Доджото

Тук се обучава клас Маршъл арт майстор. Залата се намира на последния етаж и представлява кръгла стая с тепих, заемащ почти цялото пространство. Учител е Саюри Рин. Тя поема контрол над всичко, с което се захване и рядко дели учениците си с някой друг. За момента работи сама, тъй като няма подходящ за нея партньор. Стриктна и сурова е, но може да даде много, стига да успееш да й влезеш под кожата.

Прекосявайки коридора все си повтарях предложението му в ума ми. Да отида с него на поход. Цяла нощ заедно, сами, и не лежащи разделено, а реално прекарвайки някакво време. Някой да ме удари с бухалка, за да съм сигурна, че не сънувам. Не, сериозно, някой да ме удари сега....Жалко, нямаше кой.
Минавайки през различните зали се спрях пред една открехната врата. Погледнах през нея, защото долових познат аромат. А вътре беше Арманд. Очите ми светнаха когато го видях. Беше сам и правеше някакви странни източни бойни техники. Беше само по бял широк панталон и увиваше тялото си изкусно като змия. Виж ти. Тези маршалски работи били интересни. Наблюдавах го известно време, наслаждавайки се на уменията му, когато най-накрая реших да наруша покоя му. Влезнах в стаята, а от допълнителното отваряне на вратата той се спря и се извърна.
-А, Ния...
-Здрасти, друже.
-Какво те води тук?
-Нищо конкретно, само минавах и те видях. Много си добър.
-Мислиш ли?
-Определено.
-Е...какво толкова... - опита се да бъде скромен той, но наистина се справяше доста добре. Поне без противник насреща му.
-Как си?
-Добре. Всъщност сега като те виждам, имам предложение към теб.
-Слушам. - заинтересовано отговори той.
-Ами нали знаеш, че работя в кръчмата на Марк?
-Известно ми е.
-Какво ще кажеш довечера да дойдеш с мен? Ще бъде забавно. Тъкмо ще те запозная със съквартиранта си.
-С онзи, с когото се мразите?
-Ааа...ъъъ....ние....не е точно омраза. Абе май почваме да си оправяме отношенията. Та какво ще кажеш?
Искрено се надявах да приеме. Така нямаше да ме е толкова срам да остана сама с Дъст, а и той бе най-близкото до приятел, което имах тук и ми се искаше да дойде. Много ми се искаше.

Арманд я гледаше с любопитство, тази жена винаги се появяваше от нищото . Когато се приближи до него, той за миг усети парфюма и, което го подсети за онази вечер , когато си причиниха всички онези сладки неща.Но странното бе, че някъде дълбоко в себе си, мъжкото в него отказваше да го повтори, не защото не го привличаше и защото се бе представила зле, не, мисълта за всички тези неща, които извърши с тялото си го караха да настръхне.Но след всичко това вместо да гледа на нея като на трофей или възможност за връзка, той изпитваше към нея единствено приятелски чувства.Чувстваше я адски близка, като човек на когото ще сподели тревогите си или ще помоли за съвет.Да, тя беше приятел, адски секси и палав приятел, но все пак такъв.Това не значеше, че ако тя поискаше някои път да повторят щеше да откаже...
Сега Ния стоеше пред него и го канеше да излязат тази вечер:
-Какво ще кажеш довечера да дойдеш с мен? Ще бъде забавно. Тъкмо ще те запозная със съквартиранта си.
-С онзи, с когото се мразите?
-Ааа...ъъъ....ние....не е точно омраза. Абе май почваме да си оправяме отношенията. Та какво ще кажеш?
Той се замисли за момент, започна с бавни крачки да я обикаля като умислено търкаше брадичката си, същевременно я наблюдаваше и не можеше да не забележи как гримасите и се променят като говори за въпросния си съквартирант, как блясъка на очите и се променя:
-Миличка..-започна той.-Този твой съквартирант...хммм.Познато ми е това мъжко държание , нека позная..постоянно се джафкате , когато искаш да поговорите сериозно, той се отдръпва..така ли е?
-Ами...това е защото е идиот.-отвърна тя.
-Това е защото те харесва...вероятно.Но не пречи да е и идиот за да не иска да бъде с такава жена като теб.
-Говориш глупости..ние...ние просто сме си такива.
-Добре, така да е.Но нека се хванем на бас, ако спиш с него или те целуне или покаже каквато и да е форма на нежност към теб, ти ми дължиш петдесет злато.Става ли?Пък ако до месец не стане, аз ще ти ги дам....
-Чудесно, значи ще бъда с петдесет злато по-богата в края на месеца.-усмихна се лукаво девойката.
-Дадено.Ми добре, в осем ще бъда там.-след което добави.-Нищо чудно аз още тази вечер да съм по-богат с петдесет злато след като този мъж те види да танцуваш с мен , нищо не пречи да го подразним малко.Ще е забавно...
-Не искам да гадая...
-Имаш ли работа в момента?Ако искаш мога да ти покажа и да те науча на няколко движения?

Ама, че отворко. Ще ми разравя той за отношенията между мъжете и жените. Да не му припомня аз някои неща. Това в кръга на шегата. Обичах този мъж и не му се сърдех. И все пак нямаше да пропусна възможност да му натрия носа.
-Имаш ли работа в момента? Ако искаш мога да ти покажа и да те науча на няколко движения?
Изгледах го от петите до главата.
-Предлагаш ми хубав мъж, със стегнато тяло да ми показва бойни техники? Как бих могла да откажа. - засмях се.
Всъщност можех да отделя половин час, може би малко повече. До вечерта все щеше да ми стигне времето да науча проклетата песен и да се подготвя.
-Води о лидерю.
Отдръпнах се на известно разстояние, за да имаме пролука помежду ни. Кой знае какво щеше да измисли извратения му мозък. Поне нямаше да се притеснявам, че ще бъде нагъл като Миньон и няма да се опитва да ме обарва, вместо наистина да ме научи на нещо. Вече си го представях. Двамата седим на земята в поза лотус и той ми обяснява, че чрез медитация е най-прекия път до достигане на нирвана и разбиране на смисъла на живота. Напуши ме смях, но се опитвах да запазя самообладание. Все пак маршал арт майсторите се славеха като едни от най-опитните бойци. Нека видим какво умее този земен маг.

-Води о лидерю.-каза девойката и се отдръпна на известно разстояние.
Добре, така да бъде, щеше да и покаже някой неща.Но от този момент нататък, тя бе ученик, който трябваше да изпълнява стриктно заръките на своя учител.
Арманд застана пред нея, като разтвори леко краката си:
-Като за начало, нека се отпуснем.Влиянието на стрес пречи на техниката.-той разтвори ръката си впусна магията си в действие.
Из пространството се разнесе успокояваща музика, която галеше сетивата и ги караше да се отпуснат:
-Искам да затвориш очи и да изчистиш съзнанието си...-заръча Арманд, като допря дланите си една в друга и затвори очи.-Искам да вдишаш и издишаш няколко пъти.
-Трябва ли да казвам "ооом" докато го правя?-пошегува се Ния и се изкиска.
Мъжът отвори очи и я погледна косо:
-Нали искаше да пробваш, ако ще се подиграваш по-добре не се заемай.
-Много си язвителен, добре , спирам.-тя затвори очи и изпълни това, което той и бе казал.
Стояха така около минута две, синекоската постепенно започна да усеща музиката в тялото си, тя проникваше във всяка една вена или капиляр, като изместваше тревогите и напрежението около битието.Накрая остана само музика, с последното си издишване, тя изкара и последното зрънце на терзание.Мъжът отвори очи, лицето му бе отпуснато:
-Отвори очи, преминаваме към втора част.Сега трябва да се поклоним.-както бе със слепени длани мъжа се поклони, а Ния последва примера му.
Позицията на тялото му се промени, ръцете падаха свободно отстрани на него, а краката му отново бяха в разкрач.Вдигна дясната си ръка и описа кръг във въздуха, като леко приклекна:
-Повтаряй движенията след мен.-отново даде заръката си той, а асасинката ги следваше послушно.
Това бе вид загрявка, целта на тези упражнения е тренировка на разума и тялото и възпитание на искреност и сериозност.Много е важно да се спазват заръките на учителя или в случая сенсея. По принцип има предписания за почти всяко движение и неспазването им може да се разбере като знак за непълно обучение, а в определени случаи и като обида.А нашата ученичка за радост на всеки учител бе от най-изпълнителните.
Щом ставаше въпрос за бойно изкуство и техника, тя бе първа на опашката, никога не бе излишно да научи нещо ново, което ще послужи при бъдещи жертви или просто за самозащита на едно по-висше ниво.
Арманд извиваше тялото си със завидна гъвкавост, при която изпъкваше всеки един от мусколите на тялото му, но и Ния не оставаше по-назад, ако имаше още някой в доджото щеше да стане свидетел на прекрасния боен танц на две перфектни тела.При всяко свое движение, блондинът, казваше различни мъдрости и поуки свързани с учението:
-Твоята болка си е твоя болка!Запомни го.Преди да започнем към същинската част има няколко правила, които трябва да знаеш.
Ния се спря като искаше да ги изслуша:
-Не спирай!Когато вършиш това което ти показвам , не само съзнанието ти ще възприема, но и тялото.-тя само кимна и продължи да го следва.
-Каквото и да правиш, прави го с пълно отдаване. Отработвай всяка техника с пълна сила.-той замахна с юмрук към невидим враг, като пристъпи напред.-Техниките ще дойдат, когато няма съзнателна мисъл.Това е важно.
Вдигна крака си на нивото на главата на Ния и разпори въздуха около себе си, тя извърши същото движение след него със завидна лекота:
-Стъпалата трябва да настъпват и отстъпват, да се разделят и да се съединяват.Като танц е, а ти можеш да танцуваш.
Отново изви кръста си все едно избегваше нечии удар, след което замахна:
-Постигни мъдростта да бъдеш търпелив във време на бездействие.Трпение, Ния, търпение.Ти умееш да дебнеш, ще усвоиш и това.
Арманд застана в изходна позиция, като отново долепи длани:
-И последното нещо, което трябва да знаеш - когато избираш пътя на живота си, избери пътя на справедливостта.Вече говорихме за това миналата вечер...за избора.-той отново се поклони, като завърши по този начин първия кръг.-Готова си да преминеш нататък.
Красавецът отново отпусна ръцете си като дланите му сочеха към нея:
-Сега искам да ме нападнеш.Искам да видя как ще ме атакуваш.
Това беше лесно, без да се поколебае девойката тръгна към него и замахна с юмрук към лицето му.Движенията му бяха ловки и той я парира, като сви ръката си и лакътя му мина над нейния, с него бутна надолу ръката и, другата му ръка се насочи към брадичката и като я удари, с премерена сила, разбира се, тялото и се наклони назад, като все едно щеше да прави мост.С ръката, която бе парирал удара и, хвана китката, а другата му сега беше зад врата и и той я притисна, като я накара да падне по този начин на колене.
Постепенно от врата и, лакята му се измести на рамото и така с малко повече сила щеше да счупи ръката и.Когато показа, че няма как да се измъкне, Арманд я пусна и тя се изправи:
-Прекалено много мислиш.Хайде, нападни ме пак.
Той се отдалечи и зачака следващата и атака.

