Бар Артфол

First topic message reminder :

Мисля, че няма нужда да обяснявам надълго и нашироко за баровете.Място за забавление, разпускане, среща с приятели, танци и веселие.Там алкохола е в изобилие, а бутилките блещукат примамливо на меката светлина, обещавайки забрава.Заведението принадлежи на Майкъл Майърс, красив бохем със свободолюбив характер и като всеки барман със слабост към нежния пол.По стените има окачени различни музикални инструменти и плочи от албуми на разнообразни изпълнители.Дървото преобладава, масите, бара, колоните...всичко.Денем, всеки местен знае, че е затворено , а настъпи ли нощта, всеки знае мястото и бърза да се отдаде на порока си.

Вечерта вървеше повече от добре. Не беше претрупана и нетърпелива. Не те натоварваше с множество емоции и случки, от друга страна не беше скучна и досадна. Мареил бяха открили някаква златна граница между пошлостта и уюта. Бяха слели чувствата и желанията си като смазка, смола, залепяща две греди, а по средата този копнеж от не прекалено късните вечерни часове, които блещукат в ежедневието като малки звездици и обагрят съзнанието ти. Наподобяващи еднодневки мушички винарки се блъскаха в стъклата на душата ти и я напояваха с аромата на течащ гроздов сок, смачкана мента и аперитив от отлежало уиски, подтикващо те за поредна чашка.
Не знам дали разбрахте обясненията ми, но нека кажем просто, че нашите герои си прекарваха добре и изглежда нищо не можеше да помрачи настроението им. Нито леко увеличаващата се глъчка, а с нея и увеличаващата се музика, нито наборът от нови прииждащи посетители, заемащи последните свободни места. А те бяха толкова различни и колоритни. Самотници, търсещи компания за през нощта, млади двойки, писнало им от изрядните ресторанти, търсещи нещо ново и необуздано, шумни компании от момичета или момчета, привличащи вниманието на срещуположния пол и още много видове екземпляри и представители на човешкия род, всеки събран под един общ знаменател, с обща цел - Веселието!
А по средата им стояха и двамата мъже, напълно неангажирани от заобикалящите ги, но не и изключващи ги. Не сломтяха и не подслушваха чужди разговори, но и по етикет хвърляха по някое друго око на прекрачващите прага, ей така без задни мисли или лоши помисли, само заради нормалното човешко любопитство, което те кара да огледаш всяка нова персона, с която се сблъскваш косвено или фронтално. Всъщност, не очакваха да завържат нови запознанства. Как ли щеш да протече вечерта ако Тарен бе дошъл сам, не знам, но в момента изобщо не го интересуваше и нито за миг не съжали, че дядо му се съгласи да го придружи. Оказа се много приятна и напълно достатъчна компания. А случките от миналото само му даваха предпоставки за изграждане на нови за в бъдеще. Такива, които един ден, да дава Елисандра сам той щеше да разказва на своите деца.
А като стана въпрос за намиране на любов и семейни отношения, включващи мъж и жена, Старши нямаше как да не се запита за наклонностите на внукът си в тази пипкава тематика. Не, че го интересуваше толкова воден от клюкарски намерения. По-скоро забелязваше как някои представителки на нежния пол го заглеждат и му стана интересно, дори леко смешно. Затова подбуден от предишния разговор за връзката между баща у и майка му, както и от покачилия се леко адреналин от вече втората чаша алкохол, попита смело без задръжки, но не и грубо, че да го засрами:
-Ами ти жребецо?
-Какво аз?
-Има ли някоя специална в живота ти или още не си я открил? Градът изобилства от хубави момичета, не мога да отрека, а като гледам и ти хич не си за изхвърляне. Явно им правиш впечатление.
Хубавецът леко се смути при този въпрос и инстинктивно се огледа, но тогава разбра защо го пита. Наистина няколко самотни погледа се бяха втренчили в него с едни такива мазни и подтикващи усмивки, но въпреки това не смееха да прекосят личната му граница, поради факта, не само, че не бе сам, но и с доста по-възрастен от него мъж. Една девойка винаги се притеснява когато трябва да заговори някой, придружаван от възрастен господин, затова си оставаха само със захласа и някоя друга небрежна фантазия.

Защо хората излизат по барове? Освен ако не са воайори, то целта им е да се потопят в онази отпускаща обстановка, която единствена може да извади на показ другите ни емоции- да отърси душите ни от сковаващия ги, душен прах на обязаностите- служебни, лични, семейни и да ни помогне да се поразкършим- обличаме по- различни дрехи, излизаме с едни по- различни очаквания, имаме по- различни цели, приемаме едно друго поведение, което заложеният така дълбоко в нас, като чувството за глад, гласец ни нашепва- да бъдем малко по- неразумни, да вярваме, че случилото се тази нощ няма значение, мястото сякаш изолира момента от целия свят и всичко минало и предстоящо така, че да можем да му се насладим понякога и твърде освободено, но никога изпитвайки угризения. Сливайки се с тълпата, хората един от друг се увличат и подканват взаимно, опияняват се и сами не усещат как на повърхността всяко скрито желание избива от само себе си. Алкохолът? Той е предпоставка, но и добър предтекст- оправдание като онова, че щом и другите правят нещо, то и на нас ни е, ако не простено, то поне е приемливо. Шепотът на непреходната тръпка и младост тлее във всички възрасти, а какво остава, ако си в разцвета и дори зората на живота си?
Вярно, че аз си бях непукист до там, че не търсех нищо от нощта, освен приятно изтекли и разтоварващи часове, но пък инстинктите ми не бяха закърнели...

"Жребецо"!? Момичета!? Ясно на къде биеше старият хитрец.
Зяпнах малко шашнато с уста, все едно са ме сгащили в пипкав момент, сковах се в стола си и се засмях сконфузно. Не се изчервих, но ме стегна около яката, така да се каже. Огледах се- наистина в бара имаше момичета- бях ги маркирал с очи още докато влизаха- провокативни деколтета, палави дължини на роклите или предизвикателно прилепнали крачоли по извитите им бедра, които с апетитен, обигран жест премятаха връз крак, но сега обърнах внимание как някои отпиваха от питиетата си, гледайки ме над ръба на чашата или, докато говореха нещо с останалите от компанията си, хвърляха присвити, бегли погледи насам. Когато очите ми се срещаха с техните или веднага извръщаха смутено глава от собствените си помисли, или се усмихваха едва доловимо заради същите тези помисли."
Съвсем нормална, гъделичкаща сетивата ситуация, особено след питие- две... три...
Много добре природата ми подсказваше всичко това- чистото знание и прозрение е в нас и без да имаме пряк опит.
Засмях се отново. Не от въпроса на дядо ми, а от отговорът, който трябваше да дам- бях смутен, но не тръгнах да пелтеча като стеснителен ученик- достатъчно наясно бях със себе си и желанията си, че да мога да отвърна в същия дух на открития мъжки разговор. А и дядо ми подхождаше в сила на старата школа- без грубости- завоалирано, внимателно и с уважение: "Има ли някоя специална в живота ти или още не си я открил?".
Такъв въпрос не изключва съвсем, но и не визира малките заигравки, а издига взаимоотношенията мъж- жена на едно по- високо ниво- там, където трябва да бъдат.
- Хах... ами... да, има много хубави момичета. Но не съм опознал нито една по- добре, че да имам... някакви взаимоотношения с нея. А преди да дойда, от Маджестик никоя не ме грабна.
"Брейййй, звуча като човек с велики критерии!" - отбелязах наум. До толкова непукизмът и бирата си бяха подали ръка в битката с остатъците от детската ми стеснителност, че можех да се шегувам със себе си, а не да ми е неудобно.
- Ммм... ясно. -усмихна се Старши по необясним за мен начин, но оставих старото куче да си прави каквито иска изводи.- Ти си знаеш... млад си още. Ама ако питаш мен... тук се е събрала есенцията на свободни момичета от всякакъв тип.
Дядо ми отново плъзна поглед само за миг наоколо и върна присвитите си очи на мен.
- Ех.. как беше онази приказка:"Аз да имам твоя ум, а ти- моите средства..."- усмихнах се, но след това бързо надигнах чашата си с бира като превантивна мярка, ако думите, които неволно изпуснах, са били не на място.
- Не, просто правят всичко възможно да си им личи!- захили се дядо ми някак снизходително- наставнически.
На мен пак ми стана топло и под лъжичката, както се казва, затова се огледах къде има подозрително изолирана врата, която води към тоалетната. Втората бира си искаше нейното, а и исках за малко да стана- хората са хубаво нещо, но може да донесат както колорит с разнообразните си особи, така и доста дискомфорт като допълнение към пейзажа- шумът нарастваше и в помещението ставаше все по- задимено. Всеки гмурец има нужда от глътка въздух преди да се потопи отново в подводния свят- аз бях точно такъв- единакът, който може да бъде на ниво сред хората, но трябва да има от време на време своят миг насаме с нищото. А после.... после отново е готов да подпали небето, както се беше изразил Паркър на плажа.
След като заподозрях (и то с основание) коя ми е нужната врата, се извиних на моя другар по чашка тази вечер, станах и се отправих натам, минавайки покрай две от дамите, чиито погледи засякох.

Няма смисъл да казвам, че Тарен посети тоалетната не толкова, за да утоли физическите нужди на пикочния си мехур, нито да се освежи. По-скоро искаше да избяга. Да избяга поне за малко от цялата шумотевица и тези пронизващи или свенливи погледи. Не, че му бяха неприятни, но имаше нещо в тях, което не му се нравеше. Усещаше кога може да стигне с някой до по-дълбока връзка и кога някой просто го задиря заради външния му вид. Той наистина бе забележителен, но в такива моменти се чувстваше по-скоро като мръвка месо изложено на градския пазар, а продавачът крещи с цяло гърло, колко е прясно и сочно. Като на търг. В такива моменти не завиждаше на наистина красивите хора били те мъже или жени. Обръщаха внимание само на обвивката им, не и на съдържанието, а понякога то е много по-хубаво от външната фасада, с която природата ни е дарила. Брюнета не беше от момчетата, които обичат забивките за една нощ. Смяташе ги ненужни и глупави, като някакво перчене на мъжете комплексари, които просто искат да се похвалят колко пчелички са привлекли в кошера си. Колкото и богато меню да имаше извън тази малка стаичка, никое от ястията нямаше да му донесат душевна насита.
След като привърши с физиологичните си нужди, младежът се облегна на дървената стена на кабинката и затвори за миг клепачи. Пое си дълбоко въздух и се замисли. Готов ли е за подобна крачка, не е ли твърде малък. Ами ако се изложи? Та той се води още дете. Нито мъж, нито невръстно хлапе. Границата между двете е твърде тънка, но някак си не искаше да я прескача точно тази вечер. Още повече, че не бе сам, а с дядо си. Беше му неудобно да се развихря пред него. Не! Нямаше да е тази вечер!
В същото време вътре в заведението една от похотливите завоевателки, веднъж видяла, че плячката се отдалечава, стана от мястото си и с плавни, котешки движения се запъти към тяхната маса. Спря се пред Старши и се усмихна кокетно, с най-голямата чаровност, на която бе способна.
-Може ли за момент?
Мъжът я изгледа от глава до пети. Не беше лоша, малко обла, тип амфора, с широк таз, но наедрели повече от достъпното гърди, точно с които правеше и впечатление. Мареил посочи с длан столът и госпожицата се настани на него.
-Извинете, че ви се натрапвам, но само исках да попитам дали синът ви е свободен.
-Син? - засмя се гръмко Старши. -На толкова млад ли ти приличам, момиче, или ме глезиш, за да ме впечатлиш?
Девойката видимо се смути, че са прозрели през играта й и се изчерви.
-Спокойно, той ми е внук. - отбеляза сивокосия изтърсвайки пепелта от цигарата си. -И да, свободен е, но не мисля, че е подходящ за теб.
-Защо смятате така?
-Ами как да ти кажа.....той си е романтик вътре в себе си. Не търси нещо мимолетно. Всъщност, не съм сигурен, че изобщо търси нещо.
-Такъв хубав младеж пък...
-Нима хубостта е критерии? Ти, миличка, колко пъти си се влюбвала до сега?
-Николко!
-Той също! Но като гледам причините и на двама ви са различни. Ти си хищник и смяташ, че можеш да го вкопчиш в мрежата си. А той, разбираш ли, не е лесна жертва. Никак даже!
Непознатата хич не остана доволна от този разговор и явно дъртият пръч нямаше току така да й даде зелена светлина. Очите й се свиха, а около тях се образуваха малки линийки, които показват язвителност и най-вероятно скорошно повяхване на младостта. На Тарен от друга страна му бе адски забавно. Жена, видимо по-възрастна от внукът му, иска да го прикотка в обятията си. Ама, че смях само!
-Та....да имаш някакви други въпроси?
-Никакви! - измънка жената и стана от масата, демонстративно врътваща задницата си.
-Хахаха, жени....
По време на разговорът, Майкъл обикаляше из клиентите и неволно или напълно целенасочено дочу диалогът им. Когато девойката се отдалечи, той постави длан на рамото на Старши и се ухили.
-Не я хареса за снаха, а?
-Не! Виж й задника, цяла каросерия. Сигурно ще народи купища детища.
-Хахаха, ама си много груб към нежния пол.
-Не и ако е нежен. Мареилови не обичаме престорените хора. Ако не си честен, нямаш място при нас.
-Не мислиш ли, че момчето трябва да набере първо малко опит, за да е подготвен за истинската?
-Може би, но не и с тази.
-Не с тази викаш....
Погледът на собственика се бе отправил някъде напред, някак замислен и съзаклятнически, все едно сглобява в главата си някакъв велик пъклен план. Усмивката не слизаше от лицето му. Не слезе и когато нашият герой се върна от тоалетната. Преминавайки през същата любезна "дама", тя извърна главата си, сякаш му е обидена за нещо. Тинейджърът се замисли за момент, но тези пориви бързо напуснаха главата му. Не искаше да си разваля настроението с нещо, било то и привлекателни жени.
-Майкъл! Намери време да се присъединиш към нас!
-Да, за малко!
Барманът постави поредната халба бира на мястото, което зае юношата и се настани на останалия свободен стол.
-Кажи сега, какво да очакваме в сряда? Нали няма да е скучно и досадно? Не искам да си тегля ножа толкова рано!

Когато премина тръпката и налегналите ме размисли бяха старателно опаковани и запокитени настрани, аз се върнах, поставил един извод, който да ме направлява. Бях нещо средно между възмутен и озадачен защо сексът и любовта се разглеждат като две отделни явления. Ако няма любов нима може удоволствието ни да е пълно? Желание? То може ли да бъде породено, ако няма нищо повече от физическо привличане? Не ми харесваха тези дами, които търсят само задоволяване на нагона, защото аз никак не се възприемах като невинна жертвичка и момченце, на което ще му потекат лигите само с едно подсвирване и няколко палави думи. Такива жени можеха само да ме накарат да изпитвам към тях съжаление заради плоските си провокации и плитки желания- как можеха да ми харесат, след като се показваха толкова повърхностни и прями? Просто виждах през тях... Аз бях от типа мъж, който подобно поведение го кара да се отдръпне- нахални и отракани госпожици събуждаха само едно желание- да ги затапя и приземя. Жената не бива да бъде такава... не! Дива и необуздана- да, но не и спрямо първият случаен мъж със сносна визия.
Когато останах насаме със себе си, успях да си дам сметка за това- получих онази минута, в която да спра времето на пауза, като шахматист да стана, да се отдалеча от дъската и да огледам полето отстрани, за да обмисля разположението на фигурите и на себе си сред тях.
Но... уви, светът никога не може да бъде поставен на пауза- животът си продължава и ние трябва да го догоним, защото една минута е прекалено много време- стотици събития се зараждат, започват и приключват за това време- събития, за които дори си нямаме понятие.
Върнах се на масата и там заварих Майкъл Майърс- съзаклятнически поглед, който сякаш търсеше необходимите части за да сглоби поредната уникална машина за масово поразяване с епични резултати. Той изостави бара на самотек, но той сякаш не усети липсата му, защото мъжът му даваше такава засилка и инерция, че една дума, подметната на клиентите моментално задвижваше настроението им- едно побутване по начин, усвоен до съвършенство. Само че дългокосият си правеше труд да показва целия си арсенал само когато му е кеф.
Получих си халбата с бира и пак бях спокоен и нахилен като дете, докопало желаната дрънкулка.
-Кажи сега, какво да очакваме в сряда? Нали няма да е скучно и досадно? Не искам да си тегля ножа толкова рано!- попита жаркият мъжага, който, сядайки до нас, накара активът на погледите към нашата маса да се увеличи.
"Какво, да го вземат мътните, иска да каже с това!?"
- Хах, че какво трябва да стане? Както си го направим, така ще е. Пък, ако видим, че работата зацикля, можем да живнем партито с някое интелектуално сбиване..- отвърнах хапливо в стил на пълен бродяга и хулиган по простата причина, че изпитвах доста неприятно чувство от мисълта за провал... Но пък надали, когато случайният човек чуе "литературно четене", има огромни очаквания... ако организаторите останаха недоволни, то поне гостите нямаше да са разочаровани.
- Да бе! И таз добра! Какво ще си помислят, ако в моя бар дори библиотекарите почват да налитат на бой?- викна Майкъл с престорена тревожност.
- Не знам... Че съдържателят влиза в оспорвани литературни дискусии? Почитателите на даден автор доста се разпалват понякога, срещайки негови критици...- захилих се закачливо.- Ти няма ли да се включиш с цитат и любима книга?
- Виж, момче... аз имам свой мироглед, достатъчен опит и истории, че да чета за чуждите такива... Те са за хора с много свободно време и малко лични преживявания- каза чернокосият, облегнат назад.
- Хаха, щом не можете да спечелите самият домакин да участва в занятието, значи яко сте я забатачили!- изсмя се дядо ми заядливо.
Аз само се усмихнах на закачката. Повече се замислих над думите на Майърс... да, колкото и хиперболизирано да звучи това твърдение, то е вярно до някъде. Сетих се за онова русокосо момиче от първия ми ден в библиотеката, което витаеше изцяло в света на книгите. Книгите възпитават, развличат, те са бягство и нещо повече от информация- имат дух и енергия, които извайват ума ни. Мъдрост може да се натрупа и с житейски опит, но той ще бъде първичен и грубоват като сурова коприна, докато литературата е дантела с белоснежни фигури. И все пак знание без личен опит е като тренировка без противник- гола теория, която, колкото и да е добра, си остава чужда, прочетена и възприета, но не и приложена.
Ах, на какви хубави размисли ме открехваше тази бира... Чак вземах да се плаша, че от многопластови разсъждения мога да оплета и най- простата ситуация в гигантски възел!
- Е... затова ще се събираме тук!- подех простоватичко с нещо като уважително кимване към собственика на Артфол.- Нека след сряда хората с многото време и малкото преживявания да имат истории, които сами да описват.
Майърс засия по неговия си хищен начин като доберман, подушил прясна мръвка. Дядо ми изсумтя и след това отпи от сгряващото си питие с цвят на разтопена мед. Аз го изгледах неразбиращо- явно наставникът винаги намира начин да ти напомни, че е такъв и се намираш в негово присъствие.

