Трапезарията

Залата е доста обширна. Преобладава белият цвят. Една от стените е остъклена, а гледката сочи към дюните. Това е мястото, където всеки член на базата може да се нахрани, безплатно, разбира се. Масите са пръснати хаотично по всички краища. Те са кръгли, не много големи, с по четири стола всяка.
Използва се и за по-важни и големи мероприятия, гала вечери и подобни. През другото време е просто столова.

Сградата като че ли беше примряла. Пусти коридори, пусти зали. Всеки все едно спеше зимен сън. Само мухите жужаха в тази жега и предвещаваха някакъв минимален признак на живот. От където и да минех само тишина. Колко ли са се натряскали всички? Чувствах се като единственият обитател в цялата база, който не знаеше какво да прави, защото нямаше много опции. А навън не ми се излизаше. Исках усамотение, но когато разполагаш с толкова много празни зали се чудиш какво да ги правиш, а нищо не ти подсказва правилното решение. Имението приличаше на самата пустиня - топло, неуютно и празно. Празно, празно, празно. Празно като душата ми, която все още кънтеше и не виждах изход от това положение.
Отворих вратата на трапезарията и влязох вътре. Също толкова безлюдна. Все едно всички бяха избити през нощта, оставили само мен в забвение и забрава. Това благодат ли е или наказание? И сама не знаех. Единствено готвачката седеше и мирно чакаше някой да се появи. А този някой бях аз. Простъпих пред бюфета и се загледах в нея. Безлична, по нищо отличаваща се. Нормално живо същество. Единственото и първото, което виждам за днес.
-Здравей, момиче. Колко се радвам да те видя, ти си първата която идва днес.
-Къде са всички?
-Спят или изтрезняват нейде в града. Снощи кръчмата работи чак до ранни зори. Ти си барманка там, нали? Видях те. Ти пя.
Изгледах я недоверчиво. Дантес ми е свидетел не я помнех. Може би е нормално.
-Да, пях... - отвърнах кратко.
-Милата сигурно си гладна. Нека те нахраня. Какво ще искаш?
Огледах наредените порции. Нямах големи предпочитания, просто нещо, с което да заситя стържещият си корем.
-Салата от зеле и моркови и една крем супа.
Тя набързо ми приготви нещата в един поднос и ми го подаде.
-Хляб?
-Две филии.
Постави ми и тях в отделна чиния и се отдалечих сядайки на една маса в центъра. Почнах да се храня бавно, а погледа ми не спираше да шари на всички посоки. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Някой, който не е тук, който не присъства реално, но ме вика от някое далечно място. Нали знаете онова натрапчиво усещане, че в някой тъмен ъгъл са скрити чифт очи, които не се отлепят от вас? Същото. Докато се хранех, главата ме заболя силно. изпуснах вилицата си, която изкънтя в чинията и се хванах за челото. Погледа ми се премрежи, картината пред мен се разми и сякаш бях всмукана в тесен вакум. Пред мен се вееше дълга руса коса. Без лице. Само една руса коса и една голяма бална рокля...танцуваща. Една ръка се подаде към нея и голямата рокля я пое. Маската пречеше да видя ликът зад нея. Само непокорни зелени кичури се подаваха изпод накичена корона. Маската се усмихна, а в следващият момент изчезна. Изчезна заедно с русата коса.
Слепоочието ме стегна още по-силно и го разтрих в опит да се съвзема.
-Какво беше това....
Но никой не ме чу. На никого не го казах, че да получа отговор. Само на себе си. Огледах се. Сега залата ми се струваше още по-обширна и по-празна. Без никакъв живец. Само задух и маси, постлани с бели покривки. Гадеше ми се. Оставих храната до половината и се изправих рязко.
-Ама ти не си дояде вечерята.
-Не съм гладна. - изрекох сухо и напуснах трапезарията.
Излизайки в коридора се спрях, забих чело в стената и въздъхнах.
-Какво....по дяволите...беше това.....

