Зеления Двор

First topic message reminder :

Това бе мястото на което учениците разпускаха и си почиваха.Бе пълно с различни видове дървета и растения, красиви алеи и малко поточе.Също така в Градината се намираше и изолатора, място на което се пращаха ученици нарушили реда, определено не искате да попадате там, но случи ли се ще опитате от горчивия вкус на мизерията.В него няма ток, вода и не е обзаведен, само четири празни стени, няма дори прозорци.

Бе хубаво да си отново у дома. Особено след дълго и изтощително пътуване. Ех, Феникс. В мислите на Азии отново се разбушуваха онези мечти. Това бе то да притежаваш свободен дух. Винаги на път. Толкова се бе замислила, че не усети как бяха стигнали вече.
-Азии....Азии...Ехо...- Томас вече бе слязъл от коня си и й помагаше да слезе от нейния, но момичето не внимаваше много и тупна на земята.
Момчето избухна в смях и се наведе да й помогне.
-Къде летиш момиче?-
Тя му се усмихна и извърна поглед.
-Е, май това е то. Ще се видим из гилдията нали?- Попита мъжът.
-Ммххмм-
-Оо, я ела тук!-
Момчето я стисна силно, явно нещо което се предполагаше да е прегръдка и с лекота я повдигна от земята.
След което я пусна и си взе багажа.
-Чао сладка. Ще се видим.-
Азии последва примера му и се насочи към стаята си.

Най-накрая малко спокойствие. Днес нямаше много хора. Това й харесваше. НЕ се огледа за никой познат. А и едва ли някой щеше да я познае с тази качулка на главата. Въпреки това леки кичури се подаваха от там. Тя обичаше двора. Особено по-вътрешната част. Там винаги имаше повече дървета и повече животни. Никакви хора. Само спокойствие. Напомняше й за времето в което живееше с драконите. Тя легна на тревата и погледна към небето. Установи, че бе насъщото място където бяха и с Тайлър онзи ден. Тя си припомни историята и след като се събуди събитията. Колко странен ден бе това.
Тя затвори очи. Бе спокойна нямаше кой толкова да дойде. Може би само някой учител. А ако бе така, тя имаше Найтфол на стража. Всъщност малкия можеше да смачка всеки гладиятор или рейнджър по пътя си. Достатъчно бе само да стане голям и да ги схруска.
//Не знам много много какво да правя сега... Знам, че Раян трябва да ми каже, че ледената кралица иска да ме види.//

Как може да опише това статично спокойствие обхванало целия двор, но не мислите ли, че това бе малко нетипично за него. Как така в територия на елфи, звуците на майката Природа ще секнат току така?Птиците бяха примрели, вятъра не барабанеше по звънливите зелени листа, пчелите стъпваха на пръсти върху чашките на цветята...цялата околия бе притаила дъх.Това бе един от онези моменти, в които ако се заслушаш много добре, ще усетиш по кожата си вибрациите на въздуха. Той трепти ли трепти, сякаш се опитва да ти каже нещо, но ти не си способен да го чуеш. И Азий не го чуваше, тя бе прекалено заета да се вслушва в блаженството, което я бе обхванало...Стоеше на поляната, галеше тревата и се връщаше назад в отминали моменти , които я караха да се усмихва.
Най-после у дома, а? Но всичко бе прекалено перфектно, всичко вървеше твърде добре за да е характерно за иначе така несправедливия живот. Мен лично в такива моменти ме побиват тръпки, дъха ви излиза не пресекулки от устата, а съзнанието ми се е свило в очакване на следващия удар под кръста, който ще ми поднесе съдбата. Сега тя пристягаше връзките на обувките си и се готвеше да срита Разир право в лицето.
Едни очи обходиха местността, тревожни зеници, разширени от тревога търсеха някой, а бели кичури коса падаха пред тях, като пречиха на взора. Мъжът, чиито гърди се свиваха неспокойно , а сърцето му биеше лудо, фиксира червената качулка и се втурна към нея със все сили.
Нямаше време за губене, ситуацията не търпеше отлагане. Усетила чуждо присъствие, елфата се извърна рязко, готова да се защити ако се налага, но се успокои когато видя познатото лице:
-Тайлър? Здравей, тъкмо се върнах и седнах малко да разпусна...-усмихна се момичето и сложи един немирен кичур зад ухото си.
-Ставай!Ставай бързо и ме последвай!-мъжът и подаде ръка.
-Но...но нещо случило ли се е ?
-Азий, нямаме време за губене...тя иска да те види.
-Кой? Кой иска да ме види? Ще ми кажеш ли какво става за бога?
Учителят я хвана за ръката и и помогна да се изправи:
-Лия...Лия беше изчезнала, върна се днес при зори..беше в ужасно състояние..Тя..тя...-мъжът направи пауза и стисна юмруците си от яд.
Тревога изпълни стомаха на девойката, какво се бе случило докато я е нямало. Вярно, че не бе виждала най-добрата си приятелка от онази вечер в бара, когато тя си тръгна с онзи непознат, но.... Тя хвана Тайлър за ризата и го разтресе в пристъп на паника:
-Какво и се е случило! Кажи ми! Какво?
-Изнасилена е!-отвърна тихо той.-Сега те съветвам да тръгваме..тя е в стаята ви и те чака...

