Улиците

Пусти и тихи, освен когато не стане сбиване. А в този град това не е рядкост. Улиците са пълни с пияници и просяци. От канализациите се носи миризма на сяра, а сградите за стари и нестабилни. Обикновените хора трябва да са много внимателни и предпазливи

Влезнах откъм южния край на града. Не за първи път идвах тук, но сега беше различно. Сега наблюдавах и изучавах и най-малката подробност. Дълго се скитах, но не безцелно. Още в началото на покрайнините забелязах стара нестабилна постройка приличаща ми много на изоставена болница. Повъртях се известно време там, така че да остана незабелязана. Значи ето какво правили там. Интересно, много интересно....усещах, че утре ще посетя това "забавно" място.
Навлизах и повече и вече се озовах на центъра. Изненадано установих, че минавам през магазин, на който пишеше "Оръжейницата на Дрейк" Значи тук трябва да доставя телата, но преди това трябваше да си избера такова.
Седнах на един издаден камък и се замислих. Отправих очите си към пълната луна, която отрази ирисите ми и те заблестяха. Вглъбих се тотално в месечината. Случвало ли ви се е да имате моменти като на сън? Все едно се виждате от страни-движите се, говорите, но не сте вие. Сякаш тялото следва собственият си път, пренебрегвайки разума. На мен ми се е случвало. Случва ми се всеки път когато почувствам наближаваща смъртта...И тогава се пролива кръв. Сега беше един такъв момент....
Изправих се плавно, не усещах нищо, не мислех за нищо, само за жаждата. Стъпките ми бяха тихи, не издавах нито звук. Извадих ножа от чорапа си. Острието засвети на светлината и успях да видя безизразното си отражение на него. Какъв пуст поглед само... Обърнах се и тръгнах към посока на парка. Действително, сетивата на побърканите са по-изострени от тези на нормалните хора. Всичките ми движения бяха механични. Чувствах се като кукла, толкова нереална, все едно някой друг дърпаше конците ми. Тръгнах по тихата улица, от време на време подминаваха минувачи, които ме изглеждаха странно, усещах как погледите им изгарят кожата ми. По средата на магистралата се чу рязко спиране на колело точно пред мен. Някакъв мъж почна да вика и да псува от него. Нещо от сорта, че съм побъркана. Колко прав бе само. Спрях се за малко, в ръката си държах ножа и гледах напред. Без даже да се обръщам изпратих бавно струйка черна енергия към него, докато още викаше. Тя влезе през кожата и се прокара през гърлото му. Виковете спряха, мъжа почна да се гърчи и задушава. Само след две минути стенание падна на земята издъхнал, а от устата му излизаше пяна. Продължих напред все едно нищо не се е случило, като оставих реска по предницата на колелото от оръжието. Не него исках.

Вървяхме в хладния град, а луната бе почти закрита от облаци. Харесваше ми - моята любима спътница, както обичах да си повтарям.
-Хей, Дрейк! - подхванах. - Така и не ми каза от къде си. Разбрах как е изминал живота ти, но не и от къде произлизаш. Имаш интересна дарба за човек от прокълнатите местности. Не си тукашен, нали?

- Явно доста ми личи.Не съм тукашен, наистина.Идвам от Илион - далечен град в централната част на земите в които се намираме.Гледаш, навсякъде зеленина.Природа, дървета и богат живот.По-скоро разнообразието на животинските видове е голямо, но родът от който идвам са кръвожадни убийци, които сеят смърт сред себеподобните си.Родът ми са Гладиатори, а аз честно казано не бях най-обичаното дете в семейството... но за това ще поговорим по-късно.
Докато обикаляха по прашните улици на Найтмер, по едно време Дрейк ненадейно се провикна :

- Ей на, стигнахме.Хайде, да се надбягваме кой ще стигне първи - като дори не изчака отговора и, ами направо се втурна тичешком към малка дървена врата на къщата си.