Така значи. Почнах да схващам. Тези психически процеси не ми бяха в силата, все пак съм асасин, но ме заинтригуваха. Щях да им обърна внимание, без да ги принизявам. Щом са измислени значи има защо. Изправих се и застанах пред него. Нямаше да бързам. Отпуснах съзнанието си, издишвайки ненужния въздух. Почнах да си поемам умерени дози и да ги изтласквам равномерно от тялото си, като с всяка следваща успокоявах умът си. Усещах как старата енергия изчезва от организма ми, а на нейно място идва нова, свежа. Тя отпуши носът, мозъкът, дробовете, всичко. Един вид лека медитация, в която обаче си способен да движиш крайниците си. И не само ги движиш. С всяка изминала секунда усещах как тялото ми става все по-чувствително за заобикалящия го свят. Сетивата ми се отключиха, почнах да долавям звука по-лесно, зрението ми се изостри. Сетивността ми се увеличи и ако сега до мен прелетеше някоя муха бях способна да чуя жуженето й и дори да я докосна може би със затворени очи. Но нека не се целим толкова високо все още. Това бе едва първият ми урок. Хората без магия отдават години на обучение, за да достигнат до там. И все пак чувствах, че съм една, може би две идеи по-освободена. А щом тялото ти е свободно, то може да извърши почти всичко. Послушах съвета му и престанах да разсъждавам за крайния резултат, за победата, за успеха. Важен бе пътя, който извървяваш, а не крайната му цел. Изпаднах в унисон със самата себе си. Мирогледът ми се разшири стократно. Повдигнах ръка, отдавайки се на усещането. Тя плавно се извиси до горе и се върна обратно. Същото последва и с другата, краката, главата, кръста, таза, всяка част от трупа ми имаше собствен път, собствена мисия. Стана много по-разчупено, много по-гъвкаво. Мускулите ми не се напрягаха, не трепереха от вълнение. Търпение, повтарях си постоянно, до момента, в който не бе нужно.
Отворих бавно клепачи и се взрях в него. Изучавах всяка една част, всяка една ивица от тялото му. Виждах очертанията му чрез аурата, не чрез материята. Усещах я. Зеленикава, мека, топла. Чувах как сърцето му тупти и кръговрата на кръвта му. Долавях диханието му. Като тъпани, показващи ми точното му местонахождение. Тогава реших да пробвам нещо друго. Затворих повторно очи. Нямаше да ги отворя, до края. Исках да се осланям само и единствено на възприятията на сетивата си. Освободих още повече умът си, изчиствайки го и от последните семки на съмнението. Пристъпих напред. Крачка след крачка, наострих ушите си, така че да улавят и най-малкия шум. Кожата ми усещаше смяната на въздуха, при неговото движение. Не съм сигурна, но смятах, че в момента се въртим в кръг, обикаляйки се като нестинарки, извършващи своя ритуал. Всеки полъх, всеки аромат, ставаха все по-осезаеми. Усещах местата от трупа си, които са по-напечени от другите. Тези, които са в сянка. Всичко. Абсолютно всичко. Да се слееш с природата и материята. До сега никога не бях изпитвала подобно натрапчиво усещане от заобикалящия ме свят.
Когато най-накрая бях готова, се спрях рязко, извръщайки ходило към посоката, в която мислех, че е. Разделяй и владей. Тази стратегия сега ми се струваше толкова правилна. А сега освободи скоростта си. Наклоних се леко, все още стискаща очи и се изстрелях напред. Усетих полъха на вятъра, създаден от сцеплението. Изпънах ръка, не свита в юмрук, а със стегнати, жилави пръсти право напред. Усещах го точно пред мен. Целех се право в сънната артерия. Може би нямаше да успея, но нямаше значение. Достигнах до нещо, което до сега ми бе напълно непознато. Достигнах до пълно освобождаване на тяло, съзнание, мисли, душевност. Чувствах се като глина, която сама може да се движи както си иска. Пътя. Важен е пътя....

Нежната и, но силна ръка се насочи точно към сънната му артерия, сякаш сетивата и доловили шума на кръвта, на кипящия живот се насочиха към тях, като подивели хрътки.Но трябва да отбележим, че в движенията и сега липсваше онази първичност, сега те бяха премерени, преценени с изяществото на хищник, който е изпаднал в унисон с инстинктите си и сега не искаше смърт, а просто да покаже на света своето апокалиптично великолепие.Как когато тялото работи в екип с духа се получава едно произведение на изкуството, достойно за преклонение.
Чрез борбата, да намериш покой със себе си, да се запознаеш с тялото си наново...да разбереш, че в теб е дремел един съквартирант, който е чакал да бъде пробуден и да ти покаже всичките си богатства.
Ния бе постигнала точно този желан синхрон със себе си и сега го демонстрираше с изящество.
Арманд я наблюдаваше във всеки един момент, той не искаше да я научи на поредна бойна техника.Човек не бива да става роб на стандартното, трябваше да си изгради собствена техника и стил.Тя ги имаше, но и липсваше търпение. липсваше и онова анатомично познание върху самото и тяло.Това бе всъщност неговия урок, а и подарък към самата нея.Да и помогне да се извиси и да се види отстрани.Искаше от нея да стане перфектния боец , перфектния хищник, който да властва над света със своето тихо надмощие, демонстрирайки го в правилния момент и върху правилния човек.
Той спря пътя на ръката и и я хвана нежно, като я свали надолу.Момичето отвори очи и го изгледа учудено:
-Пак ли ще ме караш да атакувам?Нещо не направих правилно ли?
Той се подсмихна леко:
-Не...напротив.Справи се перфектно.
-Но как?Аз дори не успях да нанеса удара си.
-Пътят, Ния, пътят е важен, а не крайната цел.Ти извървя своя правилно, достигна до онова състояние на духа, което желаех, опозна тялото и инстинктите си.Това исках от теб.
-Ха..-усмихна се тя все още не вярваща.-Е, добре тогава не може ли поне да те ударя?Тъкмо ме секна...като за награда, за това, че съм добра ученичка.-направи миловидна физиономия девойката.
Арманд се изсмя при думите и, това момиче не спираше да го изненадва:
-Е, какво да те правя...слабост си ми.Ще ти угодя, но внимавай с лицето ми, прекалено е красиво за да е насинено...а пък и...
Устните и се извиха в една от онези лунатични усмивки и докато красавецът не бе довършил изречението си, ръката и се стрелна като усойница към скулата му и се заби в нея.След това Ния придоби изражение на дете, на което току що са му поднесли най-голямата близалка на света:
-Аууу...трябваше да ме предупредиш, луда жено!-търкаше намусено страната си той.
-Какво да ти кажа, Арманд.-въздъхна престорено тя.-Действах инстинктивно...
След което се сети нещо и добави:
-Ей, какво ще кажеш довечера вместо да идваш направо в кръчмата , аз да те взема от стаята ти?Не ми се ходи сама.
Все още леко намусен, той отвърна:
-Добре, но само ако първото питие е от теб.Сделка?

Изправих се от земята и изтупах дрехите си. Усмихнах се доволно. Днешният ден ставаше все по-хубав и по-хубав. Един от малкото такива. В моя живот, макар че не помнех почти нищо от него, рядко имаше хубави дни, а днешния бе такъв и възнамерявах да се възползвам максимално от ситуацията.
-Ей, какво ще кажеш довечера вместо да идваш направо в кръчмата , аз да те взема от стаята ти? Не ми се ходи сама.
-Добре, но само ако първото питие е от теб. Сделка?
Ухилих се и протегнах ръка напред.
-Дадено!
Той ме изгледа леко замислено.
-Какво, няма ли да поемеш ръката ми?
Накрая реши, че е станало време и стиснахме длани като бизнес колеги.
-Добре готин, тогава до после. Точно в седем.
Намигнах му и се отдалечих, оставайки го да продължи със заниманията си. Преди да напусна доджото се извърнах, погледнах го за последно с усмивка и напуснах залата.

