Доджото

First topic message reminder :

Тук се обучава клас Маршъл арт майстор. Залата се намира на последния етаж и представлява кръгла стая с тепих, заемащ почти цялото пространство. Учител е Саюри Рин. Тя поема контрол над всичко, с което се захване и рядко дели учениците си с някой друг. За момента работи сама, тъй като няма подходящ за нея партньор. Стриктна и сурова е, но може да даде много, стига да успееш да й влезеш под кожата.

Двамата мъже стояха проснати на земята няколко минути. Белокосият - бе "захвърлил" отдавна магическото си наметало от енергия и сега тялото му се виждаше ясно изпънато на земята. Косите му бяха разрошени, а лицето леко изкривено.
До него, Франсоа се опитваше да се съвземе след токовият удар, който бе изпитал преди малко. А насреща им, русокосия младок Тинрод Естен, който не разбираше какво се случва в този момент.
Франсоа повдигна глава и погледна към русокоското.

- Мосю, бихте ли ми помогнали да се изправя? - едва изрече учителя, като повдигна едната си ръка към него.
Тинрод, естествено не остана безучастен. Той се приближи до двамата мъже и подаде ръка първо на единият, а после помогна и на Ерик да се изправи. Двамата изтупаха дрехите си, чернокосия дори оправи косите си и се спогледаха учудено.
- Това беше...
- Да! Не очаквах да се усетят толкова бързо. Е, какво ще правим сега?
- Аз...мисля да ви оставям - изрече Франки, поглеждайки към новодошлият ученик.
- Здраве да е! Обади ми се като си свободен, искам да обсъдим някой неща...
Последва леко смигане, което бе умело прикрито от младия асасин. Двамата мъже се здрависаха и учителя пое към вратата, излизайки от Доджото. Останаха само Ерик и Тинрод, които не се познаваха до сега. Дали младият мъж бе чувал за Чосър - не можем да гарантираме. Обаче, предводителя знаеше името на този хлапак и историята на семейството му. За жалост, до сега не бе имал досег с тази млада личност, като знаеше единствено за съществуването му.

- Извини ме, че не ти обърнах внимание до сега... - обърна се белокосия към момчето, което стоеше пред него. Той подаде ръката си напред и се представи - ...Ерик Чосър, приятно ми е.
Русокосия побърза да отвърне на поздрава, като също подаде ръката си напред. Хващайки здраво десницата на Чосър, той я стисна и раздруса здраво.
- Тинрод...
- ...Естен! Знам кой си, момчето ми. - побърза да го представи белокосият. - Повечето тук, сме виждали прекрасният ти дом. Но, не мисли че заради името на родителите си. Така че, първо искам да ми разкажеш повече за себе си. Какви са целите ти и защо точно си дошъл до тук...
Чосър продължаваше да гледа русокосия, право в очите. Искаше да разбере всичко за него, както и за намеренията му. Една грешна дума и целите на момчето щяха да бъдат разбити на пух и прах.