/Азий, пиши в стаята ти, реши как ще подходиш в създалата се ситуация./

Да, нощта беше млада. Като току що разцъфнало цвете, като пропукана вечеринка, като девица, която съвсем скоро ще изгуби невинността си. Показваща бавно и предпазливо бялото си лице, протягаща крехката си ръка, за да улови сърпа на надеждите си. Бледа, нежна и чиста като утринна роса пренесла се часове по-късно, когато не слънцето, а луната я озарява, за да й придобие блясък типичен единствено за тъмните цветове. В такива нощи ти идва да забравиш всичко и всички и да се отдадеш единствено на сегашния скъпоценен момент. Скъпоценен, защото е единствен по рода си, а утре няма да го има. Може да има подобни, но те никога няма да са същите. Може да са по-хубави, по-страстни или по-тъжни, но не и еднакви. Точно това прави всеки един миг скъпоценен и специален. Като звездопад бе запаметяващ и като звездопад щеше да остави белези в сушите и на двамата. Заобиколени от тучната зеленина, открояваща се дори в тъмнината, забравили за заобикалящия свят, дори и за Раян, тръгнал си с такова настървение, с такава корист и омраза, запътил се незнайно накъде....дори той бе избутан брутално от мислите на червенокосата красавица. Може би не искаше да го прави, но не отговаряше за това, което се случва в душата й. То, в протест на разума го изключваше от общата картина. Младият елф някак просто не се вписваше в нея, не бе на място, разваляше контурите, разваляше овалите. За част от пейзажа не ставаше, за главно действащо лице още по-малко. В този шедьовър имаше място само за двама - тя и той, а някъде по средата куп неизречени думи. Но защо са им на хората думи, когато понякога погледите са много по-отчетливи, много по-красноречиви и най-важното - много по-истински. Те не са лъжовни, очите, те не са фалшиви. Ако искаш да откриеш истината за някого просто се вслушай в очите му. Онези две малки ядра, които не само са врата, а отварят броеница от врати, една след друга, докато стигнеш до края, до дълбоката същина на действителните копнежи, мисли и чувства.
Мъжът загледан нагоре в черното небе, обсипано с милиарди блещукащи диаманти и момичето загледано право в лицето му. Това приказно лице, което я плени от пръв поглед, независимо дали признаваше тази истина пред себе си или не.
-За какво мислиш? - престраши се да попита най-после тя.
-За теб!
-За... - думите излизаха на пресекулки от изненада. -За...за...мен?!
Сард сведе глава и се усмихна меко, някак забулено, но искрено и топло.
-За теб!
-Какво...за мен?
Белокосия протегна ръка и докосна бузата й. Допирът му бе толкова нежен, здрав и осезаем, но нежен. Като да те докосва лебедово перо. Не, не лебедово - ангелско. Точно така! Като перце откъснало се от крилото на небесен ангел - непокътнато, недокоснато, съвършено. Девойката усети как клепачите й се притварят при този досег, а крайниците омекват. Не бе способна дори да се отдръпне. А може би не искаше. Може би за това бе чакала толкова много време. Нещото, което да върви ръка за ръка заедно с всичкия положен труд. Ако се трудиш само за себе си не си заслужава, нали? Винаги трябва да има и още нещо. Нещо, което те подтиква, което ти дава стремеж, което ти вдъхва воля и надежда. Нещо...или някой...
Учителя дръпна ръката си и бавно и плавно я доближи до себе си. Застанала на колене, с длани подпрени на влажната трева, тя едвам го виждаше от полузатворените си клепачи и буйните дълги мигли. Устните й бяха подпухнали и леко открехнати, а сърцето й биеше лудо.
-Знаеш ли, странно е, но....от известно време искам да направя точно това. Може би не е правилно, но, по дяволите изглежда ми редно....
И без да каже нищо повече долепи плътните си устни в нейните. Езикът му леко проби ципата на забраната и се уви около нейния. Това не бе първата целувка в живота на Азии Разир, но първата такава, която докара трепети по гръбнака й. Като преминало затъпено електричество, толкова сладка, толкова топла, като летен бриз галещ косите ти, като нагрята от слънцето вода гъделичкаща пръстите на краката ти, като шоколад разтичащ се по небцето ти. Беше неописуемо, беше невероятно, наистина невероятно. Момичето не можеше да повярва, че нещо подобно се случва точно на нея. Беше...беше....щастие....

Зад редица дървета един чифт зелени очи ги наблюдаваха ядно. Изгаряха от омраза, от жар, от желание за отмъщение и нанасяне на щети. Но сам осъзнаваше, че това е непосилна битка. Не и срещу Тайлър. Срещу Тайлър не....но срещу Азии - да! Една мръсна, лукава усмивка се разля по устата. Силуета се обърна и се изгуби в тъмнината на нощта. Трябваше да посети едно място точно сега....

/Маги, свободно РП/

Азии бавно спираше да мисли и бе завладявана от копнежа. Това бе най-неочакваното нещо което можеше да й се случи. И метеорит да паднеше сега, Азии нямаше да забележи. Защо точно тя? От всички? Сигурно имаше много красиви ученички който припадаха по него. Ученички. Ами да... Тя му бе ученичка. Това прието ли бе? Може би да след като Тайлър сега я целуваше.
Мозъкът на Азии блокира. Първоначално незнаеше дали да се отдръпне или какво, но след като целувката се задълбочи тя изключи от всички страни. Просто потъна в нощта заедно със Тайлър.
Целувката бе дълга. Никой не искаше да се отделя първи, а и не виждаха смисъл. Азии бавно възвръщаше адекватност. Тя рязко отвори очи. Прекрасното лице на менторът й бе толкова близо до нея. Изглаждаше блажено. Щастливо.
Още няколко момента и на Азии й щракна. Тя рязко се отдръпна, ръката на Тайлър все още на гърба й.
-Какво правиш?- Попита тя леко уплашено.
Лицето на Тайлър премина от вцепенение към притеснение, но тогава лицето на елфата грейна и той ведро отвърна:
-Не е ли очевидно? Целувам те!-
Той я притегли отново към себе си и впи устните си в нейните. Тя го повали на меката трева и обви ръце около него. А неговите се обвиха около кръста й. През целувката Азии можеше да усети как лицето му се разтяга в широка усмивка.
Отделиха се само заради нуждата за въздух и се гледаха така известно време. Накрая Азии проговори с грапав глас:
-Но.. Не разбирам. Ти не показваше никакви признаци днес или когато и да е било! Какво се промени в този момент?-
-Ами... Предполагам, че беше защото ти беше толкова объркана. И всичко с Лия. Не исках да обърквам нещата още повече.-
Той й говореше толкова нежно. Гледаше я толкова нежно. Азии бе сразена. Той винаги бе мил и бнимателен, но сега, за два-три мига той се бе променил към по-любовен аспект.
-Но ти отвърна.-
-Толкова ли си изненадан?-
-Ами... Малко.-
Каза той и се усмихна широко.

