Пристанището

First topic message reminder :

То се намира на края на града. Във водата няма риба и това е ясно на всеки. Никой не използва реката за риболов. По нея пристигат търговци и правят бизнес, който, въпреки привидно мизерния град, процъфтява. На пристанището освен моряци често идват и влюбени двойки, надявайки се на по-добра гледка. Поне за техните стандарти.

Звезди на небесния купол. Звезди озаряват тъмнината, като небесни шамари. Придават му незаменима приказност. Нищо не може да ги надмине. Нито една магия, нито една нощна приказка. Само те блестят в далечината, недостижими. Една умира, друга идва на нейно място. Неразгадана красота. Звезди като детски сълзи. Звезди като небесни шамари.
Угарка от цигара. Малка искрица достигаща своя край като загасваща свещ. Накрая пламъкът хвърлен в пенливата тъмна вода. Само толкоз....Колко просто е всичко...
Една цигулка, един лък разстилащ се по струните, открадващ от тях тонове на благодат, на душа, на живот или пък на смърт. Само толкоз....Колко просто е всичко...
Вятъра разгръщащ косите, играещ си с косъмчетата по тялото ти, мелодия извиваща се като невидима пелерина. Вопъл привикващ тайнственият, мистериозен силует, толкова често появяващ се в дните ми, колкото и в сънищата ми. Тайнственият, мистериозен силует покорно приел ролята на мой закрилник.
Виждам мечти.Виждам се остарял, препатил, изморен...но все още искащ да стисне здраво живота в ръце и да изцеди всяко удоволствие от него.Крайпътен бряг, разделящ луната на две.А аз, там.Самотен, хванал писалка в ръка крачещ по самотното небе, без да се интересувам от никой и нищо.Ако бъда там, ще бъда себе си.Няма да имам нужда да слагам фалшивото си лице всеки път, а ударите на сърцето ми ще бъдат истински.Може би ще ми липсва само за кой да бие това сърце...
Помниш ли тези думи, Дориан? Разбира се, че ги помниш. Винаги ще ги помниш. А помниш ли тези? - Виждам една пещера. Дълбока, минаваща през земната кора. От вън привидно мрачна, мокра и студена. От вътре със сребърни, блестящи стени, по чийто пукнатини излизат водни лилии. Всичко е някак си приказно. А в тази пещера стои едно малко момиче с бухнала балеринска рокличка. Момичето държи конци в двете си ръце, а под тях ръководени от нея танцуват парцаливи кукли. И когато желае детето може да се превръща в която си иска кукла. Разбираш ли....може да бъде каквото си поиска....
Как иначе. Това момиче с безбройните му кукли. Все още иска да открие себе си. Да бъде всичко...всичко...
-Ела при мен....
Да, Клавдий, ела при мен и разкрий смисъла на живота ми. Само това ми остана. Всичко друго е измамно. Това сърце копнее само за истината. Истината за...за един измислен живот...

Нощта отдавна бе настъпила.Дориан стоеше на ръба на кея на който прекара едни от най-близките си мигове с Клавдий.Все още се въртяха спомените и в главата.Докато свиреше красивата си песен, тя хвърляше по някой поглед по продължението на реката.
Отпреде и се зададе малка лодка, приближаваща бавно към нея.А отгоре, мъж с гребло в ръцете.Тъмнината не позволяваше тя да види лицето му, но беше твърдо убедена че това е той.Тя продължаваше да свири своята песен безспир, сякаш го придърпваше със тоновете излизащи от фините и пръсти.
Когато лодката се приближи до кея, мъжа на нея повдигна един фенер от земята.Постоя няколко секунди заслушан в песента, след което запали клечка кибрит и я пъхна във фенера.Огъня в него бързо лумна и озари лицето му.Появи се грозноватата усмивка на застаряващ търговец, който се подвикна към нея.

- Красиво пееш девойче.За къде си?
Дориан леко се изненада че това не бе човекът който очакваше, да види.

И просто така всичко се развали. За какво си давах толкова труд? Пак ли нямаше да разбера? Почна да ми писва от цялата тази мистерия, когато някакви хора бяха по петите ми без даже да знам защо. Скапана, гнусна, прокажна съдба. Мразех нея, както и себе си. По-добре да се хвърля в тъмните води, които щяха да ме погълнат и така всичко щеше да свърши. Тайната щеше да умре с мен. И какво толкова. Не жалех живота си. Копнеех за отмъщение, а то се поднася най-добре студено. Като мен - студена до мозъка на костите си. Аз нямаше да открия себе си, а те нямаше да открият мен. Света щеше да се отърве от едно зло. Та нали точно това бях аз - лошият герой в цялата история.
- Красиво пееш девойче. За къде си?
Замислих се над думите му.
-За къде..... - казах глухо на себе си, усещайки как ръцете ми отслабват и малко по малко лъка и цигулката се спускат надолу. Краката ми ги последваха и се озовах седнала на ръба на кея. На самият му ръб.
-За отвъдното старче....за отвъдното..... - отговорих втренчена в мрачната бездна пред себе си.

The member 'GorgeousNightmare' has done the following action : Зар

'Късмет' : 5

-За отвъдното старче....за отвъдното.....

Старецът се стресна при тези думи и фенера затрепери от притеснение в ръката му.Той се опита да се присегне за да се хване за кея и да се качи при Дориан, но немощните му ръце не успяха да го задържат.Лодката се отмести на около метър от кея,а стареца започна да вика.

- Ама момиче, недей така да говориш такива неща.То това за умрелите не се говори, ти за себе си! Я виж какво хубаво си пееше на кея, защо ги бръщолевиш такива?

Търговеца всякак си се опитваше да се докопа до кея, но единствено се подпираше с голямото си гребло, едва задържайки лодката да отплува по течението...

- Ама момиче, недей така да.....
Някой говореше ли ми? Думите отекваха в тъпанчетата ми като заглъхващи камбани. Какво ме интересуваше някакво си пеене когато се чувствах....Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума. Думата "убийство" бледнее пред нея, а думата "ад" е просто жалък синоним. Смятах, че хората често продължават да вярват или се опитват да вярват, дори когато краят не само е написан на стената пред очите им, но и е написан с букви достатъчно големи да бъдат прочетени от сто метра без бинокъл. Глупаци....Вяра? Тя е за слабите. С нея се утешават нощем преди да заспят, за да имат причина на сутринта да отворят очи. Но само се заблуждаваха. А истината беше само една - Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й. Аз протестирах и бях изхвърлена, отритната като парче ненужна, пукната вещ. Не служи за нищо. На никой не му е потрябвала, дори самата тя би извърнала поглед ако видеше отражението си в огледало. Това размътено отражение, което виждах във водната повърхност. Колко грозно само бе то.
Предметите отдавна не бяха в ръцете ми, поставени на дървената плоскост. Седях на края на кея. Само няколко милиметра ме деляха от реката, която сега ми се виждаше толкова опияняваща. Единственото спасение. На никой нямаше да липсвам и щях да прекратя терзанията си. Боунс щеше да си отдъхне, че онова зло няма да го има вече, Клавдий щяха да го оставят на мира, а Дрейк....е Дрейк може би щеше да се събере с любовта си и някой ден тя щеше да спи на мястото, което аз заемах на леглото му.
Разперих ръце и затворих очи:
-Когато умра ще отида в Рая, защото приживе служих в Ада....
Чу се плисък от паднало тяло в спокойната река. Не се съпротивлявах, не се мятах. Отпуснах трупа си и покорно зачаках дробовете ми да се пръснат. Бавно, но сигурно потъвах към....нищото....

Тялото ѝ тупна върху повърхността и студените води я погълнаха с огромната си паст.Старият търговец на лодката се стресна от внезапното и скачане във водата и се подхлъзна назад изпускайки фенера си на земята.За негов късмет стъклото не се счупи и лодката оцеля.Той се развика за помощ, молейки се някой да го чуе.Ала уви, в този късен час само той бе единственият окъснял търговец плуващ по реката.

- Помощ....помощ.... - чуваше се гласът на стареца,а ехото пригласяше тъжно, опитвайки се да му помогне.

