Пристанището

То се намира на края на града. Във водата няма риба и това е ясно на всеки. Никой не използва реката за риболов. По нея пристигат търговци и правят бизнес, който, въпреки привидно мизерния град, процъфтява. На пристанището освен моряци често идват и влюбени двойки, надявайки се на по-добра гледка. Поне за техните стандарти.

След около близо час вървене пристигнах в Найтмер. Мразех и обичах този град. Мръсен, вечно тъмен, враждебен - как да не се влюбиш в него. Крачейки бавно дойдох до пристанището и спрях на място. Беше късно вечерта, нямаше никой. Абсолютно никой. Пусто! Само тъмната, озарена от луната вода издаваше своите леки поклащания, поддавайки се на силата на вятъра. А аз още стоях като статуя и гледах в далечината. Черните ми очи бяха разширени и изпълваха почти целият ми ирис. С леки, безшумни стъпки, сякаш света бе създаден само за мен тръгнах по кея и се спрях на края му. Разкопчах мантото и го пуснах на дървената площ. Седнах на дясната колона, която го държеше и нагласих цигулката опряна леко на брадичката ми. Задвижих лъка и от малкото сътворение на човешките ръце излезе приказна музика. В този момент нищо не съществуваше. Вятъра усилено размяташе роклята и косата ми, но даже не изпитвах студ. Единственото, което имаше значение за мен бе музиката, водата, луната и многобройните светулки, които се събраха около мен и ме обкръжиха като незнайни нощни спътници любуващи се на нещо неземно, нещо истинско. Бе толкова красиво.

/Ето и какво свиря, без пианото де :) https://www.youtube.com/watch?v=aPcBFZy3x7E /

Музиката бе нежна, караща дори мрака да настръхне.Вятъра галеше малката цигулка и разнасяше красивите стонове из околността.Докато Дориан свиреше, зад нея се появи старият и познайник и първият който видя в тези околности - Клавдий.Стоеше на няколко крачки зад нея и се наслаждаваше.Гледаше как малкото момиче се поклаща леко, имитираща хвърчило прелитащо в небето.Движенията и бяха като еротика за очите, а музиката която излизаше от ръцете и те пренасяше в един по-красив свят.
Изригна желание в Клавдий, което го накара да се изправи и да започне тихичко да тананика мелодията която свиреше момичето.

- На-Нааа... на-на-на-наааа...- бавно сричаше той, като се опитваше да не повишава тон за да не развали чуващата се музика.Той седна на срещуположната лява колона на кея и се обърна с лице към Дориан като не спираше да си тананика. - На-нааа...на-на-на-наааа.... На-Нааа...на.на.на.нааа....

Усетих го. Усетих го още в момента, в който престъпи на кея. Този път не се криеше. Аурата му се разнасяше наоколо и попиваше в кожата ми. Галеше гръбначния ми стълб и караше косъмчетата ми леко да настръхват. Не се сепнах, не се уплаших, не спрях. Продължих да свиря. Бях затворила очите си, но усещах как се придвижва от едно място на друго. Беше на отсрещната колона и си тананикаше. Чудех се дали ми се подиграва. Не! Всъщност даже и това нямаше значение. Подиграваше ли ми се или не, не беше важно. Защото някои неща не се забравят. Бях стигнала до убеждението, че тъкмо нещата, които практичният свят отхвърля като ефимерни — неща като песните, лунната светлина и целувките — понякога се оказват най-дълготрайни. Може и да бяха глупави, но не изпадаха в забрава.
След няколко минути спрях и плавно отворих очи. Те гледаха все така напред, все едно мъжа от лявата ми страна не съществуваше.
-Хареса ли ти шоуто? - попитах глухо, сякаш не задавах въпрос на него, а на самата природа.

Клавдий не спря дори за миг.Харесваше му да слуша музиката на Дориан, харесваше също и нея, но не искаше да я плаши.

- Хареса ли ти шоуто? - промълви с нежният си глас, вперила поглед в небитието.Дали му е харесало? Самият той не можеше да опише какво чувстваше, но знаеше че е хубаво.Докато стоеше на дървеният кей, не отместваше очите си от момичето.