Водя те при Лия.
Не! Тя ще се притесни... И разреве. И ще събуди Тайлър, който той също ще се притесни. И ядоса.
На теб?
На мен, на теб... на тях.
Как мислиш дали са мъртви?
Не мисля. Но и едва ли ще ни потърсят. Азии заби глава в меката козина на животното докато то я мъкнеше. Изохка при болката която я удари навсякъде по тялото й. Главата й кървеше. Не много, но не бе приятно със сигурност. Имаше синини по врата и голяна рана на ръката по цялата дължина от лакътя до малко под рамото. Също така и кракът й кървеше. Не знаеше от къде, но и това трябваше да се поправи.
Тогава на къде да ходя? Да се вмъкнем в някоя празна стая на общежитието?
Не! Онази зла жена ще ни надуши. Не можем да си го позволим.
Ние или ти?
Карай към двора. Там ще се излекуваме все някак.
Е, на мен ми няма нищо. Ти си развалината тук. Найтфол издаде звук, наподобяващ давене. Присмиваше й се.
Тя се усмихна слабо и затвори очи.
Когато пак ги отвори, бе подпряна на едно дърво, намираха се някъде по-навътре където зелената гъстота преобладаваше. Червенокосата елфа погледна нагоре. Звездите едвам се виждаха, но беше достатъчно.
Тя се поогледа. Не виждаше никой освен Найтфол, излегнал се на някъде около метър от нея, гледащ я със големите си тъмно сини очи.
Тя посегна към крака си и разгледа раната. Не бе голяма. Щеше да успее а я затвори, но щеше да й отнеме време. Ръката бе това което наистина я притесняваше.
Тя доближи ръката си до отворената рана и бледа зелена, почти бяла светлина засия.

Нощта винаги предвещава енигмени нюанси на живота. Причудливи, щастливи, страстни, омайно лични и интимни или само страшни. Няма значение от вид и род, винаги оставят траен отпечатък върху крехката ти душа. Занданът на деня не е толкова силен колкото нощните часове, защото именно в тях смелостта нараства, а въображението царува. Смелостта да бъдеш самият себе си. Дали забит в поредната кръчма, въргалящ се в кревата на някоя знатна красавица или красавец или борещ се със страховете си. Чуваш ли мелодията на нощта? Заслушай се, тя носи толкова много, цял един нов живот. 
Дворът както винаги красеше околността със своите зелени, жълти и кафяви багри, неподвластни на сезоните. Дори в тъмнината можеш да доловиш песента на щурците и совите, тихото мъркане на спещите животни или шумоленето на листата. Тези пропорции винаги оставаха константни въпреки личните преживявания на отделния индивид. Никога не се променяха, никога не изчезваха, огласяха пътя ти, независимо дали си странник, гост или кореняк. Омайваха те с багрите си, затъпяваха болката ти. 
Дори течащата кръв на Азии не изглеждаше толкова опасна, заобиколена от целият този благодат. Не мислеше за най-лошото, не приемаше фатален край, гордо поемаше болката и я променяше в поредното изпитание, през което трябва да премине, за да стане по-силна, по-издръжлива и жертвоготовна. Независимо от предизвикателствата, докато все още имаше живец във вените си, подобен проблем никога нямаше да я сломи. Спомените се заплитаха в главата й като поредица от оплели се един в друг плевели, драскайки повърхността на мозъка й с многобройните си бодли. Стържеха съзнанието и му придаваха нови окончания. Разяждащи, добри или пък лоши, те бяха нейното минало, което напоследък й се струваше по-близко откогато и да е било. Сякаш се бе върнало, за да й припомни историята, закрила истината, която пропукваше стените в стремеж да излезе на бял свят. Не я напускаше чувството, че съвсем скоро ще се сблъска с това минало, от което толкова ревностно бягаше, което толкова отричаше и искаше да забрави. Смяташе, че то е един отминал живот, носещ й единствено мъка, но напоследък имаше усещането, че може би греши, може би пропуска нещо, за което е била сляпа преди, водена от огорчението. 
Магията й се вливаше в отворената рана, спирайки кръвотечението, стискаща зъби в компанията на верният си другар. И макар желанието да остане сама и незабелязана, планът й се провали, когато от съседното дърво със замах скочи Старкс и елегантно и плавно се приземи върху меката трева. Красивата колежка на Тайлър бе единственият човек в гилдията, който може да те изненада в най-неочакваният момент и този не се различаваше по нищо. Разир познаваше добре бурният й характер и избягваше съревнования с нея, защото знаеше, че трудно различава границата между позволено и забранено. 
-Я, Азии! Какво ти се е случило? На нищо не приличаш!
-Благодаря за наблюдението!
-Ой, не ми се сопкай за това, че си попаднала в беля. 
-Не казвай на Тайлър, моля те!
-Дай да ти помогна!
-Не! Искам сама!
Блондинката се намръщи, но въпреки това клекна и махна ръката й от раненото място.
-Нали не искаш любимият ти да разбира? Така няма да стане, не си достатъчно опитна. А сега кротувай!
Жената положи едната си длан на крака й, а другата на челото и разля енергията си по продължението на цялото й тяло. Червенокосата усети как клетките й се загряват, дори леко щипят от дезинфекционния процес. Само след секунди, отворът почна да се затваря, всички малки рани да изчезват, докато не остана нищо, подсказващо, че е имала пререкания. Единствено физическата умора продължи да доминира, нещо, което никоя магия не можеше да заличи, освен здравия сън. 
-Готово! Като нова! Е, малко мръсна, но иначе ставаш. А сега ще ми кажеш ли какво те е сполетяло или трябва да гадая? Не ми е много до игри с налучкване.