Подобно на стадо хрисими и добродушни животинки, само привидно разбира се, всички изкачваха монотонно стъпалата водещи към последния етаж на масивната постройка. Тишината и безинтересността, в която всички върваха имаше в себе си повече шум и глъч от патардията, която неизменно скоро някой щеше да вдигне.
Помещението, в което всички се изсипаха с интензивността и живината на мъртвец, беше напълно непознато на малката асасинка. Е, кухните и стаите на другите ученици също не й бяха много като разграфена карта, но те определено не влизаха в графата тренировачни зали. Девойката разгледа обстойно овалното помещение и малката буца в гърлото й заседна една идея по-дълбоко от обичйното. Така обичаше стаи без ъгли и мънички прекрасни ниши, в които някой да я дебне или тя да върши същото. Имаше нещо примамливо в подобен подбор на интериора и като цяло разбора на пространството. Без тайни, без изненади - само това, което е. Дали?
Цялата им тайфа се разпръсна на малки обособени групички из стаята. Не бяха многочислена армия или нещо от този род, но ясно ли личеше как всеки се стреми да остане с другарче или поне в близост до някого, ако големия лош вълк ги издебне от тъмното. Рен си падаше единак и нямаше желание да се наблъска с останалите като малка групичка от кученца и спокойно да се топлят един друг, споделейки безопасността си. Да си лидер или част от група имаше своите плусове и един огромен километричен минус - изискваше ако не доверие то поне уважение. Подводният камък в малката им идилия, който направо влачеше чернокоската за врата към дъното на морето.
Райден почти инстинктивно реши, че тя ще бъде човека, който ще вдигне врявата и ще сложи крайн на така любимата си тишна. Иронично, но факт.
Крачките й привлякоха вниманието на почти всички, докато тя целенасочено скъсяваше разстоянието между нея и двете момчета с коси с цвят на мътна езерна вода.
Пръста й потупа едното от двете момчета, което може би беше единствения, който поне не бе отразил раздвижването в помещението.
-Ъ, к'во? - онзи прекрасно безпомощен глупав поглед озари лицето му, когато той все пак благоволи да се обърне и да схване, че някой иска вниманието му.
Ноктите на момичето се впиха в плата по шията на момчето и издърпаха лицето му с почти завличащо го надолу движение. Едва не прехапа езика си в опит да обуздае желението си да му съска или още по-добре да му отвърне с ръмжене.
-Следващия път, когато решиш да се правиш на глупак и мен покрай теб се моли да те убият, за да не го направя аз. Надявам се да вярваш във всички налични богове и все някой да ти отвърне и да се смили над теб, защото аз няма.
-Полудя ли бе, мацо?
-Чак сега ли го схвана? Аз не предупредих ли да не ми се качваш на главата, за да не ти набуча твоята на кол?
Картинката сама по себе си представляваше много комична ситуация, ако погледа й не хвърляше искри, които ако издаваха звук щеше да пръщи навсякъде около тях. Мъртвото изражение на останала част от лицето й не подхождаше на желението й да си изпълнява заканите до край. Той определено нямаше цялата вина за случилото се, но основната поне беше неговата. Останалото беше нейна, че го остави без надзор - супер готино е да си детегледачка.
-Хайде да се успокоим, а? - убийцата почти можеше да се закълне, че подканата дойде от Дъст, което едва ли можеше да подобри особено ситуацията. Всичко покрай нея плуваше в хубавата опиеняваща мъгла, която оставяше единствено нея и нещото в ръцете й.
-Аз съм абсолютно спокоен човек! Дантес ми е свидетел, ако изобщо му пука, че точно сега съм самото въплащение на спокойствието.
-Да, личи си...
-Още е цял, нали? Не му изтича нищо от никъде и всеки жизнено важен орган е на мястото си. Значи определено съм спокойна. За сега ...
Мускулите на ръката й предърпаха още по-близо лицето на момчето, което за щастие за сега запазваше мълчание и захвата й придоби онази сила, която подсказваше, че ако натисне още мъничко ноктите й щяха да се забият в нещо. С малко късмет не в нейната длан или поне не директно.

В случая детегледачката беше Арманд, а той май хич не скачаше от радост от този факт. Не само, ми и "децата" почнаха поредният си скандал, който се пропи в челото му и неусетно главата го заболя.
-Хайде да се успокоим, а?
-Аз съм абсолютно спокоен човек! Дантес ми е свидетел, ако изобщо му пука, че точно сега съм самото въплащение на спокойствието.
-Да, личи си...
-Още е цял, нали? Не му изтича нищо от никъде и всеки жизнено важен орган е на мястото си. Значи определено съм спокойна. За сега ...
Магът реши, че е време да се намеси, колкото и да не му се искаше и с бързи крачки, преди да е станало нещо лошо, ги разтърва, заставайки помежду им.
-Добре вижте. Не знам как сте свикнали да работите вие асасините, но в случая сме екип. Тази дума позната ли ви е?
-До колкото си спомням, сами се разделихме на два отбора. - контрира го Дъст според него доста на място.
По изражението на Рен, можем да заключим, че тя също бе съгласна с думите му. Какво го подсказваше? Ами онази лека присвитост на очите и, съчетана с иначе каменното лице.
-Може и да бяхме, но сега всички сме заедно в кюпа. На вън бродят същества, които не би трябвало да обитават нашите земи, отвлякоха демон и то наш, а и предводителите ви се втурнаха да се разправят с този проблем сами. А да не споменавам и предателството на една от нашите собствени. Държанието ви в момента не е като на членове на тази гилдия, а като сърдити деца, на които са им откраднали близалките.
Дългокосият блондин имаше доста голямо право и Чи се отдръпна и свали гарда си, защото колкото и лекомислен да бе в по-голямата част от времето, също така бе и съгледвач и знаеше в какво сериозно положение се намира страната. А собствената й неизвестност само увеличаваше сериозността. Защото ако нещо се случи, нещо, което трябва да пазиш в тайна, за да не се вдигне бунт, то отговорността ти се увеличава стократно.
-Хубаво! - сопна се младият мъж и отстъпи няколко крачки. -Но това не означава, че си ни шеф.
-Не съм и искал да бъда. Веднага щом Ния се върне ще измислим какво да правим.
-А, да и като стана въпрос за нея... - обади се един от зеленокосите, онзи, който поне малко превъзхождаше приятелят си по интелект. -Къде отиде тя?
-При Чосър.
-Аха...а аз имам въпрос. - този път взе думата другия, който до преди малко се намираше в хватката на Райден. -Защо точно тя е натоварена със задачата да ни пази? Ние да не сме на пет?
-А ти кой искаш да е?
-Ми де да знам! Може и аз.
Всички се спогледаха, думите му бяха толкова абсурдни, че ако напрежението не бе толкова наелектризирано, биха избухнали в див смях. Но Картие бе интелигентен мъж и въпреки, че не се впускаше лесно в бой, бе успял да се издигне поне до това стъпало в йерархията на гилдията, което бе двойно по-високо от това на Чи. Човек би си помислил, че него биха сложили на чело, но щом Блъд предпочете синекосата убийца, значи имаше защо. Той много добре знаеше причината, но предпочете да я разясни и на останалите, които толкова напираха за този "пост".
-Нека да помислим. С какво разполагаме? С, извини ме за обидата, идиот, който не само, че успя да бъде хванат, но и нито за миг не се защити. С още един такъв, малко по-читав, но постоянно спасяващ задника на дружката си, поради което забравя доста основни правила в бизнеса и си пати.
Арманд ги отстрелваше като зайци един след друг, като местеше погледа си върху човека, за който говори. Следващ на мушка бе Чи.
-Един сравнително опитен асасин, който обаче доста лесно губи концентрация, а при първия успех забравя за останалата опасност, която може да го дебне от всеки ъгъл.
Дъст се намръщи при това определение, но преди да може да каже каквото и да е, маршалът продължи, застопорявайки очи върху единственият женски представител в залата сега.
-С една красива, опасна персона, която има акъл, има и качества и доста би могла да се развие, но е прекалено нова, липсва й какъвто и да е опит в подобни ситуации и точно затова се превърна в жертва. С един напреднал майстор - визираше себе си. -Който обаче не държи да бъде лидер, защото смята, че все още не е готов за подобно нещо, че има още какво да учи, затова не иска да държи съдбата на толкова хора в своите ръце. И накрая с Ния, която....
-Е психопатка. - обади се Рен, с извърната на страни глава, но все така свити злобно очи.
-Може би. - продължи Картие. -Но нека ти кажа, че тази психопатка за малко да умре, докато спасяваше задниците ви. Да я чухте да се хвали, да иска награда или признание? Не! Вместо това зъзнеше сама със собствените си страхове, защото никой от вас не се сети, че тя също е ранена.
Дъст се извърна учудено към Арманд и очите му се разшириха от чутото.
-Да, точно така. - долови погледа му той. -Тя също е ранена, коремът й кърви, но за разлика от вас, тя не беше излекувана. Да не говорим, че раната вътре в душата й е двойно по-голяма от външната. И както никой не се усети, че е ранена, така и никой не забеляза отчаянието й. Тя не става за лидер, за бога това е истина. Самата тя го знае! Не може да се грижи за вас, дори за себе си, не и психически. Но поне умее да поема ударите вместо вас, едва ли го прави за първи път. Прав ли съм?
Погледът му се заби в този на Чи. Споменът за предната вечер, когато съквартирантката му застана пред чакала, за да го защити със собственото си тяло, връхлетя в ума му и той се почувства гузен.
-Да, така и предполагах....Така че, да, Ния ще е нашият предводител за сега, докато не получим нови инструкции, а Рен ще й помага с каквото може. Точка по въпроса!
Настана мълчание, всеки замислен в собствените си терзания, докато накрая Лу наруши тази тишина.
-Не мислите ли, че доста се забави при дона?
-Сигурно му разправя всичко с подробности, знаете колко държи на подробностите.
И пак настана същото мълчание. Чи отиде при колежката си, вдигна ръка и огледа главата й. Търсеше раната, но от нея бе останала само съсирената кръв и лекото туптене в черепа.
-Съжалявам, че заради моята невнимателност пострада.
Тонът му бе сериозен, а лицето му изразяваше искрено съжаление. Може би наистина бе доста разконцентриран на моменти, нещо, което костваше здравето и, а за малко и живота.