Тази вечер наблегнахме на много теми. Започнахме от комфортните разговори за едно далечно семейство. Разговор, който винаги може да те стопли от вътре. Да ти напомни, че дължиш всичко, съществуването си на други хора, които години наред са бдели над теб, повивали са те с пелени и са те хранили от собствената си гръд. Преминахме през сладострастните изявления относно онова кипро, гъделичкащо чувство на любовта, която подхранва и най-суровата обвивка, омекотява я, загрява я от корена на животът й - сърцето и я разлива като амброзия из кръвоносните съдове, главозамайва, опиянява, оставя дъх на горчилка или надежда, но винаги покорява и разколебава светът под краката ти. И свършихме с интелектуалното, но напълно нужно литературно потекло, което подхранва умът и сивото вещество на мозъка. Темата, която те кара да размишляваш, да покажеш знания или да се изложиш от незнания. Да изкажеш впечатления, да покажеш предпочитания към определен стил, защото драги читатели, стилът на книгите, които обичаме да четем, много често съвпада със стилът ни на живот, а ако не, то на този, който би ни се искал да имаме.
И трите теми сами по себе си носеха своята тежест, приятни, компактни или широки, но всички удовлетворяващи вечерта. Само една липсваше и съвсем скоро и тя щеше да се прокрадне в играта. А именно, тематиката за музиката. Че къде без музика. Тя бе любов, семейство, литература, мъка, радост, опасност, надежда, порок, ужас и престъпление в едно. Обхващаше всеки един аспект от земния живот, не пропускаше нито едно кътче, нито една съществуваща емоция или мечта, страх или копнеж. Тя бе събирателната, която даваше най-широк кръг на възприятие, най-достъпна и поради това, най-лесно смилаема и отразяваща се на настроенията ни. Казват, че не ние избираме песента според душевното ни състояние, а обратното. Песента избира нас, сякаш усеща какво ни е и иска да се докосне до нас, да сподели и своята жар.
По този повод, до мъжете се доближи едно момиченце, явно току що излязло от пубертета. Изглежда тук нямаше ограничения за възрастовите граници. Нещо, с което Майърс често си имаше проблеми, но винаги се извиняваше с думите "Дошли са на своя глава. Щом родителите им не могат да ги спрат, аз ли да го правя". Контраатака, която винаги вършеше безотказна работа. Та, невръстната девойка, която току бе почнала да се оформя, да се издува отпред и смалява отзад, наведе вълнистата си главица към съдържателя и прошушна нещо в ухото му. Представляваше напълно нормално момиче, като от средната класа хора, такива каквито виждаш всеки ден по градските улици, на чаршията или в парка. Дори не бе издокарана предизвикателно като приятелките си. Впити джинси до коленете и бял потник с не голямо деколте.
Мареилови не можаха да чуят какво му казва, но барманът се ухили предоволно и плесна с ръце.
-Ама разбира се, че може, съкровище! Отдавна не сме го правили. Сигурно минаха месец-два. Ето там е микрофонът. Чакай да ти настроя плочата.
Дългокосият стана от мястото си и отиде зад бара, където извади предишната плоча и постави нова. Тази беше от специалните, тези, на които има само музика на известни песни без текст. Така, че ако някой пожелае да изпълни някоя от тях, той я пуска, а останалото оставя на тях. Явно девойчето имаше точно такова желание. Личеше си по светещите й от радост очи и леко треперещите пръсти, които стискаха здраво микрофонът. Застанала по средата на заведението трепереше като лист, но всичко това изчезна в мига, в който засвири музиката. Мелодията някак си я успокояваше и тя се вглаби достатъчно в такта, че да вдигне микрофонът и да почне да пее. Песента, разбира се беше любовна, напълно нормално за нейната възраст. Адресантът неясен, а гласът й приемлив, дори приятен. Не блестеше с напълно вярна тоналност, нито особено добри височини, посредствен, но мек, галещ ухото, без да го дразни.
-Не знаех, че тук има и караоке.
-Явно има! - отвърна със същото учудване Тарен на дядо си и се заслуша в лириките.
Тази вечер май не можеше да го изненада вече с нищо. Имаше си от всичко. Оставаше и някой да се сбие и картинката ще е пълна. Но едва ли щеше да се стигне до там. Артфол се славеше с приятелски настроени клиенти. Един единствен път е имало побой, за който си бе виновен самият Майкъл и винаги щеше да му държи влага. От тогава имаше едно наум да не задиря заети жени, а само свободни такива, защото не се знае на кого ще попадне. Но това е една отминала история, а сегашната те първа се пише....

/Свободно РП. Развий ситуацията колкото искаш, до където искаш, дори до края ако решиш. Песента: https://www.youtube.com/watch?v=F6pnzyfFi9w /

И ето, че вечерта се върна към най- същественото- онова, заради което бях излязал. Нито емоции, нито флиртове, нито заради разговори и компания. Може и по- късно вечерта сама да ме беше насочила натам, но причината изобщо да бъда тук беше музиката- музиката като израз на емоции, като причина за емоции, като наш спътник от самото ни раждане. Музиката може да прави пътя ни лек, да превърне деня ни в танц, а мислите- в песен, но може и да отприщи най- тъмните демони на агресията. Тя може да разграничи хората по мироглед, неповторим белег е на различните нации и общности, но също така събира отделните личности по интереси и ги сближава повече, отколкото можем да си представим- никой не се впечатлява, ако обичате една и съща храна, но ако имате една и съща любима група, веднага стрелката на благоразположението удря макса.
Песента влияе на настроението по- силно, от което и да е изкуство, защото съдържа в себе си и литература, и музика, и движение. И не е пресилено, ако кажа, че ни кара да се чувстваме, ако не като богове, то поне божествено, защото думите, звукът и танцът са сакрално триединство, използвано първоначално само в служба на стихиите.
След времето, преживяно с дядо ми тази вечер, се бях отпуснал до такава степен, че нищо не съществуваше на света- нямаше утре, нямаше вчера. Единствено аз и доброто ми настроение.
И ето ме- насаме с музиката, както си пожелах- разговорите стихнаха и мелодията се понесе. Всички пристъпиха в петолинието на една хубава песен, поведени от едно младо девойче. Възприемах я не с очите, а чрез слуха си- усещах емоциите, които в действителност изпитва, та да я подтикнат да избере именно тази песен. Песента и стилът й не ми бяха от любимите- не беше лоша, но не ме грабваше. Но явно момичето си имаше причина да пее именно нея- компанията й ясно се познаваше сред всички в бара- гледаха я многозначително, подбутваха се, едни кимаха с глава съчувствено, други направо съпреживяваха текста и подпяваха тихо.
Облегнах се, дори извъртях стола така, че да я виждам по- добре. Защо така открито показваше своята слабост? Защо е тази детинска изповед?
Според мен е много по- трудно не да показваш емоциите си, а да ги премълчаваш- да преглътнеш яростта, да подминеш тъгата, да преживееш и да продължиш напред.
Животът оковава всички ни като в метална клетка. Решетките са всички онези обстоятелства, които ни озлобяват, ограничават, нараняват... а останалите хора около нас са просто посетители пред нашата клетка- може и да ни разберат, може и да ни съчувстват, може и да изпитат задоволство да ни подразнят, след като сме безпомощни. Да, безпомощни сме- имаме ограничени сили, средства, възможности... дори време.
Но каква е разликата между кучето и лъва в клетката?
Кучето ще скимти, ще моли, ще се оплаква, ще иска да бъде сред хората.
Лъвът лежи достолепно, сякаш не е затворен в клетката, а тя е начин да държи по собствено желание останалите настрана- "Не ме безпокойте, аз ще благоволя да ви се покажа, ако ми е кеф и ми се помолите достатъчно."
Ето това е разликата как премълчаваме и реагираме на чувствата.
Виждах, че девойката не е станала да пее за да се забавлява, а изпращаше послание някому. Молех се наивната й, невинна душица да получи отговор поне заради смелостта си да се изправи пред всички нас. Вярно, посланието не беше пряко, а завоалирано, но пък... иска се кураж, мамка му!
Караокето и начинът на купонясване е единственото нещо, което обединява крайните непукисти и най- общителните душици на компанията- едните до така степен не се интересуват от хората, че се забавляват независимо от тях, а другите го правят заедно и заради тях.
Отпуснах се в стола си и я наблюдавах- беше развълнувана и от песента, и от изявата си. Пееше приятно- гласът й преобразяваше песента по неин собствен начин.
Едно такова парче трябва да бъде съпреживяно, а девойката определено чувстваше онова, за което пееше.
Аз не бих могъл- не бях изпитвал такива трепети и не бих могъл да се вживея в посланието. Завидях й мъничко.
Музиката бавно се разливаше в бара, Майкъл допълнително приглуши светлината, насочвайки я към мястото, на което пееше момичето. Тя и нейният свят се отделиха от нас и виждах как всичко останало изчезваше около нея. Очите й бяха затворени, а когато клепачите й бавно се вдигаха от искрящите й ириси, тя не виждаше нищо. Отначало притеснена, сега се затвори в себе си и даде израз на онова, което изпитваше.
Беше хубаво.
Последните акорди замряха и гласът й заглъхна, тя сведе глава, дишаше тежко и ръцете й се отпуснаха, притискайки микрофона до гърдите й. Миг тишина и после- овациите от публиката я изтръгнаха от света на песента.
Майърс извика нещо, за да похвали изявата.
Тя цялата се изчерви, огледа се сконфузно, едвам остави микрофона и побърза да седне на мястото си и да обърне остатъка от питието си в пресъхналото й гърло. Компанията й шумеше и се навдикваше бурно. Започнаха да се надъхват един друг още някой да излезе, провокирани от нейната смелост, виждайки, че не е толкова страшно. Дори едно момче бързо се насочи към бара, където Майърс пълнеше поредните дози в чашите. Настана няколкоминутна тишина.
Аз отново се обърнах към дядо и отпих от бирата си.
Стила и песента не ми бяха от най- любимите... никак даже... ех, колко повече ми се искаше да чуя нещо на....................
И В ТОЗИ МОМЕНТ............
Чух първите акорди на........ ОНАЗИ песен. Познавах я до болка! Тази група, този глас, тази китара.......

https://www.youtube.com/watch?v=XwqYnQWg6Qk

Почни скочих в стола си и се извъртях рязко във възторг!
ТАЗИ  ПЕСЕН!
Наострих уши, настръхнах с една маниакална усмивка на лицето си.... да, така се реагира на любимите парчета, които внезапно си чул, в най- подходящия момент!
Толкова бях във възторг, че извиках на глас. Усещах само как дядо ми ме гледа, но хич не ми пукаше. Обичах тази песен!
По възгласите от няколко страни в бара разбрах, че те също са жадували за нещо такова- купонджийско, диво, нещо, коренно различно от предишното изпълнение!
Явно започваше музикално надцакване- същото момче от компанията стоеше с микрофон в ръка и махаше ентусиазирано на момчетата от свитата, които му пляскаха за кураж. Не знам каква беше заверата при тях, но девойката, която до преди малко пееше сега прорязваше певеца с нацупен поглед.
Младежът го раздаваше нещо тип гъзарче- дебел ланец на тънкото вратле, тениска, арогантен поглед.
Започна да пее...
И още в началото физиономията ми се изкриви в агония... Гласът му изобщо не беше подходящ...
Обърнах се към дядо ми:
- Слушай му дикцията! Това е трагедия, човек!! Егати...
Изобщо не ми пукаше, че говорех така- тази песен не биваше да се опорочава така! Това беше кръвна обида!
Старши само ми се изсмя и извика, за да надвика музиката:
- Като си толкова отворен, ставай да те видим тебе!
- Какво? Не... глупости.... просто...- рекох намръщено
- Какво какво? Ако можеш по- добре- иди и му покажи! Недей да плямпаш като идиот. Маерилови не търпим празнодумци!
Аз изсумтях- такива детински провокации изобщо не ме жегваха.
- Хайде де!- викна пак дядо ми, чието лице сияеше интригантски. Явно просто му се гледаше сеир.- Не може да си такава трагедия! Да се хванем на бас- ако се представиш както трябва и не те замерват с обувки и чаши, аз ще платя сметката!
- Абе я си гледай работата...- отсякох, но като гледах тоя пишлигар да се прави на лошо момче, направо ми се гадеше. Останалата част от хората в бара пееха първо защото знаеха песента и се кефеха, и второ- за да не го слушат него.
Станах рязко. Беше започнал припева след първия куплет младежът се кълчеше под овациите на неговите хора. Без да се обръщам към дядо ми се отправих към Майкъл Майърс, който си пиеше и гледаше представлението с неопределена усмивка.
Сърцето ми щеше да се пръсне, когато се отделих от стола. Адреналинът избухна и накара ръцете и краката ми да треперят. Това не беше притеснение, а настървение!
- Дай микрофон!- креснах не на себе си.
- Охооооо! - ухили се чернокосият, предвкусващ сензация, но остави закачките и подмятанията за после и побърза да удовлетвори желанието ми. Подаде включен микрофон. Аз без да губя и секунда запях края на припева.
Гледах право в гърба на "съперника" си.
Той се обърна шашнато и аз се ухилих злобно. Треперех целия, стисках микрофона с ръка и не виждах нищо- причерняваше ми, а гласът ми се понесе над неговия. Тази песен съм я пял стотици пъти, разигравайки всичко пред огледалото...
Пронизвах го с очи, приведох се леко раздвижвайки рамена.

Втория куплет започна.
Подръпнах яката на ризата си, пристъпих танцово напред, заех стабилна позиция сякаш готов за битка, но бях обърнат изцяло към останалите- не виждах нищичко, просто музиката ме погълна изцяло.........
"Намерих своя религия..."
нищо не съществуваше, мамка му! Не просто се забавлявах, а се разгорещявах все повече. Не ми пукаше от нищо- исках да направя тази песен така, както я чувствах. Не мислех за нищо, освен за правилния ритъм и това как и в кои октави да държа гласа си. Много добре знаех как звучи, за което допринасяше ехото в банята, когато се вихрех там като рок звезда- след крайната фаза на мутация стана нисък, но не дрезгав. Поне имах правилна дикция и знаех какво поведение подхожда на тази песен- не като неговата разпасана диващина, а закачлива като на едър хищник.
Не спирах да се движа леко, носен от мелодията. Не чувах нищо освен гласа си и онзи на младежът, който също след като се окопити реши да ме затапва по някакъв начин. Опитваше се да имитира неуспешно гласа на певеца, докато аз пеех по своя начин- така, както звуча най- добре. Изживявах песента така, както преди това момичето беше съпреживявало нейната.
Когато бях понесен и удавен от адреналина си, протегнах ръка към онова момиче- просто ми беше пред очите и ми беше по- лесно да влезна в ролята си, ако думите ми имат адресат. Запях с цяло гърло на куплета: "Добре дошли на партито"... "Животът е за живеене, затова трябва да го изживееш..."
Може би единствен аз виждах дълбочината на тези думи и можех да се потопя в тези емоции, виждайки толкова много смърт...
Вдигнах глава към тавана и бавно изричах в неописуемо сладострастие, докато като стенание и въздишка от екстаз пеех: "Една дива, дива нощ......."
Дойде солото на китара.
Тогава разтърсках глава и както заедно с Кайл, направих няколко акорда на въображаемата китара.
Изобщо не виждах другият певец до мен- сигурно и той се разбиваше и забавляваше- все пак това беше целта!
След това се наведох над микрофона... от дълбините на душата ми идваха всички песни, кръвта ми се блъскаше яростно от ритъма, краката ми не можеха да стоят мирно, тялото ми се стягаше и копнееше да изригна в танца... Косата ми се удряше по лицето ми, а аз продължавах да дивея като.... абе така, както не бих посмял, ако имах още една минутка за размисъл... дори изобщо нямаше да си стана от мястото... но просто се случи.
Пеех ту там, където трябва да е хора, ту там, където бяха думите на вокала. Завъртях се и хладен въздух проникна през развяната ми риза, галейки настръхналото ми тяло.
Ако кажа, че забравих къде съм и кой съм, може би ще бъде най- точното определение за това как изглеждах отстрани. А ако допълня с това, че не ми пукаше изобщо, ще разберете цялостната картина.
Точно преди последният припев прорязах въздуха с юмрук, устремен нагоре и го изпях сякаш на един дъх....
"Една дива нощ, заслепен от лунната светлина........ Пристъпих в зоната на здрача........ хей, се ля ви......."
Едно мигновение, което съдържаше в себе си една експлозия- моята експлозия- взривът на онова, което имах.....
След това просто останах с наведена глава над микрофона, докато дробовете ми жадно поглъщаха въздух, мускулите ми трепереха и притихнах със затворени очи.

