да те убия.
-Това се е случвало и преди, но не от такъв като теб.
Принцът отстъпи назад и мечът на Кулайн (пастрокът на баща му, бивш мъж на Моргана и баща на Гилгамеш) грейна в ръката му. Войнът не помръдваше вперил поглед в оръжието.
-От къде си се сдобил с този меч?
-Мой е.
-Не питам кой е сегашният му притежател.
-А на мен ми писна от цялата тази глупост. Отстъпи или се бий!
-Защо си тук?
-За да намерим Моргана. - отговори Медлин, разбута стоящите и застана между двамата.
Мъжът прибра двата меча в ножниците им.
-Мечът ти дава това право. - обърна се той към Кормак. -Но двамата ще си поговорим пак, след като кралицата приключи с теб. Последвай ме.
Високият войн ги приведе през безплодната земя до широк вход, изсечен в планинския склон. Охраняваха го стражи, въоръжени със сребърни секири. Влязоха в сърцето на планината и вървяха, докато не стигнаха до огромен портал, пред който стояха на пост две огромни кучета. Войнът не им обърна внимание и бутна вратите, които се отвориха към кръгла зала, застлана с килими и драпирана с гоблени. В средата й, лениво изтегната на един диван, лежеше жена с извънмерна хубост. Косата й бе златна, тук-там със сребърни нишки, които само подчертаваха красотата й, очите - светлозелени, в тон с късата й тясна дреха, а кожата й беше бяла и изумително гладка. Кормак преглътна с мъка, когато войнът се приближи до дивана и коленичи пред нея. Тя му даде знак да се отдръпне и повика младежа.
Докато той се приближаваше, образът й потрепна и се промени в този на подуто люспесто създание, болно и разкапващо се, а после пак се върна към изящната красота, която бе видял отначало. Стъпките му се поколебаха, но той все пак продължи напред.
-Целуни ми ръка. - каза жената.
Принцът пое нежните пръсти и се наведе, но изведнъж пребледня като смъртник - плътта й се бе подула и червеи пълзяха в дланта му. Той съсредоточи мислите си върху образа на Андюин, стегна се и допря устни до бъкащата от личинки разложена плът.
-Голям смелчага си. Как се казваш?
-Кормак Демонсон.
-Син на демон ли си?
-Син на Утер, върховният крал на Илион.
-С това име няма да си спечелиш приятели тук. - каза тя.
-Нито пък той ми е приятел. негова е вината за смъртта на майка ми.
-Така ли?
Погледът й се спря върху Медлин в дъното на залата.
-А, ето го и моят стар приятел. Далеч си от дома....Много далеч. - и изсъска -Не мога да ти опиша колко ми е драго да те видя.
Медлин се поклони тържествено и отвърна:
-Ще ми се да можех да кажа същото.
Погледът й се върна върху младежът.
-Първото, за което се сещам е насладата, която би ми доставило да те гледам как пищиш и да слушам воя на агонията ти, но ти събуди любопитството ми. А напоследък малко неща възбуждат интереса на Моргана. Така, че говори, красавецо. Кажи защо си тръгнал да търсиш кралицата.
-Защото се налага да превзема кулата. - простичко обясни той.
-И защо си мислиш, че това може да представлява интерес за мен?
-Защото Вотан...Молах е твой враг.
-Това не е достатъчно.
-Казват, че той притежава силата да връща последователите си към живот в плът и кръв. Не е ли възможно и вие да придобиете тази сила, ако държите кулата в ръцете си?
Тя се протегна отново, както си лежеше на дивана. На Кормак му се искаше да може да откъсне поглед от трептящото видение на неземна красота и прогнила смърт.
-Мислиш ли, че не съм се опитвала да го надвия? Какво ми носиш ти, което да наклони везните в моя полза?
-Първо, позволете да попитам какво ви пречи да превземете кулата.
-Силата на Молох е по-голяма от моята.
-А ако той не е тук?
-И къде другаде може да е?
-В плътския свят.
-Това е невъзможно. бях сред онези, които го унищожиха. Със собствените си очи видях Кулайн да го обезглавява.
-И въпреки това, той се е върнал, благодарение на вашия приятел Медлин. Същото може да се направи и за вас.
-И защо ми го предлагаш точно ти, който трябва да ме мразиш от дъното на душата си?
-Защото жената, която обичам беше убита по заповед на Молох и в момента душата й е в кулата.
-Но има и още нещо, нали? Нещо,което е довело Медлин при мен.....както и другите - все хора на Утер.
-Молох държи в плени душата на краля. В окови от плам.
-Сега вече разбирам. и ти искаш Моргана да освободи Утер? Ти не си наред.
Тя вдигна ръка и стражите ги обградиха.
-Молох е жив. - тихо каза Кормак -Сега се нарича Вотан и се готви да нахлуе в Памуковата планина. Само Утер притежава силата да го унищожи. Ако вие държите кулата, когато това стане, няма ли душата на нищо неподозиращия Молох да ви падне право в ръцете?
Тя даде знак на стражите да се отдръпнат.
-Ще обмисля повдигнатия от теб въпрос. Медлин! С принца ще се оттеглим в покоите ми, а ти ще дойдеш с нас. Останалите могат да почакат тук.
Цял час Моргана лежа в покритото си с коприна легло и слуша историята на чародея за това как Молох се е върнал в света на живите. Кормак не каза нищо, само наблюдаваше потрепващия образ на кралицата и се опитваше да разчете израза върху това постоянно променящо се лице. Когато Медлин завърши, тя заговори:
- Винаги си бил самодоволен глупак и накрая си си платил за това. Но пък и Кулаин не е бил там, за да ти отърве кожата. Изчакай в предверието.
Старецът се поклони и излезе от стаята.
-А сега ти, принц Кормак.
-Откъде да започна?
-Например с това как синът на Утер се е сдобил с името Демонсон?
И той й разказа. Очите й засвяткаха, докато описваше любовта на Кулаин към нея, но въпреки това тя запази спокойствие и слуша мълчаливо, поне докато разказът му не стигна до деня, в който викингите бяха дошли в планината и бяха убили Андюин.
-Значи си дошъл тук, воден от любов. Много глупаво от твоя страна, Кормак.
-Никога не съм си приписвал мъдрост, милейди.