На всеки му избиваше по един или друг начин, на някои по-рано, на други по-късно, не все някога се случваше и можеш само да губиш време в гадаене как точно ще се получи.
Усмивката се плъзна по лицето й и смеха достигна ъгълчетата на очите й секунди преди да даде звук и да се чуе от всички останали. Тя сериозно ли беше нарекла друг човек психопат?
Чи я гледаше в недоумение, но не след дълго заразителното настоение прихвана и него, като тежък грип, който върлува сред хора затворени в малка стаичка. Просто не се получава да се измъкнеш, колкото и упорито да опитваш. Има го само момента, че някои са малко по-имунизирани. Дъст не беше.
-Ама ти сериозно ли? Какво друго можеше да направиш? - Почти през него асасинката продължи мисълта си. Нямаше навик да прекъсва другите и си падаше основно по мълчанието, но нямаше да го остави да се унижава, като разисква евентуални по-добри избори. Свършеното - ами свършило се е. - Пък и да предположим, че би трябвало да се пазя сама. Подцених доста големината на кашата, в която могат да ме завлекат. О, по-лошото е, че ги оставих да го направят.
-Щом казваш... И все пак извинявай.
-Ама ти си голям умник, а? Да нямаш тефтерче с готови отговори за момичета. "Ти винаги си права", "Аз сгреших", "Ти си всичко за мен". О, и любимото ми "Ти променяш нещо дълбоко в мен". Класика!
-Да, защото ти нямаш готов отговор за всичко?
-Абсолютно! Дай сега да ти видя аз главата.
Сивооката девойка се надигна на пръсти и дори се наложи да се подпре с ръка на рамото му, за да не се изръси по лице и едновременно с това да успее да види нещо. Под разпръснатите кичури пепеляворусо се подаваха ит акива напръскани и изцяло обляни в кръв. Започваше от тила му и вадичката достигаше почти по цялата дължина на шията му. Единственото останало от раната беше лека розовееща резка, която сле ддни щеше да бъде само спомен.
-Боли ли те?
-Не!!! - Боже, сякаш го попита дали обича да сяда върху остри предмети или дали си пада по мъже. Скапана мъжда гордост.
Клекнала на земата Рен се зае да рови в попринцип подредения си сак, под зоркия му поглед. Сякаш можеше да извади то там някой звяр и да го насъска по него или още по-лошо - розова кърпичка, с която да започне да го почиства и после да му я подари.
-А, ето ги! Дръж и пий. Не е толкова гадно, колкото вони.
-А, не, мерси!
Райден го изгледа с най-недоволния си поглед и изгълта едната от двете стъкленици в ръката си. Мъничкото шишенце, определено понамирисваше съмнително на треворляк, но определено не беше вонящо. За човек, който харесва билки и зеленина си беше направо парфюм.
-Хайде, няма да те натровя или да те карам да киснеш в тоалетната с часове.
Щом и това не даде нужния екефт, а момичето беше напълно убедено, че главата утре ще го цели с интензитета на серия ритници, реши да смени стратегията. Отпуши парченцето корк от гърлото на шишенцето и понечи да нагълта и втората доза.
-Ама няма ли да прекалиш?
-О, не! Няма...
Събитията от преди една минутка се повториха почти огледално и някой лесно можеше да предположи, че има дежавю или му се губят доста съмнително моменти. Този път обаче целта беше една идея по-близо от предходната.
Устните на Рен се притиснаха леко и плътно до тези на момчето и внимателно засилиха натиска си до почти групо стълкновение. Нямаше време да изпробва дали той ще й отвърне, защото езика й внимателно открехна неговите устни и тревистия вкус се смеси с този на двама им. Коктейла си го биваше и ударите по главите и на двама им само подпомогнаха лекия световъртеж, който момичето започна да усеща зад челото си. Когато последната капчица се търкулна по брадичката й и загуби първоначалната си цел асасинката отпусна пети на земята разделяйки целувката на две двойки започнали да подпухват устни.
-Ама аз не казах ли, че винаги получавам това, което искам? - Изречението в мислите й продължи така " А сега получих две такива неща".
Пръста й избърса малкото зеленикаво поточе на лицето й и следващата усмивка можеше да бъде всичко - триумфална, доволна, подигравателна или даже и присмехулна. Е, можеше да нямат публика, но пък нима така не беше по-весело?

Устата на русокоското пресъхна. Е, не буквално, но в мислите му, сякаш всичката вода от тялото му се изпари. Все още подпухващите му устни леко пулсираха, а сърцето му допринасяше още повече за еуфорията, която изпита в момента. Целувка? Най-обикновена. Но, пък дарена му от девойка, по-хитра и от горска лисица. Вярно, изигра го. Но с тази не очаквана награда, надали някой мъж, изобщо би имал нещо против. Най-малко пък Дъст.
В главата му се завъртя романс от искри, които го накараха да потръпне. Ала, внезапно тази еуфория бе прекъсната, от неканен гост.
Вратата на Доджото се отвори, а на входа му застана г-н Чосър. По изражението му си личеше, че не бе спал през вечерта, а е очаквал някакви вести от двете групи. При появяването на Предводителя, Дъст скочи на крака и съвсем забрави за целувката, която получи преди малко. Той преглътна "на сухо" и присви очи, заради леко-горчивият вкус, който все още усещаше в устата си.

- Разбрах, че сте се върнали
- Преди по-малко от час. - побърза да отвърне Чи.
- Това е добре. Някаква промяна?
Всички се спогледаха вкупом, ала първи се обади Джейк Сю :
- Ния не ви ли каза?
- Ния?! - отвърна неразбиращо донът.
- Арманд каза, че е при вас...
Всички погледи се насочиха към магът, който се бе отделил от групичката.
- Имаш ли да ни казваш нещо...младежо?
Тонът с който заговори белокосия, не се промени. Говореше спокойно, ала силата в думите му се усещаше.
- А...тя каза, че отива при вас.
Ерик не промени изобщо изражението си. Гледаше право магчето в очите, като по този начин показваше властта която притежаваше над него. Искаше сам да си каже всичко, а не да изкопчи думите му чрез мъчения.
- Сериозно, г-н Чосър. Нищичко не знам! Заклевам се!
Ерик огледа и останалите в стаята.
- Някой знае ли, къде е ?!
Никой не отговори в този момент. Всеки гледаше или надолу, или клатеше отрицателно глава.
- Ясно...а къде са останалите? Какво се случи, изобщо?
- Блъд и Франсоа, взеха онзи с лилавите очи и тръгнаха към Сахрид. Открихме, че нападението е извършено от шифтъри, от които открихме неколцина. Единият е мъртъв, ала за жалост другите избягаха.
- А, къде е онази малката...Белана?
- Белинда. Тя е с тях.
- Моля?!
В този момент, Рен се намеси като обясни накратко ситуацията, която се разигра до Пътят за горният град. Щом Ерик изслуша момичето, се приближи до Дъст, а погледа му се спря върху червеното петно на главата му.
- Ти добре ли си?
- Да, г-н Чосър.
- Добре, момчето ми. Явно, вироглавата ви приятелка е тръгнала след Блъд и останалите. Не мога да разбера, защо винаги се вре там, където не и е работата.
Дъст се засмя.
- Не е смешно. Твърде голям инат е и някой ден ще си изпати заради това. От вас, не искам да напускате Базата. Ако някой ги последва, може спокойно да се счита за изхвърлен от тук.
- Ами, Ния?!
Ерик погледна към мага, който загрижено зададе въпроса си.
- Надявайте се да открие Блъд, преди някой да открие нея...
След думите си, Ерик се обърна и затвори вратата след себе си, оставяйки младежите сами. Джейк и Лу се отделиха малко в страни, сядайки право на земята. Арманд се бе загледал в някаква картина, а Дъст продължи да стърчи като пън, загледан в пространството.

Рен, свободно РП :)

За всички стана повече от явно, като летящ към лицето ти кинжал, че щяха да стоят и да подпират стените докато нещо не се случи или точно обратното - докато разни неща се случват, но без тях.
Бездействието се набиваше с подобието на нажежени пирони в черапа и й преобръщаше на стотици посоки чревното й съдържание. Асасинката няколко пъти претегли в главата си евентуалните възможности, докато краката й правеха несвързани тигели по протежението на стаята. О, още един минус за кръглата форма пред останали плюсове. Колкото и да се опитваше да крачи и да не мисли за това повтаряемостта на абсолютно точни интервали само влошаваше нещата.
-Някой смята ли да си пробва късмета и да се втурне след даскалите?
От въпроса й остана само едва доловимото ехо и силуетите на много извъщащи се към нея лица и отричащи жестове.
-Да, така си и мислех. А какво ще правите тогава?
Този въпрос всъщност мъчеше нея повече от предходния. Нямаше какво да губи, пукаше й по-малко и от на Дон-а, а с всяка изминала минута лудостта си прокрадваше път с малки и влажни движения из черепа й. Просто трябваше да прави нещо!
-Нищо. Нищо различно. -Поде по-умната половинка от зеленокосото дуо.
-Което значи или включва?
Сивите й очи проследиха нехайното му повдигане на рамене и реализацията си стоеше съвсем на дневен ред - никой нямаше идея как да убие времето. Нямаше да е много трудно да я надминат по изобретателност, ако само решаха д аизмислят нещо, но май черната дупка този път беше взаимна.
Нямаше значение на къде щяха да тръгнат нещата, ако някой беше казал, че излиза в мкара тя щеше да му се изсмее и да му каже, че в никакъв случай няма да го остави самичък да го глозгат чакалите. Механизмът в мислите й продължаваше да засича, защото тя съвсем съзнателно възнамеряваше да стои и да ги варди с идеята, че все някой ще се пробва да се прави на герой. В това съвсем нямаше съмнения.
-Добре, размърдайте си задниците!
-Моля? - този път контравъпросът идваше от другия заленокоска, който от известно време я гледаше сякаш му е изяла последната баничка.
-Ти, ако обичаш, можеш да се пробваш да размърдаш и един конкретен орган вместо мускулите си. Няма да боли, обещавам!
-За к'ва се мислиш!
-Мисля, че няма да е зле да уползотворим помещението и едновременно с това да поразхлабим леко насъбралия се стрес. И ако някой иска да ми връща за нещо - винаги е добре дошъл!
С тези думи асасинката се позиционира в средата на тепиха и проследи с поглед всеки от насъбралите се представители на мъжкия пол. О, определено ако ги зарежеше само можеше да очаква смао неприятности. Поне можеше да ги създаде сама. За нея, за тях, за всички. Дали се подразбираше, че няма да играе канадска борба с всеки поотделно? Време беше да изкара прашасалите парчета стомана и да се поиграе. Да потанцуват!

