Гостилницата

First topic message reminder :

Разбира се, че това е мястото, на което се събират учащи и ментори, за да подкрепят телата и умовете си с храна. Най-често продуктите се отглеждат в самата местност и менютата са винаги богати. В края на залата се намира бюфета, а в останалата част са наредени многобройни дълги маси. Тук винаги е пълно.

Но нея вече я нямаше и думите му се разнесоха като ненужно ехо във въздуха.
-Лош си. - сопна му се Роза.
И наистина може би прекаляваше. А може би не. Кой знае какво се въртеше в главата му, дали съжаляваше и дали красивата блондинка щеше да му липсва. Изведнъж детето се изказа отново недоволно:
-Защо всички ти казват да се грижиш за мен? Може да съм малка, но ако искам мога да срутя сградата с основите.
Доби кимна в съгласие, като издаде няколко звука.

- Да се грижа за теб? Че кой го е казал това? Maй не помня...
Бях се замислил и изключих всичко случващо се около мен.Първо Лаура, сега и Арадел си тръгна...постепенно оставах сам.Ами и ако Роза изчезнеше?Не!Не исках и тя...

- Трябва следващият който го каже, да го попитаме.Но, може би е защото изглеждаш мъничка, но не познават силата ти.Ооо да, силата ти!Ако знаеха каква малка бомба си и колко лесно се пали фитила ти, щяха да бягат надалеч!Хахах!
Нахранихме се.Дори, може би твърде бързо.

- Някакви идеи какво да правим? Днес не ми се учи, а Хейз надали ще се радва да ме види...

-Грешиш. Той не е такъв. Не би те обвинил за смъртта на Лаура. По-скоро да обвини себе си, че не е дошъл с нас.
Роза стана от масата, взе купите и отиде да ги остави на бюфета. Нарочно го направи, за да може да остави Аш за малко сам в мислите си. Той не трябваше да се упреква и укорителния поглед на дракончето му казваше същото. Когато малкото момиче се върна при него скочи и седна на самата маса.
-Всъщност като се замисля да пропилеем този ден в тренировки наистина не е добра идея. Няма да е лошо да се развеселим душевно и физически. Предложения казваш....
Тя сложи малкото си пръстче на долната си устна и се замисли.
-Амиии....може да се разходим из града или пък в Летящия град. Или пък ако искаш може да попътуваме в някоя друга страна и да се върнем вечерта. Какво ще кажеш?

Замислих се над думите на момичето.Наистина Хейз не бе виновен за смъртта на Лаура, но това не пречеше да си го изкара на някой.Нали?
Роза изчезна за малко, като ме остави сам на масата.Замислих се за бъдещето си, за това какво ще правя от тук нататък и какво ме очаква.Естествено единствено можех да предполагам, но се надявах че няма да загубя още някого.Чувствах се странно.Не изпитвах желание за нищо.Нито ми се ходеше някъде, нито ми се правеше нещо.Просто ме обзе една такава тежест, която искаше да ме затисне към земята докато не изчезна.Сякаш след като загубихме Лаура, загубих част от себе си.Или поне, онази част която ме караше да живея или да се боря.
Ето че малкият ангел влетя на масата с гръм и трясък, като се стовари върху нея.

-Амиии....може да се разходим из града или пък в Летящия град....

- Летящ град? - повторих думите на Роза. - Че има ли такива места тук?
Все още не бях наясно с много от нещата по тези земи, тъй като не си позволявах да излизам много.

Тя скочи от масата.
-О, да! Има и е много красиво. Има храмове, планини, езера и какво ли още не. А знаеш ли кое е най-хубавото?
Аш поклати глава.
-Че няма навалица и не е шумно. Искаш ли да отидем?

Кимнах към малкото момиче и грабнахме заедно ръцете си, затичвайки се към вратата.Малкото и драконче покорно ни последва, прелитайки близо до нас.Излизайки на слънчева светлина, нещо в мен се промени.Сърцето ми затуптя бързо и докато все още радостната ми усмивка не слизаше от лицето ми, аз се обърнах към Роза с думите:
- Всъщност, не.
Въпреки че Роза беше толкова въодушевена от това че ще се разходим до друго място на което поне аз не бях ходил, не издържах.Отпуснах ръка и инстинктивно прикрих лицето си.Изведнъж не издържах на напрежението което ме натоварваше и се свлякох на земята плачейки тихо.Само тихото ми хлипане издаваше състоянието ми.Сълзите бързо попиваха по дрехите ми.Роза се спря до мен и не знаеше как да реагира в този момент, аз също.Просто отпуснах душата си за първи път пред някого, показвайки чувствата си, пренебрегвайки най-вече това за коеото ме мислеха всички.

- Нека...нека отидем при учителя ми.Само така ще се успокоя...

За мой най-голям късмет, успях да се измъкна от лапите на Шейн. Докато лежеше върху мен и почти ме бе стъпкал с големите си лапи, успях да освободя едното си рамо и да се плъзна назад. След много молби и увещания че ще го нахраня, всичко прие нов вид. Шейн се кротна и зачака новата си по-голяма доза храна.
Излязохме от стаята тихомълком и преминахме необезпокоявани през коридорите. Беше почти време за вечеря и повечето ученици и учители явно бяха се загнездили в Гостилницата, където отивахме и ние. Все пак Шейн не беше много дребен и трябваше да го вкарам там, без да забележи никой от по-висшестоящите в Гилдията. Когато наближихме, дадох знак на котето да ме изчака отвън, за да огледам какво е положението. Когато отворих вратата на Гостилницата и влязох най-спокойно вътре, Шейн обаче не ме послуша. Той промуши глава през процепа на вратата и се заогледа. Мириса на вкусна храна го подразни и искаше да скочи направо вътре и да се нахрани.

- Не, не, не... - скарах му се и избутах голямата му муцуна през вратата. - Стой вън ако искаш да ядеш!
Затворих след себе си и се обърнах към хората. Наистина щеше да ми е трудно. Почти всички маси в единия край бяха заети - най-вече тези до бюфета. За мое щастие няколко от масите до вратата все още бяха свободни и може би щях да успея да промъкна тигъра покрай тях, прикривайки го умело. С бързи крачки се запътих до храната която трябваше да си сервирам сам. Взех две широки ама наистина широки чинии и ги замъкнах към масите с храна. В едната сложих две големи свински пържоли от бут предназначени за Шейн, а в другата сложих топка картофено пюре, малка бучка сирене и две шишчета. Взех и една голяма питка хляб, прибори и кана с вода и се запътих към най-далечният ъгъл. Намираше се непосредствено до входа, като тръгнеш по самата стена. Нямаше никой и бе съвсем удобно място за криене. Оставих двете чинии от единия край на масата, като мислех да седна от външния, за да прикривам котака с тялото си. Огледах се отново около себе си и останах доволен - никой не ме наблюдаваше. Дори, мислех че никой не ме забеляза. Отправих се към изхода и след около минута стоях пред вратата. Хванах дръжката и леко я натиснах надолу. Проврях главата си през отвора и извиках тихо:

- Шейни? Къде си момче? А-а-а! Добър ден, господине!
Ужас! Скочих и отворих вратата широко. Покрай мен минаха мъж и жена които видимо бяха изгладнели. Мадамата беше сладка - младичка, с една розова косичка, досущ като цвете. А мъжа който бе с нея...абе не приличаше много на мъж! Един такъв...син! С руса коса, светли дрехи и навсякъде бе накичен с камъчета. Че и женски обеци имаше даже! Ужас!
Двамата не ми обърнаха особено внимание, докато се усмихвах дебилно, сякаш бях техният портиер. Изчаках ги да изчезнат в тълпата и отново се подадох навън.

- А, ето къде си момче!
Хванах го за каишката и го дръпнах навътре, като стоях в приведено положение. Затворих вратата като се постарах да не затисна опашката му и го поведох между масите.