-Нека изпитаме твоята мъдрост - каза тя, наведе се напред и доближи лице до неговото. -Ти ми даде всичко, с което разполагаш, нали така?
-Да!
-Следователно повече не си ми нужен?
-И това е вярно.
-Медлин не ти ли каза, че не може да ми се има доверие? Че съм изтъкана от зло?
-Да.
-Тогава защо дойде?
-Той ми каза и друго. Че едно време Кулаин Лх Фера те е обичал. Аз обичам Андюин и знам какво означава това. Тя е част от мен и аз съм част от нея. Без нея съм нищо. Не знам дали злите хора могат да обичат и, ако могат, как злото в тях може да оцелее. Но не вярвам, че Кулаин би могъл да обича човек, у когото няма поне малко доброта.
-Както сам каза, принц Кормак, ти не си мъдър човек. Кулаин ме обичаше заради красотата и ума ми. И ми измени и ме предаде, както е предал и Утер. Взе си друга жена...и аз я убих. Имаше дъщеря, опита се да я спаси, но и тя умря. После се опитах да убия синът й Утер, но с него се провалих. А сега ти ми казваш, че същият този Утер е пленник и го чака смърт.....и неговият син седи в покоите ми и ме моли за услуга. Какво ще ми предложиш в замяна на помощта ми? Мисли внимателно, Кормак, защото много неща зависят от отговорът ти.
-Значи съм загубен, милейди, защото не мога да ви предложа нищо повече.
-Нищо. - повтори тя. -Нищо за Моргана? Остави ме и иди при приятелите си. Скоро ще ти съобщя отговора си.
Той се взря в святкащите й очи и сърцето му се сви.
Моргана беше сама в стаята без огледала, съзнанието й се носеше назад към дните на любов и величие. Тогава Кулаин й беше повече от любовник, повече от приятел. Какво ги бе променило? Властта, която безсмъртието водеше след себе си? Беше родила син на Кулаин, макар че той така и не разбра за него, и Гилгамеш бе наследил в голяма степен дарбата на баща си да борави с оръжия. За съжаление беше наследил и друго - високомерието и безнравствеността на майка си. Мислите й се върнаха към последните години. От всичките й грехове, най-голям беше последният. Бе върнала Гилгамеш от мъртвите и го направи свой любовник. И тази орисия щеше да се повтори, много след това. Тя го знаеше. Грехът, който носеше в кръвта си щеше да се зароди и след години в утробата на нейният род. Но нямаше какво да направи по въпроса.
Сега й предстоеше прост избор. Да помогне ли на Кормак или да го унищожи. Всичко, върху което почиваше мисленето на бившата кралица вещица, крещеше да унищожи това момче, пръкнало се от семето на Утер, който на свой ред носеше кръвта на Кулаин, чрез дъщеря му. Семето на нейното унищожение! Но сърцето й говореше в полза на младия мъж, който бе слязъл в Бездната заради жената, която обича. Кулаин би направил същото....за нея...
Какво беше казало момчето? Шанс да се върне в плът? Наистина ли мислеше, че това ще я заинтересува? От къде би могъл да знае, че най-малко този дар би поискала?
Гилгамеш влезе и свали шлема си. Лицето му беше на влечуго, цялото покрито с люспи. Нямаше и помен от предишната му красота. Но и тя щеше да се възроди. Сърцето й се свиваше, като си помислеше, че някой ден, той пак ще бъде съживен, в целият си блясък и за пореден път ще се влюби в тази, която свали оковите на смъртта от плещите му. Но той още не знаеше това.
-Дам ми момчето. - каза той. -Искам живота му!
-Не. Няма да го получиш. Заедно ще отидем до крепостта и ще я нападнем. Ти ще се биеш рамо до рамо с Кормак и ще го опазиш жив дори с цената на собствената си безопасност.
-Не!
-Ако ме обичаш.....ако някога си ме обичал, ще ми се подчиниш.
-Защо майко?
Тя вдигна рамене и му обърна гръб.
-Няма отговори.
-А когато превземем кулата, ако въобще е възможно?
-Тогава ще освободим и Утер.
-В замяна на какво?
-В замяна на нищо. Това е наградата, Гилгамеш - нищо. И не се сещам за друго, което бих искала повече от това.
-Говориш безсмислици.
-Някога обичал ли си ме?
Той сведе глава.
-Нищо друго не съм обичал. Нито живота, нито битките.
-И ще направиш ли това за мен?
-Знаеш, че ще направя всичко за теб.
-Навремето бях кралица сред народите. Бях красива, а хората ме смятаха за мъдра. В планините стоях редом с Кулаин, заедно надвихме Молох и вярвахме, че сме превъзмогнали едно голямо зло, а хората казваха, че ще ме възпяват през вековете. Чудя се дали още го правят.
Гилгамеш сложи шлема си и излезе. Моргана не го забеляза. Беше се върнала в онзи хубав пролетен ден, когато двамата с Кулаин се венчаха под клоните на огромния дъб, когато светът беше млад, а бъдещето не знаеше граници.
Моргана пристъпи в залата за аудиенция, облечена в доспехи от искрящо сребро, с два къси меча на колана. Кормак, Медлин и римо-илионците се изправиха.
-Ще ти помогна, Кормак. - каза тя. - След малко, Гилгамеш ще дойде при теб, за да ти каже, че армията на кралицата вещица е готова за поход.
Принцът се поклони дълбоко.
-Благодаря ви, милейди.
Кралицата не каза нищо повече, а излезе от залата без да поглежда назад. Вратата се отвори у влезе Гилгамеш. Носеше тежки доспехи в черно и сребърно, а тъмният шлем отново скриваше лицето му. Приближи се към принца и когато очите им се срещнаха, младежът усети омразата му.
-Армията е построена и готова за поход.
Кормак се усмихна.
-На теб ситуацията не ти допада, нали?
-Предпочитанията ми са без значение. Последвайте ме. - той се обърна и напусна помещението.
Навън се беше сбрала безчетна сган от мъж и призрачни чудовища - същества с кръвясали очи и остри зъби, зверове с крила от кожа, люспести мъже с мъртвешко бледи лица и жестоки очи.
-Майко на Митра! - прошепна Викторин. -Това ли са съюзниците ни?
моргана стоеше в центъра на ордата, обградена от огромни хрътки с огнени очи.
-Ела, принц Кормак. - извика тя с протегната ръка. -Тръгни в поход с Атина, богинята на войната!