О, изглежда ентусиастите валяха един след друг, като поройни капки. Вечерта премина от сравнително тиха, напълно нормално за неделите, в бурна, игрива и подстрекателна. Майърс смяташе, че днес ще има лека смяна, но младежите успяха да го изненадат. Няма нищо по-силно и ожесточено от бурната, млада кръв. Не можеш да спреш потокът й, дори да искаш. А той не искаше, защото това му носеше допълнителни приходи и привличаше повече клиенти, случайно минаващи по улиците. Чуващи множеството гласове и песни на живо, бяха подтикнати поне да надзърнат от чисто любопитство, а веднъж видеха ли нещо, което харесат се застояваха и почваха да поръчват. Какво повече да иска собственика? Успешен бизнес, приятна компания, веселие. Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив!
Представянето на Тарен бе.....леко казано впечатляващо. Свободата, с която се движеше на импровизираната сцена, игривото надцакване, което даваше предпоставки за надмощие и животинска хитрост, напрежението между съревноваващите се, беше зашеметяващо. Барът сякаш се съживи, пое си дълбока глътка въздух, туптеше заедно с тоновете, движеше се заедно с лириките. А гласът на младежа, той бе много приятен. Макар да нямаше вокална хигиена, бе плътен, гъвкав и мек. Топлината и необуздаността, която съдържаше бяха напълно достатъчни така че останалите да се радват на възможността да го слушат и дори си тактуваха. Няколко девойки даже станаха от местата си и затанцуваха, а Старши гледаше гордо. Всъщност, той не искаше внукът му да се изложи. Бе сигурен, че няма да го направи. Целта му бе много по-различна - да го пречупи от задръжките, да го отрака, сам да поеме инициативата. Да се разкрепости и да рискува, един от основните му проблеми. Толкова бе закоренял от спомени и лошото минало, че имаше нужда от освобождаване. Всяка крачка, колкото и малка да е е допълнително изваждане на пироните от ковчегът, в който се бе затворил.
Когато песента свърши, а гласът му затихна, ръкоплясканията буквално разтресоха постройката. Овации и викове се разнесоха и изпълниха трупът му с онази нескрита, но напълно заслужена гордост и удовлетворение, че е доставил удоволствие не само на себе си, но и на останалите присъстващи. Дори опонентът му дойде при него и му стисна ръката, спортсменски и сдържано, но с искрена усмивка.
-Браво, брат! Този рунд отиде за теб!
-В следващият може и да изкласиш.
Едва ли такъв щеше да има за сега, но аплодисментите не спряха да го преследват докато не се върна на масата си и седна леко изморен, но много превъзбуден.
-Така го правим ние тук, дами и господа, момчета и момичета. Виждате, че в Артфол никога не е скучно! - провикна се Майкъл като декларатор, който презентираше барът си.
-Какво? - попита дядо си Тарен, виждайки погледът му и леката усмивка, лъсваща в затъпеният мрак.
-А нищо! Това вече не знам от къде си го наследил, ама е добро.
-Наистина?
-Щом аз ти казвам!
-Сега е време за нещо малко по-различно! - продължи в същия тон барманът докато превключваше нова плоча. -Това изпълнение е на една млада певица от далечните пустини, нищо подозираща, че дори е записана. Иска или не, аз съм се зарекъл, че ще направя гласът й известен. Първите копки са направени, така че не се учудвайте ако скоро чуете не само пеенето, но и името й. За сега то ще остане в тайна! Не бъдете много критични, записът е в домашни условия или с други думи - в кръчмарски.
Иглата бе поставена върху плочата и черният диск се завъртя машинално давайки началото на една непозната мелодия, следвана от непознат текст и глас. Не беше мек, нито лъскав, като на повечето световно известни певци. Не беше комерсиален и заради това може би малко по-трудно смилаем. Дрезгавите нотки и плътността си играеха една с друга и създаваха някаква твърда грапавост, сила и развит гръден кош. Само веднъж преди Майърс бе чувал толкова добро изпълнение на живо, от една двойка мъж и жена, които пяха точно тук, в неговия бар. А това бе записал скришно при едно от посещенията си в Сахтид. След като всички си тръгнаха, той стоя дълги часове при тамошния собственик, убеждавайки го, че тази жена задължително трябва да направи кариера от пеенето си. Дали колегата му по бизнес щеше да успее да я убеди, не бе сигурен, но силно се надяваше.
Но сега нека оставим останалите да се насладят на песента, а дали ще им хареса или ще им дойде абстрактна, зависи от вкуса и гледната точка.

/Свободно РП. Песента: https://www.youtube.com/watch?v=T2jFvG9uYhM /

Седнах на мястото си лек и треперещ, превъзбуден. Не можех да осъзная какво точно стана и как така аз от сянка и вечният страничен наблюдател с безучастен, строг поглед, се оказах в средата на.... на купона.
Аз се забавлявах, изпуснал всичко от контрол, свалил намордника на дивото в мен- онова, което си мълчеше или ръмжеше преди тихо, сега излетя и ... то се показа в добра светлина!
Вярно, че се поувлякох, бях прекалено настървен, излизайки на "сцената", но огънят не може да стои спокоен. Водата може да съществува затворена, земята стои застинала и кротка, въздухът може и да не потрепне с часове, но огънят трябва да бъде подхранван, да гори, да се движи...
Сърцето ми трептеше, краката и ръцете ми още пулсираха... Почти легнах в стола си, защото се бях загрял и ми трябваше въздух. Бирата ми дойде идеално... но нещо още по- идеално предстоеше.....
Още на гребена на вълнението, превъзбуден и жарък, аз от стеснение не смеех да плъзна очи из хората в бара... но ми беше толкова хубаво...
Тогава Майърс взе да обявява нещо. В думите му се заслушах малко късно.
"... аз съм се зарекъл, че ще направя гласът й известен. Първите копки са направени, така че не се учудвайте ако скоро чуете не само пеенето, но и името й. За сега то ще остане в тайна..."
Обърнах глава към чернокосия. Той нагласи плочата и се отдръпна на почтително разстояние.
Музиката се понесе над тишината, която думите на Майкъл бяха предизвикали.
Да, звукът не беше особено чист. Китарата започна своите първи акорди като встъпление. Постилаше килим, настройвайки атмосферата за влизането на гласа, който мъжът така похвали. И аз наистина имах високи очаквания- когато Майърс хвали нещо, то има защо да го прави.
Тих глас пристъпи към слуха ми. Не неуверен, а притъпен и плах- такъв, с какъвто започва всяко признание и изповед.
По тялото ми мина тръпка като от електричество. Сърцето ми внезапно замря в очакване и желание за още.
Думите също рисуваха очакване. Както пустинята копнее за дъжд, така и тази жена пееше на дъжда- символ, живот, надежда, спасение, щастие..... тръпка. Усещах желанието и очакването капки да забарабанят по горещата кожа, да я накарат да настръхва, да обливат лицето и очите блажено да се затварят под пороя.
Постепенно гласът ставаше настоятелен. Силен... изискващ, заповеден. Проблясваше в черния мрак като светкавица, озаряваща за миг пред очите ти своя свят. Хващаше те за ръка и те повеждаше през галерията на една душа- искаше ти да покаже пустотата, ехото в празнотата, вярата сред липсата и копнежът в самотата, скърцащият пясък, наслоен от дългото очакване на спасителя, който да отмие праха и тъгата.
Този глас...
Силен, дори в своята сломеност... толкова жарък- проникващ, притискащ, забиващ нокти в кожата ти... а след това отново стихващ, за да се извиси пак. Обикаляше като привидение в пуст замък, като вятър над равнината, като ехо в бездънна пропаст, приближаваше се, докосваше те и се отдръпваше.
Беше жаден като вик в пресъхнал кладенец... като гръм в пусто небе. Тези думи можеха да накарат и безоблачната синева да пророни сълзи, но мъката не беше от онази сладникава, лигава тъга, а беше яростна, дълбока и.......... ах, не мога да го опиша....
Просто ТОЗИ глас кънтеше в ума ми. Само той, само по този уникален начин... Сърцето ми ту се свиваше, ту се блъскаше бясно в ребрата ми, секвайки дъха ми. Тялото ми беше приковано и изтръпваше при всяко извисяване на гласа й, а след това тръпка пронизваше всяко кътче на съществото ми.
Може би не от самият глас, а от начинът на пеене- той като киселина разяждаше и откъртваше чувствата до най- малката подробност, показваше дори утайката им, правеше ги осезаеми, разнищваше всеки трепет, разплиташе го и го оплиташе отново около слушателите... Майърс беше прав! Тя имаше талант, но... не за коя да е песен, не за удоволствие на публиката... тя пееше за себе си- само така можеше да е истинска.
Стоях и гледах в посока на грамофона, опитвах се да видя лицето, на което се изписваше този копнеж, устните, които го изричаха, да видя премрежените й очи, пронизващите им ириси... Но не можех... представях си китарата, барабаните, но жената изчезваше като в пелена от облаци, като дим, разтварящ се преди да видиш очертанията му. Не исках да гадая как изглежда, нито как се казва- исках на ЗНАМ.
Тръпка бавно пълзеше по тялото ми. ТОЗИ глас... дълбок, на моменти- дрезгав... той показваше настоятелност, сила, но и една неопределена обреченост, която идваше от думите на самата песен...
Усещаше се тежест на надвисваща буря, която се вижда на хоризонта, но колкото и да я зовеш, така и не изливаше дъжда, за който жадуваш....
Поглъщах жадно гласа, а музиката поглъщаше мен, давеше ме, извисяваш ме и отново ме потапяше в сивите облаци...
Душата като пустиня- безплодна без дъжд, отчаяно, яростно гледаща празното небе или бързо отиващите си без капка дъжд облаци... Вик... копнеж... самота... смърт...
Песента бавно угасна, стопи се в пространството и гласът изчезна, пускайки ме, както илюзията ме освобождава от хватката си. Миг тишина.
Целият бар избухна в аплодисменти... освен мен. В ума ми беше само гласът... този зов- искрен, истински... не исках да изчезне, затова не смеех да помръдна. Никога, ама никога не бях чувал тази песен, нито подобна на нея и изпълнението й.
- Искам този запис!- промълвих, когато Майърс смени плочата и известни парчета изпълниха отново бара. Те изглеждаха толкова... комерсиални, изкуствени, плоски и бедни спрямо предишното... изпълнителките ми се струваха толкова фалшиви, колкото и чувствата, които се опитваха да възпроизведат с песните си. Какъв контраст.. и публиката го усещаше- ето, че сега секналите разговори започнаха отново- нямаха стимул да замлъкнат, защото нищо не привличаше вниманието им така, както предното изпълнение. Гаврътнах остатъка бира, защото гърлото ми беше пресъхнало и гласът ми беше дрезгав- като пустиня без дъжд.... (хах, каква ирония), и се обърнах към дядо ми- Извини ме за момент...
- Добре, сине майчин, обаче утре си на работа.- подметна той изпод вежди.
Аз само кимнах разсеяно, защото изобщо и през ум не ми минаваше, че нощта напредва, и побързах да отида до Майкъл.
- Прощавай... искам да купя този запис.
- Какво?- попита мъжът, навеждайки се към мен, за да чуе по- добре през цялата гюрлутия
- Искам копие от песента!- повторих по-високо
- Оо? Нима?- очите му светнаха доволно. Нали искаше да популяризира певицата?- Може да ти направим копие, но качеството няма да е никак добро.
- Няма значение... дано скоро да се появи и запис в студио.- отвърнах усмихнато.
- Добре, ще гледам да не забравя до сряда. Ако не- напомни ми тогава.
Никак не ми се чакаше повече от ден, но пък и нямах грамофон, на който да слушам, така че... нямаше полза да бързам.
- Разбрахме се!- викнах, представяйки си вече как събирам всичките си любими групи и стилове... и сред всички тях- тази необичайна песен. Никога не бях чувал оригинала, допусках, че може и да е авторско парче, но надали изпълнена от друг глас щеше да бъде толкова въздействаща. Исках да разбера името, което Майърс премълча. Знам, че нищо нямаше да ми говори, но исках да напасна още едно парченце, колкото и красива сама по себе си да беше загадката на безименната песен...:
- Как се казва певицата?- струваше си да надвикам глъчката още веднъж и да открадна от собственика още една минутка, за да разбера.
- Хах... няма псевдоним... просто Ния- отговори Майърс.
Бях наострил уши, за да чуя името. Ако ще да беше Буба Мара, за мен нямаше да има значение- щях да го запомня. Но това име толкова пасваше... сякаш допълваше съвършенството на песента и образа на изпълнителката. Знам, че "ния" означава венец и затова в Маджестик възрастните наричат така едно диво, синьо цвете, което расте на малки групчки- като венци от ситни цветчета.
- С такова име и псевдоним не й трябва.- понечих да кажа, но видях, че Майкъл гледа нещо покрай рамото ми. Обърнах се и видях една кокетна дългокрака мадама, която идваше насам с питие в ръка. Може и да беше хубава, но поведението й ме накара да тегля чертата на опознаването й преди да е започнало. Тя се облегна до мен и настоятелно, дори демонстративно оглеждайки тялото ми отгоре до долу, измърка нещо като "Здравей", последвано от някакъв разюздан епитет, служещ за комплимент.
- Здравей и на теб!- усмихнах се аз, опитвайки се да изглеждам колкото се може по- завеян и олигофренски. Стрелнах Майърс с очи, махнах му и се запътих безпардонно към дядо ми.
- Хайде да си ходим- почти умолително казах аз.
Старши сигурно се учуди от къде този внезапен порив да се прибирам, като до преди малко пръщях от ентусиазъм и енергия, но не се възпротиви.
- Вземи ми балтона и чакай отвън.- заповяда той.
Гаврътна остатъка от уискито, смачка фаса в пепелника и се отправи към бара.
- Ама аз....- понечих да го питам за сметката, но той само посочи с показалец балтона си и след това- вратата.
Аз се поколебах, но се подчиних и, провирайки се през маси, столове и хора, излязох навън.
Почувствах се като попаднал в кислородна камера- толкова свеж и чист ми се стори въздуха в сравнение с вътре, че чак не беше за вярване. Изведнъж силната музика изчезна и аз усетих всичко толкова приглушено и неестествено, че все едно в ушите ми беше натъпкан памук.
Пред входа имаше и други хора, наизлезли за глътка цигарен дим на свежо. Със задоволство видях, че се бяха спрели пред афиша за събитието в сряда.
Отправих мислено молба всичко да е наред... или ако има ексцесии, то те да са само за цвят и разнообразие...
Вдигнах очи към отрязъка мастиленочерно небе, който висеше над околните сгради. Но звезди не се виждаха- светлините пред входа ме заслепяваха и слагаха преграда, която бледия блясък на звездите не можеше да пребори.
Пронизващия студ само щипеше кожата ми без да ми стане истински хладно- от вътре кипях и можех да поддържам температурата си висока с часове, но на останалите хора явно им беше доста студено....
Вратата се отвори и заедно с дядо ми навън излезе стабилна доза шум от вътре. Бях приятно замаян от бирата, но усещах, че в този час кроткото и изолирано стоене в "Артфол" е невъзможно. Задържах балтона докато дядо ми напъха ръцете си в него, както подобава на подчинен спрямо много по- висшестоящ... Малко такт и любезност не са излишни като реверанс към този наистина забележителен човек.....