Мракът и дърветата я скриваха добре от нежелани гости, но изглежда това бе изключение за Съни Старкс. Жената изскочи иззад едно дърво, но Азии нямаше сили дори да се стресне. Реакцията на Найтфол бе първична, той скочи на крака, оголвайки големите си ели зъби, но след като видя кой се известява пред тях се поокроти. Азии не очакваше да й помогне. Единствената среща със Съни която помнеше бе при постъпването си в гилдията. Азии не знаеше как бе успяла да застане на страната на Тайлър. Може би бе видял нещо в тях двамата, защото номерът който ги бе накарал да направят бе меко казано ужасен. Та от тази среща Съни се бе проявила като изключително дразнещ човек, който не би помогнал на друг. Чудно защо ли бе учител? В останалите им сблъсъци Азии до такава степен не й обръщаше внимание, че бегло се сещаше, че и тя е участвала в спомена. Но сега учителката бе мила. Наведе се и й помогна въпреки съпротивлението на Азии. През нея пробяга чувство на раздразнение. Никога нямаше да овладее напълно лечебната магия ако все някой друг я лекуваше. Но този път Съни бе права. Азии не можеше да се справи с толкова големи щети. Не и сега. За сега.
-Готово! Като нова! Е, малко мръсна, но иначе ставаш. А сега ще ми кажеш ли какво те е сполетяло или трябва да гадая? Не ми е много до игри с налучкване.-
Жената махна ръцете си от нея, едната кървава и по навик очевидно я забърса с другата, замазвайки и нея.
-Какво стана?- Азии се напрегна. Много неща станаха. Миналото й се опитваше сякаш да й нашепне, че е време. Време бе да го намери най-накрая. Да го освободи. Но Азии имаше две странни предчувствия. Едното бе, че не бе напълно готова все още колкото и да й бе трудно да го признае пред самата себе си. А другото бе, че не ставаше дума само за него. А че имаше и още нещо... Може би трябваше да се върне при драконите? Където бяха прекарали почти целия си живот? Да завърши обучението си там възможно най-бързо и да тръгне в стремеж да осъществи целите си? Или пък може би бе нещо свързано с родителите й? Не. Едва ли.
-Едни... Мъже ме нападнаха. Приклещиха ме в уличка. Явно решиха, че съм уязвима.- Точно какво ти при първата ни среща - Тръгнах да се защитавам, но единият от тях владееше магия. Беше нещо като илюзия... Не съм сигурна. Бяха трима.- Азии не бе сигурна колко от това иска Съни да чуе. Едва ли я интересуваше колко много затова просто спря да говори.
И двете рязко се обърнаха по посока на появил се шум, идващ от към страната на гилдията, една сянка се появи иззад дърво и Азии за миг изтръпна, че това е сянката преследваща я цял ден, тази която вероятно я отведе до капана или бе случайност? Тя бръкна под мантията си където бе оставила ножа си и го сграбчи сигурно. Иззад дървото се показа не кой да е а Тайлър. Страхотно помисли си Азии. Само това й липсваше. Той погледна първо към кървавата си приятелка, облегната срещу дървото, а после и към Съни, със ръце покрити в кръв и се напрегна.

Слънцето бе изпекло преди повече от три часа и цялата околност бе плувнала в жива верига, звучаща, жужаща като трудолюбив рояк пчели. Ученици, гости и преминаващи, се занимаваха с дейностите си, коя от коя по-колоритна и различна, вдъхваща респект, или привличаща внимание и любопитство. В тези ранни, светли, но прохладни часове, листата, почнали да се пъстрят с първите жълто-кафяви багри, шумоляха в неостаряващия лес, пеейки своята есенна песен в съпровод с птиците, които все още не бяха отлетели за топлите страни. Слънчевите лъчи пропукваха през пелерината им и отразяваха чистите, красиви лица, носещи тематичните черти на този окръг. Във всеки един чифт очи можеше да съзреш желанието и старанието, с което подхождаха към задачата си. От арената се носеха ударите на желязо в желязо, така благозвучно, че напомняха църковни камбани и събуждаха у останалите възхищение към тези неуморими хора, които цял живот тренираха телата си и превръщаха една варварска традиция в красиво изкуство, достойно за уважение и адмирации. 
Самите елфи не отстъпваха по нищо от братята си кореняци и изумително боравеха с природата, както и собствените си инстинкти до висше ниво, недостъпно за много други. Вековният народ изпъкваше където и да се намира, дори в собствената си родина и носеше със себе си аромат на спокойствие и душевен мир, който се овладяваше с много труд и интелект. 
Така, отделени от фасадата на сградата, едните подвизаващи се на тучния двор, водещ към гората, а другите защитавани от каменните, непробиваеми крепости на това величествено здание, те бяха разделени, но не и разединени. Фрей-Филт събираше всички под многогодишните си стени и се грижеше за тях с бащинска строгост и справедливост, и майчина жертвоготовност. 
Участие в цялата тази разноцветна плеада бе взела участие и Азии, която сега изпотена почти нацяло, се озърташе на всички посоки, прецизно и внимателно, в опит да долови и най-миниатюрната неестествена намеса. В моментите, в които най-малко очакваше няколко къси остриета, които южните народи наричаха кунаи, профучаваше сред дърветата, право към нея, а тя се опитваше да ги отбегне или парира с помощта на лекия си, напълно достъпен за една жена, меч. Някои успяваше, други се удряха в металните доспехи,с които бе натоварена, които правеха движенията й още по-трудни, и с дрънчене се изсипваха по тревата. Правеше го от близо четиридесет минути, което обясняваше стичащата се по врата и гърдите й пот. Собственикът на оръжията и хвърлящият по нея, се местеше от място на място, като я разконцентрираше и затрудняваше. От време на време долавяше само по някой друг прелестен рус кичур с цвят на слънце и звънливия смях на Съни, който я нервираше допълнително и момичето се питаше дали учителката наистина искаше да я научи на нещо или просто си играеше с нея. 
В умът й се връщаха спомени от предната нощ и как най-неочаквано красавицата се застъпи за нея. Още с появата на Тайлър, червенокосата се вцепени. Не я биваше много с лъжите, затова след напълно логичния въпрос "Какво се е случило" просто замълча и потъна в тишина. Точно тогава Старк се намеси и измисли брилянтната, но неправдоподобна лъжа, че тя е тренирала с нея, затова е в такова състояние. Колегата й не й повярва, а в последствие Разир си призна. Същата вечер, когато се прибраха, се караха жестоко заради безразсъдството й и факта, че не го е потърсила. Легнаха си ядосани и обидени, а на сутринта Сард отказа да я обучава под претекст, че има работа в града, но и двамата знаеха истината - просто й беше сърдит и искаше да я накаже, знаейки, че за нея най-важно е да стане силна. По-важно дори от него. 
Сега Съни й показваше как да използва подобаващо сетивата си, в частност погледа, с който елфите имаха дарбата да виждат на мили далечина. Жената я притискаше не само да вижда на разстояние, но и да долавя малки предмети, каквито бяха кунаите, за да се научи да не я изненадват ненадейно и след време да забелязва и отровна игла летяща към нея, а не само огромни оръжия, които ще ти избодат очите. По доспехите си личаха купища резки, причинени от остриетата, а няколко подобни красяха и лицето и дланите й. Според блондинката нямаше смисъл да си губят времето с по едно-две, затова извади тежката артилерия и от скоро я замерваше с по десетина. Точно един такъв стоманен дъжд сега се изсипа към главата й, в един от скоковете, които хубавицата направи над тялото й, напълно изненадващо. За доброто на всички щеше да бъде, Разир да избегне тези смъртоносни капки, защото за разлика от торса, главата й не бе защитена от каска или подобна протекция. Единствено от нея зависеше дали ще оцелее или ще наниже черепа си, секвайки този млад живот...