-Да не заспа?И сега ако се оплачеш от приказката ми ,просто не знам.Сигурен съм, че и майка ти не ти е разправяла такива даже.-мъжа се усмихна сам на себе си.
За миг през главата му премина мисълта колко ли часа е станало, но при положение, че си изкарваше толкова добре, това не го интересуваше особено.

Още веднъж Азии си отбеляза наум колко мъдър бе всъщност учителя й.
-Да не заспа?И сега ако се оплачеш от приказката ми ,просто не знам.Сигурен съм, че и майка ти не ти е разправяла такива даже.-мъжа се усмихна сам на себе си.
Азии си бе затворила очите за да си представя всичко по-обстойно.
Тя набързо отвори очите си и се изправи в седнало положение. Нещо я притесняваше. Гилгамеш?!? Образи от бара изникнаха в ума й.
-Този Гилгамеш...- тя не продължи.
-Бих искала да продължиш, но се боя, че си твърде уморен.- Стана късно, макар че това мен не ме интересува...-
Тя отново легна до учителя си и се загледа в звездите.
Тя не можеше да осмисли, че всичко това е истина... Зачуди се как ли този този войн се е завърнал от мъртвите?!? А какво ли е станало с Моргана? Тръпки я побиха при мисълта за онези жълти очи...

-Този Гилгамеш...- тя не продължи.
О, продължение нямаше...всъщност имаше още куп истории за въпросния войн и за създаването на този прекрасен град и територия, но те бяха безкрайни, като самото време и нощта щеше да им се стори къса.Но Тайлър не искаше да потъва в размисли за Гилгамеш, не желаеше да се връща към отминали неща , понеже щяха да го накарат да мисли за всичко, което тепърва предстоеше, а красавецът благославяше моментите като тези, в които успяваше да избяга от реалността и да загърби поне за малко неволите около битието:
-Какво за този Гилгамеш?Той просто е един жаден за слава подлец, смята, че чрез сила ще сложи света в краката си.Аз дори за не го възприемам като човек, за мен той е просто един скот, грешка на природата и на самата Вселена.-той въздъхна.-Но нека не говорим за това повече...има по-приятни теми на разговор.
-Но ще продължиш ли с историята?-попита досущ, като малко дете Азии.
-Не, за тази вечер приключих с историите...
-Жалко...-отвърна девойката.
За момент и двамата млъкнаха и оставиха щурците около тях да продължат песента си, а тя бе толкова омайна и тайнствена.През нощта човек може да чуе звуци, непознати за дневната светлина, писъкът на сова, вятъра свирещ на пожълтелите листа, пъпленото на насекомите...И всичко това се смиля от луната и излиза под формата на симфония, която може да отнесе съзнанието ти в една друга реалност:
-Чуваш ли ги?-попита мъжът.
-Кои?
-Щурците...понякога ми се иска и аз да съм щурец.Да!Може да ти звучи налудничаво, но помисли само за простата, която ти предлага един такъв живот.Единствените ти тревоги са около това дали някой някога ще чуе песента ти и дали тази вечер ще намериш подходящо листо за да я изсвириш.-блажена въздишка се откъсна от гърдите му.–Приятно ми е...приятно ми да съм тук, да гледам водопада от звезди..с теб.-той се сепна малко при тази си откровеност и се поправи, понеже смяташе, че не прозвуча както трябва.-Имам предвид, че от колко време си тук, а почти нищо не знам за теб, знам единствено, че си упорита и добра ученичка, но не познавам същността ти.Та..ти си май тази, която трябва да продължи с историите...Хайде, разкажи ми нещо за себе си, но не нещо формално.Разкажи ми за мечтите си, страховете...неволите ти.-Тайлър наистина искаше да знае всички тези неща, незнайно дори за него защо, изпитваше неистово любопитство да ги научи.