Спомените често се появяват в най-неподходящото време и място. Миналото винаги хитро избира момента, в който трябва да мислиш за куп други неща, в който си отрупан с работа и ангажименти. Точно тогава се завръща с гръм и трясък, хващайки те по долни гащи, напълно неподготвен и ти казва "Здравей, стари приятелю, помниш ли ме?". Разбира се, че те помня - отговаряш му ти - та нали си част от живота ми, но защо идваш точно сега, без дори да пратиш вест? "Да те видя рекох". и от там се тръгва по стръмния път, осеян с безброй малки остри, забиващи се в петите камъчета, към съзерцанието и връщането към преходното, това което вече е било и никога повече няма да бъде. Губи се ценно време в разсъждения, съжаления, желания за промяна. Сърцето протестира, но мозъкът заблуден от това завръщане блуждае единствено между него.
Разбирате защо спомените се върнаха в главата на Тарен точно когато бе най-неудобно. Ако умът му представляваше къща, в която да посрещне гост, то тя бе в неразбория, напълно неподредена, разхвърляна, с немит под и прах по стелажите. Да не говорим, че приготвена почерпка липсваше. А когато се налага да споделиш този интимен момент с друг човек, напълно изключен от онзи период, който няма и място в него, положението се превръща в обтегнат опит за бягство. Дали бе причинен от слуховете за Феникс или от собствени терзания, нямаше особено значение.
Но ангажиментът в Артфол, който скоро щеше да престане да бъде ангажимент и щеше да се преобрази в забава, успя да го изтръгне от детството и поне за сега да го съсредоточи към настоящето. Трудна задача, но не и невъзможна. Така или иначе всички се бяха заели с основните неща. Книгите се редяха в освободени за тази цел рафтове, като бутилките бяха пренесени зад бара, а някои дори в склада. Майърс се съмняваше да се пие толкова много, така че тази опция му се стори примамлива, поне докато дойдат редовните му клиенти. Тогава ако се наложеше запасите щяха да се извадят, а за сега бяха оставили по-маркови и качествени стилови алкохоли като вино, шампанско, бърбън и отлежало уиски. От опит знаеше, че интелектуалците предпочитат подобни питиета, а дамите като нищо щяха да го залеят с поръчки за цветни коктейли и кокетни шарени смесици. Едва ли някой щеше да си позволи своеволието да се напие, което щеше да пречи на четенето и слушането му.
Самата леля Лили забрави за сладкото слънчице когато пред взорът й се откри едно по-голямо и се лепна за собственика, като не пропускаше да вметне по някоя друга закачка по негов и нейн адрес. Тази жена доста го забавляваше, така че дългокосия нямаше против от време на време да подклажда огъня на все още неугасналата й страст, а тя на свой ред не спираше да се кикоти и подсмихва. Разбира се, съдържателя не пропускаше да хвърля и по някой друг примамлив поглед към по-младата й колежка, за която имаше за цел да разпусне и разкрепости. Не бе забравил разговора си с Мареил по нейн адрес. Малката къдрокоса щеше да бъде неговото предизвикателство тази вечер, готов да докаже, че дори най-хапливите имат слабости и ще съборят стените на крепостта си щом пред тях се изправи един майстор на ухажването. Но за това по-късно.
В момента на зеленоокия хубавец бе поставена задача да отдели около дузината избрани приключенски романи. Те щяха да се наредят посредством любовните саги, заградени от другата страна с мистериите, а след тях поезията, която преобладаваше. Много по-лесно бе човек да си избере любимо стихотворение отколкото пасаж от цяла проза. Бе по-кратко, по-лесно за произнасяне, с рима и не се налагаше да променяш гласът си, за да съвпада с вижданията ти за героя. Когато и това бе готово и всички творби украсиха допълнително интериора, всички седнаха на бара, за да си починат. Майкъл предвидливо бе налял по едно малко на всеки, ей така за отскок и сега не пропусна възможността да размени няколко сладки приказки с Джили, която се държеше на разстояние, но от време на време очите й светеха изпод малките лупи.
-Е...за довечера! - вдигна чаша във въздуха бармана и всички чукнаха своите в неговата, отдавайки си шумна наздравица, наподобяваща поздрава между членовете на театралните трупи с думите "Един за всички" или подобни надъхващи слова.
Когато се отдели от сладката библиотекарка, той отиде при Тарен и пъхна тялото си под бара. Момчето видя как торсът, главата, а накрая и косата му изчезват, а когато се появиха наново, той държеше в ръце една сравнително нова плоча и сто каратова усмивка лепната на лицето му.
-Ето ти записът, за когото говорехме. Има приблизително десет песни. Не знае, че съм я записвал, но това не ми пречи. Ако го искаш твой е. Само не го разпространявай наоколо.
Младежът грабна плочата нетърпеливо, опитвайки се да скрие ентусиазмът си. Не искаше да показва колко развълнуван от този подарък е, за да не привлича излишно внимание.
-Благодаря ще я преслушам утре.
-Няма да останеш разочарован.
Магът кимна и остави плочата при личните си принадлежности, които бяха складирани при останалите бутилки в не толкова малкия килер. Там беше и багажът на колегите му, който сякаш също очакваше с нескрита радост да наближи седем и да се прехвърли в едно друго време, друго място, сменящо се едно след друго....

/Теди репи си какво ще правите до седем. С края на поста идва и времето за събитието./

Когато между теб и дадено събитие стои пропаст от време, ти започваш да събираш всякакви камъчета и да ги хвърляш в бездната. Няма мост, който да те прекара отвъд, няма заобиколен път, нямаш и нерви да чакаш песъинките сами да се напълнят. Тогава изведнъж ти се струва изключително интересно да разглеждаш стари вестници, да зачиташ книги, които никога не си харесвал, да човъркаш нещо, да говориш с когото и да е...
Колко елементарни са хората... обожават мързела, а ненавиждат скуката... онова, което разграничава двете е желанието ни за тях. А после вървете и обяснявайте, че страстите и желанията не са основният ни двигател... В този ред на мисли, както развълнуван и леко посърнал от факта, че не мога да прослушам плочата на мига, тук и сега, закрачих из пространството. Степфан и Габриел още бяха на бара, а останалите... Ъм... огледах се. Артоа спомена, че ще се отбие някъде, леля Лили четеше нещо на смътната светлина над плота, а Джили също се губешe.
Да... единственият непростим грях, казват, бил скуката... звучи като мото на хедонистите, като верую на презадоволените... същински лозунг на безнравствените мрънкала... Но нима те не са домииращ вид? Грозно звучи.... но... момент!
Стрелнах се по масите и затърсих една сива, обемна книга. Знаех, че е тук. Ако нея я нямаше, то това би било непростимо!
Търсенето беше трескаво, претърсих купчините два пъти и сигурно съм я подминал в бързината, но накрая я открих.
Чувствах се така, сякаш ми е подадена вода, преди да загубя съзнание. Просто седнах на един стол и зачетох.
Една гротескна книга, защото показва през лупа най- извратените кътчета на схемата, по която сме конструирани. Реалистична ли е тя? Да... тя е портрет. Портретът на Дориан Грей.
Времето се претопи и като стар восък закапа около мен, оголвайки фитилчето с ярък, танцуващ пламък на върха.
Можех да нарека тази книга безпощадна, цинична... но не го правех, защото познавах себе си и имах рядката привилегия да умея да се критикувам, имах този дар да ненавиждам и осъзнавам слабостите си. На втория прочит, който направих преди година, тази ненавист към несъвършенството се изроди в нещо друго... нещо, което ме караше да разбирам хората и едновременно ме спираше да правя закюлчения. Книгата на противоречията- пошлост, изящество, удоволствие, самоконтрол, желание, реалност, стремеж, невъзможност... просто две могъщи страни, които ожесточено дърпаха въже, на което по средата като червена панделка стоеше човекът- към коя страна принадлежи? Какво в него надделява? И в края на книгата се оказва, че дори и след падението и изкуплението, нито една от страните не е взела връх. Слилите бяха еднакви, равностойни и човекът така и не помръдна от мястото си- патова ситуация, в която царете – белият и черният, стоят един срещу друг и нито смеят да се приближат от пренебрежението, което изпитват един към друг, нито могат да се победят, защото те са еднакво силни и ненавистта им е безпочвена. Това е равновесието на два магнита, които се отблъскват взаимно... и то еднополюсни, защото са част от едно и също тяло- Човека.
- Прибери си малко краката. –чух глас отстрани. Вдигнах очи и ми трябваха секунди , за да сменя фокуса и да разпозная образи по- различни от черни букви на бял фон.- Събери си краката! Работя!
Джили проявяваше желание да мине по точно тази траектория и нито метър по- встрани, където имаше достатъчно място да се разминем. Това, че носеше празните кашони към склада не прикриваше старанието й умишлено да се заяде.
- И трябва да ти замаскираме синините. Ще ни изложиш всичките!
Това... беше неочаквано и ме жегна. „Да ги изложа?“... Не бързах да й направя път да мине и я запитах спокойно:
- Ти имаш ли тук гримове?
- Да, естествено!- изсумтя тя.
- А сложила ли си си от тях?- продължих с кротко изражение.
- Да...
- В такъв случай щом на теб не са ти помогнали, значи и на мен няма да ми свършат работа.
Тогава се усетих, че може би прекалих. Вярно, че беше страшно изнервяща и с това- да ми НАРЕЖДА да се нацапотя с мазила, беше потъпкала всички бариери, граници и линии на самоконтрола ми, но... не биваше да бъда и аз толкова остър. Все пак беше жена и още повече, че не бях прав. Гримът подчертаваше очите й приятно без да се натрапва, но правеше лицето й симпатично и изразително. Уви, сега то изразяваше само шок. Колежката ми стоеше срещу мен като застреляна няколко секунди. Защитните, агресивни думи замряха в разтворените й устни. Почти усетих как строших някакъв кристал и остри пърченца стъкло заваляха в погледа й.
- Не...виж... не е така. Не го мислех. Просто... аз съм мъж и...
- Имаш болно его! Самовлюбени, горделиви и честолюбиви грубияни. – неусетно Джили започна да повишава тон.
- Виж какво, не можеш да вървиш и да сипеш разпоредби! Ако го беше казала нормално, като ПРЕДЛОЖЕНИЕ, сам можеше да се съглася!
Тя свъси вежди и просто със звучно сумтене зачатка с токчетата си към склада.
„Знае, че относно това съм прав...“ отсякох вътрешно аз и отново се зачетох. Но след малко вдигнах очи, защото усетих чужд чифт такива върху себе си. Леля Лили ме гледаше доста строго в случая.
- Какво?!- провлачих с отмалял глас.
Женската солидалност е страшно нещо, господа. Злобата още повече, но солидарността хич не изостава.
- Ок, ясно...
Влязох в склада все още с книгата в ръце, като бях пъхнал показалеца си между страниците, до които бях стигнал. Хлад и приятен аромат на старо дърво, пропито с качествен спирт, погали ноздрите ми. Повиках Джили по име и тя не се обади.
Внезапно чух стъпките й- излезе иззад стилажа с бира с ясното намерение да профучи покрай мен и да ме игнорира, но аз я спрях. Вече виждах как поемаше въздух и се готвеше да ме изподере с думи само защото бях развял бял флаг и нямаше да се защитя, когато заговорих аз:
- Виж, изнервени сме, извинявам ти се, реагирах като ощипана мома, дай да не скапваме събитието.
- О, така ли? Това не ми прилича на извинение!- свъси нос колежката ми. Преглътнах поредното отблъскване на подадената ръка, може би си заслужих да го изтърпя, но... не можех да стискам дълго зъби.
- А и ме прекъсна на най- интересното.- вдигнах нигата пред очите й.
Това не беше откловяване на темата, защото Джили искрено се се замисли щом прочете заглавието. Може би единствено по този начин насочихме спора в друга сфера, но поне не бяха лични нападки за сега. Нямах нищо против да се покарам с някого върху подобна материя.
- Не я харесвам особено. Всички герои са ми противни.- отсече момичето.
- Хората наричат безнравствени онези книги, които им посочват собствената им безнравственост. – усмихнах се злобничко, служейки си с цитат от произведението.
- А освен това разсъжденията не са подплътени с действие и все прекалява с монолозите.
- Тъй ли? – вдигнах иронично вежди.- Това е въпрос на стил... сигурно Уайлд е прав като казва, че „Да си естествен е поза, която дразни хората повече от всички други“
- О, я стига! Та той дори казва, че жените са „Деторативен пол“. И с това ли ще се съгласиш?
- Забележи кой герой го казва!- в очите ми светна разпалено пламъче, предугаждах, че ще ме контрира с това.- Циничният персонаж! И също така казва, че мъжете са тържество на разума над морала. С това ще се съгласиш безусловно, нали? Аз не попивам чужди разсъждения, аз преотривам как добре някой друг е формулирам моите собствени такива. И се отвращавам на моменти от книгата, да. Гротескна е, жестока е, но в това е велика, че всеки пункт има контрапункт и забранява да се подчиняваме на чужди съждения, защото добро влияние не съществува...
- Може би това- да, но...-виждах как опонентът ми е забил поглед в книгата, все едно през кориците й искаше да прочете онзи аргумент, който й е необходим. Но цялото ми същество сега трептеше от енергия и като духове в мен се вселяваха емоциите, които всички четива имат за цел да предизвикат, но само най- силните успяват.
- И все пак Уайлд не е моралист-продължих аз.- Нарича морализмът у твореца за непростим. Крайни герои, да, арогантни са, пропаднали морално и извисени интелектуално... бие ти два шамара, за да излезеш от черупката на самочувствието си- все едно си пред криво огледало.
- Това не пречи аз да не я харесвам.- отвърна Джили.
- Напротив, даже помага.- подметнах преди да се усетя, но веднага продължих- в смисъл такъв, че...просто е краен философски стил без да ти натрапва теории и виждания.
Колежката ми ме изгледа над очилата си намръщена ,но в края на репликата ми счете, че наистина не съм искал да я жегна със сарказъм.
- Нека се върнем при другите, а? – предложих и й подадох десницата си- Мир?
- Не!- отсече сприхавото девойче и, честно, идваше ми тук и сега да я натикам в някой шкаф, та да не я гледам повече. Що за злоба трябва да си, че да злоупотребяваш с нечия добронамереност?!
- Да ти падне гласа докато четеш, данооо!- изсъсках с грозна гримаса, а след това се засмях, за да покажа, че проклятието ми не отива по- далеч от малко дразнене и изчезнах навън без да я чакам. Артоа се беше върнал и почти дузина очи се впиха в мен за кратко, когато се появих от склада.
- Какво?? – вдигнах отчаяно ръце, но благодарение на усмивките по лицата на шефовете ми и на Майърс разбрах, че никой няма да ме обвинява повече за киселите изблици на Джили.

Леля Лили се зае да слага малки, стъклени свещничета с формата на ферери на всяка маса, които се оказа, че Артоа е взел на заем от негов приятел- антиквар и затова липсваше до сега. Габриел извади две- три плочи, които държеше да се върят за тих фон, а аз си изпросих от леля Лили честта да запаля свещите, когато наближи часа, в който заведението щеше да отвори врати. Така светлината щеше да бъде достатъчно без да заличи обаянието на меките, дискретни сенки, придаващи стил и дух на цялата обстановка.
И все още нямах цитат... надали Уайлд беше добре смилаем за всички. А и настроението, което лъхаше от него не беше предразполагащо за протичане на приятна, спокойна и дори забавна вечер. В краен случй от безбройното препрочитане знаех „Когато си на дъното“ на изуст.

Джири вече не я свърташе на едно място и все надничаше през вратата, докато в един момент извика:
- Идват! Започват да се събират отпред!
Това беше знак, че е време.
Накрая, когато и последната свеш беше запалена, Габриел и Степфан се изправиха и заговориха, както винаги- кротко и в синхрон:
- Благодарим на нашия домакин и на всички ви за свършената работа.
- Самото събитие тепърва предстои, затова нека не се отпускаме, но и не забравяйте...- Габриел направи пауза- Забавлявайте се!
Майкъл, подпрян на плота с чаша в ръка също се намеси:
- "Артфол" не е имал до сега слаба нощ, нито вие- слабо събитие. Няма да има такива и в близките часове. Наздраве!

Сърцето ми пърхаше като врабец, омотан в мрежа, но само за кратко- щях да стоя известно време настрани, докато се климатизирам. Щях да броя всеки посетител и да слухтя за отзиви, защото, макар шефовете ми никога да не биха прехвърлили отговорността на мен, идеята в основата си беше моя... Стисках очи и си обещах, че ако всичко мине добре, ще се поглезя след това с хубав бърбън.
И дверите се отвориха...