Пътят до базата се оказа по-дълъг отколкото си го спомняха. Може би защото тогава бяха пияни, беше нощ и не усещаха ужасно загнездващата се жега или защото Франсоа ги закара с кон. Не се знае. Но сега със сигурност и двамата вървяха като изморени животни, дишащи тежко, а те бяха от Феникс, любители на топлия климат, и въпреки всичко, дори за тях идваше в повече. Близо единия час пеш по прашните пустини им се стори като ден и дори шишето с вода, което си придаваха от ръка на ръка през пет минути не им помогна особено. Момичето все повече се чудеше на пригодяването на брат си към тукашните условия и до някъде му се възхищаваше. Ако можеше да избира между това и ледените земи на Корнор, честно казано не знаеше кое ще предпочете. Там поне бе постоянно студено. Тук, пустините имаха своята уловка - през деня адска жега, нощен - огромен студ. Как да не се побъркаш от тази асиметрична смесица?
След още малко път, в който дори не си говореха, за да пестят гърлата си от нахлуващия тежък и задушен въздух, в близката далечина най-накрая се открои базата, в която убийци, майстори на оръжията и боя се подвизаваха и живееха в свои води.
-Толкова далеч ли беше миналия път?
-Не помня. Този пясък е ужасен. А аз съм земен маг, представяш ли си?
-Лесно ми е!
Веднъж нахлули през главната порта двамата можеха да си отдъхнат, а прохладен въздух, пазещ се от каменните блокове разведри умовете и телата им.
-Най-после, живот... - изпръхтя Арадел като кобилка на водоем. -Сега на къде?
-Мисля, че беше на втория етаж.
Ерик я хвана за ръката и двамата тръгнаха нагоре по стълбището, от време на време разминавайки се с някой представител на захридския живот. Бяха колоритни трябва да им се признае. Преобладаващите цветове на облекло бяха червено, бежово и бяло. Оскъдни дрехи, естествено, сравнително мургави кожи, доста татуировки и белези по телата. Едни истински пустинни пирати или асасини от най-ниско до най-високото стъпало. Вдъхваха респект, лек уплах и инстинкт за самосъхранение.
Изкачили се по стълбите, завиха на дясно и само след приблизително две минути, чернокосият спря. Намираха се пред зала, която девойката не знаеше какво съдържа в себе си, но една сянка се открояваше по хартиената, продълговата като правоъгълник врата. Ерик я плъзна на страни и двамата застанаха в подножието й. А вътре в кръг се въртеше брата на блондинката. Дългата му коса бе хваната на конска опашка, носеше само широк панталон от лен, достатъчно свободен, че да движи крайниците си без затруднение и да има периметър на свобода, коремните му плочки блестяха леко на светлината от стичащата се пот. Арманд тренираше! Държеше една дълга пръчка и правеше движения и упражнения срещу несъществуващ противник, каквито младата жена не бе виждала до сега. За момент се почувства горда с брат си и сърцето й се напълни с благоговение.
Фениксиецът се ухили, прекрачи прага и се провикна,сепвайки го в крачката му.
-Ей...Картие!
Блондинът се спря и се извърна към вратата, след което се ухили широко.
-Матюююссс!
Захвърли пръчката и тръгна към тях. В този миг, Арадел не издържа, отскубна се от любимия си и се затича към роднината си. Арманд разтвори ръце и тя скочи в него. Повдигна я, завъртя я няколко пъти във въздуха с почти нескрит смях.
-Арииии.....
-Армиииии.....толкова ми липсваше.
-И ти на мен, дечко. И ти на мен!
Пусна я на земята и разроши косите й.
-Когато този хубостник ми каза, че ще идвате много се зарадвах.
Мъжете се изравниха и се поздравиха подобаващо, удряйки дланите си една в друга странично, а после ги стиснаха.
-Вие май много сте се сприятелили, а?
-Може да се каже. Този тип е върха.
-Наистина ли?
-Ари, аз съм ти батко. Мислиш ли, че ако не харесвам мъжа до теб няма да разбереш?
-Знам ли! За Лезандър не каза нищо.
-Е и той не е лош, но Ерик е направо трепач.
Момичето си отдъхна. Да чуе нещо подобно бе всичко, на което се е надявала. Когато знаеш, че семейството ти одобрява избора ти. Незаменимо усещане.
-Ама и ти много се раздаваш. - подхвърли червеноокия и погледите им се засякоха.
-Искаш ли да се пробваме?
На лицата им се откроиха две съзаклятнически усмивки, които дори можеха да те изплашат, ако не ги познаваш добре.
Вместо да отговори, Матюс свали блузата си и даде на Арадел да я държи. Сега станахме свидетели на двама красиви мъже, с перфектни телосложения, полуголи и как да не ти окапят очите.
Застанали един срещу друг, почнаха да престъпват странично, описвайки кръг, а девойката наблюдаваше с нескрит интерес двамата си любими мъже на този свят. Ето, че и шоуто почна. Спуснаха се един към друг и Картие замахна пръв с източена, изпъната длан, право към гърлото му, но Ерик бързо я контрира, като в същото време се отмести на половин метър. На свой ред отговори с ритник към слънчевия сплит, но блондинът се наведе, направи мост и се изправи отново на крака, без да успее да го докосне. Изреди се низ от атака-защита, в която единствените щети, които си нанасяха бяха леки, и едва непробиваеми. Трябва да отбележа, че никой от двамата не влагаше цялата си сила, но също така, на ушенце, под секрет ще ви призная нещо. Арманд беше опитен, така е, но не достатъчно. Ерик нарочно го щадеше, защото ако извадеше истинския си потенциал, бил той и само на физическо ниво, с лека ръка можеше да го убие. А той не искаше това, затова воалира движенията си и ги осакати до един една посредственост, за да не го затрудни прекалено. Все пак русокосия бе тук едва от няколко години и имаше още много какво да научи. Но това не пречеше на нашата героиня да им се радва и да въздиша от ентусиазъм и любов.