Всички планове, колкото и старателно да бяха предначертани в главата й, се рзбиха на малки стъклени парченца, когато стомахът й гневно престърга, искайки своето.
Намирането на столовата се оказа сравнително лесно след предишния оглед, който Райден беше направила.
Мразеше да яде с компанийка и нещо да я разсейва от вкусната храна или опитите да накара стомаха си да млъкне. Е, нямаше по-подходящо време за хранено от сега - тряпезарията беше тиха, празна и издайнически пуста. Явно народа изтрезняваше, измъкваше се от нечие легло, опитваше се да си намери дрехите или един бог знаеше какво още от възможните следпазнични алтернативи.
Девойката се приближи към бюфета и поздрави жената застанала зад него:
-Добро утро!
-Добро. Какво ще искаш?
- Хмх... Колко мога да си взема? - Рен обезателно трябваше да попита това преди да започне да си избира и да изрежда всичко, което искаше. Дребничкото момиче можеше да изяде такова количество, че на малцината виждали я да се храни им прилошаваше при мисълта. Е, можеше и да изкара и на много по-малко храна, но предпочиташе да си похапва хубавичко.
-Как колко? Колкото искаш.
-Наистина? – недоверието в гласа на момичето почти накара усмихната жена да направи някоя засргната физиономия, но Рен бързо поправи грешката си. – Значи искам: четири пилешки крилца, една купа картофено пюре, две флебчета, задушени грах, царевица и картофи с купа бял ориз, ябълков щрудел и едно парче от тортата с вишни. Не, нека се две. После може да си го изям.
Жената видимо променяше излъчването си с всяко допълнение към поръчката. Сега изглеждаше така сякаш чака момичето да каже още нещо или да си поиска и печено прасенце към всичкото това.
-И ще го изядеш?
-Ами, да.
Райден така невинно повдигна рамене с онези големи детинско очи, които използваше, когато трябваше да се побмаже на мили възрастни жени, че готвачката беше в състояние да й повярва, че наистина ще изяде и прасенце. Заедно с ябълката в устата му или направо с ушите и опашката.
Асасинката понесе подноса триумфално и самодоволно към някоя от многото маси, които стояха свободни и всички на разположение за избор. Дупето й тупна на едната маса с лице едновременно към вратата и бюфета. Хубаво е, когато се храниш, да имаш поглед към всичко и всички. Пък и не само тогава.
Чернокоската се зае да се справя с претъпкания поднос и осъзнаваше, че жената продължава да я гледа с доволна усмивка. тя какво си мислеше? Рен можеше да изяде и още нещо, ако вчера не беше пийнала малко и сега стомаха й се бунтуаше.

Всички знаем изпитали го на личен гръб, до какво водят големите запои. До махмурлук, до събуждане в нечие чуждо легло, до липса на спомени и все такива забавни неща. Но всяко едно от тях свършва по един и същи начин - със зверски глад.
Ако Рен може в нормално състояние да погълне обилно количество храна, то сега стомахът й сякаш се бе разширил двойно. Готвачката никога не беше виждала един единствен човек да си поръча такъв огромен обяд. Но все пак работата си бе работа и нямаше как да й откаже. Така, натоварена с препълнен поднос, момичето се настани в средата на залата и почна да се храни. Ту поглъщаше крилце, ту го смесваше с картофено пюре, после нещо друго, после трето. Никакъв синхрон, само едно яко тъпчене, спирано от време на време за да преглътне с вода и пак да продължи. Казахме, че стомахът й се е разширил. Поправка, тя направо имаше три такива. Все още се чудеше за печеното прасе, но едва ли то бе включено в менюто.
Вратата се отвори и в трапезарията влезе Ейнджъл. Когато мина през нея и помаха и я поздрави.
-Йо, ей сега ще дойда да те видя.
Младежът се задържа на бюфета не повече от пет минути, а когато се настани до новата си позната, нареди пред себе си порция печено пиле с картофи, халба таратор и три питки хляб.
-Как така не си на работа?
-Ами, че то има ли на кого да сервирам? Цялото имение е потънало. От сутринта до сега не е идвал никой. Абсолютно никой. Чак се учудвам, че ти си станала сравнително рано. Кажи сега, как беше рождения ден? За жалост не можах да дойда. Забавно ли беше?
-Ти пък от къде знаеш, че аз съм била?
-О, моля те! На лицето ти се изрисувани алкохолните остатъци. Аз съм барман все пак, мислиш ли, че няма да позная човек, който се е наказал преди няколко часа? Хайде, хайде, разказвай как беше.
Художникът хапваше от обяда си и пърхаше с мигли да чуе нещо интересно, което поне малко ще занимае умът му през този доста скучен и празен ден.