/Така! Опиши защита и настрой зарчето на 1. Каквато цифра ти се падне, толкова куная ще избегнеш. Късмет!/

От както Азии бе попаднала в гилдията тя не можеше да понася Съни. Гласът й, видът й, самото й присъствие я нервираха, но от предишната вечер, Съни само й помагаше. Или я бяха ударили в главата с камък или Съни бе замислила нещо. Но червенокосата елфа нямаше нищо против за сега, след като така добре я тренираше. Вярно бе, че не можеше да се оплаче от Тайлър. Той бе страхотен ментор според Азии, но напрежението което учителката внасяше по време на тренировката, изостряйки сетивата й й харесваше. Единственото притеснение на Азии бе дали няма да посрещне смъртта си насред тази тренировка. Напоследък се преуморяваше и деня преди това едва не бе загинала при нападение. Като цяло тя не полагаше никакви сили да се възстанови, а вместо това бе скочила в най-опасната си тренировка да сега.
Когато за последно видя Тайлър, да тренира учениците си в някакво затънтено местенце на гилдията, избягвайки знанието й-неуспешно, защото й бе казал, че имал работа в града, той още й се сърдеше макар, че Азии не разбираше защо. Нито тя бе виновна, че са я нападнали, нямаше как да го повика и даже и когато се измъкна тя едвам имаше сили да се добере със спътника си до гилдията, че камо ли да го вика на помощ. Азии не бе такава и той го знаеше. За това й се сърдеше. Тя бе твърдоглава и упорита. Никога не би поискала помощ даже и за нещо съвсем просто. А него го бе грижа за нея. Просто не можеше да преглътне, че Съни е била там и я е спасила, че тя й е помогнала в тежките моменти, когато елфата бе уязвима. той се упрекваше себе си, че не е бил той там по-рано, преди Съни по причини неизвестно за Азии. Той не бе направил нищо нередно освен да е страхотен ментор и...да. Още неща.
Съни се преметна над нея, с грациозност на която даже и Азии й завиждаше, но бе спокойна. И тя щеше да стигне до там някой ден. Учителката запрати десет куная към главата й, Азии следейки всяко тяхно движение и това на Съни която мигновено се отдалечи на голямо разстояние. Азии се претърколи настрани опитвайки се да избегне оръжията, клякайки и вдигайки меча пред себе си за защита. Азии щеше да избере някое по-предпочитано от нея оръжие, като камата й, но рейнджърката й връчи меча и елфата не се съпротиви и двете знаейки, че Азии не бе достатъчно добра все още да избягва оръжия с друго оръжие, почти толкова малко колкото тях.
Азии не бе доволна от факта, че Тайлър я пренебрегваше така, за това от видно място за обучаващата му се групичка бе започнала да тренира на едни мишени със скритият си дагер. Бе ранна утрин и Азии продължи така, чак до обяд, когато Тайлър разпусна групата която тогава бе взел за обедна почивка. Азии през всичките тези часове настървено нападане усещаше погледа му от време на време върху гърба й. Когато разпусна учениците си, Азии изчака да се изгубят от поглед всички и се сгромоляса на пода. Червенокосата се бе уморила. Не си бе позволила да спре. Полежа така към час и нещо и когато забеляза ментора си веднага скочи на крака и продължи да налага мишената с която се занимаваше.
Небето вече червенееше. Групи с ученици си заминаваха и отиваха, а Азии седеше там. Седеше и упорито налагаше бойната кукла. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне от умора и се задъхваше шумно. Добре, че бе сама и никой не я чуваше. Отклони поглед за секунда и забеляза как и последната групичка си тръгва, но Тайлър остана. той седна на една от скамейките и се загледа в нея. И просто гледаше. Азии се подразни и стисна зъби. Или седеше и й се смееше или чакаше да види кога ше припадне, а Азии имаше чувство, че ще е скоро. И тогава нейното спасение й се яви в образа на досадната рейнджърка. Та похотливо й се ухили и я задърпа навътре в гората. Азии не бе сигурна дали бе доволна или притеснена от факта, че Тайлър видя как Съни за пореден път се намесва и то този път в тренировките й. Тя не бе сигурна какво искаше да му докаже този ден. Може би бе истински глупаво. Не. То си бе глупаво, нямаше съмнение в това, но Азии искаше да докаже нещо на Тайлър.
Съни я остави малко да си почине и тогава започна страшната част. Първо тичаха. Азии имаше чувството, че това се проточи цяла вечност. Струваше й се, че бяха започнали в късния следобед и вече бе на другия ден, но всъщност слънцето огряваше всичко силно в небето.
И ето ни тук. В ситуацията в която бе нашата елфа сега. Не знаеше от къде получава цялата тази енергия, нечовешко бе да се преуморява така. Може би ако се измъкнеше жива от сегашната си ситуация, щеше да си даде един-два дни почивка? И без това Лия я умоляваше и се съсипваше да я гледа да се прибира преуморена късно през нощите.