Интересна история изпълнена с не до там голяма липса по дома. А и щом толкова време не се е върнал, едва ли ще го направи някога. Гладиаторите те са....благородни хора. Сега разбира защо гледаше с погнуса мъртвото момче.
- Ей на, стигнахме.Хайде, да се надбягваме кой ще стигне първи.
-Кое? Какво?
Преди да успея да разбера той вече търчеше към портата на дома си. О, така ли? Нима щях да оставя един гладиатор, който може само да размахва мечове да ме победи? Никакъв шанс.
Отпуснах малка част от аурата си, която мигновено обви ходилата и краката ми и се затичах. Различавах всичко в тъмнината, даже успешно прескочих един голям камък, който ме застрашаваше от провал. Един грациозен еленски скок и пак тичах след него, но малкото разстояние не ни даде възможност да се изравним. Той стигна първи, но аз бях засилила до толкова, че не можах да се спра на време и вместо да се застопоря закъснях с тази си дейност. Дрейк тъкмо се обърна към мен с победоносна усмивка, когато се блъснах в него. Чу се едно шумно "туп" и неволно или не той ме сграбчи когато се сблъскахме. Стояхме така известно време, осветявани единствено от красивата луна, която караше очите ни да блестят на фона си. Неловко мълчание, след това още малко и още малко. Накрая рязко се дръпнах от него и инстинктивно скръстих ръце пред гръдта си. Езика на тялото му викат - защитна психическа стена. Забих поглед надолу.
-Извинявай, малко се отплеснах.

Тръгнах по улица „Ньов Сент Женевиев“, там, където тя се спуска към улица „Абралет“ така рязко и остро, че файтони и коли много рядко се изкачват или слизат по стръмнината. Това обстоятелство благоприятства за тишината, която царува в тези улици, притиснати между черквата „Вал дьо Грас“ и Пантеона, два паметника, които променят атмосферните условия, като хвърлят жълти багри и помрачават всичко чрез суровите краски, хвърлени от техните куполи. Там настилката е суха, в канавките няма нито кал, ни вода, тревата расте покрай стените. Най-безгрижният човек там се натъжава като всички минувачи, трополенето на кола е събитие, къщите са мрачни, стените миришат на затвор. Случайно попадналият чужденец би видял тук само семейни пансиони и учебни заведения, нищета и досада, умираща старост и весела младеж, принудена да работи. Никой квартал на Найтер не е така отвратителен и да си признаем — така непознат. Точно тук се извисяваше пансион за сираци "Воке". Фасадата на пансиона гледа към една градинка така, че къщата пада в десния ъгъл на улица „Ньов Сент Женевиев“, откъдето тя се вижда в дълбочина. Покрай тая фасада, между къщата и градинката, има една постлана с камъчета вада, широка около два метра; пред нея почва алея, посипана с пясък, от двете страни на която цъфтят здравец, олеандър и калинки, посадени в големи саксии от син и бял фаянс.
На алеята играеха деца от пансиона с каквото намерят от улицата - повехнали пръчки, камъни и всичко, което детското въображение може да пресъздаде. Те бяха мърляви, мръсни, със скъсани дрехи и износени каскети. Мъката и нищетата беше оставила своя отпечатък върху сухите им лица и само все още наивната искрица в очите показваше някаква останала част от невинност. Когато ме видяха малчуганите се разбягаха стреснати. Седнах на един издаден паваж и ги огледах скрити зад празните каци или порутените ъгли. Стана ми жал за тези отритнати създания. Вдигнах ръката си към тях и ги приканих да се приближат.
-Не се страхувайте, няма да ви нараня.
Малко по малко почнаха да излизат от скривалищата си и едно по едно ме заобиколиха. Наброяваха шест. Шест измъчени души оставени на произвола. Чудех се какво да направя, за да вкарам малко светлина в живота им и накрая измислих нещо, което ту щеше да помогне на мен, ту щеше да ги развесели.
-Искате ли да полетите? - попитах ги аз съвсем сериозно с благ поглед.