Райден не премираше от удоволствие да разбере, че лицето й изглежда сякаш е попрекалила с алкохола. О, не се залъгваше, че имаше нещо такова точно сега, но уж можеше добре да замаскира всичко: от коремни болки до раздран гръб. Наитина се отпускаше на това място и никак не й допадаше факта, че започва да се чувства на сигурно и удома. Според тънкия гласец в черепното й пространство трябваше да бъде предпазлива и с десет на ум, но кой ли слуша логическата част от себе си след хубав запой?
-Беше интересно. Имам предвид - видях много нови хора и още толкова, които не бях забелязвала в светлината, в която се изявиха. Иначе нищо необикновено.
-Всички са сякаш потънали вдън земя и ти казваш, че не е било "нищо необикновено"?
-Мисля, че казах точно това. - Чернокоската повдигна невинно раменца и набута мъничко парче от щрудела в устата си. Вече бе започнала с десертите и нямаше търпение да стигне до тортата. Направо обожаваше вишни и череше.
-Е, някои хора се събличаха. Някои се целуваха. Други бяха изритвани. Имаше танци и алкохол. Нищо необичайно.
-Нищо необичайно. - Ейнджъл повтори думите й с леката насмешка на човек, който много добре знае шегата още преди да е завършил вица. Кой по-добре ще познава такива веселби от наливащия алкохола?
-Искаш ли едното парче торта? - Сивоокото момиче демонстративно подбутна едното към младежа и още по-показно си довлече другото по-близичко до нея. Какво пък? Може и той да можеше да изяде една камила, а Рен съвсем сигурно започваше да предвкусва най-приятната част от импровизираното й хранене между закуската и обяда.
-Не, благодаря.
-Сигурен?
-Напълно!
-Иначе не помня много края на вечерта. Както ти отбеляза, бях малко на градус и в повечето време се чувствах задължена да потдържам това си състояние. И нямаш голям интерес да събирам клюки кой, как, защо, с кого, къде.
И все пак някаква идея къде са изчезнали всички? Имам чувството, че все пропускам нещо.

Ейнджъл повдигна рамене.
-Питай ме, за да ти кажа. Ама и аз не мога да ти кажа. Казваш, че не е нищо особено, но учителите от базата рядко си позволяват толкова големи забавления, освен Миньон естествено, но това можеш да го предположиш и сама. Предполагам, че на другите им е дошло в повече. Блъд примерно. Никога не си позволявала да си поръча алкохол при мен. Само и единствено сутрешно кафе. А днес никаква я няма. Явно се е нафиркала. Сигурно и с другите е така, затова няма никой. А знаеш какви са учениците - щом усетят, че нещата са кротки, не си дават много зор да тренират сами. От сутринта до сега само Дъст мина за сутрешна закуска, изпи на бързо едно кафе и заяви, че отива до горния град. Никой друг не ме е посетил. Почнах да умирам от скука.
Барманът погледна към чинията с торта и в момента тя му се стори по-апетитна. Може би заради сладкият начин, по който Райден отхапваше от нея.
-Като се замисля, ще си взема едно парче.
Тя приближи чинийката до него и младежът забоде вилицата си в сочния, пресен блат.
-Ммм....наистина е вкусна.
Товага нещо му щукна и той придоби леко притеснено изражение.
-Я чакай малко. Щом не помниш края на нощта как се прибра? Някой докара ли те? Не ми казвай, че си обикаляла пустините сама, без компания.
Това момиче се харесваше на Ейнджъл. Не по онзи мъжки начин, макар че признаваше, че е много красива. Но за него тя бе малка, все още дете. И все пак не искаше нещо лошо да й се случи, затова му стана неприятно при мисълта, че може да е обикаляла из пясъците съвсем сама, където опасността не е рядко явление.