Азии се учуди на любопитството на учителя й. Притесни се което беше нещо необичайно за нея. Чувстваше го близък а не искаше нейния така непоносим за повечето хора характер да му се стори някак си не перфектен и да не му хареса истинската й същност. Чакай... От кога я бе толкова грижа за хорското мнение? Явно Найтфол бе прав повтаряйки й че Илион я е променил макар краткия й престой до тук.
От къде да започна? Може би да разкажа как съм стигнала до тук?
Тя си припомни как той й каза че му е приятно тя да е тук с него. Значи може би колкото и грозен характер да беше тя може би той щеше да я приеме.
Израснах между нашата раси,но все нещо ми повтаряше,че не съм за там.Все бягах и скитах по цяла нощ.Мислеха ме за трагичен случай не можеха да ме обуздаят.Но просто все нещо в мен ми повтаряше че не съм а там.Та аз просто обожавам приодата...Чувствам се като едно цяло с нея.Един ден се събудих и просто нещо ми прищракна хванах най важното и си тръгнах.Ей така. Заживях по горите точно както винаги съм мечтала.Срещнах Найтфол и с него открихме нещо голямо.В буквалния смисъл.Срещнахме дракони.Незнам дали бе поради това че съм елф или защото са усетили чувството ми за непоколебима свобода и непокорство,но те ме приеха все едно бях една от тях.С години нарад ги изучавах.Накрая разбрах всичко за тях.Бяха мъдри съзнания.Общувахме чрез телепатия и ме учеха на тайните на света и прирoдата.Научиха ме да пазя това което обичам защото само това има значение.Веднъж излязох с тях на лов и докато ги гледах как с такава грациозност тези огромни създания мачкат всичко по пътя си и са толкова могъщи осъзнах,че някъде там нещо ме чака,да стана да хукна към него и да се впусна без да му мисля,нещо предназначено за мен чакащо да го намеря.Осъзнах че е в сферата на силата докато ги гледах.Затова както винаги тръгнах следвана само и единствено от предчувствието си и Найтфол.Нещо друго което искате да знаете? Тя го погледна с усмивка.Имаше нещо много загадъчно в този мъж.Усмихна се и на думите му.Явно все пак за някому бе приятна.

Тайлър слушаше с интерес думите на ученичката си, макар че му се искаше тя да му сподели нещо по-лично, по-интимно, не само факти. Искаше да разбере мечтите й, страховете й, копнежите и поривите. Но и това бе някакво начало. Явно младата красавица не бе свикнала да се разкрива и трудно подбираше думите си. И все пак дръзна да му разкаже доста за себе си. Дали споделяше на всички такъв тип информация? Едва ли. Сигурно дори Лия и Раян не знаеха поти нищо за нея. Не, че това им пречеше да са близки. Но просо не знаеха кой знае колко един за друг. Понякога хората умеят да загърбват миналото на отсрещния, то не ги интересува и го пренебрегват само и само да започнат наново с някой. Но от друга страна, ако не споделиш животът си с този човек, то дали му вярваш? Тези въпроси не са за пренебрегване.
-Нещо друго, което искате да знаете?
Елфът се усмихна благо. Може би му стигаше за една вечер. Подобни опознавания не трябваше да се пришпорват.
-Мисля, че е достатъчно за сега. Предлагам да спим. Беше дълъг ден, следващият няма да е по-различен.
Червенокосата кимна и се настани удобно на тревата. Телата им почти се докосваха, топлината, която излизаше от Сард се блъскаше в кожата й и я гъделичкаше, но се стараеше да не обръща особено внимание на този факт.
-Лека нощ, г-н Тайлър.
-Лека нощ, Азии.
Момичето затвори очи и се отдаде на заобикалящите я звукове на щурци, някой друг бухал и подобни нощни животни, които щяха да я приспят и отведат в един друг свят. Белокосия дълго наблюдаваше звездите. Те сякаш се сливаха една в друга и се разделяха описвайки различни картини от отминали времена. Може би точно онези, за които й разказваше. Историята се създава, мени, а после се повтаря, с нови нюанси, които те карат да се замислиш. Като че ли, в звездите можеше да види всички онези искри от удар на чук по наковалня, за изработване на нужните за война оръжия. Шивачките, които прикрепяха доспехи или балните рокли на царици и придворни дами. Писарите, които записваха ходът на събитията, за да не бъдат забравени. Войниците, които биваха обучавани да маршируват в една права линия, или наливаха вино, за да утолят жаждата си. Една цяла епоха на смелост, доблест, чест, труд и любов. Колко привлекателна само бе тя. Привлекателна и сурова.
Очите на хубавецът се затвориха и той заспа с усмивка на лице. Желаеше отново тези времена да се върнат. Да почувства за пореден път величието на своята държава. Сам не подозираше, че желанието му ще се изпълни и то в рамките на следващата една година....