Засмях се:
-За да летиш не са нужни крила. Важното е да вярваш.
При което отпуснах енергията и аурата си. Децата видяха как тя излиза от тялото ми на тъмно сиви вълни и ахнаха. Някои направиха стреснати няколко крачки назад, но се спряха. Като бушуващ вятър вълните танцуваха около мен и караха косата ми да се вее на всички посоки. После сместа попи в кожата ми и влезе централно в мозъка, който контролираше телекинезата. Беше време да се науча да местя тела. Всичко се сгъсти и попи в мозъчните ми гънки като слуз. Прилепна до толкова, че даже и да я полееш с вряла вода няма да се махне. Напрегнах мисълта си и фиксирах децата. Телата им бяха малки и слаби, но за по-голям ефект щях да отправя магията си към всичките. Този път не разпервах ръце, нямаше нужда от това. Сбърчих вежди, всичко щеше да стане чрез очите. Загнездих част от магията си в тях и те съзряха през телата им чак до костите. След цялата тази циркулация я изпуснах. Заизлиза на талази - дебели, стабилни, без нито едно разкъсване. Бързо стигна до тях и ги обви едно по едно. Слепи се като мрежа за кожата им, влезе и по-навътре и се загнезди в мускулите, в костите им, така че тежестта да се подхване от всякъде. Почнах да се успокоявам, защото върху живи хора напрежението бе сравнително по-голямо. Мозъкът ми почна да командва енергията ми и да й заповядва да ги извиси във въздуха. Във въображението ми те летяха на не много голяма височина от мен разперели ръце и правех всичко възможно да направя тази фантазия реалност. Изпитвах някаква необяснима нужда да го направя не само заради себе си, но и заради самите тях, което ме надъхваше допълнително и ми даваше стимул. Нещата се получаваха по-лесно винаги, когато бяха за някаква кауза.

Идеята на Дориан беше доста сполучлива.Малките хлапета се издигнаха на няколко сантиметра от земята.Невярващите момчета в това че тя може да лети се разпищяха веднага, а момичетата просто не смееха да обелят дума.Просто бяха прикрили очите си с ръце и пищяха истерично, като огласяха цялата околия.Само малкото момиченце се кикотеше на двадесет сантиметра от земята и размахваше ръчичките си от щастие.

- Пусни ме! Пусни ме побърканица такава-а! - крещеше най-голямото от момчетата, като размахваше една пръчка във въздуха, опитвайки се да удари Дориан.
След малко, магията и се отслаби и децата тупнаха на земята.Мъничето от групата веднага се затича към Дориан, като я хвана с две ръчички за краката и започна да я раздрусва.

- Какичко, накарай ме да летя пак.Моля те, какичко - молеше я момиченцето, като се усмихваше с муцунката си, на която беше изразено глуповато от щастие изражение. - Хайде де какичко, моля ти се-е-е... - и мрънкането на малкото дете беше прекъснато, от едно от по-големите момчета.
- Хайде идвай с мен! Тази тук съвсем се е побъркала - завика момчето, като грабна за яката детето и го завлачи по пясъка към входа на сиропиталището.
Крачетата му се влачеха по земята като оставяха две бразди след себе си, а ръчичките му бяха разперен към Дориан.

- Какичко-о-о... - плачеше малкото дете...