- Това е като да попитате дали цветята харесват слънцето, милейди.
Вятърът вече ставаше доста силен, което подтикна Клавдий да даде палтото си на Дориан.Изправи се и с няколко бавни крачки се доближи до нея.Тя все още гледаше така втренчено в далечината, сякаш не го забелязваше.Оставяше се само енергията и аурата и да контактуват с него.- Бога ми, ще настинете...- притеснението му бе оправдано, дори бледата кожа на лицето му настръхваше под ударите на вятъра.Той разкопча едно по едно копчетата на дългата си красиво избродирана дреха и бавно я свали от раменете си.Нежно, изглеждайки че само вятъра го бутна с невидимите си ръце.Наметна дрехата върху раменете на Дориан, като пооправи яката и прокара пръстите си през сплетената на конска опашка коса.

Клавдий обърна поглед към посоката в която гледаше момичето и искаше да разбере какво гледа тя.Виждаше само луната - едра, изписана, като скулптура.Беше от онези вечери в които луната бе в най-близката си фаза до земята и изглеждаше сякаш току ще тупне върху ни.Като нощен страж седеше до момичето и просто мълчеше.Не искаше да убие красивият момент с празни приказки...

- Това е като да попитате дали цветята харесват слънцето, милейди.
Хах - помислих си - музиката може да омагьоса и най-свирепия звяр. Той стана и бавно се запъти към мен. Разкопча горната си дреха и я положи на раменете ми. Докосването му по врата ми ме накара да се чувствам странно. Не можех да определя приятно или не. Просто странно...
- Бога ми, ще настинете.
-Ще настина? - попитах в неведение. - Но аз съм кафява нощна пеперуда, а не разноцветна общителна пеперудка.....
Израз, който бях използвала и преди. Беше нещо като личното ми мото, в което вярвах безвъзмездно.
-Ето, виж....
И просто така станах като облегнах цигулката на колоната. Махнах дрехата му от себе си и му я подадох. Той ме гледаше с неразбиране. Аз на свой ред сега го гледах право в очите. Устните ми бяха леко отворени. Вдигнах ръце и развързах косата си. После ги положих на презрамките на роклята си. Изпънах ги и ги пуснах да паднат надолу. Малко след това и самата рокля се свлече плавно по тялото ми. Тя падна, а аз останах само по долно бельо. Косата закриваше по-голямата част от бюста ми. Нищо в изражението ми не се промени. Все същото както и когато гледах луната. Неговото определено показваше, че не е очаквал точно това. Без да давам обяснения се обърнах и застанах на самия край на кея. Държах се само на петите си, а пръстите ми свободно се движеха във въздуха. Поех си дълбоко дъх и след още няколко секунди на съзерцаване скочих във водата. Мисля, че дочух нещо като вик от страна на мъжа горе. Показах се на повърхността и заплувах на място.
-Виждаш ли? Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват, думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере.
Не знаех защо точно му казвам това. Може би просто исках да му докажа, че не е страшно да скочиш в студената вода в полунощ. Или пък да се отдадеш на милостта на вятъра. Нямаше нужда да казвам нищо друго. Само протегнах двете си ръце към него.
-Ела! - бе единственото което казах. От него зависеше дали бе човек, който можеше да те разкъса само за секунда, но се страхува от заобикалящият го естествен свят или щеше да направи крачката между кея и реката.

Той не го очакваше.Дори малката му извратена фантазия не си бе помислила и за миг, това което се случи.Дориана се изправи гордо до него, като с едно плавно движение на ръцете си накара роклята и да падне като есенно листо.От долу се откри нежното и тяло с кожа чийто цвят бе като фин бял шоколад.Косата и падаше по раменете, като покриваше до толкова гърдите и, че спокойно можеше да те подразни само като си стоеше така.Стоеше като естествено бюстие което бе поставено върху тях, само за да може моментът да придобие повече еротика.
Луната осветяваше красивото голо женско тяло, покрито с ефирно дантелено бельо...а Клавдий стоеше глуповато срещу нея държащ палтото си и недоумяващ какво да каже.Дамата се обърна и го изостави на мястото му.С плавни движения извивайки тялото си като кобра, застана на ръба на кея.А Клавдий... той просто стоеше зад нея и и се наслаждаваше.Очите му си играеха по тялото и, описвайки я от петите, до врата...спирайки се по-често на дупето и.
Последва красив разказ от водата, като с нежни думи Дориан го подкани да се присъедини.