Устните на Райден придобиха нацупена форма и преиграното й изражение се отрази също толкова претупано и ненамясто и в гласа й:
-Не, тате, не съм била самичка в голямата страшна пустиня. Обещавам повече да не правя така и задължително да си спомня обстановката на заведението от което си тръгвам. Честна асасинска.
Художникът я гледаше на ръба да се разсмее или да се ядоса. Често й се случваше да предизвиква променливи и многопластови реакции в хората и точно сега направо си плачеше да подбутне малко на една или друго посока.
-Добре де, добре. До някъде се прибрах сама - не бях пияна или нещо такова. Само леко ме беше хванало и не отдавах много интерес на разиграващото се около мен. Когато в главата ти започват да щъкат хлебарки не ти дреме дали учителите играят карти или яздят слонове на парад.
-Значи някой те докара?
-Наполовина.
-Смисъл?
Рен завъртя очи в опит да премисли дали да си признае защо зиобщо беше на този рожден ден и как вървеше цялото фиаско. Мисленето не отне много време предвид везната, която се накланяше в главата й с големи метални букви "единствения човек тук, който не те дразни".
-Дъст ме покани на въпросното нещо. След вчера съвсем не знам как да го наричам: запой, купон, парти, събиране на клуба на откачалките...
-И?
-И, прибрахме се заедно. До някъде аз го прибирах. После се оказа, че той можел и самичък да се справи също толкова добре с тая част. При други обстоятелства предпочитам тъмната страшна пустия с хиляди дебнещи опасности.
Иронията в гласа й беше почти толкова намясто, колкото й прозрението, което я осени.
-Чакай, чакай малко. Ти каза, че вече си го виждал? Тръгнал на някъде?
Ето това вече беше върха на сладоледа. Беше си пределно ясно, че никак не го бе хванало въпросната вечер и още по-ясно, че последиците при него бяха дори по-леки от тези при Рен, но да е в състояние да се разкарва нагоре-надолу? Или не беше лягал изобщо, за да стане така рано или един бог знае какво.

Ейнджъл прокара пръсти през косата си и я разроши допълнително, облягайки се назад. Една шумна въздишка се процеди през гърлото му.
-Ъххх...ахааа... видях го. Беше си като росна китка. Ти какво очакваше? Глупака е голя перко и умел актьор. Да не говорим, че такъв пияница като него рядко се среща. Ще е трудно някой да го победи. А и си прави каквото си иска.
Повярвай ми, хлопа му дъската. Но пък е забавен, ако не друго.
Храната им все повече намаляваше, като момичето не изоставаше, а умело поглъщаше всичко изправило се на пътя й. Това накара бармана да се усмихне.
-Май доста си похапваш.
-Що? Проблем?
-Ни най-малко. С тази фигура можеш да си го позволиш. Но Рен...
Изражението му се промени коренно. От весело придоби сериозен вид, загледан нагоре към тавана и девойката нямаше как да не се спре и да го погледне.
-Въпреки, че си мислиш, че можеш да си позволиш много неща, не подценявай пустинята. Още си млада, много не ти е ясно. Има неща с които дори професионалните убийци не могат да се преборят. Природата не е подвластна на никой, с нейните стихии шега не бива.
-Да, тате, вече ти казах...
-Не ме иронизирай.
Твърдостта в тонът му, я накара да се сепне и леко да се намръщи. Той май наистина беше сериозен.
-Какво толкова пък? Просто някакви си пясъци.
-Тези пясъци ежеседмично поглъщат поредните си жертви. Жегата и студът са страшни, но има и по-лоши неща от тях. Ами пясъчните бури? Мислиш ли, че можеш да се спасиш от такава ако те завлече?
Райден наведе главата си към него.
-Защо не кажеш какво реално те притеснява?
Брюнетът извърна поглед към нея и изправи гърбът си.
-Носят се разни слухове.
-Какви слухове?
Тя не бе от най-любопитните, но държанието му определено го изискваше.
-Преди седмица имаше подобна пясъчна буря. Всички се бяха затворили, никой не смееше да излезе. Самият аз я наблюдавах от прозореца си.
-И какво?
-Изведнъж тя просто спря.
-Как така?
-Не знам. Спря. В един момент виещият се пясък се застопори във въздуха. Все едно времето спря, а после падна. Изсипа се като дъжд и всичко заглъхна. Това не е нормално. Никоя буря не спира толкова изненадващо и бързо.
-Все още не разбирам. Какви са слуховете?
-Слуховете са, че в нашите територии няма магове. Срещат се изключително рядко, а тези които са тук не са достатъчно силни, че да укротят такава стихия. Дори Нора не може, а е земен маг.
-Може да е някой демон. Нали пустинята е създадена от Себастиан Дантес.
Барманът поклати глава.
-Те не се месят в кръговрата. Сякаш нещо ново и непознато е пристигнало тук, но никой не знае какво е то. Затова ти казвам - внимавай. Просто...внимавай, нали? - погледна я умолително той.