Смеех се на страха им. Нямаше защо. Колкото и да бях кръвожадна не наранявах деца.Изпънах ръката си към плачещото момиченце и изпратих магията си отново към него. Тя я обхвана този път по-силно от преди, за да не се повтори падането от преди малко. То почна да се издига във въздуха, а радостният му смях отекваше по улицата. Другите избягаха. Аз придърпах детето към себе си и го извисиш още по-високо. Вече не изпитвах напрежение. Мозъка ми беше бистър като поток, усещах лекотата с която я карах да се движи. Направих няколко лупинга. Чувствах се като Питър Пан, който е поръсил Уенди и братята й с магическия прах и сега тя във формата на Уенди се рееше в небосвода. Въртях я като птичка. След пет минути я пуснах внимателно. Малките й, груби обувки докоснаха земята. Момичето дотича до мен и ме прегърна. Тази невинна милувка проникна в сърцето ми и за миг, само за миг го стопли. В очите й се четеше благодарност, а в моите съчувствие за тези клети гаврошчета.
Въздъхнах. Извадих от пазвата си кесията на Дани. Исках да му я върна, но сега намерих още по-добро приложение за нея. Разтворих ръчичките на детето и я сложих в тях, като ги свих отново, за да не я изпусне или изгуби без да иска. Целунах я по челото.
-Бягай при братчетата си, малката.
Детето не погледна какво имаше в кесията. Детските души не разбираха смисъла на парите, но по-големите от тях щяха да знаят какво да правят. Когато се скри от полезрението ми станах и тръгнах безцелно, на където ми видят очите.

Малкото момиченце погледна с големите си очи към Дориан, примигайки няколко пъти.Тя не осъзнаваше стойността на парите и не можеше да разбере добрината на Дориан, но знаеше че това е нещо хубаво.Тя взе малката кесия с жълтици и я сгуши в себе си.В този момент личицето и почервеня от срам и тя се усмихна.

- Благодаря ти, какичко. - малкото момиченце се обърна и се затича към другите деца.


/ Дориан, получаваш Телекинеза ниво II, Интелект 3, Воля 4, Опит 5 /

Тръгнахме по улиците. Калдъръма отекваше под обувките ни. Хората се обръщаха след нас, за да загледат интересното ми облекло. Усещах как очите им ме изгарят. Хвана ме гнус. Почувствах се омърсена по някакъв вулгарен начин.
-Кажи ми какво по-точно искаш от мен.
Какво съм искала от него? Тъпак! Въздъхнах, за да не избухна. Опитах се да му обясня колкото се може по-спокойно.
-Отиваме в моргата, нали? Там се организират бойни срещи до смърт, нали? Ами ако накрая не съм в състояние да ти донеса трупа? Замисли ли се за това, или те интересува само някой друг да свърши черната работа, а ти небрежно с лекота да отсечеш една глава и да си измиеш ръцете?
Млъкнах. Не исках да продължавам този разговор. Ако имаше желание да каже нещо щях да го изслушам, но силно се съмнявах. Забих отново погледа си в земята. Не знам какво ми ставаше. Може би беше заради окаяните деца, може би беше срещата с онзи чудак, който незнайно защо се опитваше да вникне зад стената, която бях изградила. А може би подсъзнателно се дразнех от факта, че този мъж който познавах от един ден се държеше с мен като с работник. Не знам, но определено нещо в мен не ми даваше покой. Но не можех да открия и установя какво точно беше.

- Окей, Окей...само се успокой - завика Дрейк към нея, размахвайки ръцете си подигравателно.Малкият факт че той си плаща за услуга, за която трябва да помага после не му се нравеше много.Но пък и Дани явно не беше избрал подходяща кандидатка.
Докато вървяха по улиците за да стигнат до моргата, се дочу гласът на малко дете.

- Какичко-о - беше малкото момиченце с което Дориан си бе играла по-рано.Беше с качила на една метална ограда, размахвайки ръчички.
Дрейк погледна малкото същество и се засмя.

- Наскоро дошла, а вече известна сред децата.Дано и в Моргата намериш стари познайници, могат да са ти от полза.