Не желаеше и миг да загуби от този момент, за това Клавдий "неволно" изпусна палтото си.Събу кожените си ботуши един по един, като дори не забеляза къде ги захвърли.Очите му не откъсваха играещият поглед на Дориан.Свлече се и копринената му риза, чийто златни ръкавели отразяваха лунната светлина и се шегуваха със светулките като им изпращаха малки снопове светлина.Панталонът..вече го нямаше - както и това което би трябвало да стои под него.Стоеше гол на кея, сякаш никой не ги виждаше.Изпитваше онзи еротичен миг на свободата, за който много хора си мечтаят.

- Корабът пристига, мадам. - бяха последните му думи, преди да се присъедини към Дориан.Изпъна ръцете си в страни, изглеждайки като птица преди полед, след което с два подскока се оказа прелитащ над ръба на кея изпънал ръцете си към мястото на което щеше да се потопи.
Изчезна от погледа и, но не му отне много време да я намери под водата.Плуваше под нея, в тъмнината на реката като обикаляше около краката и.Ту се доближаваше до тях, като едва допираше устните си, ту се отдръпваше рязко за да може образувалите се подводни вълни да накарат нозете и да изтръпнат.След миг, изплува пред нея.Дишаше очестено, а мократа му къдрава коса се спускаше назад и откриваше очите му.Само луната се отразяваше в тях и ги караха да изглеждат като малки светулки.Лице в лице, вперили поглед един в друг, само луната ги гледаше.

Той скочи. Значи в него все пак имаше нещо....бунтарско, нещо абстрактно, нещо истинско. Не бе само високата, красива порцеланова кукла, която бях срещнала преди няколко дни. Бяхме лице в лице. Толкова близко и все пак за мен толкова далече. На безизразното ми изражение се появи лека усмивка - топла и искрена, от тези, в които устните са затворени.
-Видя ли, не е страшно?
Положих пръсти на раменете му и го обърнах на другата страна. Приближих се максимално и се притиснах в гърба му. От страни тази гледка би наподобила любовна игра и то от онези романтичните, за които само бях чела в книгите, но никога всъщност не бях изпитвала. И все пак аз се стремях към друго. Нещо ме караше да искам да го освободя.
Брадичката ми бе на едното му рамо и почти можех да допра бузата му. Едната ми ръка бе отпред на гърдите му, а с другата посочих огромната почти оранжева месечина.
-Какво виждаш сега? - прошепнах тихо. Един обикновен, но и някак си съкровен въпрос. Защото очаквах отговора да не е логичен, а да се отрони от сърцето. Питах го какво виждат не очите, а душата.

Водата вече бе хладна, достатъчно че тялото на Клавдий да изтръпне.Стоеше пред момичето и я гледаше в очите.Искаше да знае какво си мисли, какво търси, какво иска...

- Видя ли, не е страшно - всъщност, за нея не бе.Като малък, най-добрият му приятел се бе удавил в едно езеро.От тогава гой избягваше такива места, дори бе отвикнал на нормалните хигиенни навици като се мръщеше всеки път когато рано сутрин трябваше да измие лицето си.Вместо това, просто взимаше купа с вода, слагаше я на печката и след като заври слагаше кърпа отгоре.Когато кърпата се загрееше и попие достатъчно пара за да стане мокра, той я слагаше на лицето си и разтъркваше енергично.Неговите сутрешни компреси.
Дориан го хвана за рамото и застана зад него.Обгърна го с ръка и допря тялото си в гърба му.Топлеше го, а това го караше да се отпусне и да не чувства страх.Облегна брадичка на рамото му, тъй нежно както принцесите правят с принцовете си в старите и прашни книги.Усещаше дъха и, допира и...

- Какво виждаш сега? - думите и едва се долавяха.Какво виждаха хората когато гледат в небето? Или луната? Обикновено си мислят за някой, някъде или нещо...но не и той.Когато Клавдий гледаше луната, обичаше да мечтае, да си представя паралелните Вселени за които са му разказвали Менторите и по-добрите ученици в града.

- Виждам мечти.Виждам се остарял, препатил, изморен...но все още искащ да стисне здраво живота в ръце и да изцеди всяко удоволствие от него.Крайпътен бряг, разделящ луната на две.А аз, там.Самотен, хванал писалка в ръка крачещ по самотното небе, без да се интересувам от никой и нищо.Ако бъда там, ще бъда себе си.Няма да имам нужда да слагам фалшивото си лице всеки път, а ударите на сърцето ми ще бъдат истински.Може би ще ми липсва само за кой да бие това сърце...

-Мммм... - промълвих с полузатворени очи. Хареса ми описанието му. Беше красиво. - Знаеш ли какво виждам аз? Виждам.... - замлъкнах за малко, кратка пауза, която ми даваше възможност да си визуализирам всеки един детайл до съвършенство. - Виждам една пещера. Дълбока, минаваща през земната кора. От вън привидно мрачна, мокра и студена. От вътре със сребърни, блестящи стени, по чийто пукнатини излизат водни лилии. Всичко е някак си приказно. А в тази пещера стои едно малко момиче с бухнала балеринска рокличка. Момичето държи конци в двете си ръце, а под тях ръководени от нея танцуват парцаливи кукли. И когато желае детето може да се превръща в която си иска кукла. Разбираш ли....може да бъде каквото си поиска....
Очите ми лъщяха от влагата насъбрана в тях. Спрях да говоря и се опитах поне за още миг да уловя този блян.
След малко заговорих отново.
-Клавдий.... - чудех се как да продължа затова просто дадох директно -Искам да ме научиш да се бия.
Усетих учудването му в трепета на тялото му.
-Просто съм прекалено слаба.
Може би Боунс беше прав и възприемах и се учих с голяма скорост, но тялото ми бе крехко и усещах, че няма да издържи на напрежението освен ако не го подсиля. И той щеше да ми помогне. Трябваше....
-Ще го направиш ли?

Дориан му разказа хубава приказка, за малко момиче...но не разбра нейният край.Може би сега не бе момента в който трябваше да я пита, но някой ден...
Момичето искаше от него, да я научи да се бие.Но, може би не бе попаднала на точният учител.
Той се завъртя в ръцете и, стоящ на няколко сантиметра от устните и.Водата стигаше точно до брадичката и и от движенията на телата им, течението плискаше вода върху тях като ги караха да искрят.Искряха също очите и, които изглеждаха тъжни.

- Но защо Ви е да се биете, принцесо? Честно казано не мога да си Ви представя в някой бар, с раздърпани дрехи да раздавате тупаници сред група пияни мъже...

- Но защо Ви е да се биете, принцесо? Честно казано не мога да си Ви представя в някой бар, с раздърпани дрехи да раздавате тупаници сред група пияни мъже...
-Ахахаха.... - засмях се искрено и от сърце на думите му. - Така е. Аз не раздавам тупаници, аз раздавам смърт.
Погледнах нагоре към звездите и светулките, които се сливаха в едни и същи малки жълти светлинки.
-Да кажем, че това е важна част от историята на момичето с куклите. Колкото повече възможности има, толкова повече може да се преобразява. Освен това....
Прибрах главата си и пак погледнах усмихната към него.
-Кой е казал, че дрехите ми не са раздърпани? Не помниш ли с какво бях облечена първия път когато ме видя? Хахаха....
Наведох лицето си леко на една страна.
-Та, ще ми помогнеш ли? Няма кой друг да помоля.

-Та, ще ми помогнеш ли? Няма кой друг да помоля. - явно наистина го искаше.Гледаше го все с тъжният си и умолителен поглед, а сърцето на Клавдий не бе от най-коравите.Няколко мили думи и можеше да се пропука коравата обвивка около него.
Клавдий извади ръцете си из под водата и ги постави на главата на Дориан като я разтърка енергично.Косата и започна да се мята между пръстите му и да приема форми неестествени за прическата на една принцеса - както я наричаше той.

-Хахаха - отвърна на предишният и смях, като се радваше на момента как я рошеше като парцалената кукла която споменаваше, а тя се опитваше да се отскубне от силните му ръце като мяташе своите и пляскаше с тях по повърхността на водата.

Почна да чорли косата ми и да се смее. Поне близо минута се опитвах да се отскубна, но не можах. Този мъж си беше силен. Знаех, че ще е правилният избор. Като разбрах, че с мятане няма да стане просто си поех шумно въздух като риба, която си издува бузите и се потопих във водата. След няколко секунди бях с гръб към него, с ръце на кея, повдигайки се и излизаща от водата. Бързо грабнах роклята си и я навлякох, макар че тялото ми бе мокро. После взех и неговите дрехи и почнах да ги размятам над водата.
-Това означава "Да" предполагам. Или ще се сбогуваш с дрехите си, а?
Смеех се и го провокирах. Беше учудващо забавно. Една нова емоция, която не бях усещала до сега.

Дориан го предизвикваше.Трябваше да си ходил гол или трябваше да я научи да се бие - нямаше избор, но бе скрил коз в ръката си.Докато Дориан се опитваше да се отскубне от хватката му, той бе свалил кръстчето и което висеше на врата и като залог че няма да му скрои някой номер.

- А на Вас кое Ви е по-ценно мадам?Моите дрехи или вашият талисман? - той размаха кръстчето пред лицето си, а лунната светлина се отразяваше достатъчно силно в него че Дориан да забележи липсата му...

Лицето ми пребледня повече отколкото можеше да бъде. Устните ми се разтвориха и леко почнаха да треперят. Спонтанно изпуснах по-голямата част от дрехите му на дървените дъски. Инстинктивно докоснах шията си, макар че знаех, че не е там. Гледах към кръста, който висеше от ръката му. Тази гледка бе за мен толкова вулгарна, толкова грешна. Присвих се в кръста, стиснала останалото му сако.
-Върни ми го. Върни ми го, върни ми го... - думите ми започнаха като глухи безпомощни стонове и малко по малко се превърнаха в истерични крясъци. Паднах на колене и продължих да викам уплашено да ми върне кръста. От очите ми потекоха сълзи. Бях готова пак да скоча във водата и да си го взема, но краката ми трепереха. Ужасявах се от идеята, че всеки момент можеше да го изпусне в реката и да бъде загубено завинаги. Това бе единственото притежание, което беше само мое. Не взето от някъде, не купено. А нещото, с което се бях появила на този свят. Не знаех кой или как бе попаднало на врата ми, но това бе първият ми спомен и това парче метал бе доказателство, че някъде, някога може би съм имала дом, че някой може би ме е родил. Беше ми по-скъп и от най-големите съкровища и затова никога не го свалях. А сега бе в ръцете на друг човек.

Изведнъж Дориан закрещя :

-Върни ми го. Върни ми го, върни ми го... - тя не се молеше, това бе заповед.Все едно бе отнел сърцето и, без което не може да живее.Клавдий осъзна грешката си и не зачака миг повече.Постави кръста между устните си за да не го загуби и се гмурна във водата като така успя по-бързо да се приближи до кея.Преди да изплува се гмурна до дъното, като изтласка тялото си с крака като пружина и се хвана за ръба на кея.Набра се на него и след като постави едното си коляно горе, се озова седящ до Дориан.
Взе колието в ръката си и повдигна главата и към себе си.Очите и почти н се виждаха от сълзи, грима и бе размазан от плуването във водата, а от сълзите се бе разтекал още повече.

- Хей, извинявай.Не знаех че ти е толкова ценно... - гледаше я виновно.Това бе първият миг, в който той бе забравил официалностите и и говореше приятелски.
Застана зад нея, без миг да се замисли че все още стоеше гол и постави отново кръстчето на врата и.

Когато кръста пак застана на така добре познатото му място, което сигурно ако можех да хвана тен щеше да е единственото кътче, което щеше да остане бяло положих ръка върху него и за първи път от последните пет минути си поех въздух. Стоях с наведена глава седнала на едно бедро, бритона падаше пред очите ми. Мълчах. Една...две...три минути. Клавдий не казваше нищо. Може би не знаеше какво да каже след като вече ми се извини. На четвъртата минута тихо му подадох сакото, за да се облече.
-Дориан.... - промълвих все така тихо като призрак. - Казвам се Дориан. Не съм милейди. Далеч съм от идеята за принцеса. Аз съм просто Дориан. Когато си около мен, когато ме обучаваш или просто ме видиш по коридорите не фамилиарничи. Просто ме наричай Дориан. Тя трябва да е достатъчна.

Клавдий малко се поуспокои след думите и.

- Дориан - повтори той - красиво име. - Дориан, Дориан, Дориан - повтаряше го постоянно като лихвар който преди лягане си повтаря *пари...пари...пари...* за да може да събува богатствата за които мечтае.

- Ела с мен че умрях от глад. - той плъзна ръката си по рамото и докато стигна до дланта и.Хвана я здраво и я изчака да се изправи сама.Не искаше да я насилва.



/Дориан, ако пожелаеш можеш да го последваш. Свободно РП/

Помогна ми да се изправя. Краката ми вече не отказваха.
-Ще ядеш, но не в този вид. Облечи се!
Той се огледа и разбра, че съм права. Облече дрехите си набързо, пооправихме косите си, прибрах цигулката си и навлякох мантото си. Тръгнахме към града. Преди да направя последната си крачка, за да напусна кея се спрях и се обърнах за последно към реката. Усмивката се върна. Щях да запомня тази вечер. Обърнах се към него.
-Щом ще работим заедно, трябва да знаеш, че имам доста странности и не трябва да ти правят впечатление. Все пак ази не съм от тука, ази иска стане некро силна.
Свих ръце в жалък опит за бицепс като му напомних първите си думи към него и се засмях. Бутнах го леко по гърба и той тръгна, а аз вървях до него. Навлязохме навътре.
-И къде възнамерява да яде негово превъзходителство ?

Клавдий се чувстваше весел покрай нея.

- Ази ще те водя, ази ще решавам.Хахаха! - опита се да се пошегува той, като все още стискаше малката ръка на Дориан.Той погледна към момичето и видя че все още е мокра, а вятъра още подухваше.Дръпна я леко към себе си, така че да се засили леко и да попадне в прегръдките му.Прегърна я с едната си ръка и я намести под топлото си рамо.Мократа и коса галеше ръката му, а очите и го гледаха с очакване.

- Ази трябва хрании.Хахаха! - продължаваше в същият шегобит стил.

Когато ме прегърна през рамо осъзнах колко по-висок бе от мен. С цяла глава. Отделих погледа си от него и го преместих напред. С лека лукава усмивка казах.
-Това с прегръдката заради вятъра си е добър номер. Сигурно принцесите ти падат в краката с тези изпипани хватки.
Опитах се да го жегна по петичките. Беше красив. Може би най-красивият мъж, който съм виждала някога, но точно там беше проблема - че не бях контактувала с хора или поне не живи такива и това моментално ме изключваше от масата на която бе свикнал. И все пак ми бе забавно да се опитва, не мога да кажа, че не се чувствах добре под топлата му ръка.
- Ази трябва хрании.Хахаха!
-Ази огладня също, затова решавай по-бързо. - засмях се също.

Хвана ме за ръката и ме повлече към улиците.
-Само да не мрънкаш, че не си се облякла после...
Моля! Аз да мрънкам? И от какво? От студ?! Ама този мъж все още май не ме познаваше. Аз не изпитвах студ. По дяволите самата ми кожа беше като ледено кубче. Ако имаше климат, който ме дразнеше то това беше пека, прекалената топлина, твърде силното слънце. Не случайно за малко щях да ослепея в Маджестик.
И наистина веднъж навън не усетих нито хлад, нито мраз. Дъждът беше спрял и на негов ред се извисяваше лек бриз, който разпиляваше косите ми на всички посоки. Стигнахме до пристанището, което сега беше пусто, дали заради бурята или друга причина, но нямаше жива душа, ако не броим единиците риби в реката, които скоро също щяха да измрат. Тази липса на човешки същества по-скоро ми се понрави отколкото обратното. Обичах да съм сама. Е сега не бях сама, но можех да направя изключение за Дрейк Туул нали? Разбира се. Даже ми беше приятно, макар че не ми се иска да си го призная.
-Е стигнахме. И сега какъв е планът ти?

Току лристъпили на кея и любопитството на Дориан се обади.Искаше да разбере на къде ще ги отведе хитрата глава нa Дрейк, но той все още пазеше всичко в тайна.Забулената в мистерия негова усмивка ги поведе напред, извън околията на Пристанището.Поеха по малка пътечка непосредствено на брега която водеше в южна посока.Дрейк вървеше спокойно напред, като водеше и момичето след себе си.Тясната пътечка продължаваше по брега на реката.След десетина минути поход, на няколко метра пред тях не се откри още един малък кей.Кей за който знаеха много малко хора и също така още по-малко бяха виждали.На него не се виждаше ни лодка, ни лодкар...но това не попречи на младежа да стъпи върху дървената плоскост.Дориан го последва без да изпитва страх, държаща се за ръката му.

- Ще изчакаме тук - изрече Дрейк, след което бръкна в джоба си.Извади един голям златен петак и го подхвърли няколко пъти в ръката си.Поигра си известно време с монетата между пръстите си, като накрая я захвърли на няколко стъпки пред тях, падайки право във водите на реката.Тежката монета бързо потъна във водата и се загуби от полезрението им.Не след дълго, се появи и той - Лодкарят.Легендата за него всички са я чували, но малко са дръзвали да го видят приживе.По-скоро хората можеха да го видят, когато той отвеждаше душите им към тъмнината.Предвождан от мъглата която се растяла върху реката, той бавно гребеше с греблото си във водата и превеждаше лодката напред. Когато достигна до малкия кей, той приближи лодката до него и спря плавно.Обърна се към задният край на лодката и закрачи към него без да обръща внимание на Дрейк и Дориан която се държеше доста мъжки в момента.
След като Лодкарят им освободи място и те се качиха, той отново потопи веслото във водите.Лодката отново потегли напред, галейки нежно повърхността на водата.Дрейк бе прегърнал през раменете Дориан, като стоеше зад нея.Двамата бяха вперили поглед напред, в очакване на мястото на което ще пристигнат.Все още никой не смееше да обели и дума, за случващото се.След миг, лодката се отклони от реката, поемайки по едно тясно поточе което излизаше в страни от нея.Водата в него изглеждаше че се влива в реката, но лодката успешно продължаваше да плува срещу течението без никакви проблеми.Това се стори странно на Дориан и тя погледна към ковача, но той просто и се усмихна без да казва нищо.Лодката продължаваше да плува на горе по течението, като накрая се скриваше в една пещера.Навлизайки навътре, лодката рязко смени посоката си като от изкачване пое към спускане в дълбините на пещерата.Стените около тях започнаха да се свиват все повече и повече, когато накрая сякаш бяха отрязани от огромен меч.Лодката отново заплува в река, но този път спокойна.Без странични поточета, без кейове или пътечки - на където и да погледнеш имаше само вода.Сякаш се намираха не в река, ами в огромен океан.Въпреки че се намираха под земята, като погледнеха нагоре виждаха небето.Нощната ги приветстваше със сияещата луна, която осветяваше водата в синьо.След минути лодката им доближи един дълъг кей, появил се от нищото.Лодкарят спря внимателно до него като изчака младежите да слязат и отново пое по своят незнаен път.В момента единствените хора тук бяха Дориан и Дрейк, които бяха заобиколени от мистичната мъгла която им показваше пътят към другия край на кея.

И пак стигнахме до онази пещера, която сякаш беше отсечена напречно И пак минахме през скритият й отвор, тесните влажни стени. И пак излезнахме в Найтмер. Дрейк говореше разни неща, но ми беше малко трудно да следя ту него, ту да усещам погледа на Клавдий впит в гърба ми. Идеше ми да скоча още сега и да го облея с въпроси, но знаех, че не трябва. Дрейк беше приятел на Дани, а Дани мразеше Клавдий. Аз пък мразех Дани. Изобщо една плетеница от омраза, в която не се знаеше кой прав, кой крив. Всичко беше толкова объркано. До един момент някой ти помага, после се оказва, че иска да ти навреди и обратното. Някой уж иска да те убие, а се оказва, че те защитава. Въпреки, че вярвах на Дрейк макар и не сляпо, все още нямаше да рискувам. Не и докато не науча цялата истина от мъжа зад мен, а това щеше да стане в рамките на следващото денонощие. Клавдий Блек нямаше да каже нищо пред него защото му нямаше доверие. Той беше тук не заради него, а заради мен. Ако зависеше от него можеше да остави ковача да се оправя със Себастиан лице в лице. Може би имахме късмет, че не му се наложи.
Накрая се озовахме до така познатото ни пристанище, а луната тук си беше на нормалното разстояние от нас и притегателната й сила не се усещаше толкова смазващо. Лодката спря и Дрейк се качи на кея. Подаде ми ръката си и ме издърпа. В момента, в който се обърнах да видя за последно Клавдий той вече се отдалечаваше като наново запя песента за кокалчетата и мускулите. Подсказка, че ще ме чака. Да и аз щях да го повикам. И тогава всичко щеше да излезе на бял свят. Една цяла тайна, която щеше да реши много съдби, но най-вече моята. Изпратих го с поглед:
-Довиждане, Лодкарю.... - казах тихо на себе си.
-Да се прибираме или имаш нещо друго наум?
Обърнах се към него и го бутнах леко по рамото с усмивка:
-Стигат ми толкова приключения за една вечер. Да се прибираме.
И просто така тръгнахме към домът му.