- Ела тук, хайде! Искам да си много тих. Видят ли ни, вместо ние да ядем пържоли, те ще ни изядът. Мен с парцалите, теб с козината!
Но на Шейни не му пукаше. Ама изобщо! Явно усетил се на къде вървяхме, направо си ме задърпа към масата изгладнял! Когато стигнахме, дори скочи отгоре и с предните си лапи и ми се наложи да го издърпам с цялото си тяло. Леле колко тежък беше! Взех едната му пържола и без да му давам вилица и нож, му я подадох в устата. Внимавах да не захапе и ръцете ми, за това направо я хвърлих на пода. Тигъра я захапа лакомо и се скри под масата. Сви се на кълбо и започна да облизва вечерята си.
До тук добре! Прекрачих пейката и се настаних отгоре и. Дръпнах чинията с моята си вечеря пред себе си и взех вилицата и ножа. Размесих картофеното пюре със сиренето и разделих месото от шишчетата. Поднесох няколко малки хапки към устата си, опитвайки от всичко. Ама че вкусотия!
Понякога поглеждах надолу за да видя как е тигърчето на Арадел и останах доволен. Кротко стоеше отдолу и си дъвчеше месото.

Кротко? Горкият, наивен Аш. Нямаше нищо кротко в Шейн и едва ли някога щеше да има. Това може би беше най-непослушният домашен любимец съществувал някога. Да не говорим, че стомахът му изобщо не беше пълен. Все пак две пържоли са напълно достатъчни за човек, но за тигър? Think about it! Голямото коте глозгаше останалият му кокал под масата, като покривката от време на време се поклащаше. От време на време минаваха ученици покрай тях и учудено забиваха поглед към леко тресящата се маса, а временният собственик се хилеше и измисляше поредната глупост, за да отърве кожата. Животното се кротна за момент и момчето можеше да се наслади на собствената си вечеря. Но всъщност Шейн беше проврял муцуната си под плата и сега наблюдаваше минувачите. Те вече не му се струваха сочни и вкусни, но все пак търсеше нещо друго, с което да се засити.

-Какво ще желаеш, красавице? - усмихна се готвачката на Кейтлин. Тя беше толкова сладка с розовата си коса и сините очи. Истинско бижу.
-Една млечна салата моля.
-Сериозно, Кейти, много малко ядеш.
-Напълно достатъчно ми е. Ти защото се тъпчеш с каквото ти дойде си почнал да пускаш корем.
Скай ахна и почна да си оглежда фигурата, въртейки се около себе си.
-Искаш да кажеш, че съм дебел. Дебел ли ме наричаш.
-Хахаха... - засмя се колежката му. - Стига си драматизирал, принцесо. Нищо му няма на тялото ти.
Кокетният мъж, който обичаше да поддържа славата си на красавец се успокои, усмихна се и пое чинията си със свински бут и извара за добавка.
Двамата учителя се отправиха към масата си, а скрития звяр точно това и чакаше. Вече фокусирал месото, той направо изблъска яростно масата, като я събори и част от храната падна върху земния маг. Тигърът се затича с всичка сила към плячката си, като плашеше хората. Някои избягаха, други пищяха, девойки скачаха по столовете. Настана пълна олелия.
-Нееее... - извика Аш, но нямаше кой да го чуе.
Кейт видя на къде се е затичал и веднага разбра какво иска. В това време Скай се смееше за поредната глупост и някак си остана сляп за случващото се. Тя го потупа по рамото.
-Скай.
-Да, сладко.
-Търсят те.
Младата жена се отдръпна, а когато блондина се обърна съзря тичащият към него тигър.
-Ама аз го познавам.
В следващият момент Шейн се хвърли към него и мъжа се ококори. Тъкмо щяха да се сблъскат, но мага се наведе рязко и звярът прехвърча над него, като се строполи меко на лапите си. Бързо се обърна и зае ловуваща поза. Ръмжеше.
-Стига бе, Шейнчо. Ние се знаем, приятели сме.
Хубаво щеше да бъде ако животното разбираше какво му говорят, но такава опция нямаше. Нахвърли се отново и хубавецът се зае да отбягва нападенията му. Подскачаше наляво, надясно, нагоре, на стол, на маса, после пък клякаше и през цялото време държеше стабилно чинията си, като не позволи и на трошичка да падне от нея. Накрая се ядоса и взе, че скочи върху него. Обязди го, а тигърът взе да се мята на всички посоки. Скай беше като тореадор върху бик. Но тъй като котето не преставаше, той пое чинията с другата си ръка, хвана муцуната му и централно я заби в нея. Чак тогава Шейн се кротна и тупна по корем.
-На ти.
Той стана и се изтупа, а гладният тигър облизваше изварата от себе си и дъвчеше бута. Лайт се доближи до него и каза с висок глас, така че всички да я чуят:
-На кого е това животно?
Всички очакваха виновникът да си признае.

Време беше да се изнасям. Въпреки че сигурно щеше да ми е трудно, на дали някой бе видял от къде изскочи тигъра. След като Шейн не чу молбата ми за да спре, се захванах да се спасявам. Приближих се до блок масата от където всички си взимаха храна и си напълних една чиния обилно с пюре и сирене. Докато го правех, чувах ръмженето на тигъра зад себе си и писъците на бягащите хора. Ужас! Не смеех да се обърна. Дори само като го слушах и ръцете ми трепереха. Даже, за малко да си разсипя пюрето по пода.
Както и да е! Не ми пукаше чак толкова или поне го давах по-важен от другите в момента. Изчаках всичко да утихне зад мен и все едно нищо не се бе случило, се обърнах назад. Не поглеждах към котарака изобщо, а ровех старателно с вилицата си в чинията. И така, докато не чух някой да крещи на около метър от мен :

- На кого е това животно?

Мамицата му! Така ми се искаше да изпсувам сега, макар че от години не го бях правил. Май, от детските си години още. Замръзнах на място от страх, да не би случайно това изречение да бе отправено към мен. Постоях така секунда и след като не чух второ изречение, погледнах бегло към мъжа. Пусти му кърък, това беше онзи, който едва не се преби в мен на вратата! Опитах се да се стегна и вдигнах гордо глава. Знаех си че няма да се усетят че аз бях с Шейн и продължих да вървя напред, право към изхода. Държах чинията пред себе си, като ровех отново с вилицата в нея. Мачках сиренето на каша и го размесвах с пюрето. Когато създадях хубава консистенция от която да ми се прияде, грабвах малко с вилицата и я поднасях към устата си.

- М-мм, че вкусно - мрънках си под носа, опитвайки се да не обръщам внимание на околните.
Бегло погледнах пред себе си и останах доволен. Приближавах се все повече и повече към вратата. Само няколко крачки ме деляха от спасението и няколко от наказанието. Надявах се да не са ми толкова криви краката и да се върна назад, вместо да избягам сполучливо. Може би имах около още една минута, в която никой нямаше да ме заподозре. Но се опитах да бъда хладнокръвен, като нито забързвах крачката си напред, нито я забавях. Вървях си спокойно и самодоволно се тъпчех с пюре и сирене.

Аш се опитваше да се измъкне незабелязано и почти беше успял, но за очите на двамата учители това хич не си беше незабележимо. Първо, докато всички бяха в паника, само той вървеше спокоен и си ядеше, все едно нищо не се е случило. И второ - на Скай му се стори познат. Като, че ли го беше виждал един-два пъти с Арадел, а това бе нейния тигър, а нея вече я нямаше. Оставаше само едно логично обяснение. Че малкият й съквартирант се грижи за любимецът й в нейно отсъствие.
Той кимна с вежди на Кейт към момъка и тя веднага разбра какво има предвид. Обърна се в посока към вратата, на където се беше запътил Ашчо и се провикна.
-Ти!
Земният маг замръзна в крачката си без да се обръща.
-Да ти, зеленокосият!
Сгащен. Точно така се почувства героят ни и се обърна.
-Аз?
-Точно ти! Това е твоето животно, нали?
-Мое?
-Твое е! - продължи сигурно красавицата. Вече беше убедена.
-Ама аз такова...
-И какво предлагаш да правим сега? - попита русокосия, давайки шанс на създалия неприятности да даде сам предложение.