Той ми се подиграваше. Колко долно от негова страна.
Докато вървяхме най-ненадейно малкото летящо момиченце се показа иззад една ограда и размаха ръце във весел смях. Махнах й усмихнато докато я подминавахме. Някак си бях доволна от постъпката си до дома за сираци. Веднъж и аз да направя нещо за някой друг.
- Наскоро дошла, а вече известна сред децата.Дано и в Моргата намериш стари познайници, могат да са ти от полза.
Спрях се в крачката си на метър пред него. Погледа ми се помрачи. Главата ми пак се наведе сякаш се чувствах виновна за нещо. Стисках юмруците си. Думите му ме жегнаха. Не беше прав. След известното мълчание, през което той се чудеше какво ми стана накрая проговорих с накъсана реч.
-Не съм барнала парите ти. Единствената кесия, която получих дадох на.....Правя го безпла....Няма значение.
Стисках още по-силно. Не издържах. Чувствах се толкова изморена, толкова изцедена психически. Всички имаха големи очаквания от мен, всички ме мислеха за една кукла без емоции, без сърце. В техните очи бях само една машина за убиване. Даже и Боунс имаше амбицията да ме превърне в подобие на себе си. Даже и Клавдий....Къде ли отиде невинността ми? Кога ли я пропилях?
-Не знаеш нищо за мен.... - извиках накрая готова всеки момент да се разплача. Дъхът ми секваше. Тръгнах машинално със забързана крачка. Не исках да вървя на една линия с него. Исках да стигна до крайната цел колкото се може по-бързо и да се свършва. Пък ако намерех смъртта си там. Е, едва ли би било голяма загуба, нали?.....

Тръгнахме по улиците в пълно мълчание. Босите ми, обвити само в чорапи ходила се напояваха с влагата по калдъръма. Мислите ми бушуваха като ураган в главата ми. Душата ми тлееше в огън, а сърцето в люти рани. Отпечатъка от предателството изпълваше съзнанието ми като отрова. Ненавиждах го. Някой ден щях да го убия.
След като изминахме достатъчно разстояние, че да се чувстваме в безопасност го пуснах и спрях. Подадох му главата.
-Това е твое.
Той я пое. Секунда след това усетих как тялото ми отказва. Почувствах се смазана. Лицето, глезена, хълбока, всичко ме болеше. Мускулите ми се отпуснаха и аз се свлякох безпомощно надолу. Дрейк се стресна и ме подхвана, преди да падна на земята. Главата ми беше клюмнала назад и ясно виждах дълбоките му тъмно сиви очи.

- Ей, няма да ми умираш тук - сопна и се Дрейк, придържайки я да не се свлече на земята.Седна първоначално, след което отпусна раненият си крак напред, а на другия остави Дориан да се облегне.Дрейк изпитваше доста силна болка в коляното, но това в момента бе маловажно.Той наблюдаваше изтощената Дориан и се чудеше как да и помогне.Главата на мъртвата Некромансърка се търкаляше някъде около тях.Дрейк се поогледа и когато я намери с поглед, се присегна към нея.Достигна я с върха на пръстите си и леко ги вкопчи в косите и.Придърпа я до себе си, след което пъхна ръката си в подножието на гърлото, което беше изящно прерязано.Прокара ръката си през долната и част, като я пъхна в плътта, промушвайки пръстите си чак до устната кухина.Той повдигна главата както бе забита на ръката му и я раздруса във всички посоки, оправяйки косата и.Мъртвото лице се разкри пред тях.Очите бяха затворени, а белега който раздираше лицето се беше разтворил.Шевовете се бяха пръснали от цялото това подмятане на отрязаната глава и и придаваха отвратителен вид.

- Вижте ме, аз съм една стаа-ра кучка - Дрейк преправяше гласа си, имитирайки звученето на някоя старица.В интерес на истината почти му се получаваше.Може да беше прост ковач и да не можеше да лекува, но понякога му се отдаваше да размсива хората.
Той започна леко да поклаща главата ту наляво, ту надясно, карайки я да подскача във въздуха, а докато го правеше говореше небивалици.
- Имах си две ку-ученца добрички, но една зла кучка дойде и ги осакати.Зовяха името и До-ориана, тази патка смотана заклана.Появи се незнайно от къ-ъде и започна да се разпорежда."Ти - умри.Ти... и ти умри! Ти - ... ти ще умреш по-късно"


Играта на младият кукловод продължаваше, като се опитваше да размее момичето в този момент.Ръката му се движеше между все още топлата плът, помествайки устните на главата, сякаш тя наистина говореше.