/Гери, давай включвай се по някакъв начин. PS: Не напускайте залата все още./

Има ли начин да изкажа колко горда бях в този момент?Радвах се, че поне брат ми е открил своето място под слънцето буквално или не...радвах се, че е добре и дори може би...щастлив? В къщи всички вярваха, че аз ще съм тази, която ще се устрои първа, ще намери призванието си и ще го развие. Нали все пак бях момиче, а те би трябвало да са малко по-организирани, но...за добро или зло аз изучих тънкостите на това да съм разпиляна, объркана и дезорганизирана. Сега стоях и ги гледах, красива картинка...не знам защо, но при Лезандър не изпитвах такава необходимост, брат ми или баща ми да го харесат, докато сега...
Мъжете се бяха отдали напълно на този момент, но целта им не беше да демонстрират някакво надмощие, нито пък победата, те целяха да си покажат уменията. Присъщо за този пол, те обичаха да си мерят разни неща заедно..Мускулите им изпъкваха дори на места, където не предполагах, че може да има, потта красеше телата им и като малки кристалчета проблясваше на светлината. Да си бъдем честни заглеждах се малко повече от необходимото по Ерик, не исках в този ранен час и точно тук да нахълтват подобни мисли в главата ми, но съм сигурна, че дори жена с различна от моята ориентация щеше да се загледа.
Направо ти иде да го хванеш и точно тук по средата на залата да го...хмм...разцелуваш.
Нямах шанса да разгледам тази местност подробно, идвала съм един и единствен път, а тогава бе тъмно и не можех да разгледам цялата тази невероятна архитектура. Когато попаднеш тук имаш чувството, че самите сгради са направени от пясък. Оглеждах с любопитство залата тук , докато изведнъж вратите ме се отвориха и през тях влязоха две момичета. Тукашни, с прекрасен тен и невероятни тела, направо аз се загледах по тях. Не знам дали идваха да тренират или бяха чули виковете на Арманд и Матюс, но когато влязоха, вместо да се захванат с нещо, те просто спряха и започнаха да ги зяпат.
Чувствах се поласкана, все едно някой ми беше направил комплимент. Девойките стояха достатъчно близко, че да ги чувам какво си говорят:
-Ами този с черната коса?
-Не , не...русия ми го дай, след което стой та гледай.
-Твърде сладникав ми е, пък и тази дълга коса ще ме гъделичка. Но определено чернокосия!
-Абе ти не си ли падаше по жени?
Приятелката и вдигна рамене:
-Не мога да си затворя очите, като видя хубав мъж, а за този бих направила изключение.
Двете се засмяха:
-Добре, да ги изчакаме да свършат, след това ще се запознаем с тях.
Не се дразнех изобщо, дори щях да се радвам ако Арми забиеше някоя от тях, а Ерик...той просто не е такъв!