/Мони, пиши как идва сутринта. Слагай моля те тирета на пряката си реч, защото така се бъркаме./

Азии усети как на Тайлър му се искаше да узнае повече но не я пришпорваше.
Тя не разбираше как споделя всичко с него.Чувстваше че го познава цял живот.Знаеше че може да му довери всичко.
Вечерта бе магическа тя легна до Тайлър топлината която тялото му излъчваше я караше да настръхва.
Червенокосата елфа се събуди с пропукването на зората.Слънчевите лъчи нежно галеха лицето й.Чуваше се вече пеенето на птички и леки раздвижвания на тревата от малки създания.Чувстваше се сякаш е спала върху вода.Огледа се.Учителят й си спреше все така спокойно,свил се до нея.Учудващо бе че човек като него може да го хванеш заспал.Тя очакваше да го види вече станал с закуска и сок примерно.Тя се подсмихна леко и се загледа напред.Изправи се до седнало положение и започна да си играе с тревата.
Усети нещо да се увива около врата й.Бе пухкаво и приятелско настроено.Найтфол си я катереше свободно.От дърветата изникна и Пан.От както се запознаха тези двамата по цял ден си играеха бог знае къде.Той я побутна с влажното си носле и отново изчезна на някъде сред дърветата с Пан.Азии се усмихна тъжно,но се радваше,че е намерил толкова добър приятел.Та те бяха неразделни.
След известно време усети раздвижване до себе си.


ПС:Маги* И сори че не сложих тирета, забравих след като ги замених всичките с спейса:Д

А размърдването естествено идваше от легналият елф до нея, който най-накрая реши да се разбуди. Клепачите му почнаха да мърдат, а мускулите да се стягат, първи признак, че сънят е напуснал съзнанието и тялото е готово да посрещне новият изгрев, или в случая сутрин, защото изгревът си беше отишъл преди има няма три-четири часа.
Азии не се поколеба да се вгледа обстойно в това красиво, изваяно като от скулптор лице и да му се наслади поне още малко. Не, че някога бе копняла за подобно нещо, но точно сега изпитваше желание да му се полюбува. Беше толкова нежен, с бялата си коса и оформените мускули. Определено експонат, който си заслужава гледането. Ето, че и очите му се отвориха, а първото нещо, което видяха бяха тези на ученичката си. Трябваше му около минута да асимилира случващото се и да възвърне спомените си от предишната нощ. Когато и това стана, Тайлът се усмихна и тихо продума баналния, но толкова нужен всеки му поздрав:
-Добро утро!
-Добро да е.
Мъжът се изправи в седнало положение и се огледа. Атлетиума, намиращ се в частност до двора, вече бе започнал пълненето си от ученици, а горските животни ясно разнасяха ежедневните си песни.
-Как спа?
-Като бебе. А ти?
Да, отдавна бяха изоставили префърцуненото обръщение на Вие и това ги удовлетворяваше напълно.
-И аз. Обичам да спя на открито. Освобождаващо е.
-Не мога да бъда по-съгласна.
Изведнъж Разир осъзна, че менторът й доста се умълча, а от горе на всичкото я гледаше с едни такива широки очи и гърчещи се устни, които всеки миг щяха да избухнат в див смях.
-Какво? Какво има?
-Хахаха, нищо, просто....
Той понечи с ръка към лицето й и червенокосата за миг си помисли, че ще я погали. Но вместо това, дланта му тръгна нагоре и стигна косите й, от които извади една дълга клонка.
-Имаш боклук. Хахаха...
-Ха-ха много смешно. - нацупи се красавицата, досущ като ядосано дете, че дори скръсти ръце пред гърдите си и се тросна.
-Е, стига де. Знаеш ли колко сладка беше?
-А?...Наистина?
-Да, отиваше ти. Изглеждаше като някоя нимфа.
Елфката усети как почва да се изчервява и колкото и да се опитваше да скрие този признак на слабост не успяваше. Дори спусна стиснатите си крайници неволно на тревата и се загледа в лика на Сард. Устните й съвсем леко потреперваха, а в гърдите й ставаше топло.
Но всичко хубаво все някога трябва да свърши.
-Ъхъм.... - процеди се прокашляне, което сепна хубавицата и тя се извърна по посока на гласа.
На два, може би три метра от тях, стоеше Раян, със също такива скръстени пред гърдите си ръце, но изражението му не беше сърдито, а ядосано. Не му беше особено приятно, че вижда приятелката си в подобна ситуация и то не с кой да е, а точно със собствения си учител. Вярно, имаше му вяра, но дали имаше и на нея. Все пак Сард бе доста привлекателен мъж и трябва да си глупак, ако не си помислиш, че всяка девойка би се разнежила покрай него.
-Да не прекъсвам нещо? - попита твърдо брюнета, поглеждайки към възлюбената си.
Трябваше да се досети, че щом Пан бе тук, то значи и Раян е някъде наблизо. А положението, в което ги свари е меко казано неловко. И двамата одърпани, с разчорлени коси, видно невчесани поне от дванадесет часа и в полулегнала стойка. И това ако не е едно добро начало на деня, здраве му кажи.