"Тази в ред ли е?", бе първата мисъл, която се прокара в главата на абсолютно всички. Не защото е смела, това си личеше, но да предизвика тези мъже, двама от тях, които са по-горен калибър си бе направо смешно, сякаш сам си пъхаш главата в устата на лъва. Ако Джейк и Лу бяха новобранци и надвиването им нямаше да е толкова голяма пречка, то същото не можеше да се каже за блондините, всеки от които разполагаше със завиден запас умения и контрол над индивидуалната си магия. Дори Арманд, който бе тук под формата на маршъл арт майстор, можеше с лека ръка да я повали, само с едно завъртане на пръста и изкарване на истинския си потенциал на повърхността. До сега не бе използвал природния си елемент в базата, но ако се наложи щеше да добегне и до него. А сега, дори любопитството му се увеличи. Сякаш искаше да покаже на малката хитруша, че предложението й е най-малко не на място. Но пък от друга страна щяха да се позабавляват, нали?
Той се изправи от мястото, на което до преди малко стоеше и застана пред нея с лека усмивка, която говореше за много.
-Ти луд ли си? - почти се извика Чи, опитвайки се да спре колегата си, но първия само отмести погледа си към него и още по-широко се усмихна.
-Ни най-малко. Ако дамата иска да се бие, нека се бие. Няма да й секвам удоволствието.
-Ти си по-опитен от нея.
-Факт! Но това не пречи да пробва. Ако не друго, поне ще се измори толкова, че да си седне на дупето и да се кротне.
Райден му хвърли такъв самодоволен поглед, че направо разрязваше думите му на пух и прах. "Не се надявай". А дали? Магът изпука врата си, разтърси ръце няколко пъти и я подкани с все същата галантна усмивка.
-Нали съм джентълмен, предлагам госпожицата да започне първа.
А тя нямаше нищо против и вече умело бе плъзнала едно от остриетата си през ръкава. Сега то седеше стабилно в дланта й, готова да го използва. За жалост, по отношение на магия и контрол на енергия не бе толкова веща все още, затова щеше да се наложи да набляга на физическите си способности. Тя се впусна към него, доста бързо за нивото си и замахна напречно на лицето му. Целеше се право горе, независимо, че бяха от един отбор. Чудесно, но не достатъчно. Картие се наведе рязко, избягвайки върха на оръжието, което застина във въздуха, както и тялото на Рен. Усети леко боцкане в областта на стомаха и когато погледна надолу, видя един заострен дървен прът, който буквално излизаше от дланта на "опонента" й. Върхът му бе забит в корема й и само един единствен напън я делеше от това вътрешностите й да са разпорени.
-Съжалявам, миличка, но не улучи. Да пробваме пак?
Чуждоземецът не получи отговор, а и не очакваше такъв. Веднъж отдръпнал кола, тя се отмести пъргаво като пантера назад и замахна повторно. Мъжът парираше всеки един удар с пръчката, която бе създал, като непробиваем щит. Нито веднъж не я нападна, само се защитаваше. Когато камата се насочваше към главата му, той вдигаше дървото, което поемаше атаката. Така го местеше от място на място, докато отстъпваше, тръгваше странично или напираше напред, според ситуацията. Бойните му умения бяха на доста високо ниво и дори не се налагаше да използва магията си повече. Поне за сега. Бе като игра с кукла. Той кукловода, а тя малката порцеланова фигура, движена от неговите невидими нишки.

/Рен, прецени как ще процедираш, но нека каквото и да е, да е под формата на опит./

Да се насадиш на пачи яйца не беше най-правилния избор, защото при такова сравнение можехме да предположим, че жертвата не подозира какво я очаква, а асасинката съвсем целенасочено си предполагаше колко дълбоко в тресавището може да нагази. Да го играеш примамка беше нещо съвсем в реда на нещата в съмнителния им занаят, ако до такива действия се наложише, но да се правиш на палячо? Да опитваш да смекчиш подсъзнателните желения на хората да се самоистъчкват, да си навличат неприятности и да се правят на идиоти си беше непосилна задача. Единствения начин е ти самият да се оставиш на тези си пориви и както изяснихме в случая да нагазиш в тресавището барабар с пачите яйца. Хрял и зрелища...
Чернокоската се гънеше с всеки следващ почти нескопосан опит за атака и претегляше в ума си дори минималните движения, които противника й правеше при всяко париране и отбрана. О, беше добър и нямаше как да отречем, че натрупаният опит го поставяше няколко стъпала над всички в малката им идилична групичка. Асаиснката продължваше да си играе на зелено стръкче тревичка, което можеш да отсечеш с едно замахване, с всяка следваща крачка, при която дистанцията им непрекъснато се менеше. Нападаше от близо, отстъпваше назад и опитваше с разстояние, което при други обстоятелства би изисквало поне ножове за хвърляне. Огледалните им действия влудяващо приличаха на танц с умерените и точни движения и редуването между нежна плавност и почти грубовата рязкост. Чувствен и почти интимен танц, при който не ставаше въпрос за ухажване или перчене – беше само сила и воля. Понякога дори его.
Сивооката девойка продължваше играта като отпускаше от себе си с всяко негово дойствие, което посказваше, че той е схванал как ще играят играта. Тя напредваше леко, а миг по-късно той отново стоеше ниво над нейните опити. Да потдържаш интереса в една битка е доста по-трудно от това да наръгаш някой докато невинно се прибира в тъмните часове на денонощието. По-трудно и много по-забавно.
Кожата по гърба и настръхваше при всяко превиване и осукваше, което предприемаше, а някъде в ъгъла на зрението й, там където възприятието почти потъмняваше и изчезваше, се нижеха всички настоящи и следи за предхосни движения. Нагаждаше се по неговата скорост, по неговото темно и начин на действие. Дори най-малките и необмислени по природа помръдвания за девойката бяха онези детойли, които можеха да издадат милиметъра, който ще й бъде нужен да улучи.
Прозрението почти я препъна при една от многото безсмислено провалени атаки. Мрежата от силата в нея се избистри като езеро, което винаги е там, но стои прикрито под сянката на множество дървета. Нишките се запреплитаха на множество възли, които тъкачките могат да сметна за завидни, ако изключихме частта, че съществуваха само в нея и мислите й. Лявата й ръка, която противно на схващанията на почти всички, беше нейната основна такава, се стрелна към кръста й. Дланта й напипа чакрама, който бе прикрила в началото на деня и го освободи от мъничката кука, която го задържаше на мястото му. Можеше да предположи, че русокоското беше изненадан от факта, че малката асасинка го запрати по него с ръката, която до преди секунди беше напълно неупотребявана в схватката им, но това не си пролича в ловкостта, с която избегна летящото към лицето му сверично оръжие.
В този момент Райден запрати приготвената изненада към чуждоземецът, като няколко пъти благодари наум на учителката, която я бе научила на малката хитринка. Планът беше ясен: Силата трябваше да го повдигне и захвърли, както се бе получило с грозното бюро и учителката, а чакрамът да рикушира в един от грозните мебели и да се погрижи за изхвърчащия човек. Как да не мразиш кръгли стаи, когато в арсенала ти има подобно съкровище. Дали шеще да се удари под правилния ъгъл? Пробойните бяха доста и корабът можеше да потъне. Тялото й се напрегна и беше готова за всяка възмжна грешка, която щеше да означава, че ще получи подобаващ отговор за малкия си експеримент.

Трябва да се признае, че ако не друго, Рен бе пъргава и пластична, което все още играеше в нейна роля. Не, че магът не беше, но почна да усеща умората по мускулите си, което така или иначе нямаше да го откаже от битката. Докато отбягваше нападенията й, на няколко пъти изгуби баланс, но винаги съумяваше да се върне в играта. Очакванията му, че малката има талант, който само чака да бъде разширен се затвърдиха и това му доставяше удоволствие. Не искаше поредния противник, който ще смачка за минути.
Колкото до планът й, той тръгна в действие и да, действително Арманд бе малко изненадан от използването на лявата ръка, защото до сега не го беше правила. Да крие един от арсеналите си като скрит коз е доста хитро решение, често полезно, но пък може и да се преплетеш в собствените си опити. Е, сега не се случи точно това. Тялото му се вдигна леко във въздуха, а оръжието се заби точно в целта, в масата, рекуширайки право към него. Точността, която бе изчислила се оказа повече от правилна и овалът на стоманата летеше право към главата му. Но малко преди да го докосне, блондинът отпусна енергията си и заля нейната със своята собствена. Получи се нещо като наслояване под нейната, като плацента, после отлепяне и отделяне на слузта от трупа му. Всичко стана доста бързо и Райден не усети кога мъжът се бе освободил от контрола й, така че да падне на крака малко преди да се прости с хубавото си личице. Чакрамът премина на два сантиметра от косата му и се заби в страничната стена, ако можем да я наречем така.
Погледите им се срещнаха, а нашият Фениксиец се ухили доволен от предизвикателството.
-Не е зле.
-Вие няма ли да спрете, най-после? - провикна се Дъст, на който изобщо не му бе забавно и се чудеше колко ще издържат преди да си резнат някоя друга важна част. Я пръст, я цял крайник, я нещо друго.
Но сякаш не го чуха, двамата пак се втурнаха един върху друг, без да обръщат внимание на забележките му. Сега бе момента, магьосникът да напада и още с първия опит одраска ръката на момичето, по продължението от китката до лакътя с върха на кола. Тя стисна зъби, но не изохка. Беше само драскотина, но той и не искаше да е нещо по-сериозно. Не бе сигурен за нея, но нямаше намерение да я убива, осакатява или ранява толкова сериозно, че после да не може да върви със седмици. Достатъчно му бе притеснението за Ния, че нещо подобно да сполети и нея.
Следващата атака бе насочена право към колената й, които искаше да подкоси, а ако успееше, тя щеше да падне по гръб и битката щеше да е приключила. Мъжът замахна натам, държащ дървото като мотика и....