Сгащен, ама друг път. Ако тези двамата си мислеха, че ще се предам толкова лесно, се лъжеха жестоко!
Въпреки че бях навел виновно глава, довърших стойката си като захапах поредната вилица пюре в устата си. Замлясках доволно и преглътнах след около секунда. Е, не успях да изляза от вратата, но се върнах към тези които ме бяха заловили на местопрестъплението. Погледнах ги. Първо мъжа, после жената и... Бинго! Това бяха онези двамата, които ми се изпречиха на вратата, когато исках да вмъкна Шейн. Оставих чинията си с храна на една от все още оцелелите маси и заявих гордо :

- Като си мислите че е мое това животно, защо то остана вън, когато вие точно влязохте? А? Или може би е ваше?
Бях готов на всичко, за да се измъкна. Дори, да лъжа като долен...вампир! Все пак, нямах документи за котака и малко трудно щяха да го свържат с мен. Приближих се до мацката и направих няколко движения с ръцете към нея, все едно я ръгах с нож. Ту с едната ,ту с другата ръка.

- Ха-хаа! Хванах ви! Може да си вземете котето обратно и да си почистите! А мен, мен не ме бройте!
Тъкмо се извърнах отново назад, за да се измъкна подобаващо, ала чух прокашлянето на онзи, окиченият с обеци. Сега пък какво искаше?

- К'во пък сега? - извиках, обръщайки се към него! - Не ми вярваш ли? Ето! Ще ти докажа, че тоя котарак не е мой! Та аз, дори не му знам името! Ето, гледай!
Този път, Шейн бе моята цел. Надявах се котака да бъде така добър и милостив към мен, че да ме опази цял. Е, не ме изяде той, ама тези определено не ми мислеха доброто. Наведох се на земята като свих единия си крак и започнах да го викам, като понякога и потупвах по земята, сякаш виках улично куче. Мамка му, дано само не дойдеше да ми души ръката!

- Ела тук, момче! Чу ли? Ела тук! Лиско, хайде мойто момче, ела ще ти дам саламче. - и тогава ми дойде гениалната идея, да го викам с различни имена. Надявах се да не улуча някое негово старо, останало му от някой друг собственик преди Ари. Поех въздух, задържах го около секунда и започнах да изреждам - Хайде ела тук! Шарко, Джони, ела тук Бобо...

Шейн се обърна към Аш и го изгледа, наостряйки уши, но тъй като думите, в случая имената, с които се обръщаше към него му бяха непознати, а и бе твърде зает да дъвчи месото, в лапите му, се обърна отново и продължи с вечерята си.
-Бобо? - повтори Скай. Хич не му отиваше това име. Шейн му пасваше перфектно и тъкмо когато земният маг си помисли, че е спасен, през вратата премина Бишъп. Явно бе време и за неговата вечеря. Той видя бъркотията, а после и трите му познати лица. Приближи се до тях и попита:
-Какво е станало тук?
Но преди въздушните елементалисти да му отговорят той видя тигъра.
-А, и Шейн е тук.
Той потупа Аш доволно.
-Браво момчето ми. Виждам, че добре се грижиш за него, докато Арадел я няма.
До тук с деликатната лъжа на зеленокоско. Кейтлин го изгледа лошо и строго:
-Не бил твой, така ли?
Аш се ухили виновно и сконфузно, с широка двайсет и четири каратова усмивка, показвайки и последният си бял зъб.
-Да не е направил нещо.
-Ученикът ти вдигна гостилницата с краката нагоре.
-Не бях аз, той беше. - посочи животното, което напълно необезпокоявано глозгаше вече останалия кокал.
Хейз поклати глава. Защо ли не се учудваше.
-Почвай да чистиш. - заповяда красавицата на героят ни, като показваше, че няма да приеме отказ като вариант, нито пък ще успее да се измъкне. В случая менторът му нямаше как да му спаси задника. Колегите му бяха в правото си. Наистина всичко беше една голяма бъркотия.

- С-сти... - опитах се да възразя, но когато видях строгия поглед на г-н Бишъп, просто им обърнах гръб на всички. Оставих чинията с недояденото си картофено пюре и се запътих към обърнатите маси. В единия край на Гостилницата забелязах да се мандахерцат няколко метли и отидох да си избера някоя. Не че имаше значение каква ще е, но все пак нямаше да чистя всичко с ръцете си. Взех една по-лека и се върнах при Шейн. Той вече беше доволен от закуската си и се бе излегнал под една от масите. Единствено го изгледах сърдито и го подминах. Бях му малко бесен заради това което направи, но все пак той бе диво животно, което на дали щеше да се съобрази с желанията ми, да бъде кротък.
Опитах се колкото можах да оправя всичко. Обърнах масите, по местата им, забърсах няколко от пейките които се търкаляха покрай тях и ги поставих на мястото им. След като почти приключих с всичко, погледнах към Шейн, който все още си стоеше под масата. Посочих му изпадалата храна по пода и го скастрих :

- Какво си мислиш? Че ще ти чистя всичко ли? Ти си виновен, ти си събери боклуците!
От погледа му нищо не разбрах. Глупав и ... кучешки. Въпреки че не бе четериногият приятел на човека, Шейни ме гледаше с големите си красиви очи, все едно изобщо не ме разбираше какво говоря. Е, примирих се и с това. Изпуфтях недоволно и хвърлих метлата, към мястото където стоеше преди броени минути. Запретнах ръкави за да не изцапам блузата си и започнах да събирам от пода изпопадалото месо, зеленчуци и всякакви други гадости с които се сервираха в Гостилницата. На няколко пъти ръцете ми бяха пълни с всевъзможни видове храна и ми се налагаше да ги изхвърлям в коша. Когато пооправих всичко, отидох до тоалетните, измих ръцете си старателно и се върнах отновов залата при другите. Двамата учители нещо обсъждаха с г-н Бишъп. Преминах покрай тях и се приближих до тигъра на Ари. Хванах нашийника му и го дръпнах да тръгне с мен. Когато се запътихме към изхода, преминах точно покрай онзи тип, който бе накичен като коледна елха.

- Готово! - извиках му, за да може да ми обърне внимание - Приключих с бъркотията и се изнасям! Здраве да ви е !

Дори не изчаках отговора му. Направо се запътих към изхода, като наказано в училище дете. Погледнах към Шейн, който вървеше точно до мен с наведена глава. Потпупах го леко и зарових пръсти в козината му. Въпреки че беше като едно голямо дете, наистина бе сладък. Едно голямо коте!

Спах! О, Елисандра...Дааа!!!
Но когато се събудих, изпитах адски глад. В момента в който отворих очите си, станах, облякох си първите дрехи, до които се докопах и хукнах право по коридорите.
Пристигайки в Гостилницата, осъзнах че е все още рано. тъкмо бяха изкарали първата храна за гладните ученици и учители, която все още пушеше в тавите. Имаше вече няколко насядали дребосъка по масите, което ме караше да се радвам че не съм първият натрапник тази сутрин. Минах през бюфета и си взех една по-голяма чиния. В нея наслагах няколко пресни кифлички, две пържени яйца и малка бучка сирене. В купичка си напълних кисело мляко до самият и връх, сложих и две лъжици мед отгоре му и се запътих право към най-близката маса. Настаних се на нея и оставих храната пред себе си.
След петнадесетина минути закусих и върнах отново приборите там, където всички ги оставяха за да бъдат измити. Поех право към г-н Бишъп, за да го навестя. Не знам дали днес щях да се обучавам, но все пак трябваше да проверя какво се случва и какво ще правя. Надявах се, само да не ходя пак на някоя мисия.
По пътя си мислех за Шейн. Дали беше добре? Надявах се. Но, все пак, го бях оставил в ръцете на учител...на дали щеше да го пръждоса от живота си с лека ръка. А и той му се зарадва...за два дни липса, надали щеше да се побърка от грижи за него. Може би трябваше да отида, да видя как се справя с големия котак...