Разсъжденията върху някое литературно произведение са за интелектуалците, които имат какво да кажат. Не, че простите не могат да изявят мнение, но то много често свършва до: "Харесва ми" или "Не ми харесва". Няма нищо лошо, но харесването или нехаресването идват просто от техните възприятия. В една творба не е важно само да я харесваш или не, а да я разбираш. Да проникнеш в същината й, да откриеш всички скрити вратички, да видиш всички писателски тънкости, завоелирани между редовете, да проникваш през материята и да съзреш не това, което се казва, а това, което не се споменава. То крие най-много и точно през него разбираш авторското мнение за собствените си герои. Нека ви кажа една тайна - авторите не винаги обичат творенията си. Понякога ги ненавиждат и чрез тяхното създаване показват какво трябва да се промени в нравствеността - човешката както и обществената. Точно поради тази гледна точка ничие мнение не може да се приеме за правилно или грешно. Всичко е въпрос на гледна точка и тя не бива да бъде осъждана, независимо дали съвпада с твоята, моята или на съседа. Като се замислите доста приличат на разсъжденията върху живота.
Книгите щяха да са тема номер едно тази вечер, затова простете по-горния ми анализ....професионално отклонение....
С отварянето на вратата, се отвориха и умовете на присъстващите готови да посрещнат в обятията си всеки различен и специфичен нюх. Гости от най-различни класи и родове прииждаха един по един, познати един на друг. Новината се бе разнесла. Плакатът залепен на няколко места бе привлякъл нечие внимание, той казал на друг, той на трети, на приятел, на любовница, на колега, на роднина и ето така в рамките на половин час Артфол се напълни с избраната клиентела от библиотечни запалянковци и аристократични персони, обичащи елегантните събития в присъствието на задушевна тиха компания и мек, по възможност кехлибарен алкохол. Дори кметът Скайфол бе дошъл, ентусиазиран да види новата идея на Степфан и Габриел. Облечен с изискан черен смокинг със светлосива риза отдолу, без никаква вратовръзка или папионка, с хваната на опашка коса, вееща се като конска грива, той привлече всички погледи към себе си, както женски, така и мъжки. Разбрал от тях, че Тарен е в основата й той отиде при него, оглеждайки всичко по пътя си и му стисна ръката. Доста учудващо действие за младежа. Дори в най-смелите си представи не би помислил, че управник на цял град, особено толкова величествен ще дойде при него и лично ще го здрависа.
-Добра работа си свършил, момче. Знаех си, че не сгреших като те заведох в библиотеката.
-Благодаря ви, сър. Аз също не съжалявам, приятно ми е да работя с тези хора.
-Радвам се, че успях да помогна.
-Определено помогнахте. Всъщност искам да ви питам нещо, ако не е твърде нахално.
Колкото и да се опитваше или да искаше, нещо в този човек вкарваше огромна доза респект в съзнанието му и макар че бе достатъчно земен и едва ли държеше да се обръщат с него като с господар, вътрешния морал на Мареил просто не му позволяваше друг начин на етикета.
-Питай, няма проблем.
-В библиотеката има една много хубава пейзажна картина на Скайфол преди да е бил застроен....
-Ооо...хубаво е било, нали?
-Да, много, но не това исках да попитам. Разбрах, че вие сте художника.
-Кой ти каза?
-Ле...г-жа Лили. - чак сега момъкът се сети, че така и не знае фамилията на пъргавата старица.
-Така значи. Малката пакостница ме е издала.
Една миловидна и развеселена усмивка се появи по лицето на Валънтайн, карайки го да изглежда още по-хубав и достолепен. Дори мъжкия пол не можеше да отрече перфектните му черти.
-Това не е проблем, нали?
-По принцип не е нещо, с което се хваля. Рисуването ми е страст, но за жалост остана като хоби. Покрай поддържането на града не ми остава много време и не мога да създам кариера от него.
-Исках само да кажа, че имате голям талант. Всъщност въпросът ми бе защо не сте направили изложба, но май вече ми отговорихте.
-Благодаря ти много, млади Мареил.
Личеше си, че управника е поласкан от комплимента и е искрен в думите си. Макар и много по-високопоставен признанието го зарадва и за миг забрави функцията си на кмет. Бе жалко, че няма възможност да развие дарбата си и да й даде гласност, но явно и толкова го правеше щастлив. Двамата си поговориха още малко, след което кметът се отдели, за да обърне внимание и на останалите. Веднъж видяла гърба му, леля Лили се присламчи към Тарен, като за малко не пусна лига.
-Аххх...ето това е едно хубаво пиленце.
-Да... - отвърна небрежно юношата и се заогледа.
Заведението бе пълно, чашите също, а един гонг издрънчал от бара даде начало на сбирката очаквана от всички с голямо желание. Събрали се, стараейки се да пазят тишина очакваха появата на организаторите, а представителя се оказа Габриел, изправил се пред всички.
-Добър вечер дами и господа. Добре дошли на първото по рода си литературно четене организирано от градската библиотека на Скайфол. Четенето ще започне почетно с изява на нашият обичан кмет - Валънтайн Скайфол.
Чернокосият излезе напред, прочиствайки гърлото си с книга под ръка и скули изпънати като струни. Мъжът разкопча първото копче на ризата си, за да диша по-свободно, отгърна четивото на една предварително разграфена страница, прокашля се, небесно сините му, стъклени очи се взряха в редовете и заговори:
-Добър вечер уважаеми гости. Избрал съм част от уникалната творба на Й. Ламбрев - "Усещане за жена".
Изборът бе повече от добър, приет радушно, дори с ентусиазъм. Мъжът започна да чете като не отделяше поглед от страницата. Гласът му изговаряше фразите увлекателно, гладко, като да разказва най-пищната история. Някои от дамите вече си представяха как словата му са отправени индивидуално към тях, но разбира се това бе плод на харизматичния му чар.
-“И тя беше силна, горда, красива, умна, никой не можеше да стъпи на малкото й пръстче, никой не можеше да я нарани. Tя никога не плачеше, беше недостижима, беше перфектна и в това беше проблемът...Силната жена е толкова отблъскваща за мъжа, колкото слабият мъж за жената.”
С това завърши абзацът на красавецът. Аплодисментите бяха дълги, а той кротко и тихо ги прие, като не отстъпи мястото си докато не секнат. Не искаше да заглушава атмосферата с бързо изнизване, нито да я пренатоварва с прекалено продължително задържане. Следваща подред бе Джили, която с наведена глава се размина с кмета и застана в центъра. Тя бе избрала стихотворение с благозвучното заглавие "Триетажен вик". Майърс остави за момент заниманието си да налива напитки и се заслуша. Искаше да види какво е избрала малката къдрокоска. Това щеше да разкрие голяма част от същността й и по този начин да му даде представа как да действа. Момичето се окопити, опита се да забрави срамът си и зачете:

-Щастлив като сълзата на лицето…
Щастлив като вик към битието…
Щастлив като болката и сърцето…

Обърканост в триетажна душа.
Страх,
Болка,
тъга .
Усмивка в триетажна душа.
Уж е тук ,
а сама,
викаща.
Самота в триетажна жена.
Красота,
мълчалива,
липсваща.

Сълза като самата тя.
Сълза като нея и любовта.
Сълза (или може би много).
За виковете на тишина …

Ръкоплясканията за нея не бяха по-малко искрени, но разбира се както първите така и тези бяха сдържани, защото бурни и прекалено страстни движения не подхождаха на елита. Барманът само се подсмихна под мустак, задействал вече планът в главата си, поради което си позволи да изпие едно малко на екс. До края на нощта тази жена щеше да попадне в обятията му. Бе сигурен в това. Но истината е, че стихът се понрави дори на Тарен. Разбира се, нямаше намерение да споделя тези си мисли с нея, но това не му пречеше да ги аплодира умствено. Самият той сърбаше малко по малко уискито си и слушаше със захлас. След петото прочитане дадоха малка пауза, в която всички да отдъхнат и да съберат сили за нова доза поезия или проза. Под звуците на пиано и китара, идващи от една стара плоча, присъстващите се заприказваха по двойки или тройки, общо взето малки групички, а нашият герой стоеше все така на бара отпивайки от питието си. Скоро щеше да дойде и неговият ред, но до тогава имаше време.

/Теди, развий си ситуацията както пожелаеш./

Светът в цялата му съвкупност е един... поразително как литературата създава толкова много различни светове от него...
Като да накараш импресионист, реалист, карикатурист и сюрреалист да нарисуват едно и също нещо. Тогава пищната галерия от възприятия разгръща пазвите си и те приласкава. Ти, омаян, като малко дете се сгушваш и слушаш чудни, страшни, неразбираеми, увлекателни думи- различни гласове, една история. Притихваш като хлапе, когато побелелите старци заговорят за неща, които ти не си изживял, но текат във вените ти като памет, наслагвана от векове. Защото всеки от нас е изтъкан от зреещи емоции, които и самото въображение е достатъчно да подтикне. Като вълшебната флейта умът ти кара да затанцуват марионетките, чиито конци са вътре в душата ти.
Не е като да си преминал лично през всичко това, но и така е по- добре- личното мнение пречупва истината и ни заслепява. Погледнато всичко неутрално е много по- пълно, отколкото да се вглеждаме в детайлите, към които ни дърпат някакви спомени и асоциации.
Стоях и попивах всичко наоколо- виждах какви ли не хора: стари, явно не безизвестни писатели в Скайфол, при които различни хора отиваха сами да ги поздравят; млади литературни надежди, чиито групи ясно се открояваха с по- екстравагантно облекло; бохеми, говорещи на висок глас; а сред отсаналите със сигурност се бяха вплели и други творци от всички родове на изкуството с общата цел да се насладят на чуждото такова.
Между себе си коментираха откъсите, които бяха подбрали и онези, младите, шеговито побутвата другарите си или самите те импулсивно излизаха да представят своите любими цитати.
Всичко се превърна в най- изящния диалог- диалог чрез изкуство. То някак само по себе си е подплътено с истина, веднъж написана и прочетена от определен кръг хора мисъл се превръща в теза с тежест... придава й се някаква стойност.
Отделно, че повечето цитати бяха на големите класици, но други гости умишлено бяха подбрали не толкова известни творби, за да избягат от клишетата.
Днес, в този час, на това място беше най- прекрасната точка на света- събрала в себе си идеала за онова съществуване на ниво, откъснато от злободневието, лишено от вечните съдии, в които се превръщаме, когато разглеждаме чуждото мнение. Нямаше скептици, полагащи всичко на съмнение, нямаше опозиция... не и в онази извратена форма, която живурка в обществото навън. Всеки изслушваше другия, без злобаи предразсъдъци относно онова, което представя, макар всички да се познаваха добре и, естествено понякога таяха неприязън към личността излязла отпред. Но се стараеха да виждат извън нея, тълкуваха единствено изкуството, на което бяхме просто един говорител... кой ще съди за съдържанието по съда, в която то се пренася? Защото един от Великите е написал: „Колкото по-високо стои човек в умственото и нравственото си развитие, толкова е по-свободен и толкова по-голямо удоволствие му доставя животът“
И не исках да се чудя дали всички, събрани тук, сме такива егоисти, че да се изолираме от всичко. Защото в крайна сметка имахме право на този лукс.както пацифистите не биха изглеждали слаби алтруисти, ако не съществуваха войни, така и ние бяхме в една ситуация, която е най- сървършената и красивата, но в контекста н реалността погрешно изглежда като пасивна и нехаеща за света.
И все пак това беше една общност, сред която се долавяха често и погледи, студено кимване от възпитание, тънки нишки хумор по адрес на някого, но с поредното представяне на някое произведение смачкваше клюките, изтръгваше хората от мисълта за вчеашния или утрешния ден и ги потапяше в едно измерение, в което бяха събрани и двете, дори имного повече, но претопени в една колкото близка до деня материя, толкова и разминаваща се с него.
Но това е част от чара- белегът на живота, на връзките, познанствата, събитията в него... нали именно те дават тласък на литературата?
Ах, как да ви обясня.... просто знаеш, че насред несъвършенството, ти си намерил оазис на нещо добро и стойностно. Спокойно ти е, мозъкът ти е провокиран от толкова интересни неща, опитваш се по избраните слова да разгадаеш характера на четеца и какво го е подтикнало да избере именно тях. А чуеш ли любим откъс, се чувстваш като че ли най- красивото момиче само е дошло пред теб и те е поканило на танц.
В мен трепетът беше дори още по- голям- радвах се, че лично съм допринесъл за това... и тук не е в мой стил да проявя излишна скромност. Нима спортистът от скромност отказва медала? Не излиза ли с щастие на стълбичката, разбирайки, че за този миг е дал твърде много неща в замяна?
Аз считам, че честно откупих една нощ, която да ме потупа по гърба за „Браво!“. Не само аз, разбира се /дори го дължа повече на другите/, но И  АЗ.

Меките, снишени гласове като шепот на гора, като ромон на поток, като парфюм изпълваха „Артфол“.
Встрани от мен Майкъл Майърс- неизменно с провокативно- красивата си усмивка, но с един тон по- кротко поведение, се движеше като помощник-диригент, подаваш тон на вечерта под формата на питиета.
Нямаше как да не е доволен от оборота със скъпи безалкохолни коктейли- нетипична поръчка през останалото време.

Главните диригенти сега оставяха концертът да върви импровизирано. Малко соло, в което да прозре енергията на самото събитие- няма нищо по- сладко от самоинициативата... добре де, за мен не беше точно така. Все още стоях на бара и когато някой от шефовете поглеждаше към мен, грабвах първата попаднала ми книга, и се правех на разсеян, защото очаквах да чуя „Твой ред е.“ Така, докато наслука разгръщах разни книги, си припомних някои мои любими стихотворения... за всеки случай.
Г-жа Лили... да я наречем така, за да акцентирам върхи невежеството, което ме спипа по бели гащи, беше същинска лъвица на обществото.
Гледах как изправената й осанка беше посрещана с искрена симпатия от различните групи, как сред всяка тя се включваше в разговора, как беше като есенна китка цветя, когато най- много сме зажаднели за такива. Да, да, разбирайте, че правостоящи или щъкащи напред – назад хора имаше в изобилие. Дали станали да се видят със свой познат, веднъж напуснали столовете си се заприказваха с още доста познати, дали защото никога не бяха заемали маса, а предпочитаха да сноват свободно с питие в ръка, но движение имаше навред. Като на прием.
Но и колегите ми никак не изоставаха- с облекло, с вниманието, на което се радваше колектива, показваха кой всъщност е дал тонът за тази песен.
Артоа беше в компанията на нему подобни възрастни мъже с гъсти вежди, високи чела и дълбоки погледи. Старата школа също блестеше с класа- не липсваше по някоя екстравагантна добавка в облеклото- ярка връзка с игла; пера от фазан в шапктие; уникални по вида си бастунчета /дори ми се стори, че видях мъжът, дошъл веднъж с хрътките си в библиотеката, но поради всякакво животинско отсъствие нямаше как да бъда сигурен/, дебели пури, лули, цигарета и прочие, и прочие.
Джили беше на маса в другия край на бара с някакви жени, една от които поразително приличаше на нея. Допуснах, че е майка й, но може би грешах. Колежката ми до нея тях и... си мълчаха. Лицето й показваше някакво негативно чувство, което не можех да определя. Стойката й също го потвърждаваше- скръстени ръце, извъртяна встрани глава...
Някакво раздвижване ме откъсна от мислите ми- обикновено шумно беше посрещането след някаква изява, но сега шумът започваше със самото изпращане.
Излезе Габриел:
- Мили гости, някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат в реалността...
Чудех се кога ли двамата със Степфан ще представят своите избрани откъси... може би ги оставяха като завършек на вечерта? След още няколко думи, с които Габриел да върне отново вниманието на всички към новата порция четене на висок тон, той отстъпи място и от това се възпулзва Леля Лили. Посрещнаха я много усмивки, радостен шум сред „партията на бохемите“, но и малко присвити погледи от по- възрастните дами, ала щом се връщаше на мястото си, на лицата на всички грееше един мечтателен унес и особени пламъчета в очите- особено сред хората на нейната възраст.
Ето какво прочете тя- пламенно и артистично, от сърце, както се вика:

Как ли ни се смеят...
Тия, късополите,
тия- дългокраките!

Гледаме се дълго,
тайно се докосваме,
Гузно се оглеждаме,

ако се целунем-
скитаме като замаяни
в нощ на пълнолуние...

И писма си пишем,
пълни с думи ласкави;
и сме се подписали
във снега и в пясъка;

крили сме за спомен
листи жълто-алени...

Сигурно сме смешни-
като изкопаеми
в тоя век на разума.

Как ли ни се смеят!
Но не знаят, бедните,
колко ни е хубаво
да сме несъвременно,
старомодно влюбени...

Ръпокпясках повече от сърце- беше толкова чаровно и позитивно!
Някои хора излизаха за втори път- трудно е да се спреш на само един цитат все пак, но за момент възможността да слушам ми беше отнета- Леля Лили дойде до мен и почти ми се скара:
- Какво седиш тука? Ела при нас, стига си зяпал момичетата- не те давам!
Аз с охота приех, защото наистина рябваше да се впиша сред този широк кръг хора, които все пак се познаваха един- друг.
Така се понесох нататък и ми бяхя „представени“ доста хора, чиито имена започнаха да ми се мешат в главата. В паузата между четенията разменяхме по няколко думи, стараех се винаги да изказвам мнение за дадено произведение, автор или поне стила му.
Тогава дойде онзи момент, когато се стигна до въпроса: „А ти какво си си избрал?“...
...
Не си позволих малодушието да ме убеждават или подтикват да изляза отпред. Кимнах с усмивка и отвърнах, че след като изпуша една цигара , ще се възползвам от реда си.
Извинително се отделих и се насочих към бара. Там в действителност запалих цигара и затършувах една определена книга от купчинката на плота. Не исках да говоря с гняв, не исках да се чува укор, не смеех да наруша мелодията от цигулки с тътен на боен рог- за всичко има време, достатъчно бойни маршове отмерваха стъпките ми напоследък. Нека днес се радваме на красотата- нека се вгледаме само в нея. Исках да преоткривам нежността, както когато ласкаво рисувах жените от сънищата си, как с пръст галех контурите, за да се преливат сенките... за тази нежност, загрубяла напоследък исках да си спомня... и по- скоро да си спомня, че я няма. Всеки ден можек да бъда скептик, но рядко си позволявах да бъда смирен и нежен.
В мига, в който фасът беше угасен, почувствах абсолютна невъзможност да отида отпред и да заговоря.

Всъщност, сега моментът беше добър- тъкмо една жена на средна възраст прочете един прекрасен откъс:
„Ако изпушиш три цигари наред, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи. Ритуалът на удоволствията й не се променяше, сменяваха се само партньорите. Оттам идеше сплинът. Затова оставаше така безучастна към всичко. Затова бе така изчерпана, тъжна, студена, неспособна да се развълнува от нищо.“

Изключително силен роман, който всички присъстващи, естествено, познаха. Друг бе въпросът, защо жената прокара тази нотка меланхолия, която вееше от тези слова. Защо избра тях? Но нека! Още по- добре.
Сега никой не бързаше да се върне към разговорите си, бяха мълчаливи, едва забележимо кимаха в съгласие. Бяха настроени за такъв тип литература. Беше тихо. Отпред беше празно. Свалих сакото...
Изправих се на немощните си крака. Колената ми потрепериха. Сърцето се замята лудо в гърдите ми, гърлото ми пресъхна и устните ми сякаш се слепиха.
Не гледах към хората- не исках да виждам очите им, впити в мен. Не отричах, че са там, просто не те бяха важни.
Колко нелепо е да четеш с чувство поезия, когато целият трепериш...
Леко потрепваха и пръстите ми, но гласът ми... него го овладях.
Започнах да чета бавно, не преигравах, не прекалявах с паузите- четях така, все едно... все едно наистина аз го говоря. Мразя излишната театралност и съм неспособен да симулирам нещо, което не изпитвам. Поех си дъх....