Той сериозно ли си пъхна ръката в главата и почна да я мести?
- Вижте ме, аз съм една стаа-ра кучка. Имах си две ку-ученца добрички, но една зла кучка дойде и ги осакати.Зовяха името и До-ориана, тази патка смотана заклана.Появи се незнайно от къ-ъде и започна да се разпорежда."Ти - умри.Ти... и ти умри! Ти - ... ти ще умреш по-късно"
Движеше я и като че ли почти пееше. Не се сдържах и се разсмях въпреки болката си. Този човек не спираше да ме изненадва.
-Какво по дяволите правиш? - попитах смеейки се. Но веднага след това от гърлото ми се чу сподавен гърч. Извих торса си на страни инстинктивно и се закашлях. От устата ми потече кръв. Тя образува малка локва на земята. След минута давенето ми спря и пак обърнах главата си към него. Силите ми бяха напълно изцедени. Повдигнах ръката си към врата му, за да се хвана и да се надигна. С доста усилия успях и се озовахме лице в лице. За един известен момент стояхме безмълвни като той напълно забрави за хубавото си куклено представяне.
-Благодаря! - изхрипах накрая и изпаднах в несвяст. Главата ми се удари в гърдите му. Нараняванията ми си взеха това, което искаха и надделяха над волята ми.

- Ей, няма да те оставя така. - Дрейк постави ръката си леко на главата ѝ, след което разроши леко сините и коси. - Отиваме към моята дупка.
Дрейк подхвана момичето с две ръце и се опита да се изправи.Беше му трудно въпреки раната на крака му, но се справи.Пое я с ръцете си, повдигна я над гърдите си и положи цялата тежест върху здравото си коляно.Изправи се с другият крак и се запъти към оръжейницата - това беше най-близкото място на което може да и помогне.

Слънцето бе останало някъде зад нас, тук властваше нощта, а нейни покорни роби бяха вонята, скитниците и пияндетата.Разположени на всеки ъгъл като стражи, беззъбата им усмивка предизвиква смесени чувства у теб...не знаеш дали да се плашиш или да ти е жал.Имах чувтвото, че тъмнината се движи около мен, с гоемите си ръце ме обвива и обрича на забрава.Всяка една положителна емоция сега лежеше бездиханна на земята, а тялото й бе разкъсвано от демоните на този свят.Можеше и да преувеличавам, но мястото бе напоено с апатия и меланхолия.Всичко тук бе наопаки от там където идвах...до една дървена постройка лежеше труп на котка а мишките раздираха тялото й.Догади ми се, пък и от някъде идваше миризма на сяра която ме удряше в главата.Усещах как някой ме стиска за гърлото, може бо вонята на мърша и пикоч...отделих се малко от останалите и се подпрях на една кофа за боклул която изглеждаше сравнително добре.Хванах косата си настрани и се отървах от всичко което бях погълнала през деня.Загледах се за Шейн...пълното отрицание на този свят със своята цветна блузка, той внасяше настроение.До казана имаше прозорец...като надигнах глава очите ми попаднахан случващото се вътре.Осветена само от една единствена свещ стая...на светлината на крехкия пламък закачени по стената пробляскваха най-различни инструменти...за хора.Мъж чието лице не виждах се бе надвесил над една желязна маса на която лежеше...труп.Това ми дойде наистина в повече...тръгнах на заден ход викайки името на Хейз, но се спънах в един камък и тупнах по дупе на земята.Като се огледах нямаше и следа от малката ми дружинка...явно не бяха разбрали, че съм се отделила.Дори и Шейн се бе запилял някъде, о една дупка се виждаше само подмятащата му се опашка.
Не помръднах от мястото си, имах чувството че всичките изроди на това място са се спотаили в тъмните ъгли и ме дебнат.