The member 'Азии Разир' has done the following action : Зар

'Късмет' : 1

Минутите течеха, а Тайлър продължаваше все така неотлъчно да наблюдава протежето си, което за отрицателно време се превърна в негова любовница. Не смяташе, че е възможно толкова бързо да се привърже към някого. Дали бе влюбен в нея, не можеше да каже. На подобен въпрос трудно може да се даде сигурен отговор, без грам съмнение, но със сигурност изпитваше някаква обич към нея. Не й обещаваше звездите, не я залъгваше с помпозни, розови романси, които да объркат ума й и да го разкашкат, но тя чувстваше, че е стабилен и искрен. Ако преди месеци Раян се палеше от всичко, с жаркост на избухващо слънце, воден от страстите си, често несъответстващи с нейните, то учителят бе умерен, даваше й толкова колкото й трябваше, без да е припрян и невъздържан. И все пак, топлотата и строгостта, с която подхождаше към нея бяха достатъчни показатели не само за уважение, но и близост. 
Докато гледаше как тялото й се опитва да премине през металните пластини на оръжията си даде сметка, че може би е нормално. Все пак бе Моринър, а те винаги носеха една забележителна харизма, изпепеляваща виртуозност, която нямаше как да не те впечатли и погълне. Не е чудно, че в миналите години имаха толкова привърженици, дори тогавашния крал. Арманд не се доверяваше на случайни хора. Сега дъщеря му, наследила буйния му и не отказващ се характер, се развихряше пред очите му и въпреки все още зелена, виждаше същия потенциал, който бе видял в баща й преди няколко лета. 
Колкото до самата Азии, тя напрягаше не само мозъка, но и организма си, за да достигне до нивото, за което бленуваше. Сляпа за истинската история на рода си, водена от неприязънта към семейството си, затова, че избягаха от държавата, за това, че я оставиха, за това, че се скриха, тя продължаваше да се изцежда до краен предел, без да се замисля за собственото си здраве. Кунаите раздираха кожата й, забиваха се в месата и разтваряха рани, от които бликваха тънки струйки кръв. Дишането й бе учестено, гърдите се издуваха прекалено бързо, а сърцето биеше прекалено бясно. Червени дири се стичаха по тялото й, дири от провал, но тя не се отказваше. О, не! Пренебрегваше болката, отново и отново, само и само да напредва. А Съни не я щадеше. Това, че отбегна само едно острие, изобщо не я уплаши. Щеше да продължава да я замерва с всичко, с каквото разполага и не защото я мразеше, не защото искаше да я нарани, а защото това бе нейния начин, нейните правила и те щяха да се спазват. Ако не й харесваха бе свободна да се оттегли. Но тя не го правеше и красавицата разбра, че е попаднала на човек, който няма да се откаже при първата спънка. Това й хареса и още повече разшири диапазона на действията си. Нови десет куная лежаха между пръстите й, готови да пронижат нежната плът. Върховете им заплашително, но красиво блещукаха на сутришната светлина, предупреждавайки за наближаваща опасност. Блясъкът се открояваше върху синьо-сивите й ириси, карайки сенки и облачета да се разиграят в тях. Готови бяха да понесат каквото и да е, каквото и да им подготви съдбата. Един полъх на вятъра, едно свистене, едно сцепление и стоманата полетя стремглаво към нея, в желание да я покори. Пренебрегвайки болка и умора, бе време за нов тур себедоказване...

/Азии същата процедура. Пак опит за отбягване, пак зар на 1, за да видим този път колко ще успееш да отбегнеш. Имай предвид, че си понаранена така мъничко и придвижването ти не е чак толкова гладко както преди :Д/

Насред дърветата Азии и Съни продължаваха тежката си тренировка. Младата елфа, цялата в кръв, рани и преуморена продължаваше да се отбранява срещу учителката въпреки, че нямаше повече сили по простата причина, че Азии не можеше ей така да спре и да каже на учителката да й даде пет минути почивка. Не. Преди даже да си е отворила устата Азии щеше да бъде набучена в главата от летящите кунай, който русокосата учителка мяташе по тях. И въпреки цялата тази ситуация и това как червенокосата елфа трябваше да се съсредоточи върху тренировката си и да не пострада силно, тя не можа да не се замисли за Тайлър и за това колко глупаво й се бе разсърдил той според нея. Защо се сърдеше, че не е потърсила помощ от него? Какво очакваше? Да пропълзи на ръце през цялата гилдия, събуждайки всички и стигайки до неговата стая, жалко просната на пода и кървяща? Не. А и какво като точно Съни бе помогнала? Та той много добре знаеше, че Азии не би потърсила помощ и то точно от русокосата красавица. Докато елфата провеждаше в ума си този много жизненоважен монолог, жената срещу нея отново се извъртя и хвърли към нея поредната порция от кунай. десет на брой, те изхвърчаха към Азии със свистене, все едно пронизваха въздуха. Азии се опита пак да се претърколи, но секундата в която тя понечи да извърши това движение левият й крак я прониза от остра болка и тя се задоволи с това да се възползва от кървящата си рана и да се отпусне на земята, тупвайки заедно със бронята опитвайки се да избегне кунайте летящи във въздуха. Азии не бе сигурна как това ще помогне, тя нямаше време да отбележи на какво разстояние са всеки един за да прецени дали са предназначени и за под колената й атаки, на което ниво се намираше тя. Единственото което й остана бе да вдигне меча си за защита.
Сега оставаше и младата елфа да се запита, ако оцелее и тази атака, дали щеше изобщо да съумее да стане? Азии се бе проснала кървяща на пода, слаба и сигурно беззащитна, но поне не се предаваше.