/Маги, извинявай. Понякога се обърквам :*/

Сега Азии виждаше ментора си в нова светлина.Бе така…нежен и мил.
За миг той посегна и всичко в Азии настръхна.Да не би мислеше да я погали?
Той посегна и махна клонка от косата й.
Имаш боклук. Хахаха...
Ха ха много смешно. –
Е, стига де. Знаеш ли колко сладка беше?
А?...Наистина?
Да, отиваше ти. Изглеждаше като някоя нимфа.
За пръв път Азии не можа да скрие чувствата си зад стъклената маска.Лецето й започна леко да червенее.Какво й ставаше?!Та той й е ментор забога!
- Ъхъм.... Да не прекъсвам нещо? –Идваше от отзад и тонът беше раздразнен.
Азии се обърна и видя Раян.Страхотно.Изражението му еше сърдито и недоверчиво което малко раздразни Азии но тя се постара да го скрие.Той и нямаше доверие ли?Плюс това все още не бе взел онова решение.Бе я поканил на бала,бе й показал чувствата си,но все още не изглеждаше сигурен за това и все още не бяха заедно…
Тя стана и набързо се оправи след което се обърна към учителя си с думите:
- Извини ни за малко… -
Той кимна и ги проследи с поглед.
Тя хвана Раян под ръка и го задърпа.Усещаше впития поглед на Тайлър в тях двамата да ги изпраща с поглед.Спряха далеч,че да не се чува какво говорят,но все пак се виждаха.Азии за последно се обърна към Тайлър и срещна погледа му.След което с въздишка погледна сърдития Раян.
Той не я остави да започне и направо мина на темата.
-Какво за бога беше това?!?Сега с него ли си? -
Тя му дръпна един леден поглед.Какво за бога си мислеше това момче.Та той й беше учител.
- Раян да не си си ударил главата?!?Знаеш за чувствата ми към теб!Той ми разказваше история.Просто после заспахме!Какво доверие ли ми нямаш?Виж имам чувството че изобщо не ме познаваш може би трябва да си дадем малко почивка и да се опознаем по добре а? -
- Не..не… не…го…казвай.-Раян звучеше тъжно.Притисна я за дървото и я целуна нежно.Следкоето Азии се плъзна по дървото на долу и повлече Раян с нея.Целувката сякаш продължи вечно.Неудобно й беше да се целува под погледа на някой.
- Виж…- Започна тя пак прекъсвайки целувката- Да си даден малко време а?Искам да си напълно сигурен и да си изясниш чувствата напълно… -
Тя стана.И направи няколко крачки назад.
-Сега трябва да се връщам…Ще се видим после…-Тя му махна и остави момчето там.
Когато се върна при Тайлър той също вече бе пооправен.Този път тя задържа погледа си повече от нормалното върху него.Беше се замислила.Тя седна пак на тревата и се обърна назад.Раян вече го нямаше.

Странно нещо е ревността, а?Страхът упоява съзнанието ти, започва да разиграва пред него и различни налудничави сцени, кои от кои по-жестоки за сърцето.Но такава е любовта, отваря своята чудна бонбониера пред теб, а ти сякаш в просъница избираш бонбон след бонбон, като след това сам можеш да се виниш за избора.Защото не всички са пълни с карамел и опиянени от щастие, понякога попадаме и на злочестия нюанс на тъгата.Точно такъв бонбон бе избрал и Раян в момента, подмамен от една красива червена опаковка, а сега усещаше горчилката на нейната същност, заседнала като буца на гърлото му.Не искаше да продължава повече този разговор, не искаше да слага сол в раната си , която отвори тази гледка и мисълта преминала тогава през главата му.Мисълта, че неговата красива червена опаковка-Азии, може да избере друг пред него.
Пък и наистина му трябваше малко време за да размисли за отношенията им, но по дяволите единственото, което искаше бе да я има.Нейните очи да са първото нещо, което вижда рано сутрин, а сладкия и глас да разведрява деня му.Момчето вървеше из двора със забързан ход, въпреки всичко щеше да му се наложи да се отърси от тези си любовни трепети, имайки предвид срещата, която му предстоеше.