Арадел чувстваше пълна безпомощност. Сякаш целият свят я беше напуснал и сега бе сама в някаква адска дупка, от която всеки момент щяха да излезат стадо скелети и да разкъсат крехката й плът. Земята на прокълнатите наистина я ужасяваше. Този страх се засилваше още повече от идеята за неизвестното, което за ежедневните обитатели на териториите не беше нищо особено. Но за чужденец ужаса бе пълен.
Точно когато щеше да изпадне в жална истерия до нея дотича Шейн. Усетил липсата на стопанката си той проследи миризмата й и я намери. Зад него вървяха Тес и Скай.
-Да не се изгуби. - опита се да се пошегува въздушния маг, за да я развесели. Арадел не отговори. Страха още се виждаше по лицето й. Ръката на Тес се протегна към нея. Тя се улови като за спасителна сламка и мъжът, който й ставаше все по-близък и по-близък я дръпна от земята.
-Може би ще е по-добре да не се отделяш от мен.
Те настигнаха другите. Тогава Хейз ги запъти към едно от малкото наистина красиви места на този мъртъв град.

/Гери пиши на ледената пързалка, как си взимате кънки от една бутка и почвате да се пързаляте. После ще се включа и аз/

Краката ни заболяха от дългото пързаляне и сега се тътрехме по улиците на мрачния град като стадо пингвини.Те бяха почти празни, като изключим неговият перманентен фон- скитниците и уличните котки.Мрачното ми настроени отново се бе завърнало, държах Тес по ръка...но някак си бях загубила сетивност към всичко ставащо около мен.От някъде дочух звуци наподобяващи на стенещ човек, оказах се и права...зад ъгъла, на улицата се бе проснал човек.Предсмъртната му агония бе очевидна...трепета в гласът му и сподавените му викове кънтаяха в ушите ми.
Изтичах до него и приклекнах, положих ръце под главата му.Не беше стар, но с напускането на всяка една капка живот от тялото му, чертите му се изостраха.
-Помогнете му...моля ви!Някой да му помогне..-виках отчаяно аз.
Това бе първият ми сблъсък с коварната смърт и нейното ежедневие.Имах честта да изпратя една от поредните й жертви.Акълът не ми го побираше....Мъжът стоеше под мен и се гърчеше, пяна излизаше от устата му и се давеше в собствените си сокове.А, Хейз и останалите просто стояха отстрани и наблюдаваха безучастно.Заплаках от безсилие...не можех да откъсна очи от неговите, приличаха на два залеза....Той ме погледна, докосна ми лицето едва и издъхна., като животно на улицата.Тихо и примирено, отиде си загледан в звездите, сякаш чертаеше пътя си след това.
-Що за хора сте вие?!Да стоите там и просто да наблюдавате...все едно сте на кабаре!Забавлява ли ви смъртта, това ли е зрелище за вас?Така ли искахте да разнообразим ежедневието си, да понаблюдаваме умиращи хора.И това е великото ви пътуване???Вие сте извратени!!!-крещях колкото сила имах през сълзи, след което просто се завъртях на пета и побягнах.Бягах от тях, бягах от това ужасно място.Бягах от смъртта.Не знаех къде отивам, но знаех къде не исках да бъда.