Някой може ли да познае, какво реших да правя, докато Роза се прибере? Мисля, че няма смисъл дори да го казвам.
Но, да. Прави сте. Отидох да хапна. Закуската бе най-важното ядене и нямах никакво намерение да я пропускам. А след снощното изтощаване на тялото ми, изпитвах особено голямо желание да напълня стомаха си с храна.
Влизайки в гостилницата, зяпнах с уста. Навсякъде имаше хора. Дори, не виждах празно място на което да се настаня.

- Какво става тука, бе?! - запитах себе си.
Наистина имаше много народ. Човек до човек, че даже имаше и по двама на стол. Ами за мен?!
За мен - храна!
Отидох до бюфета и си взех една чиния, която мислех старателно да напълня с хапване. Реших да опитам нещо по-интересно. Сложих от единия край запържени парченца салам, две пържени яйца, няколко парчета бекон, препечена филийка и една голяма чаша с айран. Обърнах се и затърсих свободно място на което да седна. Видях едно далеч в залата. Запътих се с бърза крачка натам, надявайки се някой да не ми открадне мястото. Но когато приближих, останах разочарован. Някой старателно си бе зарязал багажа на мястото, надявайки се никой да не му го вземе. Огледах се, нямаше никой наблизо. Единствено едно малко момиче стоеше на съседният стол и лакомо ядеше корнфлейкс с лъжица, по-голяма от устата и. Наведох се до момичето и я потупах по рамото.
- Извинявай, някой седи ли тук?
Дребосъка се извърна и ме погледна. Първоначално, малко се стреснах от физиономията която бе направила. Хлапето имаше доста гъсто окосмение над очите, допълнено от очила с доста големи и дебели стъкла.
- Да, батко ми седи тук! - извика детето, като остави едната си ръка върху чантите.
Батко и...да бе! Тия вафли съм ги ял! Сигурно си е оставила сама багажа и не си даваше мястото, защото е малка, алчна и злобна. Въпреки това, реших да се пробвам с хитрост.
- Е, добре де...а батко ти, кога ще се върне?
- Ето ме! Проблем ли има, Мише? - чух боботещ глас зад себе си.
Когато се обърнах, си изкарах акъла. Пред мен стоеше един двуметров исполин с досущ същото лице като на момиченцето. Очила, вежди, пъпки...всичко си имаше. Бяха като две капки вода, само че, едната капка която стоеше в момента пред мен, беше дооооста по-голяма.
- Този иска да ти вземе мястото! - нареди ме момиченцето.
- А, не-не. Вече не искам. Мерси. Дръжте си го! - отвърнах към момчето и се отправих към бюфета.
Зад гърба си чух ръмжене, наподобяващо на гърления звук, който издават гладните мечки. Честно казано, очаквах исполина да се стовари върху гърба ми и да ме премаже като настъпана филия с масло. За мой късмет - оцелях.
Отидох право до бюфета, където всички се нареждаха за храна. Застанах в единия му край и оставих чинията си отгоре. Чашата с айран държах в ръка и често отпивах от нея. Докато се хранех, обмислях плана си за деня, с вперен поглед през прозореца.

Е на това му се вика лош късмет. Сякаш всички от предната нощ сега бяха със стържещи кореми, които умоляваха да бъдат запълнени и поради тази причина, гостилницата бе препълнена. Рядко всички се изсипваха на куп, но тъй като никой не бързаше да тренира днес, поради вчерашния празник, сега всички се бяха изтъпанчели на едно. Когато се откриваше някое свободно място, то почти моментално биваше заето от нов пристигнал, а нашия Аш се задоволи да яде на крак, поради липсата на свободни маси. Излишно е да казвам, че не беше особено приятно, особено за такъв обилен обяд. Ако бе някой сандвич или закуска иди дойде, но месното му плато изискваше своето и стърченето на крака не беше за предпочитане. Уви, все още не зърваше място, на което може да седне.
До момента, в който един мъж не привлече погледа му. А той го привлече нарочно не случайно. Младежът видя махащата ръка, примамвайки го към една от масите в центъра на столовата. На нея имаше само един човек, а столът срещу него бе празен. Аш напрегна спомените си и се сети, че го беше видял и снощи да излиза от кабинета на Ив, преди самият той да отиде там. Черната му съвсем леко синееща се коса, червените очи и суровото изражение се забелязваха от километри. НО въпреки всичко сега той изглеждаше радушен и привикваше земният маг да се присъедини. Макар че не го познаваше официално, зеленоокия не се замисли за дълго. Взе подноса си и премина през останалите членове на гилдията, като се спря като ученичка пред достолепния мъж.
-Заповядай седни. Не се чуди.
Аш обмисли малко предложението му и накрая се настани на празния стол. Интересно защо никой не смееше да седне до него. А причината бе проста - мъжът пред него бе преподавател. Единствения, който в момента беше тук и колкото и на някои ученици, повечето от женски пол, да им се искаше да прекарат известно време в компанията му нямаха тази смелост и кураж.
-Ти си Аш нали?
-Да.
-Кастиел. - представи се непознатия. -Учител на водните магове.
-Виждал съм ви и преди, но не знаех името ви. Мога ли да попитам защо ми дадохте място?
-Защото всичко друго е заето, както и сам виждаш. А и си Приятел на Ив. - при думата приятел, мъжът натърти. -А всички нейни приятели са и мои приятели.
Красавецът забоде поредната хапка от обядът си и я пъхна в устата си, Когато преглътна без да се обръща към зеленокосия добави.
-Макар че ако я нараниш, най-вероятно ще ти счупя краката.
Думите му бяха поднесени почти като шега или закачка, толкова спокойно и лежерно, че да не бъдат приети на сериозно, но Аш усещаше, че говори истината и точно това ще го сполети от този силен и явно много мощен човек, ако се осмели да разбие сърцето на гилдмайсторката. Момчето преглътна на сухо и се опита да отговори:
-Надявам се да не се стигне до там.
-Аз също. Силно се надявам...

Мога да приема предупреждението за напълно сериозно. Нямах намеренията да наранявам Ив ни най-малко, въпреки че вече го направих, след като ме бе заварила с онази фльорца в стаята ми. Знам че беше нескопосана младежка грешка, но не желаех да я повтарям отново.

Продължих с храненето си, като не обръщах особено внимание на господина срещу себе си. Явно това бе причината заради която ме покани на стола. Но ако бяха на неговото място, пак бих постъпил по същият начин, както той.

- Значи сте воден маг, така ли?
- Мхм.
- Интересно. Само тази стихия не съм виждал, как се контролира.
- Ако ти е толкова интересно, можеш да дойдеш някой ден да погледаш.
- Благодаря за поканата.

Хапването ми привърши доста бързо, а разговора така и не потръгна. Рядко говорех с мъже, а пък ако не ги познавах...още по-рядко. Просто, желанието ми се губеше да узнавам каквото и да е за тях. Ако бяхме в компания, по-ставаше. Но тази задушена обстановка между мъж и мъж нещо не ми се нравеше. Прибрах приборите в подноса и се приготвих.
- Аз ще ставам, че съм се запътил за тренировка. Благодаря за мястото, определено имах нужда.
- За нищо, дребен.
Преди да стана от мястото си, новият ми познат повдигна погледа си и ме погледна. Изпъна ръка за поздрав и стисна моята, която му подадох на момента. Стискането му бе малко по-силно от приемливото при поздрав между току що запознали се хора. А погледа - суров.
- И...нали се разбрахме?
Той ми смига и пусна ръката ми. Определено разбрах какво има в предвид!
- Имайте ми доверие...