Онова в очите му, което я спря да избълва поредната закачка или дирекртно да се пробва да забие нещо словестно в сърцето му, беше, че сякаш наистина му пукаше. Това беше нещо ново. Никой не се интересуваше от Рен и тя от своя страна не търсеше това от никой в замяна. Да, прекрасно детство. Елате в захарната къщичка да си поиграете на криеница с феята на зъбките и да полетите на вълшебното килимче.
-Аз винаги внимавам. Просто хората покрай мен се залъгват, че не е така. Грешка!
Гласът й стоеше неутрален и напълно лишен от емоция или някаква чувство, което да подскаже, че приема серизно предупреждението или пък не.
-Добре, щом казваш.
-Ама да знаеш, че аз винаги знам какво да отговоря. Както ти казвам, че ще съм послушното малко котенце, така ще тръгна да търся страшната буря и нещото дето я спира или започва. Урок номер едно за мен и голяма част от жените: Вярвай си - това си е твой проблем.
Усмивката й издърпваше крайчетата на плътните й устни едва откривайки част от зъбите й, но беше най-веселото и искрено изражение, кеото изобщо можеше да докара. Е, освен онези, прие които се смееше на чужд гръб, но те си стояха в отделна категория.
-Ама много ме успокояваш така. Как сега да ти повярвам, че няма да тръгнеш с главата непред в пустинята.
-О, много е просто- не можеш. Начин едно: Вярваш в мен и подсъзнателно си знаеш, че мога да умра от бавна и мъчителна смърт, но няма какво да направиш. Начин две: Опитваш се да ме заключиш някъде, да ме завържеш или да ме спреш по някакъв начин, за да спиш спокойно, но това е напълно излишно и ненужно. На инат ще избягам все някак. Начин три: Надяваш се да си преценил грешно и аз няма да се хвърля точно през глава и накрая все ще си оцелея и ще си бъде на моето си.
-Нещо ми подсказва, че смяташ, че само тоава са начините.
-Може би не. Може би да. Аз лично ти препоръчвам третия, като човек, който много добре ме познава. искаш ли да те успокоя малко?
-Опитай!
-Все още не ми се умира. Много, много ще внимавам, каквото и да правя. Ок?