Дориан се загуби в дълбините.Тя постепенно потъваше все по-надолу и по-надолу.Затворила очите си и отпуснала тяло, като чели щеше ей сегичка да заспи.Но сънят така и не идваше при нея.Тя отвори очите си и погледна в тъмнината.Не различаваше нищо пред себе си, а мозъка ѝ си играеше с нея.Пред очите и започнаха да се рисуват фигури, коя от коя по-причудливи.Малки точици проблясваха тук-там, като я разсейваха.Последните глътки въздух от устните и изтекоха в големи подводни мехури и отплуваха към повърхността.И тогава тя го видя!Мъжа който чакаше на кея, който така и не дойде.Този който я остави така, както тя го остави преди седмици след целувката си.Дори, по-гадно от нейното - той дори не благоволи да дойде! Стоеше срещу нея и се усмихваше.Но как?Защо? Дали умът и не си играеше с нея отново? Може би...
Но все пак изглеждаше толкова истински.А може би, е бил тук по-рано то нея, като също е запял своята песен очаквайки я. А после, когато не е дошла, той се е хвърлил в ледените води от мъка.Сега, тя последва неволно неговата съдба.Но...не!Той изглеждаше толкова жив.Очите му дори примигаха, а от устните му излизаха мехурчета.Ето, подаде ръка той към нея и я обгърна през кръста, повличайки я надолу.А после, постави пръст пред устните си, сякаш трябваше да мълчи.Но защо да мълчи...да приема смъртта по-лесно ли? Не можеше да я уплаши с това...не и нея!
И ето че се понесоха, но нагоре към повърхността.Дали това не бе неговият дух спасител?Който и да беше, той изплува точно от задният край на лодката, опрял главата си в нея.

- Помогнете, момичето ще се удави-и! Чува ли ме някой.... - чуваше се отслабеният глас на търговеца, който се бе добрал до кея.Той стоеше с присвити колене от умора и поставил ръце около устните си, крещеше с цяло гърло към тъмнината.Но гласът му се губеше постепенно, както и надеждата му някой да помогне на клетото момиче.Сърцето му не издържа от мъка и той се срина на кея.Тялото му тупна на дъските и търговеца се хвана за сърцето.Напрежението му дойде в повече заради това как видя че един млад живот бе погубен по този нелеп начин.Но той не знаеше че всъщност Дориан в момента бе под неговата лодка, както и тя не знаеше че той се опитва да ѝ помогне.
В това време Клавдий се приближи до задният край налодката и хвана въжето с което обикновено хората връзваха лодките си за брега.Прекара го през кръста на Дориан като я закрепи здраво да не мърда.Повдигна главата ѝ, като долепи ухото си до нейните устни.Все още се чуваше как се опитва да диша, макар да имаше силни хрипове.

- После ще ти обясня!Само не заспивай! - каза тихо, след което се гмурна под лодката и стигна от другия и край.Облегна се на нея като се хвана здраво и я изтласка максимално от кея, ритвайки го с крака.Лодката бавно потегли по течението, а търговеца изобщо не разбра за това.Той все още стоеше на кея, плачейки и молейки за помощ тъмнината.

Замисляли ли сте се някога какво ли е в Ада? Не?! Защо? Там не е толкова лошо. Всичко е въпрос на гледна точка. От къде знам? Попаднах там. Да, да....Аз попаднах там. Не е ли смешно? Толкова млада. Явно в крайна сметка вратите на Рая са затворени за такива като мен. Няма нищо.
Лодкаря дойде и ме понесе на малката си, порутена лодчица. Беше висок, със сребриста коса и червени като лава очи. Искаше да си платя за превоза. Да платя....с душата си. Какво е пък една душа? С нея или без, никой не обръща внимание, а после, после няма значение.
Веднъж озовала се там се натресох на сбирщина пияни грешници, улици изпълнени с влачещи се проклетници. По средата един фонтан, много подобен на този в Роузкилл. Този обаче течеше. Даа....кръв бликаше от недрата му, преливаше и разнасяше аромата си из околията. Аромат на смърт. Аромат на проказа, на болест.
Ето там демон виси седнал на клон, облечен целият в снежнобяла роба. Клати крака и злорадства. Съскащият му глас пронизва ушите, раздира ги като гилотина крехко месо.
В другия край злокоб неудачник се гърчи по тротоара. Очите му са изтръгнати, от тях тече слуз, а от ушите кръв. На няколко метра от него жена с пресъхнало гърло навдига мех с вода. Но от него се изсипва само сух пясък, който я задушава.
Колкото по-късно ставаше, толкова повече се стъмваше в този без това непознаващ светлината свят, докато не настана пълен мрак. От онзи, който цял живот преследва слепите. Единственото, което се различаваше бяха изстрадалите очни ябълки на прокудените.
Рязко отворих клепачи и жадно си поех въздух. Огледах се. Вода, лодка, познати сгради. Това не беше Ада. По-лошо - все още беше Найтмер. Задавих се и изругах. Даже не ме оставяха да се самоубия. Що за жестоки хора бяха това?
-Пак ще се видим..... - чух в ума си, последните думи преди да се събудя.

Лодката бавно се влачеше по водите, когато Дориан наддаде желание за живот.Клавдий я бе изтеглил на лодката и бе оставил тялото и върху купчина стари одеяла.Грабнал сочна ябълка от припасите на търговеца, той се бе изпънал в другия край на лодката и сладко я хрупаше.

- Пак го усети, а?
- Кое?
- Как кое...това което виждаш!
- НЕ! Не е вярно! - опита се да се измъкне тя, като рязко смени темата - Кой си ти всъщност?Защо искаше да ме видиш? Защо правиш всичко това? Защо по дяволите се... - Дориан няколко пъти се закашля и изплю част от водата която все още бе в дробовете ѝ.

- За да узнаеш истината, Дориан. - привидно, Клавдий бе спокоен.Твърде спокоен.Разказваше историята си сякаш това е нещо нормално което се случва всеки ден.За това коя си ти или по-точно какво.Как си попаднала тук и защо всички се отнасят така с теб.Но, ще започна разказа си от началото на твоето идване или по-скоро от момента в който видяхме Дани.Когато Дани ме бе хванал, може би си спомняш, той искаше нещо от мен.Искаше една вещ.Забравена както от него, така и от много хора в Земите на Прокълнатите.Това е една малка книга, оцеляла още от времето на град "Грейвс", преди да бъде погълнат от горите.Но, аз я открих.Бях изпратен в Найтмер за да намеря точно нея, тъй като съдържаше много тайни.Тайни за обществото, тайни за света, тайни за расите.Но в тази книга открих и друга тайна.A тя, е пряко свързана с теб.

Клавдий прекъсна за кратко историята си, като намери отнякъде бутилка с вода, с която утоли жаждата си.Дългите разговори понякога го изтощаваха и той имаше нужда от доста солидно количество вода.

- Коя си ти? Когато разлистих книгата за първи път и прочетох за теб, не те познавах дори.Дори не пишеше че това е човек, а просто куп енергия изгубен в небитието.Но когато те срещнах, когато видях силата която притежаваш, бях сигурен че тази енергия е намесена.За това и бях тогава в горите, когато Дани ме хвана.Търсех книгата за да се уверя че пише точно това.Говореше се в нея за сила, непозната на мнозина от нас.Съвкупност от всичко и всеки.Една малка вселана въплатила силите на всички раси, от които може би сме създадени ние.Забравен от мнозина, както и непознат за много други, тези които са го виждали някога го наричат Скитника.Той е сянка която никой не може да открие и рядко може да зърне до себе си.Когато за първи път е стъпил на земята, част от неговата енергия се е отделила - като наказание от другите богове, за това че е дръзнал да се слее с останалите хора и да зареже част от задълженията.Единственият човек който знаеше, това бе Боунс.Когато избягахме от Дани, аз го потърсих за помощ.Дори от друга раса, ние сме от едно потекло и би трябвало да си помагаме.Той не знае за мен и си мисли че съм прост некромансър и за това може би ме прогони.Всичко свързано с теб, се дължи на тази енергия.Част от силите му са в твоето тяло и колкото по-бързо се научиш да ги контролираш, толкова по-добре ще бъде за теб.Никой не знае до къде могат да стигнат границите, защото само Дантес и Елисандра са единствените живи свидетели на неговата сила.
Клавдий се изправи от мястото си прекъснал внезапно историята на живота й.Не знаеше какво да каже повече, защото това бе единственото което знаеше.Той приклекна пред нея и се усмихна.

- Искаше да ме видиш...нали?
Дориан просто кимна в съгласие, защото в този момент изобщо не знаеше а и не можеше да реагира по някакъв адекватен начин.Грубата мъжка ръка застана пред нея като закри очите ѝ, оставяйки я единствено да се води от сетивата си.След няколко секунди, допира стана по-нежен и по-нежен.Грубата ръка бе заменена от нежна и мека кожа като коприна.Тя се спусна надолу и погали устните на момичето.Пред нея се разкри истинската същност на Клавдий, която не се различаваше много от това което познаваше тя.Същите красиви сини очи, същата бяла коса, но малко по-променена.Това беше той.Истинският Клавдий, човекът който обичаше да сменя лицето си...