Странно бе, как аз му говорех с уважение, а той се държеше с мен, все едно бях някакво хлапе. Е, май забравих че той е учител а аз ученик...а? Май се имах вече за "голямата работа" покрай Ив. Не трябваше да правя така!
Върнах подноса на мястото му и се запътих към изхода, мислейки си за новото запознанство. Ама че щури хора имаше в тази сграда!

Нахлухме с гръм и трясък. Ухилени, смеещи се и много развеселени. Потърсихме маса на която да се настаним, но не видяхме...празно място. За това, взехме умното решение, че където и да се проснем - все тая. Важното бе да напълним чиниите си с храна.
Запътвайки се към бюфета, осъзнах че в компанията на Тес почти бях забравил за снощната случка. Някак си се чувствах доста по-спокоен отколкото бях по принцип в негово присъствие.
Стигайки до бюфета с храна си взех една по-дълбока чиния, която имах намерение да напълня до върха.
Сложих в нея няколко вида ястия като ориз с пилешко месо, грах на яхнийка, салата от бял боб и лук, две филии хляб и четири яйца.

- Сериозно ли ще изядеш всичкото това?
Погледнах го като се намръщих.
- Толкова съм гладен, че ако ми сервираш и едно голямо печено пиле, ще го опустоша за няколко минути.
Отново се произнесе смеха из залата ни. Изчаках го да се нахрани и се запътихме към произволно избрана маса в залата. Настанихме се и подех разговор, който може би исках да обсъдя с някого, още щом се събудих.

- Между другото, сънувах много странен сън.
Тес ме изгледа изпод вежди, с ясното желание че иска да ме изслуша.
- Като например?
- Ами, не си го спомням точно целият. Но беше смесица от няколко случки, които много си приличаха. На едното място търсех Ари, която пееше някаква много смахната песен. После се появи Лаура.
- Лаура? В съня ти?!
- Да, от плът и кръв... - замисляйки се за края на съня си, всъщност реших да променя малко повече изречението си - всъщност, накрая само това остана от нея. Бяхме в някаква лодка, плувайки по река пълна с трупове. Не знам защо, но бях адски възбуден от това. И тя, братле...ме хвана с ръка, като ме подкани да легна върху нея. Беше много реален сън! Усещах всичко и ми беше много хубаво, докато накрая не "погледнах" под себе си нейният труп. Беше отвратително! Исках да се събудя, опитвах се, но не успявах. А тялото ми там и се наслаждаваше, сякаш тя бе вечната ми любовница. След това, не щеш ли, се озовах при Ив...

- И нея ли, мръснико?! - прекъсна ме магчето.
- И нея. Само че, не бе толкова гадно. Тъкмо когато започнахме, тя изчезна. Събудих се в локва кръв, която явно бе нейната.
Замълчах за момент, поглеждайки право в чинията си.
- Надявам се, това да не е някакъв знак...
Тес се изсмя.
- Споко, не вярвай на сънищата. Това са плод на фантазиите ти.
- Да, сигурно. Но, най-гадното в съня ми бе друго. И двете ми говореха за едно и също. Преди да започнем със секса, Лаура ми показа труповете в реката, казвайки ми, че всички там са мъртви. Ив, направи същото. Беше странно...много странно, повярвай ми...
Двамата замълчахме така може би няколко минути, в които всеки един от нас разсъждаваше върху съня. Дори не смеех да си взема от храната, която така сладко ухаеше под носа ми. Реших да сменя темата и да го попитам за снощи. Всъщност, не знаех какво се бе случило след като припаднах, а като го гледам, той си беше много добре.

- Тес...
- Кажи, братле?
- Не сте казали на Ив за снощи. Нали?
- Не. Не се притеснявай.
- Добре...Моля те, разкажи ми какво се случи снощи, след като се появи на вратата. Какво стана с Белокосия?

-Тес...
-Кажи, братле?
-Не сте казали на Ив за снощи. Нали?
-Не. Не се притеснявай.
-Добре...Моля те, разкажи ми какво се случи снощи, след като се появи на вратата. Какво стана с Белокосия?
Тес се замисли за момент. Всъщност нямаше кой знае какво да му мисли.
-Ами избяга.
-Как така?
-Така. Дойдоха и още няколко колеги и реши, че е по-умно да отстъпи. Скочи през терасата. Когато понечих да го видя, него го нямаше. Много страшен тип, честно. Само че....
Магът замълча, което направи впечатление на приятеля му.
-Какво?
-Не съм сигурен, но имам чувството, че съм го виждал и преди. Не мога да си спомня къде или кога, но като че ли не е било веднъж. Нещо в тези лилави очи ми е много познато.
-Да... и аз имам това усещане.
-Кажи ми защо те нападна.
Аш не знаеше как да обясни ситуацията. Самият той все още не знаеше цялата загадка, не разбра защо белокосия странник уби Лаура. Тези въпроси все още му бяха неизвестни. Затова реши да си замълчи.
-Не знам.
-Странно....
-Така е.
Докато двамата разговаряха над този важен въпрос до тях се приближи един от мъжете, които снощи се стекоха на помощ.
-Тес. Гилдмайстор Севентийл те вика в кабинета си.
Младежите се спогледаха озадачено.
-Каза, че не си й разказал...
-Не съм. Казахме й само, че е имало нападение. По-добре да видя какво иска. Може би ще ме разпита, но спокойно, няма да й кажа, че ти си пострадалия. За всеки случай след като се нахраниш отивай при Бишъп да не будиш подозрения.
Аш кимна и другарят му се изправи от мястото си. Сбогуваха се за сега и дългокосия пое към изхода. Когато земният маг остана сам спомените от снощната случка се върнаха в главата и душата му. Такъв е човекът, когато е сам се връща винаги към най-неприятните преживявания. Дори храната му стоеше на половина, а имаше още толкова много.

/Като се нахраниш пиши как отиваш в Лотус, но само как влизаш. Обстановката вътре остави на мен./

Честно казано, дори вече не изпитвах нужда от храна. С вперен поглед в гърба на Тес, го изпратих мислено към изхода. Тогава, всичко нахлу отново в главата ми.
Спомените се сблъскаха в нея един след друг, претълкулвайки дори собствените ми мисли. Най-важното бе, че съм жив. Но как щях да продължа от тук нататък? Имах враг, чието лице вече знаех. Бе минало доста време от трагичната загуба на Лаура, а сега се върнах отново към нея. Така, както ще се връщам винаги в онзи момент, в който не успях да я спася.
Забих погледа си в масата, а след това и вилицата ми започна да си играе по дървената повърхност. Чувствах се объркан, раздразнен и дори малко несигурен. Човека който искаше да ме убие тази вечер, бе много по-силен от мен и нямаше как да се справя сам ако се изправи отново пред мен. Трябваше ми повече сила, която нямаше по какъв друг начин да си набавя, ако не присъствам повече време в Лотус.
Станах от мястото си и зарязах масата така, както я оставих. Отправих се право към изхода през който излезе Тес, поемайки по коридорите на сградата.