Може би в крайна сметка успя поне малко да го успокои. А и се съмняваше да има предпоставки за някакво апокалиптично бедствие все още, така че нямаше смисъл да се говори за това повече. Пък и от друга страна, тя бе ученичка на Франсоа Миньон. Кой по-добре би я обучил да оцелява и да убива освен този на моменти побъркан непукист. Вярваше, че той ще я обучи добре. Вярваше, че ще я обучи повече от добре, колкото и това да се струваше абсурдно на Рен.
Изведнъж Ейнджъл скочи от мястото си и плесна с ръце.
-Добре. Хайде с мен.
-Къде?
-Да се поплацикаме малко.
-Ама тортата ми...
-Ми изяж я де.
Момичето погълна остатъка от сладкарското изделие на няколко хапки и стана. Преди даже да успее да преглътне като хората бармана я хвана за ръката и я повлече след себе си, оставяйки всякаква посуда на грижите на бюфетчийката. Завлачи я по коридора, по посока изхода от сградата. Беше прекалено горещо, за да стоиш затворен и да поемах парещите вълни на топлината. А пред базата имаше едно идеално място за разхлаждане, което съм сигурна, че щеше да се понрави на нашата малка асасинка.

/Дили пиши на пясъчника/

Преминах разстоянието до долния етаж доста бързо. Все пак исках възможно най-скоро да стигна до уговореното място и не губех никакво време в спиране, поздравяване на непознати или оглеждане на интериора. Не се спрях дори пред залата за тренировки. Днес не възнамерявах да уча, не ми се занимаваше и определено не ми бе до похотливите физиономии на Франсоа и Блъд, които ако събера на куп сигурно щяха да се избият в спор, кой да положи мазните си ръце първи върху задника ми. Глупаци.
Когато стигнах до трапезарията и отворих вратата й, видях, че Чи тъкмо се беше наредил на бюфета и спореше с готвачката. Виковете му се чуваха чак до тук, които съвсем скоро бяха заменени с молебствия.
-Моля те деее.....само още едно парче. Само едничко.
-Дъст вече си взе две. Трябва да остане и за другите.
Свих очи и изострих зрението си. Явно причината за спора бе една голяма розова торта, от която вече липсваше една четвърт. Изглежда съквартиранта ми се беше запасил с две парчета, но апетита му не стигаше до тук и искаше допълнително. Колкото и да й се подмазваше, бюфетчииката клатеше неумолимо глава, отказа му грубо, грабна подноса със сладкото изкушение и го остави на задния плот, където блондина не можеше да го достигне. Накрая той се намуси, изруга по неговия си начин, взе своята табла и се отправи към една от централните маси, като седна шумно и недоволно. Цялата гледка по-скоро ме развесели. Тръгнах към бюфета, като му намигнах докато го подминавах и се спрях пред жената.
-Добър ден, красавице. - посрещна ме енергично тя.
-Добър да е.
-Какво ще бъде за теб?
Огледах възможностите си, а те бяха доста.
-Един тостер с топено сирене, чаша кафе, сок от ананас и....
Очите ми се забиха в розовата торта и светнаха.
-И едно парче от кейка. Изглежда невероятно.
-Такъв е. Кремът му е от горски плодове, а заливката от ягоди.
-Звучи примамливо.
Жената сложи поръчката ми в един поднос и ми го връчи. Поех го и се запътих към масата. Сядайки до русокоско го заговорих.
-Май много обичаш да се караш с хората.
-Ба, тя е злобна и проклета жена. Измъчва ме като ме държи гладен.
Погледнах към таблата му. В нея имаше кафе, две парчета от кейка, едно голямо парче домашна баница, салата и порция пилешко с гъбен сос.
-Прав си човек, направо гладен да си умреш.
Изгледа ме леко навъсено и критично, от което се усмихнах още по-широко. Взех чинията с тортата си и му я подадох.
-Ето, вземи и моята.
-Ама ти не искаш ли?
Поклатих отрицателно глава.
-Не съм толкова гладна. Взех я за теб.
И за да му докажа правотата на думите си се заех със сандвича и сокът си.

Щом чу за малкият подарък от страна на синекоската, Дъст се усмихна широко. Някак си му стана мило, че тя му предоставя собственото си парче торта. Е, той си имаше други две, но когато получаваш нещо от...приятел, тогава е някак си... по-вкусно отколкото ако си го сервираш сам.