/Дили, позволявам ти да опишеш успешна защита. После продължи боя по своя приумица. Позволявам ти и да го раниш леко, но наистина леко. Нещо подобно на твоето, а при последната си атака пак остави края отворен, за да го приключа аз./

Момичето едва сподави лекият кикот, който напразно се опитваше да се отскубне от гърлото й. Звукът наподобяващ хълцане едва успя да се възпроизведе преди инстинкта й за самосъхранение да се задейства секунди преди мисловните й процеси. Не можеше да повярва колко лесно и естествено организмът й и цялата й същност се настоиха на едва вълна с енергията, магията в нея. Ако дишането беше подсъзнателен процес, то това беше много по-дълбоко усещане - дор по-жизненодажно от подобни процеси. Малко е плашещо да осъзнаеш, колко зависим се чувстваш от нещо, което всъщност е част от теб. Всеки път щом асасинката вплтеше пръсти, метафорично казано, в силата в нея всичко почнато придобиваше нови граници и измерения. Тялото й олекваше почти сякаш от гърба й се разперваха чифт невидими крила, но без неудобството и тежестта, които биха донесли. Мискулите й се отпускаха, а обтегнатите й сухожилия трептяха гъвкаво и елестично като струни на прецизно поддържан музикален инструмент. Възприятията, сетивността, всичко изглеждаше така сякаш преди да се обгърнеш и изпълниш с усещането за сила си бил мъртъв, а сега определено не. Беше толкова живо - животворно усещане. Иронично предвид идеята от къде идваше силата и за какви цели евентуално можеше да се използва.
Миг преди колът да се задвижи по зададената му траектория, погледа на девойката засече предшестващите го стягане на мускулатурата и отпускане в рамената става. Очите й се изпускаха нито една подробност по време на битката, дори когато на нежното й лициче греше огромна почти побъркана усмивка. Или това или празнотата - нямаше особена разлика.
Всичко от момента, когато тя осъна действията му до мига, в който му откликна със своите се проточваше и влачеше сякаш попаднали в безтегловност и понятия като време и бързина се изменяха неумоверно.
Изпълващото чувство се бе разпростряло в тялото й и някак съсредоточено в крайниците й чакаше търпеливо удобния момент. Колът се задвижи. Не не беше това. Още малко. Парчето дърво се движеше почти мълниеносно, но не, не още. О, да сега.
Райден концентрира усещането за енегрия в стъпалата си и цялата мускулна сила, която имаше и оскочи в мигът, когато при други обстоятелства би било късно. Височината си беше изненадваща дори за нея предвид ръста й. Стъпалото й намери лека упора върху вече преминаващото по директорията оръжие и записа две червени точки в тефтерчето й. Получи нужния тласък за следващо действие и леко разхлаби равновесието на противника си.
Нямаше спомен кога точно тънкото и наточено до гъба на възможното острие се бе дгушило в дланта й. Губеше й се премятане, което тялото й направи над това на русокосия си опонент. Много добре обаче си спомняше как стоманата се вряза леко и красиво през челюстта му и част от косата ми. Едва доловима и напълно перфектна червена резка бавно се пълнеше с кръвта циркулираща под нея. Така се получаваше когато получиш порязване от добре поддържано оръжие - красота.
В секундата когато стъпалата й докоскана земята коленете и прожинира й поех преземяването, а торса й се извърна в посока на Арманд и предприе следващата си атака. Всяка избубена секунда си беше пропилян шанс за поражение. Загубена възможност.
-Да, не е зле.
Ръката й стоеше примамливо близко до мястото където черепът и гръбначния му стълб се събираха. Един умерен и точен удар в над лошия случай щеше да го забави и разхлаби поне за минути. Много повече отколкото й бяха нужни. Доката празната й длан се целеше в чувствителното място крака й захождаше към свивките на коленете му.
Същото бавно и отнесено чуство. Беше негов ред да се защитава. Определено се получаваше интерсен танц. Повече от очакваното. Някака по-забавно почти сякаш се изучаваха, опознаваха.

Спарингът продължаваше с всичка сила. За самите участници, той бе истинско забавление. Докато не спираха движенията си, раната по хубавото лице на Арманд заздравяваше от само себе си. Едно от най-силните качества на земните магове. Умение, за което им завиждаха всички останали нации. Те буквално танцуваха един с друг, подавайки си оръжия вместо крайници. Но за другите не бе игра. Или поне за един от тях. Ако зеленокосите другари се бяха облегнали на стената и с удоволствие наблюдаваха малкото фиаско, то Дъст продължаваше да неспокойства, да вика и да се опитва да ги разтури. Уви, безуспешно. Те нямаха никакво намерение да прекъснат това изкуство и дори все повече му се наслаждаваха. Измъкваха се на косъм от опасните ситуации, усмихваха се и поемаха по следващата такава. Адреналинът им се бе увеличил стократно и сега даваше своите плодове.
Но всичко това нямаше да продължи вечно. Рано или късно трябваше да му се сложи края и ако самите те нямаше да го направят, то съдбата щеше да се намеси по най-подходящият начин. Слънчевите лъчи вече пробиваха през призмата на мракът и затопляха телата. И тъкмо когато Картие щеше да нанесе поредният си удар върху крехкото тяло на момичето, вратата на залата се отвори и на прагът й се озоваха тримата ни другари от по-рано. Блъд и Франсоа бяха придобили отчаяно изражение, а колкото до странника с еднобуквеното име О, той изглеждаше бесен и разочарован в едно. Веднъж видели ги, всичко утихна, всички замряха и насочиха погледи към тях, изпълнени с очакване.
-Какво стана? Намерихте ли ги? - извика пръв Чи, който скъси разстоянието между него и учителите му за секунда.
Червенокосата съвсем леко наклони глава и я завъртя отрицателно. Младият асасин стисна юмруците си. Идеше му да ги стовари някъде, за да излее ядът си, но не посмя.
-Какво става тук?
Въпросът на Миньон бе много на място, имайки предвид позите в които заварва останалите, най-вече ученичката си и дългокосия чужденец.
-А, нищо. - побърза да обясни магът, за да не си помислят нещо. -Просто тренирахме.
-Сега не е времето за това, нес па?
-Нямаше какво друго да правим.
-Как така? Нали ви казах да си почивате? Ния така ли се грижи за вас?
Мълчание. Красивата убийца прокара погледа си през всички, но така и не видя малката си последователка. Очите й се свиха, а гърдите я притиснаха.
-Къде е тя?
Поредното мълчание. Ами сега? Как да й обяснят? Как да й кажат, че се е измъкнала и още повече, те са й позволили? Учителката отиде при Дъст и с рязко движение го хвана за блузата, придърпвайки го към себе си.
-Къде е тя?
Тонът й бе заплашителен, непоклатим и злобен. На такава жена няма как да не отговориш, колкото и да не ти се иска.
-Тя....
-Малко избяга. - отговори вместо него Сю, който се чувстваше толкова лежерно, че му бе все тая за който и да е в тази стая.
-Моля! - бе ред на Омар да се втрещи и ядоса.
Разцепи малката групичка като мълния, готова да изпепели всеки по пътя си.
-Как така избягала бе?
-Еми така, със зор. Тръгнала е след вас.
Тримата се спогледаха, а притеснението се прокрадна в душите им както дим излиза от запален комин.
-Не ми казвайте, че не сте я видели. - намеси се Арманд, който почти бе забравил за приятелката си, но сега повдигнали темата наново, страхът го завладяваше.
-Не сме.
-Мамка му! - изпсува Чи, който сега повече от всякога искаше да срути сградата.
-И да ругаеш и да не, вие сте виновни. Познавате я. Да я бяхте спрели.
-Не я видяхме как...
-Значи е успяла да ви заблуди? Браво! И вие сте убийци!
Блъд сипеше обида след обида и то напълно заслужено, докато хлапетата, защото за нея те бяха точно такива, въпреки приближаващата възрастова граница, мълчаха виновно или не. Единствено Франсоа се бе оттеглил до прозореца и наблюдаваше през него, като да чакаше някого.
-Бел...къде се изгуби...?

