Трапезарията

Там се настаняват гостите на пищните приеми, които кралицата прави. В средата и е положена дълга маса от дъбово дърво, столовете са с големи облегалки. Има голяма камина, отпред постлана с кожите на различни видове животни. По стените висяха като трофеи именно главите на тези животни. По различните краища на залата са поставени красиви мебели и скъпи предмети върху тях. Определено беше обзаведено с царски стил.

Когато животът ти даде лимони - правиш си лимонада. Когато ти отнемат правото да живееш - тогава се бориш за правата си или умираш опитвайки!

- Заповядайте. - поклоних се пред Неш. Лявата ми ръка посочваше входа към трапезарията и едва доловимо трепереше, защото ми беше трудно да изправя цялата без да изпитам болка. Неш забеляза това, но не каза нищо. Подмина ме бързо, все едно искаше да ме освободи от задължението ми да стоя в тази поза.
 
 Трапезарията беше огромна. Лъскава и луксозна по начин, който дори не сте и сънували. Всяка една стена беше покрита с главите на различни животни. Не можех да определя кое е най-опасното от всички, защото много от тях дори не бях виждала през живота си. Всеки път, когато влизах в това място си представях истински крале и кралици как гощават поканените тук и пият за мира. Жената, която притежаваше тази зала в момента не беше такава! Ще я накарам да съжалява... някой ден... Дори и това да е последното, което щях да направя! Но въпреки омразата в мен, животът ми беше по-скъп. За това сега просто пренебрегвах всяко едно чувство в себе си. Валънтайн от друга страна изглеждаше справедлив. Личеше си, че това не е кралицата, която би искал да има, но си траеше също като мен. Страх може би? Толкова ли беше силна? Щом тези опитни мъже и жени не смееха да и се противопоставят, значи щеше да е нужна силата на бог за да бъде спряна. Може би мистериозният С.М. беше опитал да я спре и се беше провалил? Това ми звучеше като най-логичното обяснение на ситуацията с Неш Валънтайн. Ако Неш познава С.М. може би ще мога да разбера дали има някаква светлина в тунела, така де, в двореца...
 Долавях напрежение от него. Сядайки на един от многото столове около масата, той свали ръка, може би проверявайки оръжието си дали е на точното място. Знаех какво изпитва. Винаги да си подготвен е трудна работа. Не се чувстваше в свои води тук, но не смееше да откаже на Елестар.
- Какво ще желаете, командире?
- Само вода. - отвърна мъжът небрежно. Каквото и да минаваше през мозъкът му, той го прикриваше перфектно и дори се зачудих дали не си въобразявам, че мъжът иска да си тръгне възможно най-скоро.
Обърнах се и излязох да взема поднос. По пътя към кухнята всичко ми се нареди в главата. Ако нямах друга възможност, щях да съжалявам. Трябваше да действам. СЕГА!

От безизразна походка движението ми се промени в леко тичане. Никой не биваше да забележи нищо, а ако се натъкнех на Гилгамеш, бях мъртва. Върнах се обратно до залата за аудиенция и сложих ухо на вратата. Ако нямаше никой може би щях дори да се усмихна от радост...

- Влез! - чух гласът й. По дяволите как разбра, че съм пред вратата.
- Ваше Величество... Ааа.. Командирът поиска мастило и хартия, моля.
- Хм. Вземи от бюрото ми. - Тръгнах напред и видях книгата. Тя знаеше! Беше видяла бележката, когато е паднала може би. Нямаше път назад. Грабнах мастилото и един лист и се завъртях да излизам.
- Стой!
- Да, Ваше Величество. - обърнах се аз и си помислих, че още тук ще е края.
- Преди да хукнеш на някъде ще питаш дали си свободна!  Ако още веднъж направиш това ще те обезглавя. - каза спокойно, все едно ме кани на чай
- Да, ваше Величество. Свободна ли съм?
- Да занеси на Полковник Валънтайн, каквото му е нужно, а после върни мастилото тук, когато той си тръгне.


Излетях към стаята, в която спях. Затворих вратата след себе си и се проснах на пода да изпълня плана си преди някой да е забелязал. Хванах перото и написах на едно малко парченце хартия: '' Благодаря, че ме спаси! Трябва да говорим, моля. Познаваш ли С.М.?'' Скрих мастилото под леглото си и отново хукнах, този път към кухнята. Взех един поднос, чаша и напълних вода в една кана, която сложих на подноса върху бележката. Запътих се обратно към трапезарията и едва не съборих всичко пред вратата.
- Гледай къде ходиш, жено! - изрева Гилгамеш в моята посока. Стоеше прав до Валънтайн с ръце върху масата и гледаше доста лошо. Всъщност сега като се замислих, не бях виждала този звяр да гледа добре никога.
- Разбра ли ме, Валънтайн?
- Да, разбира се. Не се притеснявайте за това. Всичко ще бъде уредено.
- Аз не се притеснявам. Искам да съм сигурен, че заповедите на кралицата ще бъдат изпълнени. - с тези думи се запъти към вратата, аз все още стоях вцепенена  препречвайки пътят му.
- Занеси най-сетне тази вода на човека. Умря от жажда докато те чака...
С разминаването си почувствах смразяващо чувство по гърба си. Мразех този гигант да е близо до мен, а още повече извън полезрението ми.
 Сложих подноса на масата и го завъртях, оставяйки каната точно пред Валънтайн. Вдигнах я и налях вода в чашата, а той прочете бележката ми. Взе чашата и отпи бавно. Дори не се извъртя към мен. Премести леко каната и вдигна бележката. Скъса я на малки парченца и я прибра в себе си. Може би ми казваше, че неговата помощ е била до тук? Все пак не ми беше длъжен и самия факт, че съм жива ме правеше негова длъжница до живот. След като си допи водата мълчаливо се изправи и обяви, че си тръгва.
- Приятен ден, командире! - поклоних се отново, но вместо да ме подмине като първия път, той се приближи до мен и прошепна в ухото ми:
- Не знам какво си наумила, но по-добре се махай от тук ако можеш. Не познавам такъв човек, но и да познавах няма никакво значение. Стига си се ровила, където не ти е работата! Няма да мога да те спася втори път.  
 Полковник Валънтайн го нямаше за да ми помогне. Мистичният С.М. сигурно гниеше някъде на около два метра под земята, а аз можех да избягам от това място сама, колкото и катерица можеше да управлява пиратски кораб. Майната и на светлината в тунела. Май ще трябва да се изкопае нов тунел - на този му е изтекъл срокът за годност...
Мастилото! Обърнах се и се затичах към стаята си. Коридорите бяха подтискащо празни, но това не ме притесняваше. Напротив, да си самотен сред хора би било още по-трудно. Грабнах шишенцето и понечих  да го оставя от където съм го взела, но отново се натъкнах на Гилгамеш, който се беше запътил към тъмниците и ако не бяха рефлексите и на двама ни щях да се блъсна директно в него.
- Къде се размотаваш? Нямаш ли работа?
- Отивам да върна това мастило на кралицата, господарю.
- Ще гладуваш днес! Трябва да се научиш да вървиш нормално. - каза той и ме подмина.
Оставих мастилото, а единствената реакция на Елестар беше да ми нареди какво да чистя днес, утре и...
Да продължа да събирам всичко в себе си и да си мълча нямаше да се отрази добре не само на мен, а на всички около мен много скоро.