- Благодаря...ти...-каза леко свенливо русокоското, забравил изобщо за нахакания си характер пред останалите.
С едно движение на вилицата той отпрати и третото парче кейк в чинията си, след което се захвана с яденето.
Още след първите няколко хапки, Чи спря и погледна пред себе си, право към синекосата си съквартирантка. Огледа я хубаво от глава до...ръба на масата, от където се подаваше тялото и. Неволно очите му се спряха на малката кожена гривна, висяща на ръката и. Стоеше някак си неестествено, особено като се имаше на предвид облеклото и...просто не се връзваше. Чи се замисли какво да каже по този случай и първото нещо хрумнало в главата му, естествено беше простотия. По време на храненето си и малките паузи между натъпкванията на храна в устата си, Дъст преглътна и изръси :

- Готина гривна.
Ния го погледна леко учудено, след което се засмя неволно.
- Мерси.
- Да не си си рязала вените, та си я сложила?
И тук, усмивката на асасинката изчезна. Тя замълча заради малкото нараняване което имаше на ръката си, като не искаше да споделя всъщност причината заради която я прикриваше. Чи се усети че леко е прекалил с бъзика, но твърде късно. Въпреки това, той искаше да се извини за неуместната си шега.
- Ей...да не те обидих с нещо?
- Не. - отвърна девойката, като дори не го погледна в очите.
- Тогава, какво има?
- Нищо. Няма значение.
Момчето остави вилицата на мястото и и се присегна напред, като хвана едната ръка на Ния. Двамата се погледнаха за момент, като погледите им сякаш не искаха да си останат така завинаги.
- Извинявай...
Ния дръпна ръката си и хвана чашата със сок, опитвайки се да избегне разговора, който явно щеше да продължи в същата насока за наранената и ръка.
- Не...няма нищо. Спокойно.
Но, Чи се чувстваше виновен. Вперил погледа си в девойката, той се чудеше как да я развесели. Не искаше да и причинява повече такива неща, камо ли да скапва настроението и, въпреки че го правеше често.
- Между другото, косата ти е много готина...
- Да бе! - възрази девойката.
- Не, сериозно. Много ми харесва.
- Така ще кажеш!
- Ния! Стига си ме контрила де...опитвам се, да бъда мил.
- Като с това, което каза за гривната ми ли?
- Е...исках да се пошегувам. Извинявай. Но косата ти наистина ми харесва. Сама ли я направи?
- До колкото си спомням, бях сама в стаята...
- За толкова кратко време?! Уау. - възхити се русокоското - Искаш ли и мен да ме сплетеш някой път?
- Хах! Да бе...естествено! - отвърна му невярваща.
- Не бе, сериозен съм. Ако можеш да правиш плитки, искам да ме направиш. Даже, ако искаш след като хапнем, може да отидем навън покрай басейна и да ме сплетеш. Какво ще кажеш?
Видимо девойката се замисли за идеята. А докато го правеше, Чи вече бе привършил с храната си, като пред него стояха само трите парчета торта, които той тъкмо бе започнал да опустошава едно след друго.