/Сега чакаме едно интересно включване от страна на новият ни герой. Колкото до "битката" Рен получава сила - 5, Ловкост-5, Опит - 5./

Най-накрая стигнахме до базата. Сигурно наближаваше осем или поне толкова предполагах, поради все още непробилата горещина и липсата на глъч от вътрешността й. При всяко полюшване на конят, стомахът ме пробождаше болезнено, затова бях много доволна, когато странникът стъпи внимателно на земята, нарамил ме като умираща булка. Зарязвайки конете така, се запътихме право към входа. Знаех, че няма да им се случи нищо. Дори бях почти сигурна, че вече двамата коняри са изскочили и са ги впрегнали при останалите, грижещи се за благоденствието им.
-Сега накъде? - попита белокосия, веднъж стъпил в коридора на първия етаж.
-Натам. - протегнах ръка и го насочих към Доджото.
Последно ги оставих в кръглата зала и се съмнявам да я бяха напуснали. Че смееха ли? Горките, ни в клин, ни в ръкав, неосъзнаващи какво става, нито къде съм. Бепе ми малко гузно, защото знаех, че двама от тях са се притеснявали за мен, но пък ако ги бях взела, сега всички щяхме да сме в моето състояние. Лол...това загриженост за другите ли е? Чувството е странно. Някак остро и парещо. А, не, чакай, това са раните ми.
-Държиш ли се, синекосо момиче?
-Ния!
-Моля?
-Името ми е Ния.
-Ния...държиш ли се?
-Кретам. - промълвих точно когато се озовахме пред плъзгащата се хартиена врата.
Със свободната си ръка дръпна вратата и ето, че се озовахме на прага й. Не щеш ли, малката група ученици не бяха единствените присъстващи. Екипа се бе събрал в пълен комплект. Осем чифта очи се обърнаха като втрещени към нас, а аз представете си, окървавена, в обятията на някакъв непознат мъж, какво направих? Ухилих се като дебил.
-Ния!
-Хехеее.....това е Тинрод....

Първата реакция на присъстващите когато вратата се отвори бе да зяпнат от почуда. Вярно, че всички чакаха завръщането на малката убийца, но никой не смяташе, че тя ще е толкова колоритна. Не само, че цялата бе мръсна, две сериозни рани се открояваха по тялото и, една още от вечерта когато всички бяха заедно, не само, че беше цялата червена от изтеклата кръв, а за капак на всичко някакъв белокос странник я държеше. Самата тя изглеждаше като привидение. Крайно отпаднала, немощна, все едно някой бе изсмукал жизнените и сокове.
-Ния! - извика Блъд и се затича към нея, като изобщо не отрази малкото представяне на непознатия.
Веднага след нея я последва Франсоа, който веднъж видял състоянието на малката си тръпка, ако можем така да я наречем, забрави всичко. Пое я от ръцете на белокосия младеж и я постави на земята.
-Мон дию, добре ли си? Какво стана?
-Лу, извикай Ерик. Веднага! - разпореди се Блъд и клекна до ученичката си.
Всички я заобиколиха кой от притеснение, кой от любопитство, а малкия зеленокос изтича извън залата, припкайки като напикано мушкато.
-Дайте и малко въздух хора. - намеси се и Арманд, който понечи да я докосне, за да я излекува.
Синекосата се опита да го спре, но той стисна здраво ланта и, като този път не и позволи да се съпротивлява.
-Стига, не бъди дете. Няма да ми умираш тук.
В рамките на няколко минути раните и заздравяха и от тях нямаше и помен. Точно тогава и пристигна Донът и предводител на това малко общество, доста...да кажем ядосан.
-Ния, по дяволите, момиче. Как може да си толкова твърдоглава? виж се на какво приличаш.
-Мон ами, стига. Важното е, че е добре. - постави длан на рамото му Миньон, за да го успокои.
-Важно! Да, важно е, но нужно ли е да се остави да я ранят? Нищо не постигнахме. Не стига, че изпуснахме мръсниците, ами дори не знаем на къде са се запътили.
-Аз знам. -обади се свестената синекоса красавица, напук на всички.
-Какво? - обърна се учудено към нея лидерът на базата. -Какво каза?
-Аз знам. Чух ги като ги следвах. Отиват в Шеридан. Сигурно вече са се телепортирали, взимайки предвид силата им.
Всички се спогледаха, а Чи клекна до съквартирантката си и я погледна право в черните очи.
-Ния, сигурна ли си в това, което казваш?
-Напълно. Отиват в Шеридан. Само това успях да разбера.
-Това е повече от достатъчно. - възкликна Донът доволен от новополучената информация.
-Хехе...почти си заслужаваше рискът да умра, а? - пошегува се ученичката, но не всеки и отвърна със същото.
Въпреки, че се бе справила добре, бе постъпила глупаво.
-Добре. Поне това знаем За сега никой няма да се намесва. Колкото до младите, мисля, че заслужават някакъв вид награда за работата си. Вие двамата - обърна се към зеленокосите другари, които бяха като две капки вода. -Не бяхте много полезни, но все пак се чувствайте свободни няколко дена подред да не ходите на тренировки, за да си починете.
Май нямаше по-добра награда за тях, защото се ухилиха широко и плеснаха ръцете си високо във въздуха под звука на гръмките им възгласи.
-Идиоти! - прошепна сама на себе си Рен, докато клатеше глава.
-А, ти? - обърна се този път към нея Чосър. -Заслужи си го. Кажи, какво желаеш. Всеки асасин получава заплащане за труда си. Тъй като аз не мога да дам пари на учениците си, ще се съглася на едно твое желание. Та...какво ще бъде Рен?

/Дили, ти си/

Какво щеше да бъде? Въпросът кънтеше до болка в главата й, усилван единствено от факта, че отговорът беше по-непонятен и от надвисналото в този момент гробовно мълчание. Човек да каже, че Дон-ът току що я бе попитал кой размер сутиен носи и дали не иска да идат заедно да си понакупят малко бельо. " Днес дантелите са на мода, но да знаеш муцка, докараха стра-а-ашни копринени бикини" Направо да си умреш - буквално.
Крайно усъмняващите мисли, които се прескачаха в главата й и пееха весели песни свидетелстваха колко невъзможно и се струваше да измъдри разумен отговор. Какво можеше да си поиска? Имаше всичко, от което смяташе, че се нуждае. Всичко, което някой можеше да й даде. Храна, покрив над главата, обучение, което да влиза в графата - в нормален ред на нещата.  
Скачащите от щастие дебили от едната й страна я наведоха към едни доста разграничаващи я от тях идеи.
-Добре, реших го! - изречението звучеше в същината си повече като "Може би знам какво искам, но май не съм сигурна". Само, че нямаше да избълва такава простотия, която на всичкото отгоре се раждаше в главата й по-рядко и от съвестта.
- Да каже, че искам извънредни занимания. Всякакви и колкото може повече. Тренировки, работа, задачи и всичко, за което се сетите и може да сме си от полза взаимно. Да ме бутнете в списъка в главата си в челните места за такива екскурзийки и експедиции. Дали ще е възможно?
Така поставен въпроса или щеше да бъде приет или той трябваше да измисли хубава причина да го увърти и преиначи. А, трябваше ли?
-Наистина ли искаш това? - в гласа му се четеше почти изненада предвид радостта на двете момчета и една идея развеселеност. Мазохистите със садистични наклонности разсмиваха хората.
-А, не! Аз само се ебавам със всички. Основната цел в живота ми е да се излежавам по цял ден, да си приказвам сладки приказки с готиния барман и в случай, че ми доскучае да се почесвам отзад. Разбира се, че съм напълно сериозна.
Както сега и винаги, когато ставаше въпрос за услуги, работа, ангажименти и неприятности.

Извънредни занимания? Тя искаше извънредни занимания! Реално Донът бе изненадан. Защо? Защото вместо да си избере нещо по-лесно, тя се натика право между шамарите. Или поне така мислеха учениците от соя на зеленокосите глупчовци, които толкова пък се радваха на безгрижието си. Тези, които искаха да преуспеят бяха друга работа. Те достигаха до нивото на Блъд и Франсоа, или поне се доближаваха до него, и бяха доволни от резултатите, които са пожънали. Въпреки, че Рен и Чосър не се спогаждаха, той бе впечатлен от желанието и. Усмивката, която се разля по лицето му бе достатъчно доказателство за това, а поглдът, който отправи към Миньон бе по-ясен и от най-ясният ден в пустинята.
-Твоя ученичка е. Ще и дадеш ли шанс?
Чернокосият красавец изгледа подчинената си от главата до петите. Онова глупаво момиче от търга за човешка плът бе израснало поне малко. Самият той знаеше, че тя има талант, но пък и имаше още много какво да учи. Мъжът се почеса по тила, разрошвайки дългата си коса и повдигна рамене.
-Мога да и отделям малко повече време отколкото на другите.
Това беше достатъчно, нали? Напълно достатъчно щом идваше от него.
-Само че сега съм изморен, та нека поспим първо няколко часа, пък на обяд да дойде в тренировъчната, биен?
-Устройва ме! - заяви доволно красавицата и за да не губи никакво време, направо изхвърча от залата, а малко след нея последваха и двамата хлапашки другари, шумно прозявайки се.
Енергичността и инатът, с който Райден вършеше нещата накара Дъст да се усмихне подире и. Това момиче определено знаеше какво иска и как да го получи. Но веднага напуснала Доджото, вниманието му бе приковано от следващите думи на лидера му.
-Ами ти, бунтарке? Би трябвало да те накажа, че си пренебрегнала явна заповед....
-Но пък неподчинението и се оказа в наша полза, не'с па? - намеси се бързо червеноокия асасин.
-Да....точно затова кажи какво ще искаш ти вместо заплащане и да се свърши тази дълга нощ най-накрая.
Сега всички останали бяха приковали погледите си върху Ния, а в частност и новият и "приятел", на кого щяха да обърнат специално внимание след като синекосата получи наградата си.
-Е?