The member 'Азии Разир' has done the following action : Зар

'Късмет' : 8

Виждате разликата, нали? Та тя е очебийна, направо ще ви удари по челото ако не се мръднете на почтително разстояние. Напредъкът, който девойката постигна бе не само впечатляващ, но и възхитителен, имайки предвид физическото й състояние. В миналото, а дори на моменти и в настоящето, Азии не изкласяваше с кой знае какви познания, умения или успехи. Макар решителна, винаги оставаше в нечия чужда сянка. Дали на учителите, приятелите, гилдмайстора или нейната собствена, не успяваше да изкласи и да се докаже като истински представител на расата си, заслужил мястото си в гилдията. Днес обаче, като че за първи път, тя показа не само класа, но и безотказност, с каквато искаше да върши всичко и за в бъдеще. Въпреки стичащата се от вътрешната страна на бронята кръв, въпреки умората, въпреки изтощението, тя направи именно това, което винаги правеше - излизаше победител в последния момент, когато ножът е опрял до кокала, точно преди да падне, тя избиваше от пепелта и оцеляваше и то достойно. Какво караше съдбата да се обръща винаги в последния миг, не знам. Може би винаги започваше прекалено сигурно, по време на процеса попадаше на противник или ситуация, по-сложна от първоначалната идея и като за финал се мобилизираше и даваше всичко от себе си. Може би трябваше да смени тактиката, а може би трябваше да осъзнае, че никой няма да я щади и не трябва да навлиза в спречка твърде самоуверено. Най-високите дървета падат най-силно. Но за пореден път, късметът бе на нейна страна. Тя успя да се защити и спаси от опасността, като само два куная се забиха в бронята, единият в коляното, а другият в областта на корема, издрънчаха оглушително и паднаха на земята, без да я наранят. 
Строполила се на земята, тя дишаше тежко, на пресекулки, като дробовете й да бяха изпомпили и последния въздух от организма й. Потта се стичаше по продължението на лицето и врата й, сърцето биеше лудо, като да изскочи от плътта, а мускулите й трепереха. Трябваше да признае, че до сега, за всичките месеци, не е имала по-трудна тренировка от тази и вътрешно благодареше на Съни, че я докара до това състояние, до този лимит, в който най-накрая успя да изпъкне. 
Самата учителка отиде до грохналото тяло, прилично почти на безжизнено и се ухили доминиращо, като слънцето озаряваше тази така провокативна, но прелестно игрива усмивка. Тя се наведе, хвана момичето под мишци и я повдигна, за да стъпи на крака.
-Браво бе, заек! 
Свали тежката броня от нея и Азии почувства несравнима лекота. Сякаш не камък, а цяла скала й падна от плещите. 
-Стига ти за днес, мисля, че достатъчно те измъчвах. Свободна си да си починеш и помни, че ако желаеш, някой път пак можеш да дойдеш при мен.
Дали щеше да се възползва от тази покана бе спорно. Дали щеше да й благодари също, но преди дори да успее да каже нещо, блондинката се извърна и тръгна към входа на сградата, преминавайки през колегата си, който все така стоеше на пейката и му намигна. 
Самият той се изправи и тръгна към протежето си, веднъж останала сама.
-Не беше зле. - каза единствено.
Хубавицата не му отговори, все още подвластна на болката и само гордостта й не й позволи да се стовари в обятията му, действие, което отбягваше с всичка сила. Не искаше да му показва слабост. 
-Все още ли ми се сърдиш?
-Никога не съм ти се сърдил. Не съм дете, Азии.
-Тогава?
-Не разбираш, нали?
-Не! Не разбирам. - почти му се сопна тя, забравяйки за момент разликата в йерархията. 
-Твърде си твърдоглава. Впускаш се в опасностите без да се замислиш. Сама си ги търсиш дори. Толкова си обсебена да успееш, че забравяш важните неща в живота.
-И кои са те?
-Щастието ти, здравето, спокойствието. Знам, че си амбицирана, но не позволявай на тази амбиция да те остави самотна един ден.
Самота...тази дума не само я учуди. Никога не се бе замисляла. Дали наистина рискуваше радостта от живота, заради идеите си? Дали не отдаваше твърде много омраза за нещо, което, честно да си признаем, не разбираше напълно? Дали не се заблуждаваше или преувеличаваше? Сега, като че за първи път се замисляше над тези въпроси. Бе твърде сложно, твърде объркано и неясно. Миналото й бе цяла плетеница от въпросителни, толкова размити и изпълнени с тайни, че се чудеше дали вярва в истината или в илюзии, които сама е сътворила. Споменът за бележката и срещата, която й предстоеше тази вечер, я убиваше. Малко по малко отнемаше сигурността и трезвата й преценка. Имаше ли нещо общо? Тайлър прав ли беше? Всичко това я удряше като с чук по главата. Трябваше да разбере на всяка цена. Но дали трябваше да промени и себе си? А не бе ли това най-трудната задача от всички?....