Поредната неловка ситуация, избегната....силно казано умело. По-скоро скалъпени извинения и мъмрения като зле зашити парчета плат, но и това отмина. Следващата тема беше направо абсурдна. Представяте ли си го с плитки? Аз да, щеше да е....е, интересна гледка, да кажем. И все пак абсурдна. Направо ми идеше да прихна в див смях, но знаех, че пак ще се обиди. Може би дори щеше да ме наръга с вилицата си, затова се напънах да сдържа кикота си.
-Понякога си много прост, знаеш ли?
-Моляяя????
Ето, беше готов да се наежи като таралеж. Толкова е лесен.
-Не в лошия смисъл. Не глупав, а простолюбив.
-Това добре ли е?
-Обожавам простите неща, те са последното убежище на сложните натури.
Веждата му се повдигна някак си скептично.
-Интересен начин да сложиш нещата.
И погълна поредното парче торта.
-Може би, но верен.
-Е, какво искаш да кажеш? Че съм сложен?
-Някъде дълбоко в себе си, да. Има доста неща, които криеш под повърхността.
-Аз ли? Виж се ти.
Повдигнах рамене, уж незаинтересувано.
-Съдба.
-Да бе, тя съдбата не решава какви хора сме.
-А кой?
-Самите ние.
Прав беше, не мога да го отрека. Ето ни тук две сложни личности, изтъкани от много противоречия и нишки, всяка напълно различна от останалите.
-Ей, Чи...
-Да.
-Какво ще кажеш довечера да се отбиеш в бара? Ще съм на работа. Като се замисля до сега не съм те обслужвала.
-Ти сериозно ли?
-Да. Приеми го от тази страна. Ще ти сервирам, хахаха. Моля те, ела. Ще е по-забавно.
Виждах, че се замисля, затова го напънах още малко.
-Ще дойдеш ли?
Ами сега? Дали ще приеме? Много исках. С Франсоа не беше чак толкова хубаво. Имам предвид, той се държеше добре и всичко останало, но ме вардеше като играчка, която не иска да му отнемат. А с Дъст знаех, че ще мога да се държа както си искам, без да ми прави проблеми, ще се веселим, ще пием и ще има с кого да се прибера после.

Последното бодване от тортата, бе най-сладко. Но, имаше още. Ако не днес, то утре отново в чинията на русият хубавец пак щеше да присъства това кулинарно изкушение.
След предложението за кръчмата, Дъст се замисли дали трябва да отиде. Но, защо пък не? Нищо нямаше да му струва. Можеше да си позволи да пропусне ден-два обучение, което нямаше да му коства много. Стига, после Блъд да не го скастри.

- Съгласен - отвърна сигурно момчето - Обаче, при едно условие...
- Слушам.
- Да се прибера трезвен или по-скоро, сутринта да нямам ужасен махмурлук. Тъй като, следващата вечер ще съм на поход.
- Поход? Какво имаш в предвид?
- Поход бе, човек. Не си ли чувала?
По изражението на Ния си личеше, че това за нея е нещо ново.
- Ако си спомняш, в началото Блъд спомена че заемам важна длъжност тук. Всъщност, важното е единствено някой да не се промъкне незабелязано до Базата и да свърши някаква поразия.
Ния повдигна въпросително вежди.
- Че, има ли такива хора?!
- Скоро не. Но, никога не се знае. Обикновено обикалям цяла вечер из пустинята и се забивам в някоя дюна, където си почивам. А ако стане нещо, тогава е забавното. Въпреки, че последните месеци не съм се забавлявал. Последно, гонех един нощен гущер.
- Хах. - разсмя се девойката - Що за работа пък е това?
- Интересна е, повярвай ми. Когато си сам, можеш да правиш всичко. Въпреки че вечер е студено, дрехите наистина те топлят. Спомням си, преди около година как срещнах някакви крадци. Тъкмо бяха откраднали две камили от близкия град и се опитваха да избягат с тях.
- И какво стана?
- Е...избягаха...но без камилите. Тях успях да задържа и да ги върна на сутринта.
Привидно момчето изпитваше удоволствие, когато разказваше за себе си. Въпреки че историята му не бе толкова интересна, човек можеше да се спусне в някакво приятно приключение...стига компанията да е приятна.
Готови, двамата сладури се спогледаха.
- Ще ставаме ли?
- Хайде...но какъв ти е плана?
- Е! Нали ти казах одеве?
- Мислех...че...се...шегуваш...
- Не бе, сериозен съм! Искам си плитките!
- Хах! Идиот. Добре, хайде.
След минута, двамата оставиха приборите на предназначеното за това място и се отправиха направо извън сградата. Вярно е, че не си носеха бански, но такъв не им и трябваше. Времето навън бе благоприятно за излети...както всеки ден. А слънцето, то ги чакаше за да ги обгърне с топлите си лъчи.