В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?

Притвори прозореца! .....
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак…
Не плачи! Нали и ти си птица!…
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!…
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай — долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

****************************************************

Ах, поезията....тази природна краска, стояща гордо и семпло като корона на литературата. Тази стихия, обрисуваща милион емоции в два реда. Тази розова перла блестяща в морето. Колко много може да каже тя. Един дъх, една въздишка, една прозявка и вече си там, докосваш покритите чувства и философските идеи на поета, вливаш се в тях, приемаш ги и сам се превръщаш в автора. Като че твоите пръсти са написали тези думи, като че твоите устни не само ги цитират, но и раждат. Точно простичка, но перфектна сама по себе си стилистика винаги намира път към събеседника. Често романите и разказите са предмет на обсъждане, негодуване и личен вкус, но за всеки човек има поне по един стих, отговарящ на разбиранията му. Дори и тези, които не са привърженици на римите, все ще открият такъв, който да ги жегне и разтопи предразсъдъците им. 
Изборът на леля Лили бе напълно очакван. Никой не се учуди на закачливото й, но все пак силно произведение, разглеждащо въпросът за остарялата, но незатихнала любов. Отварящо дискусията нормално ли е на възрастни години хората да изпитват все такава страст, всеки можеше да отговори според индивидуалните си моралистични идеали, но така или иначе женицата направи впечатление, улучвайки в десетката, като избра нещо, което напълно й приляга и отговаря на характера й. Сякаш писано за нея си личеше, че го цитира с нескрит копнеж и лек дяволит поглед отправен към никой, а може би към всички, сякаш им казваше "Да, може вече да остарявам, но все още ме бива и все още има какво да дам на този свят". 
Изборът на Тарен от друга страна изненада всички или поне тези, които го познаваха лично. За повечето чуждо лице, не взеха мнение освен по самото стихотворение, достатъчно баладично, неклиширано, не толкова известно, но все пак заемащо почетното си място в съвременната литература. Истината е, че приятелите му очакваха да прочете нещо от "Портрета на Дориан Грей" както говореше, но тази поетична препратка ги хвана неподготвени. Имаше няколко компонента, над които можеха да се замислят, а повярвайте, те го направиха. Едно: за кого говори младежът, към кого са отправени словата му, има ли скрит смисъл да изрича точно това? Две: защо използва луната като метафора за чувствата си? Значи ли това, че е подтиснат? Може би самотен? Търси ли закрила под мощта на нощта? Три и най-важно: тъжен ли бе Тарен Мареил?
Тези въпроси отекваха в главата на другарите му, знаейки, че произведението не е избрано на произволен принцип. Юнакът никога не правеше каквото и да е произволно, винаги обмисляше обстойно и внимателно плюсовете и минусите, теглеше на кантар ползите и вредите, докато накрая избереше най-правилното за него решение. Затова не е чудно, когато общата маса започна да аплодира на добрия му вкус, всички освен колегите му. Самият Майърс го изгледа изпод вежди, съвсем леко усмихнато и съзаклятнически, все повече убеждавайки се, че до края на вечерта ще му направи огромна услуга. Не бе сигурен дали не бърка, но сега повече от всякога нямаше търпение да включи планът си в действие. Щеше да бъде интересно, а и полезно за младежа. В това любовникът бе сто процента сигурен, колкото сигурен бе, че ще забие малката къдрокоска. 
Точно тогава, като да е чула мислите му, вратата на заведението се отвори и през нея премина привлекателна, млада дама, на не повече от двадесет и две. Беше облечена с пола, къса до бедрата и черно поло с къс ръкав, достатъчно стегнато, че бюста й да изпъква. Жената се провря през тълпата слушатели, като не пропусна да привлече доста погледи към себе си, включително и този на възрастния Артоа и младия Мареил. Минавайки покрай него, момичето, което си  личеше, че не е дошла за изкуството, остави приятна диря на люляк и тютюнев дим. 


Тъмно кафявите очи, в съвкупност със същия цвят коса, стегнатото тяло, добре разголено, без да е прекалено, оформеното дупе, изобщо всичко в тази жена излъчваше еротика, разкрепостеност и свобода на маниери и държание без да е прекалено натрапчиво. Бе някакво съчетание между детска игривост и изкусна куртизанка. Въртеше цигарето си като миниатюрна палка на диригент, а плътните й устни така примамливо го всмукваха, че ти се искаше да си на негово място. Непознатата на тази класа не се спря чак докато не стигна бара. Веднъж видял я, Майкъл се ухили, извика я шумно по име и тук повечето разбраха, че явно му е близка позната, а може би и нещо повече.
-Лана!
-Здрасти, куче.
-Идвай отзад!
При други обстоятелства хубавицата просто щеше да скочи на плота и да се преобърне от другата страна, но тя знаеше кога как да се държи, затова премина през цялото му продължение и отиде при дългокосия.
-Значи това представлява събиране на интелектуалци.
-Да, допада ли ти?
-Хич!
-Нали, голяма сухария.
Двамата се спогледаха и избухнаха в див, но тих смях. След като се успокоиха и пред момичето се появи една чаша с отлежало вино, тя най-накрая пое по темата.
-Кажи сега, защо всъщност ме извика. Мислех да дойда по-късно, когато музиката стане по-силна.
-Виждаш ли онова момче там? Високия, със зелените очи.
Лана проследи пръста му и съзря нашият герой, който в този момент седеше на масата на шефовете си и явно обсъждаше доста замислено някаква дискусия.
-Сладкия ли?
-Същия!
-Да. И той ли е сухар?
-Не, не. Тарен е готин. Има нужда само от малко подтик. 
-Каква е идеята ти?
-Би ли.....
Собственикът се наведе и зашепна нещо в ухото й, което караше усмивката й да се увеличава като изгрева на луната. 
-Мисля, че може да се уреди. - отговори накрая тя, доста доволна от предложението му.
-Чудесно! Оставям го на теб тогава, а аз през това време ще отида да прочета нещо.
-И ти ли Бруте?
-Нека им разбъркам малко мозъчетата на тези аристократчета, да видим как ще понесат следващото.
С това, барманът напусна мястото си, взе една средна на дебелина книга и застана пред всички, които мигом замлъкнаха доста изненадани, че персона като него има желание да се включи.
-Скъпи гости, мисля, че е време и аз да се отчета, вместо само да доливам чашите ви.
Няколко по-разкрепостени се засмяха на закачката му и зачакаха да видят какво им е приготви. А той с най-спокойният израз, който можеше да предаде на лицето си, разгърна книгата точно по средата и зачете:
-Навярно е погрешно да се мисли, че съществува предел за ужаса, който човешкия разум може да издържи. Точно обратното - изглежда, че със сгъстяване на сенките, се получава ефект, подобен на проявяването на фотографията. Въпреки, че не го признаваме, от опит знаем, че хората обикновено поддържат тезата, според която ужасът поражда ужас, случайно извършеното зло води след себе си други, съзнателно сторени злини, докато накрая всичко се обвие в мрак, който съпътства кошмара. От всички въпроси, свързани с тази тема, навярно най-чудовищният е колко ужас може да понесе човек, без да изгуби разсъдъка си. Най-вероятно е подобни събития да се подчиняват на някаква абсурдна логика, напомняща сложните и безсмислени абстракции на Рюби Голдбърг. Навярно в мига, когато разумът е изправен пред избора да се спаси или да вдигне ръце и да се предаде, на помощ му се притичва чувството за хумор....."
Чернокосия се ухили когато тълпата млъкна, все още преглъщаща цитатът му, хвърля напълно нова светлина на събитието. До сега всичко умерено, поднесено с лежерност и дори ласкавост, се измени в друг натюрморт, напълно изключващ и смазващ предходния. Мрачността в безпардонната класика, анархистичното възприятие, патовата забрава за щастлив край, всичко вкара в смут присъстващите, много от които изпитаха необходимост да отпият по няколко големи глътки от питиетата си. Точно това и искаше той, точно към това се стремеше, да навлезе в малкият им розов свят и напълно да го умеша. Ръкопляскания не получи, но той не ги и търсеше. Получи точно това, което желаеше, затова с най-голямото удоволствие се поклони церемониално и заяви с бодър, дори скептичен глас:
-А сега да се върна да си върша работата. 
Единствено приятелката му, стояща все така в дъното показваше задоволството си, четящо се в погледа й и тихичко сама на себе си плесна няколко пъти с длани. 
-Ама си суров. - жегна го на бъзик тя, когато се върна към нея.
-Май им скапах настроението а? 
-И повече можеше.
-Сега мисля, че е твой ред.
-Заела съм се вече.
С кокетна походка, тя изостави другаря си по чашка и пъргаво, но екзотично закрачи, разцепвайки отново редицата, докато стигна до масата, на която се бе настанил огнения маг. Ако трябва да бъде искрен със себе си, прочетеното от Майърс много му допадна, ако не за друго, то поне защото го разбираше. Не го осъди за избора му, дори до някъде му завидя, че за разлика от него той пое по стръмен път, който обаче премина без наранявания, с завидна доза непукизъм, извисяващ го над останалите. Когато усети чуждото присъствие се обърна и съзря прелестното създание с леко дяволитите очи, съзаклятническата усмивка, но чисто лице и кожа лишена от каквито и да е ненужни рисунъци и обици.
-Здравей.
Тембърът й бе мек и плътен, като на нагрята от слънцето вълна.
-Добър вечер!
-Разбрах от Майкъл, че си прочел нещо много красиво, но за жалост го пропуснах. Ти си Тарен, нали?
-Да!
-Казвам се Лана.
И без да иска позволение се настани на един от свободните столове, на който до преди малко седеше Джили.
-Би ли ми разказал повече за стихотворението? Много обичам любовна лирика. Любовна е била, нали? За сърцето....

Отпих.... какво да направи мъж, който като че ли изведнъж е притиснат от орисниците си, решили да му направят смущаващо прекрасен подарък.... толкова смущаващо прекрасен, че се чудиш в един момент къде е уволката.
та.... отпих си аз от питието и почувствах остра нужда да разхлабя още езно копче на ризата си.
Шефовете и колегите ми ме гледаха.... странно. Не можех да го определя, а и те се опитвах- все пак някаква си жена си беше позволила да седне на масата ни и да заговори мен от нищото. Личеше си, че не е от средите на посетителите на бара в момента- не се поздрави с никого, оснет с Майърс, което правеше ситуацията още по... особена.
- Ами... аз май няма нужда са се представя- Майкъл ми е отнел възможността.- подех аз сравнително сдържано.- Елате, можем да изпием едно питие там...
С жест й посочих бара, защото не се чувствах никак комфортно с впити погледи, чакащи любопитно всяка поя реакция, а и не бих си позволил да натрапя на колегите си копмания, която самият аз не бях сигурен дали желая.
Жената се изправи и двамата се оправихме към предложената дестинация.
Тя се движеще пред мен и очите ми се залепиха за прекрасното й тяло... беше неизбежно. Знаех, че алкохолът няма да помогне на пресъхналото ми гърло, но импулсите да потуша странните си нагони, концентрирайки се върху дразнещия факт, че някаква непозната идва и.... ме познава.
Настанихме се ние, съпроводени от последни любопитни погледи, преди поредната пикантерия да потъне в забвение след кратко одумване, и тя отметна коса, извъртя гъвкавото си тяло така, че да ме вижда и опря глава на изваяната си китка... беше наистина красива- порочна, предизвикателна, като малка лисица... стойката й беще като поза за портрет, погледът й- премрежено- изпитателен... беше красива... съвършена! но и нахална.
Какво от това? Дързостта не винаги е лоша, когато носи аромат на провокация.
- Моят избор беше прозаичен.- подех аз, отклонявайки поглед от нейния, за да мога да следя мисълта си.- Онова, което прочете Майърс беше далеч по- добро.
- О, та той беше доста мрачен.- интонацията на гласа й ми подсказа, че Л... /Ли... Лина?/ се усмихва. Аз се извърнах и я изгледах малко раздразнен. Знаех какво си мислеше- нито един от....
- Нито един от масата не изръкопляска, но това не означава, че никой не го хареса или че аз съм част от масата.
- Но и ти не ръкопяскаше.
- Не съм в настроение за мрачна литература. Иначе Кинг е невероятен.- и меднъж отворил устата си, попрекалих и по инерция започнах да "оборвам" "опонента" си с цената на самоизтъкване...- Аз реших да ги пощадя... публката е тук да се забавлява, а аз имам пръст в ортанизацията и резултатът ще се пише и на мой гръб.
Ироничният й поглед ме побъркваше, но заради това тяло.... склонен бях да не му обръщам внимание. Гърдите й бяха стегнати, подчертани от консервативното поло, което само повече изостряще фантазията ми; краката- прехвърлени един връз друг, така че скъпоценни сантиметри от изящното й, сочно бедро се оголваха примамливо... кой мъж не би искал да е на мое място... Леле, с какво заслужих тази благодат за изострените ми мъжки сетива??? И до ден днешен се чудя. Стараех се да не говоря реално постоянно и я попитах какво я води насам чак след средата на сбирката.
- Аз често се отбивам тук- кадифетият й тембър сякаш караше стъклото на чашата, с която си играеше, да вибрира.- С Майкъл сме дружки и ми беше любопитно какво е това необичайно събитие днес.
- Дано ти хареса... ако се интересуваш от литература, няма да съжаляваш.
Докато говорех, реално се питах какво прави това красиво същество до мен, но реших, че не е в изгода на егото и самочувствието ми да си задавам такива ощетяващи увереността ми въпроси... мразя да съм неуверен в нещо! Но... но... абе в крайна сметка вече имах случай, в който красиво момиче е правело с мен повече, отколкото съм се надявал. Някои инстинкти просто игнорират всичко останало.
- Във всеки случай след това ще се прекарам добре. Това е "Артфол", все пак.- посмихна се тя.
Запалих цигара и подадох кутията към красавицата, за която нито една митология не би се наела да каже дали е от небесните или демонични създания. Тя не отказа и поднесох огънчето, задържайки очите си върху погледа й, но само за миг... иваше нещо твърде смущаващо в блестящите й зеници... нещо, с щоето не можех още да се справя. Имаше нещо отвъд изваяните й черти, което дори не се стараеше да прикрие.

Говорехме тихо, четяха се откъси, а самата вечер сякаш беше просто фрагмент от нещо необичайно, излязло извън рамките на света, извън ежедневието... вечер, в която пепеляшките се возят на тикви и мъжете носят домино с роза между зъбите... заслушах се в хората, опитвах се вниквам в думите, да си спомням произведенията... но реално мозъкът ми не работеше както преди половин час.
- А ти ще останеш ли след това? - подметна /Ла... Лана?/ отпивайки от питието си.
- Да, поне докато си допия чашата.