Естествено, че ще се радва. Коя сестра не би се радвала на успеха на собствения си брат? Не смяташе, че точно в нейно присъствие ще попадне на кандидатки от нежния пол, но все пак вътрешно се кискаше и стискаше палци нещата да се получат. Самата тя не знаеше, че нещата нямаше да се развият според желанията й и нямаше да навлезе в поредния любовен триъгълник, паралелепипед или сфера. Пустините не бяха устроени така. Първо работата после удоволствието. Потока на ежедневието бе такъв още от създаването на горния и долен град и това никога нямаше да се промени. Именно затова, Арманд, свикнал на тукашните обичаи, дори не забеляза нахлулите момичета и по-добре, защото и най-малкото разсейване можеше да му коства някоя друга прободна рана. Опонента му се движеше доста гъвкаво, като свободна птица без никакви ограничения, като извиваща се змия и дори може да се каже грациозно. Лекотата, с която разпъваше или свиваше крайниците си и всеки мускул на тялото си бе забележителна и като нищо можеше да води лични уроци по еднотипен бой ако пожелае. Дори русокосия да не отстъпваше, усещаше надмощието на Ерик и трябваше да признае пред себе си, че ако това бе реална битка, сега можеше да е мъртъв или най-малкото осакатен, гърчещ се в агония. Не изпита злоба, нито завист, по-скоро възхищение. В този момент си каза, че ще стане още по-силен, по-опитен, по-възвишен. Ще тренира, ще използва възможността на бъдещето и ще се усъвършенства. Въображаемите нападатели вече не стигаха. Трябваше му партньор за противник и знаеше точно към кого да се обърне. Често Саюри бе заета с другите ученици или с купища задачи и нямаше време да му обърне вниманието, от което имаше нужда. Бе го приела под крилото си, обучи го на основното, направи прецедент с него, имайки предвид, че е расов маг, но след като положи основите, му заяви, че не може да й се пречка. И той прие с охота, защото жената все пак му позволяваше да използва базата както пожелае, а понякога и му доверяваше някоя по-лека задача. Не се чувстваше ощетен, нито ненужен, но му трябваше повече, повече отколкото тя можеше на този етап да му даде. Но в тази сграда имаше един човек, който никога не отхвърляше съревнование и знаеше, че може да му се разчита. Взаимна изгода!
Когато двамата мъже приключиха с представлението си, си отдъхнаха за миг и Матюс се насочи към изгората си, преминавайки през двете новодошли, като съвсем леко и културно им кимна за поздрав. Но Картие бе далеч от привършване. Все още с усмивка на лице, той е обърна към сестра си и я предизвика както само той си знаеше:
-Ами ти, малката? Там ли ще стоиш цял ден или ще се включиш?
-Аз? - възкликна невярващо Арадел.
-Ти, че кой друг? Или те е страх, че батко ти ще те напердаши като едно време?
Момичетата в дъното на кръглата зала се изкискаха, което допълнително раздразни блондинката. Знаеше какво се стреми да постигне, и мамка му, успяваше! Пропагандата между роднини винаги е била досадна и сладка. Да натриеш носа на член от семейството ти, да му счупиш носа, кое дете не го е правило или не е желаело да го направи? Сякаш Арадел се върна дванадесет години назад, когато редовно се биеха или по-скоро той биеше нея, а тя го скубеше и пискаше за баба си. Но сега, времената бяха други. Знаеше това онова, благодарение на безбройните си учители и нямаше да му се даде толкова лесно.
-Търсиш си белята ли, Арманд?
-Ти беля ли си, слънце?
-Ха!
Девойката изпука врата си, усмихна се злобно и се запъти към центъра на тепиха, където магът я очакваше. Матюс отстъпи назад и седна на земята. Това щеше да е интересно. Едно от момичетата, онази, която си го бе харесала се приближи до него и се наведе, но преди да успее да му каже каквото и да е, той я контрира сдържано и не грубо, но все пак сухо и твърдо:
-Съжалявам, обвързан съм!
Момата с уклончивата ориентация се намръщи, изпуфтя недоволно и се върна при приятелката си.
-Хайде да се махаме от тук.
-Ама...
-Хайде, загубена кауза са и двамата.
Другата също остана разочарована, но послуша дружката си и задружно напуснаха Доджото.
През това време фамилия Картие се готвеха за нападението си.
-И да сме наясно. Без шмекерии.
-Какво ще рече това?
-Без хапане, скубане, дращене и щипане. Без магия. Искам да видя какво си научила.
-Добре!
Арманд издиша шумно насъбралият се в дробовете му въздух и хукна към нея. Юмрукът му бе свит и само след секунда летеше право към хубавото й лице. Беше доста по-бърз от нея и несъмнено я превъзхождаше по физика, но Арадел имаше едно основно качество и това бе, че е доста гъвкава, а и държи на бой, наложи й се да свикне, след всичките месеци в големия град. Сега от нея се изискваше да се защити, за да не се налага за пореден път да премахва пукнатини и синини с магията си.

/Гери, опиши успешна защита, разиграй малко боя по своя преценка и после ще продължа аз./

Така значи, а? Щяхме да си правим малка ретроспекция чрез двубой? Нямаше никакъв проблем, само където имаше една малка подробност, че вече не бях малко, хилаво момиченце, че когато някой ме оскубеше или удареше не виках баба , а отвръщах. Можеше да не съм велика бойна машина, но знаех как да се защитавам, а и се молех сега да докажа, че мъките през всички тези месеци са си стрували. Да покажа на Ерик, че усилията му не са отишли напразно...да не се изложа.Но първо трябваше да изключа тази малка машинка в главата си, нямаше да нанасям удари чрез мислите си, а чрез тялото си.
Но докато размишлявах и се подготвях, брат ми вече беше готов и докато се усетя юмрукът му хвърчеше към лицето ми.Навреме успях да се извърна назад и да направя нещо като полу мост, след което хванах юмрукът му и го извих зад гърба му.Но все пак бе мъж и много по-силен от мен, успя да ме придърпа пак пред себе си, подложи ми крак и тупнах шумно на земята:
-Сега баба я няма, а малката.
-Тъпак!
Ритнах го под коляното и той се строполи върху мен, обърнах се и седнах отгоре му, като го фраснах в красивото лице. Сега ми бе паднало да си връщам. Арманд не ми остана длъжен, повдигна ме с долната част на тялото си и ме изстреля над себе си и аз се забих с главата напред, сега бе негов ред да доминира, бях с гръб, той седна на кръста ми и изви ръцете ми отзад. Знам че каза без шмекеруване, но само и само да се измъкна забих ноктите си в ръката му:
-Ауууч, ама това...
-Не е честно..-отвърнах докато се изправях.-Знам!
И му фраснах още един в лицето, след което го подканих да се изправи. Започна сложна плетеница от удари и защита, понякога успявах да го парирам , понякога си изяждах пердаха.След това включих краката, един път успях да го ритна в слепоочието, но на следващия ми опит той извърна крака ми , превъртях се и тупнах на земята.
Взе да ми писва да се бия честно и то с брат ми, хвърлих му се и започнах да го скубя и шамаря...просто изискания бой с него не ми идваше отвътре....