Десетина минути по-късно, се озовахме пред Гостилницата. Влизайки вътре, потърсихме Роза.
Не ни отне много време да я намерим. Стоеше все още на масата, на която бяхме преди около час заедно с Тес. Доби стоеше в краката и, а тя му подхвърляше по някоя мръвка на земята, която той лакомо излапваше.
Когато се приближихме до нея, Роза ни погледна и с широка усмивка извика :

- Ей, как мина!?
Въпроса явно бе отправен към мен, тъй като ме гледаше право в очите.
- Добре. Мисля, че се справих...
- Време ти беше... - прекъсна ме Тес -...без малко да го убия на няколко пъти!
- Не е вярно!
- Да бе! Понякога си толкова флегматичен..
Аз? Флегматичен?! Този маймун май си го просеше! Извърнах се към него и се спуснах така, сякаш щях да го халосам по муцуната, но не го направих. Застанах право пред лицето му и изсъсках:
- Някой ден ще те натупам заради думите ти!
Червеноокия се засмя, без да каже нищо. Всъщност, Роза го изпревари като извика зад нас:
- Момчета, стига! Елате и ми разкажете, какво мислите да правим.
Именно! Трябваше да обсъдим плана за вечерта. Скочих на маста (не буквално, просто си взех един стол, завъртях го и седнах, като положих гърди на облегалката) и погледнах в очите на Роза. В тях се четеше голяма доза любопитство, което щях скоро да задоволя.
- Всъщност, си нямам на идея как да го направим, освен да го издебнем. Мислех си за нещо като дебнене, което да направим извън сградата. Роза, ако успееш да накараш Доби да го наблюдава през прозореца и да ни предупреди къде е, ще бъде чудесно. Така ще знаем кога ще легне, а като го направи - ще действаме! Да се надяваме да можем да се промъкнем през прозореца, а не да трябва да влизаме през парадният вход. Понякога тези врати толкова скърцат, че ще ни издадат веднага.
Всъщност, не знаех дали този план ще проработи. Това бе само идея, като исках да споделя с тях, като очаквах и техните. Тогава, щяхме да изберем най-добрата и щяхме да я използваме.
- Е, какво мислите?

Не ви ли приличат на трима малки, сладки стратега, които хал хабер си нямат от дебнене? Че това си бе важна, трудна и дори опасна мисия, в която много неща могат да се провалят. Най-малката грешка и щяха да бъдат разкрити. Разбира се, не застрашаваха живота си, но някой друг пердах им бе в кърпа вързан. Скай им се водеше приятел, но и тримата знаеха колко лесно подпалва или просто на игра соли каквото си пожелае на главите ви, само ей така, за да е забавно и интересно. Не....той бе особен човек и трябваше да се действа внимателно. Трябва да са незабележими като сенки, бързи като стрели, безшумни като въздух, истински асасини трябваше да са, за да се справят с тази мисия от най-висок ранг. Учителя не беше вчерашен, лесно щеше да забележи каквато и да е намеса от тяхна страна. В това отношение планът на Аш не бе допълнен. Липсваха му множество елементи, които не бяха за подминаване. Не трябваше да подценява опонента. Та това си бе истинско предизвикателство, че дори и тренировка за собствените им умения и нерви. По този начин можеха да покажат завидно майсторство, напълно граничещо от използването на чиста енергия. Като хищници, които ловуват, трябваше да са търпеливи, ловки и безотказни. Няколко по-дребни звяра, които преследват краля на джунглата, лъва и господаря.
-Не е достатъчно. -обади се Тес. - не можем да го издебнем докато спи, защото не сме сигурни, че ще се прибере в собствената си стая.
-Какво имаш предвид?
-Хайде де...Скай е известен ухажор, като нищо да се затвори в покоите на някоя снажна красавица, че може дори да не е в гилдията. Не, ако искаме да успеем и да разнищим тайната зад "Сините обици"... - да вече бяха измислили име на мисията - ....трябва да го следваме неотлъчно. Да се залепим за него, без да ни види или усети.
-Това е невъзможно! - възкликна Роза, готова да протестира.
-Нима? Няма нищо невъзможно на този свят. Все пак не сме случайни хора. Събрали сме се опитен земен маг, с много трикове в ръкава си, елфска принцеса, ненадмината с куп качества и..... -двамата се обърнаха към новака, когато чернокосия продължи. -....и Аш!
-И Аш?! -извика възмутено мъжът. -Какво значи това "И Аш!". Да не казваш, че няма с какво да допринеса?
-Неее....нищо подобно.
-Ами? Ако не си спомняш, аз дадох идеята първоначално. Така че, яж ми задника, Тес.
-Я, стига се засягай...оплаквачка такава.
Сайръс се намуси досущ като малко дете, но не каза нищо повече. Знаеше, че ще се справи и щеше да им го докаже.
-Добре, какво правим сега?
-Хапнете набързо, да имате сила и енергия, а после ще чакаме да се появи отнякъде.
Мъжете послушаха съвета на русокосата сладурана и на бърза ръка ометоха по една порция печени картофи с пиле, кана таратор, по две пресни питки със сусам и по един портокал за десерт. Когато бяха готови, върнаха таблите на бюфетчийката и задружно излязоха от гостилницата, заставайки в централния коридор, по който минаваше всеки, за да стигне до една или друга дестинация, било някоя зала или да напусне зданието.
-Когато преди половин минути минах покрай тренировъчната на въздушните магове, Скай все още преподаваше. -заяви Роза. -Което значи, че все още е там. Ще чакаме да се появи, а после вкарваме плана в действие.
Ентусиазмът и духът за приключения извираше от порите им и нямаха търпение сафарито да започне. Беше само въпрос на време.....