-А ти ще останеш ли след това?
-Да, поне докато си допия чашата.
Красавицата се засмя, протегна ръка и грабна първата оставена на бара бутилка. Вдигна я високо във въздуха и я обърна, така че част от съдържанието й се изсипа в чашата на Тарен, като я напълни догоре. 
-Да се застраховам тогава.
Жестът й определено бе нетипично провокативен и дори нагло-нахален, но някак си младежът не протестира. Отлично знаеше, че това е повече от неговия лимит и най-вероятно ще го доведе до момент на опиянение, който искаше да си спести тази вечер и въпреки това не възрази. Знаеше, че става буен и неадекватен когато се напие и въпреки това не възрази. Изобщо, машинално понасяше всяка нейна намеса или взето решение, привидно покорно и спокойно, сякаш не го очакваше, а тайно се молеше да се случи. Не го искаше, но се надяваше да го бъде. Една неопределена смесица между желание и здрав разум, които се бяха изправили на ринга един срещу друг в борба за надмощие. Кой щеше да победи - здравия разум или желанието? За сега бяха наравно, но все още бе само първия рунд. 
Минутите се нижеха като изтичаща вода от водопад, гмуркаща се в канала на забравата. В крайна сметка си е така. Колкото и успех да съберат тази вечер, събитието ще последва всяко друго - с времето ще избледнее в спомените на хората и накрая ще бъде забравено, оставяйки след себе си единствено сладкия привкус на отминал мираж, а присъстващите ще напрягат мозъците си и ще казват "Да, май преди време бях някъде където беше приятно, имаше алкохол и литература".  Разбира се подобни мисли нито за момент не секваха настроението на нашите герои, което дори напротив, с всеки следващ четец се увеличаваше. Представяха се какви ли не творби - от класически през безвкусни, от комедийни през трагични, от проза през анекдоти, един смелчага дори изрецитира макар и не толкова успешно част от моноспектакъл. Аплодисментите бяха повече отправени към старанието му, отколкото към актьорските дарби, но в крайна сметка човечеца се върна на мястото си доволен, а като че ли това бе най-важното. 
Разговорът между Мареил и Лана бе неангажиращ, но и някак подкупен. Девойката без особено старание се опитваше да застопори вниманието му към нейната особа и успяваше. Владееше женските номера до съвършенство, а те работеха при всеки представител на силния пол, дори и над най-закоравелите. В случая магът не бе начетен в тази игра на любовта и прелъстяването, което още повече го привличаше и омайваше като наркотик, небрежно усвоен от ноздрите му. Най-лесно можем да сравним усещането като всмукан попърс, който замайва главата, но държи поне до някъде ума трезвен, за да подтикне сам действията му. Красавецът забеляза в другия край на заведението, че Майкъл се е залепил за очилатата му колежка и страстно й шепнеше нещо в ухото. Не бе далеч от акъла в каква насока са думите му и мислено се попита дали ще сполучи. В разрез с очакваното, къдрокоската се обърна с намусено лице и заби на техния домакин един скрит, но звучен шамар, като се отдалечи от него. Но вместо да се ядоса, Майър премина през натъртеното място и се подсмихна. Ето това бе неговата сила. Този мъж бе толкова уверен в себе си и способностите си, че дори изгубил таи битка, ти си почти сигурен, че ще спечели войната. Цялата сценка вдъхна кураж на зеленоокия и той реши, че трябва да излезе от тази хлапашка несигурност. Не беше сигурен, в какво точно трябва да сполучи, но знаеше, че и той трябва да излезе победител. Вече пушеше трета поред цигара от началото на разговора с момичето и усещаше как все повече потъва в това изваяно тяло. В главата му вече се раждаха представи как го оголва и обарва настървено, но нежно. Как иска да го изучи и открие скритите му места. Трябваше му само още малко смелост, за да направи първата крачка. 
-На колко години си, Тарен?
Въпросът й го върна в реалността, от която за момент бе избягал.
-На почти осемнадесет.
-Чудесна възраст не мислиш ли? В разцвета на силите си. Тялото е все още гъвкаво и еластично, мускулите изпъкват, кожата е опъната, а вените се очертават върху й.
Брюнетката постави длан върху ръката му, в близост до лакътя, като стисна точно този не толкова голям, но здрав мускул, сякаш му даваше зелена светлина. Игривата усмивка не слизаше от лицето й, разкривайки копнежите без да е прекалено настъпателна. Имаше мисия, но не искаше да го плаши.
Така или иначе бяха дали почивка от цитирането и сега музиката бе засилила своя звук. Съсловието от интелектуалци не се славеше с умели танцьори, но тя не спадаше към този слой, затова без грам задръжки го дръпна и го накара да се изправи.
-Хайде, да танцуваме. Не може цяла вечер да стоим на едно място, нали?
Нямаше нужда от отговор, нито тя го търсеше, нито Тарен мислеше да го дава. Заведе го по средата на бара, там където имаше свободно място, достатъчно да се разкършиш. Музиката бе с латино ритми, напълно подходяща да раздвижи крайниците, а и страстите, като се замислиш. Хубавицата се обърна с гръб към него и положи ръцете му на стегнатия си корем. Почна да се движи плавно, люлеейки тазът си, така че той да усети дупето й притиснато в чатала му. Самият почваше да набъбва и да се затопля, припомняйки му онези сладострастия, до които само бегло се е докосвал, но никога не е изпитвал напълно. Парфюмът й дразнеше обонянието му, но не натрапчиво, а приятно, създавайки му лек световъртеж. Истината е, че в момента бе забравил за литературното четене, като че то изчезна за един период от време и просто се остави на течението, същото, което можеше да го заведе един бог знае къде.....

/Теди, свободно РП, душицо./

Ако страстта има цвят, то той е червеният... тъмен като кървава роза.
Ако има мирис, то той е на онази сладка миризма в косите на похотлива жена.
Ако може да се обрисува със звуци, то те ще са на китара... в латино ритъм. Тази провокативна жена предизвикваше всичко животинско в мен. Изкопчваше го, неистово го викаше, придърпваше го алчно и искрено се забавляваше да ме наблюдава- разбираше моята вдървеност, несполучлива дистанцираност... търсеше пропуквания в стените на въздържанието ми, а такива никнеха една след друга като гъби във влажно време... защото доста влага имаше в този момент, наистина. Жената действаше толкова целенасочено, че ме замъкна насред заведението и затанцувахме пред погледите на сдържаните литературни любители, които единствено потропваха в такт с крак на песните, но не си позволяваха подобни изблици.
При паузата Майърс затъмни помещението, провиквайки се "Дами канят!", но още престрашили се нямаше.

Аз последвах Лана като куче, надушило нещо непознато, но безбожно хубаво, към което се насочват всички сетива, игнорирайки опитите за логични въпроси.
Реакциите ми бяха мигновени, целият се бях превърнал в усет, чувство и емоции- възприемах всяко кътче от тялото й, ноздрите ми попиваха аромат на парфюма, плата от дрехите й, кожата на скалпа й, косите й, ръцете й, когато тя за миг ги вдигна към лицето ми, прокарвайки изящната им дъга по врата ми.
След това се извъртя гръб и започна да танцува, извивайки тялото си като горска нимфа... или вече сънувах, или просто своеволно се впуснах в детайлни фантазии, но определено забравих, че не съм танцувал отдавна и просто се движех по нейния ритъм. Не издържах... този допир ТАМ, извивките й, обляни от мъждива светлина на свещи се мяркаха примамливо пред очите ми и които следях, както котка- слънчево петънце.
Появиха се още двама танцуващи ентусиаста- изобщо не ги удостоих с опит да ги разгледам, но сред тях не беше леля Лили- явно нямаше кой да й се върже на ентусиазма.

Не издържах...
Питиетата бълбукаха в кръвта ми, шумяха в главата ми, горяха с парливи езици по кожата ми... исках... исках... да я докосна. Тя движеше ръцете си по маниера на изкусните латино- танцьорки, а аз теглих черта на всичко и се възползвах от онова, което ми се предлагаше- та кой  мъж не би!- и улових само с пръсти дланите й- меки, топли, те потрепнаха, а аз за свое и може би нейно учудване продължих. Сега докосвах китките й- онази нежна кожа, която като копринена пътека продължава чак до лактите. Следях вече по- плавните движения на танца, с които сякаш партньорката ти ме подканваше, давайки ми възможност да продължа нататък.
Сторих го.
Лана вдигна ръце, а дупето й се търкаше в пакета ми. Опитах се да се отдръпна, защото той вече беше прекрачил границата на допустимото набъбване при такъв танц и благодарях на всевишната, че бях с такива панталон и риза, които да прикриват случващото се за страничните наблюдатели. Само че дамата не беше съгласна с маневрата ми и впи пръсти в тила ми, придърпвайки ме обратно. Така тя се притисна до мен, устните ми можеха да докоснат кремавата кожа на врата й, очите ми галеха деколтето, към което се откриваше прекрасна гледка, а ръцете ми се спряха на кръста й, направиха още една дръзка маневра към ханша и несъзнателно започнах да командвам движенията й.
Усетих, че Лана, сякаш за да ме провокира още повече, се инатеше и нарочно не следваше ритъма и движенията ми.
Това ми подейства по странен начин... вдъхна ми решителност.
Прехвърлих ръка през кръста й и с едно рязко /надявам се неболезнено/ движение я извъртях с лице към себе си. Погледнах я- смееше се, но скоро устните й притихнаха в ехидна усмивка. Дъхът ми трепереше, дори се чуваше, ръцете ми този път по- леко се спряха малко над дупето й, а гърдите й едва доловимо се търкаха в мен. Побърквах се.... тръпки минаваха по раменете ми, по слабините ми, мъжеството ми пулсираше, а панталонът непоносимо го притискаше... исках да изпепеля всичко.
.... тогава музиката затихна...

- Добър си в танците... имаш потенциал, но май практика ти липсва.- Лана се взираше в очите ми.
Не можех да събера мислите си за миг... какви ги вършех- още малко и щях да късам копчета! Та аз ... аз... аз... никога не съм докосвал жена така... затова и думите й малко ме сковаха. Но само малко.
- А ти танцуваш така, все едно не си го правила отдавна и доста си се затъжила. Благодаря за танца.- поклоних се леко аз и й подадох ръка, за да се домъкнем до бара. Щях да го направя със или без нея, просто не исках да изглежда като бягство- трябваше ми вода, алкохол, въздух, никотин- все едно! А може би малко усамотение да се преборя з възбудата си чрез медитация и мисли за математика в тоалетната.... май ми вървеше на това в Артфол да изчезвам, за да се свестя от похотливи ситуации.

Поглед остър, изрисуван сякаш от четката на най-изкусния художник, пронизващ със своята проницателност, виждащ под повърхността, разделящ благополучията на материята и съкровищата на душевността. Устни тънки, изваяни сякаш от длетото на най-умелия скулптор, сдържани, провокативни, казващи само толкова колкото трябва, тогава когато трябва, прецизно подбиращи думите за всяка ситуация. Коса падаща чупливо като скършени кестени, закриваща голяма част от лицеизразът, придаваща загадъчност и мистерия, изкушаваща и най-порядъчните. Характер, съчетаващ буйността на младостта и интелектуалността на аристокрацията. Това са само част от безспорните качества на Тарен Мареил младши, изредени нито във възходящ, нито в низходящ ред. Съюзничеството между лекота и скептицизъм, между първичност и дълбок разум, между безхаберие и лоялност. Морбидна душа блъскаща се от една крайност в друга, както заобикалящия го свят от грозно в приказно и обратно. Сърцат и в същото време способен на мрак. Галантен и в същото време патологичен. Плуващ в морето на размирната неподчиненост, отричащ праволинейността. Културен бунтар, неподлежащ на анализ, защото точно когато си мислиш, че си го опознал, той завърта траекторията на сто и осемдесет градуса и се озоваваш пак в изходна позиция.
И така, докато увереността го подтикваше да изземе най-нагло всичко от този танц, така и срамът го накара да спре, отрезнял от безалкохолното опиянение. Дали животът го мачкаше като тесто, оформяйки го или самият бе изтъкан от противоположности, нямаше никакво значение. Каквото и да стореше, където и да се намираше, винаги изпъкваше, с добро или с лошо, но никога не оставаше незабелязан. Като красива жена, стихийно бедствие или катарзис, винаги оставаше пресни следи след себе си, които ако се проследят, ще опишат пътя на съдбата му. При него нищо не бе сигурно и точно това го правеше специален. Можеше да погали, но нямаше да целуне, можеше да замахне, но не и да убие, да се разсърди, но не и да напусне. Трябва да го подтикнеш, а това е една лежерна игра, при която са нужни много нерви, но ти с драга ръка ги приемаш, защото знаеш, че накрая, когато всичко е казано и сторено, ще останеш доволен от резултата. Човек, за когото си заслужава да се бориш, защото самият той не би се борил за себе си. 
Сковано, но не без грам интерес, той се отдалечи от дансинга, заклеймяващ това "прокълнато" за разсъдъка място, но мястото не го бе напуснало. Отделяйки се извинително към тоалетното помещение, в гърба му се удари музика, фиксираща по-нататъшните му движения. Гласът прекрачи прага на тъпанчетата му и ги накара да кървят в една копнееща агония, смесица между мазохизъм и похотливост. Същият онзи глас, опознал едва преди дни, оставил толкова прясна диря в съзнанието му, като току що разкопан гроб. Да....ухаеше на гроб, нали? Този глас...Този глас....Този покрусяващ със своята наситеност глас, каращ жлъчката да боли, сетивата да се изострят, а умът да загуби стабилност. Усещаше мръсните номера на Майърс. Той знаеше колко го харесва и го подкупваше, примамваше го с ритмите, с тоналността. Осъзнаваше го, но бе безсилен да протестира. Отдалечавайки се, бе като хипнотизиран, като наркоман, погълнал най-скъпия опиум. Извивките, височините, низините, гъделичкаха кожата му и в същото време я караха да изтръпне, досущ като извивките на тази куртизанка, но все пак по-различни. Тя също осъзна намека, усмихна се, подигравайки се на правилата и потегли. Като лисица следваше жертвата си, като сянка се прилепяше за неговата, тласвана от песента на онази не толкова далечна пустиня.
А в тоалетната, облегнат на стената, Тарен дишаше тежко, на пресекулки, имаше чувството, че гласът го кара да се задушава, че иска да го убие и в същото време освободи. Какво притежаваше тази непозната, което толкова му влияеше? Защо го докарваше до полуда и едновременно го заливаше със студен душ? Защо го караше да открива в себе си онези тъмни част, от които толкова се страхуваше? Беше същото когато четеше проклетата книга, но сега, вместо да я отблъсква, искаше да й се наслади. Искаше да я открие, да я намери, да разкъса дрехите и да погълне тази гротескова същина. Но не можеше! Тя бе далеч, недосегаема и недостъпна. Как само искаше да я зърне, поне веднъж. Да помирише аромата й, да опита вкуса й, да.....
Вратата се отвори! Рязко и настъпателно, подтиквана от същата тази песен, носеща порок и грях със себе си. О, колко грешно бе само! Грешно и сладко! Като осъден на смърт чрез обесване. Секунди преди да издъхнеш, изпитваш най-големия оргазъм в живота си. Така се чувстваше и той - обкован с примка, която го души, но му харесва. Пред него стоеше жената, в която искаше да проникне, а в главата му звучеше гласът на жената, която искаше да обладае. Как ли изглеждаше тя? Какви ли бяха чертите й? Дали бе красива като тази тук? Едва ли имаше значение. Харизмата, излъчвана с неопределената сила на тайфун, на електричество бе достатъчна, че да те накара да я желаеш. Тази сега....се усмихваше. Усмихваше се предизвикателно и на него му се струваше, че в очите й долавя подстрекателното кимане на онази там. Като че сама го караше да направи тази крачка, да поеме по този трънлив път, осеян с кръв, болка и.....задоволяване....
Тялото й притисна неговото в ъгъла и прилепна като мокър парцал. Разкопча ризата и почна да целува торса. Устните й минаваха през гърдите, облизваха зърната, леко изваяните плочи, засмукаха пъпа, върнаха се нагоре и пак надолу, но не доближиха неговите собствени устни. Като че те бяха нещо специално запазено за някоя друга, като че принадлежаха другиму и Лана не смееше да ги докосне. Ръцете й хванаха колана на панталонът му, откопчаха го и смъкнаха дрехата надолу. Той не възразяваше. Бе като в транс, движен от някаква неясна сила, отдал се на изкушението. Пред погледа му като че стоеше тя. Ето виждаше я! Овалите й бяха размазани, нямаха нито цвят, нито ясна форма, но я усещаше ясно както полъха на вятъра или топлината на слънцето, като първата дръпка цигара или като.....като глътка кръв....Сега я усети, кръвта бликаща в устната му кухина, но дори тя му се стори вкусна. Красавицата погълна набъбналото му до болезнено достойнство и го засмука като захаросана пръчка. И тогава хаосът нахлу в мислите му - нахално, обезумяло като душевно болен. Като тумор разнасящ разсейките си по клетките. Членът му все повече се уголемяваше, като всеки момент да се пръсне. Движенията й бяха въртеливи, езикът й си играеше от начало до край, от първата ципа до главичката. Докосвайки я, Мареил съскаше като змия, захапал долната си устна. Тялото му се тресеше леко в нови,непознати за него конвулсии, по нищо приличащи на тези от треска. Крайниците му изтръпваха, пръстите се свиваха и отпускаха като разширяващи се дробове. Малки капки пот избиваха на повърхността на кожата му и замъгляваха сетивността. Жената бе умела любовница. Опита си казваше думата и не след дълго тя си помогна с ръка като търкаше долната част на пениса. За първи път изпитваше нещо подобно. Чувстваше как целият се пълни с кръв, слизаща от мозъка право през вените. В един момент не издържа, искаше да го задържи, но просто не можа и се изпразни, ей така без никакво предупреждение, право в устата й. Тази реакция го изуми и дори леко притесни, но явно тя нямаше нищо против. Глътна семенната течност и се усмихна доволна от себе си, като че това бе най-големия комплимент, който човек като нея може да получи. Брюнетката се изправи и повдигна полата си. Смъкна бельото си и долепи ухо до неговото.
-А сега....нека те направим мъж...
Адреналинът бушуваше като пожар в черепа му. Без да мисли, подвластен на емоции и усещания, Тарен я сграбчи и я обърна с гръб към него. Дланите й се облегнаха на мраморната чешма за стабилност, а лицето и горната част от тялото й се отразяваха в отсрещното огледало. Младежът действаше по инстинкт, но като че все още нестихващия глас от общата част го напътстваше. Той го послуша, хвана сам членът си и намери заветното място, толкова мокро и разширено, че той с лекота навлезе в утробата. Чувството бе странно. Влажно, топло, много топло, меко и съвсем леко грапаво. Несъзнателно изстена! Звуковете излизащи от гърлото му като че не бяха негови, изглеждаха някак непознати и нетипични. Знаеше, че не може да стои вечно неподвижно, знаеше, че трябва да действа затова започна да движи тазът си напред назад. Първоначално нескопосано и несигурно, с времето започна да привиква и те станаха по-плавни, по-равномерни, като музикалния такт на звучащата песен. Забързваше и забавяше с нейния ритъм. Ту проникваше дълбоко, толкова дълбоко, че собственият му врат се извиваше назад, ту едва галеше срамните устни. Пъшканията на Лана допълнително засилваха възбудата му, която се учеше да контролира, за да не свърши бързо и му подсказваха, че поне малко й харесва. Доставяше удоволствие както на нея, така и на себе си, а то граничеше до полуда. Краката му трепереха, пръстите му дращеха стегнатите задни части на жената, впиваха се в бузите и я караха леко да крещи. Чувстваше се като откривател на нова необятна земя, чакаща да бъде култивирана от него и само от него. Знаеше, че след тази вечер няма да я види повече, но не го интересуваше. Важен бе момента! Сега и точно тук, под звуците на песента.
От външната страна на заключената врата, Майкъл стоеше със скръстени ръце, ухилен до уши. Всичко вървеше по план. Сега бе време да вкара своя в действие. С бавни крачки се отдалечи от еротичното ложе, за да присламчи поредната кукувичка в своето. Вечерта наистина бе паметна....