/Рен, ти спокойно може да пишеш в стаята си. Ния, ти си/

Желанието на Рен беше....е, разбирах защо го прави. Не я харесвах, но Дантес, тя си бе една надъхана малка кучка. Имаше голяма мотивация, голяма амбиция и голямо желание да се развива. Затова и не се учудих когато избра точно това. Трудолюбието винаги е път към успеха и той ще се усмихне на всеки ако малко си напъне задника, стисне зъби, спре да се страхува от сянката си и поеме ударите на съдбата, независимо колко трудни са за преодоляване. Казвала съм го и преди - няма нищо, с което човек не може да се справи, нищо, което не може да изтърпи, нищо, което да го сломи, освен ако сам не му позволи. Мен ме сломяваха някои неща - това, че не знаех коя съм, странните случки, които витаеха във въздуха около ми и още много, но те бяха състояние на духа. Да, духът ми бе в неразбория, предизвикана от въпросителните изскачащи след всеки нов ъгъл, но мамка му, все още не им се поддавах. Смятах, че съм на ръба на нервна криза, бях сигурна в това, но ще трябва да се помъчат още много, докато ме пратят в лудница. Или това, или накрая сама ще си тегля ножа и да се свършва. "Предателка", прокрадна се определението на онзи некромансър, който изцеди енергията ми и потръпнах. Какво имаше предвид с това? Защо не разбирах, защо ми се явяваше едно малко момиче изкопирало ме до най-малката подробност. Кожата ме засърбяваше само като се сетех.....все неща, които ме сломяваха, но както казах, щях да стискам зъби и да приемам всичко, колкото и болезнено да е.
-Ами ти, бунтарке? Би трябвало да те накажа, че си пренебрегнала явна заповед....
-Но пък неподчинението и се оказа в наша полза, не'с па?
-Да....точно затова кажи какво ще искаш ти вместо заплащане и да се свърши тази дълга нощ най-накрая.
Заплащане? е съществуваше сума на този свят, която да задоволи желанията ми. Какво исках? От къде да започна? Ако съставех списък....всъщност....нямаше да е много дълъг, щеше да се състои само от един ред -Да разбера истината, но Ерик нямаше как да и я даде, както и пустините нямаше как да изгубят вечния си пясък, така че това бе кауза пердута. Какво друго? Нямах никаква представа. Като изключим този фактор, нямаше нищо друго, което желаех от хората. Нито разбирането им, нито подкрепата им....но може би....
Погледнах бегло към Чи. Очите ни се срещнаха и неговите се разшириха сякаш усещаше какво ще последва. Сякаш прехвърлих мислите си в неговата глава и съвсем леко притеснение се прокрадна около зениците му.
-Всъщност....има едно нещо... - започнах несигурно. -Искам аз и Чи - само аз ли го наричах с истинското му име? -да си върнем стаята.
-Какво? - почти едновременно възкликнаха всички.
Сигурно очакваха нещо много по-съществено, по-изгодно, но в момента за мен нямаше нищо по-изгодно от това да има къде да си отпочина, да знам, че няма да се налага да търся подслон за следващата нощ и да не се чувствам като бездомна скитница.
-Да си върнем стаята и правата в гилдията. Това е единственото, което желая. Нищо повече... - поклатих глава като реакция и замлъкнах.
Не очаквах да изпълни молбата ми, въпреки, че имаше тази власт, въпреки, че си я заслужих. Бях подготвена за предното поражение, но наистина исках отново да имаме покрив над главите си. И не само аз, исках го и за него, защото въпреки всичките препирни не можех да го оставя на произвола на съдбата. Не можех да го оставя сам. Той бе най-близкото, което имах и...просто инстинктивно исках да е добре.

Ерик стоеше насреща и, като я изучаваше с поглед. Наистина, думите които изрече тя, не ги очакваше. Мислеше си, че синекоската наистина ще избере нещо...грандиозно. Може би висок ранг, или пари...дори и собствено имение. Но, тя изуми не само всички, а и самият предводител. Не заради това, че искаше да си върне собственият дом, ами че се застъпи за някого, който доскоро не бе никой за нея. Дори самият Дъст стоеше от едната и страна и не смееше нищо да каже. Погледа му блуждаеше между лицето на своят Господар и това на бившата си съквартирантка. Дали това щеше да бъде най-лесният начин, по който щяха да върнат малкият си дом и толкова ли лесно щеше да бъде?

Ерик погледна двамата младежи срещу себе си. Нещо отвътре го накара да бръкне в джоба си, от където извади малка връзка ключове. Точно два на брой, които сладко подрънкваха един в друг, при всяко негово движение. Щом Ерик извади ключовете, очите на Дъст светнаха. Сякаш в него се пробуди една малка, пустинна котка, чийто очи започнаха да следят дрънчащата играчка. Всяко едно движение на ръката на Ерик, контролираше зрението на момчето. Той естествено забеляза това и реши да се пошегува. С едно по-енергично движение, мъжа разшава ключовете така, че те издадоха силен звън. Очите на Дъст заиграха в пространството, като не откъсваше погледа си от тях.

- Какво има, Дъст? Искаш ли ги, момчето ми? А? Ето, дръж!
И в следващият миг, Ерик извърна ръката си назад и запрати двата ключа право към един от отворените прозорци на Доджото.
Погледите на насъбралата се групичка проследиха летежа на двата ключа, които започнаха да се въртят един около друг във въздуха. Очите на Дъст продължиха да следят движението на "наградата", а устните му наддадоха нажежаващ писък :

- Нееее!
Твърде късно. Ключовете вече бяха излетели през отворения прозорец, преди някой да е отреагирал по какъвто и да е начин. Ерик стоеше самодоволно насреща на двамата ученици и се усмихваше широко.

- Не всичко е лесно в този живот. Щом искате това да бъде наградата ви, спечелете си я...
Усмивката на Дон-ът не слезе от лицето му през цялото време. Защо го направи? Никой от присъстващите в стаята не знаеше причината. Но, всички знаеха само едно - никой не можеше да противоречи на белокосия, в решението му. Ако Дъст и Ния искаха да се приберат в стаята си, трябваше да си извоюват правото за това.

Сладък, свободно РП (Му-ха-ха-ха)

Има някои неща в този живот, които не мога да разбера колкото и да се опитвам. Изучаването им остава загадка за мен, непреклонна стена изтъкана от мистични въпроси и дори високият ми интелект и инстинкт не могат да се справят с тях. Цяла поредица от Вавилонски кули, чийто върхове остават недостижими, далечни, извисени нейде в небесата, покрити от последните пухени облаци.
Като например това уникално и твърде нужно изкуство на готвенето. Не си спомням някога да съм влизала в кухня, но колкото и пъти да си помисля за черпак, дъска за рязане и аспержи, да речем, ми става лошо, ръцете ми почват да треперят, а шестото ми чувство вика истерично - Не допирай до храната ми, жено, ще ни отровиш. За мен кулинарията бе един недостижим връх, такъв, който ничие старание, колкото и продължително и търпеливо да е, няма да събори от величието си. Затова и не се заемах с майсторенето на гозби, а храненето за мен се свеждаше до максимум един път дневно.  
Друга такава питанка е, как е възможно организмът ми да издържа толкова много на алкохол. Гърлото ми бе като широка суха пещера, наквасена от спиртните напитки, а стомахът поемаше култовата роля на бездънна яма, която колкото и да запълваш, ръба никога не прелива. Истрезвителното е само мит, а махмурлукът небрежен блян, който видимо ми се присмива за това, че никога не го изпитвам.
Но това, което винаги ми оставаше тъмна Индия и което богу ми, никога нямаше да мога да разбера, е как е възможно хората да се променят толкова лесно спрямо ситуацията. Гледаш ги едни, виждаш ги такива, каквито ти се представят, а на следващият ден се преобръщат на сто и осемдесет градуса. Като пяна в океана лицата им се разтварят и придобиват нови изражения, нови контури, нови...лъжи. Кожата им пада като восък, измамна, лицемерна. Хипокрити слагат маски, свалят ги вечер, а на сутринта поставят новите, излъснати старателно с бял парцал, който след тях е наслоен с катранна чернилка. Това е горчивата истина. Всеки се нагажда според това какво му е изгодно.
А аз крещя в тишината, но воплите ми бързо изгасват като огън във водата. Независимо къде си роден, какъв е произхода ти, колко си спечелил, колко изгубил, на света царува един единствен закон - законът на улицата. А какво е улицата, ще ме попитате. Ще ви кажа - усмивки и сълзи. Трябва да сдържаме усмивките и сълзите си, защото те са единственото, което имаме и никой не може да ни ги отнеме. Но никога не бих ги разбрала - тези измамните, тези фалшивите, тези измислените. Имам много недостатъци, много лоши качества, които повечето биха намразили. Но винаги съм била това, което съм и никога не бих играла роля за лична изгода. Никога, дори този свят да се срути с всичките си Вавилонски кули, а руините им да отмерват потока на времето с прахоляка на забвението.
Мислите, че бях разочарована от постъпката на Чосър? Не! Това не беше разочарование. Живота не е честен, защо да съм идеализирана невежа, която да вярва в обратното? За да се чувствам по-добре? Добрината е клише. Само фактите са важни. Факт е, че този мъж се държеше по един начин, а сега по коренно различен. И това, което изпитах бе....тишина....
-Не всичко е лесно в този живот. Щом искате това да бъде наградата ви, спечелете си я....
Лесно? Та нима има нещо лесно в моето ежедневие? Да я спечеля? Та нима не се борех достатъчно, повече от всеки друг? Нима не рискувах всичко, което имах, пренебрегвайки страховете си. Старите рани заздравели в самота, не бяха ли достатъчни? Не...не и за такива като мен.
Очите ми се рееха в неговите, с лице каменно, безизразно, бутафорно.
-Прав си! За едни е лесно, но явно не всички са благословени със справедлива присъда.
Обърнах се без да казвам нищо друго, отправяйки се към изхода на залата. Подминавайки Франсоа, му благодарих, че се застъпи за мен и отместих хартиената врата, отразяваща сянката ми.
-Хайде Чи....да си извоюваме правото на дом....
Излезнах от тази плеада на преструвките, а съквартиранта ми ме последва, защото самият той не знаеше какво друго да направи. Ронех запустелите мисли в мозъка си и ги чистех от вековен прах...