Денят, който се очакваше да е напълно нормален изведнъж се преобърна с главата надолу. След една напълно нормална тренировка (естествено, нямаше такова нещо като "обикновенна" тренировка със Скай) света се превърна в ад.
Огъня бушуваше, земята се тресеше. Армагедон. Това бе първото сравнение което се появи в ума на нашия герой.
На всичкото отгоре, той бе натоварен с важна мисия. Трябваше да помогне с евакуацията. Зед се замисли, дали може да направи нещо такова... но дима, огъня и като цяло... нестабилната ситуация го накараха да тегли една майна на всичко и да тръгне надолу.
В момента се намираше на третият етаж. За щастие, днес огнените магове нямаха планирани тренировки, а всички останали класове бяха или в Маджестик, или навън.  Така че бе безопасно да се каже, че всички бяха на третия и по-долните етажи.
Движението надолу по стълбите бе... трудно. Парчета падаха постоянно, самото стълбище се тресеше, сякаш бе построено върху гигант който бе пожелал да започне да играе румба.
Първата среща с ученици, бе след десетина стъпала. Всички се блъскаха, викаха, и като цяло цареше хаос. Няколко по-големи се опитваха да вътворят ред, но опитите им бяха меко казано смешни. Междувременно, всички кашляха от дима, който бе навсякъде като воал от тъмносиня коприна...
Блекуинд се замисли, дали просто да не се провикне, но в цялата тази лудост, едва ли някой би го чул. Единственото друго което му хрумна бе... трудно, но не невъзможно.
Съсредоточи се. Главата му бе замаяна от умората и дима, но с няколко дълги вдишвания, и смесване на дима с въздуха който самия той преработваше подобриха положението. Пръстите му изпукаха, когато той ги раздвижи. След което протягайки ръцете си напред той... създаде балон около групата.
Всички млъкнаха. Зед се зачуди, само на него ли му е хрумнала тази очевидно проста идея. Или просто бе ограден от новаци.
- Слушайте сега. Всички искаме да се разкараме от този адски капан цели, нали? Така че, искам да ме слушате, и да организираме нещо по-добро от това което вие идиоти наричате евакуация.
- Кой си ти, да те вземат драконите?! - провикна се едно по-голямо момче.
- Аз съм този който в момента ви предпазва от това да се задушите, глупаци такива!
Вероятно би могъл да измисли нещо по-добро, но в момента главата му крещеше от болка. Игнорира я, макар и да не бе особено лесно.
Докато водеха този спор, трусовете намаляха. Все още бяха чести, но с много по-малък магнитуд. Вероятно битката навън се водеше с пълна сила.
Малката групичка пред Зед, се реши и тръгна под негово лидерство. Той раздаде задачи. Въздушните магове, създадоха преграда от няколко слоя, която им позволяваше да дишат. Водните магове, имаха за задача да създават питейна вода, и да гасят всеки пожар който сметнат че имат силите да спрат. Също така, те намокриха всички обилно, за да се предпазят от пожарите които НЕ МОГАТ да изгасят. Имаха само един огнен и земен маг, и те поеха задачата да наблюдават какво става зад тях. Също така, единствения друид, имаше за цел да изцели някои от нараняванията които щяха да получат.
Слизането бе доста по-лесно, когато... ами, когато сградата не се сриваше върху главите им. Докато продължаваха все надолу, те срещнаха няколко други групи.
Самия вид, на малката тайфа, която Зед бе спретнал, ги караше да се присъединяват. Така те се сдобиха с няколко магове контролиращи всички елементи. Един от водните магове, дори създаде нещо подобно на сладолед, за да се разхладят. Това разсмя Блекуинд, който бе в самото чело на колоната.
Малко преди да излязат съвсем от рушащата се сграда, те стигнаха... препятствие. На главния вход, бяха паднали няколко големи камъка, и една гигантска горяща греда.
За водните магове бе детска игра да я изгасят, но проблема бе едно парче скала. Доста масивно. Доста непоклатимо.
- И сега? Как ще се измъкнем от този капан?!
- Винаги можем да го ударим с всичко което имаме - предложи някой от групата.
- Прекалено голямо е... - отвърна му друг глас. Звучеше песимистично.
- Имам... ами... идея. - каза Блекуинд - Но всички искам да се отдръпнат. Колкото е възможно по-настрани.
Плана на Зед бе... меко казано интересен. Знаеше, че в него живее некромансър, и той можеше да превръаща кръвта си в киселина. Просто щеше да разпръска достатъчно за да среже на две отломъка. Земните магове, можеха да преместят парчетата безпроблемно...
"Призовавам те, некромансъре... , премина през ума на момчето, и изведнъж погледа му придоби студен отблясък, а кожата му стана почти бяла. Докато мърмореше заклинанието, той извади един от ножовете си и сряза вената на дясната си ръка вертикално. Веднага изпита слабост, и пред очите му притъмня. Прибра ножа, и протегна ръката си... Кръвта във вените му завря веднага. С дълги глътки въздух, той замахна и разплиска кръвта си по целия камък. Бе... меко казано стряскаща гледка за всички които наблюдаваха. Камъка буквално се стопи. Превърна се в малка локвичка от нажежена скала.
Ранен си... Позволи ми да те излекувам..., прозвуча женски глас. Зед дори не си направи труда да махне с ръка. Кожата му придоби цвета на поляна през пролетта, а очите му станаха дълбоко зелени. Толкова дълбоко, че най-близките магове до него бяха привлечени от този цвят.
Ръката му, спря да кърви. Ей така, просто зелена светкавица премина по кожата, и всичко се затвори...
Мага знаеше че това е много, МНОГО временна мярка. Но докато стигнат безопасноста на гостилницата, това би трябвало да свърши работа...
- Хайде, какво чакате, покана от Елисандра ли? - кресна им той, със слаб глас. - Трябва да се измъкнем! Да оцелеем!
Това... сякаш събуди учениците, и те тръгнаха тихи, но гледащи с подозрение към нашия герой. Каквото и да искаха да кажат, едва ли щяха да говорят сега, когато сградата в която стояха всеки момент можеше да се срути...
Когато излязоха навън, и вдишаха чистия въздух, от гърлата на всички се отрони въздишка. Сякаш всичко досега бе някакъв сън. Ето, Сто Слънца изглеждаше както винаги, нямаше нищо различно. Ето, след малко ще се събудим, и всичко ще е както преди...
Реалноста им остави цяла минута, да се насладят на тази фантазия. "Събуждането" дойде от гигантски взрив, и разтърсване на земята сякаш гигант бе паднал.
- Е, хайде банда. Открихме всички на долните етажи. Още малко до гостилницата. С бодра стъпка, бегом МАРШ!- изкрещя Зед, опитвайки се да вдъхне малко бодрост. Беше го страх, и искаше да бъде там, в сърцето на битката. Но Скай му бе дал мисия. Макар и да бе доста гаден, той бе негов учител, нали? Не би му дал такова поръчение, ако не беше важно... Нали?
Започнаха да се изкачват по стълбите. Разсейването на дима определено даде почивка на всички. Водните магове, продължиха с банята, не от задължение а защото всички смърдяха отвратително. Шегаджията, който раздаваше сладолед, започна да предлага и шоколадов. Това предизвика няколко радостни вика. Определено за нещо направено на майтап, успя да повдигне духа на всички. Умората започваше да взима своя дан, особено над въздушните магове.
- Още малко хора. Успеем ли да почистим въздуха в гостилницата, всички ще можем да си починем. - дробовете на Зед изгаряха, но нямаше друг начин. Той бе лидера на групичката. Всички гледаха към него. Всички се чудеха какво да го вземат драконите е. Той се чудеше това, доста често...
Когато стигнаха най-после до гостилницата, видяха че готвачите, и няколко ученици очевидно са били заети с консумиране на няколко доста големи порции храна се бяха барикадирали.
Когато видяха опърпаната групичка, те се поколебаха, но отвориха доста бързо вратата.
Зед се строполи на земята. Раната на ръката му се отваряше...

Барикадирани в гостилницата, младежите, много от които бяха все още деца, се покриха зад бюфета, където беше и най-прохладно. Имаха досег до две мивки и няколко хладилни камери, което си бе добър първоизточник в случай, че огънят се разрасне и достигне до тук. Ако трябва да сме честни, се намираха в подобие на консервна кутия. Залата широка, оборудвана с множество метални предмети, шкафове, котлони и печки, все пак бе като херметично затворено пространство, изолиращо множество неприятности, но ако дори една попаднеше вътре потушаването й щеше да изисква много старание. Високите прозорци на външната стена бяха плътно затворени, което не позволяваше на звуците и писъците от градината да навлизат с пълна сила. Приглушени, те все пак плашеха присъстващите, а едно малко момиченце дори се разплака, скрило се зад една от масите. Страхът така бе обзел малкото му телце, че то се бе вкочанило и трепереше неистово. Въпреки борбения си характер, състраданието се роди в душата на Зед и той пренебрегвайки изтичащата се кръв и болка, го приближи, като клекна и го милва по главата.
-Всичко е наред, кукличке. Ще се оправим, ще видиш.
-Но те...те... - продължаваше да ридае детето - Те умират. Чувам ги....как умират.
-Те са силни. Нашите преподаватели. Те са супермени, ще се справят с всичко.
Момичето сякаш повярва на думите му и отправи големите си, влажни очи към него, изпълнени с нова доза надежда. Надежда, която съвсем скоро се стопи....