/Теди, продължавай сама. Може и да довършиш акта. Песента, която звучи - https://www.youtube.com/watch?v=w3mn7EC-skg Можеш да се сетиш кой я изпълнява :)/

Безумие- има ли нещо по- изящно от него? Толкова гротескно, могъщо, величествено... дръзко и великолепно. Размах на една душа, разкъсала обвивката си.... всяка твоя частица е като четка, напоена с кръв- черна, топла, хлъзгава... засъхваща бързо, толкова бързо, че веднъж стореното не може да бъде заличено. Но на теб не ти пука- ти си безумецът, запалил града, за да изпита извратения оргазъм на мащабното... слузестият незабравим вкус на непростимото, ти си извергът, зашлевил шамар на невинна девойка, тръшвайки я в постелята, разкъсал девствената й ципа с ряз- без извинения, без предистория... защото тогава тя е суха, тясна, свита в ужаса си......
Не, това не бях аз...
Не бях такъв, но съдникът ми- моята съвест непрестанно шептеше колко долно постъпвам- като първично животно, като безпринципен простак- такъв, заради който жените ни гледат с презрение, ако ги заговорим на бара... Но как да се отнасяш с жена като тази? Като с дама? Ооо, не. Тази тук искаше да се изчукаме; по- скоро аз да се възползвам от нея, отколкото тя от мен, защото надали бях най- ценният екземпляр тази нощ, който можеше да си придърпа.
Но се случи.
Шепотът на собственото ми възмущение заглъхна сред стонове, бучаща кръв, звуци от сокове, джвакащи по члена ми, въздишки и... музика.
Тази музика.
Този глас.
А прекрасната кучка разтвори краката си за мен, облъхваща ме с най- порочното и провокативно, заклеймено от всичко, което до сега възприемах във фантазията си като подход преди полово сношение.
Но какво от това? Стотици биха благодарили на мое място, че прескачат формалностите и последващите задължения за поне едно- две излизания. Аз си признавам, че надали при други обстоятелства бих поел сам инициативата с точно тази персона, но... богове, колко я исках.
Животински, неосмислено, непълноценно, първично, но я исках!
И тя правеше всичко наистина много добре- зарязваме факта, че тогава бях девствен и дори само да беше прокарала пръстите си, щях да съм размазан от кеф, че всяко нещо за мен беше ново, но тя беше наистина умела любовница! Този език... този перфектен захват, отработеното движение и натискът- идеално осезаем без да е болезнен; засмукването, проникването в устната й кухина без зъбите да одраскат най- чувствителната ми зона... слюнката, която да направи члена толкова влажен, че плъзгането да не опъва дразнещо кожичката... беше идеално!
Но онова, което ме влудяваше беше ритъма- тази музика, този глас- невъзможно беше да се отдам на усещането с някаква дръзка непозната, да загърбя вдървеността и притеснението, които можеха да скапят всичко, ако кръвта ми не беше възпламенена от песента...
Така сетивата ми се отпуснаха, възбудиха и копнееха за действие. Дори бях готов за втори пък след преждевременния ми край.
Лана беше наистина умела- до толкова, че искаше да поеме нещата в свои ръце, дори думите й "да ме направи мъж" прекрачиха границата на обикновената самоувереност.
Тези две неща ме раздразниха.
Оказа се, че не обичам да бездействам, не понасям да съм "отдолу"... и още с първия си път, макар и преждевременно изпразнил се в началото, щях да й го покажа.
Не му пукаше дали някой ще влезе, не ми пукаше кой е видял, че ме е последвала- не аз бях този, към когото щеше да има упреци- напротив!
Малката кучка се усмихваше в огледалото, пронизвайки ме с предизвикателно- изпитателен поглед.
Виждах как гърдите й се поклащат при всеки тласък, как пръстите й се извиват по мивката, как стиска зъби и премрежва поглед, щом забиех мъжеството си до край в нея... а тогава аз усещах някаква преграда... мекичка и топла, която сякаш исках да пробия. Вадейки го по- бавно главичката ми се отъркваше в малки грапавинки, които на моменти сякаш ме стискаха, опитвайки се да ме изцедят пак... беше божествено... В началото загубих всякаква представа за случващото се, но с неимоверни усилия се окопитих.
По цялото ми тяло минаваха тръпки на блаженство, всеки мускул със всяко стягане усилваше това чувство... можех да свърша още сега, на мига, но нямах това за цел... защо да бързам? Вече я бях сгащил..... Ръцете ми се плъзнаха по тялото й- запретнах полата догоре, бръкнах под блузата й, впивах пръсти силно- съзнавах, че е болезнено силно, във всяка извивка плът, която ми харесваше. Обвих врата й с длан, косата й галеше ръката ми, а ускореният й пулс блазнеше кожата ми... нямаше да издържа на това удоволствие дълго..
Извадих члена си и с ласкаво спуснах другата си ръка към задника й.
Не откъсвах поглед от очите й- тя беше любопитна какво ме прихвана, но вече го нямаше този надменно- изпитателен тон. Наведох се над тялото й, долепих торса си в гърба й- топлината на кожата ми я обви, а бесните удари на сърцето ми се блъскаха в нея.
Толкова нови чувства... толкова нови кътчета, които исках да докосна...
Разтърках с пръсти срамните й устни- не знаех колко силно трябва да е, движенията ми бяха нескопосани, но аз не задоволявах нея, а собственото си любопитство. Беше толкова мокро... хлъзгаво, топло... а кожата по ръба на влагалището й беше така мекичка...
Това ме влудяваше!
Притиснах се до нея, членът ми се опираше от външната страна на бедрото й, хладният въздух го галеше, изсушаваше соковете по него и целият изтръпвах от температурния контраст. Усещах пулсирането в топките и по целия ствол... кръвта се блъскаше в главичката... но исках да се опомня преди да съм свършил. Исках да поема изцяло контрола над себе си и да удължа това удоволствие.
Следях изражението на Лана, докато разхождах двата си пръста по нея без да прониквам. Тогава напипах клитора й- туптяш, настръхнал като перличка в меките устни на мида.
Очите на тъмнокоската се премрежиха и клепките й покриха ирисите й. Усмихнах се маниакално. Значи това било най- слабото място?
Започнах да въртя пръстите си по него, притисках го ту по- силно, ту ги прокарвах по цялата им дължина по него. Беше неумела импровизация, но й харесваше поне малко.
Лана изви врата и назад и аз зарових лице в косите й. Ароматът на възбудена жена ме побърка.
Засмуках врата й и без церемонии зарязах клитора и влетях с пръсти в мокрото влагалище. Можеше да вкарам три пръста, но се задоволих с два- исках да достигам възможно най- дълбоко. Там започнах да опипвам и изучавам детайлите на тази развратна кухинка- открих една издута зона, която притиснах и дори драсках, докато движех пръсти бавно, неумолимо...
други грапавинки дразнеха кожата ми, а зъбите ми продължаваха да вкусват топлия й врат.
- Не... не така...- простена Лана.
Притесних се дали не й причинявам болка, затова укротих напорите, но не спрях напълно. Въртях пръсти още и още. Вкарвах ги и ги изкарвах, докато тялото й се извиваше доколкото здравия ми захват й позволяваше.
Накрая тя пусна мивката и хвана твърдия ми член. Дланта й ми се стори ледена и аз изстенах. Бях почти сух и ме болеше малко, затова пуснах косата й и хванах китката й. Отстраних я от себе си, продължавайки да блъскам с пръсти във вагината й. Въздишките се превърнаха във вопли. Мускулите вътре взеха да се стягат, обвивайки ме алчно, сякаш ме всмукваха.
Не знаех как мога да я докарам до оргазъм, не знаех дали ще успея, но желанието ми да проникна пак в тази мека тъкан надделя и аз просто го направих...
Рязко, болезнено и за мен, и може би за нея... не можех да разпозная кои стенания са от удоволствие- вече не гледах образа в огледалото, а просто обвих кръста й с ръка, докато онази, допреди малко шареха из мокрото й местенце доближих до лицето си- исках да видя какъв е аромата... вкуса...
Беше несравним... уникален... нямащ аналог с нищо познато... облизах пръстите си. Беше сладко- тръпчиво... влудяващо порочно...
Вече не можех да се контролирам- прокарах влажната си ръка по бедрото й, по настръхналите под блузата зърна и просто се движех.....
Чуках я бясно... пот изби по тялото ми. Имах чувството, че ще се взривя.... Пенисът ми изпълваше цялото пространство вътре и едва сварвах да го изкарам поне до половината преди да го забия пак.... и пак.... и пак.... Не знам колко песни се смениха, не знам какво звучеше в момента... в ума ми беше само онзи глас...
Неописуемо!
Почти подмествах жената пред себе си. Стисках зъби като подивял, ръмжах, щом нейните стонове галеха слуха ми...
Дали щях да съжалявам после?... не... надали мога да съжалявам за неща, които съм направил добре.
Но ме жегна мисълта какво да правя, след като не мога да контролирам и да усетя свършването си... нямаше да мога в този върховен момент, в който мозъкът ми ставаше на розова пихтия да реагирам....
Но дори и това не можех да осъзная в момента... толкова беше хубаво....!

Собственото удоволствие е по-желателно от което и да е друго. Хората сме такива създания, че гледаме първо себе си. Егото приема формата на второ лице, на втора фигура, загнездваща се в същината ни, залепяща за клетките, обвиваща ги като смъртен саван, лепкав, слузест, мокър. Като лекоплас, като стикер захваща тъканите, а ако искаш да го махнеш няма да успее напълно. Все някакви частици ще останат, за да подбутват този нескрит шувенизъм към собствената си натура, точно в подходящия момент. При едно полово сношение ако сърцето е затворено, заключено, то не е любов. Тогава приема смисъла на животинското самовкупление, с единствената разлика, че целта не е производство на поколение. Лъст, тя е водещата, тя подтиква сърцевината да действа. Тя те хваща за ръката и с дяволита усмивка те завежда до пристана на изкушението, толкова първичен в своята наситеност, че органите почват да кипят, да бълбукат от нарастващата възбуда. Трябва да им се отдадеш ако не искаш да изригнеш като вулкан без почва. Не можеш да стопиш това сърце. То няма да се отдаде напълно. Не и когато срещу ти, източника на удоволствие е някой безлицев. Да, той има лице, но не това лице търсиш. Твоето мечтано е някъде далеч забулено сред плащ от прозрачна коприна. Можеш да го усетиш, но не и докоснеш. Можеш да го помиришеш, но не и опознаеш. То остава призрачен блян, съществуващ само в най-смелите ти представи. Като призрака, който знаеш, че е някъде тук, но не можеш да го видиш. Контурите са неосезаеми, недоизпипани и само едно чувство за присъствие остава да топли иначе закоравелият ти организъм. Понякога виждаме това, което искаме да видим, понякога искаме да видим, това което не виждаме, а понякога си отваряме очите за истинските и ценни неща, за които си заслужава да прогледнем !
Но кога? Къде и след колко време? Няма смисъл от чакането. Понякога то може да е убийствено. Понякога може да ни отведе до най-тъмните кътчета на душата, която стои мирно и кротко чака...чака за съвършенството....
Съвършенството не съществува. Тарен не вярваше в него, затова взимаше най-доброто от ситуацията, обладан от някаква сила свише или пък напълно човешка, която обаче в умът му придобиваше божествено влияние. А ключът за него е някъде там, зарит под многопластовия пясък и на теб са ти нужни години, за да го изровиш. 
Тласъците му продължаваха да бъдат все така свирепо разкъсващи, без да е прекалено. Макар и неопитен, улучи някаква златна среда между сладката болка, която кара крайниците да изтръпват, зъбите да стискат, а стоновете да прерастват в писъци, но също толкова всеотдайно да им се отдават, поглъщайки цялата тази болка. Болка, раздираща вътрешностите, наводняваща утробата. Тя бе като малък океан, бурен от стихващите и разрастващи се вълни. Лана попиваше всичко що й се предложи, а той...той потъваше все повече и повече от другата страна. Онази тъмната, злокобната, изваждаща на повърхността всички онези малки, скрити, горчиви желанийца, стигащи до перверзията. Дали той обладаваше жената, или другата обладаваше умът му бе спорно, но със сигурност при нормално обстоятелства не би реагирал така. Не можеше да се познае. Образа в огледалото му бе някак си непознат, далечен, дори леко плашещ, но в същото време толкова му харесваше. Онзи глас...онзи глас, все така нестихващ в главата му изкара от него най-черните части на душата. Даде им свобода, направи ги цар на ситуацията - първични, дори грозни, лукави. О, как само му харесваше....да се чувства жесток, да се чувства доминиращ, да се чувства...жив.... 
Рязко, едно след друго, вкарваше мъжеството си в нея, блъскайки задника й в себе си. Меката кожа сякаш се вдлъбваше в него, за да му угоди. Екстазът нарастваше все повече и повече като взривна вълна от наситени емоции, приплитащи се една с друга. Сменяха се толкова често, че зачестяваха дъхът му, повишаваха температурата, тресяха селият му неспирен от нагон труп. Пронизващо. Пак, и пак, и пак, и така до края на света. О, да, това бе края на познатия му до сега свят и началото на един нов, в който може да бъде себе си или поне така мислеше. Стенанията на жената стигаха връхни точки, ноктите дращеха мрамора на чешмата, а вратът й се извиваше като змия под тласъците на мъжката сила. Опияняваща пот, по-сладка от нектар се стичаше по телата им, ароматизирайки ги с парфюма на похот и еротика. Грубо настъпателните движения го довеждаха до самозабрава, до един постоянен сеанс на гротесково- прекрасното. Толкова хубаво, толкова топло, толкова горещо, толкова мокро, толкова аморално...
Осанките им придобиваха пъклени нюанси под звуците на шумотевицата извън тази любовна бариера. В един момент, красавицата се отмести от него и се обърна. Скачайки върху мивката, тя разтвори краката си в готовност и без грам колебание Мареил се намести между бедрата й, потъвайки наново в този жарък океан. 
В този момент всичко бе изчезнало - задължения, бизнес, добър тон, обществено състояние, шибаната бюрокрация на самия живот. Всичко се стопи под воплите на женските стенания. А сблъсъците му, поемащи се от интимните части, подвластни на безвремието, бяха толкова пленителни - като ново луксозно бельо или нова, скъпа пура! Ситуацията не бе от романтичните, нито такава, каквато би разказал някой ден на внуците си, но пък горещината, тази нестихваща лава си заслужаваше мигновеното изолиране от действителността. Равномерното движение на таза му го докарваше до полуда, но само когато Лана започна да движи нейния за допълнителен усет, Тарен се вкопчи за раменете й, неиздържащ на еуфористичния адреналин. Чувстваше как кръвта му все повече слиза надолу, а пенисът му болезнено набъбва. Прекалено болезнено. Не можеше повече, това бе неговия знак, че е дошло точното време, че просто трябва да се отпусне. Схванала какво следва, жената се дръпна рязко, освобождавайки се и хвана членът му, като почна да го мачка и стимулира. В един заветен миг, хубавецът изхвърли обилно количество семенна течност, която опръска оголената й долна част на корема. Залюлявайки се, се облегна на стената. Едвам стоеше прав, а краката му всяка секунда бяха готови да откажат. Това, което изпита бе превъзходно, неопределено, като ток пуснат по гръбнака му, като облива на морето, като екстаз, но най-вече бе безумно! 
Отне му доста време да регулира дишането си, а пенисът най-накрая да се смали до нормална величина. Девойката изми напръсканият си корем и смъкна полата си надолу, закривайки каквито и да е следи от сексуалния акт. Взе бикините от земята и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото му. Доближавайки се до него прошушна в ухото му:
-Ще разбиеш доста женски сърца, Тарен Мареил.
Отключи вратата и напусна тясното помещение с доволна и мазна усмивка, оставяйки го сам. Преминавайки през Майкъл му хвърли един поглед, на свой ред той кимна с глава и също се ухили. Когато нашият герой се върна в основната част на заведението, с румено лице и доста отпаднал, не я видя никъде. Беше си отишла, така както си замина и девствеността му. В този момент не мислеше дали я бе отдал на подходящата, дали бе редно или не. В далечината видя Майърс, който бе притиснал Джили тайно в стената и я целуваше, а тя отвръщаше на милувката му за изумление на всичките му колеги. Явно бе попаднала в паяжината му, така както той попадна в тази на приятелката му по-рано. Но някак си не се чувстваше използван, не се чувстваше изигран. Чувстваше се като мъж! Вечер, която винаги щеше да остане в паметта му, като първа крачка към възмъжаването. Нощ, която даде нова представа за бъдещето, в което му предстоеше да навлезе. Трябваше да се подготви, защото следващите месеци от живота му щяха да бъдат по-бурни и от гръмотевични облаци, а една случайна среща щеше да покруси съдбата му така, както никога не е очаквал.... 

СТОП НА ИГРАТА НА ТАРЕН!