Ооо...гадината мръсна не си държи на думата. И това ми била почтена фениксийска дама. Дама, която лъже и се отмята, няма що. За това заслужаваше един хубав пердах и щеше да го получи. Докато налагаше брат си като разярено животно, женско при това, при това преди цикъл, скубеше го, дърпаше косата му и дори откъсна един кичур, на Арманд му падна пердето. Подхвана я за дупето, не си мислете глупости, повдигна я и я нарами като чувал с картофи или просто като едно малко дете, каквото винаги щеше да си остане за него. Почна да я размята, дори да я подхвърля във въздуха, а тя пискаше и се суетеше, размятайки крайници, с които от време на време успяваше да го улучи. Бяха наистина забавна гледка и Ерик вече се насираше от смях. От сериозен, боят стана просто абсурдно смешен и колкото и да се опитваше, не можеше да сподави кискането си. На драго сърце би платил такса вход, ако това бе частно парти.
От време на време някой друг минувач се спираше и надзърташе, но когато видеше какво се разиграва в залата се измъкваше по терлици, преди и той да е взел участие в зоологическата градина.
Та, да се върнем към семейство Картие. Когато на блондина му писна да си я подмята като топка, я пусна и красавицата тупна по дупе на земята. Той клекна, хвана с едната си ръка китките й, стискайки ги болезнено и здраво като стоманени окови, а със свободната си, почна да й пляска шамари. Напълно целенасочено, един след друг, на размерни интервали, първо по дясната, после по лявата буза, а после отново и отново.
-Ще хапеш, а? - шамар. -Ще дереш? - още един. -Ще скубеш? - и още един. -Не съм ли те учил на изпълнителност?
Поредния шамар.
-Като кажеш, че ще направиш нещо, го прави.
И пак шамар. На Арадел почна да й писва и при следващия замах на ръката й, я улови със зъби и го захапа злобно.
-Аххх....зло проклето.
Мъжът хвана главата й и почна да търка с показалец темето й. Едно от любимите дразнения на момчетата към по-малките от тях. Нищо рисковано, но крайно дразнещо и парещо.
-Аааа....пусни ме...пусни ме бе, инфантил....
Когато задоволи желанието си, магът я пусна и я бутна на страни, изправяйки се достолепно.
-Хлапе такова.
Реално, те не изричаха всички тези думи с омраза. Чисто нормални отношения между брат и сестра, всички сме минавали през тях и мога да ви заявя от личен опит, че са адски забавни.
-Хайде, ставай. - подаде й ръка дългокосия и я дръпна към себе си, така че да стъпи на краката си. -Стига ли ти толкоз?
-Мога и още. - озъби му се Ари, но той не я отрази.
-Хаха, да, сигурно.
-Добре бе, боецо....и какво мислиш да правим сега? Нали си тукашен или нещо такова?
-Всъщност имам нещо предвид. Ще ви запозная с Ния!
-Ния?
-Да!
-Коя е тя? - попита заинтересувано Матюс докато ставаше и обличаше тениската си.
-Оооо.... - възкликна девойката -Не ми казвай, че.....Възможно ли е.....Имаш си ПРИЯТЕЛКА!!!
-Ъ?! Ам...не.....смисъл да....приятелка ми е....само приятелка, не любовница.
Хубавицата посърна, но нещо малко се съмняваше от начина, по който брат й отби въпроса и леко се смути.
-Да бееее....лъжеш.
-Не лъжа. Тя е най-добрият ми приятел тук. А и е мъжко момиче, не си пада по обвързване. Не е за нея. А и е хлътнала по съквартиранта си, макар че той се дърпа. Ако питаш мен, пълен глупак. Сам не знае какво иска. Ако бях на негово място, никога нямаше да се чудя толкова.
-Добре, добре. Къде ще я търсим тази твоя Ния?
-Да проверим в стаята й, първо.
И ето така, тройката земни магове, тръгнаха нагоре по тесните коридори, в търсене на едно нищо неподозиращо момиче....

/Гери, от боя ще ти добавя малко статистики само. Колкото до поста, не пиши никъде, първа ще съм аз, после ще се включиш ти./