-Чело коте, чело коте, чело коте кни-жки....Как се хващат, как се хващат, малки сиви миш-ки....Хоп! Ха...няма нищо.
По коридорът се носеше стържещият звук на влачещо се по пода оръжие, а песничката, поднесена така детски, но с ужасяващ тембър, като на прииждаща вещица смрази кръвта на всички.
Като че лошият герой от всички книжки за подрастващи се бе въплътил в плът и кръв и сега крачеше по тесния коридор, достигайки все повече до тях. Кошмарите от детството им се събудиха. Стърженето на острието, звънливите, почти пронизващи тонове, клатушкането на сянката, която се отразяваше през открехнатата врата. Те я виждаха как се приближава, а Блекуинд се чудеше коя е тази умопобъркана жена, която само с гласът си кара косъмчетата по тялото му да настръхват.
-Ха! И тук няма никой!
Непознатата отваряше врата след врата, в надежда да намери поредното предизвикателство, а по пиката все още стояха няколко неизбърсани капки от кръвта на Фрост, която бе брутално убита преди десетина минути. Лунатичната усмивка по лицето на блондинката нарастваше все повече, метаморфозата бе покъртителна, никога до сега не сме я виждали в подобно състояние. Дали бе изгубила разсъдъка си или това бе истинската й същност, стриктно пазена до сега, нямаше никакво значение. Единственото важно бе ужасът, който успяваше да втълпи на хората и то още преди да са я видели.
Всички се бяха сгушили едни в други, скрити зад стелажи, столове, пердета, затаили дъх, сякаш се надяваха вещерската жена с грозния глас да не ги чуе. Но тя се спря! Сянката й застина точно пред тяхната врата и в този момент няколко женски възгласи на отчаяние, включително този на детето се отрониха от подплашените устни. Въздушния маг запуши устата на момиченцето, но беше твърде късно. Една кокалеста ръка с издължени като на врана нокти се протегна, хвана бравата и бутна преградата надзъртайки вътре с умопобърканата си, радостна физиономия.
-Хоооо! - възкликна приятно изненадана уродливо-красивата жена. -Малки мишки!
Дама Купа влезе във вътрешността на залата, влачейки след себе си своята опръскана в алено червено пика и затвори бавно, но показателно вратата, лишавайки присъстващите от каквато и да е външна светлина.
-Мяу!
Блондинката продължаваше да се хили насреща им грозно и зловещо, като излязла от разказите на братя грим, а един по-смел огнен маг се изправи усещайки, че трябва да се намеси.
-Коя си ти? Махай се, не си желана. Вземи и изчадията си заедно с теб. Събирайте си чукалата и....
Преди да успее да довърши думите му секнаха от болезнено разкъсване. За няма и секунда, бунтовницата бе създала едно кристално копие, което сега стърчеше на половина от корема му. Младежът присви клепачи и тупна безмълвно на земята. Крясъци от страх оглушиха атмосферата, а под трупа му се образува солидна гъста тъмно червена локва. Две от готвачките наддали вой хукнаха към вътрешната кухня, а детето в ръцете на Блекуинд не спираше да трепери. Не можеше да остави нещата така, ако не се намеси тази луда ще избие всички им един по един като....като...като мишки. Изправяйки се бавно, но внимателно той взе думата.
-Това не беше необходимо.
Светло кафявите очи на Крис се спряха върху него и го огледаха от главата до петите оголвайки го старателно, виждайки през материята, чак в душата му.
-Ти ли си предводителя им?
-Аз!
-Готов ли си да ги защитаваш?
-Аз....готов съм!
-Тогава се приготви да умреш.
Без да казва нищо повече, лидерът затича към него с най-голямото си удоволствие и замахна с пиката. Блъсна го в торса и нашият герой излетя няколко метра назад събаряйки след себе си една маса с няколко стола. Натъртванията бяха сериозни, но не и смъртоносни. Сигурно имаше поне две счупени ребра и пукната китка, но съумя да се изправи макар и с голяма мъка. Усмивката й го влудяваше. Как може да е толкова спокойна, че дори и да й е забавно? Това не беше игра, мамка му! Това бяха невинни хора, ненужни жертви заради извратените им мисления. Съвземайки се, чернокосия изпрати към нея една остра въздушна вълна, но дамата я избегна скачайки високо във въздуха и приземявайки се на една от съседните маси. Погледа й бе хищен, като лъвица, не цяла хиена, присмиваща се на умиращия цар на джунглата. Зарязвайки вече създаденото си оръжие, от дланите й полетяха към десетина кристални куная, насочени право към него. Летяха бързо като стрели и точно толкова точни. Изглежда края на героят ни бе изписан на картата, но дали?

/Минчев опиши успешна защита, като само един от кунаите те улучва, ти си избери мястото, да не е смъртоносно. После напиши атака, последствията от която остави на мен./

Всичко се случи за секунди. Появяването на неизвестната жена, въпроса и, отговора на Зед... всичко.
Бе един от онези странни моменти, когато всичко биваше бързо и бавно, като на забавен кадър.
Когато ножовете полетяха, ума на Зед се превърна в напълно черно петно. Слабоста от кръвозагубата и умората от деня го събориха на колене.
Всички които бяха наоколо нададоха вик, и единственото което видяха бе позеленяването на очите му. Зелена светкавица го порази, което накара всички, включително и нападателката да опулят очи.
Ръката му, за пореден път бе временно излекувана.
Естествено, кинжалите продължиха да летят право към него. Оставаха моменти, преди да го направят на шиш кебаб...
...и изведнъж тялото му извърши няколко бързи акробатични номера. Сякаш се подиграваше с летящите парчета кристал. Успя да хване няколко, преди да уцелят някой от учениците. Единствения кинжал, който полетя към малкото момиченце което бе с него до скоро, той не успя да спре. Стисна зъби, и...
...го спря с рамото си. Болката го прониза, и прочисти съзнанието му.
Зед (или поне съзнанието му) се бе свил дълбоко в себе си, опитващ се да се скрие от болката. Новата болка, го събуди. Което не бе особенно приятно.
В тъмнината на "тайното му място", го гледаха две зелени елфски очи. Ела... Те все още се нуждаят от теб.
Олюлявайки се, Зед се приземи. Рамото му кървеше. Стаята, сградата, мамка му, цялата планета се въртеше. Погледна жената която стоеше пред него.
Тя бе красива. Не, не в класическия смисъл. Имаше нещо извратено в красотата и, но това не я правеше по-малко прекрасна.
- Хей... Защо ни нападаш? - започна разговор той, в опит да си поеме въздух и да събере малко сили.
- Защо пък не? Вие, малки котенца ще бъдете изядени от мен. - отвърна му тя, изненадана от въпроса.
- Ти си самотна, нали? - погледа на Зед, бе изпълнен с искрена жал - Цял живот си била отхвърляна от всички, използвана, захвърляна. Наричали са те чудовище...
- МЛЪКНИ! Какво знаеш ти за мен... - за секунда, на лицето на жената се появи тъга, но бързо бе заменена от предишното изражение в което имаше само омраза и ярост.
Зед се приближи. Гласовете в ума му започнаха да го предупреждават, да дават съвети, да го обиждат. Само един женски глас каза просто "Успех!"
- Знам. Повече отколкото можеш да си представиш... Защо използваш тази невероятна дарба, да убиваш? Можеш да направиш толкова много с нея...
- О, нима? И какво? Да правя статуи за разглезените аристократи, докато ми се подиграват? Да градя улици за жълти стотинки? Кажи ми... магьоснико. Какво мога да направя с нея?!
- Например... Да ме излекуваш. - каза и той, и протегна ръката си. Заклинанието почти се бе изтощило, и грозната рана бе започнала да се разтваря. Тя погледна и едно копие се образува в ръката и. Но, сякаш нещо я спря.
- Как? - бе единственото което попита.
- Протегни ръка... Представи си тънък слой кристал, като плат. Създай го точно върху раната, така че да обвие цялата ръка. След което стегни. - думите на Зед, предизвикаха удивление сред всички. Някои се зачудиха дали не е загубил някое винтче в главата му, и съвсем да се бе побъркал. Самия той се чудеше дали това не е случая. - Виж, винаги можеш да ни избиеш. Ако желаеш, можем да се бием след това. Знам че ти харесват битките. Знам че кръвта те кара да настръхваш от удоволствие. Знам че когато противника падне, изпитваш най-голямото удоволствие на света. Нито секс, нито храна или алкохол могат да го заменят. Знам също така че след известно време, ставаш празна...
Той отново протегна ръката си, показвайки невероятно искрящата си усмивка. Зед хвана ръката и...