Вървях, не влачех се по улиците безцелно. Изглеждаха ми толкова пусти в момента. Бях хванала едното си рамо - болеше ме много както и всяка една част от раненото ми тяло. Кръвта на дланите вече беше засъхнала, но още плюех такава от устата си. В рамките на десет минути получих две задавяния с червената течност. Сигурно имах вътрешен кръвоизлив. Тътрех се изподрана, с мокри чорапи, единият от който беше свлечен до коляното. Даже не мислих за забравените си обувки. Главата ми кънтеше толкова натрапчиво. Спрях и се облегнах на един стълб. Храната и чая на Дрейк ми бяха помогнали малко, но съвсем не достатъчно.
-Майната му. - изпсувах и извадих една цигара като я запалих. -Ако ще умирам поне ще е от нещо хубаво.
И блажено изпуснах дима от устата си. Изправих се и продължих нататък. В това си състояние щях да се прибирам до Роузкил сигурно цяла нощ. Трябваше да остана при него, но, не не, не исках да виждам Дани, не исках. Предпочитам да се жертвам и да се влача отколкото на сутринта да видя самодоволната му физиономия.
Вървях така леко накуцвайки. Бях като привидение, само дима от цигарата ме обвиваше, което даваше допълнително влияние за външния ми вид. Чувствах се много изтощена. Едвам се движех.
-хайде, Дориан, трябва да изтраеш, трябва. - надъхвах се сама без особен успех. Фасът ми падна някъде по пътя. Погледа ми се замъгляваше все повече и все повече усещах как силите ми ме предават. Минах покрай група от хора. Не можах даже да ги различа освен, че имаше много цветове по тях. Заради състоянието си се сблъсках с един от тях, поне мисля, че беше мъж. Нямах сили даже да се извиня. Направих още няколко крачки. Зави ми се свят, краката ми се подкосиха.
-Не, не пак. - казах си глухо. След няколко секунди се строполих на земята. За втори път тази вечер изпадах в безсъзнание.

Помнех единствено орловите нокти забити в рамената ми...след това...нещо като сладострастна мъгла и после...БАМ...лицето на Хейз и останалите.Все едно някой ми беше забил шамар в просъница и сега сънено търках очи.от края на улицата се задаваше...ходещ труп.Не, не...не можеше да е ходещ труп, явно още ми беше замаяно.Женското зомби приближаваше с мъртвешка походка, рошава, синя коса и беше боса.Като беше на растояние в което можех да я огледам по-отблизо, забелязах, че това бе момиче-живо.Сами приличаше на нещо смачкано и мъртво.Както се влачеше покрай нас изведнъж тупна на земята в безсъзнание."Оо не пак"-помислих си аз.Приближих се предпазливо до нея, приклекнах и я подбутнах с върха на пръста си, след което се обърнах към останалите:
-И на нея ли е дошло времето, защото аз не мисля така!Но ако искате ще изпратим някой да вземе пуканки и ще гледаме как ще умре.
Въпреки мъртвешкият си вид, имаше черти на порцеланова кукла.Какво ли се бе случило на красиво момиче като нея? Но какво ли се учудвам, тук е толкова лесно човек да си намери белята.
Хейз дойде до нея, сложи пръсти на врата й за да провери дали има пулс.Следях внимателно движенията му.изражението му придоби замислен вид, след което я хвана през кръста и я вдигна на ръце.Исках да й помогнем и да си я оставим по живо, по здраво в нения си свят.
-Предполагам тук някъде има магазин за сувенири...няма да я взимаме с нас нали?

- Не бъди глупава - сопна се Хейз - ако беше на нейното място, сигурно щеше мрънкаш да те спасяваме.
Той се изправи и погледна към Скай.

- Скай, знаеш какво трябва да направим.
- Сега ли?
- Няма начин!Не може да я оставим така.
Въздушният маг се примири и послуша колегата си.Той се приближи до тях, като привика до себе си другият маг и малката Арадел.Извади под наметалото си синият медальон който стоеше на врата му и го стисна в дланта си.Затвори очи за миг, а когато ги отвори те засияха в небесно синьо.От тях се стичаше енергия на талази, която покри земята под тях в кръг.Постепенно кръга засили своят цвят, а природата и зградите които се намираха около тях започнаха да избледняват.Първо загубиха цветовете си, после очертанията и накрая всичко се разми.Все едно самата дъга ги обграждаше.Цветовете танцуваха в кръг около тях, като не им позволяваха да проникнат с поглед през тях.