А Тайлър радушно ги наблюдаваше отстрани, нямаше идея какво се случва между тях, не знаеше дали е сериозно и изобщо дали е любов.Като цяло не познаваше любовта, никога живота не му бе предоставял този шанс да се влюби, което бе само по себе си тъжно.Но топлината в гърдите ми предвещаваше по-добри времена.Когато Азии се върна при него изглеждаше видимо раздразнена:
-Проблеми в рая, а?-попита той.
-Щеше да е хубаво ако можех така лесно да го нарека рай, но понякога си е пълен ад.
-Виж, нямаше как да не забележа, че Раян видимо се подразни от това, че си прекарала нощта в моята компания.Познавам го от съвсем малък и за първи път се заема толкова сериозно с момиче, така че не му се сърди.Просто е малко уплашен.
-Разбирам...-измърмори сухо девойката.
Сард се усмихна слънчево:
-Но хайде сега горе главата, предстои ти вълнуващо пътуване, нали така?
Лицето и грейна, като си спомни, че днес бе нея, в който заминава за Сто слънца.Щеше да остане там поне два дни и бе толкова щастлива от този факт:
-Хайде сега, отиди да приготвиш багажа си и ще те чакам след половин час отново тук.
-Но аз сама ли ще ходя?-попита червенокоската.
-Разбира се, че не!-отвърна и Сард докато се отдалечаваше.
Това веднага предизвика куп въпроси в нея.Дали щеше да я пусне да отиде с Лия или някое друго момиче?Или пък щеше да накара Раян да я придружи и там в тази красива територия да изживеят нещо красиво и той най-накрая да признае чувствата си и да реши, че наистина иска да бъде с нея.
Разир се усети, че стои повече от минута така потънала в мечти, след което побягна към стаята си за да опакова, най-необходимото.

/Маги, съжалявам, че ме нямаше толкова време, просто имах нужда от малко почивка.Сега можеш да пишеш в стаята си как си събираш багажа и как се оправяш там./

Азии се върна след половин час точно както й бе заръчано. Качулката й покриваше лицето, но очите й светеха, жадни за ново приключение. Тя отново огледа нещата си.
Найтфол-в наличност.
Оръжия-тук.
Чанта-тук.
Наметало-тук.
Тя се качи на едно дърво, така че да се вижда, но по-скоро и тя да вижда и зачака. Знаеше, че ще има още някой и че ще трябва а пазаруват някакви билки който ги имало само в Сто Слънца. Честно Азии обичаше Илион, но не бе създадена за живот на едно място. Тя нетърпеливо си люшкаше краката напред назад и се оглеждаше за учителя си.

И ето, че в далечината се появи русолявата коса на Срад веяна от лекия полъх на вятъра.Походката му някак достолепна и тежка, като на мъж, който знаеше своето място в този объркан свят и знаеше как да го защитава.А някъде зад него се мяркаше друга коса, по скоро кафеникава и не толкова дълга като на учителя, за миг Азии си помисли, че Раян ще е този, който ще я придружава, но след като фигурите се приближиха на такова разстояние , че очите на момичето можеха ясно да различат ясно фигурата на момчето което вървеше зад Тайлър.Стигаше до рамото му , и косата му не бе кестенява както си бе помислила в началото, а по скоро русолява, само на сенките изглеждаше по-кафеникава.Имаше слънчево излъчване, а усмивката красеше лицето му, което бе толкова чисто, че всяко едно себеуважаващо момиче щеше да завиди на тази безупречно чиста кожа.
Веждите му бяха до съвършенство изчистени, а всеки кичур на косата му прилежно подреден.Дрехите му спретнати, с различни цветове по тях, дори на места имаше бебешко розово, което си не странно за момче.Походката му бе лижерна, плавна, като на котка и човек можеше да се закълне, че ако се загледаш малко по-обстойно, ще откриеш и някой женствени елементи в нея:
-Готова ли сте г-це Разир?-подвикна весело Сард с усмивка.
Девойката скочи ловки от клона и изпъна тялото си, като струна:
-Винаги!-отговори тя уверено.
-Така те искам.
Учителя се отмести за да може придружителя му да застане в целия си ръст пред елфката:
-Азии, това е Томас.Той също е рейнджър в по-горно ниво и наистина има невероятни познания за билките и растенията, като цяло.Има какво да научиш от него, затова реших и да те придружи.Хайде сега, запознайте се!-плесна весело с ръце елфа.
Въпросния Томас подаде галантно ръката си, а гласа му прозвуча някак си провлачено:
-Приятно ми е!Ще бъде супер забавно, обещавам, че ще си прекараме невероятно готско.-обели той равните си зъби в усмивка той.
Момичето го изгледа малко странно, след което хвърли неуверен поглед към учителя си, а той и кимна в знак, че всичко е наред:
-И на мен ми е приятно...предполагам.
-Е, добре, щом вече се познавате сте готови да тръгвате!Прекарайте си добре и наистина си оставете малко време да се позабавлявате.Не забравяйте, че маговете са ненадминати в това отношение.
Азии все още бе на мнение, че в това момче има нещо гнило и го гледаше леко втренчено, Сард забеляза това и положи ръка на рамото и, като я дръпна леко в страни за да и обясни:
-Виж сега, Томас е добро момче....малко е странен...ако мога така да се изразя.
-В какъв смисъл странен?-сбръчи вежди тя.
-Ами, как да ти кажа...с малко по-различна ориентация е....
Разир ококори невярващо очи:
-Искаш да кажеш, че е гееей?-почти изписка тя.
-Шшшт, по-тихо!Не е красиво така да се говори...всеки е свободен да бъде и да обича каквото си поиска, така че го имай предвид и не го съди.
-В никакъв случай няма да го направя, не съм такъв човек.
-Радвам се, хайде сега тръгвайте.Конете ще ви чакат в края на Двора.