/Маги свободно РП. От тренировката получаваш опит - 10. Сила -7, Ловкост -8, Воля -10/

Азии беше на път да се стовари на тревата, когато усети движение зад себе си. Тайлър. Тя бе толкова погълната от Съни, че не го бе забелязала да стой там през цялото време и да я гледа. Натежа й при мисълта. Защо й бе проследил тренировката? Защото искаше да поговорят и да се сдобрят? Защото просто искаше да я гледа? Или като неин ментор-учител се чувстваше длъжен да стой и да гледа напредъка й независимо от желанието й. Азии получи чувството, че му е досадила и това някак я натъжи. Бе се привързала към мъжа и това не й се нравеше. Правеше я уязвима.
Щастие? Здраве? Спокойствие? За всички тези неща Азии не бе мислила от доста време. И ето, че се намери някой който да помисли. Тайлър мислеше за нея. Това я караше вътрешно да се усмихва, но когато довърши изречението си Азии се смрази на място. Самота? Азии никога не се бе нуждаела от никого освен Скайфол. Това не й пречеше. Имаше цели да преследва. Но когато думите се просмукаха в нея, излезли от устните на Тайлър Азии почувства как краката й омекват и не към добро. Може би бе станала параноична, или винаги си бе такава. Нещо й позволи да реши, че той й намеква нещо. Самота. Толкова ли бързо Азии му бе писнала? Или характера й наистина отблъскваше хората. Но Азии не посмя да трогне темата. Знаеше, че си мисли пълни глупости. Или поне така се надяваше.
Ако Азии не мислеше за своето щастие явно този мъж, колкото и заблуден да бе той се бе намерил да мисли. При тази мисъл, тя бе готова да захвърли всичката си гордост и да му се метне около врата, но тогава, тя си припомни истинската си цел. Тя не правеше всичко това заради себе си. Тя го правеше заради него , всичките тези тренировки и преуморявания бяха за да стигне целите си. На нея не й пукаше за себе си. Пукаше й за него. За Лео. Тя бе просто една пионка във плана й. Главната цел бе да освободи Лео и той да е щастлив. Той да има живот. Азии не бе важна тук. И това й се струваше като най-правилното нещо. Тайлър не я разбираше, но и как щеше, когато тя не му бе споделила нищо от това, а и даже да бе сигурно пак щеше да помисли поне малко за нея. Азии знаеше, че прави абсурдни неща. Бе минало много време от тогава. Струваха й се векове, а той можеше даже и да е мъртъв или отдавна избягал от плена си, където и да бе това. Азии нямаше нищо. Нито бе сигурна дали ще го познае ако го намери, нито къде трябва да го търси из този обширен свят, нито дали ще го намери жив, но тя трябваше да опита и нищо нямаше да я спре.
В този момент на елфата й причерня пред очите и тя се хвана за главата, вплитайки пръсти в огнената си коса. Ето. Помисли си тя. Припадаше от нечовешката преумора. Но тогава образи започнаха да изкачат пред очите й и момичето осъзна, че то пак се случва.
Димът я задушаваше. Тя започна да се озърта на всички страни трескаво. Едва виждаше през процеждащата се светлина идваща от тавана или поне това което беше останало от него, сега, когато малко над главите им имаше само отломки на порутената сграда. Лео я хвана за ръката и я дръпна в обятията си, точно когато едно огромно парче площ щеше да се стовари върху нея и да я погуби. Тъмно русата му коса, сега бе цялата разрошена - повече от обикновено а лицето му мръсно, покрито с пепел и кал. Но очите му все така си оставаха живи- сини и играещи, гледащи я със същата тази топлота и загриженост, дори и сега когато бяха между срутващите се отломки на старото здание, дори и сега когато искаха да ги убият по незнайна за тях причина, дори и сега, той стоеше неотлъчно до нея и отказваше да я остави, независимо колко слаба, безполезна и забавяща го бе тя сравнение със самия него.
Той проправи път навън, между писъците и пламъците и веднага ги обградиха. Те се смееха. Смееха се на тях и на беззащитността им. Азии вдигна меча си, въпреки голямото си неумение да борави с него и застана неотлъчно до момчето, вдигнало гордо катаната си готов да убие всеки, който се доближи до тях. Но той само я погледна и й се усмихва, заставайки пред нея. Те му се изсмяха още повече. За тях бяха сладки опитите им да оцелеят. Един от тях пристъпи напред, но бе веднага смъртно прободен в корема, падайки на колене в нозете на Лео, другите отстъпиха назад. Въпреки славата му на експертен боец с хладни оръжия, те, познавайки го, не вярваха до сега, че наистина би посегнал на някой.
-Доближете се...-изцеди той през зъби бавно-и само я докоснете ще ви убия на мига.
Образите започнаха да се размиват пред очите на Азии и тя пак се озова под яркото слънце, пред очите на любимия си. Очите й бяха изпъкнали напред, зениците разширени, а ръката която допреди минути така нежно преминаваше през косата й сега я бе хванала ожесточено, сякаш от това зависеше животът й. Тайлър я бе хванал за раменете и я подрусваше леко, очевидно изплашен от странното състояние на ученичката си. Тя се опомни и пусна косата си, тя оставайки рошава в края където бе хваната така грубо от нея.
Азии го погледна, вече опомнила се. Започваше да свиква с тези ''моменти, както ги наричаше тя, но този бе особено жесток с нея. Този, тя така и не спря да си го припомня ежедневно в главата.
Сега тя поглеждайки го в очите, изражението му изпълнено с неудомение се зачуди, дали да не му каже за писмото. Бе сигурна, че ще види някой неприятел там и в сегашното си състояние, най-вероятно ако се стигнеше да битка, щеше да умре. Но й той не й позволи гордостта й. Не можеше да си позволи, ако се забави, Тайлър да й тича на помощ, защото той знаеше колко проблемна бе тя. Защо изобщо се навърташе около нея в свободното си време? Какво изобщо харесваше в нея? Но този въпрос така и не се осмели да попита. Може би, ако оживееше от срещата си.
-Аз... Трябва да тръгвам.- пророни тя и бързо се измъкна от обятията му, без обяснение, оставяйки го там съвсем объркан и с все още протегнати ръце. Тя му дължеше поне обяснение, помисли си тя. И той щеше да го получи, ако все още я искаше и ако тя оцелееше.