- Ако съм забравил нещо, питай ме. - гласът му беше съвсем различен.Тежък и пронизващ, каращ те да се вслушаш в него, сякаш е песен на сирена.

Spoiler:

Какво? Част от Бог? Слушах, но не можех да възприема това, което чувах. Бях описана в книга? Или по-скоро енергията ми. Не, не това не можеше да бъде вярно. Беше прекалено. Прекалено за един обикновен човек. Хората като Боунс цял живот са тренирали, за да станат това, което са, а аз го притежавах вътре в себе си. И тогава ми проблесна. Да, те цял живот се мъчат. От кога се обучавах аз? От два месеца. И имах това, тази болест в себе си. Не! До сега нищо не може да се сравни с удара, който получих току що. Все едно мълния беше паднала върху главата ми, чийто мозък пулсираше толкова силно, че всеки момент щеше да се пръсне.
Не знаех какво да кажа. Бях толкова неадекватна. Само попивах информацията, а тя беше твърде голяма. Чувствах се безплътна и безметежна.
- Ако съм забравил нещо, питай ме.
Мълчание. Да питам какво да питам? Това беше толкова фантастично. И в най-големите си представи не съм очаквала...
-По-добре да ме беше оставил да умра....
Пак мълчание. Той не можеше да ми каже всичко. Имаше неща, които не знаеше, но беше прав. Едно не разбирах все още, което го засягаше пряко:
-Защо ми помагаш? Рискува толкова много, за да разбера истината. Защо? Каква е личната ти изгода от това?

Клавдий не го мислеше много.Всъщност защо му бе изгода за нещо ?Трябваше ли да търси причина и печалба във всичко? Може би това го разграничаваше от някой други хора..

- Както казах, трябва да си помагаме.Аз имах нужда само от книгата и това което е в нея.Няма значение дали ще си некромансър, шифтър или нукса, за нас е нещо като задължение да помогнем ако имаш нужда.Въпреки че в този момент, не бих помогнал за нищо на учителя ти.Всъщност...какво мислиш да му кажеш ?

Изправих се залитайки. Да си помагаме? Романтични илюзии. Никой не помагаше на другите. Малцина бяха тези като него. Може би света имаше нужда от повече такива хора, но нямаше да стане така или иначе. Погледнах в далечината:
-Учител?.....Аз....нямам учител....
Обърнах се с гръб към него и застанах в края на лодката.
-Знаеш ли....така ми харесваш повече. Довиждане Клавдий. Обещах да не се бавя.
Не му казах сбогом. Нещо ми подсказваше, че пак ще се срещнем. И скочих. За пореден път скочих в реката, но този път вместо да потъна заплувах към кея. Исках да се махна от тук. Стигнах до ръба и се набрах на него. Стъпих на дъските, а в краката ми все още стоеше търговеца викащ глухо за помощ.
-Помогнете....момичето ще се удави....
Положих длан на рамото му.
-Спокойно старче, жива съм....жива съм....
Той се повдигна и видя над себе си синята ми коса и бледото лице, което беше загледано в тъмнината на града. Беше измъчено и пусто. За него покой нямаше. Взех цигулката си и тръгнах напред.
Вървях по улиците залитаща. Тялото ми трепереше като лист хартия веещ се от вятъра. Погледа ми беше размътен. Сила от Бог...сила от Бог....Само за това си мислех. Всичко се връзваше. Сега всичко ми беше ясно. Изплуващата енергия на повърхността във формата на кръв, виденията и сънищата, които ми придвиждаха близки моменти. Бързото зарастване на рани и бързото възвръщане на енергията ми, когато съм я изхабила. Сравнително малката нужда от сън и храна. Прекалено бързото възприемане на всичко. Попивах информация като гъба. Можех неща, който никога не съм опитвала. В спомените ми като кадри изплуваха тези моменти - изтребването на цял един град, убийството на асасина, вселяването в живи хора, направата на меч без никога да съм можела, побеждаването на по-силни противници, изваждане на отрова от чуждо тяло. Всичко...всичко...и още много неща, които чак сега се свързваха.
Но тази магия. Тя не бе моя. Бе заложена в мен изкуствено. Значи за нея се отнася стихотворението. Но кой я беше вкарал в мен и защо? Тази загадка все още си оставаше неразгадана.
С това нищо не свършваше. А какво щях да правя от тук нататък? Как щях да живея спокойно? Нямаше да мога. Те нямаше да ме оставят намира, но щях да съм готова за тях. Ще ги очаквам.

Стъпките ми отекваха по прашният път. Ако щете вярвайте, но бях забравила обувките си и сега ходилата ми вдигаха малки облачета прах при всеки допир на напуканият асфалт. Цигареният филтър просветваше в тъмнината, като искрица надежда. Първата ми цигара за деня. така ми липсваше. Димът не натоварваше раненото място вече. Почти не усещах болката. бе преминала в глух тупот, неприятен, но далеч не толкова опасен като първите няколко часа.
Краят на калъфът леко се суркаше по земята, оставящ диря. Моята диря, която още утре щеше да бъде заличена, стъпкана от непознати минувачи, от колела на каруци и карети или посипана с пясък, донесен от вятъра. Толкова възможности, всички с един и същи край - че следата няма да остане, никой няма да я забележи и тя ще изчезне като всичко материално на този свят.
Стигайки до пристанището се сетих за последното си посещение тук. Може би щеше да е по-добре ако ме беше оставил да се удавя. Глупости, кого залъгвам. Радвах се, че съм жива. Борбата никога не свършва, даже и смъртта да те настигне. Дали тук или там долу, каква е разликата? Само пейзажа и препятствията щяха да са други, трудността им една и съща.
Пристъпих решително на кея. Усетих набъбналото дърво под кожата си. Бе някак си топло, в сравнение с температурата на околността. Някак приветливо за лодкарите и рибарите, които все още се надяваха, че могат да уловят нещо. Наивници. В тази река нищо не живееше, нищо не растеше, както и в цялата покрайнина. Тъмно, мрачно, черно мъртвило, напълно подобаващо на характер като моя.
Седнах на края му и пуснах краката ми да висят във въздуха. Искаше ми се за пореден път да скоча и да се потопя в тези дълбоки дерби, но не можех точно сега, ако не исках да се влоша. Някой друг път. Откопчах калъфа и изкарах цигулката. Нагласих я, облегната на едното ми рамо, хванах лъка и го прокарах по струните. Мелодията се извиси напред, нагоре и надолу, така че и боговете, възвишените и погребаните да могат да я чуят. Но, не те ми трябваха. На кого му пука за боговете? Целта ми бе ясна. Нечии други уши трябваше да достигне. Ушите на един преобразяващ се мъж. Ушите на онази скрита в ъглите сянка. Клавдий, къде си....

Красивата музика се разливаше от пръстите на некромансърката. Тъмната нощ желаеше да си тръгне и да отстъпи мястото си на деня. Но, бе твърде рано за това. Времето не щеше да отлети, заради едната красива песен. Песнта, която привлича моряците.
Тази нощ, не бе като другите. Бе по-обикновена от всякога. Все същите заблудени рибари, минаваха по реката. Но този който търсеше Дориан, все още не се появяваше. Може би, минаха около десетина минути в която тя не спря да свири. Оглеждаше реката по цялата и дължина, търсейки човека от когото имаше най-голяма нужда в момента. Цял ден си повтаряше името му и как точно ще се види с него. Бе измислила всичко до последният детайл. Идването си, музиката, знака който му бе обещала, че ще оставя всеки път, когато дойде да го потърси. А той, ако беше тук, щеше да се отзове.
В далечината, се виждаха няколко лодки които плуваха една след друга. Наближаваха бавно. Лицата на лодкарите не се виждаха. Единствено, черните им роби се полюшваха от нощният вятър. С всяка изминала минута, те се приближаваха все повече и повече към пристанището. Малкият кей, на който обичаха да спират и да отмарят за кратка почивка. Дориан се надяваше, един от тях да бъде мъжа, който търсеше. Чакаше ги. Като жена, търсеща своят моряк. Когато приближиха, тя се приведе и погледна под качулките им. Старци. Глупави, сбръчкани и премръзнали дядовци поели по реката. Явно гладът ги бе обзел до толкова, че ги бе накарал да се лутат из тъмнините, да ловят несъществуваща риба. Само легендите разказват, как преди години тук се е ловяло. Но, все още има ентусиазирани луди, които идваха да продължават да ловуват.
Появи се нова лодка в далечината. Върху нея ясно се отличаваше тялото на едър мъж. Предполагаемо бе, че не бе поредният пенсионер, поел по своят път. Нещо в Дориан потрепна. Музиката спря за миг, но тя засвири мелодията си по-бързо и възможно най-силно, за да може лодкарят да я чуе. Пръстите и галеха струните, а лъка изпълняваше всяко нейно желание.
Приближавайки се близо до кея, лодкаря трябваше да спре на удобно място. А докато търсеше такова, Дориан трепнеше в очакване. Знаеше че само миг я дели, от това да се качи в лодката и да отплават по течението.
Лодката се приближи. Но, лицето на мъжа така и не се виждаше изпод качулката. Лунната светлина грееше откъм гърба му и не позволяваше дори очите му да се позволят, на мъждукащата светлина. Дориан спря за миг. Погледна внимателно и с леко подозрение извика името на г-н Блек:

- Клавдий...?
Мъжа с качулката се обърна рязко към нея. Спря да търси въже за което да се завърже и със свободната си ръка, бръкна изпод качулката. Промуши я навътре и я смъкна до долу. Светлината озари косите на мъжа. Но, те не бяха бели, както ги помнеше момичето. Нямаше го снежният цвят, който се виждаше от километри. Имаше нещо гнило. Още преди да реагира, Дориан усети зад себе си, чуждо присъствие. Обръщайки се, вече разбра че е късно за каквото и да е било. Две силни мъжки ръце я избутаха напред с все сила. Тялото и изхвърча на около два метра през кея - право към лодката. А там, я очакваше нейният лодкар. Пое я в ръцете си и с едно силно движение я стовари върху пода на лодката. Силна болка прониза тялото на момичето. Едва затворилата се рана, искаше да я разкъса в момента. Болката бе най-силна откъм гърба, където все още си личеше дълбокия белег там, от където бе излязла стрелата.
Мъжа на кея се озова с един скок на лодката. Положи едното си коляно върху гърдите и, като заедно с другия мъж я придържаха с ръце. Секунда по-късно, двамата мъже използваха тъмна енергия, с която да отслабят тялото и. Превъплъщаваха енергията си в нея, като я контролираха. Не позволяваха на мускулите и да помръднат. Дробовете и да се свият, а сърцето и бавно забави пулса си. Няколко минути по-късно, в адско стенание и опити да се измъкне, Дориан загуби съзнание от изнемогване. Бе изпаднала в летаргичен сън, породен от забавения пулс.
Когато тялото и се отпусна, двамата мъже се изправиха. Луната огря лицата им. Ясно се виждаше че това бяха братята Лансър. Закъснели с няколко дни, но озовали се до своята плячка. Веднъж излезли от Тъмна Светлина, те попаднаха съвсем случайно на крачещото в тъмнината момиче. Веднъж решили да я проследят, с изненада установиха, че това е тяхната жертва. Бяха готови на всичко за да се докопат до нея. А те, това и направиха. Когато пристигнаха на кея и видяха малкият спектакъл, Нед се придвижи бързо до долният приток на реката. Снабди се по доста незаконен начин с лодка и пое право по реката - заедно с дрехите на бившият собственик. Предрешен като поредният търговец, той се надяваше да привлече вниманието на момичето за да я разсея. Но тя, самата попадна в собственият им капан, като заложи сама стръвта. Търсейки Клавдий, всъщност попадна на хората, от които най-много трябваше да се пази.
Пътят им не продължи дълго. Мястото където трябваше да се чакат с Боунс, бе само на няколко километра по-надолу от течението. Въпреки закъснението си, те се надяваха той да бъде там. Все пак, мъжа бе достатъчно побъркан, когато се появи при тях. А и на всичкото отгоре им плати. Това бе достатъчно за тях. Сега имаха своята плячка и скоро щяха да я предадат на собственика и.
Докато пътуваха по пътя надолу, Доминик се постара да завърже здраво момичето. Първо китките, после въже за глезените, а накрая прекара едно през двете места и го завърза по средата. Когато бе готов, подплати въжетата с част от енергията си, за да бъде сигурен че не могат да бъдат разкъсани по никакъв начин. Постави и парцал в устата на момичето, за да не квичи много.

- Прасето е сервирано! - извика по-малкия брат и тупна с шамар некромансърката по задника.

Глухи вълни се разбиват в остри камъни. Глухи вълни отливат секнати стенания. Глухите вълни дойдоха поканени, а си тръгнаха проклинани. Глухите вълни донесоха гибелта....
Черна дупка, или по-скоро черна стая. Черен куб в тоналност четири на четири. Голям, може би малък, кой знае, кой знае....Веднъж протягам ръце и опирам в стени, други път има километри разстояние. Къде е краят? Далечен или близък? Просторно ли е или ме притиска? Кой знае, кой знае.....
Тъмнината непрогледна се разчупва. Процепи се открояват, превръщат се в огледала. Виждам собственото си отражение - разчорлено, размазано, неясно. Поглеждам в тях, те са навсякъде. Обграждат ме. Кръговрат от огледала. Колко грозно. Огледалата се напукват, но не падат. Всяко едно от тях сега показва различно познато лице. Ето го там, този когото чаках, ето го Клавдий. Маха ми с ръка. Ето го Дани. Гледа лошо, сурово. Арадел от другият край се усмихва лъчезарно, а Меропа се изчервява. Отгоре Скай се смее с грейнал лик, намигайки игриво. А най-отпред е Дрейк. Протяга длан, иска да ме хване, но не ме достига. Лабиринт от спомени. Лабиринт от скъпи хора, далеч загубени в дебрите на съзнанието. Заключени в черепът ми. Изсъхнало минало.
-Дориан. - прошепва ми блондинката. -Събуди се, Дориан. Бягай, бягай.....
Докосвам напуканото огледало, милвам я, тя не усеща. Целувам гладиаторът, той не потрепва. Далечни, далечни, твърде далечни....
Тъмният куб изчезва. Поляна на смъртта, изсъхнала, без нито едно цвете, пробиващо грапавата почва. А по средата път от бели, малки камъни. Аз седя изправена, облечена в бяла раздърпана рокля стигаща до босите ходила. Пред мен на десет метра, силует в тъмен плащ. Дългата черна коса се спуска по плата, а единственото виждащо око се е вкопчило в душата ми. Привиква ме.
-Ела при мен, дете....Ела, чедо мое...
Подканва ме. Една крачка напред, друга несигурна следва предходната. Стъпки отекващи във времето. Времето е спряло, времето не съществува. Границата между живота и смъртта са вплетени в едно. Небитие или може би Преизподня? Чистилище или пътя за Ада?
Още една крачка. Все повече доближавам чернокосият мъж с едното око.
-Не отивай....Спри, не продължавай.... - шепнат ми познатите гласове на приятелите. Не, не ги чувам, не ги виждам, те не съществуват. Какво е това натрапчиво жужене? Оставете ме намира. Трябва да отида, да отида при Него.
Пътеката е дълга. Камъните се забиват в ходилата ми, но не изпитвам болка. Не изпитвам нищо, освен незапълнена празнота. Ето го, съвсем близо. Вече различавам усмивката му. Стигам до него. Той поставя длан на бузата ми в нежна ласка.
-Ти си моя, дете.
-Да! - отвръщам машинално.
Готова съм, предадох се, сломих гордостта си. Тук съм, само ме вземи. Вземи ми всичко. Тялото му трепти от очакване, тялото му е доволно. Той прокарва ръка по шията ми, по деколтето, проправя си път надолу до сърцето. Най-накрая след толкова време, го стига. Допирът му е студен. Усещам студенината през булото на роклята. Тътените в главата ми блъскат, но умират в своите мъчения. Предвещанията не достигат на повърхността. Те плачат. Чувам как ридаят. За кого ридаят? За мен!? Няма нужда. Аз съм у дома. Аз стигнах своят край на апокалиптично осъзнаване. Тук е моята митница на страданието. Само трябва да я премина.
Усмихва се отново.
-Ще се влееш в мен и всичко ще е наред. Всичко ще е наред, всичко ще е наред....
-Не отивай, До.....
Ноктите му се забиват в плътта, дълбаят своята душевна пещера.
-Сега само се отпусни.
Кимам. Не ме е страх.
С една рязка засилка пръстите пробиват обвивката на материалното и се забиват в сърцето ми. Главата ми се отблъсква назад като пружина. Тялото ми се огъва. Той го държи в ръцете си. Такава енергия, толкова мощ. Усещам как ме напуска. Крещя, но звук не излиза. Ръката му рязко се дръпва, държи сърцето ми в нея. От дупката излиза на талази сини, дебели вълни. Те се отприщват, заобикалящи труповете ни, заемащи цялото пространство. Напускат мен, вливат се в него, през всеки свободен процеп.
Няколко крачки назад. Тялото ми се отпуска безжизнено и пада на земята. Тишина! Кръв! Толкова много кръв. Тя извира от мен, протича по бялата рокля, стига до глезените, облива коремът, краката. Стига чак до утробата ми. Давя се в собствената си кръв. Локвата под мен нараства все повече и повече като ален океан. Тялото ми свети на пресекулки в синьо като смачкана светулка. Все повече намалява, докато накрая светлината изчезва. Всичко се вдига нагоре, всичко потъва надолу. Всичко свършва. Само едни черни като нощта очи, остават широко отворени. Няколко кървави сълзи падат по страните. Вече не дишам, не виждам, не чувствам. Няма нищо. Нищо. Нищо.....Земята се тресе, напоена със собствената ми кръв. Един умопобъркващ смях раздира небето. Смехът на достигнатото съвършенство...


Отварям бавно, болезнено клепачи. Спомените от последният час се възвръщат като тайфун. Болка долу в ляво разкъсва тъканите ми. Не мога да мърдам тялото си, нещо го притиска към земята. Мога да движа единствено зениците си. Къде съм? Да, познавам това място. Минавала съм от тук по лодка, но никога не съм слизала. Това е от другия край. От другият край на реката.
Два чифта очи ме наблюдават. Няма никаква съпричастност в тях. Само удоволствие от добре свършената работа.
-Ей, прасенцето се събуди.
-Виждам.
Обръщам поглед по посока на гласовете. Странните дрехи, високата шапка, знам ги. Поне единият. Името му...името му е Нед Лансър. Отварям устни, но думите излизат трудно.
-П...по...познавам...те....
-Да, виждали сме се и преди Дориан Смит. Жалко наистина, не знаех, че нещата ще се развият по този начин. Нищо лично, просто бизнес.
-Хъх... - смотолевих, след което се задавих. - Ти си едно....нищожество. Продажник.....
Гърдите ми изригнаха и кашлицата се надигна грозна, пронизваща. По дяволите, не можех да помръдна.
Чух шумни стъпки, смазващи песъчинките под подметките си. Обърнах глава, само тя не бе омагьосана и видях приближаващите крачоли. Една торбичка тракаше от вървенето, удряща се в таза. Колко пъти само я бях виждала. В ръката си държеше уличен фенер. Опитах се да погледна нагоре, но така или иначе нямаше смисъл. Усещах аромата му. Отпуснах съзнанието си. Значи, най-накрая успя да ме улови. Ловецът победи дивечът. Стъпките му спряха.
-Боунс.... - промълвих твърдо, без капка страх и свян.
-Здравей, Дориан.....

/Soundtrack на поста - https://www.youtube.com/watch?v=DAw8lreHb3w/

Ето го и него. Изгубен толкова време, самотен, непотърсен от никого. Единственият на тази земя, който желаеше нейното добро. Не вярвате ли? Ще повярвате скоро...
Некромансъра се приближи на около крачка от момичето. Погледна надолу към нея и се усмихна. Бяха я овързали като коледен подарък, който чака да бъде поднесен. А бъдещият му притежател, вече бе тук.

- Много сте бърз - обади се Нед.
- Съмняваш ли се?
Боунс бръкна в кожената си торбичка и извади от нея една голяма кесия, пълна с жълтици. Хвърли я в краката на Нед и му смига.
- Оставете ме насаме с нея.
- Сигурен ли си? Да не ти избяга?
- Не се безпокойте.
Нед взе кесията с пари и се изправи. Изчака брат си да се присъедини към него и двамата се отдалечиха на петдесетина метра от некромансърите. Оставиха мъжа да поговори със своята пленница.
Боунс бръкна в джоба си и извади от него малък нож. По дръжката му бяха гравирани малки черепи, като този на кожената му торбичка. Всеки от тях притежаваше същите магически очи, които се намираха и на нея. Светеха в кърваво червено, напомняйки за мощта на некромансъра. В този момент, мъжа се наведе към момичето и я подхвана под лакътя. Опита се да я завърти на една страна, но едва докоснал я, Дориан извърна главата си настрани и се изплю на лицето му. Но, Боунс не реагира. Въпреки че можеше, не докосна момичето с пръст. Не я удари дори, за да усмири. Единствено се усмихна, както правеше винаги. Неговата запазена широка усмивка, цепната в единият край незнайно от чий нож.
- Не си се променила.
Ръката му която държеше ножа, премина зад гърба и. Преди да се опита да пререже въжето, той пусна няколко черни нишки по острието му, за да прекъсне магията на двамата братя. Прокара острието по въжето и то се разцепи. Връвта свързваща краката и ръцете на момичето падна на земята и магията се разся. Но, все още китките и глезените и бяха завързани здраво. Боунс знаеше че няма начин тя да се измъкне по този начин, за това и не се притесняваше. Хвана я с две ръце през мишниците и я повдигна като я избута назад. Облегна я на едно близко дърво, премина от задният му край и с една ръка хвана китките на Дориан. Премахна въжето от тях, изви и ръцете зад стеблото и с помощта на магията си, скрепи отново прерязаните парчета плат за да не се опитва да избяга. Когато беше готов, той се върна при момичето. Приклекна близо до нея и с настани право върху тревистата почва. Краката си пусна пред нейните така, че почти ги докосваше. Бяха един до друг. Некромансъра я погледна в очите, а после спусна погледа си надолу. Огледа тялото и, дрехите, дори белезите по краката и ръцете които имаше. Бяха малки, явно от предишни битки, но ясно си личаха.

- Оп, май забравих нещо...
Боунс се изправи и пъхна ръка този път зад гърба си. Измъкна от пояса си малко стъклено шишенце и отиде до реката. Наведе се, премахна капачката и потопи шишенцето във водата. Напълни го догоре и после върна капачката на мястото и, за да не изгуби и капчица от течността. Когато се върна при момичето, остави шишенцето близо до нея и взе отново в ръката си малкият нож. Погледна към нея и срещна отново пренебрежителният и поглед. Но, това не го интересуваше в момента. Тя бе в пълното си право да го мрази в този момент. Въпреки че бе първият и учител, въпреки че се грижеше за него, той сега се отнесе грубо с нея. Не с действията си, ами с това, което и причини. Че я търсеше, желаейки да отнеме нейната свобода.

- Имах големи планове за теб. Но, ти прекали. Ако не беше избягала, можеше в момента да бъдеш редом с мен. Рамо до рамо, да обучаваме в гилдията. Но, ти прекрачи границата. Пренебрегна ме. Остави ме...сам...с онзи...скапаняк!
Мъжа изкрещя и заби ножа си в земята.
- Точно така Дориан. Знаеш за кой говоря. Лушиъс! Това копеле, което винаги е бил преди мен, само заради това че е скапан полу-бог! Галеник на онази смахната лунатичка, която го закриля. Кълна се, ако можех щях да го убия. Щяхме да го убием двамата...
В този момент Дориан не издържа и изкрещя в лицето му.
- По-скоро да убия теб!
- Нима? Аз си мислех за друго... - Боунс взе шишенцето от земята и го поклати пред лицето на момичето - знаеш ли какво е това? Не. Нали? Разбира се... твърде глупава си. Това не е обикновена вода, от реката. Това е нещо което може да промени живота ти...за втори път.
- Какво в името на Дантес искаш от мен? Да ме убиеш? Давай! Направи го! Защото, кълна се, ако се освободя от тези окови, ще те разкъсам!
Боунс постави пръста си на устните на момичето. Не и позволяваше да говори повече.
- Остави ме аз да говоря. Нека ти разкажа нещо. Но преди това, ще ти разкажа за тази река. Това е Лета - реката на забравата. Една от многото, която води до царството на Хадес...Дяволът...Сатаната...Луцифер...Олицетворението на смъртта...или както го знаем ние - Дантес. Когато мъртвите души отиват при него, те преминават през тази река. А когато се прераждат, те отпиват глътка от нея, която ги кара да забравят миналата си същност. Това което са били, това което са имали, това което са искали...всичко. Точно за това, тук няма риба. Няма и живот в нея. А тези които виждаш да плават по реката, са предводителите на мъртвите души. Но, просто ние ги виждаме като преоблечени лодкари. Рядко някой дръзва да пътува по реката. А направи ли го, тя го отвежда в долното царство.
Дориан се опита да каже нещо, но Боунс стисна здраво ръката си.
- Искам само да ме слушаш. Няма да те нараня. Ще ти разкажа нещо, за самата теб. За това което беше, това което си и това което винаги ще бъдеш. Но, след като отпиеш от водата, ще забравиш всичко. Коя си, къде си...
Това което си спомняш за себе си, е една илюзия. Ти беше малко дете, което живееше далеч от тук. Сигурно, все още си мислиш че си онова покварено създание, което се събуди в Мъртвият град. Но, не е така. Ти имаше детство, семейство, родители...бъдеще. Но, то ти бе отнето...от мен. Намерих те като дете. Все още имаше малките сини букли, които отдавна са изчезнали. Играеше си с децата, животните. Обичаше всичко и всички. Но, в теб имаше нещо друго. Нещо, което ме привличаше. Виждах в теб сила, която можеше да ми послужи. Точно за това, те отнех още тогава. Семейството ти не искаше да се раздели с теб, но нямаше как да ми откажат. Или трябваше да дойдеш с мен, или да умреш. За това, предпочетоха да ти дадат живот. Техният също оставих. Не са ми направили нищо, че да ги убивам. Тогава, исках смъртта единствено на един човек и все още е така. Лушиъс.
Когато беше дете, те отведох на едно място, близо до Роузкилл. Древен град, в който магията не действаше...освен на едно място. Свещено. Там е мястото където можеш да се свържеш с боговете. Когато отидохме там, ти бе все още невинно дете. Играеше си с всичко което намериш и това което видя, ти се стори интересно. Но, това бе първият път в който се докосна до истински Бог. Той те дари с нещо, което щеше да използваш като пораснеш. Само трябваше да го овладееш и щеше да бъдеш могъща, колкото него...че дори и повече. Тази превръзка на окото ми, е от тогава. Не Лушиъс ми извади окото, ами самият Бог. Като жертва за моите желания, да нараня невинно дете. Искаше от мен никога повече да не видя истинската красота на света. Но, бях склонен, защото знаех че ти ще ми помогнеш. Ще бъдеш с мен дори и в последният ден. Чрез теб, щях да погубя Лушиъс. Единствено божията сила можеше да убие създание като него. А тогава, аз щях да бъда на неговото място. Един и единствен в цял Роузкилл - учителят на некромансърите!

- Никога! Никога не ще ти позволя да го направиш!
- О, напротив. Никога няма да можеш да ме спреш. Дори да не си ти, ще бъде някой друг. Все пак, ти няма да помниш това. Нали ти казах? Ще забравиш всичко... и аз отново ще намеря някой, който да ми помогне. А теб, теб ще те оставя, защото не мога да те убия. Заради мен си такава. Ти си моят грях, от който никога няма да се отърва. Ще бродиш по земята и ще бъдеш като наказание за желанията ми. Но, нека се върна на малкият си разказ. Искам от теб само да ме слушаш... Преди да получиш силата си от бога, ти дадох да пиеш от тази река - за да забравиш детството си и всичко което ти е мило. А когато получи силата си от Бога, припадна. Малкото ти тяло не издържа на силата в него и загуби съзнание. Тогава, намерих място където да те оставя. Малка къщичка до храма, в която живееше добра старица. Тя те подслони и се грижеше за теб в продължение на месец. Докато, една вечер не си се събудила. Тялото ти е излъчвало толкова силна енергия, че е умъртвило цялото село. Тъмната сила в теб се е разпростряла из цялото село и е убило всеки жив човек. Най-вече магьосниците, чиято сила е отнемала. Така, тя се е насъбрала в теб. От тогава насам, този град не съществува. Останала е пустош, която се намира в гората. Руини, които отдавна са разрушени. Но, ти си мислеше че това е животът ти. Да, но този беше нов. Когато те видях за първи път в Роузкилл, търсеща своя учител, разбрах че си ти. Не желанието ти да се обучаваш те доведе там, а връзката ти с мен. Ти трябваше и подсъзнателно знаеше, че трябва да дойдеш при мен, за нашата мисия. Но, силата ти бе прекалено голяма. Толкова, че още при първото ти обучение, уби сина ми. Не вярвах че ще го направиш. Но, всичко има своята цена. Стига, крайният резултат да бъде на лице. За жалост, ти ме изостави. Накара ме да те търся, да мисля за теб ден и нощ, да не мога да спя без да те намеря...до сега... Дориан Смит...

Иззад разголеният мъж се появиха двамата братя. Изнервени от дългото чакане, те се присъединиха към двойката.

- Готови ли сте?
- Почти...
Нед и Доминик седнаха на около метър от момичето. Гледаха я, но не издаваха емоциите си. Все пак, за тях тя бе една вещ. Нещо, което изтъргуваха за една нощ и припечелиха добри пари.
- Какво ще правиш с нея?
- Не знам - въздъхна Боунс. - Не съм решил още.
- Защо не я убиеш? Аз бих го направил. Даже може да запазиш лицето и. Красиво е.
- Не мога. Твърде ценна ми е. Но, мисля нещо по-добро от смъртта. Ще я изпратя някъде надалеч, където да заживее нов живот.
Доминик се засмя.
- Ти си извратен! Бях сигурен в това, още когато те срещнах!
Дориан се озъби. Искаше и се да скочи и да разкъса и тримата. Веднъж разбрала за силата която притежава, тя знаеше че може да го направи. Че без проблем, можеше да се справи и с тримата малоумници които стояха пред нея. Искаше го...желаеше го...но единственото което и пречеше, бяха оковите и. Дори за нейната сила, бе непосилно да се измъкне.
- Ще те намерят, да знаеш! И ще си платиш за всичко! Знаеш че имам приятели, които държат на мен!
- Дръжте я! - извика учителя, а след думите му двамата братя скочиха от местата си.
Хванаха здраво през раменете момичето и наведоха главата и назад. В този момент, Боунс се изправи и се надвеси над нея. Взе шишенцето от земята и махна капачката му. Наклони го надолу и остави течността да закапе в устата на момичето. Тя се дърпаше, издаваше гърлени звуци, опитваше се да изплюе водата...но не можеше всичката. Бе достатъчно една малка глътка, за да подейства. Скоро, тя не можеше да си поеме въздух и единственото нещо, което може да направи, бе да преглътне. Когато течността започна да се лее по гърлото и, тя веднага усети ефекта и. Всичко което помнеше, бавно избледняваше. Струваше и се че е някакъв сън, спомен...или просто фантазия. Лицата на най-близките и хора преминаваха пред нея, като избледняваха едно по едно. Целувките на Дрейк, докосванията му, най-милите мигове с приятелката си Арадел и забавните моменти с Дани в гората. Всичко вече бе минало. Очите и се затвориха и Дориан отпусна тялото си назад. Заспа дълбоко и нямаше да се събуди поне няколко часа...а може би ден. Никой не знаеше точното време, защото тези които са пили от реката, забравяха всичко.

- И сега какво? - обади се един от братята.
- Качете я в лодката. Откарайте я нагоре по течението, докато достигнете Пустините. Преминете през подземният път на реката и я оставете там. После, сте свободни.
- Ами ако нещо се обърка?
- Няма какво. Правил съм го вече с нея...Няма да помни нищо. Ако се събуди, няма да помни дори лицата ви. Ще усеща магията в себе си, но в началото ще бъде слаба. Ще си мисли че е от някоя от тамошните раси. Ще започне нов живот начисто.
Некромансъра се изправи и хвърли малкото шишенце в реката. Преди да се раздели с братята, се наведе към Дориан и нежно я целуна по челото.
- Сбогом, мило дете.
Обърна се в посоката, от която дойде и си тръгна необезпокояван. Стъпките му бавно отшумяха в нощта.
Двамата братя качиха внимателно момичето в лодката. Подготвиха се за дългият път, като си сложиха черни наметала за прикритие и поеха срещу течението на реката. Чакаше ги дълъг път.

Вървях като кукла, която е скъсала конците си и сега открива един нов свят, заслепена от красотата и мистиката му. Очите ми шареха на всички посоки. Ето там се спряха над две момичета с гарванови коси. Бяха хубави. Ето там имаше пазар, тъмен като целият град и хората се скупчваха на него, за да пазаруват. Ръцете ми преминаваха през сградите, докосвайки, изучавайки ги. Всяка от тях ми разказваше различна история, застилаща се в гърдите ми. Чудесата на този свят ми се откриваха едно след друго, кое от кое по-достойно за възхищение. Бях опиянена. Крачех напред, настрани, минавах през улици и кръстовища.
Пред очите ми се откри невероятна гледка. Зимна пързалка. Зимна пързалка тук? По средата на прокълнат град? Що за чудо?! Пристъпих на нея, без кънки, просто така. Влезнах и се усмихнах. Вдигнах глава нагоре към мрачното небе. Около мен се пързаляха различни хора и ме пръскаха с отронелите се снежинки. Беше толкова приятно. Чувствах се като птица, която всеки момент ще разпери крила и ще отлети далеч от тук. Нависоко, за да види всичко. Целият град в цялата му прелест.
Продължих пътя си надолу и не щеш ли, нещо прикова погледа ми. Един дълъг дървен кей, а на края му река. тя ме привлече като магнит и без изобщо да мисля тръгнах по него. Дъските му скърцаха под ходилата ми, създавайки симфония на оставящи отпечатък звуци. Стигнах до края му и се загледах в тъмната вода. Тихите вълни играеха на гоненица и набъбваха, после утихваха и пак почваха играта си. Очите ми бяха като хипнотизирани. Исках да скоча вътре и да се въртя в нейната необятна ширина. Беше толкова магнетична, неземна, създадена сякаш от ръката на самият Себастиан Дантес. Няма да се учудя ако това е истина, а не поредната легенда, разпростираща се от уста на уста. Протегнах ръка, желаеща да я докосна, но тогава нечий глас ме спря.
-Недей дете. Тази река е опасна.
Извърнах се и видях зад себе си един старец приближаващ се към мен. Лицето и ръцете му бяха обсипани с бръчките и петната на старостта. Очите му кротки, тъмно кафяви, ме гледаха мирно и все едно се усмихваха, вместо устните му.
-Не изглежда опасна.
-Такава е. Не един моряк е губел животът си в нея.
Изражението му бе някак замислено.
-Виждали ли сме се преди дете?
-Не мисля. Не съм от тук.
Проследих тялото му и когато стигнах до лявата му длан, зениците ми се разшириха. Той държеше една тъмно кафява цигулка и лък, който върви с нея. Изпънах пръсти и я докоснах, но в момента в който усетих дървото ме хвана ток. Дръпнах ги бързо, а в главата ми изби картина, в която стоях на същият този кей и свирех на същата тази цигулка. Усещах я близка, прекалено близка. Моя собствена. Сякаш отразяваше душата ми.
-Твоя ли е? - попитах тихо, някак си глухо.
Старецът погледна към инструмента и се усмихна тъжно.
-Не. Преди седмица и нещо я намерих да лежи тук. Щеше да е срамота, ако просто я оставех. Понякога, нощем, я чувах от кабината как свири, а един женски глас се извисяваше в тъмнината и огласяваше с красивият си тембър цялата река. Беше толкова магическо. Вярвам, че е някоя речна нимфа, привикваща своите моряци. Може би заради нея са се давели. Но си е заслужавало. Пееше толкова приказно. Взех я, за да я пазя. надявах се нимфата да се върне за нея. Но....тя така и не се върна, а струните й никога повече не блеснаха.
Очите ми светеха. Отразяваха блясъка на гладкото, лъскаво дърво. Исках я. Желаех я. Имах нужда от нея. Нещо вътре ми нашепваше, че трябва да я имам.
-Аз ще я взема. Ще я платя. Колко искаш за нея? Аз нямам много пари, но....
Мъжът ме спря и се усмихна.
-Наистина ли я искаш?
-Много.
Замисли се за момент, после склопи клепачи и ми я подаде.
-Твоя е.
-Без нищо?
-Без нищо. Нека свири, ако не в ръцете на нимфата, поне в твоите.
Поех музикалният инструмент и усетих прилив на енергия. Заспа в дланите ми, слепи се в тях. Като че ли бяхме създадени една за друга.
Непознатият се обърна и тръгна по посока на кабината си без да каже нищо повече. Погалих цигулката и седнах на ръба на кея. Нямах никаква представа дали мога да свиря, но нещо ми подсказваше, че мога. Че тази цигулка ме е чакала цял живот да дойда, да я открия и да я спася от нищетата. Бе моя собственост сега, като че ли за втори път....
Положих я на едното си рамо и подпрях горната част с брадичката си. Прокарах лъка по струните и за моя изненада, или може би не, той издаде приятна мелодия. Много професионална за човек, който никога не е свирил. Странно....Но нямаше значение. Чувствах се някак си допълнена, усъвършенствана, цяла. В главата ми нахлу музика и лирики, които не знам от къде познавах. Имах чувството, че някой от далечна земя ми ги е споделил в мечтите си, в сънищата си, в спомените си. Отворих устни и запях. Надявах се думите да достигнат до този странник, който макар да не виждах, усещах с целият си организъм. Представях си само една руса коса, вееща се като златни снопове над слънцето и две стъклени очи.
Напълно игнорирах заобикалящата ме реалност. Затворих клепачи и се отдадох на това себеопознаване.

/Песента: https://www.youtube.com/watch?v=r1zamKoUREI /

Търговеца тръгна набързо от оръжейницата, поемайки по пътя.
- А сега, на къде приятелю? - обърна се той към добичето си.
Търсенето бе дълго из пустите улици на града. Но след около половин час, му се усмихна късмета. Минавайки на около стотина метра покрай Пристанището, Оар чу познат глас. Но не говорещ, ами извиващ се в красива песен.
Мъжа дръпна юздите на коня и двете животни поеха по пътя към малкият дървен бряг. Пристигнаха след броени минути, тъй като не бе много далеч. Оар слезе от коня си и остави животните свободни, без да ги връзва никъде. Приближи се до кея, но не стъпи на него. Там, стоеше Ния. Прегърнала внимателно нежната цигулка и свиреща красивата си песен. Търговеца седна на едно от дървените колчета на кея и зачака. Слушаше и чакаше. Дори не му се искаше да тръгва в този момент, но времето ги гонеше.
В един момент асасинката се обърна и срещу себе си видя мъжа в златни одежди. Ръката и спря, а устните и потрепнаха.
- А...аз...
- Няма нищо, спокойно. Красиво е. За това не те и спрях да свириш. Харесва ми.
Ния се усмихна и остави цигулката в кожения калъф. Приближи се до търговеца и се обърна към него.
- Готов ли си?
- Отдавна. Теб чаках. Ако си готова, да тръгваме.
Ния не продума нищо, а остави песента да се върти в главата и. Тя се приближи до своята Мълния и остави цигулката под седлото, като я закачи така, че да не я загуби. Метна се на гърба на коня и хвана здраво юздите му.
Оар направи същото, тъй като нямаше намерения да остава в града повече.
- Между другото, мисля да остана в Илион. Идващ ли с мен?
- Забрави! Така ми се спи, а и трябва да си прибера парите. Не мога да се разхождам с пет хиляди злато, все едно отивам до магазина.
- Както кажеш, търговецо... - извика иронично момичето, след което пришпори коня си.
А точно в този момент, в реката премина малка лодка. Върху и стоеше мъж, облечен в черни одежди. Качулката закриваше лицето му, но не закриваше малката усмивка която се подаваше изпод нея. Лодката пътуваше бавно по течението на реката, а лодкаря на нея продължаваше все така да се усмихва.

Слънцето тъкмо се бе скрило на половина зад най-високите върхове и оранжево-прасковения цвят, който излъчваше, покриваше цялата околия. Дори кораба, като караше косите на Уинтър да изглеждат още по-огнени, а сенките играеха по кожата й, като се плъзгаха все по-нагоре и нагоре, докато напълно завладяха небето и ето, че съвсем скоро се откриха първите блещукащи зрънца. Вечерницата гордо първа откри своя плащ и се превърна в пример за подражание на останалите си сестри. Те, засрамени от нейната царствена осанка, се втурнаха една след друга да показват своята приказност, но колкото и красиви да бяха, никоя не можеше да я засенчи. Докато накрая не се появи и господарката на нощното кралство. Луната тромаво, възвишено се присъедини и сдържано кимна на своите придворни и първи дами, и застана в центъра, за да покаже, че всеки трябва да си знае мястото.
Всичко това изглеждаше като една феерия на Елизабет и сякаш отразяваше, метафорично, реалния свят. Беше истинско удоволствие да стане свидетел на тази картина. Не се чувстваше самотна. Даже смея да кажа, че до някъде бе постигнала покой и разбирателство със самата себе си. Чувстваше, че е на правилното място, в правилното време. От време на време, някой друг болезнен спомен се прокрадваше и се опитваше да наруши душевния й баланс, но в този момент, девойката тръсваше глава и ги пъдеше. Толкова искаше да започне на чисто, да продължи напред, че с риск да постъпи егоистично, ги гонеше като нежелани гости.
Вечерта минаваше спокойно и едва ли нещо щеше да наруши това спокойствие. Нощта бе перфектна за всичко и бе само въпрос на въображение, идейност или мързел, как ще я прекараш. А звездите все така продължаваха да наблюдават земните жители, под зоркия надзор на Луната и свенливо или пък кокетно им махаха или пращаха въздушни целувки.
А по средата им, двама приятели, разделени толкова дълго от съдбата, прегърнати. По-близки от другари, но не и любовници. Една платонична любов, която така и не вземаше предел. Защо и те не знаеха. Крис винаги е смятал, че рано или късно, тя ще бъде негова, не само душевно, но и телесно, но сега съмнението се раждаше в гърдите му. Онзи вампир...всичко идваше от онзи вампир. Дали тя бе влюбена в него? Гледайки я бе почти сигурен. И това го дразнеше, но не можеше да го покаже.
-Е, кога ще ме запознаеш с тези твои приятели?
-Утре. Може да дойдеш при мен в гилдията.
-Ще позволят ли?
-Надявам се. Ще говоря с домакина, мисля, че ще успея да го убедя.
-Ако не, винаги мога да остана и тук. Имам всичко нужно.
-Знам, но поне от време на време...Миша ще те хареса, сигурна съм.
-По обясненията ти, тя харесва всички.
-Хахах, не съвсем. Знам, че си придирчив, но ще я обикнеш както аз.
-Ще видим.
Двамата замлъкнаха загледани в черното небе, което бе изключително ярко тази вечер и се наслаждаваха на лекия полъх идващ от реката.
-Наистина е величествен.
Мъжът погледна към дракона и се усмихна.
-Винаги се стремя към най-доброто, знаеш.
-Липсваше ми. - промълви блондинката и се притисна до тялото на Кристофър.
-И ти на мен. Но вече съм тук и няма да ходя никъде.
Червенокосия хвана брадичката й и се загледа в тези изумрудени, блестящи очи.
-Вече не си малко момиче, нали? Станала си истинска красавица. Кажи ми, все още ли си невинна?
Ел се изчерви при този въпрос. Стана й неловко и някак топло. В сърцето й се разви върволица, подтикната от един единствен облик -Алек. Сети се как се чувстваше в неговото присъствие и как въпреки студеното му държание, копнееше за допирът му. От друга страна, тук бе Кристофър, с целият си блясък, готов да й се отдаде, но нещо все пак я възпираше. И това бяха онези златни къдри и онези жълти като луната очи.
-Да...все още съм...
Това искаше и да чуе пустиняка. Искаше той да е този, който ще отнеме девствеността й, сега, след като вече бе достатъчно зряла. Беше му близка, да, може би най-близка, но въпреки това, той изпитваше някакво собственическо право над нея. Сякаш е родена за него и за никой друг, независимо от нейните собствени желания. Мъжът почна леко да се приближава към лицето й, с открехнати устни, доближаващи се все повече до нейните. Искаше я! Но дали тя щеше да отвърне? Дали нямаше да се дръпне, водена от нагонът по другия, онзи безсмъртния, онзи нощния, който не можеше да има денем. Онзи обгърнатия в енигма, в мистерия и тъмнина. Онзи грешния. Кой щеше да избере?

/Ел, пиши какво правиш, може и да развиеш ситуацията. С една дума - свободно РП/

Погледът му се спря на часовника, чието тиктакане изпълваше душата му с едно умело прикрито нетърпение. Вечерта не беше кой знае колко студена, макар да беше възможно да се намерят някои индивиди, които – при това не толкова зле – да оспорят това твърдение, ала за Робърт дефинициите за топлина и студ някак се различаваха от сухите обяснения в тълковните речници. Върху себе си той беше надянал една бяла тениска, а върху нея едно черно кожено яке, което едно, че беше твърде тънко, ами и освен това мъжът беше запретнал ръкавите му до лактите си. Ръцете му не потрепваха – цигарата, държана между пръстите на дясната му ръка, стоеше наклонена към земята, а димът, процеждащ се от нейния край, се издигаше в почти перфектна права линия нагоре, докато в един или друг момент, не започнеше да се разгражда в атмосферата. Привел тялото си напред, напълно необръщащ внимание на облегалката зад гърба си, той се вглеждаше в напред към невидимата линия, сливаща тихата и сякаш замряла в един миг река с необятното семпло небе. Вечерта не беше още кой знае колко напреднала, затова и по него все още не бяха се насадили звездите, ала атмосферата някак прилягаше на онова, което тормозеше съзнанието на Робърт в този момент.
Осем и петнадесет. Съвсем скоро трябваше да пристигне.
Цигарата бавно се насочи към устните му, които всмукнаха някак вяло от белия филтър, а секунда след това между тях се измъкна димна струя. Не беше много сигурен дали тютюнът му помага в тази ситуация, или забавя неизбежното, но някак му беше приятно да държи емоциите си скрити под повърхността. А и точно в момента нямаше никой около него, така че в един или друг смисъл, той нямаше никаква полза да проявява каквото и да е настроение. Ако всичко минеше по план, на него нямаше да му се налага да прекара много време тук – съвсем скоро щеше да получи онова, за което беше дошъл, щеше да се здрависа с човека, доставил му го, и щеше да се запъти към най-близкия бар, което, той дълбоко чувстваше, щеше да му се наложи. О, определено щеше да му трябва амнезия в течно състояние, след като получеше онова, което беше чакал вече няколко дни.
Когато се беше срещнал с него мъжът не му беше оставил име. Просто му беше посочил час и място, след което се беше отдалечил. Робърт се беше опитал да изкопчи повечко информация от него, ала събеседникът му или искаше да го остави да се „наслади“ на изненадата, която му предстоеше, или действително не знаеше повече. И в двата случая Кар не остана много доволен – не обичаше изненади. Или поне не този вид изненади – нямаше никаква идея колко още тела ще ограждат куриера, нито как ще се появи той, нито какво ще носи, нито как ще го използва. Самият доставчик му беше казал, че е изненада – кой можеше да му гарантира, че тази изненада не приключваше с трансформацията на всичките му вътрешности в мляно месо или, за по-лесно възприемане от всички, в кайма. Разбира се, при енергията, която му струваше, да не показва абсолютно никаква емоция на лицето си, ако някой посмееше да извърши действие, дори и леко престъпващо границата на фалшивата любезност, шифтъра щеше да се погрижи за него подобаващо – все пак, за времето, през което работеше за Микаел, мъжът беше научил някои неща. И нито едно от тях не оставяше получателят му цял.
До ушите му, след около три минути, достигна някакъв далечен звук. В мъртвилото, което се разстилаше около него, Робърт можеше да долови и хъркането на муха, намираща се на двеста метра от него, но това бяха подробности. Погледът му се фокусира върху все още неясната форма, приближаваща го от далечината. Не можеше да е кораб и не можеше да искат да го очистят – и при едното, и при другото, реакциите нямаше да закъснеят. Първото щеше да се забележи почти мигновено – колкото и да се шумоизолират двигателите им, колкото и да се пестят светлините, едно такова огромно тяло насред море, което е по-тихо и от предозирало „работещо момиче“, биеше на очи. Второто щеше да бъде изпълнено още преди мъжа да беше доловил, че нещо се приближава – имаше професионалисти, които можеха да затрият очната ябълка на дадено лице от няколко километра.
Инстинктът му за самосъхрание за момент изключи – поне засега щеше да продължи да диша. Това беше успокоение. Ала все пак оставаше другата изненада – какво щеше да му се донесе и още повече – от кого щеше да бъде изпратено то.
Ръката му поднесе цигарата до устните, които, този път, всмукнаха здраво и съсредоточено от филтъра. Струята, излязла секунда по-късно, беше доста по-наситена.
Мъжът се изправи – глупава постъпка, ала след като изглеждаше, че никой няма намерение да му вижда сметката (поне засега), той беше решил, че ще е добре да бъде забелязан по-лесно. Понеже, нали, на пристанището в този момент гъмжеше от хора и трудно можеше да бъде отличен от множеството.
Малката лодка бавно акостира и от нея изскочи среден на ръст мъж, който без много думи, подаде на Робърт едно писмо, след което отново се върна и потегли обратно.
Цигарата беше паднала от ръцете на мъжа, а ръцете му вече трепереха. Бавно – и с доста сили – пръстите му отвориха плика.