/Няма смисъл да описваш как намират конете и пр. Просто пиши как вече пътувате за Сто слънца и ако искаш си измисли някаква ситуациика с този Томас, имаш свободно РП./

На излизане, стигнахме до местната градина в която учениците разпускаха. Подобно на Сто Слънца, тук преди нея точно имаше малка табелка, която показваше името и. "Зеленият Двор"...колко тривиално, не мислите ли? Въпреки това, звучеше някак си красиво.Дори не вярвах, че две думи биха били достатъчни за да опишеш цялата тази красота, която се разкри пред очите ми. Дървета, зелени поляни, дори едно малко езерце, наподобяващо това в родният ми дом.
Още когато стъпихме на това късче неопетнена земя, някак си се почувствах като в собственият си дом. Усмихнах се за пореден път, но този път бе истински. Дори само като гледах зеленият цвят, който се ширеше пред очите ми, тялото ми се успокояваше. Сърцето ми започна да тупка ритмично, а песента на горските птици оттекна в ушите ми.
Погледнах инстинктивно нагоре, търсейки някоя такава птичка. Но уви, така и не видях никъде. Единствено успявах да ги забележа, когато прелитаха от дърво на дърво и се скриваха отново в гъстите клони.
Стигайки до средата на градината (ако може така да се изразя), Алис ми показа малка дървена пейка, на която предложи да се настаним. Нямах нищо против. Заемайки мястото си от единият и край, оставих и едно за нея, където тя спокойно може да седне. Направи го почти веднага, щом аз се настаних. Двамата застанахме лице в лице, а аз положих глава на облегалката, отпочивайки си поне за миг.

- Знаеш ли, не мога да остана много дълго. Трябва да се прибирам към родният си град, ако не искам да си навлека неприятности.
Чернокоската ми отговори единствено с усмивката си.
- Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Много ми помогна и знам, че ще имам полза от това. Ако мога да направя нещо за теб, само кажи. Ако ли не, ще ти бъда длъжник вечно. Когато и да ме потърсиш, знай че винаги ще откликна на молбата ти...

Замълчах за момент, след което подадох едната си ръка напред към нея. Един вид, исках да подпишем някакъв душевен договор помежду си, като си стиснем ръцете. Наистина дължах много на това момиче, което бях виждал едва няколко пъти.

Ръката на Аш се протегна като живителен вечнозелен клон, който знаеш, че никога няма да изсъхне, защото съдържа толкова енергия в себе си, толкова благодатни капки роса, които винаги го поддържат, че може да се превърне в най-стабилното стебло, което света някога е виждал. Вдъхваше на Алис доверие, надежда за едно добро, макар и далечно приятелство и гостоприемство, което щеше да й бъде отплатено, дори без да й е длъжник.
Дланта му не чака дълго, не увисна във въздуха, отритната като ненужен боклук. Напротив, младата госпожица бързо я пое и я стисна между стоите две шепи. Този изблик, този договор, както го нарече сам, трая дълго, очите им светеха от радост, че са се открили, не за друго, а защото в този свят трудно можеш да намериш стойностен човек, който няма да те излъже или използва за лична изгода. Всички копнееха за власт, а хората, които искат власт са готови на всичко, за да я получат, дори да предадат най-ближния си, ако това ще им доведе дивиденти. Тези двамата не бяха такива, искаха просто да са щастливи, всеки по собствения си начин.
-Благодаря ти. - отвърна девойката с миловидна усмивка.
-Не, аз ти благодаря, отново.
Тя кимна и се изправи, като го пусна. Отправи глава право към слънцето, което леко зеленееше от зрителната измама, причинена от гората.
-Несъмнено ще дойда и тогава ти ще ми покажеш вашият живот. Ще бъде забавно, нали? - обърна се засмяна, с притворени клепачи сервитьорката.
-Определено! - изправи се и магът и застана редом до нея, за да се наслади за последно на тази уникална природа, която те караше да се чувстваш нищожен.
Чернокосата го прегърна и продължи да го стиска така дълго, като за сбогуване, поне за сега... Когато се отлепиха един от друг, тя го изпрати до добичето му, което все още стоеше кротко завързано за едно от дърветата и изглежда не бе създавало никакви проблеми с присъствието си. Красивият мъж го развърза и се метна на гърба му, който го чакаше вече от един ден.
-Искаш ли да те закарам до града?
-Не! Ще се поразходя малко. Обичам да обикалям планината.
-Добре. Е, госпожице Алис, беше ми изключително приятно, че се запознахме. Надявам се да изпълните обещанието си за скорошно пътуване до Феникс.
Хубавицата се поклони в лек реверанс и се засмя.
-Обещанието ще бъде изпълнено, господин Аш.
Магът й махна за довиждане, извърна конят и тръгна с лек ход надолу праов към хълмът, който щеше да се появи пред него съвсем скоро.
-Лек път! - провикна се момичето, махайки зад него, а той и отвръщаше със същото до последно, докато не я изгуби от погледа си.
Всичко тук щеше да му липсва. Той се влюби в тази държава още от първия път, когато я видя с Роза и Лаура и тя винаги щеше да заема една специална част от сърцето му. Но бе време да се връща там, където му бе мястото, при другата страна, която заемаше останалата половина от душата му. Там, където бяха приятелите му, възлюбената му и враговете му.....

/Тед, пиши как се връщаш в своята територия, отнело ти е целия ден